Jump to content

ТЕ/матично синьо


Recommended Posts

Хубаво, че го пусна, любов. ;) Нямам търпение главния герой да заплаче. Някак си му отива да си ходи с разбити илюзии, прекалено е самоуверен. Не знам коя от двете жени ще го накара да плаче повече, но може и двете - аз няма да протестирам! Винаги съм обичала такива арогантни мъже да си плащат! :D 

Link to comment
Share on other sites

С тези двечките определено няма да му е скучно. Ще му правят живота толкова цветен, че чак очите ще го заболят. Но и той е инат и няма да отстъпи. Колкото повече негативи понася, толкова повече ще се амбицира. Амбицията никога не е за подценяване. Ще видим, още не знам накъде точно ще се заиграя :Д

 

 

 

***********************

 

 


                                                                           Дали? Или?



Вентилаторът на тавана бръмчеше монотонно, карайки ме да намразвам живота си за пореден път. Хотелската стая изглеждаше мизерно, както можеше да се очаква при такива цени. Дани седеше на леглото и пушеше. Извърнах глава от прозореца и оставих дъжда навън необезпокоявано да продължи да барабани по стъклото. Други мисли сега ме занимаваха. Нова въздишка напъна гърдите ми, но аз я сдържах и тя заседна в гърлото с тихо хриптене. Как стигнахме до тук? Още недоумявах това.


Загледах се в пукнатината на отсрещната стена, но всъщност не я виждах. Мислех за станалото и продължавах да непроумявам. Често казваха за мен, че съм кучка. Да, ако да отстояваш принципите си и мястото си под слънцето те прави такава, то тогава бях кучка. За малцината, които наистина ме познават съм предан приятел, а за останалите страховит враг. Когато не знаеш какво да очакваш от противника си и той от кротичко агънце се окаже вълк на въже. Ха, познай, ако го приближиш, дали няма да ти сгризе гърлото? Който както си постели. Сега обаче не е времето да мисля с горчивина за дреболии. Сега се решаваха съдби.


Голото тяло на Дани току потрепваше и отново ме караше да се възхищавам на белотата му. Току-що напъпилите мускули плахо се очертаваха по ръцете и бедрата му, но навяваха мисли, че след още някой друг месец, това тяло ще бъде съвършен образец на Аполон. Бе едър за годините си, с образ събрал цялата невинност и големи кафяви очи, които винаги гледаха с обожание. Когато се смееше на лицето му се появяваше само една трапчинка, а погледът му добиваше едно дяволито усещане, от което често се улавях, че гледам с отворена уста.

Вече съм на двадесет и осем. Сякаш беше вчера когато си играех на майка и с помощта на неговата сменях пелените му. Беше сладко бебе. Отпред на главата му винаги с невероятна бързина израстваше красив русоляв перчем. Смееше се със своята голяма беззъба усмивка, а ръчицата му едва стискаше кутрето ми.

Никога не пораснах. Може би затова мъжете не ме намираха интересна. Давах им каквото пожелаят и те си заминаваха, но аз и не желаех да постъпят по друг начин. Това би отнело свободата ми.

Шестнадесет, хубава възраст. Завиждах му. Стоях, гледах го и му завиждах. За неопитността и неопетнеността му. Това създание сякаш не бе от този свят.

Очите му сега бяха неразгадаеми. Нямаше го пламъчето, което игриво подскачаше щом ме видеше случайно или може би не. Тогава той се отделяше от тайфата. В сивотата на останалите бе като капка роса пречупена през призма-многоцветен и по-жив и от най-бързия поток. Мервах очарователната му трапчинка и потъвах в тези шоколадови очи. Момчешкият чар, примесен с прясно мутиралия глас и леко наболата брада, която с триста зора накарах да избръсне. Всъщност аз се заех с това и смея да кажа, че да държа бръснач в близост до млечното му гърло и да усещам пулса му под пръстите си, ми се видя доста възбуждащо. Но пак се отнесох. И тогава в тези няколко секунди той ми казваше нещо дребно и всеизвестно: че майка му ме чака, което естествено знаех. Все пак работехме заедно, като едновременно с това не пропускаше да отбележи, че косата ми днес изглежда по-бляскава, или че съм сменила парфюма си, което никога не сметнах за нещо ненормално. До един момент, в който се улових, че за останалите: 'Има нещо гнило в Дания'. Когато говорехме двамата светът около нас сякаш се стопяваше. Бавно наблюдавах как разкривените очертания потъват в сивота. Но!!! Винаги има едно но, нали? Все пак трябва да ти е гадно. За останалите ние бяхме нещо странно, привличащо извратените им подсъзнания в правилната посока, без дори ние да го осъзнаем. Кога разбрахме, че всъщност играем друга игра и вече не сме: 'Ти си колежката на мама', ами: 'Я-я, интересна си и с друго освен да играем видео игри заедно'. Човече, гърдите ми не са само, за да стои химикалката (която винаги стои окачена там) между тях, макар че първият път когато улових погледа ти, май такива мисли ти се мотаеха в главата.

Продължавах да се издигам във фирмата. Печелех си нови и нови врагове само с това, че дишам. Хората трудно понасят когато им навреш в лицето колко си способен, все пак това кара тях да изглеждат некадърни. От комшийка на майка му станах стажантка във фирмата й. Чудиш се сигурно защо не споменавам името й, нали? Харесвах я, обичах я и все още е така. Счети го като последен жест към нея. Винаги ме е закриляла. Когато роди Дани беше само на деветнадесет, но изключително здраво стъпила на земята. Знаеше какво иска и следваше желанията си. Беше давана за пример. Сега макар и на 35, често я спрягат за негова сестра. За мен тя бе по-скоро моя майка, отколкото приятел. Със своето държание предизвикваше подобни асоциации. С нея израснах. От нея се поучавах. На нея се възхищавах.


Аз се оказах тази, която получи вниманието му, а тя се оказа твърдо против. Съсипа живота ми, без да ми даде време да обясня. Без да успея да се защитя. Заличи всички хубави спомени само за миг. Заличи и малкото останала вяра в мен към доброто у хората. А исках просто да съм част от дните му.

Гледам го. Имам пленник. Сляп поклонник. Някого когото мога да моделирам. А дали и аз самата не съм му подвластна? Кога обичта ми към малкото същество, което държах в ръцете си се превърна в това животинско желание да притежавам.

Чакаше ме едно добро чук*не. И аз се поддадох. Метнах цигарата в мивката и без да чакам одобрението му, го притиснах към смърдящия на мухъл дюшек. Щях да утоля глада си, онова чудовищно его, което се наддига всеки път в мен. Да пречупя, подчиня, обладая всяка наченка на чест в това създание, както правех с другите. Но всичко това потъна дълбоко в мислите ми.


И от кога аз кучката бях станала благороден защитник на невинността и правдата? Искрено се проклех. Кога успях да заменя насладата си от необуздано и скандално... с проклятието любов и още по-лошите нежност и вярност? А от кога копнежите на един пубер биха могли да се нарекат любов? Хормони, страст и похот бяха заменени с първа любов. Гадост! Природата ми изневерява.


- Обличай се! Майка ти те чака - метнах дрехите на главата му. Не исках да виждам красивите черти по изненаданото му лице.


От кога на любовта се гледаше като на мерзост? От кога тя бе пошла и недостойна, щом като и двамата я споделят? Пак тази дума любов! Не, друго исках аз. Любовта за мен значеше смърт. Перата от крилата ми щяха бавно да опадат. Да заменя познатата омая със сладката горчилка на тази чаша от измъчваща ме жажда.

Все още стоях до прозореца, но вече не забелязвах тръпнещото момче. В стаята градусите рязко падаха. Някой трябваше да спре шиб*ния вентилатор. Цигарата вече пареше пръстите ми, но аз не реагирах. В главата ми все така витаеше онова: Дали? Или?Трябваше да си намеря нещо свястно за чук*не. А после щях да си потърся друг град за живеене, нова работа и когато Тя най-малко очакваше, щях да открадна сърцето й. Все пак бях кучка, нали? Трябваше да оправдая името си. А, Него, Него наистина го обичаХ/М...
 

 

КРАЙ

 

 

***Никога не съм предполагала, че една буква може да промени коренно сюжета на даден проект, но ето, че се случи. Наскоро разбрах за тази дилема и се замислих кой вариант повече ми харесва. Не можах да избера. Непрестанно си задавах въпроса: обичах или обичам? След като не успях да преценя, реших да оставя и двата, и всеки сам да избере за себе си.

Link to comment
Share on other sites

АСИСТЕНТЪТ /откъс от РП/
 
 
************

Патова ситуация

 

 

Не му харесваше да я оставя сама, в малкото мигове, в които тя се връщаше при него. През останалото време бе в пансион, на 14 спирки с метро от дома им. Посещаваше го единствено през ваканциите и тогава наставаше истинска война вкъщи. Според нея, той бил обсебващ мърморко. Според него, тя бе непослушна и вятърничава. Въпреки дрязгите я обичаше повече от всичко на света. Когато тя бе далеч, останал сам, животинското в него се изостряше и заживяваше буквално като скот. Ядеше, спеше, работеше, просто съществуваше. Единствено във времето, в което я очакваше и тя бе с него, очите му се озаряваха. Посрещаше я на станцията, а после отиваха да купят най-хубава торта в околността. Естествено, тя го караше да обиколят и всички магазинчета за джунджурии по пътя и това им отнемаше още много часове, както и последните пари от джоба му, но нищо не го правеше по-щастлив от това да я зарадва. Дяволитата й усмивка го разтапяше до ниво близко на масло на водна баня/това се казва професионално изкривяване, хехе/. Двете опашки неизменно меняха местата си по главата й, но непринудено показваха все още детско излъчване. Миловидното й лице, бадемовите очи и чипото, вирнато носле, обаче загатваха една напъпваща женственост. Характерът й и силата на волята можеха да се уловят по скулите, позата й и честото потропване с крак, на което ставаше свидетел и в момента. Много скоро щеше да разбива десетки сърца. Засега обаче още си бе непослушното малко момиче, с все още голямата доза наивност и доверчивост, което съществуваше, само и единствено, за да го дразни. Мин Че Ри се опитваше всякак да избутва вероятните предположения за бъдещето. Съдбата му бе отнела много неща и той се бе научил да цени това което има сега, а не нещо, което би могло да се случи и да бъде после. Животът бе една постоянна променлива. В него нямаше константи. Всичко се изменяше-светът, хората, технологиите, чувствата, затова се научи да се радва на сегашното. Нейната усмивка, топлата ръка стискаща неговата, звънкият й глас, звездичките проблясващи в погледа й, след като бе отстъпил за пореден път и отново бе станало на нейната. Рядко си бе позволявал да я докосне. Сякаш, ако го направеше, тя щеше да изчезне. Приличаше му на скъпо, виенско стъкло, крехко и чупливо, на което можеш да се възхищаваш само отдалеч. Но няколко пъти се бе улавял да присяда вечер на леглото й. Галеше косата и челото й, докато спи. Устните му бавно поддаваха, докато не откриеха безбройните равни зъби и не очертаеха благата му, блажена усмивка. Не знаеше защо не си бе позволявал тази близост повече и по-открито. Бе толкова затворен с нея. Тази, която обичаше най-много. Винаги го сепваха нейните думи, че пак е замислен и намръщен, че пак не я слуша. Как да й обясни, че не умее да изразява емоциите си? Че единствената, която тя разчита е когато е ядосан и крещи, заради поредната й щуротия, но дори и тогава й се радва и пълни сърцето му с нацупената си физиономия. Как да й обясни, че радостта му се проявяваше дори и седмици след като си е заминала, а той продължаваше да се буди сутрин с усмивка. Как да й обясни, че тя е смисълът на живота му? Нямаше думи, с които да го опише. То беше просто така.

 

 

*За братята и сестрите, които често ни докарват до лудост, но все пак силно обичаме.

Link to comment
Share on other sites

Капка живот 2


***

- Виждаш ги, нали?
- 'Кое'? - Попита отсрещният с поглед.
- Сенките - с блуждаещи очи меланхолично завърши Блес.

***

Вече седмици наред бе разучавал сушата в околността до най-дребните подробности. Знаеше обитателите й, необичайните й криввания и усойните долчинки. Знаеше всяка една сгъвка и особеност и на водния поток. От къде извира и къде се влива. Познаваше и промяната на дъното му. Как се редуват песъчливи участъци с каменисто дъно и гладки каменни блокове, сменяйки се с вирове и плитчини. Обичаше водата не като нещо, от което се нуждаеше, а като нещо, към което бе дълбоко пристрастен. Привързаността му бе разбираема. Обичаше я така както се обича майка, любима, приятел. Мекотата й обвива като майчина ласка, прави любов с теб нежно и всеотдайно. Обича те с обич, на която е способен само твой близък. Тук той можеше да бъде всичко което е.
Разпери пръстите на едната си ръка и ги вдигна нагоре, сякаш се опитваше да смъкне звездите от млечното нощно небе. Пръстите му потрепваха от устрема вложен в това толкова простичко движение. Сякаш се надяваше, че ако се наддигне още малко, ще достигне тези малки точици на небосклона. Имаше нещо първично и древно в този жест. Езическо. Ритуал изразяващ молитва, помирение със света или самовглъбяване. Малцина осъзнаваха колко сродни са небето и водата. В мрака на нощното сияние те се преливаха и се загубваше представа къде свършва едното и започва другото.
Ситните, меки стъпки. Едва доловимото шумолене на ръчно рисувана японска коприна. Ароматът приличащ на мирис на пролетен дъжд. Ненатрапчивото присъствие, което винаги го съпровождаше. Срамежливо показваше на света, че съществува. Може би и той обичаше небето и хладния планински въздух, разширяващ дробовете ти, опитвайки се да погълнат още от опияняващата му свежест. От дни наблюдаваше слабичкия младеж. Изглеждаше нацяло лишен от ентусиазъм и живец. Значи животът му нямаше да му липсва толкова.
Хищник, плячка. Плячка, хищник. Ролите бяха раздадени. Откакто светът съществува има властимащи и властдаващи и още от тогава нещо наречено равноправие, което заставаше между тях, но винаги си оставаше просто напразна химера. Перфекционизъм лишен от сбъдване.
Отдръпна се леко иззад прикритието си и движението му веднага привлече вниманието. Все още беше полускрит в тъмнината. Прозрачната му кожа, по която можеше да се проследи почти всяка веничка, очите с толкова наситено лилаво, че приличаха на течен люляк и русата почти бяла коса, стелеща се на мокри кичури спускащи се по целия му гръб, го правеха чудно дете на природата. Студът променяше вида му. В опит да се нагоди организма му към промените, трябваше да се вземат някои спешни мерки. Може би изглеждаше стряскащо. Най-малкото, не приличаше на момчето отреща. Не приличаше и на хората, които бе виждал преди.
Помаха и се усмихна чаровно, според своите разбирания. Отпускащо, другарски, подкупващо. Явно не достатъчно. От другия край все така го гледаха с недоверие. Широките плещи се повдигнаха в момент на премисляне. Съпротивлението с водата бе изваяло всеки мускул и го правеше не само да изглежда масивен, а и да може да се нарече физически силен. Освен това имаше разлика и в ръста, макар това да не се забелязваше в момента. При близък контакт не би било проблем да се справи със задачата, но преди това имаше нужда от връзка и спечелване на доверие.
Загреба плавно няколко пъти и се приближи към брега в края на заграждението, където двете дървета в двора хвърляха сенките си. Почти имаше нужния досег. Посочи му кърпата оставена на брега. Опитваше се да налучка правилния подход, без да го уплаши. Наблюдаваше детайлите в него внимателно. Неща като пулс, промяна в носенето на тежестта на тялото, потене издаващи безпокойство или страх. Не наруши зрителия контакт. Не правеше нищо и продължаваше да очаква реакция на молбата си. Усетил обаче все още витаещото колебание потрепери и повтори молбата си по-енергично.
В мига, в който момчето се наведе, Блес се оттласна с две ръце право нагоре от скалния къс, до който беше и хиляди сребристи люспи се устремиха към нощното небе. В такива моменти имаше чувството, че водата и небето се сливат и прозрачността на едното го приема в прозрачността на другото. Пръските се развилняха във всички посоки и капките грубо срещнаха смъртта си в безмилостната суша. Не обичаше земята с нейната твърдост и прах. Всичко заровено в нея изгниваше и също се превръщаше в прах. Изчезваше без следа. Ударът, който последва бе като удар на електрическа змиорка. Мълниеносен и зашеметяващ. Дългата метър и 40 см опашка описа красива дъга и краят й свирепо се сблъска с младата, мека плът. Жертвата трепна първично, залитна и тежко се строполи в безсъзнание. Бузата на момчето бе наситено румена, а от широката педя драскотина сълзеше кръв и се спускаше от врата към гърба. Явно опашката му беше твърде опасна за обитателите на сушата.
Разкъсаните облаци скриха от погледа на луната ставащото и смутиха любопитството й. Когато лицето й се появи отново кървавочервено и масивно само откри, че от двете тела долу няма и следа и стана още по-ядно червена.

 

 

***

 

 

 

******************************************

 

 

 

 

 

 

 

 

Това е суров откъс от друг проект. Постнах го по погрешка, но явно така е трябвало, затова реших да го оставя в темата:

 

Родени в хаоса: Лабиринтът

 

 

Подготовка за дуел

/Чернините/

2015 година

 

 

 

 

 

 

 


Харесваше му непрогледната тъма, всепроникващата влага и студения дялан камък. Пръстите му пробягаха по черно-сивата дъска. За момент цветовете се сляха, а после изпод досега на ръката му започна да извира белота. Искряща и заслепяваща. Отклони погледа си и се огледа. Мракът или искрите не му пречеха да види всяко кътче от огромния скален куб, в който се намираше. Дишането му бе така сервилно и идентично, че дори капчиците пара от него сигурно бяха еднакви на брой. Беше студено, но недостатъчно. Тя идваше. Долавяше лавата във вените й. Дочу пропукване и моментално силен повей мраз премина през него. Целият монумент беше грозен и отблъскващ, в разрез с притежателя си. Красотата му не можеше да се побере в норма. Просто защото бе неподражаема. Не приличаше на нито едно същество бидещо от знайните светове. Седеше на обичайното място потънал в синкав мрак и чакаше.


Вятърът изгубен в дългите, тесни коридори отчаено се жалваше. Дюдюканията му ту отслабваха, ту се усилваха като на раздразнено дете, което нетърпеливо чака завръщането на родителите си. Движейки се по плочките добиваше чувството, че се вкостенява. В тялото й се впиваха безброй стрели и го парализираха. Свещниците окачени по стените горяха с вечен, но студен пламък. Те оживяваха за миг, но щом усетеха отминаването ти, мигом скъпернически скриваха своите светлинки. Показваше й пътя. Бе натрапник и той не я допускаше своеволно, но когато пожелаеше компанията й... Не, не беше желание. Желанието значеше да изпиташ удоволствие, копнеж по нещо. Той изискваше. Така че на теб да ти донесе болка и унижение, а на него не носеше нищо. Ето тук се губеше връзката. Логиката не обясняваше действията му. Сякаш не го търсеше умишлено, а просто така се получаваше. Много пъти се бе заблуждавала, че му харесва да я измъчва или, че няма да я остави да си счупи главата, но не. Беше като лош родител. Насоките му довеждаха до мъка и огорчение. Винаги беше там само, за да види как ще паднеш. Сякаш водеше статистика колко точно можеш да понесеш и после безпристрастно записваше данните. Не можеше да го разгадае. Той не криеше нищо. Даваше отговор на всеки въпрос. Шокираше с лекотата, с която разкриваше смисъла. Толкова естествен и открит, и така далечен и непознат. Тръсна глава. Логиката не важеше тук. Щом усещаше фрагментите, значи просто трябваше да освободи съзнанието си, за да види още от картината. Искаше да го накара да усети. Гнева й, омразата, жаждата, с която искаше да го убие и тази, с която го желаеше. Дори само досегът с него й носеше наслада.
Пое си дъх пред вратата. Не чуваше нищо освен бунта на сърцето в гърдите си. Отново я предизвикваше. Унижението вече й беше пръв приятел. Това, че бе низвергната всъщност я закриляше. Тя беше единственото във вселената от пустота. Точно затова получаваше цялото внимание. Време беше да си поиграят. Отвори вратата и от това пръстите й се вледениха. Мразеше да използва човешките методи. За един кандидат бог беше обидно.


Погледът му я прикова. Изпита физически натиска му върху цялото си тяло. Студът веднага опари кожата на врата й. Забравила бе шала и мигом съжали. Очите й се напълниха със сълзи, но те се смразиха причинявайки ужасни бодежи. Цялото й същество пожела да използва силите си, но знаеше, че това значи по-голямо наказание. Силите й бяха забранени в негово присъствие извън дуелите. Извади кърпичката от джоба си и я уви около врата си. С ядно движение изтръгна сълзите от миглите си. Сложи възглавничката на стола срещу него и седна. Очите й бяха кръвясали, но в тях блестеше ентусиазмът на звяр. Непримиримост и унищожителен инстинкт да бъде себе си, дори и това да я погуби. Такава беше другата обитателка в кулата на Лабиринта.

***

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

Настояща част от проект:

 

 

 

Покажи ми, приятелю

 

 

Адам невинаги, не, всъщност винаги беше досаден, но не знаеше защо се получава така. Всъщност вътре в себе си той се опитваше да помогне и опознае всички, да се разбира с тях и да им се хареса, но старанието му често се възприемаше погрешно от останалите като досадност, а опитът му да даде съвет от своя собствен опит, като някакво самоизтъкване и егоцентризъм, затова той се научи да не разчита на чуждата оценка и да не доверява себе си на другите. Научи се, че хората преминаваха през живота му един след друг и винаги оставяха следи след себе си, а той каквото и да правеше не оставяше следа в техния. Биваше винаги забравян, обезличен, избледняващ като остаряло мастило, засегнато от влагата. Оставаше само размазано лилаво петно, което хората не помнеха какво е било, но ги дразнеше дори и сега с наразгадаемите си контури.

 

Научи се, че през живота му преминават много хора, но той не можеше да задържи нито един от тях, и че когато те пожелаеха трябваше да ги остави да си отидат независимо колко щяха да му липсват. Научи се да намаля болката, като я контролира. Научи се да се примирява с факта, че още щом се запознаеше с някого вече виждаше как ще го загуби. Всичко беше с предизвестен край. И когато тези моменти идваха, просто с примирение осъзнаваше, че са неизбежни. Защо тогава пак го болеше, защо се връщаше назад в спомените си и сантиментално се заравяше в миналото щастие? Защо просто не можеше да погледне напред и да дочака новия човек в живота си? Може би вече се бе обезсърчил от това, защото този човек щеше да бъде просто поредният, който щеше да дойде и да си отиде и все пак той неизменно го дочакваше и посрещаше готов да го изпрати отново със сълзи скрити в сърцето му. Хората, които го напускаха така и не разбираха какво са значили за него и колко тъгува по тях, защото той скриваше от света тъгата си зад своята уверена, мила усмивка и разбира се зад неизменното си досадно поведение.

 

И Адам реши, че след като така или иначе беше досаден на всички и всички го изоставяха въпреки изцяло добрите му и приятелски намерения, тогава нямаше смисъл да опитва да бъде някой друг, за да го харесат, защото и в двата случая щеше да е нещастен накрая. Затова просто си беше досаден без да му пука особено: оплакваше се като същинско мрънкало, ядосваше се когато си искаше, отчайваше си се най-открито, говореше колкото си искаше и по някакъв начин връщаше всичко предварително на другите за болката и това че щяха да го изоставят. Беше своего рода неговото безобидно отмъщение към тях за в момента, в който щяха да му кажат, че вече нямат време за него, че са си намерили други по-готини приятели, или вече са семейни или пък изобщо щяха да изчезнат без нищо да му кажат. И все едни такива причини, които Адам не разбираше с какво биха могли да променят връзката с близките на сърцето му хора. Независимо как се изменяше неговият живот той бе готов във всеки момент да намери време за приятелите си, защото държеше на тях. За съжаление не получаваше същата взаимност и това го огнетяваше и му позволяваше да прави неща, които иначе не му бяха присъщи. Можеше да си позволи да бъде егоист сега, защото те щяха да бъдат егоисти после. Щяха да вземат обичта, вниманието му, всичко от което имат нужда и щяха да го изоставят.

 

Но сега имаше някой, който нямаше да изчезне. Нямаше да изчезне, защото беше свързан с него. Съвсем буквално вързан към него и нямаше физическа сила, която са съумее да ги раздели. И имаше реалната вероятност този някой да се превърне в най-дълго присъствалият човек в живота му, дори и това да ставаше против волята и на двамата.

Link to comment
Share on other sites

 

Родени в хаоса: Лабиринтът

 

 

Червено

/Древна 'Вода' и наемникът/

2015 година

 

 

Дойде на още талази. Разля се по улея и облиза нови висоти от него. Бе по-наситена и по-гъста. Концентрирана като самия живот. Изстрадана и почувствана с душата ти. Тя е навсякъде. Ароматът й възбужда сетивата първично и неистово. Отново храчиш нещо сладникаво, което те задавя. То се разлива освен остатъчно по гърлото ти и по шията. Точи се по дълбоко нацепените устни. Той го докосва. Размазва сместа от лиги и кръв по врата ти и стисва. Ти също стисваш по-силно очи и благодариш на бога, че виждаш края. Уви! Той притиска нежно. Погалва те, сякаш те награждава за твоето послушание и отрязва още едно парче. Не му ли омръзна да реже, да реже и отново да реже? На тялото под неговото вече му бе омръзнало. То отдавна се бе отказало от живота и вече очакваше края с нетърпение. А той все не идваше. Уморяваш се да искаш да живееш, да се бориш, да държиш очите си отворени. Онзи над теб вече не бе смъртен враг, нищожество, жалък нещастник, син на жварда/развратница/, а твой избавител.
Канализацията не се бе променила през всички тези времеви отрязъци. Примитивна и упадъчна. Разкриваща най-низшото в човекоподобните същества. Показваща на показ най-срамните им тайни и всичката нечистотия, на коята бяха способни телата им, а често и душите им. Тук те не се сещаха да рециклират емоциите или същностите си. Не ги замазваха с грим, поза и маска. И имаше кой да види истинските им лица.
Отмества се шахта и лъч изкуствена улична светлина грейва. Изхвърлят се тонове отпадъци и те лъхва такава жежка смрат, че се чудиш как от обезводненото ти тяло успяват да се плъзнат и сълзи от краищата на очите ти. Вонята е така неповторима и впиваща се в теб, че ти се приисква мигом да се преродиш, за да я забравиш. Вик. Иска ти се да крещиш, но езикът ти е толкова удебелен, че не можеш да го държиш в устата си, камо ли да го контролираш.
Знаеш че срещу теб стои мъж, въпреки наметалото и качулката скриващи всичко в него. Усещаш го с женското си начало.

Докосва гладката ти бяла буза и смъква пръстите си обвити с лиазонска кожа надолу. Отмахва кичурите със засъхнало повръщано и после рязко издърпва хванал в шепи масивен сноп коса. Дърпа дотолкова, доколкото да усети изхрущяването в гръбнака и съпротивлението.
Кап-кап-кап. Отнякъде се дочува капчукането на нахални дъждовни капчици, удрящи някаква ръждива ламарина. Огромната вентилаторна перка в канализацията, някога завихряла огромно количество отпадни води, сега бе студено застинала. Мрачен разбит циферблат на часовник наднича садистично захвърлен под купчина парцалени нишки. Безброй еднакви тухли изграждаха заоблените тунели на този подземен кът на страданието.
Хвана лицето й със своите масивни длани и тя осъзна, че можеше да го счупи като крехка захарна обвивка. Голотата на тялото й се притисна в неговото, сякаш му предаваше душата си. Усети, че той вече не я лъжеше. Даваше й желаното. Завързаните й високо ръце помръднаха тиково и тя най-сетне се насили да го погледне. Точно в мига, в който тъмната фигура замахна и заби дървения чоп в шийната й ямка. Буквално я прикова за зида под нея. Дотолкова сила имаше в действието му. Кристално сините й ириси останаха да се взират в него до безкрай. В него и в змийските му жълти очи.
Още една древна умря, преди да успее да влезе в Лабиринта.
Link to comment
Share on other sites

Отново от новите:

 

Женска солидарност

 

 

Целувката беше толкова мека и лека, че успях само възхитено да въздъхна върху устните му. Това още повече усили вината ми. Смутено се закашлях и по-лошото беше, че се изчервих на едно много издайническо място-ушите. Всичката кръв се събра в главата ми, а вътре жужаха разпилени мислите ми. По-абнормални от обикновено. Беше ми харесало. Дотолкова, че да съжалявам. Човекът, на когото бях обещала да го разведа като гид в града ми, ме беше целунал. Избегнах погледа му. Толкова скоро. Кога успях да го харесам? Да ме привлече? И по-страшното - кога успях да забравя за нея? Беше само миг. Честно! Само за миг забравих. Онзи миг, в който отвърнах на целувката му. После ухапах устната си до кръв, за да изтрия предателството си. Моята най-добра приятелка. Онази, която от години ми споделяше, колко много го харесва. Него, който все още плашещо интимно беше в личното ми пространство. Който ме гледаше сега и нищо не разбираше. Тя, която вечер, когато всички спяха, ми звънеше и споделяше нощ след нощ, че мисли все за него. Достъпът, до който й бе невъзможен. Любовта й - също.

Ударих си плесница. После още една и още една, за да се опомня. За да не бъда такава. За да не посягам измамно над нечии чужди копнежи и щастие. Той се пресегна и ме спря. Лактите ми се опряха на гърдите му. Чух развълнуваното му сърце, а после и успокояващия глас, с една октава по-нисък. Той не разбираше. Не знаеше нищо. Беше му непонятно колко бях сгрешила и колко още исках да греша. С него. И ако така предателски нямах съвест, вече нямаше да сдържам ръцете си в юмруци до лицето му /,а щях да галя/, държейки тялото си далеч от неговата топлина /,а щях да я попивам/. Но аз избрах. Избрах, тази, която бе първа там. Която първа си се представи на мястото до него: в живота му, в леглото му, на семейната снимка. Онази, която ми се довери и обичах. Онази, която не бях аз, и която се появи в живота ми десет години преди този мъж. И нямаше да позволя никой да застане между нас двете. Дори това да значеше, че сърцето ми никога вече нямаше да бие с този страстен трепет.

 

Няма да ти пусна, мили мой. От женска солидарност.

Link to comment
Share on other sites

Така или иначе, нямам завършени проекти в тези четири години, които са минали от последния ми пост. Но продължавам да пиша и има откъси, които ми харесват. Това е пост по проект, по който работим вече 7-8 години. Чудя се, ще бъде ли завършен някога с тази моя мързелива муза:

 

АСИСТЕНТЪТ /откъс от РП/ БЛ
 
************

Пак ли

 
10.10.16
 
Усети как топлина залива дланите му. Първо едната, после другата. Те пареха и смъдяха. Пръстенът на палеца му се изхлузи и търкулна в мекия килим. Отново усети пропарването, и отново. Болеше го. Болеше го физически. Кокалчетата му бяха наранени. Ръцете му горяха. Болеше го от това, което прави. Болеше го от това кой стоеше срещу него. Но най-много го болеше от решението на Т.
- Пусни го! Пусни го! Няма ли най-сетне да го пуснеш? - Крещеше като луд и продължаваше да удря. Беше го яд на другия. На слабостта му. На това, че бе готов да го изостави сега, когато им предстоеше най-хубавото след всичкото нещастие, което бяха преживели. Ръцете му неконтролируемо затрепериха. Вече не координираше движенията си. Знаеше, че ще стане твърде слаб, за да го защити, ако той отново посегнеше към стъклото. Пред очите му падна пелерина и вече не виждаше. Трябваше да направи нещо веднага. Впи се в него и му даде топлината си. Жежкото му препотено тяло се отпусна с цялата си тежест. За миг той обра задъханото си накъсано дишане и просто застина. По-късно между тях премина спазъм и телата се разтресоха. Не се знаеше от кого точно приижда плачът. Мина доста време преди всичко да утихне. А после да избухне с нова сила и друг характер.
- Изчезвай оттук! Махай се! - Идолът го изрита от себе си и типично за една звезда изказа претенциите си. М. се усмихна.
- Все така твърдоглав си. Една досадна подробност. Ако ще се самоубиваш, пубер такъв, защо избра точно кофти начина с кръвта? Знаеш, че имам фобия от шиб*ната ти кръв. Нали се сещаш, че няма грам да почистя след теб? Освен това, докога смяташ да ми умираш, цял ден ли? Не мислиш ли, че докато изтекат 5 литра кръв все ще съм се прибрал? Но на теб не ти пука за мен, нали? Ти не ме забелязваш. Аз съм като вещ, която спомага за комфорта ти. Която винаги е на твое разположение, но няма право на думата. Или може би ти се ще да видиш доколко другарчето държи на теб? Е, то не държи. Не се кефи на мухльовци, които си тръгват, когато не им изнася. На женчовци, които само мрънкат. На тея дето искат да ги обичат, а те самите не обичат никого. Да, нараних те, преживей го. Не беше нарочно, съжалявам. Кога ще приемеш, че животът поначало е сив? От нас зависи да си купим боичките и да си го направим по-шарен. Само не разбирам, защо ти си си взел комплект само от черно и бяло. Какво, скрънзеше се да купиш и останалите цветове ли? Толкова ме дразниш, че ми се ще аз да довърша мършавия ти идолски зад*ик. На колко си, на 22 и вече ти омръзна да живееш? Хаха, не ме карай да се смея. Какво толкова преживя и какво толкова не ти е наред? Защо просто не си като другите, да се изправяш след всеки удар по-силен и надъхан, а си вечната жертва? Не ти ли омръзна да живееш в сенките? Защо се пречупваш като вейка? Това ме кара да те мразя. Ненавиждам те. Ти си жалък. Бих ти простил, ако си болен физически. Ако болестта те пречупва, да, но твоят проблем е в ума ти и ти пускаш тази нахална муха да се гнезди там. Спри да й даваш да снася яйцата си. Спри да допускаш малките бели червейчета да се разхождат там и се стегни. Майка ти, баща ти, тях вече ги няма. Спри да стоиш като малкото изоставено дете. Оттогава са минали 17 години. Порасни най-сетне, мушмула проклета! - Задъха се. Осъзна, че е изстрелял всичко почти без да си поема дъх. - Да, знам за теб. Защо се изненадваш? Д. ми каза още преди да ме назначи. Този човек има нюх да разчита хората. Да ги обеззверява. Знаех, затова не умеех да те мразя с чиста злоба. Изпуснах контрол само онази нощ в болницата, и ще съжалявам за това през целия си останал живот. Какво искаш от мен? Не мога да заместя Д., но съм тук. Утре може да ме блъсне кола, но сега съм тук. Трябва да се научиш да живееш въпреки че обстоятелствата се променят. Да намериш нов човек, който да те държи. Не, няма да се смиля над теб и няма да те утешавам по стандартния начин. Аз съм онзи със суровата обич. Приемаш ли я или не?
 
*Жанрът е БЛ, ако това има значение.
  • Like 1
  • Upvote 1
Link to comment
Share on other sites

 

Любов без име

/18.06.2019 - точно преди година/

 

 

 

Не каза нищо. Остави подноса с кафе на масата тихо и кротко. Сервира ръчно приготвените сладки с домашно сладко от ягоди. Бяха в малка много красива купичка. Всичко изящно и прецизно приготвено. Кафето беше точно както той го предпочиташе. С перфектната доза захар, която тя му добави. Беше вложила грижовността и естетиката си на къщовница, за да го поднесе така както на нея би й харесало, но беше изпълнила детайлите така както на него би му допаднало. След резките му груби думи, тя просто му сервира. Не го погледна нито един път, не се усмихна, не нави ръкавите на ризата му, за да не ги изцапа докато се храни. Механично и със съвършенство му сервира и не седна облягайки се на него, за да го слуша мълчаливо как се храни. Напусна стаята също толкова тихо.


Намери я седнала пред компютъра. Търсеше любимата си песен. Онази, която я успокояваше. Усети приближаването му.
- Остави ме. Искам да бъда сама - гласът й беше тих, но съпругът й беше настоятелен. Погледна го и очите й се замъглиха, устните потрепериха и сълзите, които успешно беше сдържала във всекидневната рукнаха. И по двете бузи се търкулнаха солените капчици, омокряйки миглите й при премигване.


Знаеше, колко я е наранил. Знаеше го и въпреки това продължаваше да го прави. Продължаваше да се опитва да се наложи, познавайки свободния й дух. Знаеше, че тя няма да му каже нищо, че ще понесе тежестта сама за себе си. Че ще продължи да го обича приемайки, че такъв е характерът му. Но това време, което си вземаше, за да е сама, не можеше да го понесе. Във времето, в което тя не беше до него, го болеше. Терзаеше го мисълта, че той е отговорен. Чувстваше вина, която тя не искаше да му налага. И от това се чувстваше още по-виновен. Много пъти се бе опитвал да надмогне себе си. Да я остави да вярва в добрината на хората, дори и когато у тях нямаше нищо добро. Опитваше се да я предпази, да я насочи към практично удобните за нея неща, но тя беше идеалист борещ се за правда и равенство. Такива, каквито в света крайно недостигаха. 


- Съжалявам. Ще дарим онези пари, за които говорехме - каза го, въпреки че знаеше, че каузата е фалшива и всъщност нямаше човек нуждаещ се от спешно лечение. - Ела да обядваш с мен - усмихна й се и в него се появиха онези момчешки трапчинки, в които се беше влюбила преди 15 години. Очите му обаче добиха пламъчета на закачка. Замириса й на изгоряло. Знаеше какво ще последва. - Ела - хвана я за ръката. Опекъл съм любимите ти филийки. Ще ги намажа и с фъстъчено масло. - Знаеше за неговия обичаен метод да маже със седем сантиметров пласт от това чудо, което така и не научи, че тя не харесва. Но беше толкова мил. И толкова... себе си. Обичаше го.

Link to comment
Share on other sites

 

Родени в хаоса: Лабиринтът

 

 

Подготовка за дуел

/Чернините/

2015 година

 

 

 

***

 

 

- Искам, наистина искам да го направя - сълзите опариха бузите и накараха Ципадора да се обърне с гръб към едрогабаритната фигура в дъното. Бе толкова лесно. Толкова лесно да я накара да се загуби в чувствата си. Да загуби пътя си и да вижда само него в необятната тъма. Неговото черно не се сливаше. Не можеше да го сбъркаш с нищо друго. Нямаше как да го забравиш. Нямаше как да не го поискаш. Алчно и грешно. Сладостта му щеше да се разлее в теб и да опияни съществото ти, заставяйки те да й се подчиниш. Затъвайки все повече в неговите опитни ръце. Гневно разтърка очи и се извърна. Вгледа се в изящните пръсти и се плъзна на възглавничките им, които бяха леко издадени като малки капчици с едва забележимо връхче и толкова чувствено докосваха, че й се прииска да е подвързията с книга. Нищо, че щеше да бъде поне на 1 500 години. Едва подтисна стона си преди да продължи. - Но искам и мога са две различни неща. Искам да те разбера, но не успявам. Ти си труден за търпене, камо ли за нещо повече. Понякога грубостта ти ме наранява, но ако друг ме нарани, знам, че твоята безчувственост, твоето безразличие, ще ме утешат. Ти неизменно, безмълвно ще ме посрещнеш. Ще впиеш погледа си, ще разчетеш всяка моя интимна мисъл и отново ще ми внушиш, че да се предам ще направи теб единствен. Не съм готова да ти подаря тази победа. Не съм готова да те отърва от присъствието си. Да те оставя сам да властваш над съдбата - за миг думите замряха шоково в гърлото й. Беше го направил. Беше направил нещо изумително човешко, за което само беше чела из прашните книги. Палецът му ненадейно бе оказал досег с езика му. Облиза се така естествено и разгърна следващата страница с наплюнчения пръст. Толкова усилия, за да направиш нещо така гнусно. На колко точно беше това 'старче', което седеше там зад бюрото в своята обител и правеше нещо по същия сложен начин както нявга бе правил древен негов прародител? Ципадора усети, че той напълно сриваше и размиваше силата на речта й, но поне пред себе си трябваше да покаже постоянство, затова додаде: - Знам, че съм слаба. Дразнещо допълнение, което тежи и занимава времето ти, но не съм толкова глупава да си мисля, че съм безсмислена грешка на създателя. Ти ме търпиш и зад този факт има конкретна причина. Усещам те постоянно в света си и това ме вдъхновява да се боря, да стана по-силна, да те победя - пое си дъх примирително. Бе като да говори на вратата. Трябваше да смени подхода.


Шепотът му накара власинките по кожата й да затрептят като зряло жито. Умело можеше да пренебрегне присъствието й. То не пречеше на заниманието му да разучава ново, чудновато заклинание. Гласът му, не бе чувала този глас, но бе убедена, че щеше да бъде изключителен като всичко останало в него. Такъв, от който да сънува кошмари и да го желае още повече.
- Нищо не ме влудява повече от силата ти - докосна ръката му малко под лакътя и потрепери от енергията пропълзяла между тях.
Само след миг и с една последна дума казана полугласно, тя се оказа заключена в стаята си.
- Проклетник - изруга ядно удряйки постелята си.

 

 

***

Link to comment
Share on other sites

 
Право на глас /запазено/ - БЛ
 
 
- Вълшебната думичка е... - жилките на китката му се изпънаха като корабни въжета. Чу се жално изскърцване от промяната в тежестта на тялото, което прицът приложи, за да наддигне едновременно и себе си, и Лан. Кушетката беше правена от най-добрия майстор ковач в кралството. Показа белите си равни зъби и ги стисна в здрава захапка. Металът беше два пъти подсилен. Само с едно движение, пръстите му хванаха две от пръчките и ги огънаха. Решетката грозно се изкриви, а таблата се разтресе. Със следващото си движение беше изкъртил въпросната пръчка, държаща го привързан. Красотата на кушетката беше грубо загубена, както и нейната цялост. Този ковач скоро нямаше да остане без работа. Само с едно протягане беше придърпал Лан за ръката надолу. Как ли изглеждаше три пъти подсилен метал? Може би красиво като ребрата на принца или като кожата му опъната като барабан. Ще й направиш белег на повърхността, ако използваш острие, но ще ти трябва канска воля, за да я огънеш и изкъртиш. Ю беше добър ловец и войн. Имаше много точен усет за разположението на обектите. Долепи го толкова до себе си, че Лан усети ужасна болка от неудобния ъгъл, под който се оказа вратът му. Усети и мускуса излъчван от тялото на принца. Отпусна за миг. Перфектно знаеше разстоянието, на което се намира, както и позата му в момента. Рязко, пресегна се отново. Прихвана го за врата и с всичката сила и власт, на които беше способен буквално го забоде дълбоко в постелята. Единствено мекотата на завивките опазиха Лан жив. Понякога Лан се чудеше, дали принцът осъзнаваше, че можеше да го убие така. Дали искаше това, или дали не изпитваше късмета му и не играеше на лотария с него? За обич и дума не можеше да става. Ако го обичаше, тогава със сигурност би искал да го счупи. Толкова невъздържан беше принцът. Всеки път Лан се чудеше как да се опази от тази погубваща страст, която течеше във вените на принца. Прокара огромната си длан по целия торс на Лан. Нагоре и надолу няколко пъти, докато не усети кожата да се препотява в нервно очакване. След, което се спря на лявото зърно и забоде края от украшението на пръста си в него, за да усети реакцията на болка примесена с удоволствие, от което ти причернява. Въздъхна предстартово и най-сетне смъкна превръзката, за да може да види изражението насреща си. Яките му бедра бяха стиснали жилавите на Лан и усещаше пробягващите импулси живот в тях. Усмихна се на завоюваното и придърпа края на косата на Лан. Огледа за миг осветените кехлибарени кичури, след което ги натъпка заедно с панделката в устата на Лан. Край на плановете на Лан за *екс по взаимно съгласие. Принцът щеше да играе мръсно. Подхвърли го като палачинка, за да го пльосне по корем. С още едно рязко движение изтръгна и другата си ръка, за да може да разполага с цялата си зверска мощ. - ...веднага - завърши той и смехът му отекна в ушите на горкия полу-умрял от страх Лан. Нищо не помагаше срещу това чудовище.
Link to comment
Share on other sites

Днешен откъс. Все още не знам как да го кръстя, затова ще бъде първото, което ми дойде наум. Проектът, по който сега пиша е доста тегав. Тематиката надолу може да дотежи.

 

Тирада/Празнословие

 

 

- Хората смятат, че са неуязвими. Живеят в този голям, голям свят и не мислят за злото в него. Все си представят, че то ще се случи на някого другиго, но не и на тях. И че късметът ще е на тяхна страна вечно. Също вярват на близките си, че няма да ги наранят. И разчитат, че е като по филмите и доброто ще надделее. Измамно, криво огледало. Нека се замислим за момент. Колко често се случва зло и колко често добро? Колко обири, убийства и изнасилвания стават? И колко такива биват осуетени предварително или по време на извършването им? Разликата в процентите е фрапираща, нали? Къде е доброто тогава? Спи ли? Или си е взело отпуска - М. понечи да възрази. И. не беше готов да прекъснат тирадата му. - Не, не казвам, че не съществува, докторе.

Off Topic
В света има добро. Има и добри хора като вас. Но те не се появяват в мига, в който разбереш, че злото няма да те подмине. Или когато усетиш болката от пронизването с ножа - несъзнателно докосна корема си. Там където белегът все така личеше, колкото и дрехи да носеше връз себе си. - Нито докато кръвта ти изтича, а тялото ти бива животински обладавано от долен изверг - Когато човек има останала емоция в себе си. Когато говори с хъс, с бяс, забързано, тогава ти усещаш пориви на съчувствие. Но когато гледаш И. и равния му тон, спокойно отпуснатите ръце, кроткото отмерено примигване, започваш да осъзнаваш, че неговият Бог е мъртъв. Онова божественото, в което е вярвал, че го е създало и го ръководи, го е изоставило. И той се лута, без да може да открие олтар, на който да се помоли. Където да остави мислите си за момент, за да не му тежат. - Тогава спираш да вярваш в доброто. Спираш да вярваш, че ти се живее. И всичко застива в този миг на нескончаема болка. Вой. Жално прохъркване в опит да дишаш, смазан от тежестта на случващото се. А то остава пред очите ти за всеки миг оттам насетне. Едва тогава се появява доброто. Героят, който да спаси деня. Винаги идва постфактум. За да те издигне от пепелта като феникс. След изнасилването, някоя добра душа ще ти подаде ръка, за да си стъпиш отново на краката. Но има една уловка, докторе - направи пауза. - Там, в тялото ти трябва да е останало нещо за спасяване. Частичка душа. Парченце сърце. И поне прашинка разум, което да бъде спасено. Да, доброто побеждава, но къде е било то по време на битката? Защо е закъсняло? Пиело е кафе на ъгъла ли? Или са го задържали до късно на работа? Щеше ми се да се беше появило на бойното поле по-рано. Тогава щях да имам сили да се боря заедно с него срещу злото. А аз бях сам. Сега съм уморен. Много, много уморен. От този голям, голям свят...
Затвори очи, защото приспивателното взе да действа. Мислите най-сетне спряха да бръмчат в главата му. И мракът за пореден път му даде покой.



 

  • Like 1
Link to comment
Share on other sites

 

Първи сън с БТС, който помня

/04.10.2019/

 

 

 

Толкова абсурден и същевременно толкова сладък. Събуждам се в хола и гледам някакви хора си говорят, разхождат се. Оказва се, че нашите са дали къщата под наем и минаващите автобуси имат право да спират пред дома. Да влизат, да си правят кафе, да почиват и прочие обезпокоителни неща. Снощи валя много силно, та и това го има в съня ми. Групата закъсала заради дъжда и поради тази причина инкогнито са у дома. Затова и са конкретно в моята стая. Нямало други свободни стаи. Аз съм обута с терлиците от баба и с плетен, вълнен клин. Да стана, не! По-скоро земята ще се отвори под мен, отколкото да ме видят така изтипосана. Завивам се и заявявам, че ще спя целия ден.

*

На другото единично легло Екстра Нина и Цветелина/поп-фолк певици и сестри/ разследват масов сериен убиец от Балканите.

*Заинтересована съм.*

Решават да му пишат в чата.

*Стресирана съм.*

Казват ми, че чатът не е защитен и може да бъде проследен след време.

*Отчаяна съм.*

Питам ги:

- Това значи ли, че той ще разбере къде живея? И как така заподозряхте точно него?

Заподозреният винаги носел официален костюм с кожено яке отгоре.

Що за логика е това!!!?

Аз се изнасям от вкъщи. Не искам да бъда убита от измислен сериен убиец в съня си.

Междувременно БТС обсъждат нещо оживено. Разочаровани са, че на улицата никой не ги е разпознал. Казвам им, че шансът някой да се заинтересува от тях в моя квартал, се свежда само до моята самотна душица, и че ако някой знаеше, че са известни, щяха да ги снимат по-скоро заради клюкарщината и жълтинката, а не заради това, че ги ценят като хора.

*

Семейството ми явно прави ремонт в кухнята. За фон са пуснали кючек, от който ти изтръпват пръстите на краката от неудобство. Ориенталските ритми се носят и изпълват плавно слуха ни. Намджун се залепя за стената връз мен. Настървено иска да научи що за звуци са това. В крайна сметка получавам едно Намджунско уше до носа си и един Намджун отдясно, за когото сърцето ми все още не е готово да се справи. Казвам му, че може да отиде оттатък, за да чуе цялата песен, но ми отговаря, че в кухнята мирише силно на боя и му става лошо.
– Намджун, - Дали е добре да се обръщам така към него? - може ли да продължиш да слушаш парчето, без да си залепнал за мен? – Това е нещото за което цял живот ще съжалявам, че съм казала, дори и да е било само насън. Ще се самобичувам след малко, обещавам. Той се позасрами, на другите не им направи грам впечатление.

*

Дамите чакаха трепетно отговор от предполагаемия сериен убиец, а макне линията разглеждаха цялата електроника вкъщи и ме питаха постоянно, защо всички аларми се включват. Подозирах, че ми правят номер, но не знаех с какво съм заслужила всичкото това внимание. Наложи се да се изправя в цялата си прелест с плетения клин и терлиците, разрошената коса и подпухналите очи от висенето на компа дълги часове, за да изключа биенето на стенния часовник. Сега беше моментът земята да ме погълне, за да не умра от срам. Сега вече всички гледаха в мен. От физиономията на Джей Хоуп се виждаше, че иска да има точно като моите шушони за бъдещ клип колаборация. За да замажа положението им казах, че много ми се иска да им изпея една българска народна песен, но пея ужасно и ми трябва точната песен. Попитах ги кой как желае да бъде наричан, защото в България имат различни галени имена. Не можах да получа отговор.

*

Трябваше да ставам, защото окончателно се бях разсънила и вече спях повече от 12 часа. Изключително съжалявам, че не успях да запомня нищо конкретно свързано с Джин и Шуга, но човек не избира какво точно да сънува или запомни. Ех, искаше ми се да разведа момчетата из града си. И да вметна, за по-лесно в съня ми БТС говореха изцяло на български, ха-ха-ха. Ако се разчиташе на моя корейски, нямаше да се разберем особено. От тогава съм сънувала още няколко пъти любимата си група, но не помня нищо конкретно, за съжаление.

 

 

*Рядко сънувам и още по-рядко помня сънищата си. А този дори имаше и смисъл, така че го направих на пост, за да си го имам за спомен. Ценител съм на всякакъв род музика и изпълнители, но и не харесвам всичко наред. Всяка музика е красива и всеки изпълнител влага душа и сърце в нея. Затова има моето уважение, и има своите слушатели и публика ^^

  • Haha 1
Link to comment
Share on other sites

 
Ретрограден Марс и лоша Карма
/21.09.20/ 1-ва част
 
 
 
Беше мечтала с години за този миг. Първата официална галавечеря. Не искаше да е поредното подскачащо момиченце, което не можеше да контролира вълнението си. Косата й бе изискано прибрана в кок и поръсена с брокат. Гримът й лек, с очна линия и единствено червилото бе по-тъмно, за да подчертае тънките, малки устни. Облече черно поло със сако цвят горчица и пола с висока талия, очертаваща небрежно формите. Едновременно шик и професионална. На врата си сложи верижка с бял диамант. Обици не носеше. Обувките бяха с тъп ток, но със заострен връх. Не искаше да изостава спрямо ранга на гостите. Все пак беше сред организаторите на събитието. Но ако зависеше от нея едни джинси със съдрани колене и тениска на ''Дийп пърпъл'' биха свършили много по-добра работа заедно с бутилка бира, която ръката й да не пуска през цялата вечер.
 
Ето го и него: певец, танцьор, модел, актьор и каквото още се сети човек. Златната кокошка на голямата агенция, която го представляваше. За него бе забелязала, че се пази от женското внимание усърдно и умело. Не знаеше, дали ненавиждаше мацките старлетки около себе си или просто му беше писнало от скандали заради общия въздух, който дишаха. Имаше и още една версия свързана с типа хора, по които си падаше. Истината щеше да я изненада повече, дори и за широко-скроен човек като нея. Светът беше шарен, а най-добре се крие нещо, когато е пред очите на всички.
 
Истината бе, че Карма не беше главният организатор на събитието. Общо взето като жена и сътрудник тя беше нещо като деветата дупка на кавала. На нея можеше да се разчита като на муле, което да изнесе работата на гърба си, но не и като да й се даде възможност да блести или да си покаже много носа отгоре. Тези лаври оставаха за старши сътрудниците. Но й повериха настаняването и грижата за комфорта на почетния гост. Тя беше добра с тези детайли. Безупречна беше по-точната дума.
- Здравейте, мистър Чен - станал известен като Марс Ес. 27-годишен. Тръгнал с БЛ сериал от Тайван. Преди това моделствал за прехраната си. След това успешно играещ в редица розови сериалчета развиващи се в миналото, където героините наред с другото остават и с непорочни устни и мисли до края, непогалени дори и от лъчите на слънцето. В пика на славата си той изглеждаше зашеметяващо. Леко отегчен, напълно осъзнаващ цената и времето си продукт, който е скъп, но се продава с лекота. Парите излизат от джоба ти преди да се усетиш и ти ги даваш с радост. Поводът беше благотворителен. - Радвам се да ви видя на нашето събитие. Аз съм главният организатор Тиен Су Джи - двамата мъже се здрависаха, след което размениха любезности. После шефът се извини, че трябва да каже приветствената реч и избута малко неочаквано Карма напред.
- Това е нашето тайно оръжие, мис Карма Рийвс. Оставям ви в нейните сигурни ръце. Тя ще ви разкаже за графика на тазвечерното събитие.
- Приятно ми е, мистър - ръката й остана да виси във въздуха повече отколкото беше нужно. 31-годишното й съзнание бъгна за момент, след което тя удари ръката си в отсрещната преди да успее да я напъха в неговата за поздрав. Ръцете му бяха топли, пръстите дълги като на пианист. Пръстените плавно плъзнаха метала си по нейната кожа преди тя да издърпа своите ръце леко прибързано. Част от чара му беше в това да те омагьоса още от първата секунда. - Моля, последвайте ме - делово го придружи до масата и му обясни всичко нужно. През цялата вечер остана до него вдясно изправена, за да е готова да се отзове при нужда. В края на вечерта краката я боляха ужасно и откри, че е готова да убие олигофрена измислил стягащото бельо. Имаше чувството, че тялото й се е втечнило под тази материя. Какво лошо имаше след 30-та си година да си отгледаш малко, сладко шкембе и да не мислиш после да го тушираш с фитнес до припадане?
 
Най-сетне след всички снимки и светкавици, успя да си открадне малко време, за да бъде почитател. Разказа му колко е възхитена от проектите му, текстовете на песните, музиката. Как те са й помогнали да напредне и да се усъвършенства. Разказваше с постоянство и въодушевление.
- Искате ли снимка - нетърпеливо изстреля Марс.
- Не искам да е поредната снимка - изненада се Карма. - За вас това е мигване. Удар на сърцето ви. Отегчение, което после ще гледам на тази снимка до края на живота си. Бих искала да ме запомните, но осъзнавам, че искам прекалено много. Не сте длъжен и не бива. А дори и да го направите, ще е нечестно спрямо останалите хора, които ви обичат също толкова колкото мен. Ето затова не искам да се наричам ваш фен. Фенът е обречен на дистанция и професионализъм от изпълнителя, когото харесва. Бих желала да съм ваш приятел, но осъзнавам, че и това е невъзможно. Затова ще помоля за нещо друго. Намислете си нещо, сега в този момент по време на срещата ни. А аз ще пожелая силно да се сбъдне. Така и вие, и аз ще имаме спомен заедно, когато това стане.
- Пропускаш нещо - показалецът отмести няколкото косъма гъделичкащи ухото й. - Човекът, на когото толкова вярваш и когото уважаваш може да е просто поредният за*ник - Той дори не трепна. И неуважително прибра ръцете в джобовете си. На лицето му имаше усмивка само с устни, а очите му не гледаха нея. - Бих си пожелал да употребя*/тук съм използвала по-силна дума, но ще се цензурирам/ теб, но не си падам по фустите, които много говорят - прошепна в ухото й скъсявайки отново дистанцията. - Затова ще си пожелая да употребя* мацката ей-там. Искаш ли да те уведомя с SMS, когато това се случи? - сега вече я гледаше в очите. Всичко, което Карма желаеше бе да издържи на този поглед без очите й предателски да се замъглят. - Та, когато това се случи, казваш че и двамата с теб ще сме доволни от този факт? Не мисля така.
 
Да, крещящите малки момичета имаха повече късмет от нея. Те получаваха снимка, заслепяваща мигновена усмивка, която никога не разбираха колко фалшива беше и най-важното никога не разбираха колко арогантен беше този красив, талантлив за*ник, когото харесваха. Всъщност не повече от повечето хора. С тази разлика, че той можеше да си позволи да не се преструва в определените случаи, когато залогът беше твърде нищожен. Толкова по въпроса с уважението на Карма и това да се държи на положение. Толкова с това да бъде умна и зряла. По-умният беше той. Тя поиска да бъде искрен с нея и той го направи. Защо тогава сега й горчеше? Защото беше егоистка. Искаше да бъде запомнена, като прекрасен човек, който му е направил силно впечатление, но той улови плана й. И сега тя не можеше да забрави него. Странен начин да усилиш нечие влечение към себе си. Сега го харесваше още повече, именно защото й показа, че не е сладкото, добро момче на мама. Той играе соло.
 
 
*Има още няколко сурови откъса с тези герои, които ще споделя. Не завършвам проекти, но ми харесва да улавям моментни настроения.
 
 
Link to comment
Share on other sites

 
Ретрограден Марс и лоша Карма
/23.09.20/ 2-ра част
 
 
 
 
Очите й се напълниха със сълзи, но тя не беше готова все още да ги пусне.
- Знаеш ли, ти си като събирателен образ на всичко, което харесвам и мразя. Възхищавам ти се за начина, по който работиш и за внушението което оставяш, но в реалността единственото което желая, е да те ударя. Не да те зашлевя, а да те ударя по добрия стар, бармански начин. В корема, докато ти изкарам всичкия въздух. Защо ли? Защото си твърде истински. Не си глупав. Знаеш какво искаш и знаеш как да го постигнеш. Не можеш да бъдеш изманипулиран и си наясно с цената си. Но отношението ти-не го разбирам. Защо безпричинно си груб и си толкова отвратен от моята симпатия?
Преди да заговори отпусна тежестта на тялото си само на единия си крак. Широкият панталон направи голяма гънка на крачола и позата му потвърди колко раздразнен беше.
- Ти си от хората, които мислят, че са изключение. Супер редки и затова трябва да бъдат ценени като диамант. Диамантите при определена температура са просто графит, мила моя. И не блестят със своя собствена светлина, те просто отразяват нечия друга. Това правиш и ти. Срещам те навсякъде и постоянно се опитваш да отразиш светлината ми. Нека ти кажа нещо. Тук, сега под светлината на прожекторите има място само за един. Мръдни!
Минавайки я бутна толкова грубо, че токът й се оплете в коктейлната рокля и тя се принуди да падне на масата. Въздухът й буквално секна изпод корсета срещайки дървената повърхност. Тя се свлече върху червения въвеждащ килим. Остана там в близките няколко минути. Сама. След което се изправи бавно до седнало положение и първото, което направи бе да вземе контрол над болката си. После събу обувките си. Видя дупката в плата от тока. Отвори дамската си чанта и извади куп ластичета, за да завърже някои от краищата. Така щеше да може да е боса, без никой да забележи. И щеше да компенсира дължината на роклята от липсата на токовете. После свали грима си. Сълзите го бяха размазали. Нанесе само червило и очна линия. Прическата също беше пострадала, затова пусна свободно косата си и я върза ниско долу на равнището на рамото си. По този начин изглеждаше младежки и свежо. Това й напомни дните, в които не мечтаеше за кариера и не се възхищаваше на никого, освен на себе си.
 
***
 
Светлините осветиха трибуната, но миг преди звездата Марс Ес да заеме мястото прозвуча леко пращене от пускането на микрофон. Нечий дъх смути тълпата.
- Уважаеми гости, тук сме тази вечер, за да посрещнем мистър Марс - нарочно спести част от псевдонима. - Всички ще имаме възможност да се насладим на премиерата на последния му филм. Лично за мен това беше свързано с размисли по миналото и това какви сме били преди. Нещо ми подсказва, че мистър Марс има още какво да добави по темата, затова аплодисменти за него, моля.
 
Отговарящите за програмата не успяха веднага да разберат от къде идва гласът на Карма, за да я осветят. Но тя сама се показа на първия ред сред публиката. Приличаше на фея. Вятърът леко развяваше косата й, а очите й казваха, че обича да се разправя с опърничави хора. Те бяха най-интересни. Имаха свои истини и причини, а тя искаше да знае какво ги движи. Тези хора трудно се разкриваха, но бяха ценен актив. Бяха си самодостатъчни през повечето време и се бранеха ожесточено. Дори дивите зверове разбираха, кога човек се опитва да им помогне. Но тези очи гледащи я от подиума не бяха готови да разберат. Нито да я приемат. Жалко, защото щеше да им се наложи. Смигна му и изчезна обратно в тълпата.
Link to comment
Share on other sites

 
Ретрограден Марс и лоша Карма
/23.09.20/ 3-та част
 
 
 
 
Такава беше тя, скачаше от тема в тема. Бързаше. Припираше се, защото, ако се забавеше повечко изгубваше се в себе си. Беше разпиляна в методите, но не отклоняваше поглед от целта. За да съумее да го провокира, не биваше да бъде предвидима.
- Какъв е сюжетът на нашия филм, мистър? Главният герой ще е гаден с героинята докато тя си стъпи на краката. Ще я надъха, ще й даде сурова любов, ще й даде ценни съвети по трудния начин. Много благодаря. Харесвам хората за*ници/по-нататък думата ще бъде заместена със з*/. Обичам да бъркат с пръст в раната ми като мотивация - беше искрена. - Плаши ли те, че ще успея да ти вляза под кожата - скъси разстоянието. - Защото натам съм се запътила - пое си дъх като приключенец, канещ се да изкачва връх, където мнозина са оставили костите си още в подножието. - Гаднярите всъщност са готини хора, като им разбереш логиката. Обикновено са криворазбрани и затова се бранят от чужди погледи. Да, аз харесвам з*. Обичам да ви намирам цаката. Накрая или ще ми пука за вас, или ще се нараним взаимно. Но и двамата ще научим по нещо. Междувременно няма да ми бъде скучно нито за миг. Аз съм като вирус във файловете ти. Влязла съм незабелязано, маскирана като нещо красиво, но ако не ми обърнеш внимание, тепърва ще ти нанасям вреди. Така че виж ме, обърни ми внимание, защото иначе... - усмивката й топеше ледници.
 
***
 
От начина, по който смесваше учтивата форма 'Вие' и неформална 'ти' си личеше вътрешната борба. Двете личности - едната непринудена, а другата опитваща се да следва етикета, не можеха да се доразберат. Сега професионалният етикет си беше взел почивка и Карма се вихреше смело. Учтивата форма се явяваше само в моменти, в които да подразни самозабравилия се Марс, вирнал нос до небето.
 
***
 
- Не, не ме целувай. Не знам, къде е била тази твоя уста преди - дланта на ръката й възпря напористите устни. Марс можеше да усети мекотата на кожата й и ароматът на бяла праскова, който тя бе използвала. - И двамата знаем, че аз не те привличам. Виждаш ме като досадно малко кученце, което много джафка. Но понеже не можеш да ме
Off Topic

изриташ публично в момента, искаш да ме подчиниш използвайки чара си. Да, признавам, атрактивен си за мен и вероятно бих те... тук на тази маса или там. Но не. Освен че не се лъжа толкова лесно, днес не се чувствам секси. Козметичката беше заета и не можах да направя кола маска на стратегически места. Колко кофти късмет, нали? Защото бих убила после да те разнасям по таблоидите. Щях да имам освен запис от разговорите ни и видеозапис как се възползваш от 'бедното ми пресъхнало лоно на стара мома' - откъде ли беше чула тази му реплика. - Вярвай ми, днешните с*кс играчки успешно заместват такива като теб. Те не закъсняват, издръжливи са и следват безпрекословно моите желания и нужди. А аз не трябва да им готвя, да им вдигам дъската на тоалетната, да пера бельото им и да гледам на тях като на Бог. - Рязко смени нюанса от пренебрежение в жар: - О, кого заблуждавам! Все още искам да те целуна - надигна се на пръсти и го погледна отблизо. Той не помръдна от мястото си. Тя отпусна ръка върху гърдите му и се спря на сърцето му. Все още изчакваше реакцията му. - Е, мистър, ще имате ли нещо против? Ако не кажете нищо докато преброя до три, ще приема това за съгласие. Без договор. Без насоките, които компанията кара да се следват. Едно... - Марс можеше да види малките ситни точици изпъстрящи ирисите й - две, - другата й ръка бе намерила опора в ръкава на сакото му - три. - Тя се надигна още повече и устните й се сляха с топлата му кожа под брадичката. Отдръпна се, извърна се и делово си взе чантата и жакета. - Преди да излезеш,

избърши отпечатъка от червило. Не искаме малките фенки да бъдат с разбито сърце тази вечер, нали? - Чувстваше се добре. За първи път от много време насам. Отдавна не беше играла на 'дръпни-пусни'. Сега припомняйки си правилата, в нея се пробуждаше притаено вълнение на нещо започнато, но недоизживяно.
 
Той беше преглътнал. Не беше дал никаква друга реакция, но беше преглътнал. Значи все пак...
 
 
 
*Вероятно ще има още един или два откъса с тези герои. 
Link to comment
Share on other sites

 
Ретрограден Марс и лоша Карма
/03.10.20/ 4-та част
 
 
 
Двете лица на Марс Ес Чен всъщност бяха двете страни на една монета. Просто неговият публичен образ, който изглеждаше открит и приветлив не се припокриваше с човека Чен, който ревниво пазеше личното си пространство. И когато Карма навлезеше и се опитваше да отчопли част от емоциите му отвъд публичното, той ставаше много осторожен.
*
- Музиката е нещото, чрез което ти достигна до мен, но това, с което ме спечели на своя страна, не е нещо голямо. Не е, че си велик творец или си млад, красив, богат. Дребни неща са. Неща по измежду другото. Харесвам начина, по който нервничиш барабанейки с пръсти. Това те прави човек като всички други. Харесвам как се усмихна вчера, когато видя малкото момиченце играещо си в пясъка. Можех да си представя израза в очите ти дори и изпод тъмните стъкла на очилата ти. Или как се наведе, за да оправиш купичката с вода на кученцето в приюта. Не го правиш, защото всички те гледат и снимат, а въпреки че го правят. Не беше поза. Беше личен момент. Вероятно в детството си си имал куче и то е умряло нелепо. В тези моменти сигурно дори забравяш, че има други хора там - умееше да казва страшната истина покосявайки те с лекота. - Харесвам леко издадените ти неправилно предни зъби, за които почти не се забелязва, че имат дефект. Това, че не си ги оправил, въпреки че тази неперфектност те дразни, говори че обичаш да се налагаш над себе си. Използваш себеирония, а не ирония. Обръщаш нападките и критиката към себе си, а не към онези, от които идват. И враговете ти започват да изглеждат жалки. А ти недосегаем. Изтъкан си от противоречия и това ми харесва - отново говореше замечтано и отнесено, както първата вечер, в която си позволи да е почитател. Но този път анализираше с точността на острие.
- Какво си ти? Побъркана психарка или дървен философ? Престани да се правиш, че от всичко разбираш. Наета си за периода от две седмици. Едва четвъртият ден е и вече стабилно ми лазиш по нервите.
- Защо се дразниш? Това е просто моята гледна точка. Ако не е вярна, значи само си бръщолевя. А ако е вярна, какво? Да не би да издавам държавна тайна, я? Ти си този, който дойде, за да се заяжда с мен. Дори не съм те поглеждала откакто съм тук. Донесох ти кроасана и сервирах кафето точно както пожела - с обезмаслена сметана. Ходих да го взема от на майн*та си и чаках два часа на опашка. А сега си седях кротко отстрани и разговарях с екипа. Дойде като градоносен облак, за да крещиш като обезумял. Да нямаш хормонални проблеми? Напоследък и най-малкото те изкарва извън релси.
 
Вбесиха го две неща. Първо начинът, по който Карма успяваше да си извади извод от всяко негово вдишване и потрепване. И второ, как неговото настроение не резонираше на спокойната й щастлива природа. Тази жена беше непукист до дъното на костите си. Начинът, по който се усмихваше и разговаряше с хората, беше дразнещ. Не беше възможно да е добра и приветлива към всички. Нямаше такива хора. Те бяха фалшиви. Не беше възможно да третираш всички еднакво. Винаги щеше да имаш фаворит. Но тя намираше ценното във всекиго и вадеше точно него, когато общуваше с конкретния човек. Добрата й амплитуда беше еднаква към всеки, но начинът по който гледаше и общуваше беше уникален за всекиго по отделно. 
 
***
 
Атакуваш ли я - беше готова да разкъсва и нямаше забранени средства. Види ли несправедливост - брани. Добър ли си към нея - виждаш ранима и любвеобилна нейна страна. Но тя далеч не беше перфектна. Имаше много качества извън пакета, но не беше добър приятел. Не позволяваше хората да се сближават с нея. Тя се сближаваше с хората. С онези, които й трябваха, за да успее. В нея живееха момичето, което обича да помага и кариеристката, която би излъскала зъбите на коня до блясък, преди да го продаде на месарницата. Не се вписваше в общата представа, която хората имаха за добър човек. Подбираше битките си. Но колкото и да знаеше и можеше, имаше моменти, в които се събуждаше и всичката вяра и надъхване, които даваше на другите, не съумяваше да ги даде на себе си, когато най-имаше нужда от тях. И тези неща в един момент я затрупваха и правеха слаба. Дори и най-малкият полъх й се струваше като стръвнишко нападение към страдащата й от комплекс за малоценност персона. Тогава наистина имаше нужда от друго същество до себе си. Беше любимата й котка. Уви, никога не беше човек. Хората не обичаха да заемат тази позиция. Тези моменти бяха редки, но се случваха. Не харесваше рождения си ден, защото ден преди него беше загубила баща си, а ден след него майка си. Заредяха ли се тези дни в годината, ставаше тежко и задушно. Надяваше се да не говори с никого. Да пусне някоя вяла усмивка и мълчаливо да изчака времето да изтече.
- Днес нямам сълзи за теб, мистър. Оправяй се сам. Нито ще те дразня, нито ще ти се бъркам в живота. Ако те видя да си бъркаш с пръст в носа, просто ще сложа кърпичка пред лицето ти и ще продължим фотосесията. Ако залееш роклята ми с вино, ще й добавя горчица и синьо сирене и ще кажа, че е моден тренд. Какво? Малкият ти домашен любимец днес е уморен. Не му се играе с теб. - Очите й наистина издаваха умора и тъга. И беше странно, колко дълбоко до него достигнаха те. Безпогрешно разчете точно типа, от който бяха породени, дори и без да знае миналото й.
 
Пусна ръкава на дрехата й, без да каже нищо повече. Днес в унисон снимаха дъждовна минорна сцена. С настроението си тя сякаш му помогна да се подготви за работния процес. Вече не беше ядосан или раздразнен, а смутен и... пълен с очаквания?
 
***
 
Карма седеше на компактно сгъваемо столче и въртеше малкия шоколадов мъфин в ръцете си. Беше духнала свещичката и си беше пожелала желанието за 32-рия си рожден ден. Отхапа парченце от пухкавата сладост и разви хартийката, за да прочете късметчето изписано там.
 
Марс дойде, защото работният ден беше свършил. Обикновено обща кола ги вземаше и откарваше до компанията, за да обсъдят предстоящия график. Нямаше я обичайната поза на войнственост. Имаше нещо меко в чертите му. При други обстоятелства би застанала нащрек, но днес просто нямаше енергията да се занимава с това. Отчупи парче и му го подаде.
 
''Малцина виждат как плаче нощем онзи, който денем преминава през живота смеейки се''.
Link to comment
Share on other sites

 
Ретрограден Марс и лоша Карма
/23.10.20/ 5-та част
 
 
 
''Е, мистър, какво научи от мен? - можеше да си представи как тя се е усмихвала докато е писала тези редове. Същинска садистична натура. - Защото аз нищо - тук вече беше убеден, че се е смяла с глас. - Шегувам се. Научих достатъчно, за да не изкарам следващата седмица с теб. Моля да ме извиниш за непрофесионалното ми поведение. Най-накрая момичето живеещо в мен взе превес и наложи волята си. Каквато и гад да беше, харесвах сблъсъците на различни гледни точки. Надявам се по-често да срещаш хора като мен, които да те вадят от зоната ти на комфорт. Лично за мен ти се оказа свежо начинание. Открих, че славата налага някакъв модел на поведение. Доброто или лошото момче/момиче. Не искам да играя. Затова подадох молба да бъда освободена от задълженията си. Сигурно ти е досадно да четеш, затова няма да те занимавам повече. Надявам се, ще се държиш добре през оставащата седмица в компанията на моя заместник. Желая ти още успехи и най-вече лично щастие. Човек никога не среща неправилни хора в живота си. Среща предизвикателства за силата на духа си и само от него зависи как ще завърши всичко.'' - Беше прикачила снимка от последната си екскурзия от морето.
 
Онази вечер на рождения си ден я беше видял да гледа този изглед на телефона си. Тя го беше попитала:
- Какво виждаш на тази снимка?
- Скука, отегчение, празнота...
- Мир, спокойствие, вечност...
Въпрос на възприятие, съзнание, гледна точка.
Тогава му показа още морски изгреви и продължи да обяснява:
- Всички тези кадри изглеждат еднакви, нали? Но не са. Отразяват следващ миг от безкрая. Морето никога не се променя. Променя се дъното, вятърът, температурата, но не и морето. Духът му е все същия. Защо не сме като морето? Защо правим неща, които не ни харесват, вместо просто да бъдем? Никога не казват: 'морето беше зло днес или добричко вчера', но хората съдим. Още по-лошото е, че си съдим спрямо своята егоистична гледна точка. Защото те са лоши само тогава, когато не постъпват спрямо нашите очаквания - понижи тон тя.
 
*** *** ***
 
*На сбирката за подкрепа*
 
Жената се изправи. Едното й око все още лилавееше от кръвонасядания и беше подуто. До нея застана висока стройна персона, за да й даде сигурност и кураж.
- Харесвам тъмнината - започна тя. - Обгърната от нея мога спокойно да плача, да се валям в собствените си секрети, да крещя, да се моля, да псувам, да се самосъжалявам, да се унижавам, да мрънкам, да се проклинам, да се гневя. Да дам много, много крачки назад, да съм сама, да тъжа. Имам нужда от тази тъмнина. От тази самота. От време за себе си, защото после трябва да изляза от килера. Да завия момичетата за лека нощ, да сервирам вечерята на мъжа си. На сутринта трябва да прикрия синините, подутите си очи и да отида на работа... - жената разказваше с безстрастие в гласа. Тъмнината беше единственото място, където намираше комфорт. Сега разказвайки тя все още не осъзнаваше, че е отворила една врата и скоро ще прозре, че стискането на зъби до кръв не е комфорт, а просто безкрайно суфокиране.
***
 
Баща разказваше как дъщеря му е била тормозена в училище:
- Какво значение има, дали тя е томбой или не? Дали някой е розов или лилав? Пречи ти да спиш нощем ли? Или си губиш апетита? Бърка ти на неудобни места ли? Уважавай, за да те уважават! Ако някой усеща тормоз върху себе си, говорете за това с хората около вас. Ако не знаете как да се справите, хората около вас могат да подходят изненадващо адекватно в ситуацията. Не мислете, че ако изтърпите още един ден, утре ще е различно. Понякога травмите се проявяват години след това. И най-важното, бъдете добри първо към себе си, тогава от самосебе си, ще бъдете такива и към другите. Слънцето свети еднакво за всички. - Той седна задъхано обратно на стола си, но пламенната му реч обходи всяко кътче в залата и влезе в мислите на всеки един.
***
 
Младо момиче разболяло се от анорексия, след като постоянно са й били отправяни забележки относно килограмите й. Най-сетне след години на съмнения тя се беше научила да обича тялото си и да приема себе си. Осъдителните погледи и изречения обаче продължаваха:
- Днес шокирах сума ти и народ с облеклото си отново/за кой ли път вече/. Но спя доволна от себе си. Относно лелките и чичковците дето сме на една възраст, но те имат 'морал'. Айде да не си обясняваме кой как трябва да бъде облечен. Днес бях облечена отгоре изцяло и надолу показваща крака. Често експериментирам. Казва се 'облекло' точно щото си облечен, а не съблечен. Всички стратегически места са добре покрити, честна скаутска. Като река да се събличам без мярка, ще ви се обадя да ме обсъдите като толкова желаете. И още нещо, когато наричате някого 'еди-как си', бъдете готови той да ви отвърне по същия начин. Обожавам физиономиите ви тип 'цапнат/а с мокър парцал'. Не е приятно да ви кажат, че изглеждате като н*сран/а, нали? Ми, и аз си мисля много неща, ма са ме възпитали да не ги казвам на глас. Поне до момента, в който не започнат първи. Мислете си каквото искате, и го запазете за себе си. Освен ако нямате да делите нещо с мен. Или ако не желаете и аз да ви кажа точно колко 'харесвам' вашия стил. Господ ми е дал горе-долу мозък, остър език и огромното желание да поставям хората на мястото им, ако не си го знаят. Това е моето тяло и аз решавам. Адам и Ева със смокиновото листенце отпред сигурно не ви оставят да спите нощем, а? Посвещавам това на всички моралисти, според които човешкото тяло е нещо гнусно и грозно, от което трябва да се срамуваме и да го крием под десет ката дрехи завинаги. - Пламъкът в очите й се беше разпрострял и по бузите й, карайки ги да розовеят.
***
 
Изправи се, носеше джинси и тениска на 'Дийп Пърпъл'.
- Някога замисляли ли сте се, че не светът е гневен, тъжен, стресиран, а ние самите? Бях се загледала в снимките на морето, които направих тази година и ми дойде наум, че морето би могло да отразява точно мен самата. Първият ден имаше силен вятър, бурничко море, вълни и с всеки следващ ден морето се избистряше и ставаше все по-приветливо и гладко като огледало. Винаги мисля за хиляди неща, които да сглобя в едно цяло и това ме кара прекалено да се вглъбявам, когато мълча. Обратният вариант е да дърдоря и ръся глупости. Среда-няма. Та, в този ми ред на мисли. Вчера се видях с Д. Тя е човек, от когото струи добро настроение и цвят, но също ми дава едно спокойствие. Примесено със спокойствието, което си имах, светът ми изглеждаше приветлив, дружелюбен, уютен до степен да ми се доспи. Гардът ми беше долу. Т.е. не светът се беше променил, а аз. После си припомних как всеки път, за да достигна до този свят това ми коства безсънна нощ и поредната паник-атака. Сякаш, ако изляза, ще ме изяде някой. Все се чудя, защо и откъде този страх. По-вероятно е аз да изям някого за закуска, особено ако ме занимава с глупости на ранина, лол. Все пак след много увещания и потене, успявам да се убедя да изляза. И все пак навън ми харесва. Позитивите са повече от негативите. И така до следващото излизане, и следващата паник-атака. Не обичам да се показвам навън. Има три случая, в които това ми харесва. Когато изляза сред природата, когато срещна някоя животинка/независимо слон или мравка/ и когато ми се усмихнат искрено. Странно, всичко това е безплатно. Това прави ли ме евтина?
***
 
Всички те живееха в общество - много хора събрани в едно цяло. И всичкото това цяло се опитваше да смаже индивида. Защо? Какво печелеше обществото, когато се опитваше да напъха всички в еднакъв калъп? Послушание, роболепие, липса на воля и глас, липса на креативност и прогрес?
 
***
 
- Аз съм ваш почитател - каза мъжът простичко щом приближи. В ръка държеше чаша портокалов сок, а по краищата на устните му се забелязваше, че не е останал безразличен към малиновия пай на мисис Джоунсън. Дамата с тениската го изгледа от главата до петите и не остана никак очарована от чутото.
- Мистър, не уважавам много, много хората, които си имат кумири. Някой наскоро ми каза, че е по-добре да разчитаме на себе си и собствените си сили.
- Да, но двама работят по-добре от един, нали, мис? Бих се радвал да подкрепя сбирките и да участвам в разрастването на проекта.
- Не ми трябват само парите ти, мистър, а времето, отдадеността, сърцето ти. Върна ли си го обратно? Защото без него тук ти нямаш място. - Очите й го изучаваха. Дали забелязваше промяната за тези 6 месеца, в които не се бяха виждали?
- В творчески отпуск съм. Ще приемеш ли една объркана душа да се поскита малко под зоркия ти поглед?
- Разбира се - усмивката й отново топеше ледници.
 
***
 
Войни, битки, противоречия, спорове, скандали, повишаване на тон, размахване на пръст. За всичко това трябва време, за да се види, че всъщност проблемът не е чак толкова голям и неразрешим. Когато двама души имат проблем, е важно да се знае, че те двамата трябва да са заедно срещу проблема, а не един срещу друг относно проблема.
 
 
ФИНАЛ
 
*Не мога да преценя как изглежда отстрани. Предполагам объркано и разпокъсано. Не знам как е при повечето пишещи, при мен е пълен хаос. Много идеи искат да бъдат заченати в един и същи миг, и става какафония. Но предпочетох все пак да дам някакъв завършек на тези двамата. Оставих ги да следват и търсят мечтите си. И те така :)
Link to comment
Share on other sites

 

 

ЛЪЖАТА /18.11.2020/

 

 

 

- Не е хубаво да се лъже - поде с тънкото си гласче малкият дечко, така както го бяха учили родителите му. Изпъна уверено вратле и стисна още по-силно дланта на дядо си.

Възрастният мъж се поспря измежду ярко светещите павилиони и за миг сякаш и той отново беше дете. Вгледа се в самотното блещукащо табло.

- Понякога лъжите помагат. Когато бях малък обожавах да ходя на панаир. Видях игра, която обичах да играя. Резултатът бе 190 точки на баскетболен кош за определено време. Много дни не можех да бия този рекорд, но това само ме амбицираше повече. Минаха седмици-рекордът си стоеше. Постигах 160 в най-добрите си моменти. Но забелязах, че повечето добри играчи стигаха едва 140. Един ден твърдо решен да мина своите 160 в достигане на 190, отидох късно вечерта. Беше толкова студено, че мразът щипеше бузите ми и караше очите ми да смъдят. Дъхът ми излизаше на облаци пара, а пръстите ми се вкочаняваха въпреки ръкавиците. Заварих там момче от поддръжката на увеселителния парк, което просто прескочи загражденията и усърдно изманипулира резултата. Кротна се едва след като го направи 225. Първоначално много се ядосах на измамата. Но после се замислих, че ако не беше този човек, аз никога нямаше да се напъна и да постигна своите 160. Доста точки над онези хора с таланта и късмета. И то точки постигнати с труд и упорство. Нямаше да имам и цел, и посока. Щях да прекарам ваканцията си скучаейки в къщата на баба, а не вълнувайки се всяка нощ, дали утре няма да успея с рекорда. Ако светът беше идеален и нямаше конкуренция и нечестност, вероятно щях да умра, защото просто ме мързи да се нахраня. Винаги ще има някой по-добър от теб. Някой, който ти диша във врата или който играе нечестно. За да се задържиш на върха трябва да си гъвкав и комбинативен, и да гледаш доста извън основната картина. Не се отказвай, когато стане трудно и не се отказвай, когато другите ти кажат, че не можеш. Ти сам най-добре познаваш себе си. Така аз постигнах своите 190 точки. Благодарение на тази игра там се научих и как да ръководя бизнеса си по-късно. Превърнах наученото в своя философия. А за 225-те точки издадох момчето. Непосилно е да се направят тези точки за това определено време. Не обичам да губя и определено мразя да играят срещу мен нечестно.

Дядото се усмихна, подаде жетон на внука си и го прати да играе.

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

 Share

×
×
  • Create New...