Jump to content

Recommended Posts

Не зная как точно да се изразя правилно, надявам се да не объркам никого от тези, които се двоумят дали да го гледат. При този филм се случи следното - изгледах го провокирана от мненията. Очаквах да ме "тресне тока" едва ли не с началните надписи, но не. Чувството беше приятно, красиво..После филма свърши и изключих компа. Почти забравих улисана в домакинстване и три дечурлига крещящи наоколо, по и след мен..Но по едно време се спрях и се запитах - Дали бих могла да стана невидима, дали съм готова да бъда призрак за някой, но просто да съм до него? Нужно ли е да говорим, за да споделяме? Аз обичам да говоря, но ще забележат ли, ако млъкна? Искам да съм ..
Не ми излиза от ума този филм. Красив е. От тези които влизат директно в сърцето без да е нужно да ги анализираш.
Надявам се да сте разбрали, че е от задължителните smile.gif

 

  • Like 1
Link to post
Share on other sites

Гледах го за четвърти път, опитвайки се да разгадая фокуса с който ме омагьоса, но нямаше такъв. Всичко си беше също толкова истинско, нищо фалшиво. Няма човек, на който да не му е въздействал, без значение дали е първия или последния корейски филм, който е гледал. Мис Корея е все така прекрасна, отвън и отвътре.

  • Like 1
Link to post
Share on other sites

Сега го изгледав и морам да признаам многу чуден филм, ама во позитивна смисла :) Мене најинтересни ми беа сцените во затворот кога овај му се криеше на чуварот хахахаха мислев дека ќе му избега ама не :lol: Навистина неверојатно како главниот лик не кажува ниеден збор, за разлика од девојката. Али сепак на крај може да се каже дека иако немаше многу зборување, многу работи беа кажани :) 7/10 од мене B)

Link to post
Share on other sites

Какво да се каже.Изключителен филм.Изключителен Ким Ки Дук.Изключителни актьори. Честно казано се изкючих ,не мислех за нищо,оставих се в обятията на филма,отпуснах се и се насладих на това прекрасно творение.

Link to post
Share on other sites

Не знам как не намерих този филм по-рано, но все пак съдбата го довя при мен и снощи го гледах. Наистина не съжалявам за времето, което отделих, защото сега той ми е определено един от любимите филми. Толкова различен, оригинален, на моменти странен(в добрия смисъл на думата, тъй като точно това ме привлече в него). Принципно често пъти намирам думите за излишни, а и мисля ,че те реално са такива. понякога дори само нараняват, вместо да помагат на хората или да им показват истинските ни чувства и намерения. Често пъти мълчанието е много по-добрият избор, затова похвала за режисьора. До сега не бях обръщала внимание на това кой е бил режисьор или сценарист на филми и такива, но този път нямаше начин да не проверя кой е тоз гениален човек, който се е сетил да направи такъв качествен филм. Да, наистина е повече от велико това, чрез само и единствено действия да докоснеш сърцето на зрителя, да го накараш да си създаде собствена представа за всяко нещо, случващо се в даден момент и прочее. Това е вече изкуството на киното. Зад всяко действие, се крие един смисъл, който всеки разбира по различен начин и това е така , защото всеки човек мисли индивидуално и това му е хубавото - режисьорът е дал на всеки точно такава възможност за индивидуално мислене и разбиране, което прави филма уникален по един очарователно различен начин. Който очаква да чуе нещо, остава сляп за съкровището, което е сътворил Ким Ки Дук. А който реши да се вгледа, лесно ще отвори сърцето си и ще осъзнае смисълът на всяко изражение, всяко действие и ласка, доказващи било то разбиране, съчувствие, гняв и пр. Просто реално този филм не е за всеки, защото не всеки може да оцени както подобава истинското значение на едно изкуство. Както и да е, аз лично обичам филми ,които ме карат малко или много да се замислям. леко философска натура съм.

 

И накрая искам да добавя и аз своето мнение за това с топката за голф. хД

 

Та, по самият начин по който заставаше девойката...на въпросната траектория на голф топката, сякаш показваше желанието й, да бъде допусната изцяло и безвъзвратно в света на главния герой. Защото беше ясно, че той сякаш живее в един напълно свой си свят и досега никой не е изявявал желание да го последва в него и постепенно той остава сам в този свой свят-но човек не е създаден за да живее сам, затова винаги намира някой, който да го разбира, да го подкрепя и да сподели светът му. По мое мнение, тя девойката искаше да стане част от този негов свят, още когато започна да му помага там с прането и другите работи, които вършеха в чуждите къщи. Само че някак си усещаше, всеки момент, в който той вземете онзи стик, че все още не е станала неизменна част от неговия свят и тъй като си личеше ,че не мисли да се предава...умишлено заставаше на въпросната траектория на онази топка. В крайна сметка тя му доказваше ,че го разбира, подкрепяше го и бе до него в тежките моменти..Показа му ,че тя е достойна да бъде част от света му, че даже е създадена за това. Аз си го обяснявам по този начин.

 

Link to post
Share on other sites

Много ми хареса. Бях свалила още два филма за гледане след него, но не можеш просто да пуснеш следващия филм след 3-Iron. Дори забравих да вечерям, а повярвайте ми, аз не забравям да вечерям :-DDD

Link to post
Share on other sites

Веднага след предишния си коментар пиша пак аз. Две седмици минаха, откакто гледах филма, често се сещам за него и пак ме обхваща онова чувство, което ме хвана веднага след като приключи. Само още един филм е оставил такъв отпечатък и съм мислила за него дълго след това - Requiem for a Dream. И все пак 3-Iron ми хареса много повече, а и не си приличат особено. Единственото, което ги свързва е това, че са единствените филми, за които мога да кажа със сигурност, че са ми "любими".

 

И двата филма те оставят с едно странно усещане ... при 3-Iron е приятно, спокойно усещане, искам да го гледам пак и пак и разказах на всичките си приятели за него. Реквиемът беше нещо друго - той просто те смачква без да го усетиш, едвам-едвам от началото до края. Все съм си мислила, че филмите на Ким Ки-дук са като Реквием за една мечта и май това ме е спирало да ги гледам - защото трябва да уцелиш момента за такъв филм. Но виждам, че не всички са такива.

Link to post
Share on other sites

... Без думи. Дори незнам какво да напиша. Последните 2-3 минути от филма и надписите ги гледах с насълзени очи и огромна усмивка! Дори мозъка ми неможе да го побере, как са направили такъв филм. Този със сигурност ще е един от филмите, които ще помня много дълго време!

Link to post
Share on other sites

Уникален, толкова красив филм...Гледах го доста отдавна, преди 2 години (или повече?...); а сякаш беше преди пет минути... Впечатлението от него никога не избледнява.

Колкото до интерпретацията на сцените...има ли смисъл? Оставете душата да гледа...тя знае всички отговори.

След толкова време, при спомена за филма, въпросът, който изниква в ума ми е ...'Видими ли сме ние изобщо? Колко хора (,ако има дори един!) в живота ни ни виждат истински?

 

Досега не съм писала в темата, просто защото макар да го гледах отдавна, все още не намирам думи, с които мога да изразя впечатленията си от него. Затова пък намерих интервю със самия Ким Ки Дук за този филм и реших да ви го постна. Дава "отговори" на всички въпроси в темата :) Доста е дългичко, макар че малко го посъкратих.

Интервю с Ким Ки Дук от 21.04.2005 в Сан Франциско по случай премиерата на 3-Iron

 

Р: Казахте, че част от филмите ви са изследване на самия себе си. С какво ви помогна 3-Iron да разберете по-добре себе си и какво ще научи от него публиката?

ККД: Има различни видове филми. Мисля, че има филми, които показват лоши хора, които трябва да бъдат изхвърлени от обществото и унищожени. От друга страна, има сантиментални човешки драми, които се базират на любовна история или на сантиментална трагедия. Чувствам, че тези филми са необходими на хората. Но това, от което аз се интересувам, са екзистенциалните въпроси- какво е животът, какво е човекът и какъв е смисълът на живота въобще. Въпросът, който поставям в 3-Iron, се отнася в голяма степен до света, който обитаваме- дали е реален или не и как можем да разберем защо сме на този свят. Чрез филма в никакъв случай не искам да дам отговори, а по-скоро да представя една градация от въпроси, върху които публиката да може да разсъждава.

Р: Като режисьор черпите идеите за филмите си от заобикалящия ви свят. Откъде дойде идеята за този филм?

ККД: Първоначалната идея за филма се зароди от едно много просто нещо. На ключалката на вратата си намерих залепен рекламен флаиер. И за да пъхна ключа в ключалката, трябваше да отлепя рекламата. И така си помислих, някой крадец може да сметне, че това е дом, който от дълго време е необитаван. Така възникна идеята за филма. Но когато започнах да снимам исках да изпробвам една промъкваща се спиритуална презентация, до някаква степен нещо, което е на границата между съществуващото и несъществуващото, и тази граница е в невидимостта. И исках да изпробвам идеята от човешкото поле на зрението, да изследвам перспективата под ъгъл 180 градуса, и въобще дали извън човешкото полезрение човек може да остане невидим.

Р: Благодарение на този замисъл филмът дава обширно поле за различни интерпретации. Но основната идея все пак е сливането на двама души. Как виждате вие техния романс – като проклятие, като спасение, или като и двете?

ККД: Опитвам се не да представя някого като лош човек. Водещата тема на филма се изразява във вземането на решение за съвместно съществуване. Ако се замислите къде може да избяга тя, ще откриете, че тя би отишла там, където съпругът й няма да отиде. Може да промени живота си, избягвайки от съпруга си. Но аз предствям друга възможност чрез този вид вмешателство в брачния живот на двама души, който им позволява и на тримата да се разберат по-добре един друг. Следователно няма нито победител, нито победен. Всички продължават живота си, докато някога го променят, но аз не искам да съм този, който ще каже как да го променят.

Р: Искам да разясня как филмът отразява днешна Корея. Tae-suk прототип ли е на други млади хора, които не могат да намерят своето място в обществото?

ККД: Не, категорично не. Филмът изобщо не е замислен като критика към обществото. Може би отразява определени образи, които можем да срещнем на улицата. Но аз съм искал да изобразя един фантастичен, измислен свят. Това в никакъв случай не е филм за корейското общество. Този филм може да бъде направен във всеки град, било то в Ню Йорк, ЛА или Сан Франциско, с участието на американски звезди и тогава също няма да се питаме дали такова е амер.общество. Защото смятам, че е интересно и не е трудно да се проследи самата история.

Р: И в този филм сте отстранил диалозите?

ККД: В началото, докато пишех сценария, имаше доста диалози. По време на снимките отсранявах все повече и повече реплики, като накрая запазих съвсем малко думи. Но смятам, че дори и без думи има много диалози. Например смехът и плачът са важни елементи от диалозите на филма.

Р: И в този филм тишината и мълчанието стават важна част от самата история. Това са знаци за бунт, а понякога дори и за саморазрушение чрез собствения избор на запазване на мълчание. С думи не могат ли да бъдат изразени тези неща?

ККД: Не че непременно образите не се нуждаят от думи, за да комуникират. Това е всъщност стратегия да накарам зрителите да почувстват героите, да влязат в тяхната кожа. Така в някаква степен самите зрители въвеждат свой диалог, докато гледат филма. Когато във филма е тихо, всеки зрител сам си представя кой какво казва в различните сцени.(евала)

Р: Във филмите ви светът на индивида изглежда величествен (в смисъл на всепоглъщ, всичко се върти около този единствен свят на отделния човек). А героите се опитват да видят и извън обсега си на полезрение. А вашата задача е да сложите рамка на този необхватен свят. Любопитно ми е, как вие го виждате визуално. Не приличат ли филмите ви на картини?

ККД: Много е метафизическо. Аз смятам, че светът се състои от различни направления и индивидуални схващания. И когато се съберат всички тези частички се образува един колективен мироглед на възприемане на света. Но мисля, че всеки човек си има собствен мироглед, дори и когато някои от възгледите му са като на други хора. В много аспекти светът всъщност не ни заобикаля, а е вътре в нас, в нашето собствено виждане за света. И това води до вътрешна борба със самия себе си. Смятам, че и в моите филми героите се борят със самите себе си. Борбата със самия себе си е борбата със света. Образите на Im Sun-hwa и Tae-suk – всеки от тях е изграден като продукт на фантазиите и въображението на другия. А двамата могат да бъдат продукт на фантазията на съпруга- един вид фантазия във фантазия. Следователно кое е реално и кое е светът наистина зависи от това, което си представяш.

Р: На какво наблягате при избора на актьори?

ККД: Предпочитам актьори с малко или никаква практика. В някои актьори виждам как изживяват ролята, все едно че правят документален филм.

Р: Играете ли голф?

ККД: Малко.

Р: Голфът за вас отдушник на гняв ли е или по-скоро ви изнервя?

ККД: (смее се) Без значение колко добре играеш, се изнервяш, но и едновременно с това те отпуска. Човек никога не знае дали топката е попаднала на мястото и с всеки удар играта се променя. Повечето хора възприемат голфа като изискан спорт, привилегия на богаташи. Но аз смятам, че има медитиращ и философски характер. Трябва да изчистите душата си, за да можете да играете голф.

Р: Вие сте много продуктивен режисьор. Очаквате ли в бъдеще визиите ви да надхвърлят бюджета ви?

ККД: Вие не знаете. Аз не мога да предвиждам бъдещето, така че и аз не знам. Аз не се стремя да правя бюджетен филм, а да накарам колкото се може повече хора да гледат филмите ми. Знам, че донякъде това е възможно с Low-Budget-Blockbuster.

Р: Целта ви е правдивост, поне според мен. Показвате проблясък надежда, макар и само в областта на духовното. Можете ли да кажете нещо за сблъсъка на тъмнината и надеждата? И виждате ли напредък в това?

ККД: Вярвам, че филмите ми показват борбата между светлина и тъмнина, между тъга и надежда. Винаги се опитвам да правя честно филмите си, без да използвам операторски ефекти и професионално актьори. Не искам да се осланям на манипулиране на човешките емоции или нещо от сорта. Но това е нещо повече от лесно направен филм. Филмите са един вид моята собствена философия, моята идея, че черното и бялото са всъщност един и същ цвят. Можете да видите черното, само ако го поставите върху бяло. Можете да видите бялото, само ако го поставите върху черно. И това е взаимно съществуване, черното и бялото се дефинират един друг. Тази тема отразявам във всичките си филми.

 

 

 

И понеже знам, че това не е един от най-добрите преводи, ето оригиналът на английски

Groucho: You've talked about how your films are partly an investigation of yourself. What did 3-Ironhelp you to understand about yourself, or what do you think it will teach audiences about you?

Kim Ki-duk: There are different kinds of films. I think there are films that really portray some people as bad—bad people who must be abolished from society and must be cast away. And at the other end you have the sort of sentimental human dramas that focus either on love stories or some sort of sentimentalism. And I do feel that those other kinds of films are necessary in their own way, but what I'm more interested in is sort of the existential questions of what is life and what is a human being and what is the meaning of all this? The question that I explore in 3-Iron, as well as Spring, Summer, is in some ways about this world we occupy and whether it's real or not and how we can actually understand what we're doing here. And by no means am I presenting any answer as a right answer of any kind, but rather really raising a set of questions that the audience can debate in some way. I do believe that there are different points of view that are just as valid as mine.

G: You're a filmmaker very receptive to ideas in the world around you. Can you explain how you got the idea for this film?

KK-d: In some ways the first idea, the initial idea, for the film was simple. I saw a flyer—an advertisement—covering my keyhole, and I realized I would have to remove it in order to insert my key in the lock. And I thought this could be one way a thief could figure out which house has remained vacant for a long time. So it began with sort of a simple idea. But as I started making this film, I wanted to also explore the idea of haunting, and a ghostlike presence in some ways—something that borders—that's in-between existence and non-existence—an exercise in invisibility. And I really wanted to explore this idea of human line of vision, of perspective, as in 180 degrees—and whether one could actually stand outside that line of vision to remain invisible.

G: Related to that idea, the resolution of the movie is open to interpretation. But two people unite to face the world in the movie. Do you see their romance as an escape, a redemption, or maybe both?

KK-d: I try very hard not to portray anybody as a bad guy—not even the husband. The overarching theme—especially the theme embodied in the resolution is one of coexistence. If you think about it, if they were to escape, that would exclude the husband. They would go someplace where the husband would not be around. But this sort of intervening and coexistence with the husband still there really portrays the possibilities that the three people can arrive at an understanding of each other. So there's no winner. There's no loser. And their lives would continue and, at some point, change—but I'm not about to say how.

G: For the benefit of American audiences, I want to discuss how the film may reflect today's Korea. Is Tae-suk emblematic of the many young people who have no welcome place in society?

KK-d: No, absolutely not. I don't see this film as a social criticism at all. It may reflect certain patterns in housing and explore themes of home. But especially beginning with the prison scenes, this is—I really see the film in a fantastic realm. So, no, even in Korea I see this is not a film about Korean society at all. I feel that this film could have easily been made in any other city, whether it is New York, L.A. or San Francisco. So, for instance, if there was a well-known star, an American star in this film, a more American audience might have seen something like this. Because I think it is not a difficult story to follow, and it's very accessible, and I think it is interesting.

G: In this film, as in other films, did you eliminate dialogue, or did you set out from the beginning not to have much dialogue?

KK-d: When I first wrote this narrative, there was dialogue throughout it. During production, I eliminated more and more. In post production, I just kept the very few words that remain. But even without words, I do believe there is much—there's a lot of dialogue. Laughter and crying, for instance, are I think important elements of dialogue in this film.

G: Also, in this film, it seemed like the lack of dialogue, or the silence, became an important part of the story. The characters rebel and sometimes maybe even self-destruct by choosing not to speak. Are words sort of useless to the characters?

KK-d: It's not necessarily that the characters don't need words to communicate, but really it's a strategy to force the audience to fill in the blanks themselves. So in some ways they insert sort of their own dialogue throughout the film: imagining what they would say—imagining what might be said when there is silence in the film.

G: In your films, the world can be overwhelming to the individual. And maybe the characters are trying to see what outside of their frame of vision. And your job is to put the world into a frame. So I'm curious how you see that. Do your films resemble your paintings at all, or how do you see your visual sense?

KK-d: It's very metaphysical. I think a worldview consists of individual orientations and individual perspectives, and if you lump it together, that constitutes sort of a collective worldview. But I do believe that every individual has a worldview of their own, even if they had some perspectives in common with other individuals. In many ways, the world is not outside of oneself, but really the world containing one's own internal worldview. And so it's really internal turmoil that people are struggling against. And I think in my films, too, it's really the struggle against self. That's the fight against the world. In Sun-hwa and Tae-suk's characters, for instance, each other is a figment of each other's imagination and fantasy; one could read it that way. To the husband, both of them could actually be figments of his imagination—his fantasy. So what is real and what constitutes the world really depend on who you are talking about.

G: How do you cast your films, and what's important to you in an actor?

KK-d: I prefer actors with not much or no acting experience. Part of it is that I think they add almost a documentary feel to it—kind of like a realistic element. It's not always, but generally.

G: What happened in Paris to turn you from other possible careers to art, and what convinced you to take a further step to film specifically?

KK-d: I've always enjoyed storytelling and crafting a story. But because I didn't go to college, I never thought one could be a writer or a film director without attending college. When I was in Paris, I realized that there were many people without formal educational training who can do it and who, in fact, do do it. So when I returned to Korea, I started writing a scenario thinking that perhaps I could try it.

G: Do you play golf?

KK-d: A little.

G: Does it give you an outlet for anger or does it cause more anger?

KK-d: (Smiles.) No matter how well you play, it's both infuriating and at the same time a great stress relief. You never know how you are going to hit a ball, and it changes from one to the next. A lot of people dismiss golf as sort of the bourgeoisie wealthy people's sport, but I do believe there is a bit of a meditative and philosophical quality about it. For one, if you try to do well, you won't do well. You must empty your mind in order to play golf.

G: You are a very prolific filmmaker. Do you anticipate your vision outgrowing your usual budget in the future?

KK-D: You don't know. I can't predict the future, so I don't know if it would happen, but I do want to create a film with a small budget, but reaching as many people as possible—I do want to make a low-budget blockbuster in some way.

G: What is the most satisfactory response you've received to a film from an individual?

KK-D: That wasn't 3-Iron yet, but was Spring, Summer—I showed it at the Lincoln Center not too long ago. And there was a woman well into her eighties—a very pale white American woman who stayed long after the screening and didn't leave and asked and begged the staff if she could please meet the director so she could hold his hand. And when we met, she thanked me for letting her see such a wonderful film before she died. So I thanked her back.

G: Lastly, your goal is truthfulness—perhaps a bit more with each film, from my perspective. You show glimmers of hope, if only in the spiritual realm. Can you talk about this tension of darkness and hope? And do you see a progression?

KK-D: I think you've described it right on the mark. I do think that my films grapple with this tension between lightness and darkness, sorrow and hope. And I try to make my films honestly without fancy camera-work—not using a whole lot of professional actors. And not resorting to the kind of deliberate, manipulation of people's emotion and that sort of thing. But it's beyond just making a happy film or a light film. This is sort of a kind of general philosophy of mine, but it's this idea that the colors of black and white are actually the same color. You can only explain black by pointing to what's white. You can only explain white by pointing to what's black. And it's the mutual existence—it's the coexistence of black and white that define each other and make my films sort of reflect that theme.

 

 

 

Много благодаря за интервюто и превода, страхотни са! Ким Ки Дук потвърди мнението, което имах за него. Уникален режисьор-магьсник, с възприятия и цели далеч над 'видимите'.

Link to post
Share on other sites

След толкова време, при спомена за филма, въпросът, който изниква в ума ми е ...'Видими ли сме ние изобщо? Колко хора (,ако има дори един!) в живота ни ни виждат истински?

това е един много основен и фундаментален въпрос, до който съвсем малко хора стигат, а дори сред тези които са си го задавали, често пъти му

обръщат гръб, игнорират го - истинска рядкост е, някой да зададе този въпрос така отркито, а още по-голяма рякост е един филм да достигне

толкова дълбоко в теб, че да докосне твоята сърцевина, този въпрос не идва от ума, той просто се изразява чрез ума.

 

Чувствай се благословена, че никой не може да те види истински, другите могат да видят само твоята периферия, но не и теб, никой не може да те види,

освен ти самата, освен теб никой не може да те докосне, освен теб никой не може да почувства "коя си ти". Могат да видят и докоснат тялото ти, очите ти,

лицето ти, но не и теб, ти си скрита дълбоко вътре, всичко това са завеси, като облаци, но твоята светлина, твоя жизнен пламък е скрит дълбоко вътре и

никой не може да проникне дълбоко в него, ти си непроницаема. Хората могат да обикалят и само да обикалят около теб, но никой не може да достигне центъра,

нито пък ти можеш да докоснеш нечий център. Дори и влюбените, дълбоко влюбените, не мога да проникнат там.

Това е мъката на влюбените - те биха искали да проникнат един в друг, те искат да отидат толкова далеч, колкото е възможно, те искат да се слеят и да се съединят,

да станат едно, но всички усилия пропадат, каквото и да направят, те рано или късно откриват, че нямат успех, някъде те си остават двама, някъде отделеността се

запазва, остава една макар и съвсем малка, но непреодолима дистанция. Те могат да забравят, че са отделни, но не могат да станат едно.

 

Това е мъката на любовта, страданието, терзанието, защото любовта иска да изчезнат всички разделения и граници, но човек все отново и отново, идва до границата,

до ограничението. За това е толкова трудно да се приеме този факт, че никой освен теб самата не може да проникне в твоята съкровеност. Това е разликата м/у теб и камъка,

м/у съзнанието и материята - в камъка може да се проникне до самия му център, защото материята няма съкровеност, материята се разбира отвън, научно, защото тя няма

вътрешност, всичко е външно. А при съзнанието нещата са съвсем противоположни - всичко е вътрешно и няма нищо външно. Съзнанието е една безкрайна вътрешност, а в тази

вътрешност, добре че природата се е погрижила да не може да се проникне, защото щом веднъж се проникне, тя се превръща в обществено достояние, ти ще се превърнеш в обект.

Ако някой може да ти види истинки, ти ще си принизена до някакъв обект, до някакъв предмет, тогава ти не си човек - за това, ако някой непознат се вторачи в теб, ти се чувстваш неловко.

 

Има една известна времева граница, която психолозите са открили, че е около три секунди - ако в продължение на три секунди гледаш някого, няма проблем, това се приема за случаен поглед.

Но ако е повече от три секунди, тогава погледа вече не е случаен - тогава се прави опит да се проникне в другия човек. Ако обичаш човека това е позволено, защото влюбените са отворени

един за друг, но ако обичта липсва или човека е непознат, тогава той бива засегнат. Тогава това е насилие, защото нарушаваш съкровеноста на другия човек и той се чувства засегнат, неловко.

Защо става така? - наблюдавала ли си примерно, седиш си сама в стаята, ти си съвсем друг човек, след това влиза някой и ти незабавно се променяш, защото са дошли две очи, ти вече не си в

уединение. Например - взимаш си душ в банята, тананикаш си, правиш физиономии пред огледалото и изведнъж осъзнаваш, че някой те гледа през ключалката, веднага се променяш, този поглед,

този взор прониква в теб, като остра сабя, ти вече не си, тананикането престава, уединението е нарушено. Защо се чувстваш накърнена, ако някой те гледа през ключалката - защото са те свели

до някакъв предмет. Твоята субективност не е уважена, ти не си предмет, преди някой да те погледне, трябва да иска от теб разрешение, инак той е крадец, той те накърнява, прави от теб предмет,

но ти си съзнание, субективност и не можеш да бъдеш свеждана до предмет. Когато чувстваш, че те свеждат до предмет, ти не се чувстваш свободна, не се чувстваш добре, не се чувстваш щастлива,

а много, много подтисната.

 

Фактически, ако обратното беше възможно, това щеше да е цяло проклятие - ако хората можеха да те виждат истински, ти щеше да бъдеш някакъв предмет, стол, камък. Но ти си неуловима, това е което

наричат в религиите "душа", "атман", това е твоята субективност, твоето достойнство, в това е красотата и мистерията на живота, че никой не може да те види, освен ти самата. Светът е прекрасен, защото

поне едно нещо е изцяло твоя собственост - твоето съзнание, иначе всичко щеше да се продава на пазара. Съзнанието не може да се обективира, това е което упанишадите казват "познаващият не може

да бъде познат, виждащият не може да бъде видян, познаващият може да чувства себе си, виждащият може да чувства себе си". В твоята природа е да виждаш, да бъдеш свидетел, в твоята природа е

да не бъдеш обект - ти си субективност, която не може да се сведе до обект.

 

Цветя на празнотата, форми на нищото - това сме всички човеци, това си ти.

  • Like 1
Link to post
Share on other sites

...

 

Благодаря ти много за подробния и интересен коментар. Откога се каня да ти отговоря и все не намирам време... а и точните думи като че ли.

Много интересно ми стана колко различно хората интерпретират нещата, дори да става дума за един филм, един философски текст или един въпрос.

Виждам, че се интересуваш от древно-индийска философия. Браво :yes: . Минаха години, откакто аз четях задълбочено текстовете или ги изучавах в университета; но все пак, това са мисли и неща, които остават в теб за цял живот. Малко хора остават непроменени.

Разбира се, зависи човек кой текст чете и в каква връзка. Но, интересното тук е, че всички Упанишади, Ведите и по-късната философия оставиха у мен точно обратното чувство от това, което описваш ти. Това, което остана в мен, е мисълта и усещането, че всичко е живо, че всичко е една безкрайна душа, която мисли, чувства и вибрира в един ритъм...И в нея няма такова нещо като неодушевен предмет. Дори едно камъче, една скала....всичко е част от единната душа, живата цялост. И може да бъде видяно, усетено и заобичано от истиския 'виждащ'.

А с въпроса за хората, и изобщо вижда ли ни някой, имах превид нещо доста по-'простичко'...Дали въобще в живота ни има някой, който наистина може да ни види, да усети присъствието ни и да ни разбере истински...да види (или по-скоро да усети) нашия свят и истинските ни цветове. За мен присъствието на поне един такъв човек в живота ни, приятел, учител или любим, е истинска благословия. Не смятам, че това ни 'улавя' или превръща в предмет. Просто е общуване и споделяне на по-висше ниво. Отвъд думите, както във филма.

Затова и в описаната история тези двама души се намериха и превърнаха в едно цяло така бързо и неусетно. Защото се видяха и усетиха присъствието си истински.

Това ми напомня за един от любимите ми цитати...не помня вече в кой от индийските текстове го прочетох. 'Really important meetings are planned by the souls long before the bodies meet'. Истински важните срещи са планирани от душите много преди да се срещнат телата. Даже Паоло Коельо използва този цитат в една от книгите си. ( Да ме прощава, не че не го харесвам, но краде на 90% от древно-индийските текстове).

Така, това е от мен. Пак ти благодаря, макар че говорим до известна степен за различни неща; твоят коментар ми беше много интересен и ме накара да се замисля.

:bow:

Edited by desjer
Прекалено дълъг цитат.
Link to post
Share on other sites
Но, интересното тук е, че всички Упанишади, Ведите и по-късната философия оставиха у мен точно обратното чувство от това, което описваш ти.

не е обратното - същото е.

 

Неодушевени предмети има, това което няма е нежива материя - разделението м/у жива и нежива материя е условно, то се гради на количествена, а не на

качествена разлика и науката ще го докаже някой ден това, но просто е много трудно да се открие какъвто и да е признак на съзнание в камъка.

Планините също са живи, но независимо от това в тях почти няма съзнание, защото те съдържат деветдесет и девет процента инертност и един процент съзнание.

Съгласно еволюцията на живота, съзнанието продължава да расте, а инертността да намалява. Божествеността е сто процента съзнание.

Разликата между Божественото и материята е процентна, разликата е количествена, а не качествена. Именно затова в края на пътя материята може да стане Бог.

 

Това, което липсва на камъка е душата, а не съзнанието - това е разликата м/у субекта и обекта, за това той няма съкровеност. Камъка можеш да го строшиш и ще имаш

повече на брой, макар и по-малки като обем камъчета, но присъствието на "камъчност" остава - ако разрешеш човека, няма да се получат повече човечета т.е. "нещо"

присъстващо изчезва, това е душата и за това умира тялото, и човека, а камъка не.

 

По въпроса за хората - казвам ти, това е едно от най-трудните неща за разбиране, а дори да го разбереш пак ще ти е трудно да го приемеш. Има някой, който наистина

може да те види, но хватката е, че първо трябва ти да го видиш - може и да е човек, може и да не е, но първо си ти, а преди това, както предполагам се досещаш,

трябва да намериш себе си, заблудата, маята, в която живеем е, че ние познаваме себе си, но това не е вярно. Просто помисли, питаш "може ли някой наистина да ни види",

а можеш ли ти наистина да видиш някой и ако не можеш, защо.

 

п.п. паоло пък толкова не го харесвам, че съм чел около десетина страници от някаква негова книга преди години - чист печалбар.

п.п.2 точните думи и аз не мога да ги намирам - в един момент се примирих с това, а след време просто разбрах, че "точни думи" няма, има само конвенционални.

 

 

Поздрави!!!

Link to post
Share on other sites

Струва ми се несправедливо този филм да няма нито едни отрицателен коментар! Гледах го преди две години, човек чиито критерии за филми уважавам, го обяви едва ли не за шедьовър. На седемнайстата минута осъзнах, че това няма да е филм, който ще харесам и въпреки това го догледах. След края на филма проверих има ли го в замунда и когато прочетох коментарите загубих вербалните си способности (въобще не преувеличавам). Около пет минути не можех цяла дума, па камо ли изречение да кажа. Една от основните причини да не гледам и да не искам да гледам корейски филми е този филм. Усещането, което остави в мен едвали някога ще забравя. Толкова ме потресе, че даже го сънувах, кадър по кадър. Ако можех да върна времето назад, никога, при никакви обстоятелства нямаше да си го причиня! Но не мога , за съжаление го гледах. Това е чисто емоционалния начин по който ми повлия, а сега ще се мотивирам и защо. 

Това беше една много нечистоплътна история. История за любовта, която променя, за изневярата и за това в какво те превръща тя.
Съпругът първоначално беше изверг ( не съм сигурна обаче, кое в техните отношения беше първо : неговото насилие или нейното не говорене или обратното) , когато загуби жена си промени отношението си към нея. Да със сигурност това е за кратко поне такова внушение създаде самия филм. Обаче човека пожела да се промени да надмогне себе си заради нея. Изживя някаква градация.
Двамата главни и първата сцена в която се видяха не искам да я коментирам. Оправдавам, разбирам и подкрепям това, че напусна съпруга си. Ще игнорирам факта, че човек е словесно създание и именно липсата на диалог е основната причина за неразбирателството между хората. Неизказаните думи тежат много и години измъчват. Тук не словесността е по скоро като послание, че човек с думите си крие това, което носи в душата си и вместо средство за изразяване става средство за прикритие. Пропускам целия период на скитането им от къща на къща, но не мога да пренебрегна любовния триъгълник. Първо съпругът беше готов да се промени и се промени. Тази промяна би могла да се задържи (въпреки същността му) ако получеше взаимност, разбиране и обич. Главната един вид садистично си отмъщаваше : да седиш до някого и да отвръщаш на любовта му с подигравка и презрение е отмъщение. Главния се превръща в сянка за любимата жена, за да бъде до нея. Ау голяма драма , голямо нещо. Само дето този с който се изневерява ( недай си боже да изпитва някакви по-дълбоки чувства) задължително се превръща в сянка. Не така буквално както е във филма, но такава е орисията на третия в една връзка.
Любов, която наранява и мами, която няма сили да бъде искрена за мен не би могла да е красива. Ето паради това я определих като една нечистоплътна история.

 

Това е моето виждане и емоционално преживяване на филма и никой не задължавам с него. Тези , които се чудят дали да го гледат – изборът и времето са си ваши. Аз не го харесах (меко казано ) и ако имах възможност бих се спряла и не бих го пуснала!!!!!

Link to post
Share on other sites

Интересен коментар. Никога не би ми хрумнало да го погледна от такъв ъгъл. Ето че всеки си има своята перспектива  и е явно, че тя е уникална. Може и да се тълкува така, само че не забелязах мъжът и да се е променил. Това е дори невъзможно понякога.

Може би съм възприела само едната гледна точка, както в онези картинки, в които виждаш едното,а другото ти се губи. Аз видях не друг, а  само момчето като главен герой и най-вече комуникацията между двамата, която се издигаше безмълвно над всичко. Героинята стрдаше, но нямаше достатъчно сила да промени живота си. Случва се много много често за съжаление. Словестността направо си отсъстваше, което погледнато по-абстрактно си беше най-хубавото и най-силното послание. "За какво са ти думи, когато си намерил смисъла?" 

От една страна е грозна история, а от друга - красива. Преплита се.
 

 

Гледах този филм на следващия ден след Breath .....
Никога,никъде и дори на никой не съм давал мнение или коментар за/към филма.

В случая си имам свои доводи и за това ще направя някакъв опит .
Според мен всяка една интерпретация ще е грешка - сцените предизвикващи въпроси ,
моментите на възхита , кадрите , музиката , всичко е пропито от силата на мигновението и
дори като го казвам това то става неистинско ,невярно , грешно.

Да се опиташ да анализираш Bin Jip е като да се опиташ да анализираш Вселената или Бог
или истината или едно цвете - каква друга интерпретация може се направи освен грешната , какво
могат да значат друго те освен самите себе си , нима правилноста не е тавтология .

Нищо не мога да кажа за този филм - дори липсва стремежа да се опитам , но това което
винаги ми се е въртяло във главата , още докато го гледах е едно хайку (не мое)

"Изправени на пръсти думите мълчат.
И толкоз"

п . п . този филм за мен не означава нищо и точно в това е неговата магия - когато те хвърлят във вода ,
когато се озовеш по средата на едно море , инстинктът е да плуваш , без значение дали
можеш или не , въпроса е че се трансфомираш , това е разказването на филма.

Толкова фалшивост от мен !!!

 

Подписвам се и аз.

"Цветя на празнотата, форми на нищото - това сме всички човеци, това си ти. "

Кандо, с това мнение просто ме порази...

Link to post
Share on other sites


ККД: Не че непременно образите не се нуждаят от думи, за да комуникират. Това е всъщност стратегия да накарам зрителите да почувстват героите, да влязат в тяхната кожа. Така в някаква степен самите зрители въвеждат свой диалог, докато гледат филма. Когато във филма е тихо, всеки зрител сам си представя кой какво казва в различните сцени.


Аз явно се проявих като лош сценарист :lol2:

Link to post
Share on other sites

Не и няма сила на земята, която да ме накара да го направя - най -малкото, че личния ми опит с азиатското кино говори : замесена ли е Южна Корея аз задължително не харесвам филма

Link to post
Share on other sites

Щото този тук му е сред най-човешките. Направо бледнее пред останалите му по отношение на нещата, които са те подразнили. И все пак Ким Ги-Док наистина създава изкуство, макар по негов си, странен начин, а не комерс. И аз не си падам по южно корейското кино от последните години, но хвърли едно око на този (виж първо коментарите) Poetry (2010)

Link to post
Share on other sites

Наистина любопитен коментар.  Ето че дори съпругът получи някакви симпатии.:) Жалко че keva се е отказала да гледа Ким Ки Док. Този действително му е най-нормалният филм. Щеше да бъде доста любопитно да видим и други коментари за филми като Time или Breath например. :) 

Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Create New...