Jump to content

ТЕ/матично синьо


Recommended Posts

 
С дъх на канела /06.01.2020/
1-ва част
 
 
*********
Джем излезе от банята, подсушавайки косата си, и завари тършуващия под елхата Виктор, или по-скоро само част от за*ника му, стърчащ изпод украсената зеленина. Доста се подразни. Не харесваше любопитковци. Номер едно беше премахнат именно заради това. Любопитството към едно често води към любопитство и към други неща. Опасни неща. Смъртоносни неща.
- Какво правиш - проехтя гласът му, отпускайки ръката си на таза му и натискайки силно надолу. Внезапната поява така го стресна, че Виктор вдигна глава и се заби в масивния ръб и издължената висулка горе. Изохка и се свлече сред шарените подаръчни хартии. - Нали знаеш, че любопитството убило котката? - Старецът беше сериозен като инфаркт, а самата идея, че го гледаше от отгоре, го правеше да изглежда още по-страшен. - Днес е двадесет и трети. Има още два дни до Коледа. Казах ти да не се опитваш да гадаеш какви подаръци съм взел. - Джем размаха дебелия си пръст като унищожителен джедайски меч, и от това Виктор само ужасено се сви долу.
- Не съм се опитвал да разбера - оправда се Номер четири. - Ти ми купи толкова много подаръци, а аз... - Виктор се хвана за ударената си глава, а другата му ръка стискаше папирус хартия, завързан с шарената вързанка, която тази сутрин поиска от продавачката за цветя. На върха й се мъдреше късче хартия, надписано със: ''За чичо Джем''.
В очите на стареца плувна влага, преди да успее да я спре, и удави ирисите му в мътно синьо. Бурята там стегна сърцето му и то задумка бързо. Имаше нужда да клекне, за да запази равновесие. Тялото му се смъкна надолу и това му движение стресира още повече момчето. После обаче младежът забеляза промяната в настроението на Джем, и се поизправи докато лицата им се изравниха. Гледаше го право в очите, без да премигва. Опитваше се да разгадае целия свят на Джем, и това беше плашещо. Големите му зеленикави очи можеха да плуват в бурята на неговите сини, без да се удавят в сенките. И можеха директно да четат в душата на Джем. Виктор докосна лицето на мъжа бавно и забърса сълзите от едната му буза. После с палец изтри и тези от другата.
- Съ-съжалявам, че те разстроих. - Беше му трудно да се концентрира заради стреса. Тогава дори и елементарни неща, като говоренето, не му се отдаваха. Беше седнал, а Джем клекнал в основата на нозете му и ги усещаше как шават под него неспокойно. - Кажи ми, къде сгреших и аз ще се поправя? Все още не знам привичките в този дом. Трудно е - прехапа устни силно. - Исках и аз да ти подаря нещо, но нямах пари, и затова нарисувах нещо... за теб. - Това хлапе можеше ли да стане по-мило? Буквално мачкаше сърцето на стареца и си играеше с него, сякаш беше пластелин. Джем не беше получавал подарък в последните две години. Нямаше кой да му го подари. ''Племенниците'' му всяка година заминаваха за празниците при семействата си, но никой не се сещаше за Чичо Джем и бедното му самотно сърце. Старостта не беше порок, но младите забравяха, че и ти си човек, макар и да не показваш колко си наранен от това пренебрегване. Лесно е да вземеш нещо от някого, но защо ли на хората трудно им се отдаваше да дадат нещо обратно? Дори да е едно простичко ''благодаря''.
- Не си сгрешил никъде, Виктор - преглътна сълзите дълбоко в гърлото си. - Моя грешка е, че не се сетих да ти дам джобни пари. Чичо Джем се извинява. Ще поправим това много бързо. Нека излезем, за да хапнем нещо вкусно, става ли? Не ми се седи вкъщи днес. Имам главоболие. Мисля, че паметта ми пак си прави шеги с мен.
- Прекрасна идея! Има една чайна, която искам да посетя. Обичаш ли чай от женшен? А някога ял ли си с китайските пръчици за хранене? Много е забавно. - Ако животът в цялата му прелест можеше да се опише с една дума, то това щеше да бъде философията на това момче да приема всяко дребно нещо с тази своя гигантска усмивка.
- Разбира се, че съм ял с пръчици - сопна се на шега Джем. - За какъв ме вземаш? - После се замисли, че все изпускаше храната в скута си. Щеше пак да се излага с лигавника на омари, който му окачваха като се появеше в китайския ресторант. Е-ех!
***
Link to post
Share on other sites
С дъх на канела /12.01.2020/
2-ра част
 
 
*********
Всяко начало беше трудно. Всеки нов ден. Да намери смисъла да стане от леглото беше невъзможно почти. Правеше го по-скоро по навик. Сега обаче, тъкмо когато започна да му намира цаката, някой се опитваше да му издърпа килимчето изпод краката. Жената се дереше така, сякаш имаше кол забит там дето слънце не огрява, а Джем тичаше и той не знаеше защо натам вместо в обратната посока. Когато пристигна на мястото, видя надписа с големи букви ''ку*ва'' на вратата. Пффф, за такава дреболия струваше ли си да му изкарва ангелите? Буквите бяха огромни и червени, но изписани с боя, а не с кръв. Това го подсети, че имаше да разчиства двама мъртъвци от главата си и куп камери от сградата, които вече не му трябваха. Плюс да открие кой му беше изпратил листчето с цифрите. И това, ако не се наричаше цел за ранно ставане сутрин, пък на!
Но Джем не беше по бързите неща. Той винаги правеше едва минимума и досега беше оцелял. Като за начало беше пуснал връзките си в полицията. Знаеше как се движи разследването. Когато загря и що за стока е бил пратеният електротехник започна да има гадното чувство, че някой се опитва да си хване дивеч, а Джем далеч не бе в настроение да е месото на масата. Тридесет години живя в мир, сега ли намериха да му разбутват старите кокали? Свинчо е бил информатор, а Джем в миналото беше поработил и за правителството. Първата жертва беше убита с антракс. Знаеше, че и трите са приписани на един човек. Това, че Джем се бе оказал наоколо в този случай беше съвпадение, но в случая със Свинчо му намирисваше и то далеч повече от просто опърлена свинска кожа. Беше пуснал хрътки и подозираше, че съвсем скоро жител на тази сграда щеше да бъде сгрян от ръката на бесния Джем.
Подмина врещящата в истерия квачка оплакваща, че някой беше написал истината за нея и се прибра. Мир, спокойствие, тишина. Трите му любими думи.
Две минути по-късно се зададе бедствието на живота му. Виктор беше доведен от служител на Закрила на детето, които вече не смятаха, че е опасно дете да бъде оставено в тази сграда. Той се втурна и буквално се вряза в Джем секвайки дъха му.
- Липсваше ми, стар... - усети се навреме, че ако продължи да използва обръщението ''Чичо Джем'', ще оцелее, за да разказва. - Липсваше ми. Забравил си, че е Коледа, нали?
- Ах, вие младите сте толкова безгрижни - погали го по главата. - Занимавах се с досадни неща и ми изскочи от акъла. Хайде, знам, че нямаш търпение. Отвори си подаръците.
Пет минути по-късно все още наблюдаваше прехапалия език Виктор, който се мъчеше да отчопли тиксото без да нарани подаръчната хартия. Джем обмисляше да си направи ритуално харакири и да го заснеме правейки си собствен ют*б канал. Гледаше го с всичкото търпение на света, но знаеше, че няма да издържи дълго. Мигът, в който щеше да се нахвърли върху беззащитния Виктор, да му грабне подаръка и да разкъса проклетата кутия наближаваше неумолимо. Виктор забелязал втренчения поглед на Джем вземащ ненормални размери изгука:
- Виж и своя подарък - подаде му папируса. Джем очакваше да е картина, но всъщност беше списък с талони. Виктор предлагаше да помага на Джем с различни досадни задачи, с които старецът не обичаше да се занимава. Милият Виктор, ако Джем го оставеше да се занимае с нещо, щеше да се наложи да го убие две минути по-късно, защото ще го е издразнил до смърт с туткането си. Погледна момчето и очите му се навлажниха. Успя да се усмихне през зъби.
- Нека ти помогна - предложи Джем най-накрая вземайки подаръка от Виктор. Дори успя да стори това без да му откъсне някой крайник своевременно. Постави чифта до нозете му. Момчето се наведе и ги докосна.
- Винаги съм искал обувки. - Виктор не каза цвета, не каза марката или модела. Той каза обувки. Да има свои собствени обувки. Не скъсаните на брат си, не обувките дадени му от дарение, а негови си обувки. И, да, те бяха маркови и спортни, и Джем искрено се надяваше, че Виктор няма да се пребие с тях. Дано поне краката му не бяха толкова спънати, колкото някои други измерения от него. Подаръците му включваха ръкавици, шал, пуловер и всякакви подаръци каквито дядовците подаряват на внуците си. Обикновено децата не харесваха практични подаръци, но Виктор беше различен. Всичко това беше негово, но той някак нямаше в себе си заложена думата ''мое''. Не можеше да разбере как действа принципа на притежанието. Ако сега някой поискаше ризата от гърба му, той щеше да я даде и нямаше да се сърди, ако не му я върнеха после. Нищо че навън беше минус осем градуса. Понякога Джем се възхищаваше на това момче. Друг път се чудеше как то бе способно да оцелее толкова време във враждебната среда, в която бе родено и израснало.
- Чичо Джем, вече имам пълна екипировка за каране на ски. Кога ще ме заведеш? - Джем въздъхна. Децата никога не забравяха дадените обещания, нали? И досадно напомняха по хиляда пъти на ден.
- Не мисля че ските биха ти подхождали - промърмори Джем виждайки как Виктор връзва различни вързанки от лявата и дясната си обувка в едно. - Господи, дай ми търпение, моля те! - допълни под нос.
- А кънки на лед? Хайде, де! - Виктор реши да упорства и едновременно с това се изправи в нетърпението си. Пируетът, който завихри обезглави звездата на върха на елхата, стресна дремещата Елеуха, която измяца и се скри под дивана, а Джем получи тупаник в челюстта, преди Виктор най-накрая да се изплющи на земята.
- Кънки на лед, казваш - замислено проточи старецът разтриващ челюстта си.
***
Link to post
Share on other sites

Прекара пръсти по прашните гръбчета на книгите. Всяка от тях събрала душата на автора си. Претворила времето, света, нравите. Разказваща едно и също за властта, свободата, предразсъдъците. И въпреки всичко всяка история уникална и различна, както никоя друга. Всяка буква наредена до другата като войник, а всъщност носител на мир. Всеки знак поставящ начало или край, а всъщност един неспиращ копнеж за вечност.

  • Like 1
Link to post
Share on other sites
ОЩЕ ЕДИН ДЕН /7 АВГУСТ 2019 Г./
 
Прожекцията свърши преди малко. Все още не мога да осмисля точно чувствата си. Какво гледах преди малко? Любовна история. И то от най-красивите. За шанса да обичаш всичките седем. Да обичаш света. Да обичаш себе си. Дори, когато е тежко и трудно. Дори, когато те боли. За радостта да откриваш щастието в дребните неща. Да се чувстваш пълноценен, когато правиш другиго щастлив. Когато успееш да накараш този, когото обичаш отново да се усмихне и сълзите от очите му пресъхнат. И осъзнаваш, че животът ти е пълен с тези, които обичаш. Виждаш ги всеки ден и все пак те ти липсват. Постоянно. И имаш още и още нужда от тях. Защото не можеш да се наситиш. И осъзнаваш, че правиш всичко възможно да усетят, че ги обичаш. Въпреки това, никога не ти се струва достатъчно. И опитваш отново и отново, и всеки нов устрем те прави по-щастлив. ‘’Днес ви обичам повече от вчера, но по-малко от утре’’.
 
Дълго време не изпитвах нищо. Карах на предишни спомени, какво е да си щастлив или тъжен. За малко бях спряла и просто наблюдавах околното. Сега вече знам, че никога няма да върна предишните усещания. Това е бил моят начин да се защитя от болката. Но на тяхно място се появи благодарност и съчувствие. И знам, че всяка трудност ми е била урок. Сега е време да направя следващата крачка. И после още една. И още една. А после ще почна да тичам. И един ден отново ще мога да летя.
 
Днес имаше сълзи на прожекцията от някои А.Р.М.И.. Имаше и две дами, които първоначално помислих, че придружават дъщеря си и внучката си, но накрая ми се стори, че и те самите са А.Р.М.И.. Беше мило и затрогващо. Едновременно като човек си и щастлив за момчетата, че изживяват мечтата си, и тъжен, когато виждаш, колко са изморени, колко травми получават и колко болка се налага да изтърпят. Да, беплатен обяд няма, но на всеки от нас, който гледа от екрана му се иска да помогне. Момчета, кажете как и ние ще го направим. Усмихвах се. През цялото време се стараехте да сте духовити, но всъщност усещах меланхолията много силно. Усещах как се чувствахте в тези градове, защото знам, как бих се чувствала аз. Показахте ни още истини за себе си и едновременно с това скрихте много други зад усмивката си. Ще продължа да ви обичам, докато стоите под светлините на прожекторите, ако това ще ви дава сили да устоите. Но и когато решите, че е достатъчно, ще съм с вас в това ви решение. Ако болката стане прекалено голяма. Ако светлината започне да е прекалено ярка или един ден продължите напред живота си, пак ще ви подкрепям. Бъдете здрави. С много обич и уважение-просто един човек, който ви се възхищава.
 
Посвещава се на БТС.
 
Винаги ще съм благодарна, че бяхте до мен, когато беше трудно :kissx: :thanks:
 
 
 
*Разказът е писан, кaто се прибрах след прожекцията на БТС филма: 'BRING THE SOUL: THE MOVIE'. 
  • Upvote 1
Link to post
Share on other sites
ТИ СИ... /14.12.2020/
 
Седяхме в кафенето както правехме всяка седмица в последните 20 години. Говорехме за дребни неща, но разговорът ни вървеше леко. Това бяха старите приятели. Това ни правеше близки. Злободневните неща. Че знаехме кой как си пие чая, че знаехме кой кога има час при зъболекаря, че знаехме кой как мисли и бяхме превърнали различията си в сила, а не в слабост.
- Днес срещнах човек, когото отдавна желаех да срещна - започнах аз и оставих димящата чаша на масата. Гледахме се както се гледахме всеки път, но нагласата в мен беше различна. - И сега съм много щастлива - успях да остана спокойна и омиротворена. Мъдра и улегнала и това много ме радваше. Изказвах се премерено, но макар и да говорех сериозно, устните ми се разтягаха сякаш за усмивка и добавяха мимически бръчки около очите ми. - Исках да пожелая на този човек да бъде здрав и щастлив лично-очи в очи. 
- Така ли? - с обичайната си изненадана неориентираност реагира Матей.
- Да - продължих замислено. - Този човек беше до мен в най-тъмните ми моменти и не се оплака нито един път, че мястото му не е на първия ред, не е под светлините на прожектора. Този човек всеки път донасяше букет и ръчнонаписана картичка на поредното ми участие или пресконференция.
Матей трепна заинтригуван.
- Виж ти. Явно си имаш дългогодишен фен. Защо не зная за него? Следя изкъсо фен клуба ти - той се почеса по брадичката озадачено и изцъка с език.
- Този човек винаги е там, когато и да погледна. Но започнах да се притеснявам, че... - очите ми се насълзиха и само след секунда ръката на Матей вече беше с кърпичка на бузата ми, за да попие сълзата.
- Какво става? Досажда ли ти? Ако те тормози, ще си взема неплатен отпуск и ще те придружавам.
- Не. Този човек никога не се натрапва. Не търси помощ когато има проблеми. Решава ги сам, дори и да му отнеме години - поех кърпичката и пръстите ни леко се докоснаха, преди той да се оттегли. При всеки наш поглед в течение на разговора очите му се променяха спрямо нюанса, за който говорехме. Но имаше нещо, което никога не се изменяше. Той вземаше страничните детайли и ги отсяваше, така че накрая оставаха единствено тези засягащи мен. За останалото беше глух и сляп. Нито един път за тези 20 години той не досади с присъствието си. Не каза 'аз' и 'искам'. Успехите ми не го засенчваха. Провалите ми не го разочароваха. Нямаше ревност или съревнование. Той имаше своя собствена аура и път. Но някак съумяваше да върви с мен, без това да му коства усилие. Славата ми не му тежеше. Това, че постоянно пътувах, че бях уморена, депресиите и рязката промяна в настроенията. Това че можех да се обадя в три посред нощ и той щеше да дойде до хотела без видима следа, че досега е спал, прилежно облечен и спокоен като океанско дъно. Ще ми даде чаша мляко, за да заспя и ще остане до сутринта.
А неговият живот?
Да, познавам го. Знам къде работи, каква сделка е сключил, какво ще си поръча да пие, когато отиде в бар. Знам всяка дреха в гардероба му, познавам парфюма му. Знам с кого се е срещал днес, познавам семейството му. Знам, че го е страх от пеперуди. Това са 20 години приятелство. Нима той няма личен живот? Приятели? Има, разбира се. И е еднакво добър към всички, до момента в който аз не се обадя. А може би той е много добър лъжец и сладкодумно ми разказва това, което искам да чуя в продължение на 20 години. Може би работи в сфера различна от моята, за да няма постоянен досег с мен. Може би се срещаме само веднъж в седмицата, защото повече или по-малко от това би го подлудило. Може би, когато е свободен седи сам в хола и мисли с какво да ме зарадва, когато се видим. Може би отлага да види родителите си, защото трябва да ме вземе от летището. Може би ме обича чистосърдечно, а може би психическото разстройство от младостта му се е завърнало и отново е обсебен да има цел заради, която да живее. Трудно ми е да преценя, защото той не прави крачки в никоя посока. Не ме притиска с присъствието си и добре прикрива себе си зад висока стена от благонадежност. Мислиш си, че познаваш някого, но познаваш само детайлите и действието на извършване. Какво ръководи човека, може никога да не ти стане ясно.
- Готова ли си да тръгваме? - подаде ми ръка, за да се изправя. Очите му бяха топли, но лицето му никога не се изменяше. Спокоен и мъжествен лик, гладко избръснат и непотрепващ.
- Изключително се дразня на тази твоя застинала муцуна. Някога се усмихваше, стари глупако.
- Някога бях наивно момче.
- Какво е различното сега?
- Научих се да не променям другите, а себе си. Ако те искат да ме видят ще вървят не пред мен, не зад мен, а до мен, за да съумеят да прозрат зад застиналата ми муцуна, Силвия. Ще искат ли да видят какво има отвъд, как мислиш? - Не даде време за реакция. - Хайде, чакат те - пое нежно ръката ми и едва забележимо докосна жилетката на талията. Подаде ми дамската чанта и като базупречния кавалер, който беше ме придружи до колата с шофьор. Помаха и остана да види потеглянето на автомобила.
- Вече ми липсваш.
Link to post
Share on other sites
Самота 
/2015 год./
 
 

Отдавна не бе изпитвал това в себе си. Бе го притъпил и мислеше, че го е преодолял, ала се лъжеше. То се събуждаше в него по-живо от всякога, с изтичането на всяка следваща секунда. Изпълваше го, сякаш тялото му бе пашкул, но от него нямаше да излезе пеперуда. Нещото се надигаше мощно и не оставяше нищо по пътя си. Като ураган то изкореняваше всяка зараждаща се мисъл, емоция или наченка на действие. Върлува в душата му, докато там не остана нищо. Беше празна обвивка, която всеки миг щеше да стане на пепел. Брадата му беше на повече от седмица. Не помнеше от кога не беше ял, от кога не се беше къпал. Излизаше само за цигари, а вечер когато станеше нетърпимо противно, се давеше в алкохол. Очите му бяха хлътнали в орбитите си и бяха загубили обичайните си искрици, а по-светлите почти оранжеви точици в тях бяха потъмнели предавайки отчаянието му. Устните му бяха напукани, зъбите пожълтели. Можеше само да гледа втренчено белотата на стаята, докато очите му пресъхнат и започнат да парят, но в действителност не виждаше нищо. Едната му ръка държеше нейната и така открояваше контраста между тях. Нейната беше толкова малка с деликатни дълги пръсти и мека бяла хладна длан, а неговата със загрубели пръсти, неправилни плочки на прораснали нокти, с голяма длан и гореща кръв пулсираща в нея, криеща огромна сила. Но сега той я държеше нежно, докато с другата продължаваше да стиска фигурките, които дни по-рано бе взел от стаята си и донесъл отново тук. Напоени с потта и сълзите му, той маниакално ги мачкаше измежду пръстите си с обсебваща настойчивост, а погледът му блуждаеше някъде в пространството над леглото. Задръжки, самоконтрол, срам отстъпваха пред всепоглъщащата лудост, която го бе изпълвала последните няколко дни. Самотата в него отново започваше да оголва зъби. Отново нямаше какво да го държи на повърхността и той се давеше в самосъжаление. Бесовете се надигаха и завладяваха изтерзаната му душа, погубвайки всякаква логика и морал. Изправи се залитайки и се заклатушка като зомби от нискобюджетен филм. Излезе бавно, а вратата зад него хлопна глухо в зловещата тишина на нощта.
***

 

- Ако ти хапеш, аз пускам кръв. Ако мен ще ме боли, теб ще те боли повече. Ако ще се мре, ще мрем и двамата, но ти ще си първи - усмихна се едва и хвърли картите на масата. Така обичаше. Всичко да е черно на бяло.
Бяха събудили състезателната му натура. Разбудили духовете на старата му същност. Никога не нападаше първи, но атакуваха ли го-прегризваше гърлата им, без да каже нищо. Това вършеше по-добра работа от всякакви думи. Мълвата се разнасяше мълниеносно. Показваше безапелационно на глутницата, че той е алфа. Или всичко, или нищо. Нека безразличието в очите му не те заблуждава. По скритите му зъби има кръв.
 
 
*Двата откъса са от различни проекти, но мисля че си пасват добре заедно.
Link to post
Share on other sites
 
Раят на Земята /12.2017 год./
 
 
- Защо не разбираш, че искам теб? Колко още смяташ да бягаш? Не е проблем, че не приличаш на останалите. Напротив-тъкмо това ми харесва. Другите момичета от класа мислят само за гримове, пиячка и как да сплетничат една срещу друга.
 
Грегъри беше върлинест и слаб, но с озарено лице. Ръцете му приличаха на лопати. Беше малко несръчен в ежедневието. Като част от волейболния отбор все беше заобиколен от група шумни момчета на тренировките и тълпа обожателки през останалото време. Беше първата любов на Меган. Тя с настървен интерес започна да наблюдава как в пети клас на Грегъри взеха да му никнат по-тъмни косъмчета по ръцете и това се превърна в любимото й занимание. Всеки учебен ден съблюдаваше за промяна. Беше влюбена в ръцете му. В начина, по който той сплиташе пръсти, във формата на ноктите му, в ръкомаханията, с които изразяваше себе си. Кога е притеснен, кога развълнуван, следеше най-вече така. Искаше да докосне ръцете му, да разбере какви са на допир. Да докосне възглавничките им и да се осмели най-после да допусне, че това, което желае не беше нещо погрешно.
 
Когато на лицето на Грегъри избуяха смешни мустачета, а веждите му станаха по-гъсти и буйни, тя съсредоточи погледа си на лицето му и се влюби още по-безнадеждно. Беше първият в класа им, чийто глас започна да трепти гъргорещо, а след лятната ваканция беше пораснал с глава над Меган. Когато се разминаваха по коридорите тя виждаше само до нивото на гърдите му и се опияняваше, когато хванеше ритъма му на дишане. Така неусетно изминаха три години.
 
Сега атмосферата беше странна. Меган хапеше долната си устна и усещаше остатъчния вкус на чипс с лютив нюанс. Сърцето на Грегъри се мяташе в пазвата му като дива котка. Не се знаеше какво ще е следващото му действие. Той се беше пускал по импулс, без да може да предположи до къде ще го доведе това. Беше я целунал в женската съблекалня и същата тази целувка и съблекалня, щяха да предопределят живота и смъртта на Меган по-късно този следобед.
 
***
 
Само в Рая ли тези хора можеха да дирят щастие?
 

*Разказът е свързан с темата за ИС* - Интерсек*уалност.
Link to post
Share on other sites
 
Аз пеперудата /03.07.2020/
 
 
Нали знаете онези малки пеперуди, които влизат на стълбището и после не могат да излязат от там. Всеки път, когато видя такава, я хващам в шепи и я пускам навън. Става ми мъчно, защото не успявам да спася всички. За много от тях не успявам навреме. Някои ми се изплъзват от незнание, че искам да им помогна. Други просто не искат да бъдат уловени. Оня ден видях една на прозорчето на входната врата. Поисках да я снимам, защото беше красива. Светлината отвън придаваше много нежен ефект. Пеперудата бленуваше да излезе отново в света навън. Независимо, че там имаше хищници готови да я изядат, бури готови да я разкъсат. Крилцата й бяха отворени, крачката й допираха прозореца. Вероятно щях да я снимам, но този телефон не снима добре, затова и не го нося в себе си. Нямаше как да я повдигна, затова я докоснах леко, за да се премести. Тя не помръдна. Бързо осъзнах, че това беше изящната поза на нейната вечност. Красива си, помислих си. Запазила си цялата своя грациозност дори и сега. С широко разперени крила, втренчена в отразяващото светлина стъкло. Толкова близко до външния свят, но и толкова далечно. До вратата, която щеше да те отведе навън и до изхода, който така и не си намерила. Красива си. Взех я и я оставих в градината. Вероятно мислите й са застинали как се скита в полята. Колко живеят пеперудите? Не знам, няколко седмици вероятно. Но ги живеят без съжаления. Виждала съм такива попаднали във водата с опадал прашец. Виждала съм такива с окъсани, пречупени крилца. Да, знам, че те няма да живеят още много, но не спират нито да миг устремени все напред. Научих много от тази пеперуда. И от всички преди нея. И ще науча много от тези след нея също. По навик ми се ще да завърша с някакъв силен финал, но всъщност този път няма да го направя. Понякога тихият финал крещи по-силно.
 
 
И понеже обичам да правя снимки на всичко заобикалящо ме, ще приложа и снимката на тази красавица към разказа. До сега не бях виждала толкова пухкава пеперуда. Тя, Слава Богу, беше жива и после беше пусната навън:
 

64829145_10214036327374636_6281139046173376512_o.jpg

Link to post
Share on other sites

БЛИЗОСТ /18.01.21/

 

 

- Защо толкова грубиянски - Саша изглеждаше като попарена. Игор я беше пернал без да иска през лицето. Той не носеше унищожителна агресия в себе си, но беше като голямо 110-килограмово бебе, което не можеше да разпредели движенията си в пространството. - Сядай там!
- Съжалявам, не беше нарочно - искрено се разкайваше.
- Колко още пъти мислиш, че ще успееш да ме цапардосаш ненарочно преди наистина да ме убиеш? Аз съм възрастна, жизнена жена. Когато съм около теб се налага да ставам по-ниска от тревата и да внимавам за всяко потрепване, защото всеки миг може да решиш да се протегнеш нанякъде. Сядай там докато още съм добричка - изсъска тя.
Игор послушно се пльосна на дивана, но му трябваха къмто две минути, за да реши как да разпростре краката си, защото те бяха твърде огромни за нормалната мебел.
Саша се настани до него. Подаде му памучен тампон и медицински спирт, и каза:
- Третирай мястото и се постарай да не ми извадиш някое око междувременно.
Игор опитваше, но всеки път щом приближеше лицето й, ръката му неконтролируемо започваше да трепери. Опита да придържа единия си крайник с другия. В резултат се изнерви още повече. По челото му избиха капки пот, а дишането му стана насечено.
- Добре, явно това е твърде сложно. Ето - подаде му крема - намажи ръцете ми тогава. Не толкова силно. Разтриваш ме сякаш си теляк. Костите ми пукат, глупако. Утре ще съм синя - Игор се отдръпна ужасен. Днешният експеримент го накара да осъзнае колко внимателно беше пристъпяла Саша в пространството му тези месеци. Дори не беше толкова страхът в психологичен план спрямо преживяното от нея в миналото, колкото това той да не я нарани в невниманието си чисто механично. Тя не се беше отказала. Приемаше го с недостатъка му и го насърчаваше. Всеки ден го учеше на нещо. Дори и сега. Погледна я. Тя все още обясняваше. Изглеждаше толкова дребничка потънала наполовина в дивана. Обрамчено от кремавата туника завършваща с къдри едното й коляно беше в близост до брадичката й. Другият крак беше прибран под тялото й. Излъчваше уют и комфорт в тази поза. Косата беше небрежно вързана и отделни къдри падаха покрай ушите й. Очите й все още мятаха гневни искрици, но в нея имаше толкова много живот. Беше бясна, защото й пукаше.
- Красива си - тихо я прекъсна Игор.
- Какво?
- Красива си - повтори той.
- Най-сетне си забелязал? А ще забележиш ли от сега насетне, че съм и живо същество? Не съм бездушна вещ. Ще внимаваш ли да не ме отнесеш с огромния си за*ник, когато се навеждаш? Да не ме настъпваш докато си връзваш обувките? Да не размяташ ръцете ми, сякаш не е възможно да ги счупиш? И като ти подавам бутилката с вода да не я вземаш така сякаш животът ти зависи от нея?
 
Освен за Игор ежедневието беше изпитание и за Саша. Да живее с някого означаваше да се съобразява. Бяха й препоръчали да си вземе домашен любимец, но тя не харесваше този подход. Животните зависеха от хората и това я обременяваше. Едва успяваше да се грижи за себе си. Слава Богу 110-килограмовото намираше храната си само и поддържаше добра лична хигиена. И ако съумееше да не бъде премазана от него, успяваха да проведат и по някой смислен разговор. Освен това с времето тя се научи, че неговото присъствие й действа не винаги единствено като дразнител. Мисълта да има някой, който може да й се наложи, да играе в опозиция и все пак да не го мрази накрая, беше приятна. Откритието я жегна. Да проумееш ползите е едно, да приемеш от кого идват те съвсем различно.
- Физическият контакт привързва хората. Всичко започва с наблюдение. Обикновено привличането се свързва с външния вид на човека или с черти от характера му; с начина по който танцува например. Но това са повърхностни детайли. Физическият контакт е този, който прави връзката дълбока. А по-нататък усещането, че познаваш мисленето на другия и какво го ръководи. Че можеш да предугадиш какво да му дадеш или отнемеш, и знаеш как той би реагирал. Правете този тип тренировки заедно. Изграждайте доверие по между си - я беше посъветвал Т.
- Сега разбирам.
- Какво разбираш - недоумяваше Игор.
- Ще взема легена, за да ти измия краката.
- Моля?
- В някои азиатски култури миенето на крака... - обясняваше тя докато търсеше в банята.
- Не ме интересуват азиатските култури - заяви ужасен Игор гледайки легенчето с вода. - Докоснеш ли крака ми, ще те изритам толкова силно, че няма да остане зъб в устата ти. - Саша го гледаше с поглед на крава. - Имам ужасен гъдел, жено!

 

 

*Това са сред последните ми герои. Измислени са преди няколко месеца. Имам много откъси с тях, но проектът съдържа елементи, които ...к-хъм, няма как да цензурирам достатъчно :ph34r:

 

 

Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Create New...