Jump to content

It doesn't kill even it hurts


Recommended Posts

Наистина ли съм от тези, които биха направили всичко само за да спечелят, за да постигнат това, което искат без да обръщат внимание, какво причиняват на хората около тях, на хората, които разчитат на тях, които ги обичат. Толкова ужасна ли съм наистина? Но нали всички казват „ Трябва да се бориш, за това което искаш” всичко, което правя е за да спечеля. Това не е ли един вид мой начин по който се боря? Както и да е какво, като съм сама и може би ще продължава да е така. Не проблема не е в мен. Опитвам се да се самозалъгвам ли?  Не , не аз просто съм перфектна, другите ми завиждат. Погледнах се във витрината, на магазина покрай, който минавах и продължих по пътя си. За да постигна това, което имам сега се борих със зъби и нокти. Отказах се от себе си, от него, за да изпълня обещанието, което си дадох...

 

 

                                                             1.
             ”Мечтател странник уморен за по добър живот копнея”

 

                                                            „31.12. 2007г. 

                 Мило дневниче,

 Остават часове до новата година, а аз съм толкова разочарована от изминалата 2007г. Тази година беше една от най –                                 ужасните през целия ми живот, но ти знаеш за всичко. На теб мога да споделя неща, които не мога да кажа дори и на най близките ми приятели. Взех решение. Повече няма да позволя да бъда лъгана, ще бъда силна, няма да позволя да ме нараняват, няма да остана влюбена в мечта, ще дам шанс на хората да ме опознаят няма да ги отбягвам. Затова сега ще си направя списък  с неща, които съм решена да постигна през следващата година.

  1. Въпреки всичко ще следвам мечтата си и ще успея – ще стана независима жена.
  2. Ще бъда силна напук на всички, които ме мразят.
  3. Ще се усмихвам повече.
  4. Ще се опитам да се вслушам повече в съветите на хората.
  5. Един ден ще завладея света и всеки ще знае името ми.
  6. Искам да оставя нещо след мен, което да се помни от всички. „

 

И така започваше началото на последното нещо, което бях писала в дневника си. Никога няма да забравя онзи ден, в който със сълзи на очите се прибрах и реших от сега нататъка, че ще се променя. Не можех да го чакам вече макар, че го обичах толкова много. Той просто тръгна по неговия път, даже не каза сбогом. Последното нещо , което получих от него беше смс с текст :

 

„ Хей, виж налага се да замина за Америка, но ще се върна в най скоро време не ме забравяй аз никога няма да забравя за теб. Обичам те. Чакай ме.”

 

Никаква вест след, това.  Нито едно обаждане, нито един смс. Бях толкова заблудена в началото, че твърдо се бях решила да го чакам, може би защото му вярвах. Плачех ден и нощ. Разхождах се наоколо, като някакъв дух, който не знае какво прави, не мислех особено много, всяка частица от тялото ми страдаше. Никога не му бях признала за чувствата си, но ми беше добре дори, когато беше до мен като приятел, не се оплаквах никога. Дори не се оплаквах, когато ми споделяше колко много си пада по Шани. Чаках, чаках дълго много дълго. Все пак бях 17 годишно заблудено момиченце, която изживяваше първата си любов. И все пак чакането ми приключи след като почнаха да го дават по телевизията с най различни момичета, заобикалящи го. Убедих се, че ме е забравил... Пък и защо да ме помни, та коя бях аз най – добра приятелка, която беше тайно влюбена в него още от първия път, когато го видя, но и една бъзла, която никога не успя да сподели чувствата си с него.

           Започнах работа, като помощник стажант  сценарист в един телевизионнен канал. Запознах се с много хора, но от самото начало не се чувствах на място там. Всички гледаха как да ме изпилзват до дупка. Това не беше работата за мен. Имах толкова много очаквания за бъдещето ми, но нищо не беше така както си го представях като малка. Истинският живот е много по различен от мечтите. Но никога не забравяйте, че дори да сте на дъното съвсем сами, не се отчайвайте, защото човек, когато няма нищо няма какво да губи единсвено ако рискува може да спечели всико. А какво исках аз? Не исках много исках само целия свят. Това беше мечтата ми още от малка макар, че с всеки изминал ден тази мечта започваше да ми се струва все по невъзможна, никога не преставах да вярвам.  И така дойде деня, в който съдбата се усмихна и на моя милост.  Потънах в спомени аз...

 

П.С : Ако има хора, които харесват фен фиковете и ги следят и най - важно ако има някой, на който му допадне това, което съм написала да сподели мнение, критика приемам всичко :* Има написано продължение, ако ви харесва мога всеки ден да пускам по малко до там докъдето е написано.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Много ми хареса. Интересно е и си вложила много старание при оформянето на текста. Нямам търпение да прочета продължението. Желая ти много муза и успех!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Много се радвам, че написаното от мен ти допадна Криси :) Довечера ще пусна продължение, надявам се да задържа интереса ти колкото се може по дълго ;)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

                                                                          II.

И до днес светът не знае любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета.

 

Лятното слънце напичаше жестоко жителите на Верона. Може всички да твърдят, че Париш е градът на влюбените, но за мен това не беше така. Верона за мен миришеше много повече на любов отколко Париж. Не че съм дискриминараща другите личност, но изобщо не харесвах французите и Франция. Единсвеното нещо на което се възхищавах и заради, което посетих Франция беше Айфеловата кула. Верона - градът на Ромео и Жулиета. Нима вие не се сещате за Шекспировата трагедия, като чуете името на този град?  Като стана дума за любов. Винаги съм искала силна, изпепеляваща любов толкова силна, че да ме накара да забравя за себе си да мога да съм готова дори на саможертви за любимия, но в същото време и той да ме обича толкова силно колкото аз него, но за жалост във Верона – градът пълен с романтични италианци, нямаше нито един, който да е за мен или поне аз не бях срещнала „принца на бял кон”, за който толкова дълго съм си мечтала.

     Високите италианци с почервенели лица бързаха, за да се върнат на работните си места след обедната почивка. Докато аз редактирах поредния сценарий, който ми бяха оставили на масата.

-         Не стига, че работя за жълти стотинки върша работата и на тези дърти чанти – недоволствах аз, но все пак от една страна по хубаво да работя за жълти стотинки тук отколкото да мизерствам в България.

Нали споменах в началото, че тази работа изобщо не беше за мен? Е , след поредния скандал с главния сценарист напуснах.Щях да се побъркам от яд, какво като съм млада и неопитна това не им позволява да се държат с мен по този начин, търпи търпи, но до кога?  За момент емоциите ми ме завладяха и не мислех какво правя. Дали съжалявам? Не съм сигурна.

-         На ти сега. На ти – удрях се по главата след 2 седмици. Търсих работа в продължение на  седмици и никакъв резултат. Тъкмо загубила всякакви надежди бях в супер отчаяно положение докато не получих телефонното обаждане, който отваряше врати към непознат досега за мен свят.

-         Хей,  Габс как си? -  чух от другата страна веселия глас на Максимо, с него бяхме в една група, когато се бях записала да тренирам хип-хоп танци.

-         Я кой се сети за мен – отвърнах аз. Откакто беше заминал за Азия се беше обаждал само веднъж два пъти.

-         Часовата разлила мила, часовата разлика

-         Да бе, не си по – добър от мен в оправданията. Случайно да си се прибрал в Италия и за това да ми звъниш? – попитах аз. Нали знаете в тези дни хората се сещат за теб само, когато имат нужда от нещо.

-         Не, но да знаеш колко много ми се иска. Имам проблем и само ти може да ми помогнеш – Не споменах ли, че хората се сещат, че съществуваш само, като имат проблеми?

-         Кво да не си се забъркал там с някакви типове, които искат да те убиват – пожегувах се аз.

-         Не. Не е това. Счупих си крака, и не мога да танцувам,работя, като хореограф на известен певец тук. За да си запазя работата казах, че до седмица ще докарам от Европа друг хореограф, който да ме замести. – започна да говори, бях забравила колко бързо говори.

-         Аз с какво мога да съм полезна?

-         Искам ти да дойдеш, като заместник. Виж помисли добре не ми отказвай. Има добри пари плюс това знаеш повечето танци..

                                                   

 

П.С: 1-во много съжалявам, че не успях да пусна вчера продължение както бях обещала. 
        2-ро Все пак това е форум за азиатската култура, филми и т.н затова ви давам предварителна подсказка, че на следващата част героинята ще се озове в Сеул. 
       Последно, но не на последно място ужасно много се радвам, че ви харесва целувки :*

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мисля, че скоро ще се за форми интрига. Интересно е, но единственото нещо, което не ми харесва е това, че главите ти са твърде кратки. Имай малко повече търпение, за да

ги напишеш по -дълги преди да ги пуснеш защото тъкмо се потапяме в действието и идва края. Вкарай ни малко във филма! :Д 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мога да пускам по повече, но по принцип понякога ми става тъпо докато чета разтегнати локуми, но щом ти харесват по дългите продължение. Следващия път ще е по - дълго :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ами след като си направих труда да го прочета бих казал, че по скоро не ми хареса. Оставяйки настрана неща като правопис, пунктоация и структура на изречения и диалози (понеже самият аз примерно, когато пиша коментари особено по форуми си шляпам по клавиатурата както ми падне) самата история ми се струва прекалено постна и клиширана. Отново така добре познатото издеализиране на любовта като чувство минавайки чак през принцове на бели коне, Париж и Ромео барабар с Жулиета както си му е реда...няма лошо, но поне да беше разгърнала нещата повече. Смисъл действието се състои от няколко монолога и един диалог по телефона и толкова..следващият разказ ще хванеш героинята и ще я цапнеш в Сеул ама по добре я закотви там и разгърни някаква случка за да се изтиска до край потенциала и атмосферата от даденото място. :mellow: Лиричен герой да казва, че Париж се изчерпва само с Айфеловата кула де да знам...и аз не обичам Франция и французите, но дори и без да съм бил в този град знам колко е очарователен и колко неща могат да се видят и преживеят там само по снимки и разказите на другите хора. Пожелавам ти един ден да стъпиш там освен ако....ама не по скоро бих се обзаложил, че не говориш от лично преживяване. Като става въпрос за Верона ами нека читателите усетят, че са там чрез случки преживени от героинята да речем на някой известен площад или парк. И Карл Май не е стъпвал в Дивият запад ама докато четеш романите за Поразяващата ръка и Винету не можеш дори и да го заподозреш, че не е бил там.

 

И общо взето това е..просто само да нахвърляш красиви, идеализирани мисли не е достатъчно за да грабнеш вниманието на читателите трябва нещата да се разгърнат и да предизвикаш техният интерес по някакъв начин. Както и да ги запознаеш добре с главният герой, външният му/й вид с кратка или обширна описателна част и неговото/нейното ежедневие. Сега единственото, което ми е ясно за героинята е, че хвърчи в облаците и работи като редакто на сценарии с презупцията, че е българска гурбетчийка в Италия!? Не е ли малко преекспонирано това? Чак пък сценарий..не стига, че в телевизия се е уредила ами са я сложили и да редактира сценарий?! Вярно фен фик ама все пак... Често по обикновенните неща са по истински и интересни от напарфюмираните, които изглеждат бляскаво, но и нереално, така че спокойно можеше да дадеш на твоята една работа като сервитьорка или барманка и мисля щеше да е по-добре.    :rolleyes:

 

Разбира се не искам да те ангажирам с моето мнение и както съм казвал на доста места, където съм си позволявал да критикувам - можеш спокойно да не ме вземеш предвид. Лично аз чета фен фиковете тук понеже ми е интересно и приятно все пак да се потопя в мислите на други хора затова и преди четях доста книги, но тук доста малко ми харесаха от разказите в тая секция..може би 2 или 3. Затова и ти пожелавам да се усъвършенстваш все повече то се вижда, че имаш желание, а само по себе си това е похвално. Мен примерно ме мързи да се хвана с такова нещо...само кoментирам! xD

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Радвам се, че има и хората, които критикуват, защото човек се учи от това. :) За описание на героинята,  не ми харесва като се започне с това. С продължението на историята мисля малко по малко да запозная читателите с нейния външен вид, характер и нейната история, за това какво е преживяла до сега.  Ако всичко това го "изпраскам" така да кажа още в началото няма ли да е малко като ... хмм не мога да намеря точната дума в момента айде да го кажем безинтересно. А това за идеализираните работи .. все пак героинята е едва на 19 годинки нормално е да няма достатъчно опит в любовта и да има само някакви идеализирани за нея образи. 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Еми по принцип не е лошо читателите да са запознати повече с главният герой затова описателна част според мен не е излишна. Но дори оставяйки това въвеждайки хората в една ситуация е задължително нещата да се описват както трябва за да се попие повече от атмосферата на дадено място. Примерно аз не съм бил във Верона и щеше да ми е интересно да прочета нещо повече за този град от вече известният факт за Ромео и Жулиета било то някаква забележителност видяна в уикито или гугъл вплетена в някаква случка част от ежедневието й там..Ако не ме мързеше и най вече имах желание бих ти показал как може да направиш кратка история така, че без да си бил на дадено място стига да почерпиш някаква информация за него може да пренесеш тея дето те четат там. :D

За идеализирането аз и по горе казах, че няма лошо въпреки, че е клиширано, но освен тях не се разбра нищо почти от бекграунда и личността на героинята.  :rolleyes:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

                                                                                                                                3.

 

- Кой път да поема от тук? - попита Алиса.
- Зависи къде искаш да стигнеш - отговори Усмихващият се котарак.
- Няма значение - отвърна Алиса.
- Товага няма значение и кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.
- ...стига да стигна някъде - допълни Алиса.
- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго.

 

 

Макар, че в началото не исках да приема предложението не знам защо, но приех и  ето ме сега на самолета за Сеул. Нямам представа какво ме  очаква там, не знам изобщо какво място е това. И дори да се чувствам несигурна мисля, че съм готова за това ново приключение. През по голяма част от пътуването съм заспала.  Ето, че започва едно ново приключение за мен. Слезнах с разтреперени крака по стълбите и разтравожено започнах да се оглеждам за Макс, за момент корема ми се разбунтува имах чувството, че ще повърна. Ехо аз не се притеснявах, тогава какво е това странно чувство което ме обзема? Някой ме удари с нещо метално по задника. Това, че имам хубав задник не означава, че трябва да ме удрят обърнах се рязко с нагласата да наругая жестоко този, който ме удари беше ударил.

-          Макс – извиках аз и се появи глуповата усмивка на лицето ми. Приятелят ми италианец беше пред очите ми с патерици на ръце. Сигурно от много време не съм се чувствала толкова радостна.

-          Познахте още от далече – каза той

-          Тук всички са много ниски нормално да се отличавам от тълпата – казах самодоволно аз. Италианците бяха високи и се чувствах малка сред тях, но тук, като се смесихме с тълпата това чувство го нямаше. Макар и на високи токчета момичетата бяха по – ниски от мен. За момент се почувствах много добре от този факт. Докато се опитвах да разгледам наоколо Максимо не преставаше да ме разпитва за най – различни неща.

-          Сега ще отидем до студиото за да те представя на продуцента

-          Тука хората могат ли да говорят английски поне? – попитах аз, като повдигнах едната си вежда

-          Разбира се. Защо? – беше учуден от въпроса ми той

-          Ми в самолета ми беше тъпо и реших да заговоря едни от съдедните седалки и като ги попитах как са  те се обърнаха и през цялото време ме отбягваха сякаш съм чумава – бях раздразнена заради това.

-          Хаха. Просто тук хората имат малко по различно произношение и ги е срам да разговарят с чужденци.  – стигнахме до огромна къща докато разговаряхме.

-          Тук ли ще живея? – поптах аз. Почти бях  с отворена уста, като видях къщата с големи френски прозорци. Винаги съм си мечтала да имам подобна къща.

-          Не това е студиото. Ти ще отседнеш в хотел – за миг се бях зарадвала. Жалко. След, като влезнахме в къщата – студио. Макс вървеше пред мен, а аз го следвах. Всички наоколо му се покланяха и казваха нещо, което нямах представа какво е, но сигурно той е важна личност тук, като се има впредвид, че му се кланят. Прилижавахме една стая, от която се чуваха крясъци. Макс почука на врата и влезе, а аз оглеждах стаята, като гърмян заек.  Зад голямо дървено, кафяво бюро седеше нисък чичко с дръпнати очи и очила. Чичкото беше почервенял от яд. Започна да говори нещо към Макс, което не разбирах, но от произношението му предполагам, че се караше. Ту гледах Макс ту чичкото и не съм усетила, че устата ми е отворена. Сигурно съм изглеждам, като някаква глупачка.  Изведнъж чичката започна да ме оглежда отгоре до долу и да се усмихва доволен, а на мен ми ставаше все по неудобно. Исках да му извикам „ Ей старче, кво гледаш?” .

-          Здравейте! Добре дощли – поздарви ме той на развален английски. Защо ли този ядосан чичо изведнъж започна да се държи толкова дружелюбно с мен?

-          Здравейте – казах само аз с лека усмивка. И сведох поглед. Какво?! В момента засрамих ли се или ..?!  Чичката и Макс продължиха да си говорят ту посочваха мен ту изглежда спореха, а аз седях. Оф, много е дразнещо, да не участвам в разговора. Все едно ме няма тук. Чичото се обади по телефона. Единсвеното, което разбрах от разговора беше Европа. Сигурно става дума за мен.  Не след дълго излежанахме от стаята на шефа. Поех си дълбок въздух и се поуспокоих малко.

-          Имаш страхотен късмет момиче – каза ми Макс все едно това го дразнеше – започваш утре в 8ч. Ще ти пратят кола пред хотела. Ако шефа не уреди едни работи може да те включат в нещо друго, но нека не те развълнувам без да се знае нещо.

-          Моля? Аз идвам сега и веднага почвам така ли? Няма ли да си почина? Няма ли да ме разкараш поне ден два да опозная хората града? – започнах с въпросите аз.

-          Тук работим много почиваме малко – беше неговият отговор. Аз се сопнах, защото ми стана криво, че веднага почвам да работя, но какво да се прави. Поне да ми бяха дали аванс, пък оня се разбра за всичко с Макс мен никой нищо не ме питаше. Когато видях хотелската си стая спрях с недоволстването.

 

                                                                                      4.

                                                                „ Няма втори шанс за първо впечатление ”

 

Сутрин станах в 6. Може да се каже, че почти не бях спала.

-          Сега ще имам черни кръгове под очите – изтичах до огледалото да се огледам аз, но за щастие положението не беше чак толкова лошо, колкото си го представяше скромната ми фантазия. Взех си набързо душ, след което хванах дългата си  гарванова черна коса на висока конска опашка. Очертах тъмно сините си очи с очна линия и придадох лек обем на миглите ми със спирала. Сложих си и от любимия светлорозов гланц, който придаваше естествен цвят на устните ми. Много го харесвам. Облякох се с къси панталони и бял потник, а дрехите за тренировките си ги взех в един сак. Първоначално мислех да излезна направо по анцуг, но тъй като не ги знам какви са тука се отказах.  Не бих искала да ме помислят за някаква селянка, която не знае как да се облича. Сложих един от любимите ми очила, метнах сака на рамо и започнах да слизам по стълбите. Дали шофьора знаеше английски?  Очаквайки някаква бричка да ме вземе пред врата заварих лъскав черен мерцедес, за което бях доста учудена. Значи корейците харесваха западно европейските коли. Шофьора ми каза нещо, което не разбрах, затова в отговор само се усмихнах. Ясно щях да скучая. Отворих прозореца и започнах да разглеждам града. Не беше зле, даже беше много по добре от това което си представях. Наблюдавайки сградите около, които минахваме не съм разбрала кога стигнахме до студиото. Влезнах през врата  и едън мъж излгежда, че беше охрана се поклони и каза нещо. Да не ме бъркат с някой?

-          Извинете – обърнах се към една симпатична жена, която минаваше размахайки някакви документи – къде мога да намеря Макс.

-          Почакайте сега ще го извикам – едвам се сдържах да не се изкискам. Оф мразех да чакам.

-          Браво точна си като за първи ден – чух гласа му зад мен.

-          Кога не съм била. – отговорих просто аз. След което той ме заведе до стаята където щяхме да танцуваме, но младият господин щял да закъснее. Какво? Щял да закъсне?. Защо ли имам чувството, че ще търпя капризите на някой лигльо. И как го нарекоха? Млад господин. Да бе да, само да не искат и аз да го наричам така. Някои неща са толкова странни тук. Докато си граех на телефона стана страшна еуфория вътре, всички започнаха да бързат и да оправят и докато се усетя за какво става въпрос един висок, слаб кореец с шапка на глава стоеше срещу мен. Не можех да видя дали гледа мен или нещо друго, заради големите му черни очила. Започна да тропа с крак. Погледнах го въпросително.  Този чакаше ли нещо?  Макс  подскачайки забързано на един крак дойде до мен и се поклони на момчето с шапката. И започна да разправя нещо разпалено.

-          Представи се – каза ми Макс.  И как точно трябва да се представя? Това не го бях репетирала. Преди да ме наемат не трябва ли да са видяли документите ми?

-          Здравей! Аз съм Габриел – казах със закъснение аз правейки някакъв малък опит за усмивка и махнах с ръка. Толкова съм тъпа сигурно ме помисли за бавно развиваща се, простачка от Европа. В отговор той само кимна с глава и тръгна да се обръща.

-          Ти няма ли да се представиш? Все още не знам с кой ще работя – казах забързано аз, за да не си тръгне. Той се обърна и мисля, че беше леко объркан. Свали си очилата и ме погледна.

-          Все още ли не можа да ме познаеш – трябваше ли да го познавам?

-          А трябваше ли? – попитах аз все едно съм сгрешила някъде.

-          Тя не знае кой съм аз? – попита оглеждайки се наоколо. Може би въпроса не беше към мен а към другите предполагам – Аз съм Ким Хьон Джунг. Това говори ли ти нещо?

-          Той е много известен в Източна Азия – включи се в разговора Макс, за да не загазя повече може би.

-          Е все пак аз съм от Европа и там не те знаем кой си – съдейки по изражението му това не му хареса особено много. Ех, тази моя голяма уста, кога ще се науча да си държа езика зад зъбите. Такова впечатление му направих, че още преди да съм почнала да работя сигурно ме намрази. Защо ли усещам, че ще имам проблеми тук?

-          Обясни й какво искам и почваме след 15 мин. – каза Ким еди който си беше там. Много странни имена имат тези корейци. Дали ще е проблем ако не успея да се сетя за името му в бъдеще?

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...