Jump to content

Статии за Южна Корея, лични впечатления и други такива


Recommended Posts

Корея... впечатления около Световното по футбол

12.10.2004 г.

 

Преди 3 дни се върнах от Корея. Вече се чувствам аклиматизиран и сядам бързо да пиша, защото впечатленията ми са още цветни и ярки.

 

И така. Това беше второто ми ходене до Корея. Предишния път, през февруари, стоях само в Сеул, беше студено, визитата ми съвпадаше с Китайската Нова Година, и поради това по улиците нямаше толкова хора колкото очаквах. Затова пък имаше новогодишни мероприятия, нямаше опашки в музеите и метрото, а и се порадвах на сняг. И се чувствах като турист който иска да разглежда забележителности, да открие екзотичното и корейското, и едновременно с това да си почине. Докато сега емоциите ми бяха други и те се въртяха около думата Футбол. Изобщо и за самите корейци, дори и преди техния победен марш до полуфиналите, целият месец мина под знака на футбола. Още с излизането от самолета усетих възбудата във въздуха. Посрещна ни голям надпис "Welcome to Korea and The World Cup", а по коридорите на летището се редуваха знамената на страните участници със пожелания за добре дошли на съответните езици. Открих, че на хърватски и словенски то е почти като при нас – Добро Дошел и Добродошли – е, на латиница. Във всички градове във въздуха имаше огромни футболни топки – балони, и не минаваше и секунда без нещо да ми напомни, че върви свтовно първенство.

 

Спирам с футбола засега. Малко статистика. Южна Корея е по-малка от България – 99700 кв.км., но затова пък има 47 милиона души. Сеул официално е 12 милиона, но със предградията и Инчеон (пристанищен град слял се със Сеул, но иначе едномилионен) надхвърля 20 милиона, което го прави един от десетте най-големи мегаполиси в света. И наистина гледката откриваща се от телевизионната кула (Нам Сан Тауър) във всички посоки беше впечаляваща – улици, светлини и жилищни блокове – едно море от жилищни блокове. Същото беше и в Пусан, и в Дегу - втори и трети по големина градове със съответно 5 и 2.5 милиона души. Пусан се явява трето по големина пристанище в света. Обикновено блоковете са на по 20-25 етажа, с подземни гаражи, подържани, стъклени и безброй. Картината много наподобява Младост, но е някак си по-стерилна, по-здрава, по-футуристична. Допълва се от магистрали, детелини и въртележки по които се движат милиони коли. И нощем от многото святкащи реклами, написани на корейски, а дори и понякога на китайски (използват китайски знаци като алтернативен начин на писане), които за мен правеха гледката много екзотична, задъхана и дори на моменти страшна. Тук-таме при старателно вглеждане в плетениците от светлини можеш да откриеш латинското "РС", обозначаващо интернет кафетата, а когато се научих да чета корейски (и установих, че знаците не са точно йероглифи, ами най-обикновено писмо като нашето, само че с по-особени букви) открих, че винаги всред рекламите може да се открие Караоке, Видео клуб, кварталния супермаркет, както и кварталните центрове на YBN и Pagoda. Това са двете най-големи езикови школи в Корея. Знаенето на чужд език вече е необходимо условие за намиране на добра работа, и младите хора задължително учат английски и японски. Затова и тези школи са толкова разпространени. Аз на два пъти изпаднах във ситуации в които трябваше да питам и да се ориентирам и винаги се насочвах към млади хора, които макар и групово успяваха да се справят с английския, като биваха и безкрайно вежливи и гостоприемни. Това е черта на корейците която изисква по-широк анализ и разказ, но искам да спомена, че бях впечатлен още с пристигането на летището в Инчеон през февруари. Беше вече 23:00 и последния автобус 601 за Сеул Стейшън беше заминал. Аз не бях подготвен за друг превоз, макар и да знаех, че има алтернатива на ятото таксиметрови шофьори което ми обясняваше, досущ като на летището в София, че "само" срещу $40 ще ме закарат до където пожелая. Попитах едно момиче дали говори английски, тя кимна и взе да се смее виновно, и като разбра какво я питам, взе да се мъчи да ми обясни (явно в това беше виновна, че не можеше да говори много), накрая ме хвана за ръка и ме заведе при друга и двете заедно успяха да ми обяснят кой и какъв автобус да взема, и даже ми дадоха настоявайки GSM за да мога да се обадя и да кажа че закъснявам. И всичко това беше придружено от жив интерес към мен и по-скоро от възможността да практикуват езика, и от възможността да помогнат на чужденец. Накрая ме изпратиха със "Добре дошъл в Корея". Със всичко ми показваха, че се надяват да ми хареса в страната им.

 

Малко повече щрихи за манталитета на корейците. Не бях общувал с хора по-горди със страната си, по-запалени от постигнатото досега и по-убедени във възможностите си. Това несъмнено е резултат от 30-те години непрестанен възход. Всеки е обсебен от идеята, че трудейки се той допринася за просперитета на родината си, за разцвета на обществото. В Корея намерих приложене на идеята "Ако аз работя за благото на околните, и те ако правят същото, ние всички заедно ще живеем по-добре". Звучи като утопия, но го усетих реализирано. Някак си през цялото време правех паралели с българската действителност и си казвах, че ето това е каквото би се получило в нашата страна ако се действа правилно, ако има кой да ни вдъхнови и да ни вкара в правия път… Мечти, мечти... В Корея това не бяха мечти, а осъзнатост и разбиране подплатени от успешното реализиране на мечтите.

 

Като казвам, че корейците са горди с постигнатото, това не означава задоволени. Напротив - те са жадни за международна легитимация и признание, и искат да отидат още по-напред. Състезават се помежду си, състезават се със съседите си, състезават се със света. И във действията и думите им се чете желание да бъдат признати, да бъдат оценени. Сякаш напредъка е изненадал и самите тях, и те търсят потвърждение и признание от неутралния наблюдател – чужденеца. И като го получат, се захващат по-здраво за още по-големи успехи. В момента по Съвкупен Обществен продукт са на 12-то място в света, но си имат план да достигнат 8-мо място в рамките на следващите 10 години. И видяха във футбола начин за тази световна легитимация. Нещо което от 5 години насам правят и нашите съседи – турците. Неслучайно и тези 2 страни достигнаха и до полуфиналите на първенството. Един интересен и многозначителен факт. Само след първата победа на първенството срещу Полша с 2:0, корейските икономисти изчислиха, че дълготрайните приходи от само тази победа ще възлязат на 14 милиарда долара?!? Не знам какво са изчислявали после след победите над Португалия, Италия и Испания и полуфинала. За връзката между футболните успехи и икономиката и политиката на Корея ще поговоря по-късно.

 

Попаднах на интересен анализ на Збигнев Бжежински (популярен политически и икономически гуру – който беше дясна ръка на Джими Картър и Роналд Рейгън). В края на миналия век на Великобритания са и били нужни 50 години индустриална революция за да си удвои производството. Говори се за удвояване и установяване на високо ниво, за преход към високо развит капитализъм. На САЩ в началото на века, когато е бил големия скок, са им били достатъчни 40 и няколко години. На Япония през 60-те и 70-те са й били нужни само около 20 години. Корея през 80-те е направила това за 10 години. Китай прави това за 10 години през 90-те, което си е вече друга подобна и обширна тема.

 

Този прогрес си има два основополагащи стълба – прозападната и проамериканска ориентация, капиталистическия модел, и прехвърлянето на високи технологии от Япония от една страна и запазването и уповаването на корейските исторически и културни традиции от друга. Тези традиции се основават на дисциплина, трудолюбие, колективизъм, йерархия и позитивно мислене.

 

Корея... впечатления около Световното по футбол 2-ра част

 

 

В Корея колективизмът е много дълбоко вкоренен. Все още се счита, че ако си различен, значи си аутсайдер, и наистина обществото ще направи живота ти труден. Докато ако си съблюдаваш тенденциите и модите, ще си част от стадото и ще се чувстваш защитен. Нещо което един американец или европеец не би издържал и не би харесал. Да си индивидуалист е почти обидно, счита се, че не зачиташ другите. И си и самотен. Разбира се ако си чужденец (нямаш дръпнати очи), няма нужда да си като тях, ти така или иначе си различен. И те уважават и ти се радват, като носител на външното и чуждото. Особено ако можеш да казваш "Добър ден", "Довиждане" и "Благодаря" на корейски. Следват взаимни поклони и пожелания. На самите корейци им харесва да са в колектив, но пък факта, че приемат лесно чужденците е проява на позитивното мислене и интереса към познанието, към "другите", "по-големите", "по-напредналите". Нещо което и ние имаме в България. В Корея учат с удоволствие чужди езици, добри са по география, и следят световните новини и моди. Комбинацията от това любопитство и колективизъм има интересни превъплащения. При пристигането си в Дегу за световното, забелязах, че на всеки стълб се вееха 2 знамена – на Корея и на ЮАР. Чудех се пък защо точно на ЮАР. Да, наистина южноафриканците щяха да играят със Словения в Дегу, мач на който имах честта да присъствам, но чудех се защо пък словенското знаме не присъства. Едва след 3 дни при по-широки обиколки из града, открих, че той е разделен на 4 равни части, всяка една посветена на един от отборите които щяха да играят срещи там – Дания, ЮАР, Словения и Сенегал. Петата страна беше САЩ, но тя явно не беше интересна, за нея корейците знаят много така или иначе. Та във съответните зони, се организирали с месеци курсове по запознаване с културата на съответната страна, имало изложби, посещения на отговорни политици, писатели, организирали се концерти. Аз присъствах на празник на ЮАР където корейски деца намазани с черно и облечени в зулуски одежди танцуваха под африкански ритми. Също в деня на мача гледах група за словенски фолклорни песни изпълнявани на словенски от... естествено корейци. Много ми хареса и историята за рекламата на киселото мляко "България" – най-популярното в Корея, в която явно някъде в Балкана старец отпива мляко и казва "Ех – Живот!". Самите корейци изговаряха думите като "ихчиоп", но важното е, че бяха схванали идеята и в жаргона им "ихчиоп" беше станало нарицателно за удоволствие от вкусна манджа или бира. Присъствах на два пъти на случаи в които съвсем непознат кореец в бар отпива бира, преглъща и казва "Ихчиоп".

 

Позитивното мислене се усещаше навсякъде по време на световното и то беше един постоянен празник. А когато Корея започна да печели, само за един ден цялата страна почервеня. Това с модите го усетих и преди това, по факта, че например, когато се появи нов вид мобифон, всички буквално за два дни си го набавят. Така е и с телевизорите и дигиталните камери и т.н. Само да вметна един пример за технологичните висоти. Корейските клетъчни телефони са едновременно и дигитални камери. Просто няма нужда да носиш две устройства, като могат да бъдат вградени в едно...

 

За трудолюбието – може би защото са толкова много, и са минали през толкова препятствия в историята си, а може би просто защото са азиатци и не знаят другояче, но корейците се скъсват от работа. Работят по шест дни в седмицата, и имат на година по 10 почивни дни. Само един пример със работния ден на Ън Джи. Тя преподава английски в Уай Би Ен – най-голямата езикова школа в Корея. Понякога започва работа в 6:30 сутрин и има плътно часове до 13:00, после пак има часове от 18:30 до 23:00. Доста гадно, нали? 11 часа на ден и то така разпределени. Със сигурност ние българите не бихме издържали, а и не знам дали е нужно.

 

Корея... впечатления около Световното по футбол 3-та част

 

Останах с впечатлението, че корейците са доста начетени. И се оказа, че учат повече и от нас. Сравнявайки с училищната система в САЩ, си мислех, че в България се учи много (все още си мисля, че в България ни обучават добре). Но в Корея едно дете ако иска да успее в живота започва с 2-3 кръжока още докато е в първи клас, и после учи в гимназия, колеж и накрая университет. Понякога учи от 7 сутрин до 23 вечер, поне Ън Джи се кълне че с нея е било така. И това продължава до 25 годишна възраст. Твърди се, че ако искаш да завършиш успешно и да си отвориш вратите за следващото ниво, учиш толкова много, че нямаш време да ходиш по срещи. Любовният живот е друга тема.

 

В Корея традициите повеляват, че по-старият има право. Самият език има различни граматични форми взависимост от възрастта на този с когото говориш. Беше интересно и едновременно естествено да се наблюдава как в метрото по-младите отстъпваха местата си на по-старите или изобщо по-възрастните. Беше масово. Също разбрах, че от формите на учтивост които използваш, може да се съди за произхода ти, и за нивото ти на обучение. Изобщо дисциплината и йерархията караха и мен да се чувствам комфортно.

 

В Корея няма престъпност. Кражби на коли, взломове и убийства са голяма рядкост. Законът е много строг, дори и срещу дребни нарушения като пушене на марихуана. Изобщо наркотиците са забранени. Затова пък под път и над път има Хофбрау – нещо като бирария, където можеш да пиеш бира или кафе, нещо като нашите барчета. Корейците не държат на пиене, но затова пък често се напиват. Имаше нещо криворазбрано в напиването – мъжете считат клатенето по улицата след "запой" изразяващ се в 3 бири или соджу (лека ракия) за проява на мъжественост и дори преиграваха.

 

За мен беше много показателна историята около Корейския национален отбор и наставника им – холандеца Хидинк. Корейците го превъзнесоха и ако той пожелае в момента наистина може да стане президент на Корея... Та той вече е със статута на бог, дракон и т.н. Харесаха го не само заради успеха му. Факт е, че го постигна съчетавайки европейска ефикасност със най-изконните корейски добродетели. Дисциплината, раздаването, саможертвата, и решителността на играчите той съчета със своите разбирания за играта. Легендите разказват, че с пристигането си той приел корейския начин на правене на нещата и после започнал да анализира слабостите. След като ги отсял, започнал да работи по отстраняването им. Корейците по фирми организират курсове по изучаване на опита на Хидинк, възприемайки това което той направи, като пример за перфектен мениджмънт, стратегия, напредничавост и ефикасност. И най-вече за успешно съчетаване на корейското със западното. Има цяло движение вече по намиране на превъплъщение на идеите му във всички поприща на обществото. Отново по темата за позитивното мислене.

 

Още един факт който ме порази още при пристигането ми за световното. В самолета изчетох представянето на всеки един от 23-мата футболисти, които щяха да участват в първенството. Те още не бяха играли, светът не предполагаше за чудото което корейците щяха да сътворят през следващия месец. Играчите обаче знаеха. Всеки един от тях беше така навит и решителен, запомних думите на Ан, които после закла САЩ и Италия – "Подготвен съм и без съмнение ще успея. Изключвам всякаква друга възможност."

 

След Втората Световна война и Корейската която я последва скоро, се постига стабилност в района която са подържа от признаването на политическо господство на САЩ и неговите войски. Това позволява на японци, корейци, Тайван, Сингапур, Хонг Конг, Малайзия и останалите да се съсредоточат в икономиката. Гореописаната комбинация от традиции и капитализъм отприщват по най-мощния начин конкуренцията, съзидателността, инициативата и експлоатацията, в резултат на което тези страни са там където са сега. Интересния процес ми бе описан в Щатите. През седемдесетте японските стоки наводнили американския пазар. Били по-евтини, но и некачествени. Докато се усетят американците тези стоки станали по-качествени, като все още били по-евтини. В резултат Япония взела да ги бие по всички фронтове. Това е била първата вълна на азиатско икономическо чудо. Самите японци обаче с напредъка им пораснала работата и вече започнали да вземат по-големи заплати от американците и по този начин японските стоки поддържали евтината цена само поради прилагането на модерни технологии. Когато и това вече не работело, започнали да изнасят производства и технологии в страни като Южна Корея и Сингапур, където работната ръка била все още евтина. През 80-те последвал подобен процес и там. В резултат на това втората вълна от Азиатски тигри се появи в края на 80-те – освен горните две страни тя включваше и Хонг Конг, Малайзия и Тайван. И сега в Америка Хюндай е символ на евтина и некачествена кола, но всъщност това е било вярно допреди 10 години. През 90-те години третата вълна се изразява в китайския възход, който ако продължи с този темп, а има икономически предпоставки за това, само след 20 години ще достигне абсурдното положение Китай сам да произвежда 50% от световния обществен продукт. Но това пак е друга тема.

 

Корея... впечатления около Световното по футбол 4-та част

 

 

Да се върна на Корея. За общо 13 дни там успях да преброя точно 6 некорейски коли по пътищата. По веднъж видях Крайслер, Ситроен, Ауди, БМВ, Фолксваген и пак Ауди. Беше доста впечатляващо, че всеки кореец си има кола и тя задължително е корейска. Митата и таксите за внос на коли са толкова големи, че едно Ауди примерно което струва $25,000 в Америка, в Корея би било $45,000. А същия клас корейска кола, макар и по-некачествена предполага се, струва само $20,000. Има 6 вида корейски коли – Хюндай, Деу, Кия, Самсунг (да, и такива коли има), както и две други марки които не можах да запомня. И всяка от марките прави всички възможни модели от двуместни спортни кабриолети, до десетместни ванове и автобуси. Знае се и е видно, че японския Лексус е откраднал моделите едно към едно от Мерцедес. Е, и в Корея си имаха свои версии на същата кола. Изобщо икономиката се движи от конкуренцията между няколко концерна, всеки от които произвежда всичко – от храни и дрехи, до телефони и кораби – LG, SAMSUNG, SK, KT, Hyundai. Средната заплата е около $1,700/месец. Храната е сравнително евтина, но затова пък дрехите са по-качествени и по-скъпи отколкото в САЩ. Забелязах, че е изгодно да си купиш очила от Корея – имаше известни марки, които струваха по 20-40 долара, и доста туристи бяха оценили това и пълнеха специализираните магазини. Аз много си харесах едни маратонки на Пума, но за съжаление 42 беше най-големия номер. Изобщо по-голям почти не видях – хората имат доста по-малки ходила от нас...

 

Говорейки за високите технологии, искам да кажа, че наличието им се усещаше и във въздуха. Аз се впечатлявах от неща които явно бяха нормални. Пътувайки от Сеул за Дегу в нощта на 4-ти юни, съжалявах, че в момента тече Полша – Корея и аз ще го пропусна. И се чудех на хората които пътуваха във влака – аз не бих пропуснал поради пътуване мач на националния отбор на страната си. За моя изненада, малко след отпътуването, на екраните висящи от тавана и по които въврвяха неразбираеми реклами, се появи надпис на корейски и английски, известяващ ни, че е задействана сателитната система на влака и до една минута ще имаме картина от мача. И така изгледах първата домакинска победа с 2:0 там във влака всред радостните песни, ръкопляскане и прегръдки на пътниците.

 

В Пусан спах в хотел, който за мен беше почти толкова голяма атракция, колкото предстоящия мач Франция – Уругвай. Приличаше на голям метален куб, и в него всичко беше автоматизирано. Вратите се отвориха тихо пред нас, и във фоайето се оказа че няма рецепция. Затова пък на стената имаше снимки на стаите, като някои от тях (оказа се, незаетите стаи) светеха по-силно от другите. Още неразбрал какво става си избрах една от тези светещи стаи, 622, качихме се до 6-ия етаж и отидохме до стаята, вратата беше отключена, но вътре нямаше ток и нищо не работеше. Затова пък имаше машина за плащане с кредитни карти и на монитора и се четеше колко струва стаята за 1 час, за 2 часа или за 1 ден. Платихме за ден, светлините светнаха, вратата се заключи отвън, и после разбрах, че долу на таблото снимката на стаята е потъмняла. Имаше възголям телевизор, CD уредба, климатик, вендинг машина с кроасани, фъстъци, шоколад, напитки и т.н. Хладилника също беше на този принцип. Банята беше огромна, като имаше и вана за двама с джакузи. И най ми хареса, че всичко се пускаше и спираше с едно единствено дистанционно и издаваше един и същ звук. Явно се управляваше от централен компютър. Знам, че звуча като неандерталец край пишеща машина, но така се чувствах...

 

Излишно е да споменавам, че стадионите в Пусан и Дегу бяха най-красивите и модерни на които съм имал честта да стъпвам, а 200 метровия фонтан в реката Хан в Сеул ме впечатли едва когато се замислих колко ли енергия е нужна за да се изпрати вода толкова нависоко. Естествено оказа се, че това е най-високият фонтан в света. За стадионите – тези красавци няма да останат неизползвани. Пусан ще е домакин на Азиатските игри през септември, а Дегу ще приеме световната Универсиада следващото лято. А и тазгодишния успех на националния отбор обещава страхотен интерес към местната професионална К-футболна лига. Четох анкета, която беше изследвала шанса на футбола да измести бейзбола като спорт номер 1 за корейците. Ами шансовете бяха 78%. Просто бейзбола има някакви традиции в Корея, но те са също млади и са привнесени от американците през последните 40 години, а и бейзбола свързва Корея със САЩ и Япония, страни които погледнато исторически носят почти само негативна емоция на корейците, докато футбола ги свърза със Света. Дори 1 юли бе обявен за ежегоден национален празник, посветен на футболните успехи на страната.

 

А тези успехи ескалираха такива емоции сред корейците (както и у нас преди 8 години), че след победата над Италия, Ън Джи ми каза, "Изпитахме нещо което не сме изпитвали преди, всички плачеха, скачаха и крещяха... Това е най-щастливия ден на Корея от освобождението от Японска окупация през 1945..." След победата над Испания на четвъртфинала, самият президент на страната обяви, че това е най-щастливия ден за Корея за последните 5000 години...

 

Според корейците, тяхната страна е основана някъде около 2400 години преди новата ера. Аз още не съм научил достатъчно, за да мога да говоря за тяхната история, но запомних една цифра – за всичките тези години, Корея е покорявана и опустошавана над 500 пъти! Завоевателни войни почти не са водени, макар и Манджурия да е била в дълги периоди спорна зона между Корея и Китай. В повечето време Корея е водила войни за оцеляване. И наистина самото изброяване на съседите плаши – Китай, Япония, Монголия и после Русия. В дълги периоди, включително и цялата първа половина на този век Корея е била поробена от Япония. После пък СССР, Китай и САЩ я разделят на две. Със сигурност забелязах едно нещо – омразата към японците е вкоренена в гените. Обикновенно японците са предпочитали да си имат послушен корейски владетел, който обаче е бивал убиван от самите корейци, което е предизвиквало поредната японска инвазия, поставянето на следващия марионетен владедел, неговото убиване и така в безкраен кървав кръг. През февруари посетих в Сеул двореца от където царете са управлявали от 14-ти век насам. Пред всяка сграда се повтаряше едно и също и то звучеше така: "Тази сграда е построена за първи път от еди-кой си цар в годината 1437. Бива изгорена от японците през 1460. Отново построена през 1469, и отново изгорена през 1481, после пак и пак и така общо (примерно) 17 пъти". Сега през юни ходих в Джеонгджу – където е била столицата на династията Шила през периода 7-ми – 10-ти век. Имаше много запазени манастири, дворци, както и гробници, като едната от тях беше на 40 км по-на изток – във... водата на Източното море. Съответният цар прекарал живота си във отблъскване на нападения на Япония, и накрая на смъртния одър заявил, че иска да продължи да пази народа си и затова нека бъде погребан на дъното на морето, като преден пост срещу агресорите. През зимата по телевизията вървяха постоянно нещо като музикални клипове, в които действието всъщност следваше някой велик исторически момент или легенда, където смел корейски воин обикновенно падаше жертва на коварните варвари – японците. Аз тогава се чудех, що за първенство могат да организират заедно двете страни. Младите поколения, поне от японска страна, като че ли са забравили (или не са учили) за тези неща, но историческите паметници просто плачат. Тази многовековна роля на жертва, и комплекса които им е насаден, също обяснява донякъде, защо корейците са толкова вдъхновени сега в преследването и реализирането на икономическия си разцвет. Какво по-силно лекарство за раните от реализирането на мечтите, и усещането за сила.

 

Корея... впечатления около Световното по футбол 5-та част

 

 

Виж към китайците корейците не изпитват омраза. От там са взели конфуцианизма, будизма, писмеността (преди да си измислят своя азбука) и още много други неща. Не че не са били завладявани от Китай, но някак дори и в такива случаи е имало какво да се научи от китайците, които не са ги третирали като роби и животни, ами като васали. Имах щастието да стъпя в Бул Гук Са – будистки манастир със 11 вековна история. И той беше горял от японска ръка, но сега изглеждаше стабилен, запазен и действащ. Пред златните статуи на Буда се влиза по чорапи и се пази тишина. Наистина имаше много превъплъщения на Буда, и съжалявах че не знам повече за будизма, защото със сигурност там имаше много святи работи. Цялата планина и района на Джеонгджу, са обявени за културен паметник и наследство и закона е направен така, че да ги запази - самобитни и истински. В района не могат да се строят сгради с повече от един етаж, покривите задължително са в тази древна и красива издължена форма, запазени са занаятите и дори ресторантите предлагат традиционна кухня. Ън Джи ме заведе на една такава улица където имаше наредени много ресторанти, всички представящи, някаква различна школа на корейската кухня. Аз се плашех, че няма да мога да ям, защото в тези традиционни ресторанти задължително се сяда на пода по хм, "турски", и за несвикнал прост турист като мен, тази поза просто е убийствена. Но в ресторанта, които Ън Джи избра ми предложиха стол без крака, такъв в който аз сядам и облекалката ми помага да стоя изправен и да стигам и до най-отдалечените блюда на масата. Това реши проблема и си поръчахме някакъв обяд за двама. Това което последва беше ни повече, ни по-малко от 38 блюда с манджи, разделени на 3 сервирания, при всяко от които, блюдата се сервираха и разполагаха на масата в определен ред и на определено разстояние едно от друго. Корейците обичат да ядат по малко от много най-различни ястия, и наистина имаше 3 вида сурова риба, готвено рибе, пилешко, телешко месо, зеленчуци – готвени и свежи, кълнове, корени, водорасли, люти сосове, и няколко вида зеле – солено, кисело (досущ като нашето), и естествено кимчи – това е първото нещо с което се свързва корейската национална кухня – лютиво зеле, което в случая беше представено от само 4 разновидности (а те били около 200).

 

Разбира се, това беше специално място с традиционна кухня. Такива има и в Дегу и в Сеул и навсякъде, но ако си нетърпелив, не ти пречи да ядеш в широко разпространените Бъргер Кинг, МакДоналдс и други американски боклуци, или в корейския им еквивалент Лотериа. Кафета има всякакви – от специализирани места като Starbucks и Java, до приличащите на българските кафенета с кафe, бира, храна и алкохол.

 

А сега малко думи за корейското писмо. То е доста лесно. Основава се на същите принципи като писането на европейските езици. За всеки звук си има буква, като съгласните са само 14 (не правят разлика между "р" и "л", както и между "в" и "б" ), но затова пък имат 20 гласни! Естествено, някои от гласните дори и ухото ми не можеше да улови, а камо ли да ги произнеса. Особено ме затруднява една гласна дето е нащо между "о", "а" и "ъ", а също има и шест звука, които покриват нашите "е" и "и". Буквите се пишат заедно в срички, които са пределно прости – има само 4 вида: гласна, гласна-съгласна, съгласна-гласна и съгласна-гласна-съгласна. Затова моето име се пише Съ–Вил–Лен... По този начин, написан на корейски, текст които изглежда като поредица от йероглифи, всъщност е поредица от срички, във всяка от които ясно се виждат буквите. На мен на два пъти ми помогна това, че се бях научил да сричам на корейски. Една сутрин Ън Джи заминаваше на работа, и ми написа на един лист името и адреса на мястото където щях по план да се мотая до започването на мачовете. Мястото беше Донг-А – голям универсален магазин близко до площада със големия екран, където аз гладах поредната дневна порция футбол. Когато си взех такси и показах на шофьора листа, той кимна и ме закара до Донг-а. (Тук е момента да вметна, че такситата са много евтини. Пътувахме 20 минути из Дегу и струваше 5 долара.) След 4 дни се опитахме да повторим същия номер със друг магазин. Обаче датата бе десети юни и след 5 часа започваше, в Дегу, мачът на домакините срещу САЩ. Магазина, както и много други неща беше затворен. Аз тогава се качих пак в такси и самоуверено произнесох "Донг-А". Пробвах 4 пъти. Колкото и просто да звучи, явно не се справях. Тогава взех лист и бавно и несигурно, със замисляне на всяка буква го написах. Шофьорът ме разбра...

 

Въпреки, че имат толкова стара култура, и въпреки многото будистки храмове, корейците са много толерантни и явно податливи към новоизлюпените американски псевдо-християнски църкви. Дори и при най-бегъл поглед над покривите на сградите, не можеше да не ми се набият в очите поне 4-5 кръста. И е очевидно, че са построени през последните 30-на години. Бях виждал емисари на Йехова, мормони, адвентисти, евангелисти и т.н., и в България, и в Щатите, но толкова много накуп не бях срещал. Много честа гледка беше, да те спре група от 10-15 човека, наредени в шпалир по тротоара, всички със тениски с надписи World Cup, Welcome to Korea и т.н. и след многото поклони и пожелания, да ти връчат книжле, което освен програмата на световното и информацията за стадионите и градовете, да съдържа указание как да приемеш Исус, и къде в съответните градове да намериш съответните, за сектата, църкви. Нищо чудно всъщност – нали Сам Нам Муун е кореец и ежегодните световни сватби (75,000 сватби сключени на веднъж на Олимпийския стадион в Сеул) са негов патент.

 

Въпросът с църквите е свързан с по-широкия въпрос за американското влияние. Факт е, че без намесата на САЩ през 1953, нямаше да има Южна Корея, а целият полуостров щеше да е "народно-демократичен". Корея е привнесла много от Щатите – по американски модел работят застраховките, медицинското осигуряване, пътищата, фирмите. Американския начин на капитализъм е използван като модел, който е развит в местните условия, и видимо е дори надминат. Има представени почти всички известни американски вериги за бързо хранене, кафета, пицерии. Но мисля, че местните големи корпорации са завзели по-важните, по-големи отрасли на икономиката. Но това всичко си остава в икономиката. Политически Южна Корея, както и Япония си остават като придатъци или направо протекторати на САЩ. В Корея има американски войници, има американски бази. Страната дори е де факто във война със Северна Корея. Само са в примирие. Политиката на страната спрямо севера, спрямо Китай и Япония си е само като продължение на американската. Наскоро четох анализ, който показва че района в Източна Азия е взривоопасен. Той вече произвежда най-много, консумира най-много, най-многолюден е, и има най-много оръжия. И всичко това в ситуация на нарастваща мощ на Китай, загубена мощ на Русия, нерешен проблем в Тайван, спорове за собствеността на разни острови има между почти всички държави, кървящ проблем в разделението на Корея, омраза на всички към Япония, и страх на всички от Китай. И засега всички си гледат икономическия просперитет, без да се пробват да си решат политическите проблеми. А и те не могат да бъдат решени. В момента положението е в някакъв баланс, но той е много втвърден и крехък, Няма място за гъвкавост. И най-малка промяна може да го наруши.

 

А именно такава промяна искат в Корея. Искат обединение със севера. Ън Джи ми разказа, че когато е била малка и е слушала за Северна Корея, си ги е представяла червени. Защото всеки ги е наричал просто червените. И никой не е искал да знае за тях. Докато сега положението е променено. Знае се, че на север умират от глад, когато някой успее да избяга, обикновенно през Китай, пишат за него по вестниците и го обявяват за герой, като задължително се намират много роднини, които да го приемат. Аз присъствах на 2 демонстрации със лозунги от сорта на "70 000 000 корейци в една държава", като в университетките квартали тези прояви били ежедневни. Правителството също опитва да стопи ледовете, като през последните 3 години е имало серия от срещи, на все по-високо ниво между двете Кореи. Имало е споразумение за строеж и пускане в действие на жп линия Сеул – Пхенян (всъщност корейците го произнасят Пьонянг), както и срещи на близки роднини разделени от войната. Но със приказките си за "оста на злото" Буш накара севернокорейците да се отдръпнат. А дори и преди две седмици имаше инцидент в морето, където южнокорейски кораб бе потопен със 21 загинали. На корейците им е ясно, че за да има обединение трябва първо режима на север да падне. Но все пак, надяват се, че ако си зависи само от тях, те ще могат да се справят със проблемите на север и ще могат да се обединят. Но не зависи само от тях. Те са заложници на политиката на САЩ и на Китай. Китай знаят, че не са достатъчно силни засега, и ако спрат да подържат комунистите в Пхенян, и като резултат Корея се обедини, новата по-голяма Корея ще е под чадъра на САЩ, както е засега Южна Корея. САЩ пък знаят, че с течение на времето Китай ще става по-силен и неминуемо поради връзките на севера с Китай, и поради хроничната омраза на корейците към Япония евентуално Обединена Корея ще акостира в лагера на китайците. При такова положение пък Япония ще бъде застрашена, и няма да се задоволи да бъде защитавана само от САЩ, ами ще заеме агресивна позиция. И от там принципа на доминото... балансът е много крехък.

 

ИЗМЕНЕНИЯ В훈민정음 В ПРОЦЕСА НА РАЗВИТИЕ НА КОРЕЙСКИЯ ЕЗИК

 

През периода на развитие на корейското писмо са настъпили определени промени в състава на неговите графеми, вследствие на промените в звуковете, означавани с тях. В трактата за новосъздаденото корейско писмо, известен като훈민정음해례 е даден списък на корейските и китайските звукове, на графемите на корейския език и е изложена структурата на новата писменост. В него са дадени графиките на 17 съгласни и 11 гласни в следната последователност:

ㄱ, ㅋ, ó, ㄷ, ㅌ, ㄴ, ㅁ, Λ, ㅈ, ㅊ, ō, ㅇ, ㅎ, ㄹ, Δ

•, ㅡ, ㅣ, ㅡ, ㅣ, ㅡ, ㅣ, ㅡ, ㅣ, ㅡ, ㅣ

В заемките и по-рядко в същинските корейски думи, в отделни случаи една буква е можела да означава различни звукове. ㄹ в началото на заемки и в края на същински корейски думи се четяла като l. Имало случаи, когато в края на заемки се четяла t, а в същински корейски думи, в интервокална позиция – r.

Срещали се удвоени букви – ㄲ, ㄸ, ㅃ, ㅉ, само за китайските заемки. Означавали се в началото и средата на думите и означавали звънките съгласни в китайските думи – g, d, b, dž.

ㅁ, ㅂ, ㅃ били други знаци за китайски заемки. Първите три били въведени допълнително, за да се предаде по-точно китайското произношение и се четяли като полуотворена устнена съгласна (нещо като у).

Δ се четяла като ж.

В средата и в края на думатаㅇ се е срещала само в две изконнокорейски думи и се четяла нг.

В 훈민정음해례 се отбелязва: “Началните звуци ō, ㅇсе произнасят еднакво.”

През 1527г. е публикуван един труд на 최세진 – 훈모자해 (Сборник за обучение с елементарни китайски йероглифи). Този труд е посветен на историческите промени, настъпили в звуковата система на корейския от XV – XVIв. В него е представено четенето на около 3300 китайски йероглифа и е включен богат лексически материал написан на корейско писмо. В увода, авторът излага свои наблюдения върху звуковите промени, които наблюдава в корейските и заимстваните думи след създаването на новото писмо. Той отбелязва, че към началото на XVIв. е изчезнал от употреба звукът означаван с ō и, че той много приличал по означаване на ó. Приликата била по-голяма, когато се срещали в края на думата, а в началото имали разлика. Общото характерно за тях било, че и двата звука се образували в гръкляна и се произнасяли много слабо. Той отбелязва, че в началото на заемки ō понякога се произнася н, а понякога не се чува. В книгата최세진 не споменава нищо относно отбелязването с двойни съгласни на някои китайски заемки. Постепенно знаците, които били комбинирани между ㅁ и ㅂизчезнали. Това се обяснява с факта, че при бързо писане изписването им било неудобно. 최세진 в друга своя книга отбелязва, че постепенно те започват да се изписват йотирани съгласни (잡 – 쟈 – 죠) – дифтонги. Във връзка с това е отпаднала необходимостта от употребата на тези комбинирани звукове, а вмест тях много често се използвали 와, 워 или само ㅂ в края на думата.

Почти веднага след създаването на корейското писмо била опростена и графиката на гласните (•  ㅡ).

최 세진 съставя една таблица на отворените срички и една на затворените, т.е. всички варианти, които се срещат. Друг принос на최세진 е, че в своите изследвания той за пръв път дава названия на графемите, като се базира на принципа на употребата им в началото или в края на сричката. Например, за назоваването наㄱ, той взима един йероглиф, който се чете ки и го комбинира с друг, който съдържаㄱв края – йок. Това се базира на китайския начин за означаване на произношението на китайски коренови срички с помощта на два други йероглифа, известен като фанце в китайски и 반절 на корейски. За названията на другите съгласни принципът е същият – първата сричка в названието на буквата съдържа самата съгласна в началото и гласната и, а втората започва с друга гласна и завършва със съответната съгласна, като за всяка сричка има йероглиф, с който се означава и съответната съгласна в края на думата. Названието на буквите се базира на четенето на двойки йероглифи, които са означавали тези съгласни в началото и в края. Това важи заㄱ, ㄷ, ㄴ, ㅁ, Λ, ㅈ, ㄹ. Четенето на останалите се образува на базата на произношението на йероглифите, с които са се означавали съответните звуци, а такива са се четяли: съответната съгласна + и (키, 티). За произношението на гласните също се е изхождало от четенето на съответния йероглиф.

최세진 определя и нов ред на разполагане на буквите като изхожда от необходимостта да се въведат отново правилата на писмеността от XVв., т.е. най-напред са съгласните, които се срещат в началото, средата и края на думите, а след тях тези, които се срещат в началото и средата.

Измененията на звуковете, които се срещат през XVIIIв., са отбелязани в труда на 혼게회 известен като “Класификация на римите според трите тона”. 혼게회 отбелязва, че звуковете, записвани с ó, ō, ㅇ изобщо не се различава и постепенно започват да се записват с ㅇ. Освен това, отбелязва, че в заемкте от китайски, графемите, отбелязвани с двойните съгласни, на практика се произнасят или като придихателни, или като глухи съгласни. Той внася промени и в подредбата на съгласнит по азбучен ред, като поставя ㅈ пред аспированите, вероятно, за да подреди отпред всички букви означаващи непридихателни съгласни.

През ХІХв. е изказано мнение, че трябва да се въведе начин за означаване на глотализираните съгласни чрез удвоено означаване. 강희 прави това предложение и въвежда означаването на четири глотализирани съгласни – ㄲ, ㄸ, ㅃ, ㅉ, които са се произнасяли в началото на изконнокорейски думи и са се характеризирали като силни съгласни (땅 – земя). През ХVв. те са се означавали с ㅏ (ㅗ – 또).

През 1907г. създадео Общество за изучаване на писмото 국문. За първи път термина се въвежда от 이본문. Той означава ‘държавно писмо’ и назовава националното корейско писмо. Това е съкратено от 국한문. Инициатор за създаването на това общество е 주시경. Главна задача на Обществото е подпомагане на изучаването на корейския език и писменост.

1907г. е публикуван проект за въвеждане на частична реформа на корейското писмо. В него 지석영 предлага да се въведат отново буквите, означавани с ō и ㅇ, а вместо гласната означавана с точка, която е изчезнала, предлага да се въведе =. Този проект получава широк отзвук, но тъй като не отговарял адекватно на състоянието на говоримия език, не намерил приложение.

През 1933г. се създават превила за унифицирана ортография на корейския език. Въведен е и ㅆ. На аспированите съгласни и някои други, които през ХVв. се употребяват в началото и средата на думата, са дадени нови названия във връзка с употребата им и в края на сричката – чи (ㅊ) започва да се нарича чхиът, кхи (ㅋ)– кхиът, тхи (ㅌ) – тхиът. През този период се решава разногласието относно смесеното произнасяне на проходната ㅅ в крайна позиция като s или t. С тази реформа се решава в края да се произнася t и името от шиос става шиът.

В състава на гласните по това време са въведени някои изменения. • отпада окончателно и се въвеждат знаци като ㅐ, ㅒ, ㅔ, ㅖ, ㅘ, ㅙ, ㅚ, ㅝ, ㅞ, ㅟ, ㅢ.

Звуковете в корейския език от XV-XIXв. са се изменяли бавно и почти непрекъснато. Възниквали са и са изчезвали звукове. Въвеждането на нови букви и отпадането на други често е бил процес, който е изоставал от промените настъпващи в звуковия състав на езика. С развитието на езика писмеността се променя, а също и съотношениетоп буква-звук. В много случаи буквите запазват предишната си употреба, но има случаи, когато се разминават с означаваните от тях по-рано звукове. Това води до несъответствия между буквите и звуковете. Много учени изказват мнение, че съществува опасност от несъответствие между писмото и живия език. Дори са се изказвали предложения да се създаде нова писменост на базата на други графики. При по-задълбочено изследване на материалната фонетика се вижда, че са налице не несъответствия между езика и писмеността, а много интересни фонологични явления, които трябва да се изследват - буквата губи своето основно звучене и придобива допълнително съдържание в съответствие с основни закономерности на фонетиката. Някои такива са: в края на думата глухите съгласни се произнасят като имплозивни, т.е. неексплодирали, отпуснато; глухи съгласни пред сонорни в някои случаи могат да се заменят със звънки. С тези закономерности би могло да се обясни означаването на определен звук с друга буква, която получава различно произношение. Например ㄷ, която се чете t, пред сонорната ㄴ (만누이 – кака) се чете n, а след експлозивни съгласни, които могат да се произнесат като имплозивни (먹다), се произнася като глотализирана ㄸ. В началото на дума или в интервокална позиция ㅅ означава и звука s, но пред сонорни съгласни (짓먹다 – преяждам) се произнася n. Ако ㅅ е след имплозивни звукове – ㄱ, ㄷ, ㅂ (밥상), тя се произнася като глотализирана ㅆ. ㅅ в края на сричка или дума може да се произнесе като имплозивен звук t (낫). Макар че едни и същи звукове в различни позиции се означават с различни букви, това не се отразява на значението на думите. От гледна точка на историята на изучаването на буквите, техните основни значения не дават цялостна представа за звуковете, които отразяват и техните варианти. При задълбочено проучване на закономерностите на фонетичните промени и на съотношението буква-звук, се извличат определени правила на четене на буквите в езика. С тяхна помощ могат да бъдат възпроизведени звуковете на живия език, откъдето следва, че писмеността не се е откъснала от езика, а вследствие на неговото развитие, между езика и писмеността се е установила връзка от нов характер. Тази нова връзка е резултат от възникване на второстепенни значения на буквите. С течение на времето, даден звук може да придобие повече възможности за изразяване на различни букви и в съответствие с това, буквите да придобият и второстепенни значения. Наблюдава се и обратното явление – с изчезването на един звук, някои букви изгубват своето значение и постепенно отпадат и от състава на азбуката. Несъответствието между буква и звукове е следствие от действащи фонетични закони, поради което трябва да се унифицират правилата за четене на буквите, а не да се заменя корейското писмо с друга графика.

 

История на класическата корейска литература

автор: Александър Федотов / представяне на тази книга /

 

 

Андре Екарт (Andre Eckardt) в неговата История на корейската литература, издадена в Германия, обособява в рамките на корейската литература следните периоди:

• Литература на Трите кралства (Samguk) - Корьо (от древността до 1392 г.);

• Литература на династията Чосон (1392—1884);

• Литература на новото и най-новото време (ново време: 1884-1933; най-ново време: от 1933 и досега).

С въпроса за периодизацията на класическата корейска литература сериозно се занимават руските кореисти Мариана Никитина и Аделаида Троцевич. Техният вариант на периодизация отчита както особеностите на всяка корейска династия, така и важните политически, обществени и културни събития в страната, повлияли съществено върху формирането и развитието на корейската книжовна традиция:

• Ранният период - от древността до средата на X в. Днес разполагаме със сравнително малко произведения, създадени през този период. В повечето случаи до нас достигат само названия на отделни съчинения и някои техни фрагменти. Въпреки това, на базата на тези материали можем да предположим, че ранният период се характеризира с развитието най-вече на историческата проза. Това е периодът на разцвета на поезията на корейски език (хянгга) и формирането на поезията на класически китайски език (ханмун). Сходни процеси се наблюдават в устните литературни традиции на повечето съседни народи, преди всичко тези в Централна Азия и Тибет. Тук трябва да споменем тюркските орхонски и енисейски паметници, каменните плочи в Тибет и техните корейски аналози, например, плочата на управителя от кралство Когурьо Куанггетхо-уанг (Kwanggaet`o-wang, упр. 395-410), установена през 414 г. Този надпис се отнася към жанра пи, който по онова време е специфичен вид традиционно биографично описание, разпространявано в страните от Източна Азия. Особено внимание тук трябва да се отдели на ролята на историческия герой, който се доближава в своите характеристики до епичния и митичния герой - образец за целия народ, обект на неговия респект и олицетворение на националната гордост. Такъв герой има не само обединителна, но и етическа и даже естетическа функция; първо, като носител на определени качества, постепенно модифициращи се в образцови, тоест идеални, и, второ, като главен герой в съответните историко-литературни творби, където той е натоварен с чисто художествена функция;

• Средата на Х-ХII в. Това е периодът на усилване на държавното начало, и като следствие от това, в литературата проникват конфуцианските идеали. През този период се създават немалко писмени паметници, които формират традициите на историческата проза;

• Втората половина на ХII-ХIV в. Това е периодът на отслабване на държавното начало и държавността като цяло. В литературата като

обект на изображение на преден план излиза индивидуалният герой. Появяват се редица нови поетични и прозаични жанрове, ражда се нов за Корея прозаичен жанр - пхесол (p`aeso(l);

• Краят на ХIV-ХVI в. През този период в корейската литература се раждат нови жанрове, променя се характерът и функционирането на формите, наследени от предходните векове. Историческите творби губят функцията си на литературни произведения, като отстъпват тази роля на художествената проза, в която се обособяват сюжетните жанрове, развиващи се главно в състава на сборниците с пхесол;

• XVII в., когато наред с традиционните жанрове на корейски и на китайски език, които като цяло запазват класическите източноазиатски принципи в изображението на света, се появяват и такива чисто корейски жанрове като т.н. дълго шиджо (chang sijo) в поезията и повест и роман в прозата;

• XVIII в. - разцвет на корейската литература. През този период достигат своя апогей всички основни процеси в социалния, културен и икономически живот в страната. Това е времето, когато в Корея се шири идейното движение Ширхак, предизвикано от дълбоки вътрешни противоречия в корейското общество. В литературната сфера нараства интересът към външния свят и към хората, които го населяват, а това спомага за самоосъзнаването или авторефлексията на корейската книжнина. На първо място се поставя проблемът за ценността на отделния човек, което е в пълен разрез с официалната конфуцианска догматика. Това води до появата в литературата на нов герой, който много често е не само герой, но и автор на поетични творби на корейски език, техен колекционер и изпълнител. През този период възникват нови жанрове и видове на литературата на корейски език, променят се акцентите в литературата на ханмун. Голямо внимание се отделя на личното виждане и личната оценка, усилва се взаимното влияние на жанровете. Полагат се основите на устремното развитие на корейската литература на родния език през следващия период;

• XIX в. - през първата половина от този период корейската литература не търпи никакви съществени промени. Тогава се създават произведения на ханмун и на корейски език, по-нататъшно развитие получава поезията на четиримата - И Тонг-му (Yi To(ng-mu, 1741—1793), И Со-гу (Yi So(-gu, 1754-1825), Ю Дък-конг (Yu Du(uk-kong, 1749-?), Пак Чи-уон (Pak Chi-wo(n, 1737-1805). Техните творби стават известни и в Китай. В областта на поезията се засилва сатиричната тенденция, а в прозата се раждат нови народни повести, в повечето случаи анонимни. Прозаиците загърбват традиционния схематизъм и подчертаната едностранчивост в изображението на героите. По-рязка промяна в корейската литература настъпва през втората половина на XIX в., когато се появява т.нар. Движение за реформи (Kae-hwa undong ), което в същност е продължение на движението Ширхак в нови исторически условия. Като цяло литературата през този век се превръща в последно стъпало от развитието на класическата книжнина, след което започва периодът на новата литература. В прозата основен жанр остава повестта, преиздават се стари творби в нова форма, развива се новелистиката. Това е периодът на разцвета на пхансори (p"ansori) - своеобразен лирико-епичен песенен жанр. По същото време пхансори се реализират на театрална сцена. Постепенно през втората половина на XIX в. корейската литература се отказва от идеалния герой, който следва конфуцианския морал. В центъра на нейното внимание застава обикновеният човек с цялата му земна същност.

Така върви развитието на класическата корейска литература в рамките на източноазиатската културна и литературна общност. Произведенията, създадени от корейски автори през този продължителен период, не само носят печата на конфуцианската етика и будистко-даоската мисловност, но и съдържат имплицитно автохтонни митологични представи и фолклорна образност. Именно затова разказът ни за класическата корейска литература ще бъде предшестван от кратък анализ на корейската митология и фолклор.

И тъй като до този момент на български са преведени сравнително малко литературни творби, създадени в рамките на класическата корейска литература, в тази книга са включени отделни произведения в авторски превод от корейски език. Тяхното присъствие цели преди всичко онагледяване на литературните постижения на старите корейски майстори на четката и туша.

 

КОРЕЙСКАТА ВОЙНА - 1-ва част

 

 

25 Август 1945 г. е ден на триумф на целия Корейски полуостров. Капитулацията на Япония отваря пътя на корейците към решаване на собствената им съдба за първи път след 1905г. Повечето от тях приветстват перспективата за независимост, но 40 години японска окупация неизбежно стават причина за социално икономически, политически и идеологически разцепления в страната. От друга страна, ако и поражението на Япония във Втората световна война и да донася освобождение на полуострова, то също така създава геополитически вакуум в североизточна Азия, който нито една от двете велики сили на пост военната ера – Съединените щати и Съветският съюз не е готова да предостави на другата или на самите корейци. За по-малко от 5 години взаимодействието на тези сили, външни и вътрешни, довежда до национално разделение и гражданска война.

Събитията и значението на периода на освобождението са необясними без поглед към предшестващите четири десетилетия на японско управление. Колониалната политика разтърсва основите на стабилното бюрократично аграрно общество на 19 в. и отприщва нови сили, намиращи се в конфликт със старите и едни с други. Корейското общество през 1945г. представлява смес от стари и нови класи, политически групи и идеологии. 80% от хората все още се изхранват от земята си, но освен със земевладелци, корейската социална сцена е изпъстрена с богат асортимент от капиталисти, чиновници, наемни работници във фабрики и стотици хиляди безимотни селяни, които, принудени от мобилизацията да напуснат селата си, сега се завръщат от различни части на разпадащата се Японска империя. Колониализмът поражда активна и пасивна съпротива, многобройни националистични групи в Корея и извън нея, всяка със своя история, собствени връзки и политическа програма. Той също така създава и много на брой колаборационисти: корейци, които открито и с ентусиазъм подкрепят японското управление, такива, които с нежелание са се примирявали и много други между тях. Комунизмът в Корея се развива като радикален отговор на колониализма и други националистични движения, като и самите комунисти са разделени от опита и целите си.

Сред това множество от сили и идеи се открояват две основни политически организации с една сива, почти аполитична ниша по средата. От една страна са т. нар. “десни”- болшинството образовани корейци владеещи земи, много от които са взаимодействали с колониалния режим и са благосклонни към идеята за обединение. Повечето от тях са против фундаментална социална промяна, каквато е поземлената реформа. Други, включително някои от най-прогресивните земевладелци, смятат промяната за неизбежна, но имайки дял в индустрията държат да поемат контрола над нея. В тази група са и онези по-малко образовани корейци съставлявали около 40% от колониалните полицейски сили.

Групата на “левите” включва корейци с разнообразно потекло, включително студенти, интелектуалци, селяни и работници политизирани от колониалния режим. Някои са действителни членове на комунистическата партия или и симпатизират като на сила противопоставяща се на японското управление и предлагаща алтернативи и подкрепа за бедните и подтисканите. Те търсят също някаква форма на преразпределение на собствеността, която да заличи различията от миналото и да направи обществото по-равноправно.

В началото на 20-те основната антипатия между двете страни вече се изразява под формата на дебати в печата, а до края на Втората световна война, много преди каквито и да било изкуствени географски линии да са прекарани по 38-и паралел, Корея вече има едно идеологически разделено общество, задържано единно единствено от колониалния режим.

През Август 1945г. за да запази живота и собствеността на гражданите си Япония се обръща за помощ към корейския националист Сон Чин-У, предлагайки му да оглави временен административен комитет за опазване на закона и реда. Отказът му ги кара на 15 Август да отправят същото предложение към Йо Ън-Хьонг- популярен политик с радикални националистически възгледи. Той приема при условие, че японците освободят всичко политически затворници, осигурят доставки на храна за следващите три месеца и се въздържат от намеса в каквито и да било корейски мироопазващи, мобилизационни и други действия за независимост. Японците с нежелание се съгласяват и Йо основава Чосон Кьонгук Чунби Уиуонхьое или Комитет за Подготовка на Корейската Независимост (КПКН) с главен щаб в Сеул.

КПКН бързо еволюира от временен мироопазващ орган в ново национално правителство. Клонове на КПКН наречени “народни комитети” (инмин уиуонхьое) се разпръсват из страната и превземат административния апарат на всички нива. На 6 Септември в Сеул КПКН свиква представителна асамблея и неколкостотин делегати обявяват формирането на Чосон Инмин Конхуагук или Корейска Народна Република (КНР). И Сън Ман – бивш член на Временното Корейско Правителство, докато то е в Шанхай, е избран за председател на КНР. На 14 Септември е обявена платформа от 27 точки предвиждаща конфискация и преразпределение на земята, национализиране на големите индустрии, 8 часов работен ден и редица други промени, които биха довели до социална революция в корейския контекст, тъй като би се оказала твърде неприемлива за едрите земевладелци и индустриалци.

През Втората световна война в САЩ говорят за Съветския Съюз като за съюзник, но след края и старите подозрения отново пробиват навън и една от първите области усетила ефекта от този факт е Корея.

За Съветският Съюз Корея продължително време е била област от стратегически интерес обусловен от географското положение. Този и интерес в един момент съвпада с подобни Японски империалистически амбиции. След десетилетие на провалящи се усърдни опити да достигнат задоволително споразумение относно Корея и Манджурия, двете държави се изправят на ръба на война, стартирана от японците с изненадваща атака на порт Артур през 1904г. В крайна сметка резултатът е загуба на влиянието от страна на Русия в Корея за 40 години. В края на Втората световна война предстоящият колапс на Япония още веднъж прави Корея обект на внимание в Москва.

До 40-те години американският интерес към Корея се свежда до няколко протестантски мисии и дори по-малко бизнесмени. По тази причина, въпреки че Щатите са първата западна нация подписала дипломатически договор с Корея през 1882г., те също така първи изтеглят посланиците си през Ноември 1905г., след като японците принуждават Корея да подпише договора за протекторат. Тази политика на ненамеса е формализирана в Меморандума Тафтаксура от 1905г., с който Япония се съгласява в замяна да уважи американския контрол на Филипините. Това и остава основната политика на Съединените Щати спрямо Корея до Пърл Харбър, когато е заменена от същия страх от руски контрол на полуострова измъчвал Япония в началото на века.

През 1945г. в Ялта и Потсдам е постигнато споразумение между Щатите и Съветския Съюз оставящо инвазията в Корея и Манджурия изцяло в съветски ръце. До 10 Август, след бомбардировките на Хирошима и Нагасаки, става ясно, че войната е свършила. Основна грижа на Щатите става континентът, където съветските войски навлизат в Манджурия и Корея. Безсилни да спрат пълната руска окупация на полуострова, на среща на Държавния Военноморски Координативен Комитет Щатите вземат решение да бъде разделен полуострова на две окупационни зони с надеждата Съветите да се съгласят. На Дийн Ръск, по това време майор и полковник Чарлз Х. Боунстийл са дадени тридесет минути, за да изберат подходяща разделителна линия. Те се спират на 38 паралел, граница която дава контрол над Сеул на американците и минимално повлиява съществуващото административно деление. Направени са предложения да се изпратят войски към Пусан в случай че Съветите откажат да приемат предложението, но за изненада на всички те се съгласяват и американците не навлизат в Корея до 8 Септември.

Резултатът от окупацията на Севера е пълно преобразяване на социалната структура, докато на юг американците действат по-малко прибързано. Те установяват формално Американско Военно Правителство в Корея (USAMGIK) . На 16 Септември е създадена Корейска Демократична Партия (КДП), която открито осъжда КНР заради комунистическата и дейност. След редица бунтове в южната окупационна зона са премахнати Народните комитети, като остават да съществуват само няколко на остров Чеджу. И в двете зони са проведени редица значими промени, но през 1945г. никой не очаква че ще бъдат създадени две отделни корейски държави.

Фактът, че докато на най-високо ниво САЩ и Съветският Съюз работят за разрешаване на корейския въпрос чрез съвместно управление не пречи в окупационните зони ляво-дясната поляризация прогресивно да се засилва. Процесът започва още през 1945г., когато всяко от окупационните командвания приветства своя любим патриот в изгнание. На север Съветите подкрепят небезизвестния Ким Ир Сен - добре познат и на японската полиция заради партизанската му дейност с китайските комунисти. През Февруари 1946 той застава начело на Временния Народен Комитет –фактическо временно централно правителство основано в Пхенян. През есента на 1946г. започва да се сформира Северна армия.

Почти едновременно с тази централизация на север USAMGIK полага основите на отделно дясно централизирано правителство на юг. На 20 Октомври 1945г. американското командване поставя И Сън Ман начело на корейската общественост и той се заема с осъждане не само на Съветите и на корейските комунисти, но и на групи като КНР, които ги подкрепят.

Имайки предвид и корейския и международния политически климат в момента става невъзможно да не се стигне до поява на два отделни корейски режима. Последната стъпка в този трагичен процес е предприета през 1947г., когато САЩ обявяват намерението си да придвижат корейския въпрос пред новосъздадените Обединени Нации. Там, въпреки съветските протести, те получават одобрение за установяване на Временна Комисия на Обединените Нации по Корейския Въпрос, която да организира избори за ново независимо корейско правителство. Пхенян осъжда тези пълномощия и отказва на Комисията достъп в Северната зона. Изборите се провеждат само на юг и на 15 Август 1948г. е основана Република Корея, чийто президент става И Сън Ман. РК претендира да бъде единственото легитимно правителство на полуострова и веднага е призната от САЩ и техните съюзници. Пхенян реагира на тези събития като провежда собствени избори и на 25 Август е обявена Корейската Народно Демократична Република (Чосон Минджуджуи Инмин Конхуагук) с Ким Ир Сен за премиер. В края на 1948г. Съветите изтеглят войските си от Корея и са последвани от Щатите през Юни 1949.

Всяка от двете Кореи последователно обявява другата като единствен агресор в Корейската война от 1950-1953г. Докато няма място за съмнение, че всъщност северът стартира атаките през 38 паралел на 25 юни 1950г. е важно тази атака да се постави в контекста на ожесточаващата се политическа поляризация на полуострова през изминалите 5 години и особено през двете години последвали установяването на отделните корейски режими през 1948г. В периода между края на 1948г. и юни 1950г. Южна Корея е сцена на кървава и напълно безуспешна партизанска война на местните левисти, която избухва на Чеджудо и Йосу Сънчхуон в Южна Чхола и се разпростира в голяма част от страната. По същото време военните конфликти по протежение на 38 паралел между северни и южни сили, много от които всъщност са предизвикани от Юга, стават все по-чести и интензивни и продължават чак до пролетта на 1950г. И и неговите генерали говорят открито през този период за завземане на Севера със сила. На края решаващите фактори повлияли за решението на КНДР да атакува през1950г. са вероятно неуспехът на южното партизанско движение, завръщането в Северна Корея през 1949г. на десетки хиляди закалени в битки корейски ветерани от Китайската гражданска война и страховете от голяма изпреварваща атака от страна на Юга.

 

КОРЕЙСКАТА ВОЙНА - 2-ра част

 

 

След мълниеносно нападение на 25 Юни, добре обучените и по-опитни войски на КНДР, снабдени с танкове от Втората световна война и бойни самолети взети от Съветите скоро получават превъзходство над армията на РК. Те превземат Сеул за три дни и продължават да се придвижват на юг. До началото на Август те вече са завзели почти целия полуостров, с изключение на парче земя с размери 80 на 80 км на изток от Нактонгганг до пристанищния град Пусан (т. нар. Периметър на Пусан). САЩ бързо се намесват под покровителството на ОН и ходът на войната се променя драстично през Септември, когато ген. Макартър, командващ силите на ОН и РК провежда успешно нападение по суша и море на пристанището Инджон до Сеул, по този начин разделяйки северната армия на две. Сеул е отвоюван на 28 Септември и до няколко седмици войските на РК и ОН достигат до Ялуганг.

В края на Ноември обаче курсът на войната отново се променя, когато стотици хиляди китайски войници, които постоянно са преминавали в страната от средата на Октомври започват мащабно контранастъпление, изтласквайки частите на ОН и РК обратно на юг. На 4 Януари 1951г. Сеул пада за втори път. Въпреки че силите на ОН успяват да върнат столицата през Март, постепенно се стига до патово положение около 38 паралел. След двегодишни преговори е подписано примирие в Панмунджьом на 28 Юли 1953г. Скоро след това Китай изтегля своите сили (1958г.), но Щатите продължават и до днес да поддържат контингент от 40 000 души на полуострова.

Трите години бойни действия не решават нищо и причиняват разруха и в двете части на полуострова. Загубите в човешки жертви са потресаващи. Само на Юг общият брой на жертвите- военни и цивилни- корейци, които са убити, екзекутирани, ранени, отвлечени или изчезнали е около 1300000 души. Почти половината от индустриалния капацитет и една трета от жилищата са унищожени заедно с голяма част от обществената инфраструктура. Въпреки липсата на точни данни по всичко личи, че загубите на Севера са още по-големи. С популационна база наполовина по-малка от тази на юг, Северът дава военни и цивилни жертви наброяващи 1500000 души. Интензивните въздушни бомбардировки на север през тригодишния период опустошават провинцията и превръщат градове като Пхенян в купчини пепел.

Онези преживели войната не могат да предадат усещането от това което е било, онези които не са могат само да се опитат да си представят: ужасът от вражески армии и бомбардировки; разделянето на семейства, често завинаги; безумните бягства към бежански лагери нагоре-надолу по полуострова; непрекъснатата борба за оцеляване във водовъртеж от огромна маса отчаяни хора; страхът от репресии от едната и от другата страна или от това, че съседът ще се възползва от хаоса или, че политиците ще се заемат с разчистване на стари сметки. Войната убива и осакатява милиони корейци, но също така белязва цяло поколение оцелели, оставя наследство от страх и несигурност, което и днес афектира двете Кореи в тяхното вътрешно развитие и отношенията помежду им.

След официалния край на войната е подписано Корейско споразумение за прекратяване на военните действия. В него се предвижда спиране на откритите враждебни действия, изтегляне на всички военни сили и оборудване на широка 4000 м буферна зона разделяща двете части и освобождаване и размяна на военнопленници и изселени. Със същото споразумение е установена Военна Мирновременна комисия, следяща спазването на условията, както и това нито една от страните да не увеличава силите и въоръжението си.

Демилитаризираната зона между РК и КНДР става най-военизираното място в света с мините, капаните, преградните материали и наблюдателните си постове. ДМЗ се простира на по 2 км от двете страни на Военната Демаркационна Линия- границата между двете Кореи по лесно защитим терен, основно по 38 паралел, маркирана със знаци на корейски, китайски и английски.

Въпреки юлското споразумение за прекратяване на огъня, войната не спира. Мирновременната комисия се е срещала стотици пъти в отговор на установени нарушения на споразумението. Над 50 американци и 500 южнокорейци са убити от севернокорейците след края на официалната война. Горещата война е заменена от студена война под формата на тероризъм, политически убийства и внедряване на шпиони и агенти. Командването на ОН е документирало почти 100000 отделни нарушения на споразумението от страна на Северна Корея, като Правителството на КНДР признава 2 от тях. То отрича и установеното наличие на въздушна отбрана. РК от своя страна поддържа армия от 500000 души- една от най-големите в света.

Началото на т. нар. Втора Корейска война е през 1966г. През 1967г. военният бюджет на КНДР е утроен. 1968г. става най-кървавата след 1953г.

Един от известните следвоенни инциденти е бягството в РК на вицепрезидента на Официалната Северно Корейска Централна Информационна Агенция. Той успява да получи достъп до индустрията и защитата на Южна Корея преди да бъде установено, че всъщност е агент на Ким Ир Сен. След като е проследен до Хонг Конг и Сайгон е върнат в РК от виетнамската полиция, осъден е за шпионаж и обесен.

През 1968г. е трябвало да бъде осъществен дълго подготвян атентат срещу президента Пак Чунг Хии. Севернокорейските войници опитват да проникнат в Синия Дом, но не са облечени в севернокорейски униформи, губейки по този начин всичките си права според Женевската конвенция. Тази атака приключва със смъртта на всички нападатели с изключение на един, чиято граната не се взривява когато се опитва да се самоубие.

Друг известен случай е залавянето на Американския военен кораб Пуебло. Докато се движи с разузнавателна цел някъде между трикилометровата признавана от Щатите и дванадесеткилометровата признавана от КНДР териториална граница Пуебло е пленен като 81 офицера и 2 учени са задържани за една година в Уонсан. КНДР заплашва да съди пленниците като престъпници въпреки правата им според Женевската конвенция и САЩ са принудени да подпишат документ, в който се признават за виновни в нарушаване на териториалните води на КНДР. Пленниците са освободени, а корабът Пуебло е още в Уонсан като паметник на триумфа над Америка.

Отново през 1968г. 120 Севернокорейски командоси дебаркират в 8 точки по източното крайбрежие между Уачин и Самчок и създават партизански отряди в планината Тебек. Те са убедени, че освобождават подтискания от САЩ южнокорейски народ.

През 1972г. Русия преосмисля политиката си и спира да изпраща оръжия и нови технологии в КНДР.

След войната Панмунджом става единственото място за срещи на представителите на двете правителства. Тъй като се намира по средата на ДМЗ там е установена Обща Зона за Сигурност. Демаркационната линия минава по средата на залата за конференции и я разделя на Северна и Южна Корея. Панмунджом също е известен с редица инциденти. През Август 1976г. окастрянето на едно дърво, намиращо се между два поста и ограничаващо видимостта едва не става причина за избухването на нова война. В скандала, разразил се между северния и южния лагер е пребит до смърт един Щатски капитан. Случайно инцидентът, причина за който става фактът, че дървото било посадено лично от Ким Ир Сен, е заснет с камера и показан по национална телевизия в Щатите. Северно корейците твърдят, че са действали при самозащита. В крайна сметка дървото все пак е отрязано, а ДМЛ е обозначена отново като контактите между пазачите от двете страни стават практически невъзможни.

Единственият начин да се премине ДМЗ е като се мине под нея. Южна Корея досега е открила четири тунела и се смята че още 16 са или са били в процес на конструиране. Строителството им започва още през 60-те в двата основни коридора за атака към Сеул, който е на 20-25 км от ДМЗ. През един от тунелите за час може да премине 30000 войска, изходите им са на стратегически позиции и са брилянтно изпълнени от тактическа гледна точка. Първият открит тунел се намирал на 45см под земята, а вторият между 50м и 160м надолу и е изкопан в твърд гранит. За третия се знае, че екипи от 15-20 души са работили на три смени 24 часа седем дни в седмицата без право да се завръщат у дома си. За да бъде по-трудно откриваем е построен на зиг-заг и камуфлиран с храсти. На обвиненията севернокорейците отговарят: “Никой нормален човек няма да копае тунели, за да води модерна война”. Четвъртият тунел е открит през 1990г.

Ако Ким Ир Сен е “Великият лидер” за севернокорейците, то синът му Ким Джон Ир е “Любимият лидер”. Той е свързван с много терористични атаки и може да бъде по-непредсказуем и от баща си. Многобройни са опитите за покушение срещу президента на РК, в един от тях е убита първата дама. Отвличанията на самолети, бомбите и убийствата карат президентът Рейгън да обяви КНДР за една от петте държави “извън закона”. В Северна Корея също така са създадени лагери за подготовка на терористи, в които се обучават хора от цял свят. Съвместно с Русия, Куба и Източна Германия са създадени такива лагери и в още 47 различни страни.

Единствената константа на Корейския полуостров за повече от половин век е Ким Ир Сен. Роден Ким Сънг Чу, той променя името си на това на почитан корейски герой, известен като “Тигърът от Чанг Пек Сан”, който умира воювайки срещу японците в Манджурия през 1935г. Със Съветска подкрепа Ким установява тоталитарен режим в Северна Корея, а през 1972г. заменя премиерския пост с новосъздадения пост Президент на Републиката.

Ким Ир Сен умира от сърдечен удар на 8 юли 1994г., на 82 годишна възраст. Това става броени дни преди насрочената историческа среща между президентите на КНДР и РК в ситуация, когато Корея отново е на косъм от войната.

Въпреки съперничеството във всички области през Февруари 1992г. е подписано споразумение, според което двете Кореи се задължават да не предприемат военни действия една срещу друга и на полуострова няма да има ядрени оръжия. Новата политика на полуострова е насочена единствено към едно бъдещо, макар и болезнено, обединение на двете Кореи.

 

Северна и Южна Корея - “братя по оръжие” / Ася Бочева, в-к " Капитал" /

 

 

Ситуацията един народ да живее от двете страни на изкуствена граница не е прецедент в световната история. На Корейския полуостров обаче разделението далеч не е само географско. То е социално, икономическо, идеологическо. Лидерите на Севера и Юга сякаш дори говорят на два различни езика - толкова редки са срещите помежду им. За един период от 45 години, както отбелязват някои журналисти, дори и най-големите врагове биха намерили нещо общо помежду си. Не и корейците обаче. В средата на април Китай домакинства първите преки разговори между двете държави на Корейския полуостров от близо четири години. Започнали колебливо, те не успяха да сътворят нищо конкретно, преди да се провалят с гръм и трясък в края на миналата седмица. Комунистическият Север остана верен на завещаното от Сталин и с вдигнати знамена напусна Пекин, а капиталистическият Юг понесе за пореден път дипломатическа плесница от сънародниците отвъд границата. Пхенян каза, че разговорите ще бъдат подновени. Пропусна да каже кога обаче.

 

Хуманитарно извинение за престъпно бездействие

 

Пхенян се съгласи да седне на една маса с представители на Юга само след като се убеди, че няма друг избор. Северна Корея през последните няколко години е на ръба на пълен икономически колапс, след като некадърното стопанско управление се комбинира със суша, наводнения и съответно много ниски реколти. Голяма част от населението е недохранено, расте броят и на жертвите на глада, главно деца и стари хора. Въпреки опитите на правителството да скрие реалните факти, публикациите и потресаващите снимки на умиращи от глад деца предизвикаха реакцията на света. Режимът в Пхенян видя ползата от състраданието и съсредоточи усилията си в максимално извличане на всякакъв вид помощ - храни, торове, технически и търговски експерти.

Комунистите по стар обичай решиха, че светът е длъжен да ги спаси, и решиха да използват ситуацията за собствени облаги. Безочливата манифестация на остра нужда в началото наистина подведе ООН и останалите международни организации да започнат изпращането на значителни по количество пратки храни и лекарства. След преминаването на границата обаче те потъваха, без някой да знае дали отиват по предназначение, или задоволяват апетита на партийни функционери. Този факт намали хуманитарния ентусиазъм на чужденците - Катрин Бертини, шеф на Програмата за изхранване към ООН, постави като условие назначаването на международни наблюдатели, които да следят разпределението на храните, преди да продължи помощта. Пхенян засега не дава признаци, че смята да направи нещо по въпроса.

В същото време Северна Корея намери за стратегически перспективен хода да изнуди Сеул за помощ, разчитайки на родовите връзки между двете страни (за Севера е по-изгодна тази формула, отколкото “един, но разделен народ”). Така предварителното условие за започване на разговори бе на тях да се обсъди предоставянето на помощ от 500 хиляди тона изкуствени торове от Южна Корея. Сеул прие, надявайки се да постигне напредък по нематериални въпроси - най-вече осигуряването на контакти между няколко милиона семейства, разделени от войната през 1953 г. Домакинът Китай, за да насърчи жестовете на добра воля, се съгласи от своя страна да изпрати на гладуващите 100 хиляди тона пшеница и 20 хиляди тона торове.

 

Уроци по дипломация

 

Тайната надежда на Сеул бе, че първоначалното разтопяване на ледовете ще доведе по-късно и до разширяване на политическите контакти. Това обаче не стана, тъй като делегацията на Пхенян обвини южните си съседи в “политизиране на хуманитарни въпроси”. Логичният въпрос в случая е дали съединяването на милиони насилствено разделени хора не е също хуманитарен въпрос. Явно Северна Корея смята, че не е. Делегацията й отказа установяване на пункт между двете страни, където да могат да се срещат разделени семейства. Единственото принципно съгласие бе постигнато по въпроса за разменянето на писма през границата - забележителен напредък наистина. След този “съществен” компромис Пхенян заяви, че няма да прави повече отстъпки, преди да получи торовете. Това не се хареса на Сеул, който искаше проблемите да се обсъждат успоредно. Тази незначителна на пръв поглед причина се оказа достатъчен повод за прекъсване на преговорите от севернокорейците. Те използваха случая да напуснат срещата със задължителния за случая медиен шум под формата на хули и декларации колко диктаторски е режимът в Сеул. По този начин те явно смятат, че запазват достойнството на управляващите в Пхенян - упорит отказ да се признае реалността, че не Южна Корея се нуждае от Северна, а обратното.

Истинските причини за преустановяване на разговорите могат да се обобщят в две основни направления. На първо място, подчинените на новия “любим ръководител” на Севера не знаят или не искат да се съобразяват с елементарните правила на дипломацията. Те все още мислят, че като удрят ръката на благодетеля си, той упорито ще продължи да помага. Манталитетът на социалистическия лагер, където всички са братя и чуждото е наше, продължава да живее сред севернокорейския управляващ елит. Реалността обаче е различна - Западът иска съответни жестове на добра воля за своите.

 

Страхът ражда агресия

 

Другият основен фактор, който определя лабилността на Севера, е страхът. Комунистическият остров на Ким Чен Ир се разклати силно, след като изчезна силният гръб на СССР и Китай. Огромните икономически проблеми на Северна Корея принуждават режима да търси помощ, но дори обикновените разговори се възприемат като заплаха за строя и карат Пхенян да гледа със съмнение на всичко, което му се предлага. Например опитите на Америка да откаже Корея от създаването на ядрено оръжие се възприемат като агресия. Въпреки че Западът предложи да осигури нови модерни и безопасни атомни реактори за електроцентралата на страната в замяна на демонтирането на старите, в Северна Корея все още отказват международни наблюдатели да следят процеса.

Логичен е въпросът защо САЩ не използват ситуацията, за да свалят режима в Пхенян, вместо да се съобразяват с прищевките на комунистите. Отговорът е, че съществуват опасения, че при падането си от власт червената олигархия ще нападне Южна Корея. На юг от най-строго охраняваната граница в света също споделят тези страхове. Освен това новото правителство в Сеул няма широко поле за действие в отношенията си със Севера. Управляващите са малцинство в парламента и всяка тяхна инициатива се гледа под лупа. Политическите опоненти искат да се отделя по-голямо върху вътрешните работи на страната и оздравяването на икономиката. Разговори със Северна Корея те виждат като оправдани едва когато Пхенян е склонен на компромиси.

Явно 45 години разделение не стигат, когато става дума за двете Кореи. Дали не трябва вездесъщият помирител Тони Блеър, който поде скорошна инициатива за помиряване и на Близкия изток, да донесе клонката на мира и на този полуостров? Една безсмислена война, разделила Корейския полуостров на две, все още продължава да тлее.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов /

 

Разказ за Южна Корея

(продължение)

 

Северна и Южна Корея – разделеното семейство

 

Драмата на Корея е, че едно толкова хомогенно общество стана жертва на граждански конфликт и Студената война. В традиционната култура, откъсването от семейството и селото и вливане в друга по-голяма общност вече е драма. Чувството “хан” определя едно от основните направления във фолклора и определя светоусещането на нацията. То е вътрешно съпротивление при разкъсването на традиционната общност, когато странникът напусне дома. То е страдание и мълчалива съпротива. “Хан” не е насочено срещу никого, само е дълбоко стаено в душата и може да излезе от нея като вопъл в “пансори” /тип фолклорна песен/. Страданието не може да бъде споделено, то може да се изрази чрез “плача” на гласа в пансори. В популярния корейски филм “Сопьондже” едно семейство – баща, дъщеря и син, са пътуваща група, която изпълнява пансори. Синът избягва от деспотичната власт на бащата и търси своето ново поприще в големия град. Сестрата тъжи за брат си. Баща и дъщеря продължават да пътуват; той свири, тя пее. Той ослепява дъщеря си, за да постигне съвършения “тон” на подтисканото страдание в пансори. Това напомня древногръцка трагедия и сблъсък на титанични страсти. Но ако в гръцката драма тези чувства кулминират в катарзис, в корейската драма това е продължителна вътрешна агония и душевно терзание.

Това разкъсване на общността се предизвиква от навлизането на нови отношения в селото и развитието на урбанизацията. Разрушаването на единността и хармонията на традиционната общност се задълбочава и затвърждава след образуването на двете корейски държави. С течение на времето разликата между двете насилствено разделени общности се задълбочава и сега много корейци се питат дали тази рана някога ще може да се излекува, дори след политическото обединение на Северна и Южна Корея.

Границата между КНДР и Република Корея съвпада с фронтовата линия по време на подписване на примирието на 27 юли 1953 година от генерал-лейтенант Уйлям Харисън от американската армия и командването на ООН и генерал-лейтенант Нам Ил от севернокорейската армия. Споразумението за примирие се подписва от американска и севернокорейска страна въпреки ролята на Южна Корея, която участва във войната с 591 000 войници (американските войници са наброявали 302 500) и Китай, която в различни фази на войната участва с общо 2 300 000 войници. Корейската народна армия наброява 260 000 военнослужещи по време на войната. Правителството на Ли Син Ман отказва да подпише споразумението за Република Корея.

Подписващите страни на примирието през 1953 година са представяли различни концепции за своята кауза. Американците представяха силите на ООН и по този начин демонстрираха международния характер на защитата на Южна Корея. В силите на ООН са участвали също и англичани (14 000), канадци (6 000), турци (5 500), австралийци (2 300), французи (1 100), дори войници от Етиопия и Южна Африка, общо от 17 държави. Американците оглавяваха командването на коaлицията. От друга страна, КНДР пряко представя северната страна на фронта, най-вече защото Китай никога официално не е участвала във войната, за да не изглежда като пряка конфронтация със САЩ. Китайските войници са били “доброволци”. Съветският съюз никога не е участвал с войници.

Символите при подписването на примирието обаче имат по-широко значение от гледна точка на следващите 50 години. Северна Корея се представя самостоятелно на преговорите за сигурност, което отразява сравнителната независимост във вземането на решения и липсата на чужди войски в КНДР, докато Република Корея се съпровожда от САЩ, които имат влияние върху вземането на решения по сигурността и все още поддържат армия в Южна Корея.

Границата между Република Корея и КНДР е Демаркационната линия, която не съвпада с 38-я паралел, но се движи близо до него с малки отклонения на север и на юг. Демилитаризираната зона (ДМЗ) е не само символ на разделението. Тя е резултат на разрушението и омразата. Границата между Севера и Юга е Демаркационната линия. Тя е дълга 248 километра и разделя полуострова от Жълто море до Източно море. Тя разделя и териториалните води на двете корейски държави. ДМЗ е ивица земя, широка 4 километра, която “опасва” Демаркационната линия (по 2 километра на юг и на север от линията).

В Демилитаризираната зона няма тежко въоръжение според споразумението за примирие (технически двете корейски държави са все още в състояние на война). В южната част на ДМЗ се вижда ограда (над 3 метра висока) от бодлива тел. Войници патрулират оградата денонощно, за да инспектират за опити за инфилтриране от Севера. Нощем прожектори осветяват големи участъци на оградата на ДМЗ.

Зоната около контролния пункт между двете страни, Панмунджом, е наречена “Обща зона за сигурност” заради функциите си, които изпълнява. Първо, там се подписва споразумението за примирие. Затова Панмунджом се нарича още “Село на примирието.” Оттогава насам тук се срещат военни представители на Северна и Южна Корея за консултации с участието на Командването на ООН, което наблюдава спазването на договора за примирие. Панмунджом е седалище и на “Наблюдаващата комисия на неутралните държави”, които са избрани от ООН да контролират спазването на процедурите на примирие и сигурност. Неутралните държави изпълняват символична, но важна психологична функция, която ерозира след края на Студената война. Тази комисия първоначално се състоеше от 4 държави: Полша и бившата Чехословакия, които бяха базирани от северната страна на общата зона, и Швеция и Швейцария – от южната страна. Но след разпадането на Съветския съюз и демократизирането в Източна Европа, КНДР експулсира чешката мисия през 1993 година и полската през 1995 година от своята част на общата зона. По този начин Неутралната комисия функционира в непълен състав и предимно в южната част (полската делегация се връща веднъж на няколко месеца).

Южната част на “Общата зона за сигурност” около Панмунджом се охранява от 530 военнослужещи, от които 350 южнокорейци и 180 американци. До края на 2004 година охраната на южната страна на “Общата зона за сигурност” при Панмунджом ще премине изцяло в ръцете на южнокорейската армия – първо по рода си прехвърляне на отговорността за охраната на ДМЗ. Това е част от общото преразглеждане на разположението на американските сили в Южна Корея, за което стана дума в главата за ролята на САЩ в Република Корея.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 2-ра част

 

 

 

Панмунджом е също и туристически обект и посетителите надничат в сините бараки от двете страни, където има по няколко войници от охраната на Севера и Юга. Един от куриозните моменти (бях от южната част на Панмунджом през 1993 година) е, че в помещението за срещи на двете страни масата за преговори е поставена така, че границата минава по средата й, т.е. някой може да премине в Северна Корея в същото помещение. От нашата група имаше няколко “дезертьори” на Север за няколко секунди. Демаркационната линия буквално “пронизва” седем малки постройки, които са част от Панмунджом и свързват двете страни. В южната част на “Общата зона за сигурност” се намират още сгради като “Дом на свободата”, “Дом на мира”, които са наблюдателни пунктове за посетителите; от северната страна са “Домът на обединението” и прочие. Невъзможно е да се открие нещо в тази обща зона, което да не напомня за война и пропаганда. В общата зона и по протежение на ДМЗ могат да се видят многобройни огромни надписи от двете страни с пропагандна цел и с цел деморализиране на врага. Човек не може да спре да се диви на една от най-големите политически аномалии на съвременния свят: разделянето на една нация от Студената война, която е приключила преди повече от 10 години.

В известен южнокорейски филм от 2001 година, наречен точно “Обща зона за сигурност”, се разказва за двама южнокорейски и двама севернокорейски войници, които охраняват Панмунджом и своите сектори на общата зона. Тези войници стават приятели напук на цялата система от строги мерки за охрана и процедури за комуникация на двете страни в Панмунджом. Но нормалните отношения в ненормална ситуация са обречени. Възниква инцидент, когато по-висш офицер на КНДР посещава севернокорейски охранителен пункт, който е място за тайните срещи между четиримата приятели. При създалото се объркване и паника, севернокорейски офицер и един от двамата севернокорейски войници биват простреляни от двамата южнокорейски войници. В хода да разследването от комисията на ООН, двамата южнокорейски войници се самоубиват.

ДМЗ е създадена да предотврати възобновяване на пряка военна конфронтация, но напрежението от пропагандата и противопоставянето между КНДР и Южна Корея е толкова голямо, че от 1953 година насам в района на ДМЗ при различни инциденти са загинали 1 373 души (от тях 394 южнокорейски войници, 889 севернокорейци и 90 американци). Край “Селото на примирието”, например, през 1976 година американски войници решили да отрежат дърво близо до севернокорейска охранителна кула, за да се подобри видимостта към отсрещната страна. Това предизвиква ръкопашен бой с дузина севернокорейски войници, в който загиват двама американски военнослужещи. В друг инцидент през 1984 година, избухва тридесетминутна престрелка, когато севернокорейски войници се опитват да задържат руски турист, който побягва към южнокорейската страна на Панмунджом. В престрелката загиват 5 севернокорейски войници, които преминават в южната зона, преследвайки беглеца.

Според официална информация Южна Корея разкрива общо 4 тунела за навлизане от Север (последният е открит през 1990 година). Те са достатъчно широки за преминаване на танк. Автентичността на тези тунели се оспорваше от някои наблюдатели на Запад, защото първият такъв тунел е открит през 1974 година по време на засилените репресии на военния режим на Пак Чжон Хи на Юг (още два тунела са открити също през 70-те години). С други думи, имаше спекулации, че тунелите са творение на Южна Корея, за да се подчертае постоянната заплаха от Северна Корея. Тунелите могат да се разглеждат като удобни и навременни аргументи на южнокорейските правителства за опасността от КНДР, която често е оправдавала политически репресии срещу опоненти на държавата. Не искам да се впускам в аргументи “за” и “против” автентичността на тунелите. Те са в сферата на спекулациите. Може да се провери само от северната страна, което е невъзможно преди обединението на двете държави, т.е. неизвестно кога. Като имаме предвид някои диверсионни акции на КНДР на юг, такива тунели не изглеждат невероятни. Но по-важното в случая не е тяхната достоверност, а атмосферата на страх и параноя, която цари от двете страни на ДМЗ вече половин столетие.

В ДМЗ освен бодлива тел и патрули има и признаци на нормален живот и може би затова тази нормалност изглежда толкова невероятна на фона на обезлюдяването на зоната. От двете страни са разположени единствените села в зоната, Десонг-донг на юг с политическото си име “Село на свободата” и Киджонг-донг на север, наречено (също от южнокорейците) “Село на пропагандата”. Освен 100-метровия пилон и знаме, за което вече стана дума, в южнокорейското село живеят 226 души, които работят под постоянния надзор на патрулите и спазват вечерен час, който започва в 23:00 часа . Но постоянното обсадно положение носи някои предимства на жителите на селото: те са най-богатите фермери на ориз в Южна Корея. Собствениците на земя разполагат с по-големи парцели (22 хектара) от средното за страната. Понеже не се облагат с такси за земята и добива на ориз, фермерите от селото печелят средно по 53 000 долара годишно, над два пъти повече от средния годишен доход на фермерите на ориз в Южна Корея.

ДМЗ граничи с по-широка буферна зона с изключителни мерки за сигурност, наречена “Зона, забранена за гражданска достъп”. Тя е широка между 5 и 12 километра и е всичко друго, но не и демилитаризирана зона. Забранената зона е пълна с тежко въоръжение, отбранителни инсталации и войници. Тя прилича на военна зона при временно затишие на бойните действия и прегрупиране на силите.

Как се стигна до създаването на ДМЗ и 50-годишното разделение на Корея? Поради важността на този въпрос за историята и развитието на Южна Корея, ще отделя по-специално внимание на въпросите на войната и мира на Корейския полуостров. Корейското общество преживя три големи драми през двадесети век: японския колониализъм, Корейската война и политическото насилие.

Колониализмът беше част от разрушаването на вековното културно и политическо доминиране на Китай в Азия и издигането на Япония като имперска сила в района в края на 19-ти век. Малко преди края на Втората световна война, двама американски полковници се срещат в един кабинет на Държавния департамент на САЩ за около 30 минути, за да решат разделителната линия между Съветската и Американската окупационни армии. Те решават това да бъде 38-ят паралел, който пресича полуострова. Москва приема американското предложение за разделяне на зоните. По-голямата територия и остатъците от колониалната инфраструктура и производство остават на север, но югът има двойно по-голямо население и е “оризовата кошница” на Корея. Северната част на полуострова е покрита с планини и хълмове и не е толкова благоприятна за отглеждане на ориз. Тъй като Съветската армия настъпва от север през Манджурия, естествено северната част на полуострова се “пада” на СССР. На хартия Китай и Великобритания също трябвало да участват в следвоенната окупация и устройство на Корейския полуостров преди даване на суверенни права на Корея (по подобие на четиристранното разделение и “зоново” управление на Германия след края на Втората световна война между СССР, САЩ, Великобритания и Франция). Но Китай и Великобритания нямат ресурсите по това време да участват ефективно в следвоенното управление на Корея и всичко остава в ръцете на Съветския съюз и Съединените щати.

Колониализмът оставя дълбоки рани, които подпалват граждански конфликт в Корея, който бързо прераства в международен. Фактически това е първият военен конфликт на Студената война с включването на Китай, Съветския съюз и Съединените щати във войната между Северна и Южна Корея. Гражданският конфликт започва като противопоставяне на левицата и десницата, които се формират по време на колониализма. Той получава определена политическа форма по време окупацията на двете половини на полуострова от американските и съветските войски в края на войната.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 3-та част

 

 

 

Конференцията в Кайро през 1943 година между САЩ, Великобритания и Китай (Китай се представя от Чан Кай Ши) засяга проблема за Корея. По принцип се решава, че Корея ще получи независимост след поражението на Япония, но че това ще стане в “процес”, т.е. в началото силите ще съдействат за утвърждаване на независимост на полуострова под формата на протекторат. Решенията от Кайро се потвърждават от конференцията в Техеран през 1943 година между Рузвелт, Сталин и Чърчил. На конференциите в Ялта и Потсдам силите решават създаването на четиричленен “протекторат” (trusteeship) на полуострова с участието на Съединените щати, Съветския съюз, Китай и Великобритания с цел - развитието на независима Корейска държава. Това се тълкува по друг начин от корейците. Те разбират споразумението между силите като осигуряване на независимост на Корея веднага след свалянето на японското колониално управление.

Непосредствено след Освобождението на Корея на 15 август 1945 година, в резултат на японската капитулация, се провъзгласява Корейската Народна Република (КНР) – на 4 септември, начело с Йо Ун Хьонг, национален лидер. Той цели обединение на всички леви сили в страната, но в първия кабинет влизат представители и на други партии. Йо Ун Хьонг създава и народни комитети из страната, които са служили за основа на новата власт. С идването на американците в южната част на Корея картината се променя. Генерал Ходж, главнокомандващ американските окупационните сили в Корея, отказва да признае КНР по заповед на Вашингтон и създава “Администрация на американската армия в Корея” (USAMGIK). В същото време започва разформироване на народните комитети и местна съпротива срещу тези мерки. Повечето комитети в южната част на полуострова са разтурени до края на 1946 година, но на остров Чеджу американската администрация установява контрол (със силата на оръжието) едва през 1949 година – годината когато американската армия напуска Корея (съветската армия напуска северната част в края на 1948 година). Генерал Ходж започва да използва и бивши служители на колониалната администрация в новото управление – мярка, която определено не помага за легитимирането на новата администрация.

През лятото на 1948 година американските окупационни сили организират избори със спонсорството на ООН и през август се създава Република Корея начело с Ли Син Ман, националист, който дълги години преди това е живял в изгнание в САЩ. Три седмици по-късно, на 9 септември, се провъзгласява Корейската Народнодемократична Република (КНДР) на Север начело с Ким Ир Сен. Въпреки демократичните избори на Юг, омразната колониална административна система остава почти непокътната. Това отчуждава значителна част от националистите. Поддръжници на двата режима прекосяват границата в двете посоки - комунисти и техни симпатизанти отиват на Север, заплашени от преследване, а собственици на земя и други по-заможни семейства от Севера търсят убежище на Юг. Така се формират два непримирими лагера, които продължават опитите си да установят контрол върху целия полуостров

След изтеглянето на съветската и американската окупационни армии от двете половини на полуострова до 1949 година обаче, Северът се възползва от военното си превъзходство и решава да обедини полуострова със сила. Преди нападението Ким Ир Сен се консултира със Сталин и Мао Цзедун. Популярната версия гласи, че Сталин заповядва това нападение, но по-късни изследвания сочат неговата предпазливост да не влезе в пряка конфронтация със Съединените щати. Фактически Ким Ир Сен убеждава Сталин, че такава война ще завърши победоносно за няколко седмици, но иска доставка на ново оръжие за севернокорейската армия. Ким Ир Сен осигурява съветската подкрепа на определена цена. Сталин поставя като условия – минимален риск на операцията и годишен внос на 25 000 тона живак от КНДР.

Мао Цзедун е бил заинтересован от осигуряване на общата си граница с КНДР. Но в началото и той се е колебаел да подкрепи военни действия на КНДР срещу Република Корея. Мао получава уверения от Москва, че победата на Севера е възможна и се съгласява да подкрепи КНДР в случай на необходимост. Такава необходимост наистина възниква в хода на войната и Китайската народноосвободителна армия се озовава в центъра на бойните действия.

Мао и Ким са били убедени, че американците няма да се върнат на Корейския полуостров, за да се притекат на помощ на Южна Корея в случай на война. Те са вярвали, че нападението на Северна Корея на юг е завършване на гражданската война на Корейския полуостров. Севернокорейската офанзива съвпада и с интензивните приготовления на Китайската народноосвободителна армия да завърши кампанията срещу Чан Кай Ши, който се барикадира на остров Тайван с остатъците от разгромената си армия. Мао е вярвал също, че американците се боят да не дадат жертви за каузата на друга държава. В същото време президентът на Република Корея, Ли Син Ман, прави войнствени изявления, насочени към Севера и заплашва с офанзива – така наречения “марш на север” – за освобождаване на полуострова от комунистите. Ли не предприема нищо, защото армията на Южна Корея по това време отстъпва значително на тази на Северна Корея по оборудване и подготовка. КНДР решава да нападне, защото е била по-подготвената страна с осигурена подкрепа от военен съюзник.

Никой не оспорва факта, че атаката на Северна Корея през 1950 година е дълго планирана военна офанзива. Според съветски архивни материали, съветската страна е виждала войната не толкова като териториално разширяване, колкото като обединение на полуострова на сравнително ниска цена и то преди САЩ да могат да се намесят. Москва не смятала, че Корея има голяма стратегическа стойност сама по себе се. Но най-голямото й опасение в този район след края на Втората световна война било – Япония да не се окопити и отново да набере сили, да се милитаризира и да влезе в съюз с Южна Корея, подпомагана от САЩ. Затова за Москва войната срещу Юга е била възможност да се предотврати такъв сценарий срещу Съветския съюз, докато армията на Република Корея е все още слаба и преди Япония да се възстанови от поражението си във Втората световна война.

През лятото на 1949 година, напрежението между двете наскоро образувани корейски държави е критично и съветският посланик в Пхенян, Щиков, е бил убеден, че Югът ще нападне Севера до юли 1950 година. Затова Съветският съюз и Северна Корея подготвят план за “решаваща контраофанзива”, за да предотвратят нападение от Юга. Параноята и напрежението от двете страни на 38-я паралел били толкова големи, че война е можело да избухне всеки момент през 1950 година. Съветски военни съветници в Пхенян начело с генерал Василев и севернокорейците подготвили план за военно действие с названието “Оперативен план за изпреварващ удар” в началото на юни 1950 година. Последните доставки със съветско оръжие и оборудване пристигат в КНДР в началото на юни. Ким е бил готов с армия от 150 000 войници. Въпреки че опасенията в Пхенян за възможно нападение на южнокорейската армия са играли роля в планирането на войната, историческият факт си остава – Северна Корея напада първа на 25 юни 1950 година.

Брус Камингс, който изследва произхода на Корейската война, защитава тезата, че войната е плод на гражданската война на полуострова, която започва от национални и класови противопоставяния по време на колониализма, добили острота след Освобождението през 1945 година. В известен смисъл, това обяснение е основателно, имайки предвид формирането на два политически лагера на Север и на Юг, които са с по-дълбок исторически произход. Но Корейската война като събитие не може да се разглежда извън рамките на факта, че става дума за две създадени държави на полуострова през 1950 година и че едната държава – КНДР напада другата – Република Корея. Гражданска война може да избухне в едно общество, докато КНДР и Южна Корея представляват две много различни общества преди 1950 година. Корейската война има елементи на гражданска война, защото става дума за разделена корейска нация, в която се е формирало политическо противопоставяне години преди войната. Но определянето на войната като продължение на гражданския конфликт в Корея е преувеличено, според мен.

Корейската война е и първият “горещ” конфликт на Студената война и следователно трябва да се вземе под внимание и световното противопоставяне на двете суперсили, САЩ и СССР, когато се анализира произхода на Корейската война. Един вътрешнополитически конфликт в постколониалното корейско общество придобива формата на междудържавен конфликт с помощта на външни сили. Щеше ли да има Корейска война без намесата на САЩ и на Съветския съюз? Война вероятно щеше да има, доколкото се бяха образували две антагонистични държави на полуострова, едната от която е имала военно превъзходство над другата. Но важното в случая е, че нямаше да се образуват две отделни държави без интервенцията на двете суперсили, независимо от това каква политическа ориентация щеше да има обединената корейска държава.

Настроението на американското общество през 1950 година е изолационистично и против пряко участие на американската армия във военни операции на чужда земя. Освен това държавният секретар в администрацията на Труман, Ачесън, не включва Южна Корея в листата на страни, които Съединените щати биха защитили със силата на оръжието, ако тяхната сигурност е застрашена. Това дава основание на Пхенян и Пекин да вярват, че САЩ няма да се намесят в евентуална война за обединение на Корейския полуостров. Но Мао и Ким недооценяват решителността на Вашингтон да не допуска завоюване на нови територии от комунистическите движения в Азия.

Само след около месец офанзива, севернокорейската армия притиска южнокорейските сили заедно с немногобройни контингенти от западни страни в югоизточната част на полуострова. Междувременно ООН гласува резолюция, която осъжда нападението и оторизира съставяне на сили на ООН да се намесят в конфликта на страната на Южна Корея. По ирония на съдбата, съветският представител в ООН не взима участие в гласуването в знак на протест. Но участието му би блокирало резолюцията поради правото да упражнява вето в Съвета за сигурност. Общо 17 държави участват във военните операции под флага на ООН, но САЩ имат доминираща роля в участието и командването на обединените сили.

Американски сили, командвани от генерал Дъглас Макартър, главнокомандващ американските сили в Тихия океан, дебаркират изненадващо в тила на севернокорейската армия през септември 1950 година и принуждават севернокорейската армия да се изтегли, като я изтласкват на север, почти до границата с Китай. Това на свой ред провокира изненадващо китайско участие във войната. Мао решава да влезе във война със САЩ, въпреки че китайската армия е съставена от “доброволци.” Атомната бомбардировка на Хирошима и Нагасаки преди края на Втората световна война демонстрира разрушителната мощ на американската армия, но Мао нарича атомната бомба на САЩ “книжен тигър”. Дори отказът на Сталин за пряка военна помощ (той се съгласил да осигури съветски самолети за защитата на китайската брегова охрана, но се е колебал за размера на доставките по време на операцията) не разубеждава Мао да се намеси и спаси КНДР от поражение във войната. Нещо повече, Мао губи сина си във войната и се съгласява той да бъде погребан в Корея, като символ на братското задължение на китайския народ към КНДР, и заявява, че без жертви не може да има победа.

Китайската армия преминава река Ялу, която е границата с КНДР, в края на месец октомври 1950 година. Тази акция напълно изненадва американското командване, което е било убедено, че Китай не би се решил на пряка военна конфронтация с Вашингтон. Новата офанзива на китайските и севернокорейски сили (които имат общ военен опит от войната на Китайската народноосвободителна армия срещу Япония и Чан Кай Ши) придвижва фронтовата линия на юг от Сеул, който преминава четири пъти в ръцете ту на едните, ту на другите. Генерал Макартър е смятал, че за да се спре Китай в Корея, той трябва да се атакува на собствената му територия. Генералът дори изготвя план за използване на атомни бомби в Манджурия, за да пречупи съпротивата на Китай.

Този план обаче е бил твърде рискован в очите на президента Труман (от 1949 година Съветският съюз е ядрена сила). Труман прокламира политика на “задържане” на комунистическия свят през 1947 година, за да ограничи растящото по това време комунистическо влияние в Азия и други райони на света. Политиката на “задържане” е позната като “доктрината Труман”. Тя е насочена към финансово и военно подпомагане на различни държави с цел да се спре настъпването на комунизма и да се ограничи влиянието на Съветския съюз и социалистическия лагер. Новата доктрина се прилага за първи път в Гърция и Турция през 1947 година.

Макартър открито критикува политиката на Труман, който е бил против нападение на Китай. В резултат на това публично разногласие, противоречието между президента и генерала се задълбочава, което предизвиква Труман да снеме Макартър от поста му на върховен главнокомандващ на американските сили в Тихия океан и на съюзническите сили в Корея през април 1951 година. Въпреки разделението на Корейския полуострова в резултат на войната, снемането на Макартър от поста му вероятно е предотвратило евентуалното ескалиране и разширяване на войната в Азия.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 4-та част

 

 

 

Фронтовата линия се задържа до оригиналната разделителна линия между двете половини на полуострова – 38-я паралел. Още през 1951 година става ясно, че нито една от страните не може да победи в тази война и започват преговори за примирие, които продължават почти две години. Основен проблем между двете страни е размяната на военнопленници. Значителна част от военнопленниците на севернокорейската армия желаят да се върнат на Север, но друга част предпочитат Юга. КНДР настоява всички военнопленници да бъдат върнати, докато американското командване се противопоставя на такъв ход. Смъртта на Сталин през 1953 прави позицията на Китай и КНДР по-гъвкава и те се съгласяват на някои отстъпки по въпроса за военнопленниците, което води до споразумение за спиране на бойните действия. Войната затвърждава разделението на полуострова след сключване на примирието през юли 1953 година.

И досега все още не е сключен мирен договор. В резултат на Корейската война и намесата на САЩ, напълно се осуетяват опитите на Китайската народноосвободителна армия да направи офанзива в Тайван и да включи острова в територията на КНР. Последвалото постоянно американско военно присъствие в района, включително в проливите между континента и остров Тайван, осуетява по-късни опити за обединение и гарантира развитието на Тайван като самостоятелна държава, наречена Република Китай. Тя дори представя Китай в ООН до 1970 година. Сега Тайван е призната само от около 20 държави. Обединението между Китайската Народна Република и Република Китай продължава да бъде нерешен проблем от края на гражданската война в Китай през 1949 година. Националистите в Тайван издигнаха мавзолей на своя покоен лидер, Чан Кай Ши. Чан загубва континентален Китай два пъти – веднъж срещу Япония, и след това срещу комунистите, но имаше трети шанс в Тайван, чиято икономика се превърна в една от най-проспериращите в Азия. По ирония на съдбата, националистите би трябвало да издигнат паметник на Ким Ир Сен в столицата на Тайван, Тайпе, защото благодарение на нападението му срещу Южна Корея се проваля планът на КНР да анексира Тайван и той се запазва като самостоятелна политическа единица. Пекин нарича Тайван “отцепила се провинция”, но така или иначе, островът е все още извън контрола на КНР.

Не случайно се спрях на 1950 година. Тя е критична не само за Корея, но и за Китай. Политическите разделения, които се затвърждават чрез Корейската война определят основни тенденции в развитието и външната политика на Северна Корея, Южна Корея, Китай и Тайван, а оттам и на цялата стратегическа конфигурация на Студената война в Азия. Тези разделения ще доминират външната политика на Източна Азия и за много години напред, защото такива рани не се лекуват лесно. Формалните обединения, които се очаква да се осъществят незнайно кога, няма да бъдат краят на разделението, те само ще поставят началото на бавно и мъчително лекуване.

Трябва да се добави и Виетнам в общата картина, чиято съдба напомня удивително новата история на Корея с тази съществена разлика, че Виетнам сега е единна държава. Виетнамската история също е белязана от антиколониална борба през първата половина на 20-ти век: първо срещу Франция, след това срещу Япония по време на Втората световна война и отново срещу Франция, която се опитва да възвърне колониалното си господство в Индокитай след 1945 година. Силите на Виетмин (партизанската армия) предвождани от Хо Ши Мин надделяват в борбата с французите през 1954 година, но това още не означава обединение на цялата страна, защото Виетмин контролира северната част на страната, а политически сили, подкрепяни от Франция и по-късно от САЩ – южната част. През същата година в Женева разделят “временно” Виетнам на Север и Юг по 17-я паралел, като по план след две години трябва да се организират избори и формално страната да се управлява от единна държавна власт. Въпреки фиаското на идентичен план за Корея, същият модел на разделение се прилага и във Виетнам. Но понеже Виетмин и Хо Ши Мин са имали голям шанс за спечелване на планираните общи избори, Вашингтон се отказва от идеята за избори. Виетнам остава разделен, докато Северен Виетнам не обединява двете части през 1975 година. Северът надделява, защото американците напускат Виетнамската война през 1973 година след години на безплодни усилия да подкрепят финансово и военно непопулярните режими на Южен Виетнам.

Давам този пример, защото е аналогичен с разделението на Корея. След края на Втората световна война националистичните сили във Виетнам и Корея, които са изграждали политическата си легитимност и военната си сила в антиколониални партизански войни, се явяват мощна политическа сила в постколониалния период. Същевременно лидерите на тези национални движения са имали аспирации към комунистическите идеи, свързани с национална независимост от Запада и радикално преобразуване на постколониалното обществото. Лидерът на движението за независимост на Виетнам, Хо Ши Мин, е основател и на Виетнамската комунистическа партия. Виетнамските комунисти са ядрото и на антияпонската военна съпротива.

Съчетаването на комунистически идеи и борба за независимост е давало мощно политическо оръжие в ръцете на комунистическите партии, които са доминирали северните половини на Корея и Виетнам. Това е и една от причините Виетнам и Северна Корея да се управляват все още от комунистически партии, въпреки разрушаването на Съветския съюз и социалистическата система в Източна Европа, което сложи край на Студената война. Освен някои исторически, културни и геополитически особености, като наследството на конфуцианството (което има егалитарен елемент) и развитието на Китай (“социализъм с китайски характеристики”), друг съществен фактор за политическата “издръжливост” на режимите на КНДР и Виетнам е националистичния кредит на комунистическите партии в тези страни. По ирония на съдбата, американците сега отново се връщат във Виетнам, но не с напалм, а с кока-кола и инвестиции.

Северна Корея по-бързо се възстановява от руините на Корейската война в сравнение с Южна Корея и започва социалистически тип индустриализация, подпомагана от Съветския съюз и Китай. През 50-те и 60-те години на миналия век КНДР бележи по-бързи темпове на развитие. За 20 години след Корейската война Северна Корея осъществява бърза индустриализация с акцент върху тежката промишленост. Трябва да се вземе под внимание и икономическото наследство от японския колониализъм, който оставя сравнително по-развита северната част на полуострова в индустриално отношение, докато южната е била земеделският район на Корея. КНДР по-бързо организира и преразпределя ресурси от аграрния в индустриалния сектор заради силно централизираната икономика и възможността за мобилизиране на човешки ресурси.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 5-та част

 

 

 

След първите две десетилетия на бързо икономическо развитие (1953-1973 година), следват три десетилетия на забавяне на развитието, стагнация и упадък. Обратът през 70-те години се корени в изчерпването на силовите мобилизационни методи за създаване на добавена стойност в икономиката. За забавянето на темповете на растеж на икономиката и последвалия спад допринася влошеният валутен баланс на страната. Пхенян започва да използва западни кредити за обновяване и модернизиране на производствената си база (строеж на заводи със западно оборудване). Но “петролният шок” (рязкото увеличаване на цената) и спадането на цените на минералите (основна експортна стока на КНДР) рязко свиват валутните постъпления през 70-те години. Натрупва се външен дълг от 2 милиарда долара.

Направените инвестиции от друга страна не създават конкурентноспособни стоки, които да осигурят тяхната възвръщаемост. Въпреки трудностите, Пхенян отказва да либерализира икономиката си по китайски и виетнамски образец през 80-те години, което допълнително влошава затворената икономика. Загубата на пазари в бившия Съветски съюз и Източна Европа след края на 80-те години още повече подкопава възстановяването на икономиката. Половинчатите мерки за откриване на специални търговски и икономически зони не дават резултати. А американските санкции, които са наложени след войната, както и ограниченият достъп до международни кредити, допълнително затрудняват възстановяването на стопанството. От 1991 до 1998 година, севернокорейската икономика бележи спад с 35%. Този процент е сходен със свиването на източноевропейските икономики в края на 80-те и началото на 90-те години. В същото време военните разходи на Пхенян не намаляват, което води до допълнително изтощаване на националните ресурси.

Двата сектора, които най-много са засегнати от кризата в КНДР са хранителната промишленост и енергийният сектор. Идеологията на “самозадоволяване” с храни и намаляване на валутните резерви доведе до фатални последици през 90-те години. Влошаването на инфраструктурата, амортизацията на машини и липсата на торове водят до намаляване на добивите на зърнени храни и други земеделски стоки. Катастрофалните наводнения през 1995 година влошават ситуацията, защото цели райони стават негодни за земеделие (36% от обработваемата площ). Жертвите на глада и на болестите, причинени от недохранване през последните 9 години, се изчисляват между 0,5 и 2,5 милиона души. Кризата в икономиката и няколкото поредни години с невиждани суши усложняват ситуацията. Безвъзмездната помощ за Северна Корея от международната общност в периода от 1995 до 2002 година възлиза на 2,6 милиарда долара, 747 милиона от които, или 29%, е помощ от Южна Корея.

Като се види нощна сателитна снимка на Корейския полуостров, контрастът между Юга и Севера е фрапиращ: светла южна част и тъмна северна. Добивът на електроенергия в КНДР спадна от 28 милиарда киловатчаса през 1988 година на 17 милиарда киловатчаса през 1999 година. Новите ядрени реактори предвидени от международния консорциум, наречен Организация за енергийно развитие на Корея (KEDO), в рамковото споразумение между КНДР и САЩ през 1994 целяха компенсиране на загубите от затварянето на ядрения реактор с тежка вода в Йонгбьон. Споразумението е за замразяване на ядрената програма на КНДР, за да се предотврати извличането на плутоний от радиоактивните отпадъци на реактора. Но настоящото напрежение между двете страни не дава надежди за скорошно решаване на този проблем. В същото време сривът на икономиката не позволява на КНДР да закупува нужните количества суров петрол, след като Русия спря доставките на специални цени през 1992 година след разпадането на Съветския съюз. Китай от своя страна намали специалния износ на петрол за КНДР през 1994 година. Ако през 1988 година Пхенян е внасял 23 милиона тона суров нефт, през 1999 година успява да внесе едва 4 милиона тона.

Комунистическата идеология на Северна Корея – “Чучхе” (независимост, разчитане на собствените сили), е крайна смесица на пет елемента: 1) национализъм, 2) Сталински тип контрол и срастване на партия и държава, 3) Маоистки тип мобилизация, 4) конфуциански егалитаризъм и 5) митология за “великия вожд” – Ким Ир Сен. Чучхе създава политическа династия и символизира връзката на обществото с държавата. Разликата от Съветския съюз и Китай е, че в Северна Корея все още не е настъпило демитологизиране на идеологията и политическата система в КНДР (в СССР това става през 1956 година, три години след смъртта на Сталин, а в Китай – 1978 година, две години след смъртта на Мао). Северна Корея е единствената държава в историята на комунизма, която успява да наложи наследяване на политическата власт – от баща на син. “Любимият вожд” Ким Чен Ир представлява приемственост на политическата династия.

Предаването на властта от баща на син не е без прецедент в Азия, което демонстрира силната връзка между политическата култура и конфуцианството. В Тайван Чан Кай Ши предава властта на сина си и само ранната му смърт осуетява наследяването на властта от семейството. Подобен пример има и в Сингапур с най-дългогодишния държавен лидер в Азия, Ли Куан Ю (той също не успява да направи политическа династия, поради заболяване на сина му). И в неконфуциански азиатски държави семейни политически династии са доминирали в политическия живот на страните в различни периоди от новата история – Неру-Ганди в Индия и Сукарно в Индонезия. От друга страна, семейният бизнес в Южна Корея и други икономики в района са в основата на индустриалната структура и култура в Азия.

Въпреки масираната военна и финансова помощ на Съединените щати за Южна Корея през 50-те години, режимът на Ли Син Ман не успява да изведе страната от икономическата стагнация. Южна Корея е най-големият получател на помощи от САЩ в света през 1950-те години, като в средата на десетилетието пряката финансова и военна помощ достига 700 милиона долара годишно. Корупцията и засилващото се политическо насилие обаче водят до падането на режима през 1960 година. През месец март избухват демонстрации в Сеул и други градове. Ли Син Ман въвежда военно положение и заповядва мобилизирането на една дивизия за потушаване на протестите. В Сеул загиват 115 демонстранти. Ситуацията става нетърпима за Вашингтон. Лично американският посланик информира Ли за спирането на американската подкрепа за неговия режим през април 1960 година. На следващия ден Ли си подава оставката.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 6-та част

 

 

 

В средата на 70-те години на миналия век Южна Корея достига финансов паритет в резултат на агресивната индустриализация, предприета от президента Пак Чжон Хи през 60-те и 70-те години. В средата на 60-те години се утвърждава експортната икономика. Тази форсирана индустриализация има и политическа цена на Юг. Пак утвърждава диктатурата след военния преврат през 1961 година. През 1972 година той въвежда военно положение и започва да управлява с декрети. От края на 70-те години насам разликата между двете корейски държави става все по-голяма в полза на Юга. Годишният доход на човек в Република Корея през 1963 година е бил едва 100 долара. През 1990 година той нараства на 5000 долара, а през 2002 година наближи границата на 10 000 долара (след като беше спаднал на 6000 по време на кризата през 1998 г., заради обезценяването на вона). Годишният доход на човек в КНДР през 2002 година е 800 долара (което прави разлика в доходите на двете корейски държави близо 13 пъти).

Политическата и идеологическа конфронтация по време на Студената война създава психоза, която оставя дълбоки следи в мисленето на корейците от двете страни на ДМЗ. Вече стана дума за инфилтрационните тунели на Юга. Обяснението е, че тези тунели са копани от северната страна под ДМЗ с цел подготовка при внезапно нападение. Други грандиозни проекти бяха големи изкуствени язовири на Юга, строени през 80-те години, за да неутрализират наводнения, причинени от евентуалното взривяване на язовири от северната страна на ДМЗ, които са строени с тази цел (поне такава е официалната версия на Сеул). Освен тези проекти на “окопаване и закопаване”, някои от които са с със спорна автентичност, засвидетелствани са многобройни инциденти и терористични операции на КНДР, които струват стотици невинни жертви на Юга.

Един от случаите е с американски кораб и тогава КНДР предприема мерки на самозащита. През януари 1968 година Северна Корея пленява "USS Pueblo", американски шпионски кораб във водите на КНДР с 82 военнослужещи на борда (един от тях умира по време на плен). По-късно КНДР връща американските военнослужещи и запазва кораба, като го превръща в музей. Той функционира и до наши дни, като пример на американските агресивни намерения спрямо Северна Корея. В множество случаи обаче, Пхенян организира подривни акции с цел дестабилизиране на Южна Корея.

Годината 1968 бележи началото на контрол на “партизанската група" във възлови центрове на севернокорейския режим, включително на тайните служби. Тази група се състои от бивши партизани от отряда на Ким Ир Сен в Манджурия по време на колониализма. Тя планира и изпълнява редица подривни операции. Генералите в Пхенян напразно са се надявали, че тези акции могат да възобновят партизанското движение на Юга с помощта на командоси от Севера и евентуално да подготвят “освобождаването” на Южна Корея и обединението на полуострова под ръководството на Пхенян.

Секретните служби на КНДР първо се опитват да елиминират Пак Чжон Хи. През януари на 1968 година Пхенян изпраща взвод от около 20 командоси на юг с цел покушение над южнокорейския президент. Пак Чжон Хи, взел властта след преврата през 1961 година, започва форсирана индустриализация и засилване на военната мощ на Република Корея. Севернокорейските командоси трябвало да стигнат до самия президентски дворец в покрайнините на Сеул. И те наистина успяват да стигнат до двореца, но части от армията и охраната на президента успяват да ги обезвредят след неколкочасово сражение. Към края на 1968 година Северна Корея прехвърля 100 командоси на източното крайбрежие на Южна Корея, за да организират партизанско движение в страната. Тази операция завършва с провал, както и подобен десант през март 1969 година. Тогава вече е твърде късно за възстановяване на партизанското движение на юг. То съществува през 40-те и отчасти през 50-те години. През юни 1969 година следва нова севернокорейска диверсия на западното крайбрежие на Република Корея. Продължаващите безплодни операции с командоси довеждат до изпадане на “партизанската група” в Пхенян в немилост.

В средата на 70-те години отново се правят опити за елиминиране на Пак Чжон Хи. На 15 август 1974 година (национален празник по случай капитулацията на Япония и Освобождението на Корея през 1945 година) агент на КНДР прониква в конгресната зала и прави несполучлив опит за покушение над Пак Чжон Хи. Вместо него загива съпругата му. Следва десант от Севера на западното крайбрежие на Република Корея през септември 1975 година.

През 80-те години атаките срещу интересите на Южна Корея се прехвърлят в други страни или във въздуха. През 1983 година мощна бомба се взривява в държавна сграда в Рангун, столицата на Мианма (бивша Бирма), където е настанена държавна делегация на Република Корея. Загиват 17 високопоставени южнокорейски служители, между които четирима министри. Най-злощастният случай от тази поредица на подривна и диверсионна война е взривяването на самолет на южнокорейските авиолинии, “Кореан еър”, по време на полет през 1987 година. Загинаха всичките 115 пътници и екипажът на самолета. Смята се, че Северна Корея е отговорна за тези акции. През 1996 година шпионска подводница на КНДР аварийно излиза на брега на Южна Корея. В резултат на преследването и залавянето на екипажа загиват 13 южнокорейски цивилни и военнослужещи, както и двайсет и четиримата севернокорейски командоси (някои се самоубиват).

Страхът в Южна Корея от нападение от Севера е копие на подобни страхове в КНДР за нападение от Юга, още повече, че наличието на американски военен контингент в Южна Корея засилва страховете и параноята на Севера от американско нападение и това продължава и до днес.

Студената война на Корейския полуостров е картина на напрежение и постоянна несигурност. От друга страна, “комунистическата заплаха" от Севера винаги е използвана от военни диктаторски режими на Юга, за да ограничават политическите свободи и да репресират неудобни на режима лидери. Най-големият грях на южнокорейските военни режими в това отношение е кървавата разправа с протестиращите в Куангджу през май 1980 година, за което стана дума вече. Конфронтацията и омразата оставят своя отпечатък върху образованието и представите в южнокорейското общество. Корейски приятели са ми разказвали за индоктринирането в основното училище – как севернокорейците били друг, специален вид хора, дори не били корейци изобщо. Стигало се до такива абсурдни изкривявания на представите на южнокорейските деца за Северна Корея, като например, че севернокорейците са с червена кожа, защото са враг. Това са детски фантасмагории, но те са плод на идеологическата война по онова време. До средата на 80-те години властите на Южна Корея представят севернокорейското знаме като празно четириъгълно петно. Сега тази призрачност на образа на КНДР в Южна Корея до голяма степен е отживелица след редицата мерки за подобряване на отношенията.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 7-ма част

 

 

 

 

В Южна Корея има засилен интерес към изучаването на Севера, особено след историческото посещение на президента Ким Те Чжун в Пхенян и първата среща между лидери на двете корейски държави през юни 2000 година. Въпреки, че планираната втора среща между Ким Те Чжун и Ким Чен Ир не се осъществи поради опозиция в Република Корея и усложненията в отношенията след идването на Джордж Буш на власт в САЩ през 2001 година, редовни срещи на министерско ниво спомагат за продължаване на диалога. През последните години зачестиха инициативи, като срещи на разделени семейства, възстановяване на железопътната линия между КНДР и Република Корея, прекъсната от 1953 година и т.н. Публикации по история, икономика, култура и други области на живота в Северна Корея наводняват книжарниците в Южна Корея. Телевизионни програми от КНДР започнаха да се излъчват през 1998 година по южнокорейски канали. Започнаха и копродукции на анимационни филми през 2002 година, откриване на изложба на севернокорейци в Сеул през март 2003 година и други изяви.

Спортът е друга област на сътрудничество между Южна Корея и КНДР. На Олимпийските игри в Сидни през 2000 година двете Корейски държави се представиха с обща делегация, макар че се състезаваха отделно. Същата символика присъстваше и на Азиатските игри в Пусан, Южна Корея през 2002 година. КНДР изпрати свой отбор и на Универсиадата в Тегу през август 2003 година. Севернокорейските спортисти бяха придружени от “армия на красотата” – добре подбрани севернокорейски момичета, които подкрепяха състезателите на страната си като пееха, ръкопляскаха в такт и изпълняваха масови упражнения, за да представят страната си. Това беше първият път, когато КНДР изпрати “публика” да подкрепя спортистите си в Южна Корея.

Икономиката винаги е била свързващо звено в политически разделените държави, макар че тази връзка понякога е изтънявала до крайна степен. Но напоследък й се вдъхна нов живот. Ким Те Чжун беше придружен от лидерите на водещите корпорации на Южна Корея по време на посещението си в Пхенян. Това откри пътя на инвестиционни проекти на Север.

В края на юни 2003 година започна изграждането на индустриален парк в Кесонг, на 70 километра северно от ДМЗ. Кесонг е старата столица на Корьо (935-1392 година). Комплексът е свързан с железопътни връзки с Китай и Русия (Транссибирската магистрала). Хюндай асан е главният изпълнител на проекта, който трябва да бъде завършен до 2007 година и ще струва близо 200 милиона долара. Очаква се около 250 южнокорейски фирми от леката промишленост като текстилна, обувна и други, да изградят предприятия в комплекса. Вече 900 южнокорейски фирми са кандидатствали да започнат работа. Паркът в Кесонг ще създаде 22 000 работни места. Годишната продукция се очаква да достигне 2,7 милиарда долара, докато годишният доход на КНДР се изчислява на 28 милиона долара. Друг проект е възстановяването на две железопътни линии, които са свързвали южната и северната част на полуострова преди Корейската война. На 5 февруари 2002 година бе открита и първата пътна връзка по източното крайбрежие между двете страни след 50-годишно пълно откъсване на двете инфраструктури.

Евтината работна ръка от Севера съчетана с технологии и маркетинг от Юга се очаква да създаде конкурентни условия за успешен бизнес модел чрез сътрудничество на двете държави. Но както винаги политиката до голяма степен ще определи шансовете за успех на такова начинание, а историята на отношенията предвещава само неясно бъдеще. Кризата на полуострова има сериозни международни последици и надвисналите ембаргови облаци над КНДР не са благоприятен климат за инвестиции. От друга страна, Югът си има своите политически проблеми свързани с отношенията със Севера.

Срещата на високо равнище през 2000 година се помрачи от направени разкрития в Сеул, че Северна Корея е “изнудила” Южна Корея да обещае 450 милиона долара инвестиции, от които 100 милиона – директна финансова помощ, като условие за историческата среща. Хюндай е служил като основен канал за превеждане на сумата. Разследване на южнокорейската прокуратура през юни 2003 година уличи трима от приближените помощници на Ким Те Чжун в получаване на подкупи от Хюндай (бившият секретар на президентската канцелария например е получил 12,5 милиона долара от конгломерата). Обяснението на бившия президент за тайното превеждане на милиони долари на Пхенян преди срещата с Ким Чен Ир е, че това се правело в името на мира на Корейския полуостров. Председателят на Хюндай асан, Чонг Монг Хон, който е един от синовете на основателя на конгломерата Хюндай и оглавяваше една от трите части на групата, (разбита след кризата през 1997-1998 година и кончината на бащата през 2000 година) се самоуби в началото на август 2003 година. Хюндай асан и лично нейният председател станаха жертва на скандала, защото Хюндай асан бяха в основата на секретните преводи и сделки със Северна Корея.

Проектите на Хюндай в Северна Корея са пример за трудностите и високата цена на политизираното икономическо сътрудничество между двете корейски държави. Основателят на Хюндай, Чонг Джу Йонг, посети Северна Корея през 1989 година и подписа протокол за развитие на известната планина Къмганг (рубинена) като туристически обект. Следва ново посещение през 1998 година, като този път Чонг, който е роден в Северна Корея, прекосява Панмунджом два пъти и с 20 камиона и 1000 глави едър рогат добитък в знак на добра воля към Пхенян. При второто си посещение основателят на Хюндай се среща с Ким Чен Ир и е придружен от сина си, Чонг Монг Хон, който оглавява Хюндай асан основана година по-късно с цел управление на дейността на групата в КНДР. В края на 1998 година потеглят първите кораби с южнокорейски туристи за планината Къмганг. През 1999 година Чонг Джу Йонг се съгласява да започне изграждането на индустриален комплекс на Север, около старата столица на Корея, Кесонг. През 2000 година синът му, Монг Хон отново се среща с Ким Чен Ир и подарява отново 500 глави добитък на КНДР.

Въпреки смъртта на основателя на Хюндай през 2001 година, проектите продължават да се осъществяват и КНДР приема закон през 2002 година за създаване на индустриалния парк в началото на 2003 година. Открива се по-евтин земен маршрут за планината Къмганг. А през септември същата година се откри и първата от 40 години насам пряка гражданска въздушна линия от Сеул до Пхенян. Самолети на “Кореан еър” и “Азиана” от Република Корея започнаха да превозват южнокорейски туристи на север. Благодарността на Северна Корея за помощта на Хюндай и за продължаващата й ангажираност в общи проекти, въпреки трудностите, символично бе изразена с посвещаване на нова спортна арена, построена с помощта на Хюндай, на основателя на конгломерата и наименуването й “Чонг Джу Йонг”. За откриването на спортната зала в началото на октомври 2003 година се осъществи първото масово цивилно пътуване през ДМЗ от края на Корейската война насам. Около 1100 южнокорейци, включително парламентаристи, прекосиха ДМЗ, за да вземат участие в празненствата.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов / - 8-ма част

 

 

 

Политическият характер на проектите поддържа инициативи, които са губещи във финансово отношение. Даренията и субсидиите на Хюндай (подкрепяни от администрацията на Република Корея) за Северна Корея включват още износ на 50 000 телевизора, като никой не очаква, че КНДР ще ги плати (стойността им е близо 9 милиона долара), 20 луксозни автомобила с марката на Хюндай. Споразумението за планина Къмганг включва изплащане на Пхенян на близо 900 милиона долара за определен период от време, макар че броят на туристите до сега е 500 000 и проектът не се е превърнал в печеливш бизнес. Пхенян обаче настоява да получи цялата сума. След трагичната смърт на Чонг Монг Хон, политици и наблюдатели апелират за продължаване на проектите, дори това да означава продължаващи субсидии от Южна Корея. Но сложното преплитане на държавни и частни интереси не позволява прозрачност при изпълнение на проектите, което взема жертви, като бившия председател на Хюндай асан. Правителството на Ким Те Чжун окуражи групата Хюндай да продължи проектите си със Севера като си “затвори очите” за секретните преводи и подкупи, за да се осигури срещата на високо равнище през юни 2000 година.

През последните години започна бавно да се формира общо корейско съзнание. Когато Северна Корея през 1998 година изстреля ракета над Япония, като част от тест на ново поколение ракети със среден радиус на действие, покрай международните усложнения и протести на Япония, САЩ и Република Корея, някои южнокорейци не скриваха задоволството си, че корейци са “натрили носа” на японците. Междувременно КНДР пое ангажимент да не продължава тестовете.

Понастоящем КНДР отчаяно се бори за дипломатическо признаване от САЩ и Япония и за икономическа помощ. Пхенян поддържа четвъртата по размер редовна армия в света (1,1 милиона) с най-многочислените специални части в света, наброяващи 120 000 командоси. Северна Корея е може би най-военизираното спартанско общество в света. Задължителната военна служба е между пет и седем години, като част от времето е посветено и на “социалистическото строителство” по различни обекти на страната. По най-нови данни, военният бюджет на КНДР, дори в последните години на остра икономическа криза, съставлява 5 милиарда долара или 31,3% от БВП (военният бюджет на Южна Корея съставлява 2,8% от БВП на страната, но военните разходи на КНДР са една четвърт от тези на Южна Корея). Един от бегълците от Севера, който е работил в ракетната програма на КНДР, твърди в писмо, публикувано в "Уолстрийт джърнъл" от 6 юни 2003 година, че във военния комплекс на Северна Корея работят 100 000 изследователи и инженери. Тази информация не може да се провери от независим източник, но дори преувеличена, тя не би била в разрез с военизираната система на КНДР.

В същото време Северна Корея представлява страна от света на Джордж Оруел, описана в книгата “1984”. В този смисъл контрастът между двете корейски държави изглежда още по-остър. Ако за Южна Корея може да се каже, че “бъдещето е сега”, в смисъл на динамика, развитие и отвореност, за Северна Корея може да се твърди, че за обществото – “1984” е сега”. Това може да е художествено преувеличение, но картината на Север буди съжаление. Вече 300 000 бегълци от КНДР са прекосили границата с Китай. Много севернокорейци успяват да преминат стриктно охраняваната граница с Китай, въпреки опасността да бъдат заловени и пратени заедно със семействата им в поправителни трудови лагери. Някои от бегълците в Китай успяват да се промъкнат до Южна Корея чрез трети страни. Лагерите и затворите в Северна Корея напомнят описанията на Солженицин за многото лагери – “ГУЛАГ”. Смята се, че режимът в Пхенян има шест големи лагера за 200 000 политически затворници. Затворниците копаят въглища, събират реколта или произвеждат стоки за износ.

Напоследък се забелязва бум на китайския туризъм в КНДР. Пхенян разреши отварянето на няколко казина само за чужденци, с цел осигуряване на ценна чужда валута (в Китай хазартът е забранен). Освен от казината, китайските туристи са привлечени от красивата природа и евтините стоки. Някои туристи дори споделят, че КНДР им приличала на Китай през 70-те години на 20-ти век, преди страната да тръгне по пътя на реформите (нещо като връщане във времето).

По време на Корейската война загиват 3 милиона от 20 милиона население на полуострова. В резултат на образуването на две враждуващи държави и прекъсването на директните транспортни връзки, стотици хиляди семейства остават разделени, без възможност за каквато и да било комуникация. Милиони деца губят родителите си. Тази човешка драма оставя дълбока рана в душевността на корейците.

Противопоставянето на Корейския полуостров достигна границата на ядрена криза. Дали реална или преувеличавана, ядрената програма на КНДР през 90-те години на 20-ти век и в началото на 21-ви век преобразиха политиката в района. За Северна Корея борбата за надмощие на полуострова се трансформира в борба за признаване на държавата и съхраняване на режима в Пхенян.

 

“Страната на утринната свежест” - продължение....

 

Разказ за Южна Корея

(продължение)

 

Ядрена Корея

 

Южна Корея определено не е заинтересована от неочаквано сгромолясване на Севернокорейския режим. “Слънчевата” политика на Ким Те Чжун (модифицирана в политика на “просперитет на мира” от Но Му Хьон) цели именно приобщаване на КНДР към международната общност, което ще смекчи и реформира системата в Северна Корея по подобие на Китай и Виетнам. Въпреки, че комунистическите партии в тези страни продължават да управляват, икономическите реформи създават кълновете на пазарна икономика, която радикално променя обществото в социален и културен аспект. Проблемът за отварянето на КНДР е политически. Елитът в Пхенян никога няма да капитулира доброволно и да се откаже от привилегиите си, които са свързани със съществуването на КНДР като самостоятелна държава. Но едно икономическо приближаване на двете общества ще улесни процеса на обединение в по-далечно бъдеще.

Северна Корея максимално ще използва ядрената си програма, за да получи признание и помощи. След края на Студената война Русия и другите държави от бившия Варшавски договор сключиха дипломатически отношения с Южна Корея през 1990-91 година. През 1991 година КНР също установи отношения с Република Корея, която трябваше да скъса дипломатическите си отношения с Тайван. Не последва обаче реципрочно признаване на Северна Корея от Япония, САЩ и западноевропейските държави. Австралия и някои западноевропейски страни установиха дипломатически отношения с КНДР през последните няколко години, но това все още не е пълно международно признаване на страната, тъй като Вашингтон и Токио нямат дипломатически отношения с Пхенян.

В стремежа си да излезе от тази изолация и да получи помощи, КНДР разигра ядрената си карта през 1993 година, когато обяви, че напуска споразумението за неразпространение на ядреното оръжие. Напрежението достигна връхната си точка през лятото на 1994 година. Когато отидох в Сеул през лятото на същата година, южнокорейците бяха започнали да се запасяват със суха храна в случай на война. За щастие, неочакваното посещение на Джими Картър в Пхенян и срещата му с Ким Ир Сен през юни разведри обстановката. Картър дори съдейства за уреждането на историческа среща между лидерите на КНДР и Република Корея в Пхенян за средата на юли, когато Ким Ир Сен внезапно почина от сърдечен удар. Вероятно тогава беше пропуснат златен шанс, но все пак Съединените щати и КНДР подписаха рамково споразумение през 1994 година. Споразумението предвиждаше изграждане на две атомни електроцентрали в Северна Корея с помощта на САЩ, Република Корея и Япония в замяна на замразяването на ядрена централа, от която може да се извлича плутоний за ядрено оръжие. Новите реактори са “леководни”, от чиито ядрени отпадъци не може да се извлича достатъчно плутоний, в сравнение със съществуващите “тежководни” реактори в атомната централа на Северна Корея. КНДР се задължи също да прекрати ядрената си програма, която, според западни експерти, беше в състояние да произведе две или три атомни бомби в недалечно бъдеще. САЩ се задължиха освен това да доставят суров петрол на Северна Корея до изграждането на новите централи, за да се компенсира загубата на енергоизточници след спиране на старата ядрена централа.

Всичко това се разпадна, когато КНДР обяви, че възобновява ядрената си програма и активира атомната си централа през декември 2002 година. От рамковото споразумение от 1994 година не остана и помен. От 1994 година до кризата през 2002-2003 година КНДР получаваше гориво, но строителството на нови реактори не беше напреднало, въпреки че договорът за започването му беше сключен през 1999 година. Нормализирането на отношенията с Токио и Вашингтон в същото време изглеждаха все така далечна перспектива за Северна Корея. Ким Чен Ир реши да рискува и използва Иракската криза и ангажираността на Съединените щати като удобен момент да обяви възобновяване на ядрената си програма. КНДР отново обяви излизане от споразумението за неразпространение на ядреното оръжие, сключено в рамките на ООН, което напомня сценария от 1993 година.

След първоначалната остра реакция, Съединените щати смекчиха позицията си в стремежа да се намери дипломатическо решение на кризата. Причината е изключване на военен сценарий за разрешаване на кризата. Стана ясно например, че администрацията на Бил Клинтън е проучвала възможността за превантивна атака срещу КНДР с цел разрушаване на ядрените инсталации и лаборатории на Севера по време на подобна криза през 1994 година. Такъв вариант бива отхвърлен обаче поради възможността от пламване на мащабна война на Корейския полуостров с невероятни щети за Сеул, който е на по-малко от 80 километра от ДМЗ. Около 70% от огромната севернокорейска армия е разположена в периметър от 100 километра от границата, което позволява на КНДР да придвижи огромна армия до ДМЗ в рамките на 12 часа. Арсеналът й, само в района на ДМЗ, включва 8 000 артилерийски установки, чиито снаряди могат да достигат столицата на Република Корея (между 300 000 и 500 000 снаряда могат да бъдат изстреляни към Сеул и околностите му при военен конфликт), 1000 танка, 500 самолета, 200 хеликоптера, ракети "Скъд", които могат да носят глави с химическо оръжие, 100 ракети “Нодонг”, които могат да достигат и територията на Япония и т.н.

Военните стратези на администрацията на Клинтън изчислиха, че за да се отблъсне ефективно севернокорейска офанзива на Юг са необходими половин милион американски войници като подкрепление на Южнокорейската армия от 690 000 военнослужещи. В първите 90 дни на евентуални военни действия американците биха дали 52 000 жертви, според военния сценарий, почти толкова, колкото са дали в тригодишната Корейска война (37 000) и във Виетнамската война (58 000). Някои изчисления показаха общо един милион възможни цивилни и военни жертви по време на такъв конфликт. Става ясно, че военни акции срещу КНДР не могат да бъдат избор, дори и за най-консервативните сред “орлите” във Вашингтон. Затова военният вариант не е алтернатива на дипломатическото решение по време на кризата през 2003 година.

Но вече се коментират варианти за “хирургически” удар на ядрената централа в Йонгбьон, ако ядрената програма на КНДР не може да бъде спряна по дипломатически път. На такава крайна мярка се противопоставят Южна Корея, Китай, Русия и Япония. Джеймс Улси, бивш директор на ЦРУ при администрацията на Бил Клинтън, и Томас Макинерней, бивш генерал, публикуваха статия в "Ейшън уолстрийт джърнъл" в началото на август 2003 година, озаглавена “Следващата Корейска война”. Те защитаваха тезата, че война срещу КНДР може да успее за 30-60 дена с обединените сили на САЩ и Република Корея, но никъде не споменават за цената, която трябва да бъде платена от Южна Корея за победата. Администрацията на Буш декларира, че търси дипломатическо решение, но в същото време не изключи и други варианти, като икономически санкции и блокади. КНДР заяви, че евентуални санкции или блокади ще се възприемат от Пхенян като “актове на война”.

Налице са признаци на затягане на обръча около Северна Корея. Австралийските власти блокираха и задържаха през април 2003 година кораб на КНДР близо до Австралия с хероин на стойност 48 милиона долара (търговията с хероин е един от източниците на валута за режима в Пхенян). Два месеца по-късно 1900 японски инспектори и полицаи “посрещнаха” севернокорейски ферибот, напускащ японско пристанище на път за КНДР (фериботът беше редовен канал за внасяне на валута и високотехнологични продукти от корейската общност в Япония). След инцидента КНДР преустанови курсовете на ферибота.

Тези мерки са плод на американските усилия да координират международен натиск, за да седне Пхенян на масата за преговори и да се откаже от ядрената си програма. Ким Чен Ир в началото настоя да преговаря само с Вашингтон, докато администрацията на Буш държи на многостранни преговори, включващи Сеул, Пекин, Токио и Москва. Пхенян се противопоставя на такава формула, защото лесно може да бъде притиснат от другите участници да направи повече компромиси. От друга страна, Сеул не може да успее в политиката си на ангажиране на Севера в преговори без подкрепата на САЩ и държави от района. За да се адаптира към по-твърдолинейната политика на Вашингтон като в същото време запази своя подход към Севера, администрацията на Но Му Хьон модифицира “слънчевата” политика в политика на “просперитет на мира”, което се интерпретира като поставяне на повече условия за отпускане на помощи за КНДР.

Според последни прогнози на ЦРУ, които са повече предположения, отколкото солидни изчисления, КНДР може да произведе до една година достатъчен брой малки ядрени бойни глави за инсталиране на съществуващите ракетите със среден и далечен обсег (докладът е публикуван на 30 юни 2003 година в “Ню Йорк Таймс”). Новата информация се основава на откриване на нов изпитателен център в Юнгдоктонг от американските разузнавателни служби. Специалисти са на мнение, че севернокорейците са изпробвали взривни устройства , които могат да се използват за детонация на атомни бомби. Това още не може да бъде основание за потвърждаване на хипотезата, че КНДР е ядрена сила. Но за разлика от Ирак, Северна Корея открито заяви, че възобновява ядрената си програма, която според нейната официална версия, има две цели: 1) сдържане – да държи американците на разстояние, докато се подпише пакт за ненападение, и 2) съкращение на огромната армия, която е твърде скъпа за поддържане.

 

“Страната на утринната свежест” - продължение....2-ра част

 

 

Неизказаната цел на ядрената програма или по-точно, шумът около нея, е – получаване на гаранции за сигурност, съчетани с дипломатическо признаване и икономическа помощ. В много от прогнозите няма единодушие сред специалистите. Но всички са съгласни, че от 8000 цилиндъра с радиоактивни отпадъци от гориво на ядрената централа в Йонгбьон (тя беше затворена според споразумението от 1994 година и беше пусната в действие през 2002 година), само неколкостотин са преработени за извличане в плутоний. За извличане на достатъчно количество плутоний за един боен заряд са необходими между 1000 и 1500 цилиндъра. Появиха се признаци, че президентът Буш е определил като “червена линия” на допустимост износът на ядрени материали от Северна Корея, което косвено признава възможността КНДР да притежава ядрен арсенал въпреки липсата на ядрен опит. Най-голямото опасение на Вашингтон, Сеул и Пекин е, че ядрена Северна Корея може да провокира Япония и Тайван да я последват, което ще доведе до военна надпревара и дестабилизация на района. Едно е ясно: никой не е заинтересован от нови студени и горещи войни в района.

Проблемът е, че има индикации за втори завод за производство на плутоний в Северна Корея, за който се предполага, че е под земята в планините на север от познатия завод Йонгбьон. Пхенян твърди, че е преработил всички отпадъчни цилиндри, което според специалисти ще създаде плутоний за повече от 6 атомни бомби. САЩ и други страни не могат да проверят валидността на това твърдение, което може да е блъф за “изстискване” на компромиси от Вашингтон. Освен това се смята, че КНДР е на път да построи и завод за обработка на уран (подпомогната преди време от Пакистан), което усложнява още повече задачата да се прецени реално доколко КНДР е близо до създаването на ядрено оръжие или вече притежава такова, въпреки че не е правила ядрен тест. Като се има предвид навикът на Пхенян да дублира стратегически обекти и строежа на военни инсталации под земята (които са на брой между 11 000 и 15 000), може да се каже, че е невъзможно да се прецени до каква степен твърденията на Пхенян са истина. След проблемите на ЦРУ и други американски служби с откриване и “доказване” на оръжията за масово унищожение на Ирак, администрацията на Буш е в още по-трудно положение да размахва лозунга за заплаха от Северна Корея.

Но продължаващите войнствени изявления на Пхенян, които издават повече отчаяние, отколкото премерена външна политика с оглед по-изгодно “изтъргуване” на ядрената програма, могат да усложнят намирането на решение на кризата. При влошаващото се икономическо положение и увеличаващото се скрито недоволство от режима в Северна Корея, външно-политическата криза предизвикана от признанието на КНДР, че има програма за ядрено оръжие, може да прерасне във вътрешнополитическа криза с фатални последици за режима на Ким Чен Ир. Не очаквам повторение на източногерманския вариант в Северна Корея, но не е изключен сценарий, при който хиляди корейци от Севера да решат да рискуват и да нахлуят в Южна Корея с рибарски лодки или саморъчно направени лодки и салове. Десетките хиляди източно-германски “туристи”, които преминаха в Западна Германия през Австрия и Унгария, предизвикаха криза, която сложи край на съществуването на ГДР. КНДР определено не е ГДР и такъв сценарий на обединение чрез разрушаване на системата на Север е малко вероятен на Корейския полуостров. Нека не забравяме обаче, че историята често се гради не само чрез повтарянето си, а и чрез създаване и на нови прецеденти. Развитието на полуострова често е опровергавало прогнозите. Една от прогнозите след разпадането на Съветския съюз беше, че Северна Корея ще се сгромоляса под тежестта на икономическата криза. Тази прогноза не се е сбъднала за 12 години.

Северна Корея от своя страна е заинтересована от дипломатическо решение на въпроса, защото от това зависи бъдещото й съществуване. Вероятно в крайна сметка ще се стигне до компромис. Поне това диктува не само разумът, но и интересите на всички въвлечени в проблема страни. КНДР ще потвърди спазването на договора за неразпространение на ядрено оръжие, прекратяване на ядрената си програма и замразяване на изпитания и работа по ракети с по-дълъг обсег на действие. В замяна САЩ ще гарантират сигурността на КНДР, което означава някакво двустранно (настояването на Пхенян) или многостранно (отговорът на Вашингтон) споразумение за ненападение. Буш предложи за първи път през октомври 2003 година да осигури колективна гаранция със заинтересованите страни за ненападение на Северна Корея. Американската администрация е против подписването на двустранен договор за ненападение с КНДР, който трябва да се ратифицира в Конгреса на САЩ и ще създаде политически усложнения за Буш, още повече, че двете страни не са подписали мирен договор след Корейската война и нямат дипломатически отношения. Въпреки отхвърлянето на двустранен договор като решение, смекчаването на позицията на Вашингтон за многостранна писмена гаранция за сигурността на КНДР и съгласието на Пхенян да участва във втори кръг от шестстранните преговори до края на 2003 година, увеличават шансовете за постигане на споразумение. Ако се стигне до споразумение, САЩ вероятно ще възобновят доставките на гориво и други помощи, и евентуално Токио и Вашингтон ще открият дипломатически мисии в Пхенян по-късно. Може отново да се включи и план за изграждането на две ядрени централи за решаване на енергийните проблеми на Северна Корея.

Вашингтон не разглежда “смяната на режима” в Пхенян като реалистична политика, въпреки че някои консерватори подкрепят по-агресивен вариант като икономическа блокада и други мерки за оказване на натиск и евентуално сменяне на режима на Северна Корея, което ще доведе до решение на ядрената криза. Слабото място на тази позиция е, че ще се създадат по-сериозни и непредвидими проблеми на Корейския полуостров.

В по-широк план проблемите на сигурността ще се решат с подписване на мирен договор между КНДР от една страна и Република Корея и САЩ от друга, който може да включи и стъпки за постепенно разоръжаване на полуострова. Това ще бъде съпътствано от по-голямо отваряне на Северна Корея към света и икономическа либерализация. Всичко това може да отнеме пет, десет, петнадесет и повече години, никой не знае колко, но друга посока за “меко кацане” на КНДР и евентуално обединение на двете Корейски държави, засега няма. Алтернативата е безконтролно разпадане на КНДР и хаос на полуострова, от който никой няма интерес, пък дори това и да доведе до многоочакваното обединение.

От външните фактори, Китай държи ключа за бъдещето на Северна Корея, въпреки периодично обтегнатите двустранни отношения. Пекин не иска да допусне сгромолясване на режима в Пхенян. Но от съюзник, КНДР се превръща повече в задължение и бреме за КНР. За 2002 година Китай е доставил горива и храни на своя съсед на стойност от 500 милиона долара, което е размерът на годишната им търговия. За сметка на това, Южна Корея е вече четвъртият по големина инвеститор в Китай и Китай е най-големият пазар за износ на южнокорейски стоки, като търговията между двете страни достигна 44 милиарда долара. Тези икономически фактори променят и политиката в района.

Пхенян не е сигурен в каква степен Пекин е на негова страна в сложното уравнение на интересите. Президентът на Китай Ху Цзинтао предвождаше китайската делегация в Пхенян по време на честванията на 40-годишнината от края на Корейската война през 1993 година (тогава беше член на политбюро). Но десет години по-късно Ху не изпраща делегация. Това е може би знак за изменилите се отношения между двете Корейски държави и Китай. Южна Корея е много по-важен икономически партньор за Китай от Северна Корея. Във военно и политическо отношение КНДР създава главоболия на Китай, защото усложнява отношенията му със САЩ и защото се страхува от евентуална ядрена Япония. КНДР от своя страна иска да демонстрира независима позиция от Китай. Въпреки усилията на КНР да посредничи в конфликта между САЩ и КНДР, Пхенян обяви съгласието си за шестстранния формат на преговори за ядрената си програма през август 2003 година чрез Русия, а не чрез Китай. В крайна сметка, въпреки тези дипломатически игри, компромисите, които се направиха (и евентуално ще се направят от КНДР) до известна степен се дължат на Китай. Той се ангажира по-активно в разрешаването на конфликта между КНДР и САЩ през 2003 година. Китайското влияние върху позицията на Северна Корея се изрази в неотдавнашното посещение на У Банго, председател на китайския парламент и номер две в партийната и държавна йерархия на Китай, в Пхенян в края на октомври 2003 година. След посещението на У Банго и срещата му с Ким Чен Ир, на която китайската страна е обещала икономическа помощ, Китай и Северна Корея обявиха съгласието на Пхенян да продължи шестстранните преговори и да търси дипломатическо решение на ядрената криза на Корейския полуостров. Тази роля на Китай не е без цена – той ще очаква Вашингтон да прояви по-голямо разбиране в конфликта му с Тайван.

Нагласата сред повечето южнокорейци е, че обединението е неизбежно в далечното бъдеще, но то е и далеч от тяхното ежедневие и проблеми. Разделението е било твърде продължително и отчуждението между двете общества твърде голямо, за да се очаква бърза промяна на нагласите. В едно проучване през 1994 година в университет Ихуа в Сеул от 100 студенти, 80 са изразили безразличие към евентуално обединение. Някои твърдят, че сега процентът на тези, които не са заинтересовани от обединението е дори по-голям. Картините на срещи между плачещи корейци от разделени семейства, останали от двете противоположни страни, будят състрадание. От 2000 година насам 1200 души от разделени семейства са се срещнали. Списъкът на чакащите обаче е 100 000 души, които се надяват да доживеят среща с родители, деца, сестри и братя.

 

“Страната на утринната свежест” - продължение....3-та част

 

 

Липсата на каквато и да е връзка с другата страна кара хората да прибягват до отчаяни стъпки. Някои южнокорейски роднини, например, пътуват до северния бряг на река Ялу (Амно-канг на корейски) от китайската страна на границата между Китай и КНДР с надеждата да се видят тайно със своите близки от северната част на полуострова. Китайци посредничат на тези свиждания от двата бряга на реката. Често обаче такива срещи се осуетяват от севернокорейската охрана. Южнокорейците се опитват да прехвърлят пари увити в пакет от отсрещният бряг, за да помогнат на близките си. Някои севернокорейци рискуват и преминават реката през нощта, виждат се с роднините си от Република Корея в близкото китайско селище и се връщат призори, за да избегнат преследване на семействата им, ако избягат в Китай. Проблемът на разделените семейства от първо поколение става още по-остър с течение на времето, защото хората преживели травмата на разделение след Корейската война са вече на възраст и все повече от тях умират, без да могат да видят роднините си. Това е незараснала рана, която ще продължи да кърви.

Южнокорейците вярват, че обединението ще направи Корея по-силна. Някои дори тайно се надяват, че обединението ще превърне Корея в ядрена сила, ако се окаже, че КНДР притежава ядрено оръжие. Освен това нека не забравяме, че нагласите сред мнозинството западногерманци в навечерието на обединението на двете германски държави също беше сравнително скептично, но се промени в месеците на драматични събития през 1990 година.

Историята на Корея познава много регионални разделния и вражди, които оставят траен белег върху психологията и дори върху политиката на страната. Първото обединение на страната се постига в 676 година, под властта на Шила. През 889 година въстания отново раздробяват страната. Ново обединение следва през 936 година под командването на легендарния генерал Уанг Кон, който създава династия Корьо (918 година), наследница на древното царство Когурьо. Тези раздробявания и обединения, макар и в далечното минало, имат продължително влияние върху формирането на отношенията между различните райони на полуострова. Северна Корея например се смята за наследница на военната традиция на Когурьо, Югът съответно е свързан с Шила, Пекче и древна Кайа. Дори днес могат да се забележат напрежения и конфликти на регионална основа в Южна Корея и границите на тези региони приблизително съвпадат с границите на древните корейски царства.

Мисля, че въпреки големите различия, породени от идеология и политическа система, двете корейски държави имат общо бъдеще. Южнокорейските политици се страхуват от немски вариант на обединение, защото Южна Корея чисто и просто няма финансовите възможности да плати за разпадането на Севера и интегрирането му в обща държава. Политиците на Южна Корея предпочитат “меко кацане” вместо “твърдо кацане”, което означава постепенно интегриране на двете икономики, като Югът инвестира в Северна Корея. По този начин и цената на бъдещото обединение ще се намали значително. Тази стратегия изглежда реалистична от гледна точка на цената и управлението на процеса на обединението. Но историята показва, че тези процеси не могат да се планират. Обединението просто ще се случи един ден напук на планове и прогнози.

Искам да предложа един от многото възможни сценарии за Корейския полуостров чрез една “драматизация”, разиграна по време на фестивал в началото на 1996 година в Корейския езиков институт на университета Йонсе в Сеул, където бях студент.

“Номерът” на нашата група беше инсцениране на Корейския конфликт, като всяка замесена страна, включително Северът и Югът, се представяха поотделно от студентите. Аз играех Южна Корея (това беше случайно, пък и ролята ми харесваше) или Ким Йон Сам, тогавашният президент на Република Корея; КНДР се представяше от руски кореец или Ким Чен Ир; Съветският съюз и Русия – руснак или символично Борис Елцин; САЩ – американски военнослужещ, който учеше в института (той дори игра с военната си униформа за по-голяма автентичност на образа...) или Бил Клинтън; Япония – от японец или Косокава; и Китай – от китаец или Цзян Цзъмин. Това беше една гротеска на модерната история на полуострова. Смесването на минало и настояще чрез въвеждането на тогавашните лидери на тези страни, беше направено с цел да се постигне по-голяма яснота и пародийност в сценката.

Всичко започна с разделянето на Корея и войната. КНДР влиза на територията на Южна Корея (моята) и започва “борбата” на двамата Ким, но скоро се разбира че Южна Корея няма да я бъде. Щатите се притичват на помощ на Южна Корея с гръм и трясък и започват да надделяват. Тогава обаче СССР и Китай се появяват на сцената и помагат на КНДР (дотогава са помагали “задкулисно”) и нивото се покачва и става “бой на коне”. В един момент възниква патова ситуация, като никоя от страните не може да надделее и си създават разделителна линия, така че "всеки да си знае гьола”. КНДР и Южна Корея започват да си изграждат собствените светове с помощта, насърчаването и “зоркото око” на своите съюзници, които държат двете страни разделени. Виктор (КНДР) марширува, а аз (Република Корея) правя реклами на Самсунг (тогава още не знаех, че ще работя за тази компания). Постепенно обаче един по един покровителите напускат сцената (само временно) по една или друга причина: Елцин по спешност заминава, защото е чул поредния слух за преврат в Москва; Косокава си тръгва, защото Токийското метро е обгазено с отровен газ; Цзян Цзъмин спешно е повикан в Пекин, защото патриархът Дън Сяо Пин е на смъртно легло; Клинтън има нова кризисна ситуация на друго място в света и също се оттегля.

Останали сами, двамата Ким започват да се чувстват свободни да надничат в “двора” на другия. Северна или “Горна” Корея е привлечена от богатството на Южна или “Долна” Корея. Постепенно двамата Ким се престрашават и сядат по корейски да говорят за обединението. Братската атмосфера надделява както и “соджу” (корейска ракия) добре върви с песните и тостовете за светло бъдеще на Една или Горна-Долна (Г-Д) Корея. Както си върви сладко приказката обаче, идва ред на “подреждането” на Г-Д Корея. Една нова Корея трябва да има една система; дотук горе-долу добре, защото е имало идеи за “една Корея - две системи” (както Китай и Хонконг например), но когато идва ред на тоста “за великия лидер”, всеки Ким повтаря тоста, като се изправя все по-високо и по-високо с идеята, че той е истинският Ким на Г-Д Корея. В един момент осветлението загасва и се чуват само стонове и викове на двамата биещи се Ким. Край.

Финалът беше “отворен”, но показателен за миналото и бъдещето на Горна и Долна Корея и за значението на съюзниците. Те не винаги са на сцената, но техните роли и интереси в развитието на КНДР и Република Корея са били винаги осезаеми.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея

 

от Яница Иванова

 

гл. ас СУ специаност Кореистика

 

Още при влизането си в Южна Корея обикновеният посетител не може да не се изненада от многобройните кръстове навсякъде в страната. Първото, което се набива на погледа не са будистки храмове или символи на шаманизма, но католически или протестантски църкви, помещаващи се в различни по архитектура ултрамодерни сгради. Вечер по-големите населени градове са като грандиозна футуристична картина, изпъстрена от ярки червени неонови кръстове. Всяка една църква разполага с един или няколко такива, които, ако сградата е ниска, се поставят на метална стойка тип “айфелова кула”, за да се извисяват над останалите сгради и да се вижда отдалеч местоположението на мястото за по- клонение. Съществува практика, която все още предизвиква недоволството на полицията – обичаят на всички протестантски църкви да провеждат събрания за утринна молитва в пет сутринта и с това създават работа на полицаите поради задръстванията в този час на деня.

 

Факт е, че протестантските църкви изпъкват на фона на останалите религии или дори пред католиците в Корея. Много гости на страната добиват представата, че Южна Корея е над петдесет процента християнска държава, въпреки че според преброяванията християнството не надхвърля 35% от всички религии в страната[1]. Според статистика от 2002 г., в Южна Корея християните са 31.7%, а будистите 23.9% и представляват двете доминиращи религи в Корея. В християнството сe наблюдава изключително съживление през 1970-те, в началото на 1980-те и въпреки по-бавното увеличаване на броя на последователите през 1990-те, те все още надхвърлят броя на будистите. От клоновете на християнството, най-голям брой имат презвитерианите с около 7.8 млн. последователи, следват римокатолиците (3.8 млн.), петдесятни (1.7 млн.) и методисти (1.4 млн.). Това е най-разпространената в момента статистика на последователите на християнството в Южна Корея. Съществуват и други статистики, които отбелязват много повече последователи в отделните клонове на християнството, което дава общ брой над 50% в полза на християнството за страната, но в повечето случаи тези несъответствия идват от факта, че много християни посещават не само една църква, както и в много случаи има размествания на членове между деноминациите. Въпреки че християните са навсякъде в Корея, техният брой е най-голям около Сеул, където съставят около 50% от населението. Будизмът е по-силен в по-консервативните южни части на страната.

 

В Южна Корея съществуват различни будистки “школи”, измежду които са сон (seon, близко свързан с дзен в Япония и чан в Китай) и по-съвременното движение уонбулгьо (wonbulgyo набляга на единството на всичко) Другите религи съставят около 9.4% от населението. Включват шаманизъм (поклонение на духове), чхондогьо (местна религия, която съчетава елементи на будизма, таоизма, конфуцианството и християнството). Много малко души се самоопределят като конфуцианци, но по-голямата част от корейското общество е силно повлияно от конфуцианските ценности, които все още заемат голяма част от корейската култура. Около 35% от южнокорейците твърдят, че не следват определена религия. Съществуват още около 37 000 последователи на бахайството и около 33 000 мюсюлмани.

 

През последните няколко десетилетия се наблюдава изключителен ръст в броя на последователите на християнството в Южна Корея. От началото на 1960-те, когато християните в Южна Корея, предимно протестанти, достигат един милион души, техният брой започва да се увеличава много по-бързо с всяко десетилетие. През 1994-та г. вече в страната има 35 000 църкви и 50 000 пастира, което прави южнокорейската църква една от най-динамичните в света.

 

Преди Корейската война от 1950-53 г. близо две трети от християните в Корея живеят на север, но впоследствие бягат на юг поради репресиите на комунистическия режим. Не е известно колко християни остават на север, но сега когато се говори за корейска църква във всички материали се визира единствено Южна Корея. На второ място след САЩ, Южна Корея се очертава като страната, изпращаща най-много мисионери по света. До 2000 г. са изпратени 10 646 протестантски мисионери в 156 страни, без да се споменава големият брой католически мисионери. Няколко корейски християни, като например главния пастор на най-голямата църква в света, намираща се в Сеул “Църква на пълното евангелие” (Yoido Sunbogum kyohye), д-р Чо Йон Ги, познат на българската общественост като Пол Йонги Чо с книгите си “Четвъртото измерение”[2], “Спасение, здраве, благословение в Христос”[3] и “Аз се моля така”[4] оказват огромно влияние върху християнския свят. Според данни от 2003 г. членовете на тази църква са 780 000[5].

 

Напоследък вниманието на християните от петдесятните среди е насочено към поучението на главния пастир на баптистката църква “Свята радост” (Sung-rak), Ки Донг Ким. В България са публикувани две негови книги: 1) Ки Донг Ким и Джими Милър: “Симон“, Бургас, PrintshopCMN, 1996; 2) Ки Донг Ким: “Да познаем Святия Дух“, Силистра, Берия прес, 2004. Пастор Ким осъществява няколко посещения в България с подкрепата предимно на българската Евангелска Петдесятна Църква. Църква “Свята радост” бива позната в света чрез движението “Берея”, което провежда семинари и образователни курсове, както и издателска дейност. До момента издателство “Берея” е осъществило продажба от 280 000 копия от книгите на пастор Ким в Гвинея, Чили, Колумбия, Индонезия, Чехия, Словакия, България, Мианмар, Австрия и др.

 

 

 

І. Ранни опити на християнството в Корея (1593-1784)

В България християнството бива официално въведено през 865 г. и има дълги традиции на Балканите, но бива установено на корейския полуостров едва през 1784 г. след многократни опити, продължили близо два века. След такова необещаващо начало християнството бива широко прието в Корея, за разлика от Япония и Китай. Защо се е случило така, е нужно да се обърнем към културното, политическо и историческо развитие на страната, което я отделя от нейните съседи, както и към влиянието, което е имало християнството през тези две столетия. Наблюдавайки историята на корейското християнство, можем да отбележим няколко специфични обстоятелства, спомогнали за неговия бърз растеж. Те са свързани с дългите периоди на контрол от страна на Китай или Япония, както и Корейската война, които дават възможност на християните да изложат ясно пред обществото доктрината за спасението и за Божието благословение. Забелязва се и социално структурно развитие, маркирано от процес за модернизация след Втората световна война, което способства за приемане на християнския възглед за индустриална трансформация на обществото.

 

 

 

1. Католическо начало

 

Няма открити записи за мисионери или католически групи в Корея преди средата на 18-ти век. Има все пак открити следи за контакти с християни през 1592 г, когато много войници от японската армия окупатори, предвождани от Хидейоши Тойотоми, са били покръстени християни.

 

Един от японските генерали Кониши Юкинага е ревностен римокатолик, който стъпва на Корейския полуостров, придружен от йезуитския свещеник Грегорио де Сеспедес. Свещеникът пристига през 1593 г., за да работи сред японските части, изпратени там, но не му е разрешено да проповядва на корейци. По време на краткото им пребиваване в Корея, изглежда християните са останали затворен кръг в рамките на японската войска и няма доказателства, които предполагат някакъв дълготраен ефект върху корейското общество.

 

Едва към края на 18-ти век, през близо 1770 г. католицизмът е представен на малка група корейци, а корейски дипломатически представител на име Чон Ду-уон взема в родната си страна книгата на Матео Ричи, йезуитски мисионер в Китай – Тиендзъ (Истинската доктрина за Небесния владетел). Друг корейски дипломат, И Гуан-джън, при завръщането си от Пекин в родната си страна, донася атлас на света и няколко теологически книги, написани от същия свещеник. Книгите на Ричи предизвикват разгорещен спор в академичните среди през 18-ти век. Дворцовият учен И Су-гуан и кабинет-министър Ю Мьон-ин написват крайно критични коментари върху трудовете на Ричи. През следващите две столетия академичната критика на християнската вяра продължава с нестихваща сила.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 2-ра част

 

 

ІІ. История на католицизма

1. Католическата църква в периода 1784 – 1810

Още с навлизането си, католицизмът въпреки разрастването си се среща с опозиция. Повечето от интелектуалците и правителствени членове застават срещу новата религия, като вярват, че тя е заплаха за основите на конфуцианското общество. По принцип мъжете, според конфуцианската традиция са длъжни да изпълняват погребалния ритуал за родителите. Освен самото погребение, има годишна церемония в чест на предците, когато им се поднася храна и се ходи на гроба. Цялото семейство се събира заедно, за да отдаде почит на родоначалниците, което не се различава от своеобразен култ към предците. В католицизма участието или провеждането на подобни ритуали е забранено, тъй като представляват почитане на някой друг, а не на Бог и е равносилно на идолопоклонство. Първата и втората Божия заповед гласят така: “Аз съм Господ, твоят Бог, който те изведох от египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мен! Да не си правиш кумир[6] или каквото и да било подобие на нещо, което е на небето горе или което е на земята долу, или което е във водата под земята, да не им се покланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, който въздавам вината на бащите върху синовете до трето и четвърто поколение на онези, които Ме мразят, а оказвам милост към хиляди поколения на онези, които Ме любят и спазват Моите заповеди.” (Изход 20:2-6)[7].

 

Религиозните власти в Рим забраняват участието в подобни ритуали като противоречащи на библейските принципи. Когато майката на конфуцианския учен Юн Чхи-чхун (1759-1791) умира, Юн, който е станал християнин с помощта на И Сън-хун, отказва да извърши за нея мемориална служба по конфуцианския ритуал. Той и неговите последователи корейци католици веднага биват атакувани, че са ученици на неморална религия. Юн е осъден на смърт от нео-конфуцианското правителство в Сеул, че “престъпва конфуцианските морални принципи”[8] и с това се превръща в първия корейски християнски мъченик.

 

По време на издаване на смъртната присъда на Юн, крал Чонджо (1776-1800) се опитва да намали до минимум гонението на християните като се надява, че католиците много скоро сами ще открият грешките си. Неговият наследник обаче не е толкова търпелив, още повече че открива, че младата католическа общност е нарастнала от 1800 на 10 000 души. Тъй като крал Сунджо (1800-1834) е още малолетен когато се възкачва на трона, майка му поема властта в ръцете си като регент. Едно от първите неща, които тя прави когато сяда на трона, е да издаде едикт, заповядващ последователите на “злото учение” да се считат за виновни по обвинение във висша форма на предателство. Според нея, католиците действат подмолно срещу властта като са довели китайски духовник в Корея, за да им служи като пастор. Скоро след като новото управление поема властта през 1800 г., става ясно, че брат Джоу Уън-мо (Zhou Wen-mo – 1752-1801) тайно е служил на католиците на територията на Чосон в продължение на почти шест години. Започва разследване и екзекутиране на всички, помогнали на китайския мисионер да влезе в Корея и са се грижили за неговата подривна дейност.

 

Един млад последовател, Хуан Са-йон (1755-1801), успява да избяга в планината от гоненията, където написва писмо към френския архиепископ в Пекин с молба да изпрати френската флота в Корея да принуди правителството да гарантира религиозна свобода на католиците. За негово нещастие, писмото бива заловено. След като правителството прочита молбата му за чужда военна намеса, гоненията се усилват. Католиците започват да се преследват не само в обвинение по аморалност, но и по обвинение за съдействие с чужди сили.

 

По това време католицизмът е доста популярен сред много изтъкнати членове на политическата “южняшка” фракция, която се противопоставя на управляващия елит. Едиктът свързва католицизма с много ужасни “престъпления”, които включват неспазване на традиционните обичаи, разрушаване на моралността, премахване на служенето на предците, използването на магически инкантации и анти-държавнически дейности. Гонението Шиню от 1801 г. бива резултат от този едикт, който води до смъртта на най-малко 300 католически мъченика и около хиляда ареста.

 

 

 

2. Католическата църква от 1810 – 1910

 

Следващото десетилетие след гонението Шиню, църквата минава в нелегалност, като успешно избягва конфликти с властта. През следващите две десетилетия от 19 в., все пак, в отделни периоди се надига гонение срещу християните в много южни части на Корея.

 

Най-жестоко е преследването Улхе от 1815 г. Повечето оцелели от гонението Шиню се укриват в провинция Кьонсан-до. Целта на следващото преследване са именно тези укрили се групи. Те живеят в отдалечени планински кътчета, но просперитетът им във време на изключителен глад и трудности предизвикват завистта на съседите им и се превръща в причина за по-късни атаки, в които стотици католици биват избити.

 

При гонението Чонхе от 1827 г. правителството прави опит да потуши римокатолицизма. Подобно на преследването Улхе, Чонхе се съсредоточава само върху провинция Чолла-до, но е по-кратко и по-слабо от предишното. Въпреки продължаващите гонения, лидерите на църквата в Корея отпращат непрекъснати молби към епископа в Пекин да изпрати свещеник в страната им.

 

Въпреки че самите китайски църкви са затруднени поради липса на свещеници, те успяват да изпратят китайски свещеник, брат Лю Фан Джъ (Liu Fangchi) през 1831 г. През следващите пет години още няколко френски свещеници се присъединяват към служението на Лю, като с това оформят най-голямото католическо чуждестранно присъствие до този момент в Корея.

 

От същата величина на това събитие е изпращането на трима млади корейци в Макао, за да учат теология, като двама от тях стават първите корейски свещеници – Ким Те-гон (1822-1846) и Чхуе Ян-оп (1821 – 1861).

 

През 1839 г, се повдига гонението Кихе с цел да спре разпространението на католицизма. Дворът изглежда обаче е по-загрежен за присъствието на нелегални чужденци, т.е мисионери, така че забраняват по-нататъшното проповядване на католицизма, преследват и изпращат в изгнание католици.

 

Над 200 католически християни умират при това гонение, включително и френки епископ, двама френски проповедника и много църковни лидери. Въпреки преследванията, католическата църква продължава да израства, най-вече благодарение на обикновени миряни, помагащи на френските свещеници. Тези обикновени хора съпътстват мисионерите в пътуванията им, като всъщност достигат до всяко място, където е известно, че живеят християни, изслушват изповеди и отслужват месите.

 

Нарастването на католическата църква в този период бива индиректно подпомогнато от изкачването на трона на крал Чхолчон (1849-1863), който е толерантен към новата доктрина или поне възприема възгледите на своето семейство и обръщането в християнството на тъста си Ким Мун-рин. През 1857 г епископът на Пекин съобщава във Ватикана, че в Корея има 15 206 католици, което ясно показва, че църквата, въпреки многото гонения, е продължила стабилно да нараства през следващите години.

 

След смъртта на крил Чхолчон през декември 1863 г, за трети път малолетен крал заема трона през 19 в., като обявява нов мрачен период за църквата. На мястото на И Мьон-бок, управлението на страната е взето от баща му – регент Теуон-гун (1820-1898), който предприема последното и най-жестоко гонение срещу католици от 1866 до 1871.

 

Докато предишните гонения са базирани на политическа основа, като например предателство към конфуциански-ориентираното общество и откриване на християнско влияние сред политически противникови фракции, този път мотивите са външен натиск срещу Корея.

 

След колапса на централната власт на Китай и Япония, които са принудени да се отворят за запада през 1850-те, е неизбежно западните влияния да не достигнат до Корея. Всъщност, между 1866 и 1871 г. Корея се сблъсква с инвазии от три военни сили – Руската империя, Франция и САЩ. По-специално, Руската империя, която е успяла да отстрани Китай от северната част на река Амур през 1860 г, се придвижва на юг, завладявайки северноазиатския бряг.

 

Заради настъпващата руска армия през 1866 г, двама католически лидери предлагат на Теуон-гун да се консултира с френския архиепископ (все още нелегално в страната) и да се сформира троен съюз от Англия, Франция и Корея. Принцът регент отначало изглежда отворен за предложението, но анти-чуждестранната или анти-християнската фракция, сформирана в държавния съвет осуетява намерението като екзекутира епископа през март 1866 г, маркирайки началота на голямото гонение, което продължава до 1871 г.

 

Гонението от 1866 г. взима 8 000 жертви, които са повече от половината католически последователи от периода (тогава са регистрирани осем чуждестранни свещеника и повече от 18 000 вярващи. Поради многобройните конфронтации между Корея и западните сили по крайбрежието, християните биват идентифицирани със западната “дипломация на военните кораби”, а католическите мисионери са третирани като чуждестранни шпиони.

 

Като допълнение, правителството е запознато със ситуацията в Китай, където много политически сили са асоциирани с външната религия. Гонението продължава непрекъснато до 1871 г. и приключва със свалянето на Теуон-гун от трона от Дворцовия съвет на 22.12.1873 и властта бива поета от крал Коджон.

 

Още от началото на управлението си, новият крал се сблъсква със серия вътрешни и външни конфликти. Различните фракции в кралския двор, нарастващото присъствие на западните сили, засилването на японското политическо и икономическо влияние над Корея, крайната бедност в провинцията, огромната корупция сред правителствени членове и многобройните бунтове сериозно подкопават стабилността на правителството и на Корея като цяло. Тези проблеми обаче, позволяват малко повече свобода на католическата църква и отслабване на гоненията.

 

През 1870-те и 1880-те, католицизмът извоюва значителни победи в Корея. През 1877 г, например, се подновява обучаването на свещеници корейци, което довежда до ръкополагането на 10 корееца през 1900 г. През 1888 г, Библията, молитвени и богослужебни книги биват отпечатани и прехвърлени от Нагасаки, Япония, в Сеул, като позволяват на църквата да посрещне нарастващата си нужда от католическа литература.

 

Още повече, през юли 1888 г, сестри от ордена Сент Пол дьо Шартр (Saint Paul de Chartres) пристигат в Корея да се грижат за сираци и възрастни. Четири корейки се присъединяват към тях, като стават първите корейски монахини. През последното десетилетие на 19 в, католическата църква не само е достигнала до всички кътчета на Корея, но също се е разпространила до някои региони на Манджурия, където живеят много корейци.

 

Въпреки че японското доминиране над Корея сериозно подкопава разрастването на католицизма през двайсетте години на следващото столетие, позицията на католическите църкви води до увеличаване на броя им. Например, по време на официалното анексиране през 1910 г, са съществували 69 църкви, 71 свещеника, включващи 15 местни свещеника, 41 семинаристи, 59 сестри и повече от 73 000 вярващи. Това е огромен ръст, имайки предвид, че през 1900 г. в Корея е имело 41 църкви, 53 свещеника и над 40 000 миряни. Тези цифри са забележителни, имайки предвид тежките гонения на църквата през предишното столетие, когато са убити повече от 10 000 вярващи.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 3-та част

 

 

ІІІ. Навлизане на протестантството

 

1. Първи период (1884-1890)

 

Първият чужд протестант, който достига в Корея, е Нагасака, японски християнин, който отива в страната като представител на Националното Библейско дружество (National Bible Society) на Шотландия в Токио. Когато достига южното пристанище Пусан през юни 1883 г, той раздава Библии, писани на китайски и японски, както и части от Евангелията и религиозни трактати, написани на корейски.

 

Спонсорирането на тази дейност идва от мисионери в Япония, които се запознават с непрекъснато нарастващия брой корейци, заминали там като чуждестранни студенти. Отвореността на младите прогресивни корейски интелектуалци към западните идеи и тяхното желание да изучат западното знание, предизвиква християните да гледат на Корея като на плодородна почва за мисионерска дейност.

 

Тласъкът все пак за благовестване в Корея идва от САЩ. На база на разрастването на мисионерската дейност в края на 19 век, Корея се явява естествено продължение на дейността в Китай и Япония. Първите протестантски организации, които започват да служат в Корея, са Борда за Чуждестранни Мисии (Board of Foreign Missions) на Презвитерианската църква и Чуждестранното Мисионерско Дружество (Foreign Missionary Society) на Методистката Епископална Църква в САЩ.

 

Тези две организации започват едновременно работа в Корея, като разпръсват мисиите си и се кооперират до известна степен. През 1884 г., Презвитерианската църква посочва д-р Хорас Н. Алън (Horace N. Allen) като първия мисионер в Корея, докато Методистката църква посочва семейството на д-р Скрантън (W.B. Scranton), майка му Мери Скрантън (Mary Scranton) и семейството на пастор Хенри Апенцелър (Henry Appenzeller) като първите мисионери в Корея през същата година.

 

През септември 1884 г. д-р Алън пристига в корейската столица, като с това става първия западен мисионер в Корея. Много скоро след пристигането му важно събитие оказва влияние върху цялата мисионерска дейност в страната. През 1884 г. е извършен държавен преврат, като принц Мин е бит брутално и оставен полумъртъв. Доктор Алън е извикан да се погрижи за него и след тримесечни непрекъснати грижи животът на принца е спасен.

 

Този инцидент предизвиква огромното доверие на кралския двор в западната медицина и увереност в съюзяването с Америка, както и събужда гостоприемството на двора към мисионерите. Впоследствие, от правителството се издава петиция на доктор Алън за изграждането на болница, която използва западната медицина. Първата болница е отворена на 10.04.1885 г. под името Гуанхйеуон.

 

През следващото десетилетие, мисионери от различни групи идват в Корея – презвитериани (северен клон) през 1884, методисти (северен клон) през 1885, канадски баптисти през 1889, Англиканска църква през 1890, презвитериани (южен клон) през 1892, канадски презвитериани през 1893 и от Методистката Епископална Църква (южна) през 1896. Всички тези групи допълват физическото и духовно присъствие на християните на полуострова.

 

За разлика от протестантите, католиците не изграждат много значими градски болници или училища. Под водителството на консервативни свещеници от Франция, корейската католическа общност, наброяваща 40 000 през 1900 г, фокусира вниманието си повече върху духовните въпроси, като оставят грижата за материалното на другите.

 

Може би това е една от причините много корейци в първата половина на ХХ в. да смятат, че католицизмът и протестантството са две отделни религии, а не различни клонове на християнството. Той като протестантството се е набивало повече на очи, самата дума за християнство (кидоккьо), се асоциира с протестантство, въпреки че има отделни названия за всеки клон на християнството. Протестантите изграждат училища и болници и се молят на Бог, Когото наричат хананим[9], което означава, че Той е единствен или Го наричат още ханълним[10] в значение на “Небесен господар”. Католиците, от друга страна, правят глинени съдове, строят църкви от тухли, вместо болници или училища и наричат Бог чхонджу, сино-корейския еквивалент на ханълним.

 

Повечето от католическите свещеници сключват обет за целибат, говорят френски (почти половината от чуждестранните свещеници в Корея през първата половина на 20 в. са от Франция) и ритуалните им молитви са на латински. От друга страна, протестантските мисионери се женят, говорят английски, тъй като по-голямата част от тях идват от САЩ, извършват водно кръщение и се молят на корейски език. Те изглеждали толкова различно едни от други, както будистките монаси от шаманите. Въпреки че днес протестанти и католици използват един и същ превод на Библията, месата и протестантското богослужение са на корейски и наричат Бог по един и същи начин, много корейци все още смятат, че става дума за различни религии. Колкото и да се различават по външен вид обаче, протестантството и католицизмът имат една и съща основа – вярата в Христос

 

През първия период на навлизането на протестантството в Корея, въпреки помощта от страна на протестантските мисионери, все още се запазва известна враждебност спрямо чужденците и чуждата религия, като до голяма степен католиците носят вина за това. Облягайки се на близките връзки с френската легация, Католическата църква решава да изгради катедрала на място, равноотдалечено от кралския дворец и Чонмьо – светилището, построено в чест на кралските предци. След като научили за плана, от кралския двор учтиво помолили църквата да смени мястото и да избере друг парцел в града, но църквата отказва и започва да изгражда основите на катедралата.

 

Отказът на църквата да смени парцела, базиран на доверието на френските мисионери в собственото им правителство и на помощта на близкият им партньор – Русия, довежда до декрет от май, 1888 г. да се проповядва католицизма. Въпреки че декретът засяга само Католическата църква, той има голям ефект и върху протестантската общност, като добавя към принципната враждебност на корейците спрямо чужденците и страх от тяхното учение.

 

Скоро след забраната, някои политически лица пускат слухове, които почти довеждат до бунтове срещу всички чужденци. Един от слуховете е, че чужденците плащат на корейски бандити да отвличат деца, за да ги ядат или за да използват очите им да правят фотографии. Положението е било толкова нажежено, че са обвинявани дори родители, които водят собствените си деца, че са ги отвлекли.

 

Поради рестрикциите към “злото учение”, не е бил възможен директeн подход на благовестване, но евангелизирането е ставало посредством медицинска или образователна дейност. Мисионерите предоставят много медицински услуги, които иначе са почти немислими за бедни хора и за жени.

 

Мисионерите са също така много бързи в образователния процес. Запознати с корейското усърдие при обучение и тяхната отвореност за западните идеи, както и надявайки се да могат неграмотни корейци да четат Писанието и религиозни книги, мисионерите, от които Апенцелър е първият и най-забележителен представител, установяват училище. Фактът, че самият крал подкрепя проекта им, ги прави много по-смели.

 

След основаването на първото мъжко училище през 1886 – Бедже Хактан, те изграждат и училище за млади момичета, последвано от отварянето на още училища в много части на Корея. Началото е поставено от методистите, много скоро презвитерианите правят собствено училище, като набавят средства и материали за обучението.

 

Освен включването в медицински услуги и образование, първата протестантска мисионерска дейност се характеризира и с възприемане на метода Невиус. На името на д-р Джон Ливингстън Невиус (Dr. John Livingstone. Nevius, 1829-1893) от Китай, методът набляга на самоиздръжка, саморазпространение, самоуправление и независимост на църквата[11]. Докато този принцип не е бил популярен нито в Китай, нито в Япония, той е бил широко възприет от мисионерите в Корея след като д-р Невиус посещава Сеул през 1890. Този метод довежда до голяма нужда от местни хора, за да се грижат за евангелизаторската дейност. Принципите му се противопоставят напълно на подхода на Католическата църква, която се обляга почти изключително на върховенството и подкрепата на Рим.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 4-та част

 

 

2. Развитие на протестантската мисионерска дейност, 1890-1910

 

Сред смутните времена през 1890-те и селската война от 1894 г, убийството на кралицата и външни заговори от Китай, Япония и Русия, все повече мисионери пристигат в Корея от различни църкви, като например Англиканската църква, Викторианската Презвитерианска Църква в Австралия, Южната Презвитерианска църква в САЩ и Южната Методистка Епископална църква. Отделни мисионери се включват във вече съществуващи организации. Например, мисионерския отдел към “Младежи с мисия” на университета в Торонто изпраща трима мисионери в Корея: Джеймс С. Гейл (James S. Gale) и семейството на д-р Р.А.Харди (R. A. Hardie).

 

Новопристигналите се свързват с вече установилите се мисионери и основават нови мисионерски центрове, училища и малки болници, включително и медицински центрове, специализирани за жени. Те също така активно превеждат Библията и пишат литературни произведения на изконен корейски език. Болниците и училищата са важен метод за евангелизация за мисионерите през първите две десетилетия от тяхното пристигане.

 

Въпреки че началото на 20 в. е белязано от нарастващо японско влияние, това също така е и период на растеж за протестантските църкви. За разлика от политиката на противопоставяне на католическата църква, протестантите заемат политика на неутралитет, което е един вид съгласие с режима, което позволява на мисионерите да разширяват евангелизаторската си дейност, включително образователна и медицинска дейност. Мисионерските училища се развиват бързо, като привличат все повече и повече студенти и печелят признанието на обществото.

 

Нуждата от образование е толкова силна, че училища се основават в цяла Корея. През 1910 г, мисионерите веча са отворили 800 училища за 41 000 ученика, близо два пъти повече от всички корейски правителствени училища. Няма да е преувеличено ако кажем, че църквата поема почти цялата образователна система на Корея в момента, като основава от начални училища до гимназии. По-късно, по време на японската окупация образователната дейност на мисионерите се свързва с корейския национализъм. Освен училища, се изграждат и медицински центрове и през 1904 г. в Сеул отваря врати първият медицински колеж Севрънс Униън поради необходимостта да се обучат корейци на западен тип медицина.

 

Вътре в самата протестантска църква се осъществяват интер-деноминационни и интра-деноминационни съюзи и координацията е много активна през този период. Пеят се един вид химни и се издава общ църковен вестник. През 1901 г. започва движение за официална местна църква когато двама корейци биват ръкоположени за дякони в методистката църква и когато се основява Обединената Теоложка Семинария от Презвитерианската църква.

 

Две големи събития бележат корейската църковна история преди японската анексия – голямото съживление от 1907 г. и “милионното движение” от 1909-1910, което възниква в условията на голямо отчаяние. Бедността и загубата на независимостта водят до емоционална вълна, която залива цялата корейска църква.

 

Съживлението от 1907 г. и “милионното движение” са породени не само от огромните вътрешни усилия, но и са израз на корейския национализъм. Много корейци се включват в кампанията с огромен ентусиазъм, като това съживление подпомага по-късни евангелизаторски кампании.

 

 

 

ІV. Църквата, повлияна от политическия и социален режим през ХХ в. в Корея

 

1. Японски колониален период, 1910-1945

 

Корейските църкви навлизат в нов период след като Япония анексира Корея през 1910 г. въпреки че в началото японската политика спрямо църквите е приятелска, тъй като правителството се нуждае от християнската подкрепа, за да узакони властта си, малко по малко отношението на Япония се превръща в натиск и враждебност.

 

Новото правителство вижда в църквите организация (може би единствената), способна да устои на неговия режим. Още повече, японските власти по принцип смятат, че мисионерите в Корея са политически агенти на западните сили и че корейските християни са платени шпиони на същите военни чуждестранни сили.

 

По-голямата причина за промяната в политиката все пак е, че се надига християнско движение за независимост и се възраждат християнски организации, както и националистични движения. Две събития свързат християнството с корейския национализъм, а именно Тайния заговор от 1911 г. и Първомартенското освободително движение.

 

Тайният заговор обмисля да убие тогавашния японски генерал – управител. В началото на 1911 г. 124 корейци биват арестувани по подозрение, че са включени в движението за независимост. От тях 123 са изправени пред съда. Въпреки че повечето от тях са оправдани, фактът че деветдесет и осем от тях са християни, прави голямо впечатление на корейския народ, който започва да мисли за църквите и християнските лидери като за защитници на национализма.

 

Движението за независимост от 1919 г. също е белязано от ролята на християните и то предимно на протестантите. Почти половината от лидерите и организаторите на въстанието, подписали декларацията за независимост (15 от 33 подписали), са християни. Присъствието на християните в движението е забелязано и сред арестуваните и хвърлени в затвора поради участие в демонстрации. Близо 22% от заловените или 2 087 от всички 9 458 са християни.

 

Това събитие е доста очудващо предвид факта, че през 1919 г. християните са само около 200 000 души или 1,3% от цялото население от 16 млн. тогава. Като организации, предвождащи демонстрациите, църквите се превръщат в специална цел за японските военни репресии. 47 църкви са изгорени, стотици християни умират в демострациите, хиляди, включително и жени попадат в затвора и биват измъчвани. Бруталността над демонстрациите и големия брой християни сред тях свързват християните с корейския национализъм.

 

Освен открити мерки, японското правителство предприема и косвени методи срещу църквите. Например, нови медицински разпоредби от 1913 г. правят много трудно изваждането на лиценз от чуждестранните лекари, за да практикуват в Корея. Японското правителство също така започва наблюдение над мисионерските училища като метод за пропаганда. В резултат, всички частни училища са задължени да се регистрират в Департамента по образованието, което позволява на правителството да цензурира учебниците, да изследва квалификацията на учителите или да затваря училища по желание. Японското правителство също така забранява преподаването на религия, т.е християнството в училищата.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 5-та част

 

 

2. Шинто-светилищата и японския натиск

 

Японската политика спрямо корейските църкви става малко по-толерантна през 20-те поради международния натиск, който осъжда японската бруталност през 1919 г, но вниманието на западните сили се измества когато Япония започва имперските си набези към Азия.

 

Началото на японските амбиции е белязано от “Манджурския инцидент”, когато враждебността между японските и китайските войници в Манджурия довежда до окупиране на района. За Япония, основаването на собствена държава (Манджуко) поставя Корея в много стратегическа позиция от гледна точка на комуникацията, защитата и икономическите провизии за Японската империя.

 

Много скоро след като Япония започва война срещу Китай през 1937 г., Корейският полуостров се превръща в база, от където войските тръгват за Азия и тя е на главния път между Япония и Манджурия и Китай. И така, Япония се опитва да асимилира Корея и народа й и започва масова политика на “японизация”, за да инкорпорира страната в Японската империя.

 

За корейците този период маркира началото на “Мрачния период” (амхъкки), който продължава до освобождението през 1945 г. След започването на войната, японското правителство конфискува всякакви материали, сгради и оборудване, което принадлежи на корейците и взима всеки работоспособен мъж или жена, за да се труди във военните лагери. Според програмата за японизация, се забранява употребата на корейски език и използването на японски става задължително.

 

Всички корейци са принудени да сменят фамилните си имена. Тъй като, без да завършат правителствено училище, е невъзможно да се намери работа, близо 80% от корейците сменят имената си през септември 1940 г. На църквите също има е наредено да сменят названията си с японски имена.

 

От всички методи на програмата за японизация, най-стресиращи за корейските църкви са шинто светилищата. От началото на 1930-те, японските националисти имат идеята да завладеят Китай и континента, така че осъзнават, че се нуждаят не само от армия, но и от обща религия. Те откриват в шинтоизма (който всъщност е прославяне на японския император като божествения наследник на Аматерасу, богинята-слънце) подходящ метод за оказване на политически и военен контрол.

 

С цел да изгради мощна, предана военна сила, която да завладее Азия, Япония прави опит да наложи тази вяра на всички хора, включително и корейците. Според японското правителство от 1935 г., е заповядано всички образователни центрове, включително и християнските училища, да участват в церемониите в шинто светилищата. Такива места има във всеки град и на училищата е наредено да заставят всички ученици да присъстват на церемониите.

 

Докато мисионерите меко отказват да позволят на учениците и учителите в християнските училища да посещават шинто ритуалите, натискът се засилва и обръчът около църквите се затяга. Някои от най-видните мисионери и учители, като докторите Джордж Мак Кюн (Drs. George McCune) и Самюел Мофет (Samuel Moffett) са експулсирани от страната през 1935 г. След силни протести, първо методистите, втората най-голяма деноминация в Корея по това време, а след това и презвитерианите, най-голямата протестантска деноминация, решават насилствено да се сработят с правителствения ред.

 

Това “официално одобрение” на участието в шинто церемониите от най-големите и влиятелни християнски деноминации в Корея, несъмнено дава силно идеологическо оправдание на репресиите срещу всякаква друга съпротива срещу поклонението в шинто храмовете.

 

Освен налагането на покорство и покланянето в шинто храмове, правителството се опитва да “японизира” църквата чрез реструктуриране на църковната организация и чрез манипулиране на изоборите с цел превръщането на църквата в инструмент на японската кампания за асимилация. На поста епископ са поставяни марионетки на японското правителство, а най-изтъкнатите църковни лидери са обвинявани в анти-японска дейност. Методистката църква в Сеул бива реорганизирана в шинто храм и в края на краищата методистките църкви подписват резолюция, с която се отказват от всякакви връзки със западни църкви, което всъщност довежда до японско християнство в Корея.

 

Японските власти се опитват да отслабят и другите деноминации, като премахват чуждите мисионери от авторитетни позиции и ги депортират от Корея. През 1937 г. японците започват кампания, с която предупреждават корейците да не общуват с чужденци. Всеки, който е имал контакт с чужденец, е считан за шпионин и го застрашава разследване.

 

В края на 1940-та режимът е толкова затегнат, че е било почти невъзможно корейците да се свързват с чужденци без това да доведе до полицейска намеса. Впоследствие, близо 90% от мисионерите напускат Корея на Рождество Христово същата година. Останалите мисионери са безпокоени непрекъснато от японското правителство. Двама мисионери, например, получават присъда от по 10 месеца, че са преместили домашни шинто светилища от домове на корейски християни. Когато Япония атакува Пърл Харбър на 8 декември 1941 г, останалите мисионери, включващи 67 римокатолика, са арестувани, за да могат да бъдат разменени за японски цивилни през април 1942 г. По време на войната японските власти стават все по-враждебни към църквите. Те стават изцяло под имперски кинтрол и не е възможно да се извършва събрание без полицейско разрешение. Църковни сгради са използвани за военни квартири и в тях са разполагани преносими шинто храмове, арестуват се и се измъчват пастори поради факта, че не са се поклонили в шинто светилищата.

 

На 29 юли, 1945 г., около месец преди края на войната, на протестантските църкви им е наредено да премахнат деноминационните си различия и да основат Обединената Корейско-Японска Християнска Църква. Само няколко дни по-късно, голям брой църковни лидери са арестувани и пуснати на свобода в деня на японската капитулация, 15.08.1945 г. По-късно става ясно, че японската армия е наредила те да бъдат екзекутирани на 18.08, за да не подпомогнат съюзниците срещу Япония.

 

 

 

V. Освобождението, Корейската война и разделена Корея

 

1. Историческа обстановка

 

Освобождението на Корея идва с разгрома на Япония във втората световна война, но празникът продължава твърде кратко поради международната намеса в делата на страната. Договорката между САЩ и СССР да се съюзят срещу агресора, в крайна сметка води до поделянето на Корея на две части.

 

САЩ поема южната половина на страната, а СССР заема северната, като налагат своя тип управление. На този етап освен външните проблеми, Корея се сблъсква с доста вътрешни борби, които включват пълен икономически крах, оставен след японската експлоатация и поемането на близо два милиона души, които се прибират от Китай и Япония в родната си страна.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 6-та част

 

 

2. Църквите в Южна Корея

 

Въпреки че на юг атмосферата е много по-приятелски настроена към промени, положението с църквите е доста сложно. С даването на новата религиозна свобода, мисионерите, които напуска Корея преди 1941 г., се завръщат и заварват църква с японски тип управление, конфронтации между японски колаборационисти (въпреки че съгласието им е било изтръгнато насила) и националисти, което разделя църквата. В резултат на разприте се нарояват много отделни методистки и презвитериански деноминации.

 

Корейската война оставя дълбоки емоционални травми в умовете на хората, но периодът след това се явява подходящо време за евангелизиране. Международните помощи от християнски страни, както и стотиците милони долари, вливани в корейската икономика от Запада, предимно от САЩ, в крайна сметка подобряват имиджа на християнството. Католически и протестантски мисии привличат в Корея милиони долари под формата на стоки от първа необходимост, храна, дрехи и лекарства, които се разпределят сред семейства на нуждаещи се. Те също така правят стотици кухни за социално слаби, където се раздава храна на бедните. Други дейности на църквата са организиране на домове за вдовици, домове за сираци, рехабилитация на инвалиди и осъществяване на туберколозен контрол. Усилията за възстановяване на страната от страна на корейските църкви (които всъщност се явяват единствените спасителни агенции, които действат бързо и ефективно), привличат вниманието на хората много повече, отколкото ако тези помощи бяха раздавани при нормални условия.

 

Много от тези, които първоначално са привлечени от благотворителната дейност на църквата, по-късно проявяват дълбок интерест към нейната доктрина и приемат християнството. Мисионерската благотворителна дейност и техните възстановителни програми създават имидж на църквата като “бастион на милосърдието”. Голямата материална помощ, оказвана от американските християни във време на нужда стават пример за Христовата любов, на която много хора откликват и стават християни.

 

 

 

3. Теологията Минджун и битката за човешки права

 

Християнският възглед за стойност на индивида намира израз в дълга борба за демокрация и човешки права. В последните години тази битка възприема формата на Теологията Минджун (народна теология). Тя е базирана на доктрината, че Бог е сътворил човека по Своя образ, така че корейците могат сами да творят своята съдба. Наблягайки на национализма и правата на човека, Народната теология повлиява както на лявото, така и на дясното политическо пространство на страната. Двама от най-известните политически лидери Ким Йон-сам и Ким Де-джун възприемат теологията Минджун. И двамата прекарват десетилетия в противопоставяне на военно ориентираното управление в Южна Корея и на няколко пъти попадат в затвора. Ким Йон-сам е презвитерианец, а Ким Де-джун е римокатолик, като и двамата заемат поста президент след демократизирането на страната през 1988 г.

 

Проява на теологията Минджун е сформирането на различни християнски движения в края на управлението на президента Пак Джон-хи (1961-1979), като например Католическото Земеделско движение или протестантската Градска Индустриална Мисия, които провеждат кампания за по-добра заплата и работни условия за земеделските и индустриалните работници. Гледайки на това движение като на заплаха за социалната стабирност, правителството арестува и хвърля в затвора много от лидерите. Тази кампания съвпада с повдигането на вълната на социално недоволство, която завършва с убийството на президента Пак на 26 октомври 1979 г.

 

 

 

4. Бум на християнството в Южна Корея, 1960-1990

 

Възстановяването на страната през 1950-те бива последвано от силна социална активност на църквата. Църковни организации извършват различни социални дейности, като снабдяват с материална помощ и духовно водителство бедните и нуждаещите се. По-късно корейските църкви се превръщат в активна демократична сила и църковни лидери, предимно католически, застават начело на демократични движения.

 

Точно както се случва и по време на японското управление, голям процент от арестуваните след войната за антидържавнически дейности в Южна Корея са християни, което добавя към корейските християни имиджа на радетели за народна и социална справедливост. През 1969 г, корейските църкви изпращат мисионери в Япония, Тайван, Боливия и Пакистан, както и назначават свещеници да служат в корейските общности в САЩ, Канада, Бразилия и други страни в Южна Америка и Югоизточна Азия. Според една поговорка в момента “Когато китайци отидат в друга страна, правят китайски ресторант, японците строят завод на “Тойота”, а корейците основават църква.”

 

През 1970-те Библията бива отново преведена общо от католическите и протестантските църкви – Новият Завет през 1971 и Старият Завет през 1977 г. Друго значително развитие е нарастващото наблягане върху ролята на масовите комуникации върху благовестителската дейност. През 1954г. се създава Християнската Телекомуникационна Система (The Christian Broadcasting System, C.B.S.), , която прави свои клонове в повечето градове в Южна Корея. Тя излъчва християнска музика и филми, както и църковни новини, като с това се превръща в мощно средство за евангелизиране в Южна Корея.

 

Корейските католически и протестантски църкви правят през 1950-те програми за богослужения в армията и фабриките, като тази дейност се разраства през 60-те и 70-те години на 20-ти век. В заводи и мини се установяват църкви, които помагат за разпространяването на християнството сред нарастванщия брой индустриални работници. Чрез поставянето на местен работник-евангелизатор или работник-свещеник за водач на църквата, благовестителската дейност става много неофициална и протича естествено.

 

С разрастването на корейската икономика и ръста в индустриалната работна ръка, индустриалните църкви се превръщат в най-важната сфера за евангелска работа. Ролята на свещеничеството във военните части също става изключително важна. Военната служба в Южна Корея е задължителна за мъжете, така че многобройни изследвания посочват, че много войници стават християни по време на отбиване на военната си служба. Едно наблюдение на военната религиозна дейност от 1955 г. посочва, че 15% от всички военни са християни, като броят им нараства с по 10% на всеки 4 години.

 

Високата социална активност и ефективна благовестителска дейност на църквите през този период довежда до огромен ръст в членството на църквите. От 1957 г., когато протестантите в Южна Корея са само около 800 000, броят им почти се удвоява на всеки десет години. През 1968 г. например, членовете на църквата нарастват на 1 873 000, а през 1978 вече наброяват 5 294 000 души.

 

1980-те са не по-малко забележителни за протестантската църква. Миряните нарастват от 7 637 000 през 1981 до 9 076 000 през 1986 г. Отделно, католическата църква също удвоява броя на членовете си на всяко десетилетие. Католиците от 285 000 през 1957 стават 751 000 през 1968 и от 1 144 000 през 1978 нарастват на 2 009 194 през 1986.

 

Изключителният ръст от 60-те и 70-те години, продължава и през 80-те. Например през 1981 г, е имало 2 353 католически и 23 346 протестантски общества, а броят на вярващите е нараснал на 9,076,788 души. През 1981 г християните съставляват близо 25% (около 39 млн) от цялото население. През 1985 г. църквите вече са били 26 044 и има 40 717 пастори, което прави Южна Корея едно от най-динамичните корейски общества в света. В Сеул се помещават две от десетте най-големи църковни общества в света[12] – “Църква на пълното евангелие” и църква Йоннак, която започва като общество на севернокорейски бегълци, но скоро нараства до 60 000 члена и 22 ръкоположени пастори през 1986. Често пъти, когато на площад Йоидо в Сеул има официални християнски мероприятия, се събират близо 1 млн. души. Така например, през август 1984 г. на стогодишнината на протестантската църква в Корея се събират 3,5 млн. християни, за да чуят проповедите на изтъкнати християнски водачи, включително и д-р Били Греам.

 

Католическата църква също среща забележителен ръст след Корейската война, като голямо събитие за църквата е двестагодишнината от установяването на католическата църква в Корея, чествано през 1984 г. Папа Йоан Павел ІІ посещава Корея и канонизира 103 мъченика от историята на корейската католическа църква. От тези 103 канонизирани светци, 10 са френски свещеници, които се укриват в Корея през 1836 г. Заедно с останалите 93 корейски мъченици, Корея е страната с най-много канонизирани светци извън територията на Западна Европа.

 

В момента, в Корея презвитерианите са най-голямата християнска деноминация. Другите деноминации включват методисти, баптисти, петдесятни, Свята църква, Христова църква, англикани, лютерани, адвентисти от седмия ден, Армията на спасението и назаряни. Повечето деноминации имат свои собствени семинарии, където обучават бъдещи служители, както и доста от тях разполагат с детски градини, училища и колежи, които обхващат всички нива на обучение.

 

Сега повечето църкви и свързаните с тях институции са независими от мисионерско влияние и са много активно включени в ежедневието на корейците. Има процес на “кореанизация” на християнството, според който корейски теолози се опитват да създадат своя собствена теология или теологии. Една такава теология например е Минджун шинхак, която вече споменахме. Също така, в опита си да приравни християнството към местното ниво, църковните служби или месите, химните и инструментите, на които се изпълняват химните или дори църковните сгради се “кореанизират” от теолозите или свещениците. Всичко това предполага силно християнство в съвременна Южна Корея.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 7-ма част

 

 

5. Църквите в Северна Корея

 

В разделена Корея положението на църквите е много различно. Надигат се диспути срещу участвалите в съюз с Япония и устоялите на натиска. На север правителството не допуска участие в управлението на християнски лидери, нито позволява формирането на християнски политически партии, като например на Християнската Социалдемократична Партия (Kidokkyo Sahoe Minjudang) или Християнската Либерална Партия (Kidokkyo Chayudang). Както предишното японско правителство, новото управление вижда в църквите заплаха за режима.

 

Първият сблъсък между християните и управлението е през март 1946 г, когато правителството не дава разрешение на християните да извършат мемориална служба за демонстрацията за независимост от 1919 г. По-късно управляващите решават на своя глава да извършват всички важни държавни дейности в неделя, за да пречат на църквите. Въпреки протестите на Обединената Презвитерианска Организация, комунистическото правителство прави своя асоциация, наречена Християнска лига (Kidokkyo Kyodo Yоnmaeng) през 1948 г., в която са задължени да се включат всички християнски лидери.

 

Други интерцърковни организации също биват създадени на всички нива на държавната администрация и практически през 1950 г. всички църковни служители, които не се включени в лигата, са арестувани. Малко преди избухването на Корейската война, много християни бягат на юг, а много от тези, които остават, биват арестувани и масово избивани.

 

Много по-трагични от тези диспути е избухването на Корейската война на 25.06.1950 г. Последвалите 3 години военни действия се приближават доста да гоненията срещу католиците през 19 век. Комунистите назовават християните анти-комунисти и симпатизанти на американския империализъм, десетки хиляди християни пострадват от режима, като са хвърляни в затворите и систематично убивани.

 

 

 

VІ. Причини за приемането на християнството в Корея

 

1. Академично признание – учението ширхак

Все пак някои учени симпатизират на християнството. Членове на школата ширхак (”практическо учение”) изповядвят егалитарни възгледи и ценности. Привържениците на ширхак лансират идеята за социална структура, базирана не на произхода, а на заслуги и те виждат в християнството идеологическа основа за ценностната си система. Това се оказва решителен момент за разпространението на католицизма (установен през 1784 г.) през 1790-те, тъй като вече е съществувало съществено ядро от образовани симпатизанти на религията.

 

Как все пак обаче се оформя такава група от вярвящи? Част от учените, сформирали школата ширхак изучават католическа литература с цел да получат информация за западната цивилизация. През 1783 г. представители на ширхак молят сина на посланика в Китай, И Сън-хън (1754-1801) да посети католическите мисионери там и да научи всичко възможно за западната религия. Пратеникът им отива да се срещне със свещениците, които са извънредно щастливи да му разкажат за католицизма и по време на обучението той бива покръстен. След завръщането си в родината през 1784 г., той предава книги относно християнската доктрина, дадени му от свещениците в Пекин, на представителите на движението ширхак. Много скоро те самите започват да дискутират новооткритата религия и да я разпространяват сред близки и приятели и с това поставят основите на католическата църква в Корея.

 

 

 

2. Местен характер на цървите

 

И Сън-хун изгражда първия католически молитвен дом през 1784 г. в Пхенян. През 1786 г. И поставя йерархия от свещеници, които са светски лица. По принцип, правилата на Ватикана от 1789 г. забраняват ръкополагането на миряни за свещеници като престъпване на канона, докато в Корея католицизмът бива въведен от местни миряни, а не от чужди мисионери. Първите корейски вярващи заемат един вид свещенически функции, включително и тайнството на водното кръщение, изоставят всички “езически” обичаи и проповядвят открито католицизма, като поучават новоповярвалите в катехизиса и ги кръщават във вода. Този факт от историята на християнството в Корея е много важен, тъй като самите корейци са инициирали и провеждали много от функциите на църквата. Чой Чин-юн пише: Една от най-интересните глави от историята на католицизма в Корея засяга неговите корени. За разлика от други страни, където християнството е донесено от чужди мисионери, в Корея то започва чрез един вид “самообучение” в християнската литература от местни жители.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 8-ма част

 

 

3. Паралели с корейските традиции

Трета причина за бързото разпространение на християнството в Корея е възможността му да използва и да надгражда корейската традиция. За разлика от Китай и Япония, където общо приет е политеизмът, Корея от край време поддържа монотеистичен възглед за сътворението на света от Бог-творец, наречен Хуанин или ханъним – сборна дума от ханъл (небе) и ним (частица за уважение), т.е Небесният владетел. Според най-разпространения древен мит, небесното божество Хуанин имал син Хуанун (Hwan-ung), който помогнал на една мечка да се превърне в жена и от съюза им през 2333 г. пр.Хр. се родил Тангун, митичният създател на Корея. По време на своето хилядогодишно управление, Тангун донася различни умения и прогреса със себе си. Въпреки че историята за Тангун е само мит, тя всъщност подготвя корейското общество за възприемането на християнската доктрина за въплъщението на Бог в човешки облик и за някой, който става връзка между Бог и човека. От друга страна, появата в мита на трима герои – Хуанин, Хуанун и Тангун спомага за ясното разбиране на Троицата (триединството на Бог Отец, Бог Син и Бог Святи Дух). Способността на християнската теология да се обляга до известна степен на вече съществуващи вярвания, е важен фактор за разрастването на християнството в Корея.

 

 

 

4. Обнародване на корейската азбука хангъл

Четвъртият фактор християнството да се разпространи толкова широко в Корея е използването на лесната за научаване корейска азбука хангъл, което му позволява да достигне хора извън елита на страната, за когото писмения език е бил китайски. Хангъл е изобретена през 1446 г. от екип от учени от двора на крал Седжон, но бива употребявана много рядко и то по-скоро сред простолюдието поради висшата роля на китайския език, лансиран от местния елит като норма за писмено изразяване. Католическата църква е първата организация, която официално признава стойността на хангъл, а епископ Берню (Berneux, убит през 1866 г) нарежда хангъл да се преподава на всички деца католици. Протестантските църкви също възприемат ограмотяването с хангъл като стъпка за създаване на протестантски общества.

 

В началото на 1780-те излизат на хангъл части от Евангелията, доктринални книги, като например “Чугьо йоги” през 1790-те и католически сборник от химни през близо 1800 г.

 

 

5. Обучение и образование

Обнародването на хангъл чрез разпространението на християнска литература и посредством дейността на училищата, изградени от християнски мисии, води до бърз раст на ограмотяването на населението. Бързо нараства степента на грамотност сред жените, които традиционно са изключени от образователната система. Исторически погледнато, до края на династията Чосон (1910), литературата и образованието като цяло представляват област, доминирана от мъжете. Най-известните белетристи и поети са мъже, добре обучени в китайските класически книги. Обучението на жените е доста частично и е предимно в рамките на дома. За мъжете са били предвидени частни учители и частни подготвителни училища, докато жените са можели да изучават хангъл, като всички текстове, предназначени за жени, е трябвало да бъдат превеждани от китайски език на хангъл. Поради тези ограничения жените са имали възможност да имат достъп само до малък брой произведения. В общи линии информацията, с която трябвало да бъдат запознати, включва познаване на имената на различни философи и учители, собственото си родословно дърво, имената на страните и др, но не са имали достъп до дейности като писане или рецитиране на поезия.

 

Малко са жените, които са успели да научат нещо повече покрай своите братя. Такъв пример е Хо Чхо-хи, известна с литературния си псевдоним Хо Нансорон (1563-1589). Тя е изключително надарена в писането на китайска поезия. Твърди се, че изучава това изкуство от И Дал, един от най-известните поети на времето, който бил приятел на брат й. Тя била толкова талантлива, че родителите й съжалявали, че не се е родила момче. Написала е множество произведения, които изпълвали стаята й, но преди смъртта си ги изгорила, за да не злепостави родителите си и за да се покори на забраната жени да изучават китайски. Това нейно действие отговаря на дворцовата практика сечхо, което означава “да се измие мастилото от документите или те да се изгорят”[13]. За щастие, след смъртта й брат й показва някои от произведенията й на китайски учен, който посещава дома им. Той ги взима в Китай, където ги публикува[14].

 

 

 

6. Основаване на съвременни образователни институции

Протестантството бива въведено в Корея през 1884 г. от двама американци: методиста Хенри Апенцелър (Henry Apenzeller) и презвитерианеца Хорас Андърууд (Horace Underwood). Съвместно с масовото разпространение на Библията, преведена на хангъл между 1881 – 1887 г. от Джон Рос (John Ross), шотландски презвитериански мисионер в Манджурия, протестантските мисионери установяват първите модерни образователни институти в Корея. Презвитерианската мъжка гимназия „Бедже” бива изградена през 1885 г., а на следващата година е основано методисткото женско училище “Ихуа”, което в момента е престижен женски университет, заемащ седмо място в ранг-листата на най-добрите университети за Южна Корея. Изграждането и на други учебни заведения улеснява бързото разпространение на протестантството сред обикновените хора, като с това привлича вниманието на корейската общественост и заема мястото на водеща християнска група в Корея пред католицизма.

 

Щрихи от историята на християнството в Корея - 9-та част

 

 

7. Идентифициране с корейския национализъм

Може би най-важният фактор, спомогнал за разпространението на християнството в Корея е твърдата подкрепа на корейския национализъм по време на японската окупация в периода 1904 – 1945 г. В това време на гонение и страдания 7 млн. души биват заточени или депортирани от родните си места, като целта на окупаторите е била да унищожи всички следи от корейска културна или национална идентичност. Опитите за това започват с икономическо поробване и продължават със забрана за използването на корейски език и въвеждането на японски език в училищата.

 

На 1.03.1919 г. събрание от трийсет и три религиозни и светски водачи издават Декларация за независимост. Въпреки, че инициативата започва от представители на религията Чхондогьо, петнайсет от всички подписали декларацията са християни, като голяма част от тях впоследствие биват хвърлени в затвора. През същата 1919 г. се основава ориентираната към независимостта “Армия на праведните” (Ulmindan), която е предимно католическа, а в Китай се сформира правителство в изгнание от И Сън-ман, който е методист. Това обаче, което решително свързва християните с патриотичната кауза в очите на обществото е отказът им да участват в поклонението на японския император, въведено през 30-те г. на 20-ти век. Покланянето в шинто храмове е било задължително за всички. Християните са можели да влязат в църква единствено след като преминат през шинто храм. Неподчинението се е наказвало със затвор или смърт. Въпреки че отказът им е мотивиран не политически, а теологически, последвалите репресии са спомогнали за идентифициране на християните с пример за корейски национализъм и съпротива на японския колониален режим.

 

 

 

8. Икономически ефекти на християнството

 

Икономиката е област, в която християнското светоусещане се явява решаващ фактор за промяна. Според традиционната корейска даоистко-конфуцианска мисъл, светът е управляван от две противоположни сили ин и ян. Тeхният баланс трябва да бъде добре поддържан, за да не доведе света до катаклизми, но този начин на мислене не води до прогрес, но до поддържане на статуквото. От друга страна, юдео-християнското учение е, че Бог дава на човека власт над природата. Още в книгата Битие 1:26 Бог казва: “… Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие! И нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всички пълзящи, които пълзят по земята” (изд. “Верен”, 2001 г). Този факт, че човекът е поставен за управител над останалото творение е отразен и в Псалом 8:6-8. Може да се каже, че решаващи за бързия прогрес през последните десетилетия са християнството и масовото вливане на американски капитали, но тъй като прогресът по принцип се базира на промяна в начина на мислене, можем да считаме, че по-важният фактор за икономическия прогрес са новите идеи, прокарани от християнството.

 

 

 

9. Влияние върху социалните взаимоотношения

Може би християнството оказва най-голямо влияние върху социалната структура на Корея. Традиционното корейско общество е базирано на йерархичен принцип според конфуцианските доктрини и е управлявано от владетел, на когото се приписват божествени характеристики. Общопризнато мнение е, че ако кралят управлява добре, тогава има добра реколта и страната благоуспява, но неговия политически неуспех води до катаклизми и бедствия. До такава степен природата зависи от метода на управление на владетеля. Жените в традиционното общество нямат социални права, децата са напълно зависими от волята на родителите си и по принцип хората имат права единствено според постановените в социалната система. Тази социална организация бива напълно променена от Христовото учение, че всички хора са равни и сътворени по Божия образ (Битие 1:26-27), което ги прави еднакво значими. Много близко до това учение е идеята, че всеки има право на частна собственост. Християните гледат на владетеля просто като на човек, който също е подвластен на Бог и наблягат на пълното покорство на човека единствено пред волята на Бог, която е много по-висша от тази на императора. Разпространението на християнските ценности изиграва роля в социалната реализация на жените. След официалното признаване на католицизма през 1784 г., католическата църква разрешава повторната женитба на вдовиците (по принцип това не е разрешено в източноазиатските общества), забранява наложническата система и полигамията, както и проявата на жестокост към съпругата или нейното изгонване. Католиците са учени да гледат на децата си като на дар от Бога и са съветвани да ги обучават. Забраняват се женитбите на деца, както и на възприемането на дъщерите като на нежелани деца и предпочитането на момчетата.

 

 

 

 

 

Поглед напред

В Южна Корея се осъществява преход между авторитаризъм (прекъснат веднъж за кратко по време на втората република (1960-61) към по-либерален демократичен режим през 1988 г., което изправя корейските църкви срещу нови предизвикателства. Тяхното твърдо мнение относно правата на човека и демокрацията играят важна роля за развитието на корейското общество и спомагат за възникването на много църкви през 1970-те и в началото на 1980-те. Идването на демокрацията обаче, прави християнството част от институцията и оставя в много християни чувството, че църквата е жертва на собствения си успех. Свободата и просперитетът водят до самодоволство и до загуба на твърдата позиция на църквата. Въпреки това непрекъснато се наблюдава църковен растеж. Още от първите години на ХХІ век, много християни се обръщат отново към решението си да евангелизират нацията и да установят Корейския полуостров като бастион на християнството за Азия. Тази цел обхваща разбира се и Северна Корея. Възползвайки се от икономическия и политически колапс в Северна Корея, южнокорейските църкви изграждат планове за мобилизирането на духовни и човешки ресурси в помощ на Севера когато най-накрая вратите се отворят.

 

 

[1] http://www.wordiq.com/definition/Republic_of_Korea#Religion

 

[2] Д-р Пол Йонги Чо: Четвъртото измерение, Пловдив, “Логос и Рема”, І-во издание – март, 1993, ІІ-ро издание – август, 1993, ІІІ-то издание – октомври, 1993.

 

[3] Пол Йонги Чо: Спасение, здраве, благословение в Христос, Пловдив, “Логос и Рема”, април 1994.

 

[4] Дейвид (Пол) Йонги Чо: Аз се моля така…, Пловдив, “Логос и Рема”, юли 1994.

 

[5] вж. http://www.nationmaster.com/encyclopedia/Yoido-Full-Gospel-Church .

 

 

 

[6] Кумир – идол, образ на божество от камък, дърво или метал

 

[7] Библия, Кавала, издателство Верен, 2001., стр.100.

 

[8] John H. Koo, Andrew C.Nahm: An introduction to Korean Culture, Seoul, Hollym, p.181

 

[9] Думата хананим е съставена от корейските думи хана – едно и ним – уважителна частица.

 

[10] Съчетание от корейските думи ханъл – небе и ним – уважителна частица.

 

[11] Джон Невиус е американски презвитериански мисионер в Китай, който формулира този план за Корея през 1890 г. Методът предхожда идеите за трите “само-” на Руфъс Андерсън (Rufus Anderson) и Хенри Вен (Henry Venn), под чиито имена тези идеи са по-широко известни.

 

 

 

[12] http://www.house2house.tv/index.pl/articles/00076

 

[13] Kim Yongsuk, Yijo-ui yeoryu munhak (Женска литература в периода на династията Чосон), Korea, Seoul, Chunchumugan, 1975, p.11.

 

[14] Kim Yong-Suk, Joseonjo Yeoryu munhak-ui yeon-gu (Изследване на женската литература от периода на династията Чосон), Seoul, , Chunchumugan, 1975, p.363

 

 

 

 

--------------------------------------------------------------------------------

 

За справка, според правителствената статистика от 1985 г., 42.6%, т.е 17 млн. От населението на Южна Корея са ориентирани към практиките на определена религия. От тях близо 8 млн. твърдят, че са будисти (20%), около 6,5 млн са протестантите (16%), 1,9 млн католици (5%), близо 500 хил. Се самоопределят като конфуцианци (1%) и други религии изповядват 300 хил. души (0.7%). Значително повече са религиозно ориентираните корейци в по-големите населени места – 49.9% за Сеул, 46.1% в Пусан и 45.8% в Дегу. Според тази статистика християните са най-голям процент от населението на страната в сравнение с останалите страни от източна Азия, като изключим Филипините. (Информация в http://countrystudies.us/south-korea/43.htm).

 

Социалната статистика от 1995 г. публикува данни според които 50,7 % от корейците се определят като представители на някоя религиозна група. Според преброявянето будистите са 10 321 123 или 45.6% от религиозно определящите се. Протестантите са 8 760 336 или 38.7%, за католици се определят 2 950 730 от населението или 13.1% , конфуцианците са 210 927 или 0.9% (в http://www.asianinfo.org/asianinfo/korea/pro-religion.htm)

 

 

 

 

 

Библиография

 

John H. Koo, Anerew C. Nahm: An Introduction to Korean Culture, Seoul, Hollym, 1997.

 

Lee Younghee, Ideology, culture and han, Jimoondang international, Seoul, 2002.

 

 

 

Kim Yongsuk, Yijo-ui yeoryu munhak (Женска литература в периода на династията Чосон), Korea, Seoul, Chunchumugan, 1975.

 

Kim Yong-Suk, Joseonjo Yeoryu munhak-ui yeon-gu (Изследване на женската литература от периода на династията Чосон), Seoul , Chunchumugan, 1975.

 

 

 

Библия, Кавала, Верен, 2001.

 

Пол Йонги Чо: Четвъртото измерение, Пловдив, Логос и Рема, 1993.

 

Пол Йонги Чо: Спасение, здраве, благословение в Христос, Пловдив, Логос и Рема, 1994.

 

Чан Джэен: Первомартенское движение 1919 и корейская протестантская церковь, Москва, “Восточная литература” РАН, 1997.

 

 

 

Интернет източници

 

http://www.kimsoft.com/1997/xhist.htm

 

http://www.indiana.edu/~ealc100/4_24a.html

 

http://en.wikipedia.org/wiki/Christianity_in_Korea#Introduction

http://www.martinrothonline.com/MRCC20.htm

 

http://www.geocities.com/ccom_ctbi/CCOM_documents/Kim_Football_Christianity_Japan_Korea.htm

 

http://www.kmcweb.or.kr/eng/index.htm

 

http://english.fgtv.com/Gospel/main.asp

 

http://www.sunysb.edu/writrhet/philosophy/handbook/essaycontest/2004essaywinners/2004%20Hachung%20Chung%20102.htm

 

http://www.house2house.tv/index.pl/articles/00076

 

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов

 

Разказ за Южна Корея

 

Светът е футбол / опит за история на корейския футбол /

 

Южна Корея, като домакин, заедно с Япония, беше центърът на света поне за един месец през 2002 година. Не случайно отделям специално внимание на това събитие, което разтърси обществото из основи. То беше кулминацията на многогодишни усилия и надежди на страната. Президентът Ким Те Чжун се опита да опише триумфа на нацията, като заяви, че това бил най-щастливият момент на Корея в петхилядолетната й история (Ким Чен Ир ще бъде на друго мнение). Всичко, за което стана дума до този момент за образа на Южна Корея като младост, хомогенност, модернизъм, динамика, целеустременост, мобилизация, единство, преодоляване на национални комплекси, гордост, отвореност, сърдечност и т.н. намериха израз в този невероятен празник на нацията.

Мобилизацията и подкрепата на обществото преди и по време на първенството достигнаха невиждан размах. “Всички” означаваше всички. “Червените реки" по улици и площади, които се изливаха в Сеул и други градове в подкрепа на отбора, бяха видимата страна на този недирижиран и спонтанен възторг. От колегите във фирмата до рехабилитаторите в болницата, всички коментираха запалено представянето на Република Корея, дори за срещите предшестващи първенството. Всички започнаха да разбират от футбол. Корейците имат слабост към изразяване с цифри, както и към залаганията помежду си (не непременно с комерсиална цел).

Масовото опиянение по време на първенството понякога стигаше крайности, граничещи с мистицизъм. Един запалянко дори се самозапали в Пусан с цел да се превърне във фантом и да помогне на Южна Корея в мача с Португалия от предварителната група (където бяха още съставите на Полша и САЩ), като стане дванайсетият (невидим) играч в отбора на домакините... Слава Богу, спасиха го в местната болница. Известна корейска астроложка беше предрекла квалифицирането на Република Корея на полуфинала. Апогеят на скандиранията:“Те-хан Мин-гук!” и “О...Пил-сънг Ко-ре-я”, беше на полуфинала с Германия, когато повече от 7 милиона души гледаха мача на открито. Ликуването не престана и след загубата и фиестата отново продължи цяла нощ.

Инвестициите в подготовката е едната страна на усилията за добро представяне. Имайки предвид значението на такова първенство като средство за промоция на страната, правителството и Корейският организационен комитет положиха специални грижи за подобряване на образа на Корея сред чужденците. Можеха да се видят телевизионни реклами, в които корейците се съветват да бъдат по-учтиви с чужденците (да не се блъскат в метрото или на улицата, например и т.н.). По време на първенството, корейците направиха агитки за отбори, които нямаха достатъчно свои привърженици заради голямото разстояние и високата цена на пътуване и престой в Корея. На мача с Полша такава корейска агитка вееше полски знамена и пееше полски песни. Макар че може да се допусне известно насърчаване “отгоре” за подобна подкрепа, корейската публика по стадионите, площадите и улиците демонстрира завидна толерантност (особено, ако се сравни с Европа). Не случайно ФИФА определи корейската публика за най-добрата публика на първенството.

Извън рамките на подготовката на първенството беше трудно да се забележи присъствието на футбола като спорт в страна, където традиционно бейзболът има централно място сред колективните спортове. Професионална футболна лига се образува едва преди няколко години от осем отбора. Сега вече е КL – Korean League, и скоро ще нарасне на 14 отбора в резултат от голямата популярност на футбола през 2002 година.

 

Празни трибуни по стадионите на срещи от вътрешното първенство по футбол, бяха характерно явление. Като се изключат световните първенства, хората проявяваха много малък интерес към този спорт. Когато националният отбор се представяше, било то за квалификации за световни първенства или особено на самите първенства, интересът рязко се засилваше поради важността, която се придава на успеха на нацията, независимо дали е спорт или БВП. Когато представянето на националния отбор и съревнованието с най-силните в света беше съчетано с огромния престиж на домакинството през 2002 година, това прикова интереса на обществото дълго преди започването на първенството.

Като изключим оспорвани съдийски решения на мачовете на Корея с Португалия (предварителната група), Италия (осминафинал) и Испания (четвъртфинал), представянето на домакините изненада всички, включително самите корейци. Успехът на Република Корея е още по-впечатляващ, като се има предвид, че от четири предишни участия на световни първенства, тя нямаше победа. Затова и след първата победа над Полша с 2:0, страната буквално избухна във въодушевление.

Централните информационни емисии продължиха до полунощ с репортажи не само от централни улици на Сеул и други градове, където стотици хиляди не можеха да си намерят място от радост, но и от болници, затвори, столици на други страни и т.н. Южнокорейците чакаха първата победа 38 години. Имаше дори исторически и философски анализи за ефекта на победата върху образа на Република Корея в света, който познава страната не само с икономическите й успехи, но и с военните диктатури през 70-те и 80-те години, със срутения мост на река Хан в Сеул (1995 година – поради лошокачествено строителство) и т.н. Лайтмотивът на реакциите от победата над Полша и други европейски сили във футбола беше: “Ние учудихме света”.

Световното първенство по футбол става главна арена на представяне на национални отбори и затова в някаква степен наподобява “война” с мирни и спортсменски средства. Затова залогът е толкова висок и представянето на всеки участник е въпрос на огромен престиж и национална чест. Информационният век предлага ефективни средства за комуникация, което прави събитието още по-значимо от гледна точка на престижа на една нация.

 

“Страната на утринната свежест” / Аврам Агов

 

Разказ за Южна Корея

 

Светът е футбол / опит за история на корейския футбол / - 2-ра част

 

 

Южнокорейците постигнаха много в образованието, икономиката и демократизацията на страната, но мислят, че не получават достатъчно признание в света. Те чувстват, че трябва да се доказват като развито общество – равно с това на Япония и Запада. Световното първенство, както и Олимпийските игри в Сеул през1988 година, не могат да подобрят образа на една страна автоматично, но са ефективни средства да се насочи вниманието на света към домакините и техните традиции, което позволява по-близко опознаване и оценяване на успехите на една нация. Когато домакинство е съчетано с успех на отбора домакин, ефектът е максимален.

Азия беше особен обект на внимание и сравнения в южнокорейското общество, защото Япония също беше домакин и това беше първото участие на Китай на световно първенство. Продължителната подготовка на това първенство не се изразяваше само в инвестирането на 3 милиарда долара за построяването на 10 нови стадиона, но и в рекламирането на Република Корея по света. Конкуренцията между Южна Корея и Япония за домакинство на първото азиатско световно първенство, което е и първото на 21-ви век, беше толкова ожесточена, че европейците решиха да направят двете държави домакини, за да избегнат политически усложнения с тях.

Футболът е област, в която корейците могат да бъдат лидери в Азия - нещо, което е било трудно в историята по различни причини – било тя историческото културно доминиране на Китай в района или икономическата мощ на Япония в по-нови времена. Стремежът да бъдат най-добрият азиатски отбор мотивираше допълнително, както държавата, така и обществото на Южна Корея. Гордостта на корейците от факта, че са единственият азиатски отбор, който е достигнал полуфинал на световно първенство, не прерасна в надменност. В същото време корейци не пропускаха шанса да правят коментари от рода на това, че Китай никога не е побеждавал Южна Корея на футбол или, че е важно Република Корея да се представи по-добре от Япония и т.н. – отново история, история...

Историята предлага обяснения за процесите, които имат определени причини и логика. И успехът на Южна Корея не изглежда такова чудо, както много европейци си мислят. Други искаха да обяснят корейските победи изключително със съдийството или случайността, което е доста обичайно за победените страни. Тази пристрастност е обяснима, но това, което ме интересува в случая е не да бъда “про-“ или “анти-корейски” настроен, а да търся обяснения на корейския успех. Затова историята може да предложи някои от отговорите. Друг корейски отбор, например, този на КНДР, победи Италия на Световното първенство през 1964 година (1:0) и достигна четвъртфинала на следващото световно първенство през 1968 година.

По-нататък, може да се направи връзка и с традиционни игри с топка, които развиват способности в тази област от ранна възраст. Има една игра, например с малка топка (“чеги”) – “чеги-чаги” (ритане на “чеги”). Целта е да се задържи “чеги” колкото е възможно по-продължително време във въздуха, като не се използват ръцете. "Чеги-чаги" може да се играе индивидуално или в група.

Друга игра, “чок-ку” (което буквално означава “футбол” или ходило-топка), е свързана с прехвърляне на топка без използване на ръцете между два отбора над ниска мрежа на терен с големината на волейболно игрище (топката може да докосне земята само два пъти преди да се прехвърли в противниковата половина). Ученици, студенти, работници и войници играят “чок-ку” през почивките.

Както добре е известно, таекуондо е традиционен национален спорт, който развива добра кондиция на тялото и голяма гъвкавост. За разлика от карате, таекуондо набляга на работа с краката – бързина, гъвкавост и добро позициониране в пространството. Почти няма кореец, който да не е тренирал таекуондо в училището или в казармата. Голът на Пак Сонг Джин срещу Португалия беше отличен като най-красивият гол на първенството. Такива умения и виртуозност не се постигат чрез игра в полупрофесионална лига за няколко години, предшестващи първенството. Те са възпитавани в редица традиционни игри и спортове в Корея.

Корейците се славят не само с дисциплината и постоянството си, но и с физическата си издръжливост - качества, които помогнаха на “червените” да бъдат конкурентни съперници на Италия и Испания в продълженията на двата мача от първенството. Маратонското бягане, например, е една от олимпийските дисциплини, в която Корея има традиционно солидно участие, включително и сребърен медал при мъжете от Олимпиадата в Атланта през 1996 година (Ли Бонг Джу се класира три секунди след победителя). Първият успех на корейски маратонец води началото си още от Олимпийските игри в Берлин през 1936 година, където кореец, Сон Ки Чунг спечели маратонското бягане с нов световен рекорд, състезавайки се за Япония (тогава Корея е колония). Друг кореец, Нам Сунг Йонг, печели бронзовия медал на същото маратонско бягане.

Изброените по-горе традиционни игри и спортове, които заемат важно място в корейското общество, не правят автоматически един добър отбор по футбол, но те развиват определени качества, които създават предпоставки за голям избор от атлетични спортисти. Като се прибавят и целенасочените усилия на администрацията, догонването на водещите в света на футбола става не само свръхамбиция, но и достижима цел.

Ръководството на националния отбор беше друга важна причина за успеха на Южна Корея. На миналото първенство във Франция, корейците загубиха от Холандия с 5:0. В резултат на тази загуба отборът имаше нов треньор на следващия ден... В началото на 2002 година Южна Корея привлече като главен треньор на отбора Гус Хидинг – треньорът на Холандия по време на френското първенство. Той преобрази състава и се създаде невероятна “химия” или взаимодействие на неговия опит с дисциплината и качества на корейските играчи.

По време на първенството в Япония и Корея Хидинг се превърна в национален герой и легенда, надминавайки предварителния “план” и очаквания от него да постигне поне първата победа на Република Корея на световно първенство и да класира отбора до следващата фаза (шестнайсетинафиналите) след срещите в предварителните групи. “Първа победа” и “шестнайсетинафинали” бяха главните девизи в подготовката на Южна Корея за първенството.

Съчетаването на домакинство, дисциплина, физическа подготовка, способности, талантлив и опитен треньор от Европа и амбицията на държавата и голямата мечта на корейците не правят четвъртото място на първенството по-малко изненадващо. Но тези причини и тяхното комбиниране правят този успех по-разбираем. Триумфът на Южна Корея на Световното първенство символизира успехът и в други области като икономиката, където взаимодействието между местни качества, инвестиции, национална амбиция и учене от опита на другите водят до “чудесата”.

Link to post
Share on other sites

" Бебе се роди в самолет

 

Бебе се роди на повече от 11300 м. надморска височина в небето над Северна Канада в самолет на южнокорейска авиокомпания, съобщи АП, цитирана от БГНЕС.

 

Джейдън Браун се появил на бял свят миналата сряда и бил изроден от баща му Лари и хирург от Южна Корея, който пътувал в самолета, извършващ полет от Филипините към Ню Йорк. „Нямах много време да осъзная какво се случва“, сподели Лари Браун.

 

Съпругата му Джесъл била бременна в седмия месец. Бебето тежало по-малко от 1,36 кг. и спешно било отведено в болницата в Ню Йорк. "

Link to post
Share on other sites

Интересен сайт - за всекиго по нещо, има голям раздел за киното....

http://www.koreasociety.org/

 

И Корея, по точно - Южна Корея си има Айфелова кула...

защо пък не...

истинската Айфелова кула

dsc07422.jpg

и тази на покрива на хотел - Gwangwon-do

dsc07421v.jpg

Link to post
Share on other sites

Разглеждайте, яжте, пейте, танцувайте, медитирайте – това са поканите, които получават туристите в екзотичната страна от Далечния Изток. Иначе корейците почитат учението на Конфуций

3380.jpg С разнообразна и красива природа, със злато, мрамор и полускъпоценни камъни е привличала Корея в миналото - но не само поклонници, но и завоеватели. През вековете бурна история страната не само е воювала със съседите, а е усвоявала и техните цивилизационни достижения. Корейският полуостров винаги е играл роля на генератор на идеи, знания и художествени образи, формиращи се в страните на Далечния Изток.

Следите на историята

Ако пристигате в Сеул през основното международно летище Инчхон, може да стигнете до столицата след около

час по автомагистралата. Първото, което ще ви удиви, е широчината на реката, която се пресича от

магистралата - около 1 километър, както красотата и архитектурата на многобройните мостове над нея.

Градът, в който влизате, зашеметява с мощта на строителните технологии с ексползията от стъкло и бетон.

Но градът пази и спомен за миналото. Архитектурните паметници тук не са много, защото след техническия бум старите къщи са заместени от модерни сгради и небостъргачи. Но пък петте дворцови комплекса, останали от времто на управлението

на династия Ли, омайват любителите на историята и етнографията.

Това е място, където е добре да заменим туристическата треска със спокойно съзерцание.

Всеки дворец прилича на малък град с тихи уличики, уютни градинки и трогателни скулптури.

3407.jpg Дворецът на щастието

 

За визитна картичка на града се смята построения в 1392 г. Кенбоккун (Дворец на блестящото щастие). Мястото за

него било избрано от самия император, съобразно фэн-шуй, съгласно който на север от двореца трябва да има гора,

а южната му част - достъп до вода. Навярно е било така, но в днешно време дворецът е самият център на града.

През войната дворецът бил напълно разрушен едва много по-късно го възстановили в първоначалния му вид.

Ако сте за кратко в Корея и бързате да видите повече, може да се ограничите с посещение в Кенбоккун, където винаги е много оживено.

Съвсем друга атмосфера цари в двореца Чханкекун, който е по-встрани. Посетителите там не са много и може спокойно да се разхождате по алеите, да разглеждате павилионите и да се чувствате като корейски аристократ от XVI-то столетие.

 

3408.jpg Етнографското село

Етнографското село Ичун се намира на 50 минути от Сеул, в много живописно място на брега на езеро. Тук винаги има туристи.

В селцето не жиеее никой, но впечатлението от него е, че е "живо", че неговите обитатели просто ги няма в момента.

Конете ги чакат в конюшните, в кокошарниците се суетят петли,кокошки и патици. Тук може да се разгледате

къщите, типични за различните корейски провинции, занаятчийски работилници, градинки засадени със зеленчуци и овощни дървета.

Както се полага на голямо село - тук има селсъвет, място за наказание на провинилите се и дори затвор.

На по-големите кръстовища може да видите улични представления, възпоизвеждане на обичаи и церемонии - като сватба, погребение

или традиционни спортове.

 

3409.jpg

Будизмът

 

Едно от най популярните сред западните туристи занимание е temple stay – прекарването на туристи в будистките манастири на Корея. Тук е е квинтесенцията на културата на Далечния Изток. Може да видите изцяло древната конфуцианска церемония на поклонението към предците, вече загубена в Китай, да послушате древна култова музика. Сравнително неотдавна храмовете

отвориха врати за тези, които желаят да се потопят в будистката и корейската традиция.

Всеки манастир си има отделна програма. Гостите се преобличат в сиви монашески одежди,научават храмовия етикет „отричат” се от суетата и се обучават в медитацията дзен. Богослужениета се провеждат в 3 часа на разсъмване. Туристите могат да участват в церемония на 108 поклона.

В будизма се счита, че човек изпитва 108 изкушения, от които може да се освободи, като направи това число поклони.

Особен пункт на temple stay е чайната церемония. В храмовете обясняват, че чай пият петте органа на чувствата: ушите слушат, как кипи водата, носът вдихва аромата на чая; очите виждат неговия цвят; езикът пробва вкуса, а ръцете чувстват топлината на напитката.

Древната столица

За да почувствате напълно душата и историята на Корея,трябва да отидете на югоизток – в древната столица Кенджу, където почиват древните крале-шамани.

Знаковото място на Кенджу е пещерният храм Соккурам, разположен в каменна пещера на скалист склон, съхраняващ

едно от най-красивите светилища на Буда в света.

Каменният Буда - статуята, която се смята за една от най-невероятните в света, вече 500 години е в страната

на Източното море, заобиколена от 39 бодхисатвами, 10 наханами (ученици на Буда) и небесни деви.

По пътеката, водеща към храма и от самия храм се открива забележителата гледка на планините националныя

природен парк на Корея. Тук е и най-древната в Азия обсерватория Чхомсонде,не по-малко загадъчна от Стоунхендж.

Според легендата тя държи свода на небето. Не бива да пропускате стария будистски храм Пулгукс – чиято камбана има тегло 19 тона – една от най-големите и звънки в света.

Медния остров

Остров Чеджудо е най-големият от множеството острови на юг от материка в Тихия океан.Това е мечтано място за почивка на жителите на Корея в летния период, корейските младоженци прекарват тук своя меден месец. Островът има

вулканичен произход и следи от базалтови лави се виждат навсякъде. Морските вълни, слънцето и дъждът са сътворили от тази каменна лава цяла феерия от приказни образи, разкрасени в сиво-бели, зеленикави и даже виолетови оттенъци. На острова има около 360 кратери на угаснали вулкани, най-забележителният от които е планината Халасан, е с височина около 2000 м

над морското равнище. От върха можете да видите част от острова. Оттук се виждат и всичките четири крупни водопада и разкошната ботаническа градина на острова има развита

инфраструктура за отдих, хотели от всякакво ниво. Тук има и музей на зеления чай и музея-парка за отглеждане на бонсаи.

"Халю"

Не се страхувайте от непонятни думи лесно е да ги разберене на място.Тайнственото «халю» е всъщност културен феномен,

в Югоизточна Азия: на мода е всичко корейско – от кухнята до музиката, от облеклото до мирогледа. Корейската мода

е повлияна и от бойното изкуство таекуондо, което се практикува от повече от 50 млн.човека по света Тази „треска” е предшествана от триумфалния успех на корейските сериали и

филми, популярността на които надминала всякакви очаквания. Хиляди туристи пристигат в страната за да бъдат

на местата, където са снимани любимите им сериали, а тълпи от японски тийнеджъри окупират корейските магазини за да

купуват модни вещи.

 

3411.jpg Центровете за развлечение

 

Lotte World е в самата столица,огромно здание на брега на езерото. Това е най-големият в света

покрит развлекателен парк. Тук под един покрив ще намерите

десетки атракциони, вълшебен кораб, старинни замъци, шумящ водопад, великолепна пързалка. На голям екран пред входа в Lotte World се прожектират лицата на посетителите в момента.

 

EverLand е разположен недалеч от Сеул на огромна територия. Той е собственост на корпорация Samsung.

Тук е знаменитата Градина на цветята, където се провеждат сезонните фестивали. През пролетта цялата територия потъва в лалета, през лятото се обсипва с рози, през есента с хризантеми.

В парка има великолепен зоопарк, предлагащ с "сафари в джунглата". А за най-малките е открит специален детски зоопарк.

Caribbean Bay е един от най-големите аквапаркове в Източна Азия: водни басеини, изкуствено създаден бряг на море и изкуствена морска вълна с височина 3 метра, с балнео- и оздравителен комплекс.

Океанариумът е разположен в подземните етажи на 63-етажен сеулски небостъргач.

В гигантския аквариум живеят 40 000 риби от около 500 разновидности. В централния резервоар са настатени 70 акули.

Тук е представена екосистемата на Амазонка, смятана за една от най из богатите на планетата. Океанариумът дава уникалната възможност да на блюдавате също подводния живот в Карибско, Червено и Средиземно море, Тихия океан, на Хавайското

крайбрежие, в ледените води на Арктика и Антарктика.

3413y.jpg Национален характер

 

Корейците се придържат към учението на Конфуций, определящо мястото на всеки човек в обществото.

Както синът зависи от бащата, така работникът зависи от работодателя,а жената – от мъжа. Затова не се очудвайте когато

корейците често задават въпроси за възрастта, за да определят своето положение спрямо вас.

Корейците са пунктуални. Шефовете на корейските фирми се ползват с безпрекословен авторитет. По време на делови

преговори на стола на ръководителя не е прието да слагате на масата и да предлагате рекламни проспекти и материали.

В страната на Изтока голямо значение се придава на цветовете. Например, не бива да се изписва името на жив човек с

червена боя – тя се ползва при будистите когато човек умре. Корея е миролюбива, безопасна, търпима към чуждите обичаи

страна. Освен това тук не виреят вируси. Казват, че е свързано с традиционната употреба на имчхи – корейската туршия от

зеле, чесън и чушки.

Корея в четири сезона

От март до май в Корея цъфтят азалия,жълта акация, вишна и магнолия.

Юли и август са най-горещите и дъждовни месеци.

Есенните цветове украсяват страната през октомври.

По това време е ясно и сухо. Ски сезонът тук започва в края

на ноември и продължава до началото на март.

 

18.03.2006 (www.infotourism.net)

Link to post
Share on other sites

Привет! KKatrin,чак сега прочетох статията ти за Южна Корея.Честно казано,приятно съм изненадана от информацията,която научих.Може би защото в масовото медийно простнепрекъснато се говори повече за Япония и Китай.Но откакто от известно време станах почитател на корейското киноизкуство,започнах повече да се интересувам за тази страна.Искам да науча корейски!Как да стане това.Обръщам се към теб,защото виждам,че си изключително запознат по отношение на много неща свързани с ЮКорея.Много приятен като звучене ми е корейският език.

Между другото,тази сутрин по ,БТВ май че,социалният министър спомена за някакви спогодби м/у България и Корея,по отношение на тр.стаж при работа.Не уточни коя Корея,надявам се че е южна.Нещо повече по въпроса?

Благодаря и успешен ден!

Link to post
Share on other sites

Дълго се колебах къде точно да напиша това, така че ако не му е тук мястото - искрено се извинявам :) И, надявам се, че не повтарям информация, която вече имате.

 

За всички, които обичат Южна Корея - на този адрес www.korea.net можете да си направите безплатен абонамент за месечно списание за Корея. На английски е, а статиите, поне на мен, са ми доста интересни и разнообразни. Разбира се, съдържанието на всеки брой го има и в сайта, в PDF формат, но аз предпочитам и книги, и списания, лично да си ги разгърна :D

Link to post
Share on other sites

мисля че тука е мястото...

http://www.youtube.c...simonandmartina

http://www.eatyourkimchi.com/

това са ютюб канала и блога на двама канадци, който са учители по английски в корея... мисля че биха представлявали интерес за всеки, който се интересува от това какво е да си чужденец в Корея и всяк'ви такива нещица ... инджой :asian:

Link to post
Share on other sites

Корейка взема книжка от...960-и опит.

 

Ча Са стартирала курсовете за шофьорска книжка през 2005 г., но успяла да заслужи свидетелството едва преди няколко месеца. През първите две години жената се явявала всеки ден на писмения изпит, а през последните три - по "едва" два-три пъти седмично.

Вероятно в повечето страни това би се приело като сериозен провал и би предизвикало всевъзможни подигравателни коментари. В Южна Корея обаче упоритостта е едно от най-ценните качества, а Ча Са се определя като национален герой. Когато жената най-накрая успяла да премине писменото изпитание, няколко телевизии отразили събитието, а най-големият корейски автомобилен производител Hyundai-Kia Automotive Group я възнаградил с чисто нова кола Kia Soul. 69-годишната Ча Са е завършила четвърти клас и писмения тест се оказал тежко изпитание за нея. "Затрудниха я термините и въпросите за поддръжката на колата", коментира един от инструкторите. "За всеки опит Ча Са плащаше по 5 долара и пътуваше по няколко часа, но това не я спря и сега е лицензиран шофьор", допълва той. Ча Са живее в отдалечен, трудно проходим планински район, който се обслужва от една-единствена автобусна линия. "Колата е необходимост тук, а за да я карам, ми трябва книжка", коментира 69-годишната корейка пред New York Times.

 

Превод на български в-к Телеграф

Цялата статия

Link to post
Share on other sites

Здравейте! От доста време следя публикациите на този журналист и впечатленията му от пребиваването му в Южна Корея. Много са интересни! Бих искал да ги споделя:

Източни дневници 1

Източни дневници 2

Източни дневници 3

Източни дневници 4

Източни дневници 5

Източни дневници 6

Източни дневници 7

Източни дневници 8

Link to post
Share on other sites

Аз попаднах на това преди време: ''How to be korean". Влезте в профила на младежа. Има и други интересни неща, но английският му малко не се разбира, защото говори твърде бързо и с акцент. :rolleyes:

http://www.youtube.com/watch?v=beqiywWrNsQ&feature=channel_video_title

Link to post
Share on other sites

Скоро четох статия за този българин, но репортажа е доста по-интересен. Той е спечелил конкурса за най-хубаво мъжко тяло в света. Този конкурс се е провел в Южна Корея и победителя разказва впечатленията си.
 

http://vbox7.com/play:0d8a82f606

Link to post
Share on other sites

l.jpg

И най-умният град на света е... Сеул зае първо място в класацията на най-умните градове на света, съставена от компанията „Ериксон” и консултантстката фирма „Артър Д. Литъл”. „Интелигентността” на населените места била определена според устройството и ефективността на структурите, обслужващи жителите на съответния град. Голямо значение е отдадено и на „умната” връзка между последните технологии и околната среда. На второ място след южнокорейската столица остава Сингапур, следван от Стокхолм, Ню Йорк, Лондон, Токио, Париж, Пекин, Лос Анджелис и Шанхай.

 

Рейтингът на селищата бил измерен и според скоростта и качеството на внедряване на информационно-комуникационните технологии в градската структура.

 

Сеул отнесъл приза заради мащабните и отлично реализирани програми в областта на екологията. Сингапур, от своя страна, бил първенец в здравеопазването.

 

 

Link to post
Share on other sites

8City - сега е анимация и изглежда като научна фантастика, но до 2030 г. южнокорейският развлекателен център (по подобие на Лас Вегас) трябва да бъде завършен. Ще бъде разположен на остров, намиращ се недалеч от Инчхон и на 28 км от столицата Сеул. 8City ще има хотели, казина, ресторанти, барове, търговски центрове, трасета за автогонки, концертни зали и собствена марина. Корейският Град на греха ще бъде с формата на осморка - число, считано в Азия за щастливо.

Плановете на инвеститорите е 8City да достигне и дори задмине по популярност и приходи Лас Вегас и Макао.

Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Create New...