Jump to content

Собствено производство...


Recommended Posts

A Sci-Fi novel with a twist

Алармата иззвъня протяжно и спря, една сянка се размърда в тъмнината и част от лицето му се отрази в малкия дисплей на китката му, където примигваше неспокойно индикацията за ново съобщение. Отнякъде в мрака се чуха силни стъпки, мъжът примига изненадващо под лъча на фенерчето, тръсна глава и се обърна към притежателя му:

- Ефрейтор МакДермът и без вашата намеса се събудих, какво е положението в периметъра?

Ефрейтора сниши лъча и докладва с леко сънлив глас:

- Капитане, няма забелязани нашественици, всичко е нормално и можем да продължаваме до следващото кръстовище.

Капитан Гордън Блакууд го погледна рязко и отвърна:

- За да продължим напред, ми трябват отпочинали войници, ефрейтор - не можем да си позволим лукса да приключим мисията с некоординирани и невнимателни бойци - отивай да почиваш, аз поемам дежурството, сбор тук на всички след 3 часа - при тези думи набра нещо по клавиатурата на китката си и взе оръжието си.

Макар, че не се виждаше нищо в тази гъста тъмнина навсякъде около него, сетивата му се бяха изострили и докато той се отдалечаваше от мястото на срещата, дочу как войника зад него разкопча раницата си и се излегна върху нея. На десет крачки от мястото беше наблюдателния пост - обикновено съоръжение състоящо се от фенер за осветяване и няколко чувала за прикритие - не искаше да има изненади, както се получи в самото начало на мисията.

Сега вече можеше да види съобщението, което все още светеше с неприятно червен цвят - знак, че някой от командната зала е издал нови заповеди или по-лошо, прищявки. Имаше само един ред, без подател: “Мисията да бъде приключена възможно най-бързо, клиентите са неспокойни”. Ядосан от лаконичното известие той само процеди през зъби:

- Задници, какви клиенти, по дяволите - да не сме продавачи...

Всичко им се виждаше толкова лесно на онези медузи от Централното командване, спускаха директиви след директиви и още по-безумни заповеди, като изискваха цялата работа да приключи в най-кратки срокове. А преди няколко дена нещата изглеждаха далеч по-опростени...

Извикаха го по спешност в един от складовете на военното разузнаване, където една твърде неприятна личност - генерал Кристофър Уилитс, стоящ зад масивното си бюро и сред димна завеса от онези негови евтини смрадливи пури, му съобщи, че до 48 часа трябва да събере отряд от 7 негови подчинени, за извършването на специална и както винаги се получаваше в такива случаи, строго секретна мисия в неизвестно засега място. Никакви други подробности не му бяха дадени, но това можеше да се очаква от онези самозабравили се мекотели, затворили се в собствените си малки килийки изтъкани от подозрения, лъжи и конспирации.

 Генерала натърти няколко пъти на факта, че всичко е отвъд строго секретно и всичко трябва да стане в описаните срокове, в противен случай:
- ... Ще бъда максимално откровен с вас, капитане - не успеете ли да се справите със задачата навреме, ще се погрижа да ви осигуря условия близки до тези в севернокорейски лагер... - и след кратка пауза, за да види реакцията на Блакууд, допълни - така, че постарайте се да изберете правилните хора за тази мисия, свободен сте.

Капитанът отдаде вдървено чест и излезе от противната атмосфера на стаята, докато крачеше по коридора на склада, той отново и отново премисляше краткия си разговор с генерала, както и неговата заплаха накрая. Но реши да не повдига границите на собствената си ярост към всички от Централното Командване, а да се съсредоточи към избора си на хора за мисията. В заповедта имаше само една отделна точка, която гласеше избраните да бъдат само войници обучени за близък бой и разузнаване.

Някакво движение в мрака го извади от мислите му и той включи прожектора, светлината засия пред него и му трябваха няколко секунди, за да се нагоди към пространството пред него. Стоя загледан в яркия кръг, който не успяваше да проникне напълно в мрака и се губеше на няколко метра от наблюдателния пост. Всичко изглеждаше нормално, същите гладки стени с набраздени пукнатини по тях, същия прав път, разклоняващ се само при кръстопътищата, отстояващи на равно разстояние от предишното. Беше запомнил пейзажа до най-малката подробност и все пак...

И все пак ако беше по-предпазлив нямаше да загуби двама от своите още в началото. Намали силата на лъча и загледан в точката, която трептеше по стената отпред се върна в спомените си.

 Като инструктор във военната академия имаше привилегията да бъде по-близо до новопостъпилите, но от друга страна липсваше му практическия подход на нещата, сега повечето време прекарваше в чертежи и описания на различните аспекти във военното дело, но след първите три години като инструктор, реши да приложи малко радикални изменения за обучаващите и от време на време включваше някой от по-способните в неговия отряд при тренировъчните излети сред различни условия. Последната му реална битка беше в Борнео през 2023, където група местни пирати бяха отвлекли екипажа на търговски кораб, с товар за който няколко разузнавателни агенции проявяваха интерес.

 Сформираният отряд от няколко националности се водеше към Корпуса на мира на ООН, но всъщност беше изпратен под съвместното ръководство на МИ-6 и ЦРУ и след успешното завършване на тази мисия отряда остана под негово командване за следващи операции. Въпреки, че не участваха в други мисии през следващите 2 години, те непрекъснато бяха изпращани на тренировки и допълнителни обучения от командването, а на въпросите на капитана отговаряха уклончиво, че така ги поддържат във форма за бъдещи конфликти.

 Още тогава му се струваше странно настояването на неговите шефове за тази практика и като нямаше какво друго да направи, поне предостави на новобранците по-реални условия за трениране и отработване на теорията и механиките на действие при различни военни сценарии. И при сегашната задача той се довери на своите хора - избра подходящите 7 и предостави имената им на висшестоящите и получи нови инструкции, които още повече го озадачиха.

Той и екипа му трябваше да се явят близо до монумента Стоунхендж - закараха ги дотам с хеликоптер и ги оставиха на едно хълмче по средата на някаква равнина, голо място като изключим очертанията на древното светилище, някъде далеч зад тях обвито сред задължителната мъгла, която добавяше лек привкус на мистерия, заедно с навъсеното небе, което бе готово да излее поредния дъжд над тези земи.

Гордън Блакууд погледна часовника си, оставаха по-малко от 2 часа до светлата част на денонощието, с тази разлика, че тук на това място светлината идваше внезапно и почти ги заслепяваше, все едно бяха на експедиция в Антарктида и също толкова внезапно изчезваше, което ги оставяше в непрогледен мрак и неизвестност. Беше се нагодил към тези нови условия и по навик потупа джоба на крачола си, където беше оставил двата чифта очила. Не се съмняваше в способностите на своите хора, но може би беше надценил себе си и заради това заплати доста скъпо, макар че ако искаше да бъде ядосан на някого, това бяха онези задници от горе, които го пуснаха в пълна неизвестност сред нещо, което все още не успяваше да проумее.

И Рамирес и Мешков бяха отлични бойци, единият син на емигрант от Мексико, който успял да прекара цялото си семейство по крайбрежната зона със САЩ с помощта на надуваемна лодка за риболов и после прекарал живота си като нормален средностатистически работник по строежите, починал само няколко месеца преди старта на тази операция. Рамирес бе станал малко по-затворен от преди, но това не оказа влияние на рефлексите му и неговата преценка за средата в която се намираха, беше чудесен разузнавач. Мешков беше онзи двигател на целия отряд, чийто многобройни истории разпускаха всички след тежък ден и въпреки, че английския му често бе примесен с думи на родния му руски, което в началото правеше доста неразбираем говор, но скоро след това целия отряд се адаптира към произношението му и даже наизустиха непознатите дум, като понякога използваха и “инвалид” и “бляд” в правилния контекст. Потомък на дървосекачи от автономната република Коми, той беше суров като климата там и неотклонен в принципите си като реката Мезен, преминаваща през по-голямата част на републиката. Профила на Мешков беше за експлозиви и той се справяше с тях повече от успешно.

Блакууд се отпусна леко върху чувалите и опита да се успокои, мислите му се насочиха към семейството му - жена му се грижеше за двете им деца, като едното беше на няколко месеца, едно мъничко същество, което все още ревеше с пълно гърло за всяко нещо причиняващо му дискомфорт, докато по-голямото, момиченце на 5 годинки се суетеше край бебето и с цялото си желание да помага на майка си за своето братче, повече пречеше, но не я спираха да се чувства полезна. Наложи си да не разсъждава какво щяха да правят ако и той загинеше тук, искаше да доведе това до край и да приключи с военната си кариера, прекалено много се отврати от всички в тази система, въпреки че целия си живот беше военен, желанието му беше за спокойствие и пречистване от помията с която беше заливан всичките тези години. Баща му беше оставил в наследство хижа и риболовен катер в едно малко селище до Бормът и това му беше основното занимание, когато прекарваше детските си години там - онова свежо съчетание от ситен пясък, пръски солена вода и радост от улова, никога нямаше да го забрави и сега беше решен да се завърне пак, този път за много дълго време.
За да разсее малко тъмнината промърмори на себе си:
- Това би било хубаво начинание... - и пак замлъкна, от време на време раздвижвайки прожектора. На дисплея му се изписа “резултати от сканирането” и след това излязоха резултатите. Гордън Блакууд се загледа в цифрите и неволно се усмихна - бяха изчистили около 95% от мащабирания участък и сега се намираха на последния квадрат, който трябваше да бъде края на тази операция, не се засичаше активност на нашествениците, което беше добре, макар че те имаха нерприятната способност да се появяват на картата изневиделица, което ги поставяше в постоянна бойна готовност.

А на друго място, един силует се взираше в стена от екрани, получаващ картина от местонахождението на отряда и устата му се разтегли в неприятна усмивка:

- Близо са... Това е истинско постижение, господа. - довърши без да се обръща той и зад него зашумяха забързани разговори.

 Освен Блакууд на този пост, имаше още двама от неговите хора на съседното кръстовище - сержант Фън и ефрейтор Гьоц, които осигуряваха периметъра с една тежка картечница и едно от експерименталните полуавтоматични оръжия, които получиха преди началото на тази мисия.
Фън Тао Дзиен - опитен картечар участвал в не едно сражение, но беше отличен в една от мисиите на ООН в Миянмар, където заедно с брат си бяха проникнали във военнопленически лагер дълбоко в джунглата и освободиха оттам група американски военослужещи и няколко азиатски дипломата, като за целта ликвидираха почти целия наличен състав на лагера, (около 20 души) въоръжени само със снайпери и две тежки картечници. Медиите бяха разпространили снимки на спасените, слизащи от кораб на Тихоокеанския флот, на една от тях се виждаше Фън придружаващ тялото на брат си, загинал при изтеглянето им от лагера.

Историята на Петер Гьоц не беше по-малко белязана от лични трагедии - самият той, беше загубил трима от семейството си в голямото земетресение през 2020, което беше поразило централна Европа с размах, на който изригването на Везувий можеше да завиди. Все още не ставаше напълно ясно как в тази зона е възможно да се предизвика земетресение с такива мащаби и разбира се, разни спекулации и конспирации наводниха новинарското пространство, като най-честите теории включваха адронния колайдер и ЦЕРН. По това време Гьоц беше на допълнително съвместно обучение в Южна Америка и там се запозна с Блакууд, който усети потенциала му и не след дълго го привика в неговия специален отряд.

 Капитанът сведе поглед към комуникатора си и попита тихо:

- Екип Браво, какво е положението при вас? - последва пауза от две секунди и след това един отсечен глас докладва:
- Гьоц докладва - всичко е спокойно, очакваме вдигането на тъмнината, Фън ми наду главата с история на древен Китай - мога да стана преподавател в някой университет след днешния ден. - след което се засмя съмсем тихо.

Блакууд се усмихна, като си представи картинката - дори спокойния Гьоц не е издържал теста на Фън и още веднъж се замисли колко много държеше на тези хора. Но дали щеше да ги върне живи? Този въпрос го дереше отвътре при всяка мисия, но сега още по-осезаемо след загубата на Рамирес и Мешков. Погледна напред и добави:
- Бъдете готови за сбор и разпределение на задачите и проверете наличната техника и оръжията, нека не се отпускаме в самия край на мисията, още не е свършило - и на свой ред огледа своята полуавтоматична пушка - по вид не се различаваше много от станалите популярни преди доста години пневматични шокови оръжия, които в зависимост от случая изстрелваха ситни мрежи или лепкава смес, която обезвреждаше нарушителите без да им причинява сериозни наранявания.

Но това което излизаше от дулото беше по-скоро като някакъв вид киселина или нещо подобно, което поразяваше с унищожителни последици. Което го върна отново на онзи хълм преди 2 дена - стояха в пълно бойно снаряжение и недоумяваха какво следва, отнякъде се чу рев на мотор и всички видяха как в далечината се приближават две превозни средства - един камион навярно и по-малка по размери кола, които криволичеха в полето и оставяха в избуялата трева дълбоки коловози, сякаш маркираха територията си, като разгонени котараци.

Спряха пред тях и от джипа излезе един прегърбен оплешивяващ човечец, който на мършавата си фигура бе надянал прекалено голяма бяла престилка, спускаща се почти до глезените, придвайки му доста комичен вид. Блакууд не хареса присвитите му очички, шарещи непрекъснато, както и цялостното усещане за този човек, който му заприлича на прегладняла акула останала само с многобройните си зъби, но запазила жестокото си изражение на тих убиец. Новодошлият се представи като д-р Колин Морстън, показа им карта за легитимност, която скри прекалено бързо в джоба си, така че Блакууд не успя да види подробности относно институцията, която представляваше - това го озадачи. С престорена учтивост той ги заведе до камиона, който имаше на каросерията контейнер с два прозореца, окичен с всевъзможни антени и ги въведе вътре - там имаше само две пейки, един вграден медицински скенер и нищо повече, разположиха се, докато доктора им обясняваше, че става въпрос за последни медицински тестове преди започване на същинската операция, така че да се отпуснат и да изчакат процедурата.

 На всеки поставиха проследяващ чип в ръката и след това доктора излезе. В момента в който затвориха вратата, скенера изписка и лъчите излязоха от него с тихо бръмчене, последното което Блакууд видя, бе размазаното очертание на сканиращата апаратура и след това се събуди в непрогледен мрак.

 Беше явно, че са ги упоили и са ги изпратили на това място откъдето запова мисията им - в този миг нещо на дисплея на китката му иззвъня и получи първото си съобщение: “Връзката осъществена, започнете операцията, цел - премахване на заплахата, време за изпълнение - 72 часа.” Огледа се и видя, че всички имаха прикрепени камери на шлемовете си, значи наблюдаваха всяка тяхна стъпка, докато хората му се съвземаха от новата обстановка, той извади навита на руло OLED карта на участъка и я активира - показаха се всички зони, като тяхното местоположение беше маркирано със зелено, но от врага нямаше и следа, след секунди на дисплея му се изписа: “Сканиране на участъка” и след малко видя как на картата се появиха множество червени точки, които сякаш се размножаваха от нищото, изскачаха навсякъде по зоните и се приближаваха все по-близо към тях. Блакууд ревна:
- Пригответе се!!! Оръжия заредени, включете прожекторите!!!
Това което видя го изпълни с ужас и недоумение, когато лъчите на прожекторите се сляха в една точка напред, той видя как към тях се придвижваха странни зеленикави и синкаво-белезникави форми, които нямаха нищо разпознаваемо, нито очи, нито усти, гигантски тела, които изпускаха някакъв вид газ и слуз като от охлюви, но беше в пъти по-гнусно и смрадта беше непоносима. Блакууд ревна отново на стъписаните си другари:
- Маски!!! Веднага!!!
От долната част на шлема си поставиха маските и се подредиха във формация за отблъскване на прииждащите същества: МакДермът, Гьоц, Мешков и Робъртс приготвиха експерименталните пушки, Блакууд, Фън, Шинозуке и Рамирес приклекнаха и заредиха гранатомети и картечницата. Съществата продължаваха да приближават бавно, изпълвайки цялото пространство, като синкавите се движеха и по вертикалната част на стената, размахвайки пипалата си в некоординирани движения. Капитанът реагира:

- Открийте огън по целите, първо ние ги задържаме, вие отзад трябва да ги унищожите с каквото имате - сега!!!Първият ред започна да стреля, като разкъсваше тъканта на съществата с експлозивните снаряди и непрекъснатия напев на картечницата, онези се олюляха и започнаха да спират устрема си, телата им започнаха да се гърчат под напора на толкова огнева мощ, разхвърчаха се части лепкава маса и тогава Блакууд изрева отново:
- Презареждане - втори екип, сега сте вие!!!
Четиримата отзад стреляха с новите оръжия и ефекта беше невероятен - където попаднеше заряда, той се детонираше и разяждаше телата на съществата с огромна скорост, те се загърчиха още повече и за секунди буквално се стопиха пред погледите на войниците, които все още не знаеха какво всъщност виждат. За кратко време първата вълна беше пометена и след това остана само тъмнината. Задъхани и невярващи хората на капитан Блакууд стояха като вкопани в земята и не помръдваха - само учестеното им дишане издаваше някакво движение в мрака. Един глас разцепи тишината:
- Ну бляд, какво беше това!? - Мешков се беше оцъклил и местеше поглед от остатъците на съществата към Блакууд и обратно.
- Никога не съм виждал нещо подобно... - промълви Робъртс и седна на земята, все още държейки гранатомета - а си мислех, че съм виждал всичко...
- Това или са извънземни или мутирали експерименти на някой откачен! - прогърмя басовия глас на Гьоц и допълни - мамка му!
- Проверка на оръжията и мунициите! - разпореди си Блакууд - След 2 минути сбор!!!
Всички се събраха около капитана и той им обясни и малкото информация, която беше придобил за мисията, като уточни, че никой не му е дал абсолютно никакви данни за естеството на врага и самата заплаха, само знае, че трябва да унищожат всяка съпротива до 72 часа от началото. Погледнаха отново картата и решиха да напреднат до първото кръстовище, после да се прегрупират и да оставят единия екип на пост там, а останалите да продължат наляво до второто кръстовище, така ще изчистят първия квадрат и поемат напред. Имаше нещо смущаващо познато в местоположението на целия участък, както и в неговото разпределение, но засега Блакууд реши да не се занимава с това, а да започне да изчиства секторите - времето течеше.

Проблемът идваше от това, че имаха няколко касетки с муниции, които бяха обемисти и не можеха просто да ги оставят, също така и едно ремарке с чували за подсигуряване на постове, така че се налагаше да изтеглят всичко това до първото кръстовище и то възможно най-бързо. Всичко вървеше с ускорено темпо, но малко след като достигнаха първото кръстовище ги връхлетя нова изненадваща атака на съществата, нямаха време да се организират и в опит да защити касетките с муниции Мешков бе придърпан от едно белезникаво пипало, което обви окончанието си около глезена му и го захвърли в ръба на стената, където със силен вик руснакът се свлече на земята и остана да лежи хъхрейки. Отрядът на Блакууд се мобилизира и започна да обстрелва гнусните нападатели, но те ги притиснаха в ръба на кръстовището и така Мешков остана далеч от обсега им сред безликите изчадия. С последни сили той се примъкна напред, по-близо до групата слузести същества и активира две гранати - след първоначалния взрив и последвалата гореща вълна в тъмнината остана само мирис на изгоряла плът и тишина.

Всички останаха безмълвни, взираха се в мрака разпрострял навсякъде своите непрогледни наметала и като че ли още не можеха да приемат това, което се случи и изобщо цялото безумие в началото на тази мисия.

Блакууд отново се консултира с таймера си - след 20 минути щеше да дойде деня и им оставаха една отсечка, с която ще завършат целия мащабиран терен и можеха да ги приберат от командването. Те така или иначе получаваха всички данни, благодарение на камерите им и нямаше нужда да съобщава, че са приключили - бяха на финала, след всичките кошмарни часове, след всичките битки, след всичкия този абсурден ужас, бяха довели операцията до самия ѝ край.

Капитанът не очакваше почести и медали след това, но реши да поиска поне някаква компенсация за семействата на загиналите Хосе Рамирес и Сергей Мешков - това бе най-малкото, което можеше да направи, за да притъпи собствената си съвест и да им даде малко утеха в тъжните и трудни моменти напред. Знаеше, че няма как да получи пълните данни за естеството на мисията и кой стои зад наименованието “клиенти”, но щеше да рискува собствената си кариера, за да разбере поне част от истината. Трябваше да го направи заради паметта на своите хора. Изпсува тихо по адрес на всички замесени и се съсредоточи върху обхождане на терена с прожектора. А спомените отново го връхлетяха...

Бяха се събрали до едното кръстовище и обмисляха какво да направят, Блакууд изпрати съобщение до командването с кратък доклад на събитията, но не получи никакъв отговор. Явно не ги интересуваше смъртта на Мешков, а само приключването на мисията, но това бяха само предположения на капитана, смътно се надяваше за ответна информация, когато половин час по-късно получи отново кратко известие: “Продължете мисията по план, прогресът ви е взет под внимание.”. Толкова, нищо по-различно от студен, безпристрастен коментар, присъщ за военната машина - винаги е било така, всички се деляха на изпълнители и възложители, йерархията беше ясна и нямаше място за подробности извън контекста на операцията.

Не очакваше да му разкрият повече от това което беше, но все пак той загуби войник от своя отряд, който не беше някаква кукла или робот, а човек и още повече за него - приятел. Отне им повече време да се съвземат от видяното, отколкото си мислеха, но трябваше да продължат въпреки всичко. Организираха наблюдението на двата кръстопътя и се подготвиха за отбрана, но нищо не се появи на картата, тръгнаха напред като внимателно оглеждаха всяка част от пътя и паралелно се информираха за състоянието на придвижването. И пак сякаш от въздуха съществата се материализираха този път от двете им страни, но вече бяха по-подготвени, действаха бързо и ефикасно като не оставиха никакво съмнение в уменията си на тренирани войници, елиминираха заплахата и продължиха напред.

 Тогава зърнаха първата светлина, заслепила ги с внезапното си появяване, всичко стана бяло и стерилно, над тях имаше нещо по-ярко дори и от слънце, непрекъснат източник на светлина, който осветяваше правата отсечка и тогава можеха да разгледат по-добре самия пейзаж. Почвата под тях беше зърниста, ронеща се под обувките им във вид на ситен прах, набраздена с различни по размер цепнатини, които вървяха като предълги ръкави на доста раздрана дреха, размятана от вятъра като знаме, оплетено в бодливи храсти.

 Установиха се до ръба на поредния кръстопът и направиха преглед на наличните боеприпаси и състоянието на оръжията, говореха тихо, без излишни думи, някак пестеливо в тази бяла равнина, която поглъщаше звуците им и не връщаше нищо в замяна. Разделиха се на два екипа и решиха да отпочинат, преди следващия преход - Робъртс, МакДермът, Шинозуке и Блакууд поеха първата смяна, охранявайки двата прохода на кръстовището, докато останалите се опитаха да поспят малко, въпреки пронизващата светлина, която се изливаше наоколо, но с очилата се постигаше поносим ефект.

Капитанът беше заедно с МакДермът, момче с пъргав ум и още по-пъргави рефлекси, току-що завършил военната академия под личното обучение на Блакууд, които съзря в него потенциала му и изисква да се присъедини към специалния му отряд. Уилям МакДермът беше само на 25, една привидно крехка възраст, но в себе си носеше онази необуздана гордост на шотландските бойци, сражавали се гордо за независимостта си срещу всеки опълчил се насреща им. Отколешната вражда между англичани и шотландци тук бе оставена само като приятелска закачка между Блакууд и Уилям, който бе отгледан в приемно семейство след като родителите му просто го бяха изоставили още в родилното отделение и след кратък престой в сиропиталището на Стърлинг, бе осиновен от семейство МакДермът - кротки и обикновени хора, Джон бе учител, а жена му Натали шивачка, но поради нещастно стечение на обстоятелствата не можеха да имат деца, а не се доверяваха на генното инженерство и поради това използваха старомодния алтернативен начин да си имат едно малко същество, което да им осмисли живота.

Още в началото на обучението си в академията МакДермът показа завидни умения във военното дело и Блакууд нямаше как да не бъде впечатлен. Реши да тества младока и го взе със себе си на всички тренировъчни излети в планините на Великобритания - Брекън Бийкън в Уелс, Хайландс в Шотландия и дори по смехотворните хълмове на Малвърн Хилс близо до Бирмингам. Покрай всички тези начинания Блакууд реши да го вземе под крилото си от момента в който шотландеца завърши академията и така започна всичко. Блакууд се взря малко напред и извади бинокъла си - някъде далеч напред се виждаше облак прах и като че се усещаха леки трусове, като неприятни трептения на вибриращ телефон, които достигаха до тях. Обади се по комуникатора към другия екип:
- Робъртс, докладвай.
- Капитане, някакви леки трусове се появиха, дали е вероятно да има някаква земетръсна активност в тази зона? - чу се леко дрезгавия глас на Робъртс. - Шинозуке постави вече две мини на 50 м от поста, да видим как ще понесат това.

- Разбрано, бъдете в готовност за действия и събудете останалите - допълни Блакууд и на свой ред даде заповеди на МакДермът за миниране на участъка.

Тръгна към мястото, където спяха Рамирес и Гьоц, но неочаквано остра миризма на плесен и разложено го лъхна от всякъде, с изненадата дойде и разкритието - от всички цепнатини се прокараха слузести крайници, явно съществата имаха подземни тунели за прикритие, нямаше никакво време за губене и само изкрещя:
- Атакуват ни!!!
Гьоц скочи почти мигновено и започна да обстрелва зеленикавите пипала, но в момента в който Рамирес се вдигна от земята, едно от съществата беше вече излязло от цепнатината и просто го погълна - обви го в слуз и полупрозрачна тъкан, Рамирес започна да се мята във всички посоки като търсеше въздух, стреля с пистолета си, няколко отвора се появиха в тялото на съществото, но пораженията бяха твърде незначителни. В това време Гьоц и Блакууд се опитваха да отблъснат новата атака с масиран огън, но вече беше късно за Рамирес, когато достигнаха до съществото, бавно отдалечавайки се от тях, видяха застиналия вид на лицето му, а в ръката си още стискаше пистолета.

Дотича и МакДермът, но нямаше какво да направи повече, Блакууд взриви противното създание и се подпря на стената, бяха ги изненадали отново и допуснаха още една жертва. Със сломен глас той даде нареждания на оцелелите:
- Прочистете всички пукантини и неравности по пътя зад нас - да не допуснем повече изненади...
Методично започнаха действия, като само спираха за малко, за да презаредят и безмълвно продължаваха, докато не достигнаха отново до постовете, където бяха загубили Рамирес, положиха го в една от обарзувалите се дупки и сринаха част от стената, като оформиха една продълговата купчина. Блакууд получи съобщение от командването, в което се казваше да изгорят тялото веднага, заради опасността от разпространение на зараза, понеже Рамирес е бил в контакт със съществата. Капитанът показа съобщението на всички и като фокусира камерата върху купчината, извика по адрес на наблюдаващите:
- Майната ви изроди!
Взе от подвижното ремарке една туба с бензин и я изля върху ронливата земя, с която бяха покрили тялото, псуваше наред и изпразваше тубата, докато не я захвърли в един далечен край на пътя, после извади запалката си, погледна треперещия пламък и я метна върху напоената повърхност. Лумнаха високи пламъци, които озариха лицата на останалите от отряда - в стегнатите им образи се четеше смесица от ярост, скръб и решителност, заради паметта на другарите си трябваше да доведат тази мисия докрай.

Блесна отново светлината, Блакууд присви очи и сложи очилата, отне му малко време, за да свикне с промяната на условията, но след няколко секунди зрението му започна да се нормализира и той огледа познатия пейзаж още веднъж. Пръв до него дотича Кенджи Шинозуке - беше участвал в краткотрайната война на Курилските острови, когато група чеченски сепаратисти бяха открили огън по японски брегови кораб, убивайки двама и ранявайки трима от екипажа. Японците реагираха на атаката изпращайки десант на островите, където се обединиха с руските военни сили и резултатите не закъсняха - сепаратистите не устояха на натиска и се предадоха, но не и преди да бъдат застреляни десетина от техните. Бяха минирали част от залива, който им служеше за нещо като база, но сами се оказаха в неизгодна позиция, затворени от три страни и хаотичната им стрелба не успя да противодейства на координираната атака на руско-японската офанзива. Кенджи носеше една чанта с експлозиви и разполагаше умело с тях в периметъра, който от цялата тази светлина приличаше на безкрайно ледено поле или солено езеро, но тази безмълвна красота все още криеше смърт, изкривена и гротескна, без лице и без милост. Скоро и останалите от отряда се събраха край Блакууд, който гледаше в някаква точка отвъд хоризонта и сякаш се намираше някъде другаде, отдал се на съзерцание в нещо нереално далеч. Той бавно отмести погледа си и обходи всички един по един преди да заговори малко тихо, но с една особена решителност:
- Да завършим мисията и да се прибираме вкъщи момчета...
Всички отвърнаха на думите му с мълчаливо съгласие с изключение на Дийн Робъртс, който в тишината допълни:
- За паметта на Мешков и Рамирес... - и отново позволи на тишината да запълни пространството край тях. Всъщност Робъртс беше най-тихия от целия отряд, затова този негов изблик беше изненадващ за всички, но това само усили тяхната решителност да доведат тази операция до успешен завършек. Дийн никога не говореше много, но когато кажеше нещо, то винаги беше на място и имаше своя тежест, която му придаваше допълнителен респект сред останалите. Тази черта той бе наследил от чичо си, единствения човек който заслужаваше уважение, след като родителите му се разведоха и отдадоха повече внимание на новите си семейства отколкото на сломеното 12 годишно момче, което искаше внимание и обич. Чичо му, обикновен шофьор на камион, го отгледа като свое собствено дете, успя да го изпрати в колеж, а после Робъртс влезе и в престижната военна академия “Уест Пойнт”, откъдето тръгна неговия път като войник, докато след една мисия в разкъсвания от войни и размирици Судан, неговите началници, очевидно впечатлени от уменията му го препоръчаха на капитан Блакууд, който по същото време събираше хора за отряда си със специално предназначение към МИ-6.

Гордън Блакууд си позволи още едно съзерцание на пустошта пред тях и тръгна напред, следван от своите, които започнаха последния танц със заплахата, но вече по-подготвени - действаха бързо, ефикасно и почти без думи, прочистваха евентуалните “гнезда” на гадините в пукнатините, смачкваха вражеските настъпления с бързина и размах, след тях белотата искреше с оттенъка на отмъщението и гнева, задвижил двигателя на сетивата им до границата на претоварването, но те въпреки всичко, продължаваха да напредват до края, до последния кръстопът, до последната права отсечка, до последното същество, което стоеше срещу тях и лениво протягаше към тях пипалата си, преди да бъде разпиляно на капки и слузестите му части обагриха стените. Без съмнение всичко бе приключило, но капитан Блакууд искаше да се увери, че са свършили работата си успешно, като все още изчакваше резултатите от сканирането на зоната, докато нервно потракваше по малкия дисплей на китката си, за да може веднага след проверката да изпрати всичко до онези, които гледаха и виждаха всичко. OLED-а потрепна и цифрите 100% се появиха след няколко секунди - Блакууд показа това на камерата си, мъжът в стаята се размърда в креслото си и със задоволство в гласа си разпореди:
- Д-р Морстън, започнете процедурата по изтеглянето им...- без да се обръща продължи - науката е огромен ресурс господа, възможностите са неограничени, стига да умееш да подчиняваш законите на физиката, нашия метод на миниатюризация в съчетание с вашата усъвършенствана формула за дезинфекция даде положителен резултат...

Светлина обля залата в която се намираха няколко шефове на корпорации и мъжа в креслото продължи:
- Както виждате на тези графики, само нашия метод постигна 100% ефективност без повторно появяване на бактерии или плесен по обработваната повърхност, в този случай плочки за баня, като мисля че конкуренцията ще пострада от вашия монопол сред стоките за почистване и дезинфекция в бита... Но не всяко щастие е пълно, понеже ще се наложи да плащате определена комисионна, за използването на нашия метод на миниатюризация, така че нека наддаването започне сега...

В залата се започна оживена дискусия, а усмивката на мъжа в креслото ставаше все по-голяма при всяка повишена цифра - той се хранеше от тяхната жажда за печалба и искаше още и още... Ненаситен червей в една сбъркана хранителна верига...

КРАЙ  

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

@maira: Радвам се, че си го изчела цялото :)

 

Малко хора биха изтърпяли такава простотия, но така или иначе тази идея си стоеше в тиквата ми няколко години и дойде времето да я реализирам. Съгласен съм, че е безсмислено като съчетание и развръзка, но ако погледнем от друг ъгъл - корпорациите са навлезли в живота ни прекалено много, консуматорско общество сме отдавна, всичко се свежда до икономически интереси и печалба, защо пък да не използват хора за абсурдни кампании като най-добър почистващ препарат :) 

 

Докато писах този разказ ми се появиха още две идеи за кратки истории и в най-скоро време ще ги реализирам, като отсега предупреждавам, ще бъдат малко тъжни и малко по-близки до реалността...

 

Поздрави

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Едно на бързо и просто като изпълнение...

Ти си нежна като летен бриз,

ти си чиста като ручей,

ти си силна като вятър,

ти си буйна като водопад,

ти си крехка като цвете,

ти сияеш като слънце,

ти блестиш като луната,

ти си искрена като сълзата,

ти си прекрасна като мечтата,

ти си...

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...