Jump to content

ТЕ/матично синьо


Recommended Posts

 
С дъх на канела /06.01.2020/
1-ва част
 
 
*********
Джем излезе от банята, подсушавайки косата си, и завари тършуващия под елхата Виктор, или по-скоро само част от за*ника му, стърчащ изпод украсената зеленина. Доста се подразни. Не харесваше любопитковци. Номер едно беше премахнат именно заради това. Любопитството към едно често води към любопитство и към други неща. Опасни неща. Смъртоносни неща.
- Какво правиш - проехтя гласът му, отпускайки ръката си на таза му и натискайки силно надолу. Внезапната поява така го стресна, че Виктор вдигна глава и се заби в масивния ръб и издължената висулка горе. Изохка и се свлече сред шарените подаръчни хартии. - Нали знаеш, че любопитството убило котката? - Старецът беше сериозен като инфаркт, а самата идея, че го гледаше от отгоре, го правеше да изглежда още по-страшен. - Днес е двадесет и трети. Има още два дни до Коледа. Казах ти да не се опитваш да гадаеш какви подаръци съм взел. - Джем размаха дебелия си пръст като унищожителен джедайски меч, и от това Виктор само ужасено се сви долу.
- Не съм се опитвал да разбера - оправда се Номер четири. - Ти ми купи толкова много подаръци, а аз... - Виктор се хвана за ударената си глава, а другата му ръка стискаше папирус завързан с шарената вързанка, която тази сутрин поиска от продавачката за цветя. На върха й се мъдреше късче хартия, надписано със: ''За чичо Джем''.
В очите на стареца плувна влага, преди да успее да я спре, и удави ирисите му в мътно синьо. Бурята там стегна сърцето му и то задумка бързо. Имаше нужда да клекне, за да запази равновесие. Тялото му се смъкна надолу и това му движение стресира още повече момчето. После обаче младежът забеляза промяната в настроението на Джем, и се поизправи докато лицата им се изравниха. Гледаше го право в очите, без да премигва. Опитваше се да разгадае целия свят на Джем, и това беше плашещо. Големите му зеленикави очи можеха да плуват в бурята на неговите сини, без да се удавят в сенките. И можеха директно да четат в душата на Джем. Виктор докосна лицето на мъжа бавно и забърса сълзите от едната му буза. После с палец изтри и тези от другата.
- Съ-съжалявам, че те разстроих. - Беше му трудно да се концентрира заради стреса. Тогава дори и елементарни неща, като говоренето, не му се отдаваха. Беше седнал, а Джем клекнал в основата на нозете му и ги усещаше как шават под него неспокойно. - Кажи ми, къде сгреших и аз ще се поправя? Все още не знам привичките в този дом. Трудно е - прехапа устни силно. - Исках и аз да ти подаря нещо, но нямах пари, и затова нарисувах нещо... за теб. - Това хлапе можеше ли да стане по-мило? Буквално мачкаше сърцето на стареца и си играеше с него, сякаш беше пластелин. Джем не беше получавал подарък в последните две години. Нямаше кой да му го подари. ''Племенниците'' му всяка година заминаваха за празниците при семействата си, но никой не се сещаше за Чичо Джем и бедното му самотно сърце. Старостта не беше порок, но младите забравяха, че и ти си човек, макар и да не показваш колко си наранен от това пренебрегване. Лесно е да вземеш нещо от някого, но защо ли на хората трудно им се отдаваше да дадат нещо обратно? Дори да е едно простичко ''благодаря''.
- Не си сгрешил никъде, Виктор - преглътна сълзите дълбоко в гърлото си. - Моя грешка е, че не се сетих да ти дам джобни пари. Чичо Джем се извинява. Ще поправим това много бързо. Нека излезем, за да хапнем нещо вкусно, става ли? Не ми се седи вкъщи днес. Имам главоболие. Мисля, че паметта ми пак си прави шеги с мен.
- Прекрасна идея! Има една чайна, която искам да посетя. Обичаш ли чай от женшен? А някога ял ли си с китайските пръчици за хранене? Много е забавно. - Ако животът в цялата му прелест можеше да се опише с една дума, то това щеше да бъде философията на това момче да приема всяко дребно нещо с тази своя гигантска усмивка.
- Разбира се, че съм ял с пръчици - сопна се на шега Джем. - За какъв ме вземаш? - После се замисли, че все изпускаше храната в скута си. Щеше пак да се излага с лигавника на омари, който му окачваха като се появеше в китайския ресторант. Е-ех!
***
Link to post
Share on other sites
С дъх на канела /12.01.2020/
2-ра част
 
 
*********
Всяко начало беше трудно. Всеки нов ден. Да намери смисъла да стане от леглото беше невъзможно почти. Правеше го по-скоро по навик. Сега обаче, тъкмо когато започна да му намира цаката, някой се опитваше да му издърпа килимчето изпод краката. Жената се дереше така, сякаш имаше кол забит там дето слънце не огрява, а Джем тичаше и той не знаеше защо натам вместо в обратната посока. Когато пристигна на мястото, видя надписа с големи букви ''ку*ва'' на вратата. Пффф, за такава дреболия струваше ли си да му изкарва ангелите? Буквите бяха огромни и червени, но изписани с боя, а не с кръв. Това го подсети, че имаше да разчиства двама мъртъвци от главата си и куп камери от сградата, които вече не му трябваха. Плюс да открие кой му беше изпратил листчето с цифрите. И това, ако не се наричаше цел за ранно ставане сутрин, пък на!
Но Джем не беше по бързите неща. Той винаги правеше едва минимума и досега беше оцелял. Като за начало беше пуснал връзките си в полицията. Знаеше как се движи разследването. Когато загря и що за стока е бил пратеният електротехник започна да има гадното чувство, че някой се опитва да си хване дивеч, а Джем далеч не бе в настроение да е месото на масата. Тридесет години живя в мир, сега ли намериха да му разбутват старите кокали? Свинчо е бил информатор, а Джем в миналото беше поработил и за правителството. Първата жертва беше убита с антракс. Знаеше, че и трите са приписани на един човек. Това, че Джем се бе оказал наоколо в този случай беше съвпадение, но в случая със Свинчо му намирисваше и то далеч повече от просто опърлена свинска кожа. Беше пуснал хрътки и подозираше, че съвсем скоро жител на тази сграда щеше да бъде сгрян от ръката на бесния Джем.
Подмина врещящата в истерия квачка оплакваща, че някой беше написал истината за нея и се прибра. Мир, спокойствие, тишина. Трите му любими думи.
Две минути по-късно се зададе бедствието на живота му. Виктор беше доведен от служител на Закрила на детето, които вече не смятаха, че е опасно дете да бъде оставено в тази сграда. Той се втурна и буквално се вряза в Джем секвайки дъха му.
- Липсваше ми, стар... - усети се навреме, че ако продължи да използва обръщението ''Чичо Джем'', ще оцелее, за да разказва. - Липсваше ми. Забравил си, че е Коледа, нали?
- Ах, вие младите сте толкова безгрижни - погали го по главата. - Занимавах се с досадни неща и ми изскочи от акъла. Хайде, знам, че нямаш търпение. Отвори си подаръците.
Пет минути по-късно все още наблюдаваше прехапалия език Виктор, който се мъчеше да отчопли тиксото без да нарани подаръчната хартия. Джем обмисляше да си направи ритуално харакири и да го заснеме правейки си собствен ют*б канал. Гледаше го с всичкото търпение на света, но знаеше, че няма да издържи дълго. Мигът, в който щеше да се нахвърли върху беззащитния Виктор, да му грабне подаръка и да разкъса проклетата кутия наближаваше неумолимо. Виктор забелязал втренчения поглед на Джем вземащ ненормални размери изгука:
- Виж и своя подарък - подаде му папируса. Джем очакваше да е картина, но всъщност беше списък с талони. Виктор предлагаше да помага на Джем с различни досадни задачи, с които старецът не обичаше да се занимава. Милият Виктор, ако Джем го оставеше да се занимае с нещо, щеше да се наложи да го убие две минути по-късно, защото ще го е издразнил до смърт с туткането си. Погледна момчето и очите му се навлажниха. Успя да се усмихне през зъби.
- Нека ти помогна - предложи Джем най-накрая вземайки подаръка от Виктор. Дори успя да стори това без да му откъсне някой крайник своевременно. Постави чифта до нозете му. Момчето се наведе и ги докосна.
- Винаги съм искал обувки. - Виктор не каза цвета, не каза марката или модела. Той каза обувки. Да има свои собствени обувки. Не скъсаните на брат си, не обувките дадени му от дарение, а негови си обувки. И, да, те бяха маркови и спортни, и Джем искрено се надяваше, че Виктор няма да се пребие с тях. Дано поне краката му не бяха толкова спънати, колкото някои други измерения от него. Подаръците му включваха ръкавици, шал, пуловер и всякакви подаръци каквито дядовците подаряват на внуците си. Обикновено децата не харесваха практични подаръци, но Виктор беше различен. Всичко това беше негово, но той някак нямаше в себе си заложена думата ''мое''. Не можеше да разбере как действа принципа на притежанието. Ако сега някой поискаше ризата от гърба му, той щеше да я даде и нямаше да се сърди, ако не му я върнеха после. Нищо че навън беше минус осем градуса. Понякога Джем се възхищаваше на това момче. Друг път се чудеше как то бе способно да оцелее толкова време във враждебната среда, в която бе родено и израснало.
- Чичо Джем, вече имам пълна екипировка за каране на ски. Кога ще ме заведеш? - Джем въздъхна. Децата никога не забравяха дадените обещания, нали? И досадно напомняха по хиляда пъти на ден.
- Не мисля че ските биха ти подхождали - промърмори Джем виждайки как Виктор връзва различни вързанки от лявата и дясната си обувка в едно. - Господи, дай ми търпение, моля те! - допълни под нос.
- А кънки на лед? Хайде, де! - Виктор реши да упорства и едновременно с това се изправи в нетърпението си. Пируетът, който завихри обезглави звездата на върха на елхата, стресна дремещата Елеуха, която измяца и се скри под дивана, а Джем получи тупаник в челюстта, преди Виктор най-накрая да се изплющи на земята.
- Кънки на лед, казваш - замислено проточи старецът разтриващ челюстта си.
***
Link to post
Share on other sites

Прекара пръсти по прашните гръбчета на книгите. Всяка от тях събрала душата на автора си. Претворила времето, света, нравите. Разказваща едно и също за властта, свободата, предразсъдъците. И въпреки всичко всяка история уникална и различна, както никоя друга. Всяка буква наредена до другата като войник, а всъщност носител на мир. Всеки знак поставящ начало или край, а всъщност един неспиращ копнеж за вечност.

  • Like 1
Link to post
Share on other sites
ОЩЕ ЕДИН ДЕН /7 АВГУСТ 2019 Г./
 
Прожекцията свърши преди малко. Все още не мога да осмисля точно чувствата си. Какво гледах преди малко? Любовна история. И то от най-красивите. За шанса да обичаш всичките седем. Да обичаш света. Да обичаш себе си. Дори, когато е тежко и трудно. Дори, когато те боли. За радостта да откриваш щастието в дребните неща. Да се чувстваш пълноценен, когато правиш другиго щастлив. Когато успееш да накараш този, когото обичаш отново да се усмихне и сълзите от очите му пресъхнат. И осъзнаваш, че животът ти е пълен с тези, които обичаш. Виждаш ги всеки ден и все пак те ти липсват. Постоянно. И имаш още и още нужда от тях. Защото не можеш да се наситиш. И осъзнаваш, че правиш всичко възможно да усетят, че ги обичаш. Въпреки това, никога не ти се струва достатъчно. И опитваш отново и отново, и всеки нов устрем те прави по-щастлив. ‘’Днес ви обичам повече от вчера, но по-малко от утре’’.
 
Дълго време не изпитвах нищо. Карах на предишни спомени, какво е да си щастлив или тъжен. За малко бях спряла и просто наблюдавах околното. Сега вече знам, че никога няма да върна предишните усещания. Това е бил моят начин да се защитя от болката. Но на тяхно място се появи благодарност и съчувствие. И знам, че всяка трудност ми е била урок. Сега е време да направя следващата крачка. И после още една. И още една. А после ще почна да тичам. И един ден отново ще мога да летя.
 
Днес имаше сълзи на прожекцията от някои А.Р.М.И.. Имаше и две дами, които първоначално помислих, че придружават дъщеря си и внучката си, но накрая ми се стори, че и те самите са А.Р.М.И.. Беше мило и затрогващо. Едновременно като човек си и щастлив за момчетата, че изживяват мечтата си, и тъжен, когато виждаш, колко са изморени, колко травми получават и колко болка се налага да изтърпят. Да, беплатен обяд няма, но на всеки от нас, който гледа от екрана му се иска да помогне. Момчета, кажете как и ние ще го направим. Усмихвах се. През цялото време се стараехте да сте духовити, но всъщност усещах меланхолията много силно. Усещах как се чувствахте в тези градове, защото знам, как бих се чувствала аз. Показахте ни още истини за себе си и едновременно с това скрихте много други зад усмивката си. Ще продължа да ви обичам, докато стоите под светлините на прожекторите, ако това ще ви дава сили да устоите. Но и когато решите, че е достатъчно, ще съм с вас в това ви решение. Ако болката стане прекалено голяма. Ако светлината започне да е прекалено ярка или един ден продължите напред живота си, пак ще ви подкрепям. Бъдете здрави. С много обич и уважение-просто един човек, който ви се възхищава.
 
Посвещава се на БТС.
 
Винаги ще съм благодарна, че бяхте до мен, когато беше трудно :kissx: :thanks:
 
 
 
*Разказът е писан, кaто се прибрах след прожекцията на БТС филма: 'BRING THE SOUL: THE MOVIE'. 
  • Upvote 1
Link to post
Share on other sites
ТИ СИ... /14.12.2020/
 
Седяхме в кафенето както правехме всяка седмица в последните 20 години. Говорехме за дребни неща, но разговорът ни вървеше леко. Това бяха старите приятели. Това ни правеше близки. Злободневните неща. Че знаехме кой как си пие чая, че знаехме кой кога има час при зъболекаря, че знаехме кой как мисли и бяхме превърнали различията си в сила, а не в слабост.
- Днес срещнах човек, когото отдавна желаех да срещна - започнах аз и оставих димящата чаша на масата. Гледахме се както се гледахме всеки път, но нагласата в мен беше различна. - И сега съм много щастлива - успях да остана спокойна и омиротворена. Мъдра и улегнала и това много ме радваше. Изказвах се премерено, но макар и да говорех сериозно, устните ми се разтягаха сякаш за усмивка и добавяха мимически бръчки около очите ми. - Исках да пожелая на този човек да бъде здрав и щастлив лично-очи в очи. 
- Така ли? - с обичайната си изненадана неориентираност реагира Матей.
- Да - продължих замислено. - Този човек беше до мен в най-тъмните ми моменти и не се оплака нито един път, че мястото му не е на първия ред, не е под светлините на прожектора. Този човек всеки път донасяше букет и ръчнонаписана картичка на поредното ми участие или пресконференция.
Матей трепна заинтригуван.
- Виж ти. Явно си имаш дългогодишен фен. Защо не зная за него? Следя изкъсо фен клуба ти - той се почеса по брадичката озадачено и изцъка с език.
- Този човек винаги е там, когато и да погледна. Но започнах да се притеснявам, че... - очите ми се насълзиха и само след секунда ръката на Матей вече беше с кърпичка на бузата ми, за да попие сълзата.
- Какво става? Досажда ли ти? Ако те тормози, ще си взема неплатен отпуск и ще те придружавам.
- Не. Този човек никога не се натрапва. Не търси помощ когато има проблеми. Решава ги сам, дори и да му отнеме години - поех кърпичката и пръстите ни леко се докоснаха, преди той да се оттегли. При всеки наш поглед в течение на разговора очите му се променяха спрямо нюанса, за който говорехме. Но имаше нещо, което никога не се изменяше. Той вземаше страничните детайли и ги отсяваше, така че накрая оставаха единствено тези засягащи мен. За останалото беше глух и сляп. Нито един път за тези 20 години той не досади с присъствието си. Не каза 'аз' и 'искам'. Успехите ми не го засенчваха. Провалите ми не го разочароваха. Нямаше ревност или съревнование. Той имаше своя собствена аура и път. Но някак съумяваше да върви с мен, без това да му коства усилие. Славата ми не му тежеше. Това, че постоянно пътувах, че бях уморена, депресиите и рязката промяна в настроенията. Това че можех да се обадя в три посред нощ и той щеше да дойде до хотела без видима следа, че досега е спал, прилежно облечен и спокоен като океанско дъно. Ще ми даде чаша мляко, за да заспя и ще остане до сутринта.
А неговият живот?
Да, познавам го. Знам къде работи, каква сделка е сключил, какво ще си поръча да пие, когато отиде в бар. Знам всяка дреха в гардероба му, познавам парфюма му. Знам с кого се е срещал днес, познавам семейството му. Знам, че го е страх от пеперуди. Това са 20 години приятелство. Нима той няма личен живот? Приятели? Има, разбира се. И е еднакво добър към всички, до момента в който аз не се обадя. А може би той е много добър лъжец и сладкодумно ми разказва това, което искам да чуя в продължение на 20 години. Може би работи в сфера различна от моята, за да няма постоянен досег с мен. Може би се срещаме само веднъж в седмицата, защото повече или по-малко от това би го подлудило. Може би, когато е свободен седи сам в хола и мисли с какво да ме зарадва, когато се видим. Може би отлага да види родителите си, защото трябва да ме вземе от летището. Може би ме обича чистосърдечно, а може би психическото разстройство от младостта му се е завърнало и отново е обсебен да има цел заради, която да живее. Трудно ми е да преценя, защото той не прави крачки в никоя посока. Не ме притиска с присъствието си и добре прикрива себе си зад висока стена от благонадежност. Мислиш си, че познаваш някого, но познаваш само детайлите и действието на извършване. Какво ръководи човека, може никога да не ти стане ясно.
- Готова ли си да тръгваме? - подаде ми ръка, за да се изправя. Очите му бяха топли, но лицето му никога не се изменяше. Спокоен и мъжествен лик, гладко избръснат и непотрепващ.
- Изключително се дразня на тази твоя застинала муцуна. Някога се усмихваше, стари глупако.
- Някога бях наивно момче.
- Какво е различното сега?
- Научих се да не променям другите, а себе си. Ако те искат да ме видят ще вървят не пред мен, не зад мен, а до мен, за да съумеят да прозрат зад застиналата ми муцуна, Силвия. Ще искат ли да видят какво има отвъд, как мислиш? - Не даде време за реакция. - Хайде, чакат те - пое нежно ръката ми и едва забележимо докосна жилетката на талията. Подаде ми дамската чанта и като базупречния кавалер, който беше ме придружи до колата с шофьор. Помаха и остана да види потеглянето на автомобила.
- Вече ми липсваш.
Link to post
Share on other sites
Самота 
/2015 год./
 
 

Отдавна не бе изпитвал това в себе си. Бе го притъпил и мислеше, че го е преодолял, ала се лъжеше. То се събуждаше в него по-живо от всякога, с изтичането на всяка следваща секунда. Изпълваше го, сякаш тялото му бе пашкул, но от него нямаше да излезе пеперуда. Нещото се надигаше мощно и не оставяше нищо по пътя си. Като ураган то изкореняваше всяка зараждаща се мисъл, емоция или наченка на действие. Върлува в душата му, докато там не остана нищо. Беше празна обвивка, която всеки миг щеше да стане на пепел. Брадата му беше на повече от седмица. Не помнеше от кога не беше ял, от кога не се беше къпал. Излизаше само за цигари, а вечер когато станеше нетърпимо противно, се давеше в алкохол. Очите му бяха хлътнали в орбитите си и бяха загубили обичайните си искрици, а по-светлите почти оранжеви точици в тях бяха потъмнели предавайки отчаянието му. Устните му бяха напукани, зъбите пожълтели. Можеше само да гледа втренчено белотата на стаята, докато очите му пресъхнат и започнат да парят, но в действителност не виждаше нищо. Едната му ръка държеше нейната и така открояваше контраста между тях. Нейната беше толкова малка с деликатни дълги пръсти и мека бяла хладна длан, а неговата със загрубели пръсти, неправилни плочки на прораснали нокти, с голяма длан и гореща кръв пулсираща в нея, криеща огромна сила. Но сега той я държеше нежно, докато с другата продължаваше да стиска фигурките, които дни по-рано бе взел от стаята си и донесъл отново тук. Напоени с потта и сълзите му, той маниакално ги мачкаше измежду пръстите си с обсебваща настойчивост, а погледът му блуждаеше някъде в пространството над леглото. Задръжки, самоконтрол, срам отстъпваха пред всепоглъщащата лудост, която го бе изпълвала последните няколко дни. Самотата в него отново започваше да оголва зъби. Отново нямаше какво да го държи на повърхността и той се давеше в самосъжаление. Бесовете се надигаха и завладяваха изтерзаната му душа, погубвайки всякаква логика и морал. Изправи се залитайки и се заклатушка като зомби от нискобюджетен филм. Излезе бавно, а вратата зад него хлопна глухо в зловещата тишина на нощта.
***

 

- Ако ти хапеш, аз пускам кръв. Ако мен ще ме боли, теб ще те боли повече. Ако ще се мре, ще мрем и двамата, но ти ще си първи - усмихна се едва и хвърли картите на масата. Така обичаше. Всичко да е черно на бяло.
Бяха събудили състезателната му натура. Разбудили духовете на старата му същност. Никога не нападаше първи, но атакуваха ли го-прегризваше гърлата им, без да каже нищо. Това вършеше по-добра работа от всякакви думи. Мълвата се разнасяше мълниеносно. Показваше безапелационно на глутницата, че той е алфа. Или всичко, или нищо. Нека безразличието в очите му не те заблуждава. По скритите му зъби има кръв.
 
 
*Двата откъса са от различни проекти, но мисля че си пасват добре заедно.
Link to post
Share on other sites
 
Раят на Земята /12.2017 год./
 
 
- Защо не разбираш, че искам теб? Колко още смяташ да бягаш? Не е проблем, че не приличаш на останалите. Напротив-тъкмо това ми харесва. Другите момичета от класа мислят само за гримове, пиячка и как да сплетничат една срещу друга.
 
Грегъри беше върлинест и слаб, но с озарено лице. Ръцете му приличаха на лопати. Беше малко несръчен в ежедневието. Като част от волейболния отбор все беше заобиколен от група шумни момчета на тренировките и тълпа обожателки през останалото време. Беше първата любов на Меган. Тя с настървен интерес започна да наблюдава как в пети клас на Грегъри взеха да му никнат по-тъмни косъмчета по ръцете и това се превърна в любимото й занимание. Всеки учебен ден съблюдаваше за промяна. Беше влюбена в ръцете му. В начина, по който той сплиташе пръсти, във формата на ноктите му, в ръкомаханията, с които изразяваше себе си. Кога е притеснен, кога развълнуван, следеше най-вече така. Искаше да докосне ръцете му, да разбере какви са на допир. Да докосне възглавничките им и да се осмели най-после да допусне, че това, което желае не беше нещо погрешно.
 
Когато на лицето на Грегъри избуяха смешни мустачета, а веждите му станаха по-гъсти и буйни, тя съсредоточи погледа си на лицето му и се влюби още по-безнадеждно. Беше първият в класа им, чийто глас започна да трепти гъргорещо, а след лятната ваканция беше пораснал с глава над Меган. Когато се разминаваха по коридорите тя виждаше само до нивото на гърдите му и се опияняваше, когато хванеше ритъма му на дишане. Така неусетно изминаха три години.
 
Сега атмосферата беше странна. Меган хапеше долната си устна и усещаше остатъчния вкус на чипс с лютив нюанс. Сърцето на Грегъри се мяташе в пазвата му като дива котка. Не се знаеше какво ще е следващото му действие. Той се беше пускал по импулс, без да може да предположи до къде ще го доведе това. Беше я целунал в женската съблекалня и същата тази целувка и съблекалня, щяха да предопределят живота и смъртта на Меган по-късно този следобед.
 
***
 
Само в Рая ли тези хора можеха да дирят щастие?
 

*Разказът е свързан с темата за ИС* - Интерсек*уалност.
Link to post
Share on other sites
 
Аз пеперудата /03.07.2020/
 
 
Нали знаете онези малки пеперуди, които влизат на стълбището и после не могат да излязат от там. Всеки път, когато видя такава, я хващам в шепи и я пускам навън. Става ми мъчно, защото не успявам да спася всички. За много от тях не успявам навреме. Някои ми се изплъзват от незнание, че искам да им помогна. Други просто не искат да бъдат уловени. Оня ден видях една на прозорчето на входната врата. Поисках да я снимам, защото беше красива. Светлината отвън придаваше много нежен ефект. Пеперудата бленуваше да излезе отново в света навън. Независимо, че там имаше хищници готови да я изядат, бури готови да я разкъсат. Крилцата й бяха отворени, крачката й допираха прозореца. Вероятно щях да я снимам, но този телефон не снима добре, затова и не го нося в себе си. Нямаше как да я повдигна, затова я докоснах леко, за да се премести. Тя не помръдна. Бързо осъзнах, че това беше изящната поза на нейната вечност. Красива си, помислих си. Запазила си цялата своя грациозност дори и сега. С широко разперени крила, втренчена в отразяващото светлина стъкло. Толкова близко до външния свят, но и толкова далечно. До вратата, която щеше да те отведе навън и до изхода, който така и не си намерила. Красива си. Взех я и я оставих в градината. Вероятно мислите й са застинали как се скита в полята. Колко живеят пеперудите? Не знам, няколко седмици вероятно. Но ги живеят без съжаления. Виждала съм такива попаднали във водата с опадал прашец. Виждала съм такива с окъсани, пречупени крилца. Да, знам, че те няма да живеят още много, но не спират нито за миг устремени все напред. Научих много от тази пеперуда. И от всички преди нея. И ще науча много от тези след нея също. По навик ми се ще да завърша с някакъв силен финал, но всъщност този път няма да го направя. Понякога тихият финал крещи по-силно.
 
 
И понеже обичам да правя снимки на всичко заобикалящо ме, ще приложа и снимката на тази красавица към разказа. Досега не бях виждала толкова пухкава пеперуда. Тя, Слава Богу, беше жива и после беше пусната навън:
 

64829145_10214036327374636_6281139046173376512_o.jpg

  • Like 1
Link to post
Share on other sites

БЛИЗОСТ /18.01.21/

 

 

- Защо толкова грубиянски - Саша изглеждаше като попарена. Игор я беше пернал без да иска през лицето. Той не носеше унищожителна агресия в себе си, но беше като голямо 110-килограмово бебе, което не можеше да разпредели движенията си в пространството. - Сядай там!
- Съжалявам, не беше нарочно - искрено се разкайваше.
- Колко още пъти мислиш, че ще успееш да ме цапардосаш ненарочно преди наистина да ме убиеш? Аз съм възрастна, жизнена жена. Когато съм около теб се налага да ставам по-ниска от тревата и да внимавам за всяко потрепване, защото всеки миг може да решиш да се протегнеш нанякъде. Сядай там докато още съм добричка - изсъска тя.
Игор послушно се пльосна на дивана, но му трябваха къмто две минути, за да реши как да разпростре краката си, защото те бяха твърде огромни за нормалната мебел.
Саша се настани до него. Подаде му памучен тампон и медицински спирт, и каза:
- Третирай мястото и се постарай да не ми извадиш някое око междувременно.
Игор опитваше, но всеки път щом приближеше лицето й, ръката му неконтролируемо започваше да трепери. Опита да придържа единия си крайник с другия. В резултат се изнерви още повече. По челото му избиха капки пот, а дишането му стана насечено.
- Добре, явно това е твърде сложно. Ето - подаде му крема - намажи ръцете ми тогава. Не толкова силно. Разтриваш ме сякаш си теляк. Костите ми пукат, глупако. Утре ще съм синя - Игор се отдръпна като ужилен. Днешният експеримент го накара да осъзнае колко внимателно беше пристъпяла Саша в пространството му тези месеци. Дори не беше толкова страхът в психологичен план спрямо преживяното от нея в миналото, колкото това той да не я нарани в невниманието си чисто механично. Тя не се беше отказала. Приемаше го с недостатъка му и го насърчаваше. Всеки ден го учеше на нещо. Дори и сега. Погледна я. Тя все още обясняваше. Изглеждаше толкова дребничка потънала наполовина в дивана. Обрамчено от кремавата туника завършваща с къдри едното й коляно беше в близост до брадичката й. Другият крак беше прибран под тялото й. Излъчваше уют и комфорт в тази поза. Косата беше небрежно вързана и отделни къдри падаха покрай ушите й. Очите й все още мятаха гневни искрици, но в нея имаше толкова много живот. Беше бясна, защото й пукаше.
- Красива си - тихо я прекъсна Игор.
- Какво?
- Красива си - повтори той.
- Най-сетне си забелязал? А ще забележиш ли от сега насетне, че съм и живо същество? Не съм бездушна вещ. Ще внимаваш ли да не ме отнесеш с огромния си за*ник, когато се навеждаш? Да не ме настъпваш докато си връзваш обувките? Да не размяташ ръцете ми, сякаш не е възможно да ги счупиш? И като ти подавам бутилката с вода да не я вземаш така сякаш животът ти зависи от нея?
 
Освен за Игор ежедневието беше изпитание и за Саша. Да живее с някого означаваше да се съобразява. Бяха й препоръчали да си вземе домашен любимец, но тя не харесваше този подход. Животните зависеха от хората и това я обременяваше. Едва успяваше да се грижи за себе си. Слава Богу 110-килограмовото намираше храната си само и поддържаше добра лична хигиена. И ако съумееше да не бъде премазана от него, успяваха да проведат и по някой смислен разговор. Освен това с времето тя се научи, че неговото присъствие й действа не винаги единствено като дразнител. Мисълта да има някой, който може да й се наложи, да играе в опозиция и все пак да не го мрази накрая, беше приятна. Откритието я жегна. Да проумееш ползите е едно, да приемеш от кого идват те съвсем различно.
- Физическият контакт привързва хората. Всичко започва с наблюдение. Обикновено привличането се свързва с външния вид на човека или с черти от характера му; с начина по който танцува например. Но това са повърхностни детайли. Физическият контакт е този, който прави връзката дълбока. А по-нататък усещането, че познаваш мисленето на другия и какво го ръководи. Че можеш да предугадиш какво да му дадеш или отнемеш, и знаеш как той би реагирал. Правете този тип тренировки заедно. Изграждайте доверие по между си - я беше посъветвал Т.
- Сега разбирам.
- Какво разбираш - недоумяваше Игор.
- Ще взема легена, за да ти измия краката.
- Моля?
- В някои азиатски култури миенето на крака... - обясняваше тя докато търсеше в банята.
- Не ме интересуват азиатските култури - заяви Игор гледайки легенчето с вода. - Докоснеш ли крака ми, ще те изритам толкова силно, че няма да остане зъб в устата ти. - Саша го гледаше с поглед на крава. - Имам ужасен гъдел, жено!

 

 

*Това са сред последните ми герои. Измислени са преди няколко месеца. Имам много откъси с тях, но проектът съдържа елементи, които ...к-хъм, няма как да цензурирам достатъчно :ph34r:

 

 

Link to post
Share on other sites
Тегоба /БЛ/
 
 

Леката тъга в очите го правеше още по-магнетичен. Онази преживяна болка бе накърнила цялостта му, но бе създала още повече нюанси в неговата чувственост. Първите няколко дни не искаше да вижда никого. Това, което желаеше едновременно му носеше мъка и щастие. Дробовете се късаха с всяко вдишване, а дъхът му не стигаше. Алвеолите спазматично просвирваха. Бодежите поробваха сърцето, което се луташе между бесен бяг и пропускане на удар. Гърбът мъчително се изкриви в неестествена поза и се скова. Душата крещеше и умираше в протяжни вопли. Тялото отказваше да продължи, а умът му изправен пред невъзможното, го хвърляше в нова, поредна паник атака.

 

***

27.11.17

 

- Домъкни най-сетне този твой мозък за бизнес и тяло за грях тук. Аз съм Со Ин, твой приятел от детинство. Помниш ли ме изобщо? Докога смяташ да ме разиграваш? Струва си. Пичът е малко шашав, но не е като да иска душата ти. Работата е за минимум три месеца. Превод от китайски на корейски. Прикачвам визитка. Покажи я на входа. Бъди точен.

 

Со Ин изглеждаше бесен. Типично в негов стил. Все припира за нещо, сякаш светът ще свърши. Не искаше да се среща с него. Не искаше да се среща с никого. Беше в такава емоционална дупка, че докато превеждаше думите бягаха от него и се губеше в смисъла на изреченията. Осъзнаваше, че не успява да проследи мисълта на събеседниците си. Често чуваше само откъслечно словата им и не можеше да се съсредоточи върху същността им. Сметките се трупаха, а проектите напоследък бяха оскъдни. Просто прелест!

 

Прегледа договора. Изглеждаше добре. По два часа вечер между 22.00 и 24.00 часа, в клуб „Фламинго”. Тези две условия бяха задължителни. Парите бяха повече от прилични. Подписа без да се колебае повече. Всъщност Рен беше развалина, но някой му даваше пари и той смяташе да ги приеме. Ако възложителят не беше доволен от него, винаги можеше да прекрати договора предсрочно. Не му пукаше какво ще си помисли другият за него. Отдавна спря да му пука какво мислят останалите. Не можеше да разбере защо Со Ин продължаваше да го тормози с тази задача. Възложителят явно не се отказваше и настояваше на своето. В един момент Рен осъзна, че само проточва неизбежното. Имаше ли смисъл да увърта и да дава уклончиви отговори, когато на мобилния му винаги имаше по десет намилания от Со Ин в същия дух и по още десет на секретаря вкъщи, щом се прибереше. Защо хората не уважаваха личното пространство на човек? Защо нарушаваха спокойствието му, ръчкаха го и го бутаха накъдето искаха ТЕ да върви? Рен просто беше спрял. Не можеше ли да го оставят, да го подминат? Не, това не е липса на грижа, не е изоставяне. Някой ден той отново щеше да ги настигне, щеше да върви редом с тях, но това време не беше сега. Сълзите го навестяваха все по-често. Нямаше нищо друго освен тях като израз на емоция. Чувстваше се някак незавършен. Нещо му липсваше, но не знаеше какво. С всеки изминал час му липсваше все повече и сълзите ставаха все по-горчиви. Свиваше се на дивана, увит в детското си одеало и скриваше лицето си от света. Телевизорът бумтеше усилен до краен предел, но не можеше да заглуши мислите му. Те се блъскаха и умираха в главата му преди да успеят да реализират идеята на съществуването си. Единствено Джипси успяваше да го извади от унеса му. Той се бе промъкнал в скута му тъкмо приключил с вечерята си. Лапичките му още бяха студени заради мраморния под. Благодарение на него Рен се сещаше, че е живо същество. Сещаше се да яде, да излезе да напазарува, да отиде до тоалетната. Джипси го подсещаше, че все още съществува. Той беше връзката му с този свят. Този стар осем годишен уличен кот прибран в една късна доба.

 

Рен тъкмо се влачеше към убежището си. Якето му отново беше съдрано, раницата скъсана. Бяха вързали презрамките на чантата му една за друга, за да го забавят. Рен дръпна и веднага осъзна грешката си. Грешката, която предстоеше да направи. Съучениците му разчитаха, че ще избяга, оставяйки света си на показ, но това беше последното, което щеше да направи. В тази раница беше цялото му сърце, цялото му минало и смисъл. Не беше дневник, беше същността му написана на хвърчащи листи попили сълзите му и кръвта на родителите му. Дърпаше все по-ожесточено раницата си, докато накрая не я изтръгна от стола. Беше изпуснал момента. Учителят беше излязъл, а той не бе успял да го последва. Беше едва третият час. Днес нямаше да завърши часовете. Белезите по тялото му щяха да станат още повече, синините също. На тях им харесваше да ги гледат. Гледаха на него като на свое произведение. Обичаха да ритат на същото място, където беше започнало да избледнява. Обичаха да намират нови места по тялото, които носят болка. Да гледат изкривяването на чертите, сливането с пода, немия ужас и накрая топката плюеща собствената си кръв в тоалетните на училището. Един път в седмицата. Бяха точни. Всеки петък. Какво ли хоби си намираха през останалите дни от седмицата?  

 

Почисти кръвта от умивалника. Избърса телесните си течности от пода с парцала. Можеше и да е по-зле. Било е и по-зле. Погледна разрошената си коса в замъгленото от дъха му огледало. На челото беше залепнала от потта му, на скулите от слюнката и кръвта му. Имаше голяма деруга на бузата си. Имаше и събота и неделя, за да реши как да я прикрие. Толкова много приличаше на майка си, затова ли бе виновен? Имаше нежните черти на майка си, но се бе родил момче. Каква голяма грешка от негова страна. Нали?

 

****************

 

Вървеше към изоставения склад. Там всички му бяха приятели: хлебарките, които хранеше с остатъци; плъховете, които понякога случайно го докосваха минавайки; и прилепите гледащи го с празните си очи. Бяха му приятели, защото изслушваха всички онези сдържани стонове. Всичко онова, което искаше да изкрещи през дните си, които изкарваше сред обществото. Цивилизация. Каква смешна дума! Вървеше и се подпираше на контейнерите. Единият му крак се провлачваше. Беше му трудно да го сгъне. От самата мисъл за това очите му се насълзяваха. Спъна се и падна. Чу някакъв задавен звук. Странно, не беше от него. Извъртя се. В краката му се валяше мърляво котенце. Сиво на цвят, но толкова лишено от козина, че можеше по-скоро да се предполага за цвета му. Изцяло недохранено, с едно око. Изхвърлено като Рен, защото не беше като останалите. Кръсти котето Джипси, циганска душа и заживяха заедно. Малко по малко под грижите му котаракът завъди козина. Оказа се, че е много любвеобвилен и породист. Не се отделяше от Рен и постоянно търсеше компанията му. Когато Рен се канеше да излиза Джипси, се увърташе около краката му и започваше тревожно да мяука. Нощем Джипси се загнездваше на гърдите му и успокоен от мъркането му Рен заспиваше. Бе открил приятел, който не само го изслушва, но споделя и разбира съдбата му. Беше открил най-красивото и обичащо същество на земята. То имаше само едно око и измръзнали нащърбени от студ уши, но сърцето му беше топло, готово да побере целия свят в себе си, стига само светът да го поиска.

 

И сега Джипси го гледаше с цялото възможно доверие на света. Изглеждаше помъдрял. Нормално. Котките остаряваха по-бързо от хората. По-бързо разбираха как е устроен животът и някак съумяваха да го живеят въпреки всичко.

 

- Спи ли ти се, приятелю? Поспи си – погали го зад ушите.

 

Тази нощ за първи път от много време насам Рен щеше да опита от живота навън и той щеше да остави противоречиви нотки в душата му.

 

 

Клуб „Фламинго”, а?
 

 


*Историята на Джипси е истинска. Имах щастието той да присъства в живота ми. Появи се един ден слаб като вейка, с опадала изцяло козина, с нащърбени уши и едно извадено око. Мяучеше жално и беше пред умирачка. После се превърна в най-обичливото същество на земята. Обожаваше зимата и да гази в локвите. Освен това не можех да мръдна и на крачка без той да не се озове в краката ми. Никой друг не ме е чакал така да се прибера всеки ден. И не става въпрос, за да го нахраня, а беше чисто обожание. Животните наистина умеят да обичат всеотдайно и завинаги. Ето и негова снимка:

 


 

16508520_10208262343788655_2770807418488577463_n.jpg

  • Like 1
Link to post
Share on other sites
Отвъд стената-втори чап
/27.02.20/
 
 
Косата й беше като пърхкав облак. Къдриците леко полягаха на тесните рамене. Затворената догоре бяла риза трябваше да вдъхне спокойствие и професионализъм. Фибата в косата доза невинност. Синият, моден гащеризон свежест и новаторство. Кафявите очи буден ум. Нищо нямаше да подейства. Не и когато му залагаха капан. Колкото и красива да беше мрежата, пак си оставаше мрежа за улов.
***
 
Затвори за миг очи подразнен от факта, че долови парфюма й. Аромат създаден от козметиците примесен с този на кожата й. Въздъхна с досада. Той и проклетото му въображение. В съзнанието му ясно изплува представата как тя нанася сместа от китката по шията си чак до сгъвката на рамото. Погледна я. Стоеше все така пред него извисявайки се на седем-сантиметровите си токове, създадена сякаш за да го предизвиква. Не са ли я учили, че възрастните хора нямат време за глупости? И смееше все още да го гледа право в очите. Колко много ненавиждаше енергията на младостта. Тогава, когато не подбираш все още битките си. Реши да отговори на въпроса й:
- Оцелях по време на тормоза в училище, защото не отвърнах на удара. Научих се на търпение. Оставих ги да мислят, че са по-добри от мен. Ако бях отвърнал в сляпата си ярост, щях да ги пребия и да се превърна в насилника, от когото се опитвах да избягам. Търпението ми се превърна в сила. Изучих насилниците си. Сега съм стожер. Знам как да защитя себе си и мога да защитавам другите, когато се наложи.
- А защо си сам сега? Огледай се. Замисли се. Толкова високи стени си изградил, за да се опазиш, че и слънцето не достига отвъд. А хората, които казваш, че защитаваш, не са ли по-скоро твои затворници? Понякога трябва да отвърнеш на удара. Един-единствен път - за да помниш ти, за да помнят и те.
***
 
Дилън беше опрял двете си ръце обрамчвайки цялото бюро. Тази жена се опитваше да рови в миналото му и да разклати основите му. Да го извади от зоната му на комфорт, но не знаеше, че той вече беше минал по цялата стълбичка. Беше насилник, когато се почувства несигурен и уплашен. Удари в незнанието си и после всичко се завъртя пред очите му и рефлектира обратно върху него карайки гърба му да изпука изпод напора на вината. Очите му се усмихнаха.
- Ще говорим пак, когато поживеете още десет години, госпожице Нийл. Хората не се раждат отшелници. Животът ги прави такива. Когато си давал и давал, но отсреща никога не проявят разбиране, в един момент се уморяваш да даваш. Защо светът очаква аз да играя по правилата му? Защо той не играе по моите? Накрая печели по-силният, нали? Защо е проблем този път това да съм аз? И когато реша да се оттегля хората ще ме нарекат страхливец, егоист и хахав, нали? В моя свят, там където съм само аз, мога да правя за другите, което сам реша за редно. И няма нужда да ги питам и да търся разрешение или одобрение. Жертвата накрая съм единствено аз, защото решавам да жертвам времето и старанието си да защитя някой, който се опитва да живее отново с белезите си. Да, те са мои затворници, докато не намерят силата в себе си да скъсат оковите и да живеят свободно. Сами за себе си.
***
 
 
Link to post
Share on other sites
Отвъд стената-първи чап
/16.02.2020/
 
 
- Хората казват, че съм пресметлива. Че постоянно изпитвам човека насреща си. Не е вярно. Хората се опитват да ми вменят вина. Да направят мен лошата и грешната - усмихна се. - От самото начало аз съм откровена и директна. Показвам силните и слабите страни в характера си. И те избират сами, дали да вървят до мен в силата ми, или да се опитат да ме наранят, за да ме изпреварят. И когато аз покажа ноктите си и ги забия в меката им плът, те започват да мрънкат и да се опитват да се измъкнат. Значи, ако те бяха успели да наранят и унищожат мен, нямаше да е проблем. Но ако аз правя същото с тях, е проблем. Защо? Не разбирам. Това че имам нокти ли е проблемът? Това, че съм реално чудовище, хищник? Хищниците нападат само, за да се нахранят и в отбрана за живота си. Човекът от друга страна е всеядно, което винаги иска нещо повече. Никога нищо не му е достатъчно. Ако му предложиш още храна, дори и вече да има, той ще вземе и тази. Ако му предложиш още пари, още от времето си-той ще ги вземе. - Изпъна ръка и острите стоманени струни се показаха от пръстите й. - Ще умреш бързо. Няма смисъл да шаваш и да упорстваш. Молех се да не опитваш да лакомееш за още, но ти видя възможност в моя слабост и се опита да я използваш. Някога играл ли си шах? Ако в партията видиш лесна плячка, обикновено има и уловка. Нещата са навързани. Едното води до другото. На полето фигурата бива пазена от друга фигура. Но хората виждат само възможността за единичен успех, не и последствията. Някога помисли ли, че ще нараниш мен? - Ноктите се показаха и от другата й ръка. Тя направи гримаса. Кръвта потече от пръстите й. Металът беше раздрал плътта й. - Виждаш ли, на, сега мен ме боли заради теб. Освен това ще трябва и да чистя след като те убия. Отваряш ми твърде много работа. Не, не, не. Няма нужда да се опитваш да говориш. Дискусиите приключиха. Сега ще говоря само аз. - Зъбите й пробляснаха попадайки в снопа светлина на лампата. - Трябва да внимаваш с тайните. Хората споделят тайните си с някого, когато му имат доверие. Но много рядко ги споделят, ако не са се подсигурили преди това. Да ти споделят тайна е ценно и опасно нещо, защото загубят ли доверие в теб, усъмнят ли се, ще те унищожат. И всичката слава и пари, за които си се трудил, ще изгубят смисъл. При подходящия стимул става ясно, че всеки е чудовище. Може би не на външен вид или по сила, но в съзнанието и действията си. Някои предпочитат да се подчиняват, а други да управляват, за да спазват привиден мир. Приеми го като естествен подбор. Оказа се, че този път аз съм по-голямата риба - замахна и пръските кръв облизаха пода придружени с мъгляв стон. - Глупаво чувство за всесилност и неуязвимост. Никога няма да разбера човеците. Умират толкова лесно, а се имат за велики. - Повдигна рамене в почуда.
 
 
 
 
 
Link to post
Share on other sites

 

 

Родени в хаоса: Лабиринтът
 

 

БОЛКА

/Саодат и Фебър - БЛ/

2015 година

 

 

Беше заспал под дърво във вишневата градина. Поредно бяло цветче напусна пищната корона и кацна на клепача му. Приличаше на майчина милувка, но Саодат нямаше как да знае това, защото никога не беше получавал такава. Никога не беше и познавал майка си. Тя нямаше желание да познава някого, който не беше Избрания. Беше починала след раждането на брат му. Един човек по-малко, който щеше да го тормози и ненавижда. Много бързо осъзна, че Дарао не беше наоколо. Онова пет-годишно палаво създание с къдрици, топли като шоколадов току-що изпечен мъфин. С кръгли като копчета очички, моряшко синя огромна пандела на врата и облечен в бяло костюмче, което успяваше да опази чисто като сърцето си. Щеше ли да отиде в Ада, ако мразеше това хлапе? Ако в мислите си нощем планираше да го пъхне в кошница за хляб и да го пусне да плава по реката? Защо добрите хора не осъзнаваха, че бидейки толкова добри, караха другите да изглеждат гадно лоши? Не, невинността им не ги оправдаваше. Не, другите не бяха лоши. Те не можеха да стигнат техните нива на доброта. Страдаха заради това не само в мислите си, а и през целия си живот. Биваха сравнявани и карани да бъдат нещо, което, така или иначе, не могат да достигнат. Сърцето му запулсира скоростно като на фазан насред стрелбище. Пъргаво се изправи и хукна като вятър към имението, изоставяйки милувките на цъфналите вишни.

 

***

 

Трябваше да намери източника на цялата си болка и съществуване, и да позволи отново да му бъде показано, че е просто нечия изтривалка за многократно ползване. Тази болка никога не свършваше. Всеки ден тя беше там, като въздуха в дробовете му. Като широко отворените му очи, които не можеха да видят бъдещето. Като краката му, които не съумяваха да го отведат далеч.

 

Да обвинят този, който е давал всичко от себе си за другите: за да ги зарадва, за да види блясъка в очите им, за да усети обичта им, за да бъде нужен. Това ли заслужаваше? Да го презират, мачкат, обиждат, бият, мразят, ненавиждат, да го отхвърлят от собственото му семейство. Обвинен в кражба, предателство и егоизъм. Имаше още десетки, не, хиляди дребни случки, които се трупаха в него цикъл след цикъл.

 

***

 

Дарао разтвори малката си ръчичка и в нея, в целия си блясък и сияние, се появи пурпурно омагьосващ артефакт. Прикачената към него висулка беше майсторски изкована. Саодат само беше чувал за тази реликва, предаваща се поколения назад от незапомнени вече времена. Никога не биваше да вижда камъка. Не беше упълномощен за това. Не знаеше как малкият му брат беше успял да го вземе, но щяха да имат големи проблеми, ако това чудо не заемеше мястото си обратно. Тъкмо щеше да попита Дарао, когато...

 

***

 

Камшикът отново изплющя по бялата му кожа. Лилавата, тъмна течност започна да става синкава. Раните ставаха все по-дълбоки и кръвта се сгъстяваше все повече. Още малко и щеше да стане смолисто-черна. Моментът, в който губеше съзнание и потъваше в лабиринт от халюцинации и заблуди, наближаваше. Само когато усещаше болката, се чувстваше жив. Само нея бе имал през целия си живот. Затова се самобичуваше отново и отново, връщайки се към добре познатото русло. Дните в подземието, оставен без вода и храна. Процеп, където лъчът светлина не носеше топлина. Влагата така се беше просмукала в костите му, че имаше чувството, че ръждясва. Не усещаше вонята от себе си или околното, защото обонянието му беше примряло някъде далеч в съзнанието му. Беше бит толкова много, че в редките моменти, в които идваше в съзнание и виждаше камшика, дори нямаше вътък да реагира.

 

***

 

- Кажи ми, как взе камъка на Избрания? Как го изнесе от кабинета ми? Какво мислеше да сториш на брат си? Затова ли те отгледах, дребно нищожество? Ти, плюнка на обувката ми. Толкова много години възпитание и насоки, и пак не стана нищо от теб. Колко пъти да повтарям, че трябва да си опората, но която брат ти да стъпи? Ти трябва да си онази невидима стена, защитаваща го от света. Трябва да понесеш всеки удар отправен към него.

 

***

 

Стисна зъби. Сегашното му аз замахна още веднъж с камшика и този път остави забитите нишки да се окъпят в кръвта. Да попият дълбоко от аромата и да потънат в раните, преди бавно да ги изтегли от прорезите в кожата си, удължавайки агонията. Викът му се протегна от ниската гама като загребване, преди да набере скорост и пълнота, и да изпълни дробовете му с вопъл на ярост и безсилие. Този вик се блъсна в отсрещната стена и рикошира обратно в тялото му, за да го събори на земята..

 

- Правех го, татко. Правех го всеки път, но никога не беше достатъчно. За теб или за Него. Бяхте алчни и погубващи.

 

По гърба му имаше толкова белези, че те се застъпваха като мрежа от гърчещи се змии с хиляди отгоре. Стонът този път бе нисък и гърлен. Ударът го принуди да коленичи тромаво, а спомените изплуваха още по-ясно.

 

***

 

Стоеше пред масивното алабастрово бюро. Дрехите, маниерите, прическата, осанката, дори дишането му бяха най-съвършен еталон за възпитание. Но той много бе сгрешил. Желанието му да вярва в някого щеше да му струва прескъпо.

 

- Няма нужда да се оправдаваш. Действията ти говорят вместо теб. Самата идея, че замесваш името на брат си в деянието, говори достатъчно. Камъкът беше намерен у теб. Не заслужаваш да се наричаш мой син. Постъпката ти ме отвращава. От днес вече няма да носиш фамилното ни име. Отричам се от теб и твоето съществуване. Ти вече не си мой син.

 

***

 

Остана без име, без дом, без семейство, но защо ли взе всичкия товар на произхода си, когато си тръгна? Това го преследваше постоянно. Обикаляше в кръга на затвореното си съзнание и се въртеше все по-френетично и все по-отчайващо безнадеждно.

 

Подземията бяха мрачни и задушни. Но някак топлата влага и тъма му даваха познат уют. Сякаш беше в утробата на тясно и спокойно, далеч от непознати погледи. Пръстеният под постоянно му напомняше за тленността на света в заобикалящото го.

 

- Докога ще се самообвиняваш? Остави го в миналото - мина зад него и Саодат усети топлината от дъха му по разранената си кожа. Усети как той се спуска надолу, а после отново се изкачва нагоре. Можеше да си представи изражението на Фебър в момента. Погледът му, мислите му. - Баща ти вече не може да те нарани. Щом намеря и брат ти, вече няма да има кой...

 

- Не! Казах ти да не закачаш семейството ми. За мен те не означават нищо вече.

 

- Все още ги наричаш свое семейство? Противоречиш си. Те отдавна не са - зъбите му пробляснаха с нотка на мъст. - Забравяш, че мога да отгатна мислите ти. Разхождам се в съзнанието ти. Не можеш да се скриеш сред другите души, защото аз чувам как твоята ридае. Делим една енергия, нали? Когато ме спаси, ми даде част от себе си. Не искам повече да страдаш.

 

- Отмъщението не е решение. Няма ли да уважиш избора ми? Явно при прехвърлянето неравномерно съм разпределил някои свои черти, затова сега те са се изострили у теб. Не разбираш ли? Не е твоята истинска природа. Ти не искаш това.

 

- Няма да се откажа, докато не премахна Дарао от пътя ти. Само той остана. Тогава ще бъдеш свободен. Няма да се разкъсваш от чувство за вина. Няма да виждам сълзите ти. Душата ти ще е в мир. Нямам търпение някой ден да стана отново част от теб. Искам да ме притежаваш. Да погълнеш остатъка от мен. Да излекуваш онази част, която от незапомнени времена мъсти за отдавна погубени надежди. Древните 'въздух' отдавна ги няма, но аз съм обречен да бродя из Лабиринта като блед спомен от тяхното величие.

 

Фебър все така отказваше да възприеме казаното от Саодат. Той изравни очи с тези отсреща, изправяйки внимателно изтощеното тяло. Саодат продължаваше да размишлява на глас:

 

- Не успявам да балансирам правилно конфигурацията, понеже не съм те познавал преди. Сега не знам каква част от качествата ти са се запазили.

 

- Тогава да продължим да опитваме - устните му се впиха в тези на Саодат, а ръцете му потънаха в лепкавата слуз на гърба му, когато притисна голото му тяло към себе си.

 

Усети емоцията, бушуваща в тялото му. Силата на ръцете му. Огънят, в който го хвърли пронизващата откровеност, на която бе способен. И проявата на неприкритата жажда да се слеят. Едновременно да му вдъхне живот и да му го отнеме. Пиеше от него като от съд с амброзия. Като пенливо първо вино, все още младо и диво. Неспособно да се възпре да те опие с дързостта си.

 

- Престани - отблъсна го с две ръце и се строполи отново на земята.

 

Фебър взе главата му в скута си и го загушка като бебе.

 

- Мразя начина, по който се държиш с мен. Мразя начина, по който ме караш да се чувствам. Мразя те, но и имам нужда от теб. Отчаяна нужда и ти прекрасно го осъзнаваш, негоднико - очите му се притвориха. Мъчителното изтезание, на което се беше подложил, взе превес.

 

Там в мрака Фебър остана да бди над него: да промие раните му, да се любува на профила, да се радва на формите му и да се зарича, че ще дири сметка за всеки белег по това изстрадало тяло. Още повече за неизброимите белези по тази душа, с чиято безкрайна болка живееше Саодат ден след ден. Щеше да продължи да взема отново и отново дъха му, защото така получаваше все повече от болката му. И колкото повече го намразваше той, толкова по-близо до изцелението щяха да бъдат.

 

***

Link to post
Share on other sites
АСИСТЕНТЪТ /откъс от РП/ БЛ
 
************
*припомняне-в колата*
 
 
Размърда се неспокойно на седалката. Косата му докосваше страничния прозорец. Погледът му пробягваше по скалистия бряг, по разбиващите се вълни и от време на време се разсейваше отскачайки до рибарските корабчета в далечината. Ятата с птици ги следваха с учудваща настойчивост и търпеливо чакаха изваждането на мрежите в късния следобед, за да откраднат нещичко от улова. Небето бе по-синьо и от океана, с големи тромави облаци, които се плъзгаха лениво по небосвода. Спомените го връщаха назад към последните му думи отправени към идола, промяната на който още го озадачаваше. Именно тя го държеше постоянно нащрек и не му позволяваше да се наслади на пътуването, на гледката, на компанията му. Много хубаво никога не е на хубаво и тази мисъл продължаваше да го измъчва. Упорито се убеждаваше, че зад промяната се крие нещо. Крие се и се спотайва, надявайки се чакането да приспи бдителността му. Но Мин бе виждал твърде много от страните на звездата, за да повярва, че подобна безпроблемна промяна е възможна. Най-накрая бяха успели да избягат от напрегнатото си ежедневие. Нещо, което мениджърът отдавна ги бе посъветвал да направят. Това обаче далеч не беше мечтаната ваканция. Де-Сун бе временно отстранен от ръководителя на компанията заради инцидента с репортерите, а Те бе приел с чувство на примирение наложения му каторжен труд. Сякаш мислеше да извлече максимално положителното от предлаганото, а не да мисли за негативите. Трябваше да заснеме посредствена драма, за да отчете някаква дейност и да разсее журналистите отвличайки им вниманието. Мин усещаше, че нищо, с което се захванеше идолът не можеше после да носи определението ''посредствено''.
 
Преди да тръгнат Мин бе отишъл до болницата. На излизане остави сестра си с нежелание, но с надеждата, че ще му се обадят във всеки един момент да се прибере от пътуването, защото тя се е събудила. Целунал я бе по челото прошепвайки, че ще му липсва. Чувствата, които преди не можеше да изрази, сега го изгаряха и думите дращеха по гърлото му напирайки да излязат. Нещо погъделичка врата му и го върна в настоящето. Проклети малки гадинки. Мухите не го оставяха на мира. Ръката му се стрелна и в същия миг видя, че се канеше да шамароса не кой да е, а самият Те с дебелото списание, което държеше яростно. Огледа се крадешком като същински престъпник, канещ се да извърши престъпление. Призна пред себе си, че ако го беше сторил, нямаше да съжалява. Защо имаше такива бързи рефлекси, дявол да го вземе! Главата на Те се бе отпуснала изцяло на рамото на Мин и косата му се бе пъхнала още по-навътре под яката, предизвиквайки странното усещане в асистента. Бавно прибра ръката до тялото си и неохотно се размърда оставяйки списанието с намусена физиономия. Проклетникът се възползва и се разположи още по-удобно. Погледът на Мин мерна бегло чертите на спокойно спящия, отразени в огледалото на поставката.
 
Мин отдавна търсеше да разпознае своята енергия в човека отсреща. Само тогава другият успяваше да развълнува съзнанието му. Знаеше, че за да хареса някого, първо трябваше да го съизмери със себе си. Досега не бе намерил достоен противник с изключение на Ир Ра. Някой, който да го дърпа напред, да го кара да го гони и достига. Да го тласка енергично и да подклажда съревнованието. Само тогава в преследване на равенството Мин би бил щастлив. Гледаше Те и не откриваше нищо подобно в него. Досега той бе объркан, стресиран и фалшив, но всеки ден зареждаше с енергия тялото на Мин. Мислите и действията му се подчиняваха на него. Какъв беше този метод на 'красавица в беда', който така успешно прилагаше, за да успее да прикове интереса му. Беззащитен и дезориентиран на моменти - да, но и арогантен и непреклонен друг път. Той си играеше с чувствата на Мин и го стъписваше, ала поривът да го разбере не секваше. Тези крайности оплитаха Мин в порочния кръг на това едновременно да му съчувства и да го подкрепя, но и страстно да се опита да обуздае темперамента, който често улавяше в шоколадовите очи. Знаеше, че тази битка ще е интересна и затова с усмивка посрещаше всеки нов ден. Идолът може и да приличаше в подхода си доста на предишния антисоциален Мин, но след пропукването показа същност, която се различаваше от сегашната на асистента драстично.
 
Досега Те бе кипял от живец и на всяка почивка бъбреше с хората от екипа. Пътуваха самостоятелно с шофьор, а екипът отделно натоварени с апаратурата. Екипът често изоставаше и се налагаше да ги изчакват, за да се движат заедно. През останалото време на пътуването идолът убиваше времето в слушане на музика или цъкаше нещо на телефона си. Те не говореха. Между тях тегнеше тягостна атмосфера на неловкост. Макар и да живееха заедно досега винаги имаха ангажименти, които да обсъждат или спорове, които ги горещяха. Сега сякаш нищо не ги свързваше. Нямаше ги задълженията на Мин и графика на Те. Не знаеха и какво ги очаква там където отиваха. Мин определено остана изненадан от реакцията, с която Те прие наказанието си.
 
Видя отраженията им в преградата разделяща ги от шофьора, а после плъзна поглед по лицето му. Забеляза белега с форма на подкова и се усмихна накриво. Явно идолът не беше чак толкова накипрен винаги. Харесваше му да вижда несъвършенствата на иначе толкова перфектното същество. За сметка на това обаче Те нито за миг не сваляше тъмните очила. Може би в опит да прикрие изтощението си. Сега тяхната лява рамка се огъваше неестествено във врата на Мин, а ръбът на стъклото се забиваше с бузата на звездата оставяйки отпечатъка си. Мин Че Ри се извърна и се оказа по-близо отколкото бе очаквал. Усети дъха на шоколадови дражета с фъстъци, които Те беше омел през последната почивка. Как можеше да яде подобни боклуци!? Пресегна се към него и в мига, в който хвана очилата автомобилът неочаквано се разтресе. Колата попадна в дупка и кривна от пътя за момент. Тялото на Те подскочи заедно с това на Мин точно когато вече беше взел очилата. Мразеше ги, мразеше тях и мухите, и дупките по пътя. Мразеше всичко!!! Изсумтя и скръцна раздразнено със зъби. Удари злобно по вратата на колата и усети как болката от сблъсъка с дръжката проряза целия му мозък.
- Много съжалявам за неудобството. Добре ли сте? - Гласът на шофьора прозвуча развълнувано и притеснено по станцията.
- Добре сме, господин Ким, не се тревожете - едва успя да събере мислите си, за да отговори. От рязкото му сепване, идолът се размърда, намесвайки се още по-осезаемо върху него. Промърка нещо и облиза долната си устна точно в лицето му. Приличаше на нещо сладко и гушливо. Отвратителна комбинация. Мин от своя страна се отдръпна като опарен и удари челото си в стъклото, без да успее да се отдалечи и на йота. Озъби се безсилно на отражението си и процеди няколко проклятия. Ръката му стисна очилата, докато те не запукаха от натиска, а после ги пусна и ядно ги стъпка с крак. Хвана Те за рамото и го килна по-далеч от себе си. Негодникът спеше като пън, а устните му малки и розови примамливо си блестяха като свежа, росна пъпка в огледалото.
 
Със свободната си ръка докосна своите. Тръпката пробяга по гърба му надолу и после се върна обратно. Облегна се назад, надявайки се да спре пулсирането в главата си и въздъхна. Това изобщо не подобри настроението му. Затвори очи, за да скрие образа на Те, но продължаваше неминуемо да усеща близостта му. Дори факта, че дишаха един и същи въздух, го дразнеше.
 
***
 
С напредването на деня слънцето вече не биеше така жежко. Морето сякаш се подчини на спокойствието на всичко околно и плавно започна да мие бреговете си. Рибарите издърпваха за последно мрежите си и даваха сигнали за прибиране. Чайките сити и доволни вече се чуваха съвсем рядко.
 
Идолът спеше все така дълбоко и блажено, а Мин не спираше и не спираше да усеща вкуса на дражета с фъстъци по устните си. Само да не беше проклетата дупка на пътя, ех!
 
 
 
 
*Това е проект започнат малко след създаването на темата тук с човек, с който се запознах също в този форум и е първото ми РП. Благодарна съм на другарчето по перо. Назад в темата можете да откриете още три откъса от този проект. Все още не съм го завършила, защото записките останаха в предишния ми компютър. Но тези герои и проект са от любимите ми и един ден може би ще го завърша със съвършено нов финал.
Link to post
Share on other sites

Родени в хаоса: Лабиринтът

 

 

Искам

/Либра и ши-он*/

2015 година

 

 

 

 

Имаше усещането, че се е загубил в лабиринта от сектори, подразделения и входове към това място. Проблемът беше, че в момента на него не му трябваха входове, а само изход от Академията и то по възможно най-бързия начин.  За съжаление все не уцелваше честотата на заклинанието, за да излезе.

 

Щеше да я има. Ръцете й, които винаги докосваха хладно и му причиняваха единствено агония и неприятни усещания, щяха да даряват само сладострастие. При мисълта за това на Либра му стана горещо. Никой не познаваше удоволствието от плътта по-добре от него, а тя колкото и корава да беше, не беше нищо повече от една жена. Не можеше да отрече, че желанието се зароди именно защото тя не се поддаваше на природния му чар, а всяко предизвикателство събуждаше инстинкт за себедоказване. Фактът че бе с по-високо положение и се опитваше да спазва някаква йерархия я правеше още по-апетитна и труднодостъпна хапка, защото той бе просто кадет. Кадет, но с много силно заложено чувство за надмощие. Тя не беше първата, която се правеше на важна, нито щеше да бъде последната, която ще сподели леглото му. Разбиранията му за тленни наслади бяха прости. Вземаш, което ти харесва и му се наслаждаваш докато ти омръзне. После преминаваш към следващото блюдо на масата на изобилието. Количеството и разнообразието не бяха за пренебрегване, но онова, което възбуждаше сетивата му бе именно когато трябваше да се потруди, за да получи нещо. И точно защото мразеше усилията, после си отмъщаваше по най-бруталния начин за причиненото неудобство. Новата ши-он/преподавател, ментор/ бе пропуснала шанса си да му се хареса. Бе посмяла да си помисли, че има контрол над него, а това бе грешка, която Либра щеше да се постарае да поправи. За него тя бе като цвят с бодли. Когато го гледаш отдалече е красив, но нямаш реална представа от допира и аромата му, защото големите бодли го вардят стабилно. Ако се опиташ да го откъснеш, шиповете се впиват в плътта ти и я раздират. Само, че Либра имаше различно разбиране за болката. Понякога нейното предизвикване носеше удоволствие, особено, ако накрая те чакаше задоволителна награда. Неприятното усещане се възнаграждава когато усетиш, че въпреки болката, си откъснал цветето. Въпреки неговата защита, си преодолял бодлите и можеш да вдъхнеш омайния му аромат отблизо, преди то да повехне и загуби блясъка си. Тогава когато пожелаеш отново да усетиш примамливия аромат, просто избираш друго цвете от градината. Това вече никому не бе нужно.

 

 

*Това е шестият откъс по този проект. Назад в темата може да откриете останалите пет откъса от 'Лабиринтът'. Благодаря безкрайно за реакциите ви. Те ме зареждат с ентусиазъм. Ако някой реши да коментира тук или на лично съобщение, ще се радвам да дискутираме :wub:



 

Link to post
Share on other sites
 
Откъс фик: Опит за летене /БЛ/
2010 година
 
 
 
Съветникът седеше зад масивното писалище с пръснати по него различни папируси. Монокълът се отпусна в треперещата му ръка.
 
Знаеше, че старчето е костеливо, но не и че е толкова подмолно.
- Тази нощ, независимо какво ще стане, какво ще чуеш или какво ще почувстваш, ще стоиш на уреченото място и ще се правиш на глух, сляп и ням. Не трябва да мърдаш дори и на ли* от поста си, защото направиш ли го, онова за което цял живот копнееш, на което си подчинил съществуването си, ще стане само прах в шепите ти. Твоите ръце ще бъдат тези, които сами ще унищожат всичко. Все пак имаш някакъв избор. Какво ще избереш? Интересно ми е.
 
Съветникът се бе усмихнал. Усмивка, която Сейран с удоволствие би разширил с джиан* от едното до другото ухо, ако знаеше, че ще стои на пост пред покоите на императора, а Шуурей ще влезе там облечена в одежди за своята първа брачна нощ. Тя също нямаше идея какво се случва.
 
Лицето на императора бе нещото, което никога не би могъл да забрави. Бе воювал, убивал, но трепетите на сърцето, любовта, безсилието, нещата които не се решаваха с оръжие. О, как можеше да се пребори с това! Затварянето на двойните врати отне вечност от процеждащи се безспир мигове. Отрязък, в който цялата му същност се бореше, но не знаеше точно с какво. Не знаеше какво иска, кого иска повече.
 
Дали най-лесното решение беше и най-вярното?
 
След време плачът й замлъкна. Увита в част от постелята, тя изхвръкна от покоите. Очите й стрелнаха лицето на Сейран, сякаш бяха игли забиващи се в кожата му. Този поглед бе на животно. Жертвено животно, което току-що е било пречупено от волята и тежестта на един тиранин.
 
Болката на мъжа, закрилника и любовника в него бяха някаква смес, която дългът му не можа да заглуши. Неосъществените му копнежи се пръснаха и осъзна, че и сега не знаеше какъв иска да бъде в живота й. Понечи да я докосне, но очите му се замъглиха. Тя изчезна преди изобщо да успее да зачене някакво действие в съзнанието си. Свлече се като парцалена кукла. Марионетка на съдбата. Мъж-не, той не беше мъж в момента. Бе предал целия си род. По-лошо-бе предал нея.
- Някакви щения към жена ми ли имаш, Сейран? Или... - високата фигура въздъхна и се позамисли. Императорът промени нападателната нотка в гласа си с чаровна гальовност в рамките на едно пърхане от пеперудени крила. - Да не би да ревнуваш, че напоследък не ти обръщам достатъчно внимание? Все още си мой фаворит. Шуурей е съпружеско задължение, но ти от своя страна си новата ми тръпка. - Погали брадичката му и се наслади на всеки миг неспирно страдание, което прочете отсреща. - Не се тревожи. Съвсем скоро ще ти се реванширам. Веднага след като науча младата дама как да се държи възпитано с мен. - Наведе се и тенденциозно облиза бузата на Сейран за довиждане. После се прозя протяжно слагайки театрално ръка пред устата си. - Жалко, че съм така изтощен, иначе щях да те поканя още сега. - Обърна се и затегна връзките на копринената си одежда.
 
Вратата се затръшна.
 
 
Сейран остана насаме с мислите си. Белотата на гнева му бе така силна, че избиваше петна в погледа му. Ако до три минути не намереше какво да убие, щеше да има един император, който нямаше да е уморен до смърт само образно.
 
Наблюдаващият в сенките също не поиска да разбере какви точно ще ги върши Сейран оттук насетне. В мрака се видя само синята съветническа лента, която тръгна в противоположна на Сейран посока.
 
***
 
 
Героите са от анимето Saiunkoku monogatari*
 
Ли* - китайска мярка за разстояние възлизаща на ⅓ mm в случая
 
Джиан* - прав двуостър меч за една ръка
Link to post
Share on other sites
*Днес ще стане вчера* 
/17.06.2020/
 
 
Днес поседях за 15-20 минути в парка и видях толкова много, колкото не бях виждала от времето след като тате почина.
 
Хората преминаваха през парка и ги виждах за по-малко от минута, но можех да им направя профил веднага. Аз деля хората. Деля ги на добри и лоши. И дори и в крайно лошите търся причината. Една злина в миналото не бива да значи, че не можеш да извършиш безброй добрини после. Хората са просто хора. Не са безгрешни. Няма такива. Просто е.
 
***
Та хората бяха много типажи:
 
Дядото, който седна срещу мен на пейката и беше щастлив, че просто може да седи там. Че просто е тук и сега. Образът му изпълнен с мъдрост и преживяно, и милата усмивка. Онази чистота, на която са способни само възрастните хора. Които хем са преживели много, хем носят цялата грижовност на света. И са по-невинни и от децата.
 
Малкото детенце, което се загледа в мен и татко му, който нежно му каза, че не е хубаво да се заглежда така в хората, защото това би ги притеснило. Тонът му беше изпълнен с толкова обич и грижа. Просто буди възхищение.
 
Майката, която говореше на сина си, че не е правилно да се държи по този начин и съвсем спокойно му обясняваше къде е сгрешил, докато той бършеше сълзички съзнавайки грешката си. И отново усетих струите обич. Какво е да си дете. Какво са мама и татко.
 
Групата деца куфеещи из целия парк. Онези оставени на самотек през ваканцията. Чупещи клони, крещящи, качващи се по паметниците. Мама и татко им липсват. Усеща се, винаги. Да си палав не е престъпление. Да работиш усърдно, за да има какво да вечеря детето ти-също. Мога да се припозная в тези деца.
 
Групите приятели. Изумително е колко неща може да научи човек, ако чуе 10-20 секунди от разговор между различни възрастови групи. Какво ги вълнува. Кой какви проблеми има. Кой как е възпитан. Може да ти стане ясно спрямо начина им на изразяване. Не казвам, че съм безгрешна в преценката си. Но на база това, мога да си съставя един добър начален профил.
 
Продължих да чета времената в английския, докато попивах обстановката в парка. Гледах гълъбите, гледах небето. Гледах младите момци чакащи приятелките си. Младите хора отново ми връщат вярата в човечеството напоследък. Дали видях нещо възхитително днес? Ни най-малко. Обикновен ден. Един от многото. Но го почувствах. Силно. Диво. Живо. Почувствах топлината на слънцето. Яркостта на небето ме накара да примижам. Мои приятели ме поздравиха с усмивка. Толкова е сгряващо да видиш усмихващите се очи на някого, на когото първосигнално му е приятно да те види. Без очаквания. Без претенции. И лицето му се озарява още преди да ти е казал 'здрасти'. Незаменимо усещане.
 
Днес можех да усетя останалите хора, присъствието им, смеха им, гласовете им. Днес не ми се наложи да бъда игнорант. Не ми се наложи да се опитвам да се накарам да усетя нещо. Днес се случи съвсем само и естествено. Странно е, защото мога да плача за супер дребни неща. До ниво, на което на повечето хора им се струва глупаво или смешно. Но когато наистина стане тежко и задушно, сълзите не идват. 'Да намериш баланс, да си дзен', не ми се отдава лесно. Но в моментите, в които успея, о! Дори да е за кратък миг-откривам своята Нирвана и не съжалявам за нищо.
 
 
Днес ще стане вчера, но утре ще бъде новото днес :wub:
Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Create New...