Jump to content

Собствено производство...


Recommended Posts

Здравейте на всички! Не знам доколко моите творения съдържат в себе си нещо азиатско, но ще споделя с вас някои от последните ми странни езикови превълъщения, дано успеете да намерите поне едно, което да ви хареса - аз за жалост все още го търся сред моите глупости писани през годините. Първо бих искал да ви запозная с последния (засега) ми разказ, а после някои от нескопосаните Хайку наподобяващи стихчета :) Приятно четене :)

 

Посвещавам този разказ на моя дядо…

 

Из мислите на…

 

Час 1: Имам чувството, че са ме прекарали през една много дълга тръба, в която съм седяла на тъмно и влажно. Колко дълго съм била в този затвор? Но дали е затвор? Или нещо друго? Гладки стени, меки при това, защо не съм могла да изляза по-рано? Главата и очите ме болят, още не мога да свикна да ги държа постоянно отворени. Нещо ме сърби по гърба, но не мога да се почеша, а на всичко отгоре и чувам странен бръмчащ звук, някъде зад мен. Странно. Още ми се вие свят и малко залитам когато се движа, но искам да се махна по-далеч от мястото с гладките стени. Не знам защо, но ме изпълва с ужас.

 

Час 2: Още не мога да свикна със светлината, но поне не ми се вие свят и не обръщам внимание на бръмченето зад мен. Сякаш го няма вече там. Започвам да различавам малко по малко нещата около мен. Край тавана е по-мрачно и хладно и има доста паяци, а към пода е влажно и преминават бързо мишки, а може би и плъхове. Ще спра на безопасно разстояние и от двете опасности – и без това не мога виждам добре в тъмното, а да правя компания на мишките, също не ми се нрави изобщо. Ще изчакам нещата да се успокоят и тогава ще продължа да се движа.

 

Час 3: Светлината угасна, всичко потъна в мрак. Очите ми се оправиха, но сега е прекалено тъмно, за да търся пътя навън. Но усещам нещо сладко и опияняващо вкусно да изпълва ноздрите ми някъде наблизо. С риск да се изгубя, ще се опитам да тръгна след сладкия аромат и дано го намеря. Толкова сладък мирис! Ето сега завивам малко надясно и миризмата става по-отчетлива, още малко и мисля, че го достигнах. Сега да го опитам. Мммммм вкусотия!!! Я още малко, само да не се надвесвам много над аромата, че може и да падна вътре в тази каша. Охаааа!!! Не мога да се спра… пак ми се замъгли погледа… удари ме на дрямка…

 

Час 4: Главата ми ще се пръсне, кой ме караше да ям толкова много от пенливата каша или по-точно от сиропа? Ох, всичко ми се върти и пак не мога да фокусирам, добре че, още е тъмно та да не ме видят с кръвясали очи. Още ми се спи – по дяволите, мразя този сироп!

 

Час 5: След това замайване, една разходка и то навън, ще ми дойде освежаващо, само ако успея да намеря пътя в тая тъмница, дано някой се сети да пусне светлина, за да се ориентирам. Като че ли пред мен съзрях едно ярко петно – ще се насоча натам, да не изпусна посоката. Пие ми се нещо по-различно от оня сироп, но май ще трябва да почакам. Ето, приближавам се до петното светлина, става все по-голямо, мисля че ще успея! О, не! Ослепях! Петното изчезна и бе заменено от огромен облак светлина, прекалено огромен…

 

Час 6: Очите ми са неспособни да виждат ясно все още, но дори и замъглени огромната бяла светлина е още пред мен. Ще направя един опит за измъкване от това влажно място, където рискувам да се пропия много бързо. Но, сега да карам по-бавно, за да не се объркам и да свърша в някое от чекмеджетата наоколо. Сега малко вляво, малко по-бързо, да оправя посоката. Приближавам се упорито към изхода и се радвам, че най-после ще се измъкна оттук. Тази мисъл ме изпълва с нови сили и се чувствам толкова жива. Свобода, ето ме!

 

Час 7: Първи впечатления от свободата – топло е, слънцето грее с пълна сила, мирише на нещо сладко и ароматно и има други като мен! Ура, сега ще се запозная с всички! Безгрижна съм и всичко ми е толкова интересно и непознато. Ще почина малко на топлия камък после ще продължа, бягството ми от тъмнината се оказа по-изморително отколкото съм предполагала. А и като че ли започвам да огладнявам.

 

Час 8: Дааа, определено вече съм доста гладна, ще следвам онзи аромат да видя къде ще ме отнесе. Нагоре, все нагоре – сред листа с причудлива форма, сенки, цветове и нови приятели. Ето тук се разминавам с двама, поздравих ги, те също – аз съм толкова щастлива! Достигнах до източника на аромата – нека само да си избера по-хубаво място и да се наям до насита. Да се надяваме, че ще е вкусно.

 

Час 9: Така се натъпках, че едвам се движа, следващия път по-малко ще пълня стомаха си.Сега не ми е до запознаване, въпреки че, доста изненадани погледи срещам тук – или не са виждали такова плюскане преди, или нещо съм се изцапала. Пак ще трябва да се оттегля за почивка – чудно защо съм толкова изморена, а уж нищо не съм правила. Дано следващия път ям по-умерено, но така е всеки първи път е без граници, докато не осъзнаеш докъде можеш да отидеш и спреш. Поставянето на собствени ограничения над желанията си е добър начин да се научиш да контролираш (до известна степен) съзнанието си. Но моето съзнание в момента е толкова сънливо, че явно пак ще трябва да се отпусна в топлите прегръдки на слънцето.

 

Час 10: Малко разходка след необходимата почивка е добро средство да спомогна на циркулацията на кръвта, леко застояла след спането. Не съм авантюристка и все още не ми се разхожда по-далеч от това, което мога да видя край мен. Никога не ми е харесвало да пътувам по света, по-земна съм (или така си мисля) и обичам да постигам по-обикновени неща – любим човек, семейство, деца, дом. Странно. Преди такива мисли не ме спохождаха, явно започвам да търся мястото си, където ще докосна щастието. Раздвижването на ума и тялото, винаги дава положителни резултати, харесва ми да започвам да намирам пътя си, но нека още малко обходя тук-там и ще се завъртя пак за малко хапване. Дано не надебелея прекалено много, че никой да не ме хареса.

 

Час 11: За малко пак да се увлека в ядене, но един тип привлече вниманието ми и успя да ме отклони от хранителното занимание. Разговаряше недалеч от мен с една доста красива (според моите виждания) женска, но просто не се сдържах да го огледам по-добре. Загладен, с леко студени маниери, с доза сдържаност и прекрасни очи – това видях за първи път в него. Казват, че първото впечатление е най-важно, но мисля, че тепърва ще разкрием у всеки един нови и изненадващи черти и действия. Които ще оставят онова първо (или може би първично) впечатление в миналото. Засега само мога да гледам отдалеч, нека не му се натрапвам, да не създам грешно виждане у него. Ако той ме забележи, сам ще дойде при мен. Ще разчитам на чисто женските си умения и оръжия, за да привлека неговото внимание.

 

Час 12: Продължавам да го наблюдавам от разстояние – забелязах, че доста често се смее, жизнерадостен е, но не и безгрижен, услужлив, но не и раболепен, понякога замислен, но не и отвеян. Обича да гледа нагоре към небето и да съзерцава подробности около него – разцъфнал цвят, върволицата от мравки пъплещи по стената на къщата, полъха на вятъра в листата – може в него да се крие един дълбоко чувствен и романтичен свят, който чака да бъде разкрит и опознат. Дълбоко в себе си искам, направо желая той да ме забележи (или заговори), ще чакам – спотайвам надежда, това да се случи скоро… Дано да се окажа права и моите инстинкти да не ме подведат.

 

Час 13: Не зная с какво мога бъда по-добра от другите, нито умея да готвя или да чистя като хората, но ще преглътна гордостта си и ще отида да му се представя (поне) – не издържам на неговия поглед, на стройното му тяло и на заразителния му смях, който ми звучи като разпилени кристални топчета по мраморен под. Само дано не ме отблъсне – отхвърлянето на нечии чувства има навика да боли доста дълго (поне така съм чувала), затова трябва да съм смела, напориста и самоуверена.

 

Час 14: Сърцето ми бие учестено и кръвта ми още кипи. Преди малко успях да поговоря с него насаме (въпреки някои досадни съседи) и развълнувана от този разговор, имам чувството, че летя по-високо от останалите. Те са се смалили, а аз се извисявам и поглеждам към слънцето, надничащо иззад натежалите гроздове. Макар и кратко, това изживяване ми даде сили да преодолея всички препятствия. Аз съм влюбена – лъча от щастие озари и мен, всичко сега е толкова леко и цветно, цветята ухаят, цялата природа пее с мен.

 

Час 15: откраднахме няколко часа от топлия ден с пухкавите облаци и дружелюбното слънце. Далеч от всички (и всичко) споделихме нашите чувства и се отдадохме на целувки и прегръдки в сянката на позеленялата ябълка. Говорехме за какво ли не, а аз не спирах да се оглеждам в неговите дълбоки очи, приковаващи ме с едно тайнствено и неуловимо излъчване, което ме впримчваше в неговите обятия и бях готова да му се отдам без свян и угризения, че някой може да ни види – нека гледат, нека завиждат и обсъждат – опиянението от новата любов е толкова силно, че всичко останало е превърнато във фина мъгла.

 

Час 16: Всяка среща с него ме укрепва и ме прави по-силна, но след днешния ни разговор, забелязах някакъв нов проблясък в очите му, нещо странно и необяснимо, което ме кара да се чувствам неловко – дали нещо в мен го смущава или пък му е трудно да го изрази с риск да ме засегне, не знам, не искам да мисля за това изпълнена с безпокойство, но все се връщам към този момент. Терзая се, но и той не е много разговорлив, има нещо – или някоя. Забелязах интереса, който провокира у другите девойки, красавец е и това няма как да остане незабелязано от останалите. Завистта и злобата им расте с всяка наша среща, а това почти винаги означава неприятности.

 

Час 17: Този път той говори, а аз слушам с тревога в сърцето и объркано съзнание. Обясни ми, че споделя всички чувства и иска да прекара живота си с мен – да си имаме деца, семейство, дом – мигом тревогата ми бе заличена и на нейно място дойде Щастието – онова вечно неуловимото, онова невидимо слънце, сгряващо с лъчите си всяка частица от тялото ми. Искаше ми се да изкрещя това щастие на всички, толкова много емоции се блъскаха в мен, толкова много усмивки искаха да излязат, че не знаех какво да направя първо. Хвърлих се на врата му и го обгърнах с цялата си любов на която бях способна. Целият свят засия във всевъзможни оттенъци и нюанси…

 

Час 18: Все още не мога да се успокоя – сърцето ми препуска по пътеките на голямото щастие и не иска да се спре, аз се оглеждам и всичко е златисто, сиянието на всички мои емоции ме изпълва и една странна топлина ме прегръща със силата на безброй слънца, осветяващи съзнанието ми и стопляйки душата ми. Забравила съм онези пламтящите от омраза очи и студените презрителни лица на останалите – сега сме само аз и той… и нищо друго няма значение. Аз съм едно с топлината, светлината и въздуха, вдишвам от новия живот пред мен и само вятъра ми нашепва нещо, което ме опиянява още пов………

 

- Още малко в манджата ми ще влезе! – мъжът отърси размазаното телце на мушичката от навития на руло вестник и се провикна към вътрешността на къщата:

- Станке, виното бая е втасало! Много винарки се навъдиха около бъчвите! – той се усмихна доволно и примижа към слънцето, прокрадващо се през листата на асмата в двора.

На външната врата се показа фигурата на ниска, пълна жена, с приятно кръгло лице, която обърса ръцете си в престилката и на свой ред се обади:

- Ууууу, голямата работа, викай по-силно, та да те чуят всички комшии! Чудо голямо! Още днес ще звънна на Иван и Веско да дойдат и да го преточат, та после да си вземат колкото си щат. Тъкмо няма да туриш ръка на виното изобщо!

Мъжът я погледна развеселен и се засмя:

- Добре, че си ми ти, да не се притеснявам за нищо – и като прокара пръсти през побелялата си гъста коса допълни – айде сега ела да обядваме, че ще изстине всичко. После ще го мислим виното.

Жената замаха с ръце все едно казваше „да те вземат мътните” и отиде под навеса на гаража да си сипе от яхнията, която все още вдигаше пара на котлона. Пътьом прогони един рояк мушички дрозофили и като разчупи крайщника топъл хляб, засърба от чинията, загледана в мъжа до нея – този с който споделяше всичко вече над 25 години и вътрешно се усмихна, когато той я погледна и после проговори:

- Ех, Станке, порадвай се на времето, отдавна не бях виждал такова чисто небе. Но, да знаеш, ако тръгна да мра, ей тука искам да си бъда, в тая къща…

И като обходи с поглед напуканата мазилка, по която върволица от мравки сновяха, старите ламперии, остарелите керемиди, плочника и лехите със зеленчуци в градината, въздъхна и сините му очи леко потъмняха:

- Ей тука…

 

КРАЙ

 

А сега и жалките стихчета;

 

Отсеченото дърво не плаче.

Очите му са пълни с омраза.

 

 

Памучен шал е паднал на земята.

И тя предчувства идващата зима.

 

 

Боси крака пробягват по пътя.

Оставят следи за нов кръстопът.

 

 

Някъде птица се опитва да запее.

Природата е забравила нотите си вкъщи.

 

 

Поглеждам в огледалото.

Не виждам себе си а старостта.

 

 

Пясъкът изтича във морето.

Часовникът на времето е счупен.

 

 

Кръг от светлина виждаме преди смъртта.

Бяла като ангел е тя.

 

 

Снегът се усмихва със странен блясък.

Примамва далечни звезди.

 

 

Излизам от музея.

В очите ми горят средновековни клади.

 

 

Нашето съществуване е загадка.

Отговорът се крие във вечността.

 

 

Оголени са клоните от самота.

Оголени са и раните ни от забрава.

 

 

Костюмите в поредната драма се молят.

Да бъдат обличани от хора,а не от сенки с цвят на мъгла.

 

 

Една планета угасна сред множество пламъци.

Метеорит я дари с изпепеляваща целувка.

 

 

Къпем се в безброй мехурчета мечти.

Разрязани на две от нашите внушения.

 

 

Разяждат ни съмнения породени от незнание.

А знаещите се страхуват да умрат.

 

 

За прошка чакаме до края на живота си.

А дотогава се натрупват греховете ни.

 

 

Намусеното време нервно бездейства.

Чака закъсняващия дъжд.

 

 

Цветята във вазите стареят.

Подпират се на порцеланови бастуни.

 

 

Забравяме кои сме всъщност.

Маските ни висят заключени в гардероба.

 

 

Лесни решения прехвърчат покрай нас.

Ловим ги със скъсан чувал.

 

 

Делфин описва дъги в морето.

Търси фаталната вълна.

 

 

Летят птиците на юг.

Отиват на карнавал с вятъра.

 

 

Фургоните от последният цирк заминаха.

След тях останаха само човешки останки.

 

 

Дневници изписва планината.

Страниците отдавна са превърнати в камъни.

 

 

Градината стене претоварена.

Плевели са разцъфтели навсякъде.

 

 

Плочки със счупени зъби се смеят.

Изтъркали са не една подметка.

 

 

Спираме светлината в душите си.

Свещта сама убива своя пламък.

 

 

Гоним безцелно слънчеви зайчета.

Луната може да бъде спокойна.

 

 

Изписваме имената си върху нежният сняг.

Влизаме в архивите на вечният студ.

 

 

Съзерцавай разцъфналия сливов цвят през зимата.

Безметежност.

 

Ами това е засега от мен - останалите творби съм ги зазимил и скоро няма да видят бял свят, понеже рискувам да бъда линчуван от публиката и критиците :)

 

Поздрави

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ето нещо по-ранно - нарочно съм го предал в такава форма и героите следват последователност при диалога - т.е. единият казва, другия отговаря - няма как да се объркате и да следите нишката :)

 

Преди зората

 

 

- Спиш ли ?

- Не, но и да исках не бих могъл…

- Заради гърмежите ли ?

- Не, заради тишината, от няколко дена е много тихо, сякаш всичко е свършило.

- Всичко ще свърши, ще видиш и пак ще можем да си играем навън…

- А дали ще има с кого ?

- Ами … ами… не знам, наистина не знам…

- Хайде не плачи Лизе, не плачи, ето малко вода да не хълцаш… по-тихо да не събудиш мама…

- Ама… аз… не… плача… само се разхълцах малко.

- Не ме лъжи, бузата ти е мокра от сълзи, избърши се…

- Добре обещавам да не плача толкова често вече…

- Опитай се да заспиш поне за малко.

- Ами ти ?

- Аз ще те пазя, и теб и мама.

- Знам ти сега си на мястото на татко, и също знам че той се гордее с теб там горе… Много ми е мъчно, че го няма вече...

- Недей да плачеш, и на мен ми е мъчно, но мисля че той се гордее с всички нас... Сега поспи...

- Добре. Лека нощ.

 

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

 

- Не мога да заспя, колко ли е часът ?

- Не знам, чакай тук, ще отида да намеря свещ...

- Не ме оставяй сама, страшно е...

- Добре ела с мен, ето хвани се за ръката ми.

- Колко е топла...

- Защото лежеше върху нея.

- Но пък ми беше удобно.

- Голяма си ми умница.

- Така е, и ти пак ме обичаш.

- Внимавай да не настъпиш онези скърцащите дъски.

- Добре, но нищо не виждам.

- Дръж се здраво за мен и не се пускай, вече сме в кухнята, кибрита и свещите са тук до печката.

- Обаче аз май съм гладна...малко.

- Чакай да запаля свещта...ето така.

- Защо прикриваш пламъка с ръце ?

- За да не се вижда отвън светлината, нали помниш какво ни предупреди мама ?

- Да, сега ще ти се кара нали ?

- Само ако ти ú кажеш за нощната ни разходка, нали беше гладна?

- Още съм...

- Ще ти дам хляб от моята дажба, нека да има повече за теб.

- Но...

- Без „но”, аз съм по-голям и ти трябва да ме слушаш. Ето хляба.

- Извинявай, не исках да се сърдиш.

- Не бъди глупава, как бих могъл да се сърдя на любимата си сестричка. Вкусен ли е хляба ?

- Много. Така бях огладняла.

- Нали знаеш, че трябва да пестим храната, малко ни е останала...

- Ами като свърши, какво ще правим ?

- Не знам, наистина не знам... Хайде да се връщаме обратно.

- Ами часът ?

- Ослушай се, не чувам часовника да тиктака...

- Да, аз също, спрял е... толкова е тихо... сякаш всичко е спряло...

- Наистина...

 

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

 

- Дали сме събудили мама ?

- Мисля че, не...

- Добре тогава, аз ще поспя малко.

- Лека нощ Лизе...

- Лека нощ...

 

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

 

- Студено ми е...

- Чакай ще ти донеса още едно одеяло.

- Дали да не изгасим свещта?

- Оставил съм я далеч от прозореца, зад шкафа...

- Поне не е толкова тъмно като преди...

- Ето ти одеяло, прибери си ръчичките под завивките... така... сега да го подгъна... готово...

- Алфи, за какво мечтаеш ?

- За какво ли... Вече не зная за какво да мечтая, като че ли всичките ми мечти са загинали, като онези които сега умират на фронта...

- Не бъди такъв, аз си мечтая да имаме повече храна и да живеем спокойно, и най-вече мама да бъде щастлива и да не плаче повече...

- Да, трябва да се грижим за нея, да ú помагаме с каквото можем...

- Ето, виждаш ли че и ти имаш мечти, защо се опитваш да ме лъжеш?

- Страхувам се да имам мечти, които може никога да не се сбъднат...

- Недей да ставаш отново мрачен, батко, не ти отива... Хайде усмихни се... Не искаш... тогава ще те... гъделичкам !

- Не... Лизе недей... ще събудим мама... не...

- Ей сега ще те разсмея, ама тихичко...

- Добре стига... уморих се... виж започна да се развиделява... или така ми се струва...

- Алфи, чувам някакви шумове отвън, май са танкове...

- Чакай, стой тук! Аз ще надзърна през прозореца...

- Не се показвай !

- Стой там Лизе! Виждам светлини по пътя... на завоя са... приближават насам... Появи се един танк, два, след него бронетранспортьор и камиони... не изглеждат да са наши... все още е прекалено тъмно за да видя още по-добре... Спряха малко след завоя... доста хора слизат от там...

- Насам ли идват ?

- Май да... разпръсват се... вече са по-близо... а, леля Роза излиза от къщата и носи бяла кърпа в ръцете си... не излизай... започна а размахва кърпата над главата си... това не са наши войници... Лизе скрий се !... Аз ще взема свещта и ще отида да събудя мама... не са наши, не са наши !

- Батко !

- Ох, спънах се и свещта угасна...

- Вече стана по-светло...

- Слънцето ще изгрее скоро...

- Нямаме ли нещо бяло ?

 

Беше 10 Май 1945. В малкото селце Muldenstein навлязоха Съюзническите войски. Войната бе свършила...

 

 

 

КРАЙ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРЕЛЮДИЯ КЪМ СУПА

 

 

В хладилника властваше сънят. Покрил рафтовете от бял алуминий с леко заскрежена пелена той разхвърляше наоколо прозрачни мехурчета мечтания (а понякога и кошмари), които с разпукването си обвиваха спящите плодове, зеленчуци, салами и кренвирши (удобно похъркващи в найлоновите си спални чували), няколко бурканчета с доматен сок (пенсионирани от миналата година), многобройни малки пакетчета бульони, два големи пъпеша (които си поделяха вторият рафт натъпкали в ъглите три срамежливи чушки) и още доста кофички кисело мляко (повечето наченати), които се гледаха очи в очи с дузина яйца натъркаляни едно върху друго в една торбичка на райета, която при най-малкото обръщане на някой от облите твърдоглавци прошумоляваше с дразнещ тембър и причиняваше леко стряскане на пакета с боб, който се намираше под нея.

 

Докато резена лимон се въртеше неспокойно в чинията заедно с гарнитурата от варени картофи проснали се върху печената риба, тя бе впила фосфоресциращото си око в една от зелките обърната по корем надолу. Тя непрекъснато се обръщаше извън полезрението на святкащият кръг под нея, който ú се струваше че става все по-голям и по-голям, докато не започна да се издува като балон пълен с малки едноклетъчни организми засмукани от рибата, който се доближаваше към нея – една огромна бездна от чиято уста изникнаха няколко реда блестящи зъби съпроводени от белезникави тлъсти пипала, които обгърнаха листата на зелката и започнаха да я придърпват към зъбатата пропаст. Тя започна да се дърпа яростно, две – три от листата ú се отчупиха и полетяха надолу, зъбите доволно щракнаха и ги погълнаха с едно звучно мляскане, пипалата не отпускаха хватката си и още по-упорито я задърпаха към черната яма пълна с остатъците ú, които се премятаха в неудържим танц с блестящите зъби святкащи и дъвчещи бавно тревистите ú окончания. Зелката се доближи още повече до пастта на съществото, вече усещаше топлият зловонен дъх и тогава започна да крещи и . . . се събуди. Все още крещеше неистово, замаяна от съня когато някой я бутна в гърба и промърмори:

- Ако обичаш да сънуваш по-тихо за да не се налага да правим салата зеле с моркови . . .

Тя се обърна за да види (доколкото ú позволяваше синкавото неоново сияние вътре в хладилника) притежателят на заплахата наежила своите накъдрени листа след което прихна и дълго не можа да се успокои от смях – този който бе опрял нещо твърдо в гърбът ú бе морков, леко закривен и силно лъхащ на саламура (предната вечер го бяха извадили от буркан с туршия) с малки присвити очички доста зачервени (което обясняваше пристрастието му към саламурата) и значително опърпани и увиснали зеленикави кичури, украсили облата му оранжева глава. Двамата продължаваха да се гледат и да се хилят неудържимо, като по този начин събудиха всички в хладилника и дори от горе от камерата се чуха недоволни ругатни (в чийто гласове две глави чесън разпознаха замразеният грах и свинското месо – отявлени грубияни) и тропане по тавана. При този шум беше вече наистина невъзможно да се спи и повечето продукти се размърдаха и започнаха да отвръщат на поздравите отгоре с подобаващи фрази:

- Прости ескимоси скоро ще размразяват камерата ! – първи се обадиха нахалните моркови.

- Никой вече не ви ползва ЛЯТО Е !!! – допълниха два патладжана, станали тъмно лилави от яд.

- Дано се слепнете за кубчетата лед, че да ви дадат малко мозък деградирали снежни човеци ! – надигнаха глас консервите “Скумрия в доматен сос”, “Риба тон в растително олио”, и “Копърка в собствен сос” (тримата рибни братя, които чакаха да бъдат изядени от 2 седмици насам).

- Само слезте долу агрегати смотани и такава салмонела ще ви лепнем, че чак уличните котки и чайки няма да ви докоснат !!! – изреваха в едно дузината яйца (наричани “Мръсната дузина”) от вратичката на хладилника.

 

Започна словесна престрелка между двете страни на хладилната машина, която ако нямаше преграда би прераснала в ожесточена схватка със сигурни жертви и от двете групировки. Само размекнатият кашкавал и воднистото сирене все още дремеха с полуотворени очи в ъгъла на третия рафт и съвсем безучастно и спокойно гледаха (доколкото могат) нарастващият конфликт в пространството между камерата и долните чекмеджета, където в шумоизолираните отделения прилежно се скатаваха няколко недоядени сладка и 4 буркана миналогодишни компоти от ягоди вече изгубили надежда, че някога ще бъдат употребени. В това време неколцина пресни чесъна, оставени на пост до вратата, се втурнаха навътре към разярените бунтовници и изкрещяха едно единствено изречение, което принуди всички да замръзнат по местата си и да станат по-тихи и от магданоза, който по време на целият този цирк само тихо се прозяваше и хвърляше леко недоумяващи погледи към всеки един от протестиращите:

- Някой идва насам !!! – разкърти общият шум това послание и самите вестоносци след това на свой ред се проснаха до пакета прясно мляко, който изохка понеже единият от чесъните го бе натиснал по долната част на полиетиленовият му костюм, точно там където преди да отиде в магазина го бяха изтървали на ръба на палета и за малко да умре от загуба на лактобациликус булгарикус.

И наистина информацията се оказа вярна, само секунди след пълното примирие вратата на хладилника се отвори, сигналът “Готови за изтегляне” светна придружен от още по-ярка светлина идваща отвън и ръката на домакинята навлезе в хладната територия на готварските продукти, които се бяха свили от страх и съвсем забележимо припълзяваха към по-отдалечените краища на рафтовете. Пръстите ú започнаха да прибират избранниците за поредното кулинарно предизвикателство, като първи тръгнаха бульоните (един зеленчуков и един гъбен), които искренно се радваха на пътуването до кухненската маса застлана с евтина мушама:

- Айде чао и да пишете – редяха те помахвайки на изпращачите – адресът е: Кухненската маса; Горният десен ъгъл; До фруктиерата, но това е само временен адрес, постоянният . . . е за него трябва да изчакаме не са ни разпечатали автобиографиите.

Докато бульончетата се изгубваха в далечината, същата ръка се протегна и взе две от яйцата, които се опитаха да се търкулнат в посока обратна на заплахата, но така или иначе не успяха да избегнат “неизбежното” и скоро бяха настанени малко неудобно върху дланта на свитата домакинска ръка и изчезнаха от погледите на хранителните си събратя, забулени от страха към неизвестното и ронещи прозрачни белтъчни сълзи изпод черупчестите си клепачи. Последва ги една полупразна кофичка кисело мляко (2% масленост и това много му тежеше, понеже останалите около него гордо се пъчеха със своите 3.6% и отказваха да му говорят), чиято повърхност приличаше на марсиански пейзаж издълбан от множеството хищни набези на една от неръждаемите лъжици. Все още бавно отдалечавайки се от рафта то се изхили на 3.6-те и хрипливо им се подигра с хлъзгавият си плътен тембър:

- Алооо некадърниците, аз отивам да правя кариера, а пък вие ще станете годни за употреба само във вид на айрян, добре разредени с вода, Н2О, две молекули водород и една кислород, които ще разтворят самохвалната ви масленост в обикновена течност. Ха-ха-ха-ха ! Голям срам ! Ха-ха-ха-ха-ха !!

Докато смехът му заглъхваше постепенно в ушите на останалите и в ъглите на хладилника (благодарение на добрата акустика) вратата се затвори и всички обитатели потънаха отново студ в и в слабото сияние на малката синя неонова лампичка. Четири зиморничави репички с треперещи островърхи шапки се бяха сгушили една в друга и трескаво си шептяха: “Нека ни вземат и нас, нека ни направят на салата само да е по-топло от тук . . .” а една дебела кутия сок от ябълки ехидно се подсмихваше на скованите от страх същества и поучително нареждаше с тон на дългогодишен психолог:

- Равносметката е една, уважаеми сърафтници и други от вас ще ги последват в ужасните дълбини на кухненските съдове, където всичките ви живителни сокове ще бъдат източени от невероятната топлина на котлона, всичко дими и цвърти и … о, просто е ужасно, преди два дни когато едно от децата ме грабна най-безцеремонно и изпи половината от съдържанието ми направо от мен (само като си спомня и ми се повдига) нещо се готвеше на печката и от онази червена тенджера излизаха кълбета дим съчетани с виковете на умиращите вътре в нея, които замлъкнаха завинаги от горещината изпълваща цялата кухня, чак аз се изпотих от напрежение, но както виждате се завърнах оттам, а сега трябва да ви поучавам как да се опазите от това – мен никой не опази, че аз ли вас, само едно ще ви кажа всички ще отидете там . . .

Тя се обърна надменно и се запъти към вече заспалият магданоз, но някъде по средата на рафта се спъна в нечий “случайно” протегнат крак и полетя успешно към чинийка с чеснов сос и шумно пльосна вътре като изпръска с остатъци от чесън и майонеза вече доста насаламурените моркови и техните намариновани колеги краставичките събрали се да пийнат по едно “за последно” в една почти празна чиния с миниатюрно количество кетчуп, вече доста твърд и потъмнял поради факта че спеше там от близо месец. Докато се отърсваше от сместта полепнала по наименованието ú вратата се отвори, някой я грабна и грубо затръшна прохода към кухнята, че чак две бутилки доматен сок загубиха равновесие и а-ха да се изсипят по рафтовете. Мощно “Ура” и “Отървахме се” разцепиха тихата обител на хладилника, но едвам бяха позаглъхнали когато решаващата домакинска ръка отново наруши хармонията и светкавично дръпна кръчмарската чиния на краставичките и морковите, които зареваха в един глас:

- Айдееее … тръгнах …хък …мее … ей приятелше отм’сти са за малко наштъпил си ма по масола … иии нали снаеш ше ас мноху тъ уфашафам а !…

Поэхали ! как сказал наш космонавт Юрий Гагарин … Да здраствует … Я млъквай наду ми главата с тия руски романси …SHUT UP !!!

Но скоро радостта им премина в разочарование, понеже също толкова светкавично бяха върнати на мястото си и заменени с близкостоящите пресни екземпляри червеникави моркови, които от страх бяха силно пребледнели и сега не се различаваха много от белият порцелан в които бяха положени. Заедно с тях към кухнята потеглиха една закръглена зелена чушка, която бе загубила ума и дума от предстоящото пътуване и доста стара но лъсната до блясък глава лук, забравена в хладилника от последното преселение на зеленчуците, която плътно се беше увила с оранжевата си пелерина прикриваща нейната сълзлива сърцевина. След поредното затъмнение на образа и отвличане на хранителни суровини поредица от въпроси запълниха пещерата от алуминий и фреон.

- В какво ли ще ги превърнат – някой експеримент на готвачката или стара и изпитана рецепта ? – недоумяваше една интелигентна бамя и се обърна към съседа си – А вие колега как смятате ?

- Какво да ви кажа – побутна авторитетно очилата си полуомекналият банан покрит целия с голямо количество тъмни петна – в моята родина ме използват вместо хляб, така че на база на този факт бих ви отговорил че всичко е възможно.

- Каквото и да е – чу се един нервен глас от камерата – само да не бъде мусака, да не е мусака – нареждаше като в транс каймата-смес и усещаше как настръхва изпод найлоновото си облекло, въпреки че беше свикнала с минусовите температури в този глетчер.

- Абе къде отид’ха всишки а ? – фъфлеше един от морковите изсипал се от масата и сега опипвайки терена се опитваше да се върне при другарчетата си за да довърши започнатото.

- Насам бе насам – махаше към него краставичка, все още не напълно пияна и отчаяно се опитваше да качи отпуснатото му морковено туловище обратно в чинията, където останалите допиваха каквото бе останало от саламурата и маринатата и вече сериозно се караха заради една спорна ръка на покер.

В същото време вратата отново се отвори рязко и спящият магданоз бе насочен към изхода. Той само за миг се разсъни и пак се унесе, но окончателно се събуди когато някой се стовари с цялата си тежест отгоре му. Той изохка и понечи да избута онзи върху него, но когато отвори очи видя каймата-смес да се пули насреща му все още шептяща думите “нека не е мусака” като някакво древно заклинание даряващо с неуязвимост.

- Мръдни се малко ще ми изпотрошиш листата – изръмжа сънено магдано -

за, докато се опитваше да избута ръбестата тарелка от корема си.

- Нищо не мога да направя и мен са ме притиснали отгоре – започна да обяснява припряно каймата, докато хвърляще уплашени погледи наляво-надясно.

Двамата се люшнаха в полукръг и се отправиха към вратата на кухнята цялата боядисана в странен жълтеникав оттенък. Каймата чу как зад нея хлопна с тъп звук обрамчената с магнити хладилна порта и страхът започна бързо да се промъква към мозъка ú, докато не сключи хладни длани около неспокойното ú съзнание сега проектиращо само кошмарни изображения, които съвсем я изкараха от равновесие. Отпред започна да се издига масивната врата на кухнята откъдето се блещеше едно-единствено прозорче, замъглено с квадратно парче матово тиксо, което удобно скриваше пространството ЗАД него и това накара сърцето на каймата да забие още по-неспокойно. Докато все повече се приближаваше към точката на пристигане, нервните окончания на мозъка ú започнаха да изпращат и приемат все повече импулси родени от собственото ú въображение, достигнало вече до крайност в пресъздаването на все по-гротескни и зловещи картини на отчаянието прегърнало я силно и което с шепот на сухи листа вливаше едно-единствено изречение в главата ú с монотонността на махало: “Ще умреш, ще умреш, ще умреш …”. Каймата не дочака края на този психически (и психологически) тормоз и преди да се отвори кухненският вход припадна и се отпусна с цялата си тежест от кило и нещо върху магданоза, който сериозно се подразни от това поредно вмешателство на спокойствието му:

- Абе ей тюфлек изчезни от корема ми ! – изрева той и понечи да я изрита от дланта на домакинята, но само успя да я обърне на една страна и щом видя как със зината уста бе подбелила очите се отказа от понататъшни намеси.

Най-накрая прословутата врата се отвори и те двамата бяха заслепени от светлината пред тях: единият с каменно изражение на лицето, но със скрито притеснение, а другият изгубил съзнание с огромен пъзел-кошмар, който бушуваше в съзнанието му с мощността на ракетна турбина. Ръката се спусна рязко надолу от което движение на магданоза му се повдигна, а каймата повърна и напълни кутията на зеленоокият растителен вид с дебел слой червеникав продукт, който почти смаза тънките бели дробове на почти прясно откъснатата подправка. Изведнъж каймата се стресна и огледа с все още блуждаещ поглед наоколо и безмълвно зина с уста при вида на откроилата се пред нея картина. Никога не бе излизала от камерата и бе чувала за това място само от приказките на полуизядените и наченати домашни сладка и кисели млека, които при завръщането си оттам приковаваха вниманието на цялата кулинарна публика, която не ги оставяше да си починат и непрекъснато ги заливаше с въпроси чак до следващото им излизане на кухненският манеж откъдето понякога се връщаха в намалял състав до новото попълнение. Но сега никакви думи не можеха да опишат това което се разкри пред първичният ú субпродуктивен мозък. За първи път виждаше такава обширна площ, беше свикнала с клаустрофобичните пространства на камерата и кухненската маса ú се видя като огромна карта на света (беше чула този израз от два шоколада, които бяха посетили детската стая и там видели на стената мащабно парче хартия, което децата наричали “карта на света”)((при второто си посещение до детската стая шоколадите изчезнаха безследно)), разделена на квадратни части и почти цялата бе заета от различни предмети и други хранителни продукти и разбира се, онези индивиди които бяха изтеглени по-рано.

- Насам, насам – замаха с алуминиевите си ръце 2%-то кисело мляко – тука сме, до картофите ! – и посочи елипсовидните тъмнокафяви кореноплодни до него, които от пръстта по лицата им не можеше да се разбере дали се мръщят или смеят.

- Добре дошли на кухненската маса ! – проехтя гласът на чубрицата излегнала се удобно до една поставка за ножове, които святкаха злобно с очи и точеха зъби за поредното готварско клане. – Полетът от хладилника за към кухнята пристига на летище “Обед” с леко закъснение и слаба мъгла. Моля разкопчайте коланите и се насочете към най-близкият изход.

Домакинската ръка постави магданоза и тарелката с вече напълно съвзетата кайма на масата и се отдалечи оттам. Магданоза се отърси енергично от леката влага по косите си и взе да се оглежда любопитно насам-натам като че търсеше някое познато лице.

- Извинете – заговори той една двойка пресен лук грациозно вплели стръковете си в задълбочен разговор - но бихте ли могли да ми кажете къде мога да открия моят чичо Кервиза, преди два дни го взеха насам и от тогава ни вест ни стрък от него …

- Закъснял си приятелю – го прекъсна единият лук с леко дрезгав глас и наклони глава към него – вчера го приеха във Водолазната школа при тазгодишната туршия на обучение, ако издържи 20 денонощия пиши го изкарал сертификат за подводно плуване, ако пък не и сам можеш да видиш като се добереш до края на масата и погледнеш надолу към табуретката, под нея има един буркан, ако водата вътре е зеленикава можеш да считаш чичо си за безполезен треволяк, обаче бистра ли е тогава от него може да стане подводничар и то стабилен.

Предчувствия от всякакъв сорт го завладяха и грозни картини запъплиха сред съзнанието му като мазни и лъскави хлебарки докато той се доближаваше до ръба на масата украсен с дребни рисунки на тема “Плодове и Зеленчуци”. Когато очите му преминаха бариерата на мушамената покривка те трескаво започнаха да претърсват пода за споменатият буркан, където може би беше лобното място на Кервиза. Какво бе облекчението му когато видя как от 3 литровия тумбест стъклен съд му махаше окуражително чичо му с една широка усмивка и табелка на врата “ЩЕ ГИ РАЗБИЯ”, а водата вътре бе бистра като чешмяната в която бяха къпали магданоза като млад и зелен. Успокоен от тази мила картинка той се ухили на чичо си и скръстил стръкчета лениво се протегна и заспа в кутията си от рециклирана пластмаса.

На другият край на масата каймата-смес съвсем се беше окопитила и сега бе станала център на внимание на една групичка картофи и полуотворено пакетче черен пипер, които жадно поглъщаха всяка дума на новопоявилият се разказвач:

- … а там имаме едни много заядливи типове Грахът и Месото – тероризират всеки нов обитател на камерата от край време …

- А какво е грах ? – попита с тъничко гласче едно средно голямо картофче с оцъклени от любопитство очи – защото месо съм виждал, вчера направиха едно такова печено и даже в тавата отидоха и двама мои приятели, съвсем малки бяха дори нямаха кълнове …

- Ами грахът е нещо като този приятел тук – и каймата потупа пакетчето черен пипер на зърна които изтракаха заплашително – но е малко по-голям и е със зелен цвят като магданоза … ей онзи там.

- Ахааа – разбиращо закимаха с кафеникавите си глави картофчетата, а зърната пипер подозрително наблюдаваха магданоза, който блаженно похъркваше отпуснал листенцата си извън своето легло и те свободно висяха надолу към масата където две маслинени костилки подскачаха и през смях се опитваха да ги докоснат.

Недалеч от тях чубрицата водеше оживен спор с млякото относно възможните пътища за пристигане от хладилника до кухнята и обратно:

- Абе казвам ти, най-често използваният маршрут е през онази врата, а също и онзи от кутията хляб до тук. Ако знаеш колко филии заминават само на едно ядене …

- Ти пък откъде знаеш – възрази киселото мляко и се заклати на една страна – нали преди малко ми каза че живееш там горе във вторият шкаф а ?

- Е да, ама вратичката не се затваря добре и остава една пролука откъдето всичко се вижда – обясни търпеливо тя.

- Аааа – с разбиране поклати глава млякото – така може – и като ú намигна весело добави – хитра си дума да няма.

След тези думи и двамата прихнаха да се смеят така заразително, че чушката и морковите които просто лежаха прясно измити в една тарелка от другата страна на оливерника се спогледаха развеселени и на свой ред огласиха със смях и тази част на кухненската маса, където се намираха надутата сметана, половинка финладска краставица раздразнена от това, че смехът прекъсна сънят ú за красота, една настръхнала и озлобена бамя (поради факта, че беше стара мома), двете яйца сега стоплени, се търкаляха из чинията и се опитваха да си строшат крехките черупки и лука, който пак бе дълбоко заспал и въпреки цялата врява около него хъркаше с пълни гърди.

Докато чушката и морковите все още тихо хихикаха, яйцата засякоха една стройна скилидка чесън и бурно засвириха с намерението да ú привлекат вниманието, но тя просто ги подмина в пълно мълчание и се присъедини към група от своите зелечукови събратя, които стояха току до една сприхава солница, която само се мръщеше недоволно и скърцаше ядно със зрънцата си на всеки който минеше покрай нея, но странно само чесънчетата бяха пощадени от това отношение. Трите пресни чесънчета вече оживено разговаряха с новопристигналата скилидка, която дори поруменя от това неочаквано за нея внимание (защото тя бе изключително срамежлива), а встрани от тях двете интригантки на масата – сметаната и бамята коментираха (не без известна доза жлъч) чесновата компания:

- Защо ли са тук ? – обърна се бамята, цялата настръхнала, към сметаната разположила масивното си желеподобно тяло в една чаена чинийка – Не им ли стига че с миризмата си ще умъртвят деликатната атмосфера на …

- Ох, скъпа не ми говори – прекъсна я раздразнено сметаната – направо съм потресена, аз такава изтънчена и аристократична особа да стои на една маса с тези прости селски зеленчуци ! – и тя с престорено движение отметна един плътен кремообразен кичур, разтекъл се по безформеното ú лъснато от високомерие лице.

И в този момент едно от чесънчетата се обърна и с весели нотки в гласа си извика към тях двете достатъчно силно, че чак успя да събуди повторно заспалият магданоз:

- Ей, лелче малко диета ще ти се отрази добре, тлъста калорична клюкарка такава !!!

- Правилно ! – подкрепи го чубрицата и сухо му се усмихна и докато сметаната (вече порозовяла) се напъваше да измисли подходящ отговор, цялата маса ревна: ТЛЪСТА КАЛОРИЧНА КЛЮКАРКА ТАКАВА !!!

Развеселени от ситуацията всички се събраха в средата на масата (без “Обичайните заподозрени”) и скоро тясната кухничка се огласи от разнообразни гласове и многобройни разговори, които продължиха дотогава докато пространството се изпълни с мека и топла мъгла която малко по малко ги приспиваше и след известно време всички обитатели на масата бяха приласкани в топлите обятия на следобедната дрямка, която ги зави с прозрачно одеяло от сънища и след това безшумно се скри в най-долното чекмедже при приборите тракащи със зъби от студ в неудобното им дървено легло. Всички бяха завладяни от безмълвната магия на сънищата където мечтите ставаха реалност и донасяха късчета щастие на онези които прегръщаха сънят като свой брат или сестра дълго време не стъпвали в родната къща.

 

Сънят отмина също толкова меко както и пристигна и първото нещо, което каймата усети бе въздухът в кухнята, който подозрително ухаеше на гъбен бульон и тя започна да се озърта неспокойно наляво-надясно с надеждата да зърне ръбатите пакетчета на двете бульончета, но за свой ужас не можа да види нищо от заобикалящата я среда, понеже тя самата се намираше в една алпака тавичка с високи стени. Опита се да се надигне, но не успя и започна вече да се взира панически в орнаментите на тавана, които се трансформираха пред замъгленото ú зрение в два готварски ножа бавно режещи зеленчуци. Точно преди да изпадне пак в безсъзнателно състояние слухът ú долови едно отчетливо и твърде специфично хъркане отдясно на тавичката в което тя безпогрешно разпозна това на магданоза и успокоена смело се провикна:

- Ей, събуди се ! Събуди се бе, заспал треволяк !!!

След второто изречение дойде и отговора на магданоза:

- Стига си крещяла ! Не съм глух ама съм на път да оглушея ! Така че млъквай ! Паникьосвай се някъде другаде ясно ! Проста заледена шматка !!!

Стресната от ядосания тон на магданоза, каймата замълча, затвори очи и се заслуша в шумотевицата около тавичката. Някъде далеч назад се чуваше басовият глас на млякото, което напътстваше две чорбаджийски чушки за правилната посока към фруктиерата, а до него се боричкаха чесънчетата оплели своите зелени стръкове в доста сложна плетеница от влакна, докато насядалите около тях картофи и домати се заливаха от смях при вида на нескопосаната им борба. Смях, викове, търчене насам-натам, миризмата на топъл неделен следобед, белият таван на кухнята, всичко се смеси в една хомогенна смес и като че ли хармония и спокойствие се възцариха в тази част на дома огласян само от шумоленето на листата на китайската роза, която попиваше животворните лъчи на слънцето от прозореца.

 

Само старият лук бе приел хармонията и сега лежеше нарязан на ситно и бавно гаснеше, докато отслабналият му поглед съзерцаваше как сокът му се попиваше в леко набразденото дърво на дъската. Той знаеше, че краят му щеше да бъде такъв и в последните си мигове отправи молитва към Небесният Плод зеленчуков Цар в следващият си живот да се прероди в нещо по-витаминозно – портокал, банан, морков, чушка, вишна, праскова … Още на “банан” той напусна кухненският свят, но съзнанието му продължи да изброява чак докато стигна и почука на обкованите с маслинени клонки порти на Небесната Чакалня.

 

Едно семейство пресни картофи се състезаваха наблизо, като се търкаляха от единият край на масата до другия, но внезапно най-малкото картофче се спря до изсъхналият стар лук и се загледа в очите му зареяни в белият варосан таван на кухнята и побутна майка си:

- Мамо, виж дядо Лук пак е заспал !

Майка му, строен картоф с приятен загар на обелката го дръпна настрана с тревожна нотка в гласа си:

- Ела насам синчето ми и остави дядо да си почива той е много уморен и …

- Мамо това ли ще стане с всички нас ? – поклати гладката си главичка то и отправи към майка си очакващ поглед.

- Не зная – промълви тя – не зная. Хайде бягай да си играеш с кака си, виж и братовчед ти е дошъл.

 

С радостни викове картофчето се затича към панерчето за хляб и веднага се включи в играта на “Прескочи филия” заедно с другите кореноплодни. Младата му майка попи с парченце от гъбичката за миене спусналата се от навлажнените ú очи сълза, размаза малко от пръстта около лицето си и безмълвно се взря в парата, която се извиваше кълбовидно нагоре към прозореца, от тенджерата с вряща вода на котлона …

 

 

 

КРАЙ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Благодаря за позитивните думи - нямам възвишения изказ на отработената писателска реч (или поетичната такава), но се радвам ,че са ти харесали. Засега умувам над новия си кратък разказ и продължавам да творя над огромното повествование, което ще излезе незнайно кога. Последно успях да драсна ето тези две стихотворения - знам, че са доста груби и дори може би цинични, но за жалост такива мога да ги пиша :)

 

***********

Побелелите кости на зората

събуждат деня за живот,

а после плътта на земята

приема остатъците на луната,

погребана сред пръски от

призрачна вълна

родена сред прибоя на забрава.

 

Посивелите коси на нощта

бавно окапват

а нечии съсухрени ръце

разкъсват слънцето на две

узрели половини - прокажени парчета топлина.

 

Разсъхват обръчите на

кацата със време

отлежало в покой и тъмнина,

покрило лицето си със плесен

смърдяща на изгнили

години ненавист,

затрупани с разложени мигове

на щастие.

 

Небето се смее

с беззъба уста

проточило лиги към

облаците с перверзни лица

усетили прилив на похот

и желание

съвокупляващи се яростно

с дъжда -

потен и мръсен

вонящ на клошар

събрал отровата на космоса-скитник,

бродещ бездомен

сред отпадъци - звезди.

 

Вселената плюе безсрамно

върху гнойните си рани

от черни дупки и метеорити обезумели

заличава болката от всичко живо,

което се храни с нейните мъртви клетки

съзнание

и бавно прерязва

своите вени с нож от галактики,

за да прозре, че колелото на съдбата

е просто

миг от кръговрата...

************************************************************************************************************************************************************************************************************************

 

Стъпваш леко

след нощния бриз,

опитал да разроши

косите на пясъка,

оставяш тихи стъпки по плочките

груби

и събираш в очите си страдание.

 

Кому са нужни саможертви

в името на висше благо

кому ти трябва да обичаш

щом насреща е мълчание и скука?

 

Питаш множество въпроси

но само по-отчаян ставаш

с насълзения си поглед съзерцаваш

потъналите в прах остатъци

на някога щастливи спомени

дарявали те само със усмивка

сега те внасят чисто безразличие.

 

Отваряш хиляди врати

но зад всяка се крие само самотата

разголена, беззъба и саката,

отхвърлила зависимост от

смърт, живот дори прераждане

сама ще властва над твоето

съзнание.

 

А то – разядено, захвърлено и мътно

превърнало се в слуз

процежда лигавите пръсти

през твоята мембрана на душата –

омърсена, жалка и излишна

подмятана във всеки кръговрат

на унижение

и търсеща не просто свобода,

а изцеление.

 

Луташ се сред

фалш, заблуда, лицемерие

и сам не знаеш

кой е пътя

искаш яростно спасение

и смело протягаш ръце

за да докоснеш

късче от небето,

но в шепата си стискаш само

изсъхналите клонки

на твоите терзания

които ти преследваш по

назъбения пясък,

лакомо отхапващ

от уморените напукани нозе,

които те тласкат

все напред

по безименния бряг

на твоето последно

издихание…

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Последното ми творение в блога - не знам дали се е получило добре, но поне аз лично се радвам на постиженията си :)

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/07/retro-fu-golden-age.html

 

Филмът е достаизвестен - The Prodigal Son :)

 

Enjoy :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Препоръчвам ти серияла Real Kung Fu (2005) ако не си го гледал. Подобен е на The Prodigal Son (1981) в него Biao играе главната роля. И през 2007 направиха друг сериял нещо като римейк на The Prodigal Son (1981) с Nicholas Tse , Sammo Hung и Yuen Biao.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Последните публикации в блога ми са доста разностранни една от друга, но това не пречи на възприемането им :)

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/09/b-movie-nah-its-more-like-f-to-me.html#more

 

един от най-слабите филми, които съм гледал досега - май това е дъното, но винаги може и по-зле нали? ;)

 

Следва събрания на едно място пътепис за Китай и моят първи допир с него:

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/09/a-dream-came-true-my-trip-to-china.html

 

Поздрави и приятно четене :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Последния ми материал (написах го днес) - приятно четене:

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/10/the-four-its-more-like-seven-to-me.html#more

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ей така се чувствам в момента:

 

Безпомощен кървя и плача,

изтръгвам последните струни

във мен

и бавно крача

към залеза на онзи ден

в който изгубих светлината...

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Quick Punch - трябваше да драсна нещо, че сега съм затлачен от писането на два мащабни материала посветени на два емблематични филма на дедо Джеки и да не стои съвсем празно - набързо го опатках между другото :D

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/11/quick-punch-flesh-and-bullets.html#more

 

Поздрави :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Още един бърз поглед над един сравнително слаб представител на любимия ми жанр - тия хора хептен са се смахнали обаче и май отдавна карат на конвейер всяка продукция... Разочарован съм...

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/11/quick-punch-ancient-beauty-contest.html

 

Благодаря ви предварително :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Armour of God - една класика от дядо Джеки и наистина вече не правят такива филми - съчетание между много добра хореография и екшън сцени подплатени с малко екзотични пейзажи на фона на които се развива историята. Джеки тук е във вихъра си - раздаващ се до последна капка кръв (буквално), като онова падане от дървото, което можеше да му струва живота. Въпреки бляскавата си страна, филма страда от доста недостатъци - на моменти е прекалено разхвърлян и комедията малко куца особено в присъствието на Алан Там, като Джеки спасява положението веднага щом се появи в кадър. Пълните ми размишления се намират тук:

 

http://martialartsmoviesstation.blogspot.com/2012/12/near-death-experience-for-jackie.html

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

...далеч под утринния хлад
откривам аз една замръзнала звезда
безжизнена с отпуснати крила
тя плаче обгръната с воал
през който виждам аз
невинната ѝ струна на душата
замлъкнала в последен валс...

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Вземи от облачния прах
и поръси нозете си прекрасни,
вдъхни от черешовия цвят
и цветче в косите закичи.


Облечи се в лунната носия,
засияй като звезда омайна,
с ръцете си докосваш ти земята
и там създаваш багри и форми
пленили сетивата
на Вселената безкрайна...

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Вземи от облачния прах

и поръси нозете си прекрасни,

вдъхни от черешовия цвят

и цветче в косите закичи.

 

Облечи се в лунната носия,

засияй като звезда омайна,

с ръцете си докосваш ти земята

и там създаваш багри и форми

пленили сетивата

на Вселената безкрайна...

Прекрасни са последните две които си публикувал. В днешният забързан и технологичен свят много рядко нещо ще трогне душата ми. Едно от тези неща са стиховете....в този случай тези. Благодаря ти. :bow:​ Самата аз пробвах да напиша няколко стиха преди време. Лично аз си ги харесвам, но никога не съм ги чела или показвала на друг човек, защото мисля за тях като собствена изповед, а за мен тя е много лична.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

O, благодаря за крайно ласкавото мнение относно моя крайно скромен труд и талант - опитва мсе да се развивам и в тази сфера, но не ми се получава особено качествено, от всички написани досега да съм си харесал 2-3... Ама те и повечето ми са изключително мрачни и с черни краски, та такива романтики са много редки в стихоплетството ми. За справка - по-горе има две стихотворения с тъмна страна :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Черният цвят е моят цвят. Стихоплетството ми се проявява само когато настроението ми е "черно". Цветенцата, пчеличките и птичките явно не ме вдъхновяват достатъчно. :lol2:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Понеже съм един виден фен на сериалите и в частност онези с литрите романтика струяща на талази от екрана, реших да дам своя принос за един по-различен латино сериал, вдъхновен от всички онези представители развихрящи се в канали като Диема Фемили, БТВ Лейди и прочие smile3.gif Текстът по долу може да се стори доста подигравателен за феновете на тези сериали, за това ако съм причинил някакъв вътрешен дискомфорт на тези хора - предварително се извинявам. Има още развитие на историята, но това което предлагам на вашето внимание е нещо като пролог за запознаване на главните действащи лица в епичната драма.

 

************

 

Изпепеляваща любов под жаркото слънце на Латинска Америка, една сага за страсти, потни мъже с разни плочки по тялото и безсъдържателни разговори, имащи за цел да покажат плиткоумието на главните герои. Но нека започна с Пролога...

Росалинда Кухолиньо и Ечеверия де Тъпон накъса писмото на ситни парченца, хвърли ги във весело греещата камина и заплака горчиво със сълзи, не по-малки от тези на щраус настъпал ръждив пирон в зоологическата градина.

Въпреки, че вече беше станало на пепел и щастливо си димеше сред останалите цепеничета, думите от хартията отекваха в съзнанието й със огромна сила, съпоставима само на акустиката в Сикстинската Капела, когато там върви мощно песнопение в съчетание с оркестър.

Не искаше да чува онези изтъкани от раздяла изречения, които нейния възлюбен (вече бивш) беше сътворил на белия лист, но те крещяха с пълен глас и нищо не можеше да ги спре, като стадо разярени носорози подгонили поредните бракониери в саваната. Не можеше да повярва, че любимият на сърцето й Педро Еспадрильо и Ляван Китканьос е написал такива лишени от романтика абзаци, от които струеше някакъв вид любов, която тя не разбираше.

До болка буквите се забиваха в крехкия й мозък (както по размер, така и по качество) причинявайки страдания за нейните кръвоносни съдове и неврони, но малко по малко думите се материализираха пред нея и заудряха по напудреното й лице със силата на кубинка 45 номер на разярен скинхед върху човек от малцинствата:

"Скъпа моя Росалинда, цвете на пустинята, тъмнокосата грация на Седемте морета, безценно съкровище на инките, ти беше тази, която ми показа безмерната сила на любовта и първата истинска целувка, но сега намерих нещо по-силно от твоята страст и желания в лицето на личния ми коафьор Едуардо Курандо и Пендехо, който озари моя път със светлина в задната ми пещера и така щастието ми се удвои неимоверно, като често ме оставяше бездиханен в неговите прегръдки, където се разтапях като масло върху запечени картофи и исках и още и още от тези мигове, както звездите копнеят за космоса необятен.
Не тъгувай за мен Росалинда - аз намерих истинската любов, силно вярвам, че и ти ще откриеш рицаря на бял кон, който триумфално ще дойде и ще обяви тялото ти за неприкосновена територия... Сбогом девойко на отминали сънища, не ще те забравя..."

Покъртена от тези парещи думи за сбогом Росалинда още по-горчиво заплака, проклинайки съдбата си на самотница и през премрежените си клепки отправи молитва към Девата от Гваделупе, да бъде благосклонна към нея в този труден миг и да сътвори ново чудо на любовта...

А в този момент, някъде в крайните квартали на Мексико Сити, Есмералдиня Есгучаме и Екуадор ди Злобиньос довършваше ковьорче с образа на Панчо Виля и неговата дружина доблестни мъже, борещи се за правда и свобода...

 

***********

Както споменах вчера, в уютната си хасиенда в един от крайните квартали на Мексико Сити, Есмералдиня Есгучаме и Екуадор де Злобиньос кротко бродираше ковьорче на дивана и изпълнена с патриотизъм, съзерцаваше колекцията си от гоблени на стената и многобройните отличия от състезанията по везане на една кука, които лъскаха в специална витрина до нея.

Споменах ли, че тя беше богаташка щерка - баща й местният магнат Алфонсо Мутрагеньос де Грозиньо и Каброн държеше 90% от вноса и износа на боливийско кафе и захарен памук, като в плантациите му под напора на камшичени удари и суров език, се потяха около 3000 мъже, жени и деца, които той наричаше "Моето друго семейство". Издигнал се благодарение на наследствените земи от дядо му, сега Алфонсо се разпореждаше с живота на селяните като с досадни насекоми, кръжащи около него.

Циничен, безмозъчен и груб, той беше страшилището на три квартала и две пресечки край тях, винаги се движеше със своите доверени хора - заклети комарджии и пияници, източили не един бар.

Но стига за този долен червей, че ще променим тона на сериала - връщаме се отново на дивана до Есмералдиня, наклонила глава на ляво и прехапала език довършваше последните щрихи от новия си шедьовър сред бродиращото изкуство (не без помощта на новия брой на списание "Вълшебна Бримка", откъдето черпеше идеи).

Доволна от крайния резултат, тя скочи кокетно от дивана и за малко не си изкълчи глезена, понеже 12 сантиметровите й токове не позволяваха сложни акробатически форми на и без това мекия и пухкав като ангорска котка килим, лично изтъкан от робите на Алфонсо в знак на уважение и безмерна обич към своя мил работодател.

Все още проклинайки тъпите си обувки, купени за цяло състояние от чужбина, тя изви пискливото си гласче в израз на върховен успех и повика майка си от съседната стая:

- Майко, майчице мила сладка, като тирамису, ела да видиш какво излезе изпод златните, не изпод платинените ръчички на твоята съвършена дъщеря!!!

Чу се тропот като от разгневено стадо муфлони и в стаята влетя грациозното 150 килограмово телце на майка й Мария Диантеведо де Мишелин (понеже имаше абсолютна прилика с рекламното лице на автомобилните гуми със същото име) и на свой ред надвика скъпоценната си дъщеря с тембър на който и Дарт Вейдър би завидял:

- Глезанката ми тя мамина, да се светят ръцете ти и пръстите ти, че ваеш такива произведения на изкуството!!! Да ме прощава Девата от Гваделупе, но нейните бродерии не могат да се сравнят с твоите!!!

При тези думи, обаче тавана се процепи и се чу глас изотгоре:

- Мария, ти грозно създание на природата, не употребявай святото име на девата от Гваделупе в непристойни изречения!!!

Таванът пак се затвори и докато Есмералдиня се блещеше все още нагоре в транс, майка й тихичко процеди през зъби:

- Което си е истина е така... - и още недовършила парче мазилка се откърти и се раздроби в главата й, като предизвика вой на болка и цицина с размерите на орех, която в близките седмици напомняше за божествената намеса и даже местния свещенник направи специална служба в чест на "Цицината от девата от Гваделупе", която трая три дни обявени от кмета за официални празници...

 

***********

 

Оставяме настрани болките на Мария и откровено овчия поглед на дъщеря й Есмералдиня, за да отидем на едно друго място, където буйни пасища и тучни ливади ограждаха ранчото на Дон Емилио Хорсито ди Бонавиля, мил и трудолюбив старец започнал като коняр в местен чифлик, а сега притежател на един от малкото елитни коневръза (демек развъдник за коне), където трите му сина продължаваха неговото дело в грижа за животните.

 

 Всъщност сега ранчото не беше само за конски добитъци, а за всякакви други чифтокопитни изделия на майката природа, които издаваха всевъзможни звуци по всяко време на денонощието и всички работници ходеха с парчета коркови тапи в ушите.

 

Тримата братя прехвърляха сено в оборите на конете и се опитваха да водят някакъв разговор, като се надвикваха един през друг:

 

- Ей Хосееее, да поиграем карти тази вечер!!!

- Каквооооо???

- Да поиграем карти тази вечер!!!!

- Каквоооо???

- Ти да не си оглушааааал!!! (сваля му тапите за да чуе по-добре и пак му ги слага)

- Ааааа това е от шума...

- Каквоооо???

- Това е от шума...

- Каквоооо???

- Ти чуваш ли ме изобщо (маха му тапите и пак ги поставя обратно)

- Ами от твоите викове нищо не се чува!!!

- Каквооооо???

 

И така нататък - както сами виждате не се славеха с особена проникновена мъдрост и изкусен език, но докато двамата си крещяха един на друг, третия - мълчалив и кротък момък на видима възраст 20 години със звучното име Алфредо Красиньо и Корасон Разбивачос само вглъбено мяташе с вилата сеното и усмивката му не слизаше от лицето.

 

Не беше влюбен, просто вчера през нощта братята му го заведоха на културно-масово мероприятие, завършило с интимното му обезчестяване от една буйна червенокоса дама на име Дилайла Чупикуроньос и Кавальо, която му показа висшия пилотаж в една древна професия, за която той си нямаше никакво понятие.

 

Братята му, най-големия се казваше Хосе Ебаньос и Монтевидео и познаваше всички греховни места в радиус от 200 км, като вече беше спрял да брои креватните си похождения, като беше известен сред девойките с прякора си "Синьор 20 см".

 

Средния по големина брат Хуан Косматос Кохонес и Монтенегро даваше по-странни признаци за сексуална разкрепостеност, особено когато го бяха хванали в неприлична поза с една от козичките (малко по-късно след деянието козичката спря да дава мляко и почина от разрив на сърцето), но беше се записал в местната група на Анонимните Зоофили и от близо две години не беше преспивал с нито едно чифтокопитно животно, като изключим объркването му да скочи на петела в една тъмна нощ след неизвестен брой текили (горкото животно трудно понесе унижението и ден след това го намериха удавен в кофата с ярма за прасетата).

 

Беше късен следобед и Дон Емилио си почиваше на верандата в любимия си стол, като от време на време наостряше учи, за да чуе как прислугата тракаше с прибори и чинии за вечерята, на която той имаше да им съобщи нещо важно.

 

***********

 

 Росалинда погледна догарящите късчета хартия, избърса решително сълзите си и потърси кърпичка за секретите от носа, но намери само една салфетка с нарисувано сърце и отдолу надпис "от Педро за моята любима", захвърли я на пода и използва ръкава си на домашната рокля по предназначение.

Реши да се разтъпче из селото, в опит да забрави болката и душевните рани, зеещи като Марианската Падина вътре в нея и с уверена крачка се затътри по пътя към площада, където течеше седмичния панаир - едно пъстро сборище от всякакъв вид търговци и артикули, от тоалетна хартия до тоалетни чинии, примесен с веселата глъчка на хора които се пазарят за най-добрата цена.

Тази забързана шумотевица и разнообразие от стоки и цветове, галеха сетивата на Росалинда, като нежен пух по лицето й или като майчина ръка бебешко дупе. Тя обхождаше с очи навсякъде и малко по малко всичко това подейства като мек балсам за мъката и скоро тя безгрижно се увлече от цялата пъстрота наоколо, понеже тя имаше свойството бързо да забравя каквото и да било, поради ограничения капацитет на мозъка.

Изведнъж дочу познат глас, който се открои сред тълпата, като канарче сред орли:

- Ни съ блъшкайте, ше има за всишкииии...хлъц...най-дубратъ текила в цялата...околия и мамка му ако лъжа, да ме накаже Дев'та от Гвадилупииииии!!! Опаааа сиестааа и фиестаааааааа!!! - и този глас поде някаква неразбираема фолклорна песен на диалектна форма, която само пиянките разбираха.

Росалинда се насочи към източника на песента и следната картинка се появи пред нея - на едно богато резбовано кресло с неизменната цигара в уста, руса девойка с доста сочни устни и живи сини очи, надигаше смело бутилка с високо алкохолно съдържание и между паузите, примлясваше тихо и продължаваше с песента.

Това беше най-добрата приятелка на Росалинда - Нелинда Текила и Сервеса де Тукат, единствената в селото със собствен казан за текила, където вареше чудни еликсири за радост на повечето съселяни. Сега пред нея на сергията (сгъваема маса) имаше изнесени няколко бутилки с домашна текила, в две разновидности - от царевица и от кактуси. Когато видя своята приятелка Нелинда се опита да скочи на крака за да я прегърне, но само успя да подгъне колена и зарови муцуната си в прахта, но оттам изфъфли:

- Пак съм тукат Росааааа, ама не се тревожи, ще ми мине... - и потърси опора в крака на масата, за да се вдигне в седнало положение. Росалинда не знаеше да се радва ли или да плаче при вида на прятелката си, но това беше обичайното й състояние за времевия прозорец oт 09:00 до 15:00, когато напълно изтрезняла започваше да пие пак.

Пред сергията й се тълпяха хора, за бутилка от ценната течност и търговията процъфтяваше, което пълнеше джоба на Нелинда и изпразваше от мозъчни клетки останалите, погълнали от домашната й текила.

Суровините за направата на такова количество се осигуряваха от местния мърчандайзер на царевица и кактуси, Хуан де Трезвиньо и Франсоа Далаверос (понеже беше от смесен произход, майка французойка и баща мексиканец), който имаше ферма за царевица, а край нея растяха най-сочните кактуси, които той даваше на много ниска цена, понеже не ги поддържаше по никакъв начин и така си спечели завистта на останалите търговци в бранша.

Двамата с Нелинда имаха общи бизнес интереси и тя му плащаше царевицата с бартер - отглеждаше мисирки в двора на къщата си и винаги му пълнеше каруцата с такива животни на връщане. Правеха общи планове да разширят търговията си чрез сливане на дейностите им в една и бяха измислили име на бъдещата манифактура "Нелинда Гебросо и Хуан Еман ООД", което все още беше на хартия, понеже след последната им среща не се споразумяха за това кой да бъде изпълнителен директор. Бизнес трусове...

 

************

 

По същото време, докато Нелинда се бореше с праха и мъчението да стане, в богато декорираната си стая Есмералдиня тихичко се хилеше на неуместния вид на майка си, която се разхождаше из къщата с голям тюрбан на главата като че носеше цяла кофа с царевица и стенеше все едно още в следващата секудна ще се опне на пода и ще посинее.

 

Есмералдиня беше глуха за нейните стенания и вече в любимата си нощница (дантелена и изпъстрена релефни фигури на кактуси, един от които удобно бе застанал на едно твърде деликатно място, като така и даваше необходимата доза търкане за да може да сънува мокри сънища като някой пубертет с полюции) се взираше в тавана и формираше своето бъдеще в съзнанието си.

 

Мечатата й се оформи като падащ лист, отронен от силата на вятъра и устремен надолу към топлата земя започна да рисува картини на щастие, безмерна любов и 24 каратови пръстени с диаманти. Представи си как слиза от натруфена с балони карета в рокля от пайети и паунови пера, блестящи при всяко стъпване елегантните й крака обути в ефирни еспадрили, насочва се към главния вход на залата "Св. Ернестиньо и Ескобар" (където се провеждаха повечето мероприятия с напивания в нейния квартал), кимва леко на униформените и още по-грациозно навлиза в дебрите на хайлайфа, оставяйки след себе си върволица от влюбени сърца и напращели панталони.

 

Засмя си на собственото си превъзходство и продължава по коридора към същинската зала, откъдето я примамват мирис на люто бурито и тортиля с много чеснов сос, както и главозамайващата сила на мъжка сила и потни мускули.

 

Докато раздава усмивки на сдържаност и достолепие тя среща неговия поглед и шокирана усеща как се разтапя в безформена маса като шоколад на водна баня и всичко изчезва наоколо, един ефимерен фон, като само неговия поглед я съблича и подлудява както конска муха дразни почиващо си муле.

 

Той е този и онзи и всеки един, но някак различен и изпълнен груба красота, издялана като черен лъскав монолит огрян от сутрешното слънце, той се изправя пред нея с решителна осанка и тя е готова да му подари най-чувствения си гоблен в знак на пълна отдаденост и подчинение. да, това е нейният блян, нейният сън в гореща нощ, безметежност и съзерцание в едно, комбинация която подкосява краката й като добре наточено острие стрък трева и тя просто не знае какво да мисли - иска него във всяка една брънка и частица да я изпълни като еклер с пълнеж и да не го пусне да си отиде на сутринта, както бе направила с много други ратаи, непознати и братовчеди досега...

 

 Тя протегна ръка да го докосне и в този миг... на вратата се разблъскаха някакви юмруци и докато тя успее да прикрие влажността си (но не в погледа) баща й Алфонсо Мутрагеньос влетя вътре и избоботи с дрезгав тембър:

 

- Красавице неземна, на тати момата, утре ще имаме важни гости чак от Южна Америка, като моят партньор и приятел от Боливия - Мигел Еспозито де Бухалка и Бетон ще дойде да обсъдим бъдещи творчески планове и ще доведе със себе си един от синовете си, негов пряк наследник и бъдещ мой бизнес другар - Ернандо Богатиньо и Перфето Мучачо, като искам за няколко дена да бъдеш негов гид в града, тъкмо да се опознаете, докато ние с баща му измислим нови начини да тормозим своите подчинени.

 

И с тези думи изхвърча от стаята като остави Есмералдиня безмълвна и с мокра нощница потънала в някакъв транс, а в главата й прокънтя пронизващ глас: "Нова плячка за теб, мъжемелачке!!!" достатъчно силен за да я извади от унеса и тя се насочи към банята за да се изкъпе...

 

***************

 

Дон Емилио се облегна на верандата и огледа своите земи - тук бе бягал подир козичките на дядо си, тук бе познал първата ласка на селската любов, тук бе и понесъл първото разочарование, но тук остана завинаги сърцето му, впримчено като от фина паяжина с проблясващи капки роса.

 

Тук разбра, че в живота няма промяна ако сам не я предизвикаш, ако не се изправиш срещу препятствията открито и с чисто сърце, но най-вече поради факта, че наследство се прибира, когато елиминираш конкуренцията, в лицето на родителите си, които сега кротко почиваха заровени дълбоко под кочината на прасетата...

 

Тъмни тайни криеше Дон Емилио, тъмни като черните криле на гарван, грачещ над самотна нагробна плоча в безлунна нощ, толкова тайни че не бяха разкрити дори на синовете му, не искаше да петни тяхното бъдеще със своите демони, които си играеха с него всяка вечер и го навестяваха със своите мъчения. Мдаа, определено не беше човек за подражание и нямаше намерение да се разкрива (поне засега) пред всички, но тази вечер искаше да им съобщи нещо интересно и важно.

 

 Подпря се на бастуна си и тръгна към вътрешността на коридора, като оглеждаше всяка стена, сякаш за първи път идваше в тази къща, кацнала на хълма сред различна зеленина и малки оголени камъни, близо до масивна воденица, чието меко плясване на колелата го приспиваше всяка вечер. Навлизаше все по-навътре в къщата и се насочи право към масата, където почти всичко бе готово за вечерята - лъснати прибори, блеснали чинии, звънтящи чаши и димящи блюда изпълниха устата му със слюнка и той нетърпеливо облиза устните си.

 

 Имаше гаспачо, гуакамоле, бурито, лютив боб, агнешки котлети и конски луканки - всичко за което един мексикански стомах (в случая на Дон Емилио търбух) и той предвкусваше предстоящето угощение с едно нетърпение все едно се намираше като малко момче пред витрина с шоколади и захарни петлета.

 

Кимна одобрително на една от прислужниците, която носеше последните салфетки на масата (във формата на сомбрерота) и се вторачи в един плик на камината, на което беше написано неговото име с красиви букви, сякаш майстор калиграф бе вложил огромно старание в знак на уважение.

 

Приближи се бавно без да откъсва поглед от плика, озадачен как е попаднал там и кой го е донесъл - през последните няколко часа, никой не бе идвал към ранчото, а и да беше Дон Емилио щеше да го забележи, тъй като от верандата се откриваше прекрасна гледка към пътя и околната местност - обсипана с ниски хълмчета и пътечки земя, която го привличаше неимоверно със своята чистота и първичност, нещо което намираше и у себе си, като огледална повърхност в която се оглеждаха греховете му. Пликът си стоеше там безучастно и го чакаше, изведнъж Дон Емилио почувства страх, необясним и обсебващ, като че ли усещаше вътрешността на плика жива и наблюдаваща...

 

Потръпна и неволно се спря пред плика, на вид напълно обикновена бяла хартия, но криеща нещо страховито и незнайно - посегна и скъса залепналата част с едно отривисто движение на ръката и издърпа един единствен лист оттам, на който с едри богато декорирани букви пишеше едно изречение: "Знам какво направи онова лято"...

 

Целия се разтресе, бастуна падна от ръката му, едри капчици пот се затъркаляха по лицето му, пред разфокусирания му поглед преминаха картини на разрушение и смърт и той се свлече на пода с тих стон, все още държейки листа в ръцете си.

 

**************

 

А в същото това време в една уединена стаичка на селската библиотека, Светлиньо Инглез и Филологез Ергиньо довършваше поредната глава от своите мемоари, на светлината на самотна свещ - подарък му от местния идиот - един безобиден момък с мозък колкото грахово зърно и подходящото име Карлос Кретенидьос и Ступидос Амиго, който въпреки умствения си недъг идваше доста често в библиотеката, където Светлиньо му четеше пасажи от избрани книги с надеждата умът на момчето да се проясни. Засега с нулев успех...

 

Светлиньо вдигна глава от хартиените листа и се загледа през малкото прозорче в тъмнината отвъд, спокойствие и тишина долетяха оттам на призрачни мулета и спряха край него, сякаш да получат мъдрост и знания в тази напоена с академичен привкус атмосфера, където той доброволно беше се оттеглил от светската суета и проблеми.

 

 Решението му за това своеобразно изгнание се появи преди няколко години, когато Светлиньо беше обикновен учител, току-що завършил престижен университет в Мексико Сити – Универсидад де Лингуа и Дипломас, откъдето благодарение на своя интелект и знания той завърши първи по отличие в целия випуск и се завърна в родното си място с блестящ златен медал. Родителите му го посрещнаха като герой, понеже само той от цялата рода успя да завърши такова образование (останалите му роднини не стигнаха и до 7-ми клас), но скоро след това баща му загуби работата си и започна да пие екстензивно, което доведе до продаване на цялата покъщина (вкл. и златния медал на Светлиньо) и цялото семейство се беше свряло в една стаичка, отоплявана с ръждясал казан с капак, където майка му приготвяше храната, сведена до питки с боб.

 

 След няколко месеца на такава диета Светлиньо започна работа в местното училище като преподавател по испански и литература, за да може да помогне на закъсалото си семейство, но преди това изби всякакви алкохолни пориви (преносно и буквално) на баща си и след като го настани в болницата, излезе на квартира и започна и втора работа като превеждаше различни текстове от и на английски, а припечеленото даваше на майка си.

Не след дълго качествата му бяха забелязани от директора на училището и той му предложи овакантения пост на зам-директор (предният се беше пребил с колелото си след една пиянска вечер и врата му остана под ъгъл 90 градуса след зверското падане в ров за новите водосточни тръби) и Светлиньо с радост прие. Спестовен и предвидлив, той не живееше разточително (въпреки увеличената му заплата) и си остана онзи скромен, свенлив и тих младеж, който в студентските си години прибираше всички свои пияни съкурсници по домовете им и последен се отдаваше на заслужена почивка с поредната книга в ръка.

 

Баща му се възстановяваше успешно в болницата и двамата със Светлиньо започнаха да правят планове за бъдещето, като татко му искаше да направят ферма за глигани, но Светлиньо контрира с предложението за нов вид млечна царевица, с по-висок добив и по-добри вкусови качества, от които текилата ставаше като медец, а варената царевичка беше неустоимо лакомство за децата. Майка му събираше парите и не след дълго закупи съвсем нови мебели за цялата къща и осветиха завръщането на Дон Лампиньос (бащата на Светлиньо) с грандиозно тържество, на което бе поканено половината село.

 

 Именно там младия Светлиньо се запозна с грациозната девойка на местния месар – 20 годишно създание на име Гърдесита Брюнетос и Мегуста де Дупес, ефирно и крехко то омая сетивата му и в края на вечерта двамата вече се разхождаха из близката гора, докато Светлиньо и рецитираше избрани откъси от сонетите на Шекспир за Ромео и Жулиета.

Всяка тяхна следваща среща преминаваше през знака на засилваща се като необуздана лавина любов, опияняваща и чиста, като заледена текила с лимонче в горещ мексикански следобед. След няколко месеца ухажване (и криене по горите за отдаване на плътски желания) двамата млади решиха да се врекат във вечна вярност пред Бог, родители и всякакви други хора, като избраха за дата на щастливото събитие рождеството на Девата от Гваделупе – сигурен признак за дълго и безобразно безметежно семейно бъдеще.

Докато приготовленията за предстоящата сватба вървяха с пълна сила, Светлиньо и Гърдесита започнаха да търсят подходящ дом, където да отгледат своите наследници, като дните им минаваха в огледи на места, парцели и вече готови къщи – тъй като бизнеса на Дон Лампиньос процъфтяваше, а и Светлиньо вече беше директор на училището, парите не бяха проблем, както и безоблачното им харчене.

 

Настъпи дългоочаквания ден – в елегантен костюм от три части в цвят пепел от рози Светлиньо влезе в църквата с уверена крачка, оглеждайки събралото се множество накипрено и натруфено по последна мода, заело пейките в прясно варосаната зала за бракосъчетания и се почувства мъничко горд със себе си и своя късмет – след броени минути щеше да се венчае за своята любима, къщата беше вече капарирана, празненството след церемонията ги очакваше на борда на речния параход, закотвен на 500 метра от църквата, докъдето водеше пътека от розови листенца и зърна на царевица, украсени отстрани с блясъка на 100 свещи, положени в бутилки от текила. Той стъпи на килима до свещеника и с широка усмивка на уста зачака появяването на Гърдесита.

Минаха няколко минути, от които ченето на Светлиньо започна да се схваща от застиналата му усмихната физиономия и той започна да подозира нещо неприятно – чертите му се изостриха още повече, когато през току-що разтворените врати дотича местния пощальон и се спря пред вече смръщения кандидат жених.

Пощальонът извади от вътрешния си джоб кафяв плик, разчупи печата и разгъна листа, после взе чашата с вода поставена на олтара, изжабури се няколко пъти и запя с приятен баритон:
- Скъъ-пии Светлиньооооо, друже мой наве-кииии, пращам ти моя после-ден даааар за теб в тази тържеееествена ве-чееер – на-меерих хорааааа-та на живота сиииии, в лицето на група пътуващи артистииии, се-га ще обикалям свеее-таааа на-вред, ще пея, танцууу-ваааам и лудууувам, свободна от вен-чииилооо и де-цаааа!!!!

Пощальонът завърши с доста сложен фалцет арията си и с отривиста крачка тръгна към изхода, споходен от ужасените и недоумяващи лица на цялото сбрано множество там. Светлиньо бе съкрушен, разбит на части, молекулярно дезинтегриран, той стоеше пред олтара и в погледа му се четеше безкрайна мъка, в съчетание с непоносима болка, каквато се появява само след дълбоко и непоправимо счупено сърце.

 

Вече не беше същия човек след този ден – взе си капарото за къщата, напусна директорския си пост, със събраните пари купи една постройка в центъра на селото и я направи библиотека, като всички книги в нея бяха неговите собствени, времето му минаваше в каталогизиране, подреждане и описване на внушителното количество хартиени носители, като единственото му разнообразие се явяваше това да чете избрани книги на Карлос (момчето с помътнелия разум) всяка вечер, като с тази дейност Светлиньо не изневери на природата си да помага на всяко същество в беда и нужда.

 

Малко след като миналото му се стовари отново със силата на валяк върху гущер, все още загледан в прозореца и тъмнината, той не усети кога Карлос е дошъл с любимото си столче на пембени жирафи и го чака с широка усмивка (откъдето се подаваше малко от увисналия му език) и един такъв почти смирен блясък в иначе оцъклените му и кривогледи очи. Светлиньо се усмихна на момчето и като му помагаше да седне на столчето го попита:

- Кажи ми Карлос, коя книга да започнем днес?

В прилив на рязка мисъл (или нещо подобно) Карлос заклати глава енергично и зафъфли с най-отчетливата си нечленоразделна реч на която беше способен като си помагаше с пръсти:

- Ъ ъ ъ ъ иизкъъммммм … (започна да подсвирва)… мммъггггииияяяя… (махаше с ръце като хеликоптер и почти се опръска с восък от свещите) … пръъъъ…пръъъ… пръъъц (захили се силно)…цццкааааа ..аа.аа..а.а – и остана с леко наклонена глава и вече течащи лигички от вълнение и усилие да изкаже нещо смислено. Светлиньо го забърса с една салфетка и очевидно разбрал мученето на Карлос, отиде до полицата и взе оттам ново томче, което беше купил преди няколко дена от големия книжен пазар в Мексико – нова поредица за малки и големи, първата книга от която беше озаглавена: „Херрадо Потериньо и воденичния камък на Св. Анхел” – главния герой беше бедно момче, което разбира, че има специални сили и ги използва в помощ на мексиканските светци срещу големия лош, заклел се да унищожи извора на Вълшебната Отвара от Кактуси, техния източник на сила и безсмъртие. Преди време Светлиньо беше показал корицата на първата книга и след като прочете сюжета на Карлос, момчето с прекалено малко мозък неистово се опита да му обясни, че точно тази книга иска да му бъде прочетена.

 

Сега вече видял томчето в ръцете на библиотекаря, Карлос измуча от радост и бурно запляска с ръце, като в очите му се появиха две ситни сълзи от прекомерното щастие избухнало в помътнялото му съзнание, където рационалните мисли се брояха на пръстите на едната ръка на невнимателен дървосекач. Светлиньо търпеливо изчака пристъпа на задоволство да намалее и отвори първата страница, откъдето започна да чете началната глава озаглавена „Момчето, което не знаеше за Св. Анхел”:

 

- „Обикновената улица „Густаво де Лука и Праз” тънеше в мрак, обезпокояван само от мъждукащата светлина на две лампи, когато в края на улицата внезапно се появи доста странен човек – пончото му осеяно със звезди искреше със златист отблясък, а сомбрерото му завършваше с папулка с луна, която служеше като ветропоказател, за по-добра ориентация. Той се спря пред номер 22 и извади от джоба си плосък предмет, който излъчваше странна миризма, махна корковата тапа и отпи една дълга глътка, а след това предмета в ръцете му изчезна и бе заменен от пръчка във формата на бобено стъбло, с която той нарисува два инициала на входната врата, видими само на лунна светлина и после бавно се запъти към края на улицата, там откъдето се беше появил. А в същия момент на втория етаж в една тясна стаичка (беше килер за метли и кофи) Херрадо Потериньо се събуди и обви очи около тавана – беше сънувал странен сън, в който имаше ярки лъчи, пера от орел и летяща каляска без коне…”

 

Карлос почти зацвили от удоволствие, а Светлиньо отново се усмихна и затвори книгата, като внимателно обясни:

- Сега Карлос, това е прекалено много информация за теб, затова утре ще продължим с нов абзац, а ти за домашно ще се опиташ да ми нарисуваш какво ти прочетох досега.

Карлос закима с глава утвърдително и като взе столчето на главата си, се запъти към входната врата на библиотеката, като остави все още усмихващия се Светлиньо с по-малко товар на плещите си, поне в духовен смисъл.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...