Jump to content

Recommended Posts

А дано, без възможности за надали :Д

 

 

Много по-жестоко ще е когато станем комбо. Израдва ме на n-та /грее, грее/ ^^

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хубаво, че го пусна, любов. ;) Нямам търпение главния герой да заплаче. Някак си му отива да си ходи с разбити илюзии, прекалено е самоуверен. Не знам коя от двете жени ще го накара да плаче повече, но може и двете - аз няма да протестирам! Винаги съм обичала такива арогантни мъже да си плащат! :D 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

С тези двечките определено няма да му е скучно. Ще му правят живота толкова цветен, че чак очите ще го заболят. Но и той е инат и няма да отстъпи. Колкото повече негативи понася, толкова повече ще се амбицира. Амбицията никога не е за подценяване. Ще видим, още не знам накъде точно ще се заиграя :Д

 

 

 

***********************

 

 


                                                                           Дали? Или?



Вентилаторът на тавана бръмчеше монотонно, карайки ме да намразвам живота си за пореден път. Хотелската стая изглеждаше мизерно, както можеше да се очаква при такива цени. Дани седеше на леглото и пушеше. Извърнах глава от прозореца и оставих дъжда навън необезпокоявано да продължи да барабани по стъклото. Други мисли сега ме занимаваха. Нова въздишка напъна гърдите ми, но аз я сдържах и тя заседна в гърлото с тихо хриптене. Как стигнахме до тук? Още недоумявах това.


Загледах се в пукнатината на отсрещната стена, но всъщност не я виждах. Мислех за станалото и продължавах да непроумявам. Често казваха за мен, че съм кучка. Да, ако да отстояваш принципите си и мястото си под слънцето те прави такава, то тогава бях кучка. За малцината, които наистина ме познават съм предан приятел, а за останалите страховит враг. Когато не знаеш какво да очакваш от противника си и той от кротичко агънце се окаже вълк на въже. Ха, познай, ако го приближиш, дали няма да ти сгризе гърлото? Който както си постели. Сега обаче не е времето да мисля с горчивина за дреболии. Сега се решаваха съдби.


Голото тяло на Дани току потрепваше и отново ме караше да се възхищавам на белотата му. Току-що напъпилите мускули плахо се очертаваха по ръцете и бедрата му, но навяваха мисли, че след още някой друг месец, това тяло ще бъде съвършен образец на Аполон. Бе едър за годините си, с образ събрал цялата невинност и големи кафяви очи, които винаги гледаха с обожание. Когато се смееше на лицето му се появяваше само една трапчинка, а погледът му добиваше едно дяволито усещане, от което често се улавях, че гледам с отворена уста.

Вече съм на двадесет и осем. Сякаш беше вчера когато си играех на майка и с помощта на неговата сменях пелените му. Беше сладко бебе. Отпред на главата му винаги с невероятна бързина израстваше красив русоляв перчем. Смееше се със своята голяма беззъба усмивка, а ръчицата му едва стискаше кутрето ми.

Никога не пораснах. Може би затова мъжете не ме намираха интересна. Давах им каквото пожелаят и те си заминаваха, но аз и не желаех да постъпят по друг начин. Това би отнело свободата ми.

Шестнадесет, хубава възраст. Завиждах му. Стоях, гледах го и му завиждах. За неопитността и неопетнеността му. Това създание сякаш не бе от този свят.

Очите му сега бяха неразгадаеми. Нямаше го пламъчето, което игриво подскачаше щом ме видеше случайно или може би не. Тогава той се отделяше от тайфата. В сивотата на останалите бе като капка роса пречупена през призма-многоцветен и по-жив и от най-бързия поток. Мервах очарователната му трапчинка и потъвах в тези шоколадови очи. Момчешкият чар, примесен с прясно мутиралия глас и леко наболата брада, която с триста зора накарах да избръсне. Всъщност аз се заех с това и смея да кажа, че да държа бръснач в близост до млечното му гърло и да усещам пулса му под пръстите си, ми се видя доста възбуждащо. Но пак се отнесох. И тогава в тези няколко секунди той ми казваше нещо дребно и всеизвестно: че майка му ме чака, което естествено знаех. Все пак работехме заедно, като едновременно с това не пропускаше да отбележи, че косата ми днес изглежда по-бляскава, или че съм сменила парфюма си, което никога не сметнах за нещо ненормално. До един момент, в който се улових, че за останалите: 'Има нещо гнило в Дания'. Когато говорехме двамата светът около нас сякаш се стопяваше. Бавно наблюдавах как разкривените очертания потъват в сивота. Но!!! Винаги има едно но, нали? Все пак трябва да ти е гадно. За останалите ние бяхме нещо странно, привличащо извратените им подсъзнания в правилната посока, без дори ние да го осъзнаем. Кога разбрахме, че всъщност играем друга игра и вече не сме: 'Ти си колежката на мама', ами: 'Я-я, интересна си и с друго освен да играем видео игри заедно'. Човече, гърдите ми не са само, за да стои химикалката (която винаги стои окачена там) между тях, макар че първият път когато улових погледа ти, май такива мисли ти се мотаеха в главата.

Продължавах да се издигам във фирмата. Печелех си нови и нови врагове само с това, че дишам. Хората трудно понасят когато им навреш в лицето колко си способен, все пак това кара тях да изглеждат некадърни. От комшийка на майка му станах стажантка във фирмата й. Чудиш се сигурно защо не споменавам името й, нали? Харесвах я, обичах я и все още е така. Счети го като последен жест към нея. Винаги ме е закриляла. Когато роди Дани беше само на деветнадесет, но изключително здраво стъпила на земята. Знаеше какво иска и следваше желанията си. Беше давана за пример. Сега макар и на 35, често я спрягат за негова сестра. За мен тя бе по-скоро моя майка, отколкото приятел. Със своето държание предизвикваше подобни асоциации. С нея израснах. От нея се поучавах. На нея се възхищавах.


Аз се оказах тази, която получи вниманието му, а тя се оказа твърдо против. Съсипа живота ми, без да ми даде време да обясня. Без да успея да се защитя. Заличи всички хубави спомени само за миг. Заличи и малкото останала вяра в мен към доброто у хората. А исках просто да съм част от дните му.

Гледам го. Имам пленник. Сляп поклонник. Някого когото мога да моделирам. А дали и аз самата не съм му подвластна? Кога обичта ми към малкото същество, което държах в ръцете си се превърна в това животинско желание да притежавам.

Чакаше ме едно добро чук*не. И аз се поддадох. Метнах цигарата в мивката и без да чакам одобрението му, го притиснах към смърдящия на мухъл дюшек. Щях да утоля глада си, онова чудовищно его, което се наддига всеки път в мен. Да пречупя, подчиня, обладая всяка наченка на чест в това създание, както правех с другите. Но всичко това потъна дълбоко в мислите ми.


И от кога аз кучката бях станала благороден защитник на невинността и правдата? Искрено се проклех. Кога успях да заменя насладата си от необуздано и скандално... с проклятието любов и още по-лошите нежност и вярност? А от кога копнежите на един пубер биха могли да се нарекат любов? Хормони, страст и похот бяха заменени с първа любов. Гадост! Природата ми изневерява.


- Обличай се! Майка ти те чака - метнах дрехите на главата му. Не исках да виждам красивите черти по изненаданото му лице.


От кога на любовта се гледаше като на мерзост? От кога тя бе пошла и недостойна, щом като и двамата я споделят? Пак тази дума любов! Не, друго исках аз. Любовта за мен значеше смърт. Перата от крилата ми щяха бавно да опадат. Да заменя познатата омая със сладката горчилка на тази чаша от измъчваща ме жажда.

Все още стоях до прозореца, но вече не забелязвах тръпнещото момче. В стаята градусите рязко падаха. Някой трябваше да спре шиб*ния вентилатор. Цигарата вече пареше пръстите ми, но аз не реагирах. В главата ми все така витаеше онова: Дали? Или?Трябваше да си намеря нещо свястно за чук*не. А после щях да си потърся друг град за живеене, нова работа и когато Тя най-малко очакваше, щях да открадна сърцето й. Все пак бях кучка, нали? Трябваше да оправдая името си. А, Него, Него наистина го обичаХ/М...
 

 

КРАЙ

 

 

***Никога не съм предполагала, че една буква може да промени коренно сюжета на даден проект, но ето, че се случи. Наскоро разбрах за тази дилема и се замислих кой вариант повече ми харесва. Не можах да избера. Непрестанно си задавах въпроса: обичах или обичам? След като не успях да преценя, реших да оставя и двата, и всеки сам да избере за себе си.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Патова ситуация

 

 

Не му харесваше да я оставя сама, в малкото мигове, в които тя се връщаше при него. През останалото време бе в пансион, на 14 спирки с метро от дома им. Посещаваше го единствено през ваканциите и тогава наставаше истинска война вкъщи. Според нея, той бил обсебващ мърморко. Според него, тя бе непослушна и вятърничава. Въпреки дрязгите я обичаше повече от всичко на света. Когато тя бе далеч, останал сам, животинското в него се изостряше и заживяваше буквално като скот. Ядеше, спеше, работеше, просто съществуваше. Единствено във времето, в което я очакваше и тя бе с него, очите му се озаряваха. Посрещаше я на станцията, а после отиваха да купят най-хубава торта в околността. Естествено, тя го караше да обиколят и всички магазинчета за джунджурии по пътя и това им отнемаше още много часове, както и последните пари от джоба му, но нищо не го правеше по-щастлив от това да я зарадва. Дяволитата й усмивка го разтапяше до ниво близко на масло на водна баня/това се казва професионално изкривяване, хехе/. Двете опашки неизменно меняха местата си по главата й, но непринудено показваха все още детско излъчване. Миловидното й лице, бадемовите очи и чипото, вирнато носле, обаче загатваха една напъпваща женственост. Характерът й и силата на волята можеха да се уловят по скулите, позата й и честото потропване с крак, на което ставаше свидетел и в момента. Много скоро щеше да разбива десетки сърца. Засега обаче още си бе непослушното малко момиче, с все още голямата доза наивност и доверчивост, което съществуваше, само и единствено, за да го дразни. Мин Че Ри се опитваше всякак да избутва вероятните предположения за бъдещето. Съдбата му бе отнела много неща и той се бе научил да цени това което има сега, а не нещо, което би могло да се случи и да бъде после. Животът бе една постоянна променлива. В него нямаше константи. Всичко се изменяше-светът, хората, технологиите, чувствата, затова се научи да се радва на сегашното. Нейната усмивка, топлата ръка стискаща неговата, звънкият й глас, звездичките проблясващи в погледа й, след като бе отстъпил за пореден път и отново бе станало на нейната. Рядко си бе позволявал да я докосне. Сякаш, ако го направеше, тя щеше да изчезне. Приличаше му на скъпо, виенско стъкло, крехко и чупливо, на което можеш да се възхищаваш само отдалеч. Но няколко пъти се бе улавял да присяда вечер на леглото й. Галеше косата и челото й, докато спи. Устните му бавно поддаваха, докато не откриеха безбройните равни зъби и не очертаеха благата му, блажена усмивка. Не знаеше защо не си бе позволявал тази близост повече и по-открито. Бе толкова затворен с нея. Тази, която обичаше най-много. Винаги го сепваха нейните думи, че пак е замислен и намръщен, че пак не я слуша. Как да й обясни, че не умее да изразява емоциите си? Че единствената, която тя разчита е когато е ядосан и крещи, заради поредната й щуротия, но дори и тогава й се радва и пълни сърцето му с нацупената си физиономия. Как да й обясни, че радостта му се проявяваше дори и седмици след като си е заминала, а той продължаваше да се буди сутрин с усмивка. Как да й обясни, че тя е смисълът на живота му? Нямаше думи, с които да го опише. То беше просто така.

 

 

*За братята и сестрите, които често ни докарват до лудост, но все пак силно обичаме.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Капка живот 2


***

- Виждаш ги, нали?
- 'Кое'? - Попита отсрещният с поглед.
- Сенките - с блуждаещи очи меланхолично завърши Блес.

***

Вече седмици наред бе разучавал сушата в околността до най-дребните подробности. Знаеше обитателите й, необичайните й криввания и усойните долчинки. Знаеше всяка една сгъвка и особеност и на водния поток. От къде извира и къде се влива. Познаваше и промяната на дъното му. Как се редуват песъчливи участъци с каменисто дъно и гладки каменни блокове, сменяйки се с вирове и плитчини. Обичаше водата не като нещо, от което се нуждаеше, а като нещо, към което бе дълбоко пристрастен. Привързаността му бе разбираема. Обичаше я така както се обича майка, любима, приятел. Мекотата й обвива като майчина ласка, прави любов с теб нежно и всеотдайно. Обича те с обич, на която е способен само твой близък. Тук той можеше да бъде всичко което е.
Разпери пръстите на едната си ръка и ги вдигна нагоре, сякаш се опитваше да смъкне звездите от млечното нощно небе. Пръстите му потрепваха от устрема вложен в това толкова простичко движение. Сякаш се надяваше, че ако се наддигне още малко, ще достигне тези малки точици на небосклона. Имаше нещо първично и древно в този жест. Езическо. Ритуал изразяващ молитва, помирение със света или самовглъбяване. Малцина осъзнаваха колко сродни са небето и водата. В мрака на нощното сияние те се преливаха и се загубваше представа къде свършва едното и започва другото.
Ситните, меки стъпки. Едва доловимото шумолене на ръчно рисувана японска коприна. Ароматът приличащ на мирис на пролетен дъжд. Ненатрапчивото присъствие, което винаги го съпровождаше. Срамежливо показваше на света, че съществува. Може би и той обичаше небето и хладния планински въздух, разширяващ дробовете ти, опитвайки се да погълнат още от опияняващата му свежест. От дни наблюдаваше слабичкия младеж. Изглеждаше нацяло лишен от ентусиазъм и живец. Значи животът му нямаше да му липсва толкова.
Хищник, плячка. Плячка, хищник. Ролите бяха раздадени. Откакто светът съществува има властимащи и властдаващи и още от тогава нещо наречено равноправие, което заставаше между тях, но винаги си оставаше просто напразна химера. Перфекционизъм лишен от сбъдване.
Отдръпна се леко иззад прикритието си и движението му веднага привлече вниманието. Все още беше полускрит в тъмнината. Прозрачната му кожа, по която можеше да се проследи почти всяка веничка, очите с толкова наситено лилаво, че приличаха на течен люляк и русата почти бяла коса, стелеща се на мокри кичури спускащи се по целия му гръб, го правеха чудно дете на природата. Студът променяше вида му. В опит да се нагоди организма му към промените, трябваше да се вземат някои спешни мерки. Може би изглеждаше стряскащо. Най-малкото, не приличаше на момчето отреща. Не приличаше и на хората, които бе виждал преди.
Помаха и се усмихна чаровно, според своите разбирания. Отпускащо, другарски, подкупващо. Явно не достатъчно. От другия край все така го гледаха с недоверие. Широките плещи се повдигнаха в момент на премисляне. Съпротивлението с водата бе изваяло всеки мускул и го правеше не само да изглежда масивен, а и да може да се нарече физически силен. Освен това имаше разлика и в ръста, макар това да не се забелязваше в момента. При близък контакт не би било проблем да се справи със задачата, но преди това имаше нужда от връзка и спечелване на доверие.
Загреба плавно няколко пъти и се приближи към брега в края на заграждението, където двете дървета в двора хвърляха сенките си. Почти имаше нужния досег. Посочи му кърпата оставена на брега. Опитваше се да налучка правилния подход, без да го уплаши. Наблюдаваше детайлите в него внимателно. Неща като пулс, промяна в носенето на тежестта на тялото, потене издаващи безпокойство или страх. Не наруши зрителия контакт. Не правеше нищо и продължаваше да очаква реакция на молбата си. Усетил обаче все още витаещото колебание потрепери и повтори молбата си по-енергично.
В мига, в който момчето се наведе, Блес се оттласна с две ръце право нагоре от скалния къс, до който беше и хиляди сребристи люспи се устремиха към нощното небе. В такива моменти имаше чувството, че водата и небето се сливат и прозрачността на едното го приема в прозрачността на другото. Пръските се развилняха във всички посоки и капките грубо срещнаха смъртта си в безмилостната суша. Не обичаше земята с нейната твърдост и прах. Всичко заровено в нея изгниваше и също се превръщаше в прах. Изчезваше без следа. Ударът, който последва бе като удар на електрическа змиорка. Мълниеносен и зашеметяващ. Дългата метър и 40 см опашка описа красива дъга и краят й свирепо се сблъска с младата, мека плът. Жертвата трепна първично, залитна и тежко се строполи в безсъзнание. Бузата на момчето бе наситено румена, а от широката педя драскотина сълзеше кръв и се спускаше от врата към гърба. Явно опашката му беше твърде опасна за обитателите на сушата.
Разкъсаните облаци скриха от погледа на луната ставащото и смутиха любопитството й. Когато лицето й се появи отново кървавочервено и масивно само откри, че от двете тела долу няма и следа и стана още по-ядно червена.

 

 

***

 

 

 

******************************************

 

 

Това е суров откъс от друг проект. Постнах го по погрешка, но явно така е трябвало, затова реших да го оставя в темата:

 

 

 

Подготовка за дуел

 


 

 

 

 


Харесваше му непрогледната тъма, всепроникващата влага и студения дялан камък. Пръстите му пробягаха по черно-сивата дъска. За момент цветовете се сляха, а после изпод досега на ръката му започна да извира белота. Искряща и заслепяваща. Отклони погледа си и се огледа. Мракът или искрите не му пречеха да види всяко кътче от огромния скален куб, в който се намираше. Дишането му бе така сервилно и идентично, че дори капчиците пара от него сигурно бяха еднакви на брой. Беше студено, но недостатъчно. Тя идваше. Долавяше лавата във вените й. Дочу пропукване и моментално силен повей мраз премина през него. Целият монумент беше грозен и отблъскващ, в разрез с притежателя си. Красотата му не можеше да се побере в норма. Просто защото бе неподражаема. Не приличаше на нито едно същество бидещо от знайните светове. Седеше на обичайното място потънал в синкав мрак и чакаше.
Вятърът изгубен в дългите, тесни коридори отчаено се жалваше. Дюдюканията му ту отслабваха, ту се усилваха като на раздразнено дете, което нетърпеливо чака завръщането на родителите си. Движейки се по плочките добиваше чувството, че се вкостенява. В тялото й се впиваха безброй стрели и го парализираха. Свещниците окачени по стените горяха с вечен, но студен пламък. Те оживяваха за миг, но щом усетеха отминаването ти, мигом скъпернически скриваха своите светлинки. Показваше й пътя. Бе натрапник и той не я допускаше своеволно, но когато пожелаеше компанията й... Не, не беше желание. Желанието значеше да изпиташ удоволствие, копнеж по нещо. Той изискваше. Така че на теб да ти донесе болка и унижение, а на него не носеше нищо. Ето тук се губеше връзката. Логиката не обясняваше действията му. Сякаш не го търсеше умишлено, а просто така се получаваше. Много пъти се бе заблуждавала, че му харесва да я измъчва или, че няма да я остави да си счупи главата, но не. Беше като лош родител. Насоките му довеждаха до мъка и огорчение. Винаги беше там само, за да види как ще паднеш. Сякаш водеше статистика колко точно можеш да понесеш и после безпристрастно записваше данните. Не можеше да го разгадае. Той не криеше нищо. Даваше отговор на всеки въпрос. Шокираше с лекотата, с която разкриваше смисъла. Толкова естествен и открит, и така далечен и непознат. Тръсна глава. Логиката не важеше тук. Щом усещаше фрагментите, значи просто трябваше да освободи съзнанието си, за да види още от картината. Искаше да го накара да усети. Гнева й, омразата, жаждата, с която искаше да го убие и тази, с която го желаеше. Дори само досегът с него й носеше наслада.
Пое си дъх пред вратата. Не чуваше нищо освен бунта на сърцето в гърдите си. Отново я предизвикваше. Унижението вече й беше пръв приятел. Това, че бе низвергната всъщност я закриляше. Тя беше единственото във вселената от пустота. Точно затова получаваше цялото внимание. Време беше да си поиграят. Отвори вратата и от това пръстите й се вледениха. Мразеше да използва човешките методи. За един кандидат бог беше обидно.
Погледът му я прикова. Изпита физически натиска му върху цялото си тяло. Студът веднага опари кожата на врата й. Забравила бе шала и мигом съжали. Очите й се напълниха със сълзи, но те се смразиха причинявайки ужасни бодежи. Цялото й същество пожела да използва силите си, но знаеше, че това значи по-голямо наказание. Силите й бяха забранени в негово присъствие извън дуелите. Извади кърпичката от джоба си и я уви около врата си. С ядно движение изтръгна сълзите от миглите си. Сложи възглавничката на стола срещу него и седна. Очите й бяха кръвясали, но в тях блестеше ентусиазмът на звяр. Непримиримост и унищожителен инстинкт да бъде себе си, дори и това да я погуби. Такава беше другата обитателка в кулата на Лабиринта.

***

 

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Настояща част от проект:

 

 

 

Покажи ми, приятелю

 

 

Адам невинаги, не, всъщност винаги беше досаден, но не знаеше защо се получава така. Всъщност вътре в себе си той се опитваше да помогне и опознае всички, да се разбира с тях и да им се хареса, но старанието му често се възприемаше погрешно от останалите като досадност, а опитът му да даде съвет от своя собствен опит, като някакво самоизтъкване и егоцентризъм, затова той се научи да не разчита на чуждата оценка и да не доверява себе си на другите. Научи се, че хората преминаваха през живота му един след друг и винаги оставяха следи след себе си, а той каквото и да правеше не оставяше следа в техния. Биваше винаги забравян, обезличен, избледняващ като остаряло мастило, засегнато от влагата. Оставаше само размазано лилаво петно, което хората не помнеха какво е било, но ги дразнеше дори и сега с наразгадаемите си контури.

 

Научи се, че през живота му преминават много хора, но той не можеше да задържи нито един от тях, и че когато те пожелаеха трябваше да ги остави да си отидат независимо колко щяха да му липсват. Научи се да намаля болката, като я контролира. Научи се да се примирява с факта, че още щом се запознаеше с някого вече виждаше как ще го загуби. Всичко беше с предизвестен край. И когато тези моменти идваха, просто с примирение осъзнаваше, че са неизбежни. Защо тогава пак го болеше, защо се връщаше назад в спомените си и сантиментално се заравяше в миналото щастие? Защо просто не можеше да погледне напред и да дочака новия човек в живота си? Може би вече се бе обезсърчил от това, защото този човек щеше да бъде просто поредният, който щеше да дойде и да си отиде и все пак той неизменно го дочакваше и посрещаше готов да го изпрати отново със сълзи скрити в сърцето му. Хората, които го напускаха така и не разбираха какво са значили за него и колко тъгува по тях, защото той скриваше от света тъгата си зад своята уверена, мила усмивка и разбира се зад неизменното си досадно поведение.

 

И Адам реши, че след като така или иначе беше досаден на всички и всички го изоставяха въпреки изцяло добрите му и приятелски намерения, тогава нямаше смисъл да опитва да бъде някой друг, за да го харесат, защото и в двата случая щеше да е нещастен накрая. Затова просто си беше досаден без да му пука особено: оплакваше се като същинско мрънкало, ядосваше се когато си искаше, отчайваше си се най-открито, говореше колкото си искаше и по някакъв начин връщаше всичко предварително на другите за болката и това че щяха да го изоставят. Беше своего рода неговото безобидно отмъщение към тях за в момента, в който щяха да му кажат, че вече нямат време за него, че са си намерили други по-готини приятели, или вече са семейни или пък изобщо щяха да изчезнат без нищо да му кажат. И все едни такива причини, които Адам не разбираше с какво биха могли да променят връзката с близките на сърцето му хора. Независимо как се изменяше неговият живот той бе готов във всеки момент да намери време за приятелите си, защото държеше на тях. За съжаление не получаваше същата взаимност и това го огнетяваше и му позволяваше да прави неща, които иначе не му бяха присъщи. Можеше да си позволи да бъде егоист сега, защото те щяха да бъдат егоисти после. Щяха да вземат обичта, вниманието му, всичко от което имат нужда и щяха да го изоставят.

 

Но сега имаше някой, който нямаше да изчезне. Нямаше да изчезне, защото беше свързан с него. Съвсем буквално вързан към него и нямаше физическа сила, която са съумее да ги раздели. И имаше реалната вероятност този някой да се превърне в най-дълго присъствалият човек в живота му, дори и това да ставаше против волята и на двамата.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
 
 
Червено
Дойде на още талази. Разля се по улея и облиза нови висоти от него. Бе по-наситена и по-гъста. Концентрирана като самия живот. Изстрадана и почувствана с душата ти. Тя е навсякъде. Ароматът й възбужда сетивата първично и неистово. Отново храчиш нещо сладникаво, което те задавя. То се разлива освен остатъчно по гърлото ти и по шията. Точи се по дълбоко нацепените устни. Той го докосва. Размазва сместа от лиги и кръв по врата ти и стисва. Ти също стисваш по-силно очи и благодариш на бога, че виждаш края. Уви! Той притиска нежно. Погалва те, сякаш те награждава за твоето послушание и отрязва още едно парче. Не му ли омръзна да реже, да реже и отново да реже? На тялото под неговото вече му бе омръзнало. То отдавна се бе отказало от живота и вече очакваше края с нетърпение. А той все не идваше. Уморяваш се да искаш да живееш, да се бориш, да държиш очите си отворени. Онзи над теб вече не бе смъртен враг, нищожество, жалък нещастник, син на жварда/развратница/, а твой избавител.
Канализацията не се бе променила през всички тези времеви отрязъци. Примитивна и упадъчна. Разкриваща най-низшото в човекоподобните същества. Показваща на показ най-срамните им тайни и всичката нечистотия, на коята бяха способни телата им, а често и душите им. Тук те не се сещаха да рециклират емоциите или същностите си, не ги замазваха с грим, поза и маска. И имаше кой да види истинските им лица.
Отмества се шахта и лъч изкуствена улична светлина грейва. Изхвърлят се тонове отпадъци и те лъхва такава жежка смрат, че се чудиш как от обезводненото ти тяло успяват да се плъзнат и сълзи от краищата на очите ти. Вонята е така неповторима и впиваща се в теб, че ти се приисква мигом да се преродиш, за да я забравиш. Вик. Иска ти се да крещиш, но езикът ти е толкова удебелен, че не можеш да го държиш в устата си, камо ли да го контролираш.
Знаеш че срещу теб стои мъж, въпреки наметалото и качулката скриващи всичко в него. Усещаш го с женското си начало.
Докосва гладката ти бяла буза и смъква пръстите си обвити с лиазонска кожа надолу. Отмахва кичурите със засъхнало повръщано и после рязко издърпва хванал в шепи масивен сноп коса. Дърпа дотолкова, доколкото да усети изхрущяването в гръбнака и съпротивлението.
Кап-кап-кап. Отнякъде се дочува капчукането на нахални дъждовни капчици, удрящи някаква ръждива ламарина. Огромната вентилаторна перка в канализацията, някога завихряла огромно количество отпадни води, сега бе студено застинала. Мрачен разбит циферблат на часовник надничаше садистично захвърлен под купчина парцалени нишки. Безброй еднакви тухли изграждаха заоблените тунели на този подземен кът на страданието.
Хвана лицето й със своите масивни длани и тя осъзна, че можеше да го счупи като крехка захарна обвивка. Голотата на тялото й се притисна в неговото, сякаш му предаваше душата си. Усети, че той вече не я лъжеше. Даваше й желаното. Завързаните й високо ръце помръднаха тиково и тя най-сетне се насили да го погледне. Точно в мига, в който тъмната фигура замахна и заби дървения чоп в шийната й ямка. Буквално я прикова за зида под нея. Дотолкова сила имаше в действието му. Кристално сините й ириси останаха да се взират в него до безкрай. В него и в змийските му жълти очи.
Още една древна умря, преди да успее да влезе в Лабиринта.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отново от новите:

 

Женска солидарност

 

Целувката беше толкова мека и лека, че успях само възхитено да въздъхна върху устните му. Това още повече усили вината ми. Смутено се закашлях и по-лошото беше, че се изчервих на едно много издайническо място-ушите. Всичката кръв се събра в главата ми, а вътре жужаха разпилени мислите ми. По-абнормални от обикновено. Беше ми харесало. Дотолкова, че да съжалявам. Човекът, на когото бях обещала да го разведа като гид в града ми, ме беше целунал. Избегнах погледа му. Толкова скоро. Кога успях да го харесам? Да ме привлече? И по-страшното - кога успях да забравя за нея? Беше само миг. Честно! Само за миг забравих. Онзи миг, в който отвърнах на целувката му. После ухапах устната си до кръв, за да изтрия предателството си. Моята най-добра приятелка. Онази, която от години ми споделяше, колко много го харесва. Него, който все още плашещо интимно беше в личното ми пространство. Който ме гледаше сега и нищо не разбираше. Тя, която вечер, когато всички спяха, ми звънеше и споделяше нощ след нощ, че мисли все за него. Достъпът, до който й бе невъзможен. Любовта й - също.

Ударих си плесница. После още една и още една, за да се опомня. За да не бъда такава. За да не посягам измамно над нечии чужди копнежи и щастие. Той се пресегна и ме спря. Лактите ми се опряха на гърдите му. Чух развълнуваното му сърце, а после и успокояващия глас, с една октава по-нисък. Той не разбираше. Не знаеше нищо. Беше му непонятно колко бях сгрешила и колко още исках да греша. С него. И ако така предателски нямах съвест, вече нямаше да сдържам ръцете си в юмруци до лицето му /,а щях да галя/, държейки тялото си далеч от неговата топлина /,а щях да я попивам/. Но аз избрах. Избрах, тази, която бе първа там. Която първа си се представи на мястото до него: в живота му, в леглото му, на семейната снимка. Онази, която ми се довери и обичах. Онази, която не бях аз, и която се появи в живота ми десет години преди този мъж. И нямаше да позволя никой да застане между нас двете. Дори това да значеше, че сърцето ми никога вече нямаше да бие с този страстен трепет.

Няма да ти пусна, мили мой. От женска солидарност.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×