Jump to content

ТЕ/матично синьо


Recommended Posts

Отговорено (Редактирано)
ДОСТОЙНСТВО
 
/17 ЮЛИ 2018 ГОД./
 
***
 
Мразя откъснати цветя. Цветовете им увяхват толкова бързо. В миг прекършваш живота им, отделяйки ги от майката земя. И избираш винаги най-красивите. Ароматът им рязко изветрява. А когато започнат да капят листенцата им, ги захвърляш никому ненужни. И с нея се случва същото. А някога те са се радвали на слънцето. Някога те са били всичко, което са искали да бъдат. Някога...
 
***
 
Самата мисъл за убити цветя ме отвращава. Въпреки това всеки петък минавам през пазара и си тръгвам с дузина букети градински цветя. Притискам ги до гърдите си. Ароматът им попива в косата ми. Минавам през града и ги раздавам. На непознати. На двойки, на малки дечица, на баби и дядовци. И те се усмихват. Усмивката на непознатия, който започва да мисли с какво е заслужил този букет или кого може да зарадва с него.
 
***
 
Нямам търпение всяка седмица да дойде петък. Не защото следват почивни дни, а защото нещо ме тегли да купя онези откъснати цветя. Знам, че тя няма друго. Знам, че винаги откъсва най-красивите. Знам, че зимата ще се свива до мъждукащата печка и компания ще й прави само котката.
 
***
 
Тя няма да помоли. Няма да се вгледа в теб, за да не те притесни. Ще седи на малкото си столче безмълвна, протегнала ръка стискайки букета. Онази баба, която прекарва едни от последните си дни в дъжд и пек на пазара, продавайки цветя, за да добави някой мизерен лев към пенсията си. И ми докривява. Въпреки, че са я лишили от цялото полагащо се достойнство на старините й, тя е най-достойният човек, когото познавам.
 
***
Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 

 

РОЗОВ СВЯТ

Тае среща Мара

 ***

/Юни 13, 2017 год./

/четвърти откъс/


 

*Проектът засяга темата за смяна на пола. Съдържа и БЛ.

 

 

 

 

Видяха се на летището. Белите зъби на Мара проблеснаха в широка усмивка. Тае виждаше желанието в очите на мъжете и завистта в очите на жените.
- Кога ти предстои великата операция?
- Още само месец. Представяш ли си - изкиска се Мара. Финото гъвкаво тяло интимно се приближи до това на Тае. Безсрамно флиртуваше с него. Всички виждаха извиращата енергия и мигом пожелаваха Мара.
 
С височина от великолепните 159 сантиметра, стоеше спрямо Тае като пред връх Еверест. Бяха забележителна двойка. С виетнамско гражданство и гордо окачен бадж на врата си, имаше зашеметително пленяващи черти. Очите й изразяваха пълен разкош от любопитство, кокетност, доза инат и пакостливост, в допълнение с ред извити светли мигли. Русата коса от дълги букли падаше свободно по гърба. С мъркащия си тембър можеше да свали и боен самолет. Пренасищаше сетивата по такъв начин, че дори Тае се улавяше, че забравя да диша от време навреме. Черните къси панталонки обгръщаха така сякаш бяха изляти по кожата. Беше с къс бял потник, разкриващ татуса на лира на кръста. Тае се усмихна. Спомни си как се появи този татус още докато бяха ученици. Мара щеше да му счупи ръката от стискане тогава. Определено този тип болка идваше в повече. Но сега я носеше с гордост. Ханшът плавно се поклащаше и обещаваше омагьосващ ритъм, ако се окажеше върху теб.
 
Толкова рядко си позволяваше да се отпусне, за да се срещне с приятел от своето минало. Мара беше единственият човек, когото уважаваше достатъчно, за да не замеси в своите игрички. Техният фиктивен флирт обаче пълнеше не една или две фантазии. Всичко беше наред за мъжете, докато не забележеха баджа на Мара. Дотогава се явяваше еталон за грях за тях. Перфектната жена. Щеше да се появява дълго в тяхното съзнание, докато мастур**рат. Да, Мара беше жена-трансексуална жена и това ги побъркваше, отвращаваше и вадеше най-лошото у тях.
 
На баджа пишеше Мариус Тиен Му и за съжаление Чой можеше да чете. Изцяло завзетото внимание на Тае, му изигра лоша шега. Твърде късно забеляза проблема. Ревността. Очите на Чой минаваха през надписа като през скенер.
- Какво правиш тук с този жалък изрод?
Въпросът увисна във въздуха и мигом цялото внимание се насочи към тях. Погледът на Тае казваше:
- ''Дръпни се от пътя или не отговарям. Ще се разправяме после''.
 
Мара се придвижи напред и подаде картата си за достъп. Тогава се разрази буря коя тоалетна трябва да използва. Заради адаптацията си трябваше да влезе в женската, но заради баджа в мъжката. Естествено жените и мъжете упорито отказваха да допуснат да влезе, в която и да е от двете. Възмущението им беше така смехотворно, че Тае просто дръпна картата и двамата потънаха в дамската.
- ''Често ли се държат с теб като за*ници?'' - Отвътре го изгаряше да зададе този въпрос, но знаеше, че Мара ще го погледне с тези големи красиви очи и ще се усмихне, сякаш няма значение. А всъщност по миглите предателски ще има сълзи. - Искаш ли да си оправиш грима? - Гушна изотзад телцето, обгръщайки с целите си ръце раменете и ключиците. Една от жените ползващи тоалетната изгледа Тае укорително. Не му дремеше. - Харесвам този белег - докосна мястото вляво от пъпа. - Знам колко искаш да си съвършен, Мариус. Точно затова толкова харесвам белега. Аз все ще те виждам, както те виждах в училище. Значи мъжко тяло с женска душа, а? За мен ти винаги ще си останеш Мариус, моята първа любов. Не мога да променя изначалните си представи. И не искам. Но никога няма да допусна друг да казва, че не си стопроцентовата жена, която се чувстваш. - Клекна и целуна белега. Сгуши се в малкото тяло, докато не усети пръстите в косата си. Тогава в него се разля безмерна топлина и можеше само да затвори очи, продължавайки да обгръща ханша с ръце.
 
Странно, различните не мразеха обществото. Защо тогава обществото мразеше различните, когато всички копнееха за едни и същи неща?
 
 
***
 
 
/някъде напред в историята/
 
Off Topic
- Хайде. Само един път. Искам да познавам и двата образа. Този, с който си родена. И този, в който ще се превърнеш. И сега си красива. Много, много красива. Точно с това тяло - погали плоските все още неоперирани гърди и те потрепнаха.
- Нали осъзнаваш, че в момента ме докосваш интимно, перверзнико - Мара се опита да разведри обстановката, но Тае беше сериозен. Тя се размърда в леглото и се изправи. Тялото му се извърна в нейна посока проследявайки я. Наблюдава я безмълвно извесно време, докато успее тя да събере мислите си. Най-сетне се престраши да изхлузи бельото си. Изрита несръчно дантеленото бяло настрани. Само една връвчица делеше душата й от това да се разголи напълно пред него. 
 
Едва наскоро му бе казала, че иска да си смени пола. Отдавна бе започнала да носи женски дрехи. Тае все още изпитваше затруднения в обръщението си към нея. Беше му много трудно да не я нарича Мариус. Дотолкова беше свикнал, че го правеше несъзнателно и се усещаше чак няколко секунди по-късно.
 
Пое си дъх и издърпа връвчицата. Туниката с флорални мотиви плавно се спусна по раменете, мина по плоския корем, бръзна чл**а и се свлече ниско в нозете. Мара стоеше объркана и безпомощна. Засрамена и искаща да избяга. Ръцете й я обгърнаха и тя започна да се потупва тиково, за да успокои сама себе си.
 
Тае скокна от стола и я прегърна изотзад. Наложи своите ръце върху нейните, притегляйки я по-близо към себе си.
- Красива си. Много, много красива - прошепна той в полумрака отпускайки глава на рамото й.
 
 
***
 
 
Мара:
- Харесвам малката бенка тук - докосна мястото високо над лявата му скула. - Харесвам тъмните сини дълбини на очите ти и махагоновите гъсти ресници, които ги обграждат. Дългите лъскави вежди като джунгла-диви и пищни. Белегът на едната показващ твоята вироглавост и непокорство. Стелещата се като катран коса, която се плъзга между пръстите ми като черно злато. Обожавам. Ала истинската причина се крие вътре в теб. Ти си огън и лед едновременно. Питаш защо толкова години странях от теб? Защото знаех. Знаех, че и двете ще ме изгорят докрай.

 

 
 
 
 
*След 'ТЕ/матично синьо', това е вторият откъс, който бих използвала за своя визитна картичка. 


 

Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Абсурдистан. Пансори изповед

/16.11.2017 год./

 

Жанр: комедия

Осъзнах, че нервните ми окончания са изпушили до едно. Вървях към спортната зала. Ако идеята за сам*убий**во не надделееше междувременно, щях просто да поплувам и релаксирам в басейна. Излязох набързо, защото бях напът да скалпирам някого на работа, скубейки го почти до смърт. Бях си изрязала ноктите тая седмица, та дрането и ваденето на очи отпадаше като опция.


Топнах се. Тъкмо хладината на водата взе да уталожва кипналата ми кръв, когато отсреща се настаниха фитнес младеж с мутренска аура и русокоска от последната режисьорска 3 Д версия. От тях струяха толкова много хормони, че дори косата ми беше способна да се изправи. Нужно ли е да казвам, че веднага въпросните се награбиха? В момента ставах свидетел на обществена ерекц*я. Колко мило от тяхна страна!


Реших. Те започнаха първи. Щом те са гадни, ще съм гадна и аз. Нок*а 5030, създадена специално за музика. И пансори, вид корейска музика неподходяща за нетренирано човешко ухо и за хора, които не са поне малко мазохисти. Така гоня и пушачите сутрин от спирката. Действа безотказно. Пуснах любимото си изпълнение и заклатих глава в такт, ала 'чалната съм'. Задрах с пълно гърло. От време на време се потапях във водата и си правех гъргорещи припявания. После се изправях, обръщах и туърквах с уменията си на шивашки метър.
- Няма ли да спреш тоя джангър вече?
От телефона ми дънеше Али изпълняваща вълнуваща пансори песен, а аз нетактично й пригласях, виеща с цялата си прелест на умиращ мaрмот. Нужно ли е да се споменава и колко фалшиво се раздавах? Влагах душа и сърце, и най-вече много и силни децибели.
- А вие няма ли да спрете софтпор*о изпълненията? - надвиках аз телефона си.
Мъжът помълча за миг, а после подвикна:
- Колко често са те уволнявали досега заради острия ти език?
- Винаги.
- И днес ли?
- Вероятно.
Как беше разбрал, че съм избягала от работа? Макя му, касинката рекламираща пържено пиле все още обитаваше косматата част от главата ми. Пуу, бях я забравила.
Той помълча за миг, а после се усмихна.
- Имам длъжност идеална за теб. Навита ли си?
- Сериозен ли си?
- Като инфаркт. Много ще ти пасне. По цял ден ще поставяш разни шмръдльовци на място. Ела да си поговорим по-наблизо.
- Добре, но прибери едноокия приятел, че се колебая какви са ти точно намеренията. Русокоска също не помага - изгледах мадамата, а тя се нацупи.
- Не търпиш конкуренция, а? - имаше доста тарикатско подсмихване - Бъни, изчакай ме в колата, муцка.

 

***


- Е, какво ще кажеш? - завърши той предложението си.


Ето така станах първият световноизвестен пансори рап изпълнител жена ;) 

 

 

 

 

*Обожавам Али и пансори. Мога да слушам с часове :wub:

 

Въпреки, че написаното е фикция, понякога седя и се чудя, дали не изглежда прекалено достоверно :lol:

 

Нищо против пушачите в реалността, стига димът да не бъде излъхван в лицето ми :bow:

 

 

Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ЛЕНОЧКА
27 ОКТОМВРИ 2016 Г.
 
 
*Тематиката може да се стори тежка за четене. Цензурирала съм по-бруталните линии.
 
 
Дребничката й фигура се промъкваше плътно до стените на сградите. Плъзгаше се бързо като сянка. Притичваше покрай осветените места страхливо и се озърташе. Реакциите й бяха инстинктивни. Дългите сламеноруси плитки я шибаха в лицето. Вятърът ги размяташе, но тя нямаше волята да извади премръзналите ръце от пробитите джобове. Обувките й бяха нахлузени на голо. Едната бе спукана и мокреше кракa й, карайки я вече почти да не го усеща. Телцето й едва се покриваше от къса мръснобяла рокля, крайно неподходяща за октомврийската вечер на вече отиващата си 1932 година. Лена се загърна още по-плътно в проядената си жилетка и сви зад ъгъла. Приведе се дочувайки гласовете. До нея премина мъж в овехтял миришещ на мухъл шинел. Той си говореше сам и вървеше потънал в собствения си свят. Зад него други двама се караха ожесточено и накрая си размениха удари и псувни.
 
***
 
Зави към глуха задънена уличка. Огледа се крадешком и се вмъкна в една тясна пролука. Мазето беше пропито с влага и плесен. Крачетата й заеха обичайната поза върху бъчвата. Останаха вяло да висят. Тъмнина, виещ вятър, смутни, гладни времена. Само това имаше в живота й откакто се помнеше. Не мина много време и тъмнината се раздвижи. В ноздрите й навлезе вонята от тютюн. Изключи съзнанието си в мига, в който усети 
Off Topic

треперещите пръсти по себе си. /цензурирано/

 

 
***
 
Пазеше съкровище и никой не биваше да разбира за това, което пренася. Стискаше го с две ръце до гърдите си. Хората бяха озверели. Нищо в тях не подлежеше на логика или морал. Това бяха лишени от смисъл думи, забравени отдавна в миналото. Всеки път излизаше знаейки, че може да не се върне. Животът й беше просто една искрица, но бе достатъчен, за да привлече желаещи да й я отнемат. По-страшно обаче бе това, което я очакваше в дома й.
Прибираше се.
Сърцето й щеше да се пръсне. Приличаше на пъдпъдък, хванат от неопитен млад сокол. Затиснат в росната земя, но хищникът все още не е впил изцяло ноктите си. Седи и го гледа. В очите му няма милост, само безмерна пустота. И истината. Ако хищникът не се нахрани, го чака смърт. Така че той или ти. Гладното й съзнание я препъна и тя падна по очи.
Изправи се.
Не, нямаше да позволи на сълзите да надделеят. Нямаше да допусне болката от ожулените колене да я накара. Нито пламтящите, нарязани ръце. Нито дори дълбоката деруга на челото й. Но виждайки лилаво-синеещите петна пръснати по цялата й рокля, тя се разрида с глас. Плака дълго и неутешимо, седнала на мразовития паваж. Прибрала коленете си в шепи, раните по тях попиваха сълзите й.
 
***
 
Къщата й бе също тъй тъмна и студена, както и площада. Също така отблъскваща, както и мащехата Москва. Уви, да спиш под някой мост означаваше сигурна смърт. Понякога гладът не беше най-силното. Лудостта го засенчваше.
 
***
 
Почука на вратата. После пак и пак, докато я заболя ръката. Сетне дочу смътен шум. Нещо вътре падна и се счупи. Мощна, завалена псувня доукраси мига. Тътрене, влачене на крака, изскърцване в нощта и един титан се изправя пред малкото телце. Леночка едва не отстъпи, когато я лъхна вонята на алкохол и долнопробен тютюн. Туловището се олюля.
- Брат ти най-сетне миряса.
Момичето хвърли тревожен поглед вътре. Очите й трескаво шареха. Когато зърна неестествената поза в тялото на Дима, вече всичко й бе ясно. Поредната душа, станала жертва на глада. 3-годишният Дима бе умрял от треска и изтощение.
- Къде е виното, проклетнице? - Мъжът я огледа. Видя, че не е донесла нужното. Видя роклята й. Пияният му болен мозък, макар и бавно навърза зловещо историята. Шамарът му така отекна, че ако не я държеше с другата си ръка, вероятно би станала едно със земята. В този миг тя разбра. Не че не можеше да избяга, а не искаше да бяга. Искаше да го спре, преди отново да завладее ума и тялото й. Вече нямаше какво да я задържа тук. Гледайки със замъгления си поглед, този път си обеща, че наистина няма да плаче. Стъклото от бутилката, което толкова преки бе прорязвало ръката й, се устреми напред.
 
 
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 
АЛФА
 
27.05.17 ГОД.
/БЛ/
 
***
 
В автобуса беше такава тъпканица, че повечето хора дишаха във врата на другия, а по-ниските душеха нечия подмишница по немилост. Сънг Джи вече двадесет минути зяпаше
Off Topic

чатала

на отсрещния човек. Не че беше на нивото на очите му, но накланяйки поглед надолу, все пак съумяваше да гледа точно това местенце. Беше седнал на една от страничните седалки на онези източноевропейски автобуси, а на около четиридесет сантиметра от носа му се мъдреше въпросният пакет. Ако знаеше, че се откриват подобни изгледи, щеше по-често да сяда тук.
 
Превозното средство най-сетне стигна до спирка и част от хората се изнесоха освобождавайки жизнеутвърждаващо пространство. Онези завряни под нечия подмишница, си отдъхнаха. Жалко, мислеше си мъжът в наситеносин костюм. Сега неговото забавление щеше да се отдалечи. Беше му интересно да наблюдава как се променят гънките по опънатия панталон, описващ онази примамлива издутина.
 
Животът има странно чувство за хумор. Понякога вземе, че изпълни щенията ти, колкото и шантави да са те. Автобусът тръгна някак рязко и сякаш всичко се разви на забавен каданс. Куфарчето литна към тавана. Тялото се олюля. Краката на отсрещния се препънаха в нечии други и се подкосиха. Мъжът се стовари тежко строполявайки един по един крайниците си. Подлакътните му кости намериха мекотата на бедрата на Джи, а колената му срещнаха твърдия под. Краката му бяха твърде дълги и единия леко се беше килнал встрани. Непохватен е.
 
Джи направи кръгче с показалец от вътрешната страна на китката си. Знак, че вече е решил.
Наведе се и прошепна:
- Така и така си долу, защо не продължиш? - Не дочака извиненията. Искаше да види изненадата в очите на другия. 
Позата наистина беше прелъстителна. Тъмнокосият седеше добре между бедрата му. Тялото му пасваше плътно. Главата му бе наведена под правилен ъгъл, и ако не бяха досадните дрехи, ех...
За по-малко от две секунди непознатият вече бе обсебил слуха на Джи. Гърленият тембър проникваше в ухото му опитвайки да превземе съзнанието му.
- Ако реша да сляза още по-надолу, ще си загубен. - Шепотът му беше наелектризиращ. Изправящ власинките по кожата. Усмивката беше толкова завладяваща, че обикновен човек би изпаднал в транс, напълно подвластен на притежателя й.
 
Пръстите на непознатия прикрити от тила му, се придвижиха нагоре, там където бедрата се съединяваха. Направиха специфични, някакви само техни си движения и накараха Джи рязко да потъне в седалката си. По тялото му се разпростряха множество микроексплозии разливащи топлината си. Точно когато Джи мислеше, че натискът става нетърпим, отново го завладя онова блаженство изпълващо погледа му. Очите отсреща все още оставаха в сянка под бретона, но ако можеше да ги види, щеше да разбере, че са поглъщащо сиви.
 
Сиви, както в деня, в който го видя да целува баща му. Сиви, както в часа, в който го пожела в краката си. Сиви, както в мига, в който реши да го пречупи.
 
Не се беше излъгал. Другият също беше Алфа.
 
 
***
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

You are the Sun
/БЛ/ - откъс от РП

Герои: Го Ку Мин и Пак Дже Джунг

 

 

 

Дже внимаваше с изказа си:
- Сигурен ли си в думите си? - и двамата знаеха, че има предвид признанието в къщата. - Не съжалявах и преди, няма да съжаля и сега, но ти имаш... - Го не дочака повече обяснения. Хвърли се напред като го събори на земята. Блузата на Дже се повдигна и усети по гърба си мокрите листа. Само след миг горещите ръце на Малчо опознавателно се разходиха по кожата му, заличавайки бързо първоначалното неприятно усещане. Устните на Дже потънаха в отсрещните с настойчива, но нежна нотка, за да затвърдят отговора му. Тялото на русокосия се намести плътно, но без голям натиск върху другото. Подпирайки се на лакът Го повдигна с лекота Дже и изхлузи досадната дреха през главата му. За момент тъмнокосият изгуби от поглед Малчо, но след няколко секунди прошумоляващ плат усети дъха му, косата му на гърдите си. Издиша шумно и се изкикоти. - Какви ги вършиш? Гъдел ме е - хвана няколко къдрици и настоятелно, но без да му причинява болка го затегли нагоре. - Ела тук.

Устните му отново намериха неговите, а пръстите му се заразхождаха по гръбначните прешлени, все едно свиреха мелодия. В главата му зазвуча небесна симфония.

Огънят вече почти загасваше. Съзнанието му блажено усвояваше думата 'сега'. Тук и сега той имаше Го до себе си и цялото му същество бе задоволено. Буквално и преносно. Беше странно. Те почти не общуваха. Не знаеха интересите си, общите си теми. Нито нещата, които ги дразнеха, но безпогрешно разпознаваха чувствата си. Думите дори повече ги объркваха. Ако можеше да не мислят, само да чувстват, ех.

Наблюдаваше всеки детайл и му се любуваше дълго и с наслада. Прокара върха на пръста си по правилния нос на момчето. Видя наболите няколко косъма по широката челюст. Мина по брадичката и смъкна показалеца си по шията, задържайки го в шийната ямка. После пръстите му пробягаха по гръдния кош и в този миг русият сложи край на пътешествието им. Той промънка нещо и се извъртя, просвайки се изцяло върху Дже, който колкото и да се опитваше, не можа да го отмести изобщо. От гърлото му се откъсна блажена въздишка. Краищата на устните му трептяха, а ъгълчетата им сочеха нагоре. Накрая не му остана нищо друго освен да се позавърти доколкото може и обгърнат от Малчо като от одеяло, да заспи държейки протегната над главата ръка на Го. 

Капризите, чарът, усмивката, невинната чистота, трапчинките, тези тъмни поглъщащи очи и това едро силно тяло. Обожание не беше точната дума. Беше тотално прелъстен от всяка частичка от него. Можеше да усети откъде е минал по аромата на кожата му. Когато пиеше дъха му безумно се опияняваше. Мислите му блокираха и можеше само да чувства, да го усеща, докосва. Да му дава любовта си и да получава забрава и щастие.  

 

***
В крайна сметка Дже се събуди в стаята си, с муцуна забита в пода и врат огънат под направо невъзможен ъгъл спрямо тялото му. Проснат не примамливо под тежестта на Го, а проснал се от леглото долу. Стиснал не ръката му, а една дървена закачалка. Можеше ли да е по-зле? Ама, естествено! Спомни си какво наистина се беше случило. След заветната нощ един идиот, последван от група идиоти нагло му светна в лицето и после го заобарваха сякаш е национално съкровище. Добре си беше, дявол го взел, и щеше да бъде зверски по-добре, ако не бяха дошли тези навлеци точно тогава. Група провеждаща спасителна акция!!! Тогава те не само не го спасиха, а направо погребаха живота му. Знаеше си, че Онзи горе го мрази.

 

Истината бе, че не можа да се пребори със себе си. Малчо му липсваше прекалено много при положение, че вече знаеше, че искат едно и също. Бе като опит да държи половината от себе си надалеч. Просто не се чувстваше пълноценен. Бе убийствено усилие, което виждаше, че се отразява и на Го и от това го болеше още повече. Да бъдат заедно, бе нещо толкова просто и едновременно с това повличаше след себе си всички останали условности, с които Дже продължаваше да се измъчва. Вината веднага се появи като нечакан гост и обсеби съзнанието му. Тялото му потрепери и той потърка слепоочието си в опит да осмисли станалото. Бе наблюдавал всяко негово движение, потрепване, примигване, вдишване и го бе карал да усеща как страните му се изчервяват и тялото му се затопля от всичкия този проявен интерес. И тази дистанция, която бе спазвал да не би искрите да се окажат прекалено силни за волята му. Беше неловко. Наистина се бе почувствал като ученик, борещ се да признае обичта си за първи път. Смелостта не му достигаше, усещаше стомаха си на топка, а срещнеше ли тези омагьосващи очи, забравяше дори и как се диша.  Думите никога не са били стихията му, но осъзнаваше, че тялото на Го недвусмислено разчита всеки негов сигнал. И отвръща по същия опияняващ начин, разпращайки по кожата му трептящо удоволствие, вливащо се в него със силата на ураган. Мислите им се допълваха, а сърцата им забиваха в един ритъм миг преди да пропуснат един удар. И този сън, който отново го бе споходил. Дали и Малчо имаше подобни смахнати съновидения? Едва ли. Навярно, ако му разкажеше, щеше много да се смее. Обаче от тази гора там го побиваха тръпки. Сигурно всичко се дължеше на стреса и несигурността от бъдещето, които изпитваше. Така и не бе успял да се наслади докрай на връзката си с Го, защото осъзнаваше, че го подвеждаше. Ах, защо трябваше да се роди толкова праволинеен!?

 


***

***



- Обичам го - бе казал той на майка си. Тя го бе прегърнала в мълчание. Бе поставила плик в ръцете му и го беше оставила сам в чайната, с изстиващия чайник в красиво изрисуваната стая. Беше го изоставила като свое дете. В тишина. В самота. И от двете болеше еднакво непоносимо. Каква ирония!

 

 

***

***

***

 

 

Студенината му бе поразяващо брутална:
- Какво си се вкопчил в мен като някое разглезено момиче? Не разбираш ли, че това ти държание ме дразни? Задушава ме. Такава лепка си!  - пауза. - Ние просто си прекарвахме приятно времето. Някога да съм ти обещавал луната и звездите? - усмихна се, осенен от прозрение и зъбите му проблеснаха в сумрака. - Нима ти беше за първи път? Затова ли си такава лепка? Само сантименталните глупаци лапват така по първия, който ги открехне - видя как се промени изразът и цветът на лицето му, как застина тялото му, а ръцете му безволево се отпуснаха. Очите му говореха, както никога преди и издаваха само неописуема болка. От блясъка им нищо не бе останало. За първи път видя тези устни да поддават надолу и да треперят така. Долови усърдието, с което той ги задържаше, за да не изсипят сподавените стонове, които го задушаваха. Вената на шията му пулсираше бясно, а дишането му стана шумно и на пресекулки. Просто виждаше как убива душата на това момче. Изтръгва я и я захвърля. В него самия всичко стенеше от болка, а кръвта от прободеното му сърце не можеше да отмие предателството, което току-що бе извършил. И точно тогава нанесе решаващия удар. Такава бе цената, която трябваше да плати.


Смехът му прозвуча дрезгав и саркастичен, почти сардоничен. Също като билката Сардония, която предизвиква изкривяване на лицето способна да накара дори умиращите да се усмихват и той си намести тази траурна маска. Изгледа го насмешливо, за да подчертае колко незначителен беше и никому ненужен. Думите му полетяха по-режещи и от бръснач:
- Изглеждаше ми по-отворен, Малчо. Нима наистина съм

Off Topic

ти бил първи? Колко забавно. Ставаш все по-жалък с всяка изминала секунда. - Все още имаше шанс за момчето. Един сбъркан син стигаше. Правеше необходимото за наследника на фамилията. Сега вече по-леко можеше да поеме товара на лекето в семейството, на изоставилия всичко. Щастието на родата, спокойствието им, бъдещето, си заслужаваха. Докато Дже бе познал много легла и вече знаеше кое точно му приляга, то Го бе познал единствено неговото и наивната му влюбчивост, неговото младежко увлечение Дже мислеше да остави в ръцете и краката на безбройните красавици, които биха се избили да топлят постелята му за утеха. Чудеше се как ли би изглеждала тази, която най ще му приляга. Бъдещата съпруга на Го. Бодежът отляво изкриви лицето му и го накара за миг да отстъпи, но бързо се съвзе. - Сега вече знам защо беше такава досада. Време е да пораснеш. Животът ще те из*ука винаги, когато му се отдаде възможност. Научи се да разпознаваш хората. Запомни лицето ми и повече никога не стъпвай извън отъпканата пътека, защото тези като мен ще те чакат, и ще те имат. Грубо, гнусно и грешно. С болка, кръв и сълзи. Без да зачитат чии син си и колко пари имаш - завъртя очи, сякаш загубил търпение. - Що ли да ми пука всъщност за теб? Прави каквото щеш: пий, пуши, д*усай се. Бий се, *укай се, унищожи живота си. Моли се, псувай, но накрая пак ще стигнеш до същия извод, че няма 'ние', а само 'аз'. Бях просто инструмент, с който да си научиш урока. Не искам ново семейство, баща и определено не искам по-малък доведен брат, когото да дундуркам - Дже мина бутвайки Го по пътя си, оставяйки завинаги онзи, когото със сигурност знаеше, че единствен може да допише онова 'НИЕ' в речника му.

 

Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Днес държа в ръцете си сборник, който чаках да излезе година, но всъщност мечта, която мислех, че отдавна съм оставила. Започнах с идеята, че милион неща ще се объркат. И с липсата на вяра, че изобщо птичето някога ще кацне на рамото ми. Сега пиша и плача, защото вече мога да разгърна страниците. Мога да видя буквите, които преди няколко години собственоръчно съм нанасяла на компютъра. Мислите, които са населявали съзнанието ми и не са ме оставяли да спя нощем. И цялата история преминала през сърцето ми, берейки емоции трупани с години. Гордеех се, че пиша за себе си. Че се затварям в малкия си свят, и не исках да го споделям с никого другиго. Защото той ме защитаваше от всичката болка и тъга. Вече съм по-силна и мога да се боря освен за себе си и за някого друг. Мога да споделя света си и най-съкровените си мисли и с другиго. До себе си имам група хора, с които творим заедно и оставяме слово след себе си. Сега познавам друго свое 'аз'. И го харесвам. То продължава да прави много грешки, но вече не съжалява за пътя си дотук. На хората, които като мен мислят, че нямат мечти или са оставили единствената голяма, която някога са имали. Тя ви намира, дори и след години. И променя живота ви, както не сте си представяли, че е възможно :wub:

Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 
 
РОЗОВ СВЯТ
 
*откъс*
Саша и Игор
/22.08.2021/
 
 
 
***
 
 
 
- Не ме докосвай. Ще се разплача.
 
 
Още преди да завърши сентенцията си. Още преди той да я беше приближил. Опита се да избегне предстоящото. Улови го в позата му, във въздуха.
Сълзите, няколко на брой се спуснаха по бузата й, секунда преди да я погали. Докосна я леко отляво. Разплака я не мисълта за досега. Не страх или паника. Разплака я това, че той поиска да я докосне. Че се лекуваха взаимно. Че ги беше грижа един за друг. Че травмите им не ги бяха осакатили завинаги. Думите бяха твърде слаби, за да опишат комфорта и пълнотата, които усети от този жест.
 
 
Заби тялото си в неговото като товарен влак и потъна в изненадващата му прегръдка. Бе прекалено засрамена и преизпълнена, за да може да го гледа в очите. Попи шоковото секване на дъха му и възгласа, който последва. И завинаги ги гравира в сърцето си. Добави там и топлината на ръцете му. И ритмичното му поклащане в опит да се успокои и той самият.
 
 
Днес малкото момиче и малкото момче откриха отново топлината на света. И на порасналата жена и порасналият мъж им се прииска да останат за по-дълго в света, отколкото бяха предполагали досега. Колко дълго ли? До последния дъх, който им бе отредил Дядо Боже.
 
 
 
 
***
 
 
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЪЛЗА
3-4 минутка
/03.09.16 год./
 
 
Става все по-трудно да заплача. Преди, когато ми беше тежко, сълзите просто потичаха. Лееха се и отмиваха всичко. Всяка тъга и нещастие биваше заличено. Ридаенето траеше минути, а после усмивката се възраждаше като феникс. Мокрите ми клепки потрепваха и даваха нов живот на деня. Очите ми виждаха света по нов начин. Сякаш за първи път. Душата ми отново беше чиста. Сърцето ми неопетнено. Любовта ми невинна. И отново обичах с онзи свят копнеж.
 
Сега тъгата и горчилката не искаха да си тръгнат. Те гниеха в душата ми от дълго време, но не можех да ги изтрия. И когато тази едничка сълза се търкулна. Толкова искана, толкова чакана-помислих, че всичко е свършило. Че отново ме очаква благодат. Уви, сълзите все не идваха.
 
С времето ставаше все по-трудно. Това ли значеше да пораснеш? Тогава никога не искам да пораствам. Искам отново да седя пред телевизора с отворена уста и да ридая на всеки две минути за съдбата на героите. Искам да ме боли от болката на другите, сякаш е моя собствена. Не искам да отвръщам очи от чуждото нещастие. Искам да го гледам, докато го изгоря и срина до основи. Искам отново да усетя смисъла на всяка сутрин, в която отворя очи.
 
Вървях. Бях изпратила най-скъпия човек в живота си. Нямаше накъде да раста повече. Косите ми бяха побелели. Старческите петна бяха изпъстрили лицето ми. Бастунчето потропваше по чакъла. Валеше така както валеше и в сърцето ми. Изведнъж видях птичето, което пирпилеше в канавката, давейки се в силната вода. Тя го завърташе и подмяташе, а малкото пиленце не съумяваше да се оттласне. Всеки край е ново начало. Осъзнах, че новото начало ми предстоеше. Взех малкото пернато до сърцето си и то затихна. И тогава сълзите ми се смесиха с дъжда. Време беше за ново начало.
 
 
 
Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Една по-различна обедна почивка
 
/18.07.17 год./
Част 1
 
*Проектът включва практика, в която жената е отдаващата/активната стана, а мъжът приемащата/пасивната. 
 
Вратата се отвори с такъв ряз, че за малко щеше да откърти пантите. Трясна се в стената и събори камара от зеленчуци по пода. Наоколо се разпиля цяла плеяда от цветове. Патладжанено лилаво, наситено спаначено зелено, лучено златисто, чувствено доматено червено. Вибрацията от сблъсъка премина през телата им и приятно ги погъделичка.
 
Придърпа го за яката и го целуна. Засмука колкото можа. Още и още, докато го остави почти без дъх и бузите му не залепнаха за зъбите. Възползва се от временната му омая и го бутна назад към масата за заготовки. Замете всичко зад него и го връхлетя с още повече настървение. Вкусът му беше толкова примамващ. Веднъж опитал го, човек се пристрастяваше.
 
Клекна между краката му. Театрално, сякаш щеше да
Off Topic
изпълнява танц на съблазняването. Роел погледна сепнато. Дъхът му излезе на пресекулки.
- Дишай. Това не е за теб, бебче. Знам го. - Щракна спирачките на колелцата, за да застопори масата. Задникът на Чарли се изправи със същата сексуална нотка на диво животно. Пръстите се бяха вкопчили хищно в капачките на коленете му и мачкаха, и мачкаха с наслаждение. - Просто обезопасявах първия ти път... с мен. - Смигна му. - Усещането е различно, нали? Правил си го, но все пак е различно в съзнанието ти. И точно затова се страхуваш дали ще се получи. - Разкопча колана без да се изправя. Вълнението си личеше. Лицето се бе оросило със ситни капчици влага. Пръстите леко потреперваха, подаваше се връх на език, съсредоточено прехапан между зъбите. Само завъртя и ловко освободи копчето от илика му. Постара се плавно да смъкне ципа. Звукът изпълни сетивата и почти заглуши блъскането на кръвта в главата. Ръката най-сетне си осигури достъп до слиповете му. Припряно го накара да се надигне, за да изхлузи всички дрехи, намиращи се на юг по него. Щляпна го няколко пъти силно по за*ника.
- Какво си мислиш, че правиш - възмутено изрева Роел.
- Сега по-малко ще усещаш студенината като направя така. - Настани го обратно върху студения метален плот. Той само изумено успя да ахне от връхлитащата го вълна хлад. Извъртя го, за да се отпусне по корем. Без да губи време в разсейване, Чарли се заигра с областта между двете златни ябълки и ан*са му. До сега все по някоя червива се падаше в кухнята, а тук какви хубави се мъдрели. Значи сервитьорите наистина били друга класа. Виж ти! Да не говорим, че това, по което сега плъзгаше ръката си и чиито връх дразнеше, винаги е доставяло единствено и само удоволствие на Роел. Хубавите неща трябва да се споделят. Нямало ли е кой да му го каже? Другата ръка, държала допреди малко края на масата, се премести и студенината от досега й докосващ пръстена от плът малко под кръста му, мигом хвърли в шок Роел.
Той изръмжа:
- Да ме побъркаш ли се опитваш?
- Не, опитвам се да те.../цензурирано/. Несгодите само ще направят края по-запомнящ се. Не го мисли. - Един пръст зарисува кръгчета около чувствителното място и започна да долавя потрепванията. Малки, къси трепвания. Приложи лек натиск и усети ръба на нежната тъкан, намираща се вътре. Целият гръб настръхна от това толкова непривично, екзотично усещане. Застина и всички мисли излетяха от съзнанието. В миг целият пъзел се разпиля и после се подреди за микросекунда, показващ изцяло нова картина. Нов, неподозиран смисъл и за двамата.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Една по-различна обедна почивка
 
/18.07.17 год./
Част 2
 
*Съдържа еротика
 
Off Topic
Заигравката със скротума му й допадаше. С удоволствие наблюдаваше как се изменя позата му. Долавяше как прехапва устни и опитва да контролира дишането си. *ексът му липсваше. Онова освобождаване, когато пускаш границите си да отлетят далеко и се отдаваш единствено на страстта. На работа той беше много сдържан. Нямаше едно излишно движение в действията му. От време на време пускаше по някоя шега, усмихваше се тънко, но беше интроверт. Прекарваше повечето време в черупката си. Беше я заинтригувал още в самото начало. Започна да го изучава. Перфекционист. Знаеше повече отколкото казва. Надарен с прекрасен ум, но го прикриваше умело. Гледаше кротко. Никога не злобееше, независимо от несгодите. Харесваше й, че не се страхува от нея. Подхождаше с уважение, но не отстъпваше от позицията си. Обичаше, когато й опонира. Заставаше срещу нея и ясносините му очи я пронизваха като с нож. Нито веднъж не бе повишил тон и въпреки това я сломяваше. Вътре в нея всичко омекваше. Защо й действаше така? Каква магия й направи? Аргументите му бяха разумни и добре обосновани. Костваха й години, за да си извоюва хладно уважение в тази мъжка кухня. За да я възприемат като равна. За да им се докаже. Не позволяше някой да й се наложи и не оставаше на никого длъжна. Мъжете предпочитаха да си нямат работа с нея и това й даваше свобода. Но този мъж беше различен. Точно затова я привличаше. Походката му на газела, вродената грация, размахът, с който действаше. Беше като рядка птица и събуди ловеца в нея.
 
Погали пръстите му. Ръката му бе поне два пъти по-голяма от нейната. Намери малките руси власинки и промърка. Кожата му бе нежна като на бебе. Винаги се бе чудела какво е да я докосне. Копнежът в нея се разгоря по-силно. Кога го бе пожелала? Може би щеше да си отговори на този въпрос някога, а може би никога. Това сега не беше толкова важно. Гледката я зашеметяваше. Пред нея седеше 187 сантиметрово съвършенство със забързано дишане попиващо в косата й, с бяла кожа недокосната все още от слънцето. Срамежлив си. Затова и стойката ти е винаги попрегърбена и ме гледаш изпод дългия си бретон. Чарли захапа долната си устна от възторг.
Off Topic

Измъкна ръката си малко нагоре и докосвайки ***/цензурирано/ му потрепери, а всъщност й беше горещо. Задвижи се нагоре-надолу в равномерен ритъм по цялата дължина. По ствола до ***/цензурирано/ и обратно. Едно вълнуващо пътешествие. С другата си ръка стисна леко ***/цензурирано/, погледна ч**** му съсредоточено и после просто наплю малкия приятел под втрещения поглед на Роел.

- Сега вече не си заплашен от протриване, приятелче. За съжаление, това не стига за доиграването. Плюй! - Тя подложи длан.

- Какво? - Недоумяваше русокосото изкушение насреща й.
- Плюй! Хайде, стига си се правил на приятно разсеян. Ще ти върна всичката слюнка. Давам дума. - Въздъхна леко раздразнено. - Нямам цял ден, глупако. Почивката ми свършва след 15 минути. Ще свършиш ли до тогава? - Роел сепнато се огледа, сякаш тъкмо осъзнава какво става. Как греши. Чарли го завъртя с лице към масата. - Затвори очи. Нека умът ти изтрие образа ми. Остави се само на усещанията да те водят. Ще ти дам всичко, което ти е нужно. Обещавам - прошепна тя.

 

Роел не знаеше как да си го обясни. Чувството беше толкова вълнуващо и греховно. Тръпката, когато някой те докосва за първи път, но си усещал напрежението още в първия му поглед. Емоцията се е нагнетявала, докато си долавял как този поглед те разсъблича, как този език, който едва облизва устните, ти причинява вълни от екстаз. Как тези пръсти, които ловко режат ден след ден, сега шарят по слабата ти откъм устои плът. Как човекът зад теб може колкото да ти даде, толкова и да ти отнеме. Странното е, че ти си готов да го направиш, без да мислиш повече и точно това те плаши. Ужасява те. Думата ''после'' упорито се изплъзва от съзнанието ти. Задръжки, морал, те не съществуват. В този миг, с този човек. Имаше само пренасищане на сетивата с толкова много сласт. Единият бе готов да я даде, а другият да я получи. Такава беше сделката.

 
Охранителят така и не разбра чрез новопоставената камера кой краде от склада. Но пък следобедът му си беше достатъчно вълнуващ. Дотолкова, че остана само с една-единствена отхапана хапка от сандвича си. Какво ли щеше да се случи утре през обедната почивка?
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Канна и Гуей - откъс от РП
/19.02.22 год./
 
 
Пристъпи в помещението сякаш го притежаваше, а не беше така. Беше красива отвън и мъртва отвътре. Всеки косъм от косата й знаеше мястото си, за да създаде перфектна хармония. Но тя не знаеше своето място. Заемаше онова, за което казваха, че й подхожда. Беше студена, понеже й повтаряха, че е такава. Властна, защото го изискваха от нея. Покваряваща, защото живееше на мястото за поквара. Всичко, което й налагаха, бе да бъде някого, когото не познава.
 
 
Усмихна се при мислите изпълващи ума й. Разиграваше сцена след сцена. И нямаше кой да улови играта й. Нямаше с кого да играе. Всички бяха просто консуматори. Никой от нейния сой. Никой, който да й подаде следващата реплика, ако я забрави. Публиката й си плащаше и очакваше да бъде забавлявана. Нямаше нищо против да ги забавлява по между другото. Но й беше скучно, когато самата тя не осъзнаваше целта на съществуването си. Подозираше, че бе важна за нещо предстоящо. И трябваше да пази себе си, за да може то да достигне до нея. Да може да го канализира в съзидание.
 
 
Истината беше, че Канна не знаеше коя е. Беше я страх и да разбере. Затова колкото по-малко говореше, толкова по-добре оцеляваше в този Содом и Гомор. Караше на интуиция как трябва да подхожда. Незнанието й не я правеше по-слаба. Нямаше предишните усещания каква е била като характер и емоции. И имала ли е изобщо емоции. Всеки я описваше като жестока кралица задоволяваща единствено егото си. Все още можеше да постави опонентите си на място с жестокост. Но ако преди това й е носило наслада, сега не значеше нищо.
 
 
Не удостои никого с поглед или кимване. Завъртя се с финес и тежката пелерина повтори движението й със замах. Вдигна високо ръка в знак да бъде последвана. Жестът винаги се отнасяше за един-единствен присъстващ. Обувките й отекваха дълго след като беше напуснала. Твърде студена, способна да те опари. И оставяща те твърде любопитен, дали би те изгорила докрай.
 
***
 Имаше котешки очи. Хитри, винаги леко развеселени. Все едно знаят нещо, което ти не знаеш. И във всеки един момент това ще ти изяде главата. Присвиваше ги леко и гъстите пепеляво-лилави мигли се спускаха отгоре им като ветрило, за да те разсеят за миг от магията на взора й. Не говореше. Оставяше мълчанието й да свърши всичко. Колкото повече тишина, толкова по-настоятелно изискваше отговор. Колкото повече чакане, толкова по-жестоко отнемаше избора ти.
 
Гуей мина на две крачки пред нея, за да й отвори вратата, навел се под точния ъгъл показващ, че служи. За нея беше без значение. Сега когато бяха само те двамата, нямаше нужда от игри на сцената. Настани се в огромната мебел подобна на трон не защото харесваше покварата лъхаща на власт, а защото сегашното й аз я намираше удобна, уютна и някак я обгръщаше закрилнически. За миг потрепери. Студен повей премина през тялото й. Бодежи сковаха целите й крайници. И само за едно премигване тя загуби контрол. В следващия момент вече държеше Гуей прикован към стената с жеста си. Все още не му вярваше, дали иска да помогне или навреди. Но знаеше, че той не беше неин слуга. Може би я мислеше просто за ефирна превземка-не беше проблем. Стига да стоеше далеч от нея и да не я докосваше. Изпитваше ужас от досега му. Съзнаваше, че някога преди се е случило. И я болеше дори и сега.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

По принцип трябваше да продължа с арката за Канна и Гуей, но те така или иначе няма да избягат. В моето кътче тук днес ще намери място още един пост свързан с БТС. В реала те са си нещо лично само за мен, но понякога обичам да напиша пост, където да изразя мислите си. 

 

 

Благодаря

 

Честити 9 години, младежи от БТС. През 7-те, от които съм ваш поддръжник вие станахте за мен опора, източник на добро настроение, лек за справяне в трудности, но по-важното мои приятели и семейство. Благодаря ви, че сте възможно най-искрени и открити с нас. Трудно е да си такъв, дори като обикновен човек, камо ли като публична личност. Лесно не е никъде. Ако някой си мисли, че на някого друг му е лесно през цялото време-греши. Затова имаме БТС и БТС имат нас. Околните често определят емоциите ми към БТС като прекалени. Не че нямам приятели или семейство, които да тача/ценя. Не че не мога без БТС. Мога, и съзнателно правя избора си да съм с тях и да ги подкрепям. Някой ходи на риболов или фитнес-никой не казва нищо за хобитата на хората. Мен все ме питат и трябва да обяснявам. Ще го кажа, разбира се. Дори и от не знам колко си километра знам кога нещо е искрено. Дали е всичко открито винаги-не и това е нормално, за да се запази личното пространство и да върви и бизнес страната без проблеми. Дори само мисълта за среща с тези 7 човека ме разплаква. То е като да видя своето семейство. Когато 7 години денят ти е бил свързан с тях, няма как да не се привържеш. Благодарение на тях и комплексността, която показват, винаги научавам нещо ново и се зареждам с енергия. Аз съм доста безволев човек, сменям настроенията си често, нервак съм, а тежки мисли ме налягат толкова често, че пушек се вдига. Трябват ми три песни и две смешни видеа-рева и се хиля като репичка. И държи с дни. Все забравям, че момчетата са по-млади от мен. Когато чуя мислите им, за мен годините отпадат като понятие. Всеки ден научавам нещо ново и различно далечно от мен, и откривам нещо познато между тях и себе си. Преди мислех, че да си добър, честен и открит хората приемат не за качества, а за слабости. Не съм алфа личност. Всичко околно често ме стресира до степен на паник атаки. Тих интроверт, който обича света, но и се страхува от него. И постоянно мислех, че съм сама. Откривайки други като себе си в лицето на БТС и АРМИ-не мога да опиша с думи. Благодат. Чиста и неопетнена. Не си сам, не вървиш сам, винаги можеш да попиташ за съвет, насока. И получаваш толкова много обич. И най-сетне всичко, което си имал да дадеш, има на кого да дадеш. Чувстваш се значим. Завършен. И цялата обич, която си трупал в излишък, вече можеш да я отприщиш без да дотежи някому. Тя отива натам към Корея и ме прави по-уверена с всеки ден. Момчетата никога не се оплакват, че им досаждам или им е скучно с мен. Не им пука, че се връщам при тях след смотан ден. Аз им давам хубавите си моменти и те ми дават своите. Красотата на мислите. Не, те не са идеал, с който замествам реалния свят. Прекалено практична съм, и прекалено здраво стъпила на земята. Те са някого, когото обичам всеотдайно. А когато обичаш някого-прекарваш време с него. Липсва ти, когато не го виждаш. Радваш се за него и тъжиш заедно с него. Изписах толкова много, а все така не мога да обясня какви вселени са те като хора и как успяват да ме накарат да се променям с всеки изминал ден. Искам само да благодаря на БТС и АРМИ, че ви има. Може да има и трудни моменти, но трябва да се помни винаги, че те са само временни. Към момчетата-нямам търпение да видя какво предстои. Каквото и да е-с вас съм  :wub:

 

Посвещава се на БТС-личностите стоящи зад това съкращение. Думите, действията, емоциите ви са чути и разбрани. Не винаги успявам веднага. Понякога не съм достатъчно мъдра да разбера. Но когато успея е безценно  :kissx:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Канна и Гуей - откъс от РП
/ВТОРИ ОТКЪС/
 
шлапа* - дребна медна монета
ваатбудели* - същества живеещи в земята, пясъчни акули
 
***
 
Поредното място, където можеш да си купиш каквото пожелаеш. Без да ги интересуват мотивите ти.
- Изчезни от погледа ми, третокласно месо такова! - дебелакът го срита толкова силно, че малкото слабо телце едва не се прекърши. То се сви на топка, а съществото, неразличимо по вид, изплю в прахоляка всичките налични лиги, които допреди се намираха в устата му. Сухата кашлица мъчително раздираше дробовете му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх. Голотата му бе грозна и отблъскваща, наред със слаботелесието и мръсотията, впила се във всяка негова пора.
 
Канибализмът и свободната любов не бяха нещо ново за този свят. Жаждата за сладко хуманоидно месо се бе запазила хилядолетия напред, но сега бе по-скоро привилегия и удоволствие на богатите. Когато те си поръчваха от така наречените менюта в по-изисканите заведения, можеха да получат доста интересни и екзотични блюда. Можеха и да ловуват вечерята си и да вършат с нея всичко, за което перверзният им ум можеше да се сети. А после да я изядат. Това бе нещо като полулегален бизнес и порочен кръг. Срещу заплащане, по-бедните слоеве осигуряваха на богатите съответните забавления. И за двете класи животът явно не означаваше много, стига да не беше техният живот. Мелезът тук не ставаше за нито едно от изброените по-горе неща, и само след няколко мига щеше да бъде бракуван завинаги и оставен да бъде разкъсан от ваатбуделите*.
 
Мазникът тръскаше крак, сякаш се опитваше да се отърси от отвратително усещане за досада. Нещото се свлече в нозете му, а миризмата, носеща се от въпросното нещо, можеше да ти докара спазми и мигрена едновременно.
- Упояван ли е? - провикна се доста силно, за да надвика шумотевицата от минувачите и тълпата, излязла от тържището. Приближи се, но изглеждаше крайно отегчена. Явно гледката на добре подрязаните й нокти беше по-интересна от ставащото. Когато не й отговориха в рамките на две мигвания, тя се втренчи в ядосания шеф-дебелак, а после кресна на бияча му: - Ей, ти! Спри да начукваш мезето ми! Искам да е още жив, когато го дерат.
Биячът можеше да се закълне, че не бе изпитвал подобен смразяващ страх да пъпли така по плещите му, изправяйки се дори пред дузина мъже, камо ли под погледа на сама жена. Пък той далеч не беше от плашливите.
 
Шишкото-шеф се зачерви още повече, готов директно да я отсвири, но вглеждайки се в детайлите, веднага му стана ясно, че е по-добре да смени подхода и то не само, за да отърве кожата.
- Този дънгълак ли? Та той е същинско рагу - мазнотата в гласа му можеше да граничи само с... Не, всъщност нямаше какво да й съперничи. - Сигурно ще ви приседне. Защо по-добре не влезете с мен и не си изберете нещо от витрините вътре. Фина дама като вас не може да яде какво да е.
- Жалко. Трябваше ми нещо, което не е било обработвано с химикали. Но сте прав. Сега, така като го гледам, - тя го вдигна от праха и повдигна брадичката му. Вгледа се в очите отсреща и прочете там всичко - май не си струва вниманието. Ще ми глътне сума ти пари, за да го оправя. Не си заслужава. Може би в съседното заведение ще имат нещо за мен.
Канна се врътна и ускори крачките си.
- А, не, не. Вземете го. Ще ви го дам само за две шлапи* - дебелакът внезапно се оживи. Предпочете все пак да реализира някаква печалба, отколкото да остави шанса му да отлети съвсем.
- Една, и го опаковайте добре - промърка хищно с гръб към тях. В очите й блестеше особен блясък, предшестващ бруталното й задоволство от покупката.
 
***
 
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Канна и Гуей - откъс от РП
/ТРЕТИ ОТКЪС/
 
 
Градът беше като мъничка карта разграфена от невидими линеали. Ала колкото незабележими бяха тези линии, толкова повече никой не смееше да ги престъпи. Всяка организация си бе извоювала собствено парче територия, което ръководеше. Имаше поглед над всичко ставащо там - от новонастанилите се жители, до ежедневните тъмни сделки. Докато за първото тя не се вълнуваше особено, то за последното беше изцяло замесена и движеше умело, за да захранва с пари цялата мрежа. Черен бизнес имаше и в гето териториите и в тежкарските райони. Разликата беше, че в едните отвличаха здрави хуманоиди, а в другите доставяха органите им за трансплантации. В едните отвличаха млади момичета, а в другите ги предоставяха като меню в ресторантите. Такъв беше животът между тъмната и светлата страна или така наречените Ин и Ян.
 
Токовете от обувките й потропваха в бялата тишина. Липсата на шум бе по-скоро предател, отколкото прикритие. Не бе възможно да няма никакви признаци на живот в този час. Глъч или някакво стенание, изпусната бутилка от някой пияница, шум от превозно средство. Изпаренията от каналите се просмукваха по паважа и мокреха с нечистотия улиците. Но мръсотията тук бе по-скоро в сърцата на хората, а не в обстановката.
 
Сградите грозно се гушеха една в друга като скупчен рояк буболечки. Мазилката им бе с онзи лайн*н цвят присъщ на многото години експлоатация. Осветление имаше само от една далечна лампа. Всички други бяха стратегически изпочупени.
 
Засада.
 
Усмивка.
 
- Я, виж ти, кого довлякла котката/стар архаичен израз изразяващ пълна безвкусица/. - Мъжът бе с толкова обезобразено от акне лице, че приличаше на нагризана изгнила ябълка. Мазната му кафеникава коса си отиваше с воднисто размитите сближени очи в същия цвят. Кривите зъби и почупените им ръбчета загатваха за множество сбивания. Определено бързо се палеше. Хуманоидът бе висок, но много кльощав и леко прегърбената му стойка правеше ръцете му да изглеждат несъразмерно дълги спрямо тялото му.
 
Кога хората щяха се научат да си спазват обещанията? И защо, когато ги наказваш, те никога не разбираха грешката си? Винаги се надяваха на втори шанс, на прошка. Какво значат тези думи? Че се огъваш пред нечия некадърност. Несериозност, водеща до загубата на ценното ти време, на ресурси и търпение. Нямаше смисъл същите тези индивиди да губят нечие друго време и занапред.
 
Трябваше да й го доставят, а не да я карат да си цапа ръцете. Глупаци.
 
Едно движение.
 
Едно примигване...
 
Остана още един, за когото да се погрижи-ловецът на роби.
 
 
 
***
 
Временното й разсейване бе породено от фрагментен спомен. Погледна Гуей и всяко негово движение целеше да й вдъхне сигурност. Гърдите така я стягаха от болка, че чак бяха спрели дъха й. Макар и мимолетно почти усети, че умира. Знаеше, че това приравняване не беше случайно. Лабиринтът я привикваше. Беше толкова изморена да носи смърт за утеха. Никога не успяваше да донесе утеха на себе си. Само още и още празнота.
 
Отпи от чая си, като не отклони поглед от Гуей. Все още беше просто една страхливка. Ритуалът всеки път беше един и същ. Щеше да пожелае среща с Ричи. И щеше да поиска Гуей да я подготви за това!
 
***
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отговорено (Редактирано)
Канна и Гуей - откъс от РП
/ЧЕТВЪРТИ ПОСЛЕДЕН ОТКЪС/
 
***
 
Държеше под око Гуей във всеки един момент от подготвянето на детайлите за срещата й с Ричи. Всяка, от която беше трудно организирана и осъществима. Ричи бе достъпен само по време на оргия. И само тогава и бе сговорчив. Но с него имаха да обсъждат материя неподходяща за дискусии между повече от четири уши.

Гуей приключи с папката и я подаде. Канна я взе с едната си ръка, а другата подложи под ръкава на Гуей. В нейно присъствие той винаги спазваше етикета. Ричи може и да имаше едно разбиране за дрес код, тя имаше свое. Единият от ръкавелите зашит хлабаво се изхлузи и тя го улови без усилие. Беше под формата на малък прозрачен овал. Способен да закупи храната на цял квартал за поне един цикъл. Тук парите не бяха нужда, а условие. Те ти осигуряваха безопасност. Едновременно с това те отделяха от всички други. Ти им ставаше чужд и студен. Остави ръкавела на масичката и излезе. Не искаше да вижда съжаление насреща си. Това в нея самата напълно й стигаше.

 
***
***


Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай. Защото направиш ли го-загубен си. На това верую я учеха. Канна направи няколко крачки в коридора, преди да чуе отварянето и после затварянето на същата тази врата. Отмерените му спокойни стъпки следващи нейните. Той винаги беше там. До нея. За него би се върнала всеки път! И това болеше.

Много пъти също както и този, когато излизаше й се щеше да му каже, че знае. Знае, че той никога не би й навредил. Гласните й връзки все така не се бяха възстановили, затова оставаше безмълвна. Когато си ням, се научаваш да слушаш повече. Да чуваш стъпките му, дори и когато са едно с твоите. Би платила и много повече, и много по-скъпо, за да може той да се намира тук в безопасност. Цената да върви към стаята на Ричи беше даже направо смешна пред замъгления й поглед.

Коридорът беше безкрайно дълъг. Десетки стаи и свивки зад ъгъла. Въпреки всичко времето никога не беше достатъчно. Какво щеше да й каже и колко щеше да премълчи Гуей? Винаги се чудеше. Попиваше гласа му като благодат. Перфектно осъзнаваше, че той можеше да съществува без нея, но тя без него...

Обърна се. Масивната рокля направи завъртане и се разтвори като разцъфнала роза. Краищата прошумоляха около глезените. Усмихна се ослепяващо, както всеки път преди да го остави. Направи крачка към него. После още една. И още една. Обеците й вибрираха с всяко следващо грациозно поклащане. Ръцете й се обвиха малко над кръста му и стегнаха. Усети сърцето биещо в гърдите му със своите собствени. Вгледа се в лицето му и показалецът й потъна в яката на ризата му. Придърпа го надолу. И после ефирно остави своята милувка. Челото му беше топло, а устните й студени. Досегът с него все така болеше.
 
 
Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай... 
 
                                                                                                                                                                                          ...защото сториш ли го, Тъмнината ще те чака.
Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Два от минималистичните разкази. Понякога наистина ме мързи зверски :ph34r:

 

 

 

КРАТЪК РАЗКАЗ //1//: Ти решаваш
 
Тя беше тормозена в училище.
Всеки ден те оставяха кутийка с различна гадост в чантата й.
Тъкмо изхвърли поредната.
И пропусна да забележи разликата.
Днес в кутийката имаше роза от момчето, което тайно я харесваше.
 
//Вторачени в лошото, спираме да виждаме хубавото.//
 
 
***
 
 
КРАТЪК РАЗКАЗ //2//: Модерна приказка
 
Тя беше садист.
Той-мазохист.
Влюбили се.
И заживели щастливо.
Край.
 
//Светът винаги ще те съди, ако му позволиш. Намери точния човек за теб, и нека той стане целият ти свят.//
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СИНЕВА
/Днес - 07.08.2022 год./
*Снимката нарочно е постната наобратно.
 
 
***
Небето е красиво.
Цветове.
44617866_10212587472954181_91725546366435328_n.jpg.f9f94156bb94e8381e1a8270757ef086.jpg
 
***
Небето е красиво.
Облаци.
Ах, облаците! Бяха на три пласта.
Най-долните се сливаха с хоризонта.
И се губеше представа, къде свършваше земята и почваше небето.
Средният слой седеше като по-мъгляв сивкав фон.
Най-горе се ширеха неподвижни великани от бял пух.
Наблюдаваха как тези под тях бързо се спускат по водопад от син шир.
Разсипали се по небето като вълма захарен памук.
Бледолилави в напъпващото утро.
Розовонежни в сърцевината на зората.
Наситеночервени окъпани в искрите на новоутринното слънце.
Златистокъпещи се в перлената свежест на росата.
Захарните им нишки се движеха по топазената синева и формираха новия облик на деня.
 
***
Небето е красиво.
Слънце и Луна.
Брат и сестра.
Слънчо не дели никого.
Свети еднакво за всички.
Па, грее и топли.
Дарява живот и усмивки.
Вечер отстъпи на нежната Луна.
Носеща мир и спокойствие.
Показва бялото си личице.
Оглежда се в света долу.
И красиво мълчи.

 

 
***
Небето е красиво.
Звездопад.
Мънички светулки изпъстрят необятния шир горе.
Волни звездици заиграят в небесата.
Никога не ще те оставят самотен.
Където видиш една, има още много.
Пръснати като златни трохички.
Като зрънца познание.
 
***
Небето е красиво.
Красивото небе на една умираща планета.
 
***
 
 
Редактирано от voileta
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Следващите постове представляват сбити основи, върху които на по-късен етап ще се гради история. Не са подредени хронологично. Може да съдържат несъответствия от всякакъв характер. Един ден, живот и здраве, биха били част от цял проект.

 

 

 
 
РОЗОВ СВЯТ: ТРАВМА
/11.08.2020 ГОД./
САША И ИГОР
 
*Тематиката може да се стори тежка за четене. Моля да се има предвид.
 
 
 
- Знаеш ли защо продължават да ни го причиняват? Отново и отново. Защо не могат да спрат само с един път? Колкото и да ги умоляваме. Колкото и сълзи да изплачем. Дори и да затворим очи примрели от страх. Дори и да ги отворим широко и да са пълни с ужас. Защото сме красиви. /край на чапа/
 
***
 
Игор седеше с чашата чай в ръка и бе замръзнал. Тялото му се бе сковало. Дори сега животът му да зависеше от това да стане от този стол, той нямаше да може. По гърба му сновяха десетки тръпки, които го обливаха в студ. Пред очите му откъслечно минаваше неговото детство. Не, той беше дете, но детство никога не беше имал. Поне не такова, което да желаеше да помни.
- Намират ни за безкрайно красиви в този миг. Свежо вълнуващи. Всеки път с нова експресия на ужас и изненада. А плътта ни е
Off Topic

стегната, топла и толкова податлива на поквара. Затова не могат да спрат. Пристрастяващо е. - Трапчинката над устната й се показа мимолетно. - Днес, когато спасих онзи мъж, не го направих понеже исках да го спася. Отвращаваше ме с всяка частица на тялото си. Не просто с това, че се е родил мъж. Не просто с п*ни*а си. Отвращаваше ме, че има възможността да ме надвие физически, ако пожелае. Ако го върна към живот, той би бил способен да го направи. Евентуално. - Не спираше да го гледа. - Подобни мисли не ме оставят да спя нощем. Подобни мисли ме побъркват всеки ден. На работа. На тренировка. Вкъщи. Искам да ви убия всичките. Да ви залича. Изтрия. Пренебрегна. Но не мога. И отново. Минават ден, два, три. И отново. И няколко месеца, година. И ОТНОВО!!! - изкрещя тя с цялата си сила, изправила се през малката масичка, а дъхът й се блъскаше в лицето му като парен локомотив. - Искам да ви убия всичките. И осъзнавам, че съм същата като баща си. Хищник. Има ли значение, че той напада, за да се забавлява, а аз защото изпитвам нуждата да се защитя? И в двата случая страдат и невинни. - Седна разтреперана и останала без сили обратно във фотьойла. Наклони главата си под друг ъгъл и нейното женско синьо се вряза в неговото мъжко синьо. - Всеки път, в който тази унищожителна сила се надигнеше... Когато ми се отдадеше шанс да стигна до края, аз правех обратното на това, което хищникът в мен шепнеше непрестанно. Знаеш ли защо? Защото нямаше да позволя да ме притежава. Не аз щях да бъда подчинена на него, а той на мен. Друг създаде това нещо, но остави мен да живея с него. И този хищник иска да се храни с мислите, чувствата ми, докато не полудея напълно. Вече бях в тъмното няколко години. Знам колко лошо може да бъде. Как си напълно обездвижен в болничното легло. Упоен. Вързан. Без възможност да контролираш дори собствените си лиги. Не исках да позволя да танцува отново така в главата ми, както тогава. Никога! - беше бясна. - Изведнъж се появяваш ти с г*йския си за*ник и си мислиш, че ще си някакво изключение. Защо? Защото си преживял нещо болезнено като мен?

Не, не си същия като мен. По-лошото е, че нямаш нюх за хората и не си се поучил от грешките си. Иначе щеше да осъзнаеш колко точно аз искам да ти причиня от същото. - Отново се беше изправила. - Този чай... не ти ли се доспа от него? - Приближи се и издърпа чашата, която отпуснатите пръсти вече разливаха по панталона.
 
***
 
Вратът го болеше ужасно. Бе помръднал едва милиметър и вече съжаляваше. Черни петна прерязваха погледа и караха главата му да пулсира греховно. Слюнката беше засъхнала по брадичката му. Въпреки че прибра езика си обратно, той бе дотолкова изпръхнал от седенето навън, че бе дехидратиран като изоставен кактус. Сух и лишен от това да го усеща като част от себе си.
 
Усети някакво мокрене
Off Topic
в гащите си и посегна, за да провери. Ръцете му бяха вързани в китките. Очите му бяха вързани. Беше гол. Седеше на стол. Имаше само бельото си. П*н*сът потрепна в закрилата на ръцете му, донасяйки му огромна вълна на облекчение. Тази жена, тя беше напълно смахната.
 
През тялото му премина шок, като от удар с камшик. Тишината се раздвижи, сбъдвайки най-големия ужас. Част от него се бе надявала, че Саша го е оставила сам. Че е успяла да надмогне вътрешния демон.
- Спал си с нея, нали? Майка ти. Карала те е да бъдеш нейният малък голям мъж. /цензурирано/ Спокойно, аз няма да... За сметка на това ще... - езикът й се завря в ухото му.
Не вярваше в чудеса, но ако съществуваха такива, нека някое го спаси веднага.
 
***
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Розов свят: Скучният шип
/Игор среща Саша/
/2020-2022/
 
*Тематиката може да се стори тежка за четене. Моля, да се има предвид.
*Съдържа БЛ елемент.
 
 
Пристъпи в предверието. Посрещна го дама на достопепна възраст. Ръцете й бяха огромни като месарски чукове. Снагата масивна, за да износи също толкова внушителното тяло. Женски извивки, но толкова мъжкарско излъчване. Необичайно беше да не може да си състави мнение за някого. За нея не успяваше. Беше бяло поле. Стерилно-ако трябваше да използва по-точно сравнение. И трябваше да остане възможно по-далеч от него. Отдръпна се боязливо и по-точно залепна за стената и се опита да стане едно с обстановката. Мислено благодари, че не се наложи да обяснява защо. Жената имаше прекалено много опит. Не я поздрави. Не вдигна поглед, докато не разпозна големите бели обувки с удобна ергономична стелка и платформа. Не желаеше да бърза. Искаше да се наслади на всеки сантиметър от тези крака. Добре оформените прасци и масивните бедра, за които панталонът започваше да става тесен. Не успя да огледа любимата си част, защото д-р Ким го повлече в мечешка прегръдка. Не харесваше това му приятелско държание. Знаеше, че докторът няма да му пусне. Нито, ако настоява, нито, ако умолява. И дори и да се отпише от пациентите му, пак нямаше да стане на неговата. И то не заради травматичното му минало или обременения му мозък. Познаваше тази непреклонност. Но повече познаваше, кога някой не е привлечен от него. Тук обаче имаше и нещо друго. Доктор Ким, или както бе в главата на Игор-Тае, имаше способността да превключва или изключва емоциите си. И най-вече да манипулира, както пожелае.
- Влез. Нека започнем днешния сеанс подобаващо - Игор все още осмисляше факта, че Тае го докосва по лакета. Защо докторът не беше прекъснал контакта си с него? - Игор, това е Саша. - Ето го и отговорът!
 
***
Когато Тае дойде в стаята преди три години за първия им сеанс заедно, Саша приличаше на умопобъркана. Беше изключила рационалното си мислене и се водеше по инстинкти на режим “оцеляване”. Единственото, което пазеше беше тялото си. Празната черупка. Някой да не го доближи. Някой да не го види. Тае се усмихна на този инстинкт. Човек пази това, което първо е загубил-контрола над тялото и достойнството си. Не проумява, че опитвайки се да запази вече загубеното, всъщност губи и всичко останало. Здравето, разсъдъка си. Истината е, че трябва да свикнеш с протезите и как да градиш отново доверието и здравите си мисли. Иначе защо живееш? Удължаваш единствено болката. Когато ампутират крайник. източникът вече го няма, но личността продължава да усеща фантомна болка в несъщестуващия крайник. Тези неща са загубени, защото самият човек смята така. Промяната на нагласата, би променила и изхода.
Никой не беше успял да я накара да си обуе чорапи. Беше подвила босоногите си снежни крака под себе си, изпадайки в транс. Тресеше се напред-назад, като животно в клетка. Макар по нищо да не личеше, мозъкът й беше регистрирал присъствието на Тае и то с високи нива на опасност. Сега тя изчакваше мига, в който той ще помръдне, за да се втурне през него и избяга навън.
- Саша, аз съм д-р Ким Тае, твоят нов терапевт. Завършил съм... ...в... ...през..., ...а също и... ...на... ...през...
Момичето не даде каквато и да е реакция.
- Сега ще седна тук и в следващия един час, ще ти разкажа за себе си. Ще имаме сеанси на всеки два дена. В стаята ти в болницата ще има свързана камера директно към офиса ми и ти ще можеш да ме виждаш, докато седя на бюрото си. Няма да има звук, заради естеството на работата ми и личната неприкосновеност на пациентите. През времето, в което нямаме сеанси, с теб ще се занимава сестра Хигинс. Видяла си я вчера. Тя ще ти помага с това да се обличаш и храниш.
 
***
При влизането на младежа, на стол срещу него, нежно положила ръце в скута си, седеше момиче в кремава, дълга рокля. Гладката й руса коса стигаше до раменете. Очите й бяха ясно сини с дълбоко изразени клепачи. Имаше малка бенка вляво, над горната си устна. Парфюмът й беше едва забележим-на полски цветя. На ръката си носеше годежен пръстен. Обувките бяха сандали с каишки, с меки, заоблени върхове и 5 сантиметров дебел ток. Всичко в нея крещеше уют и защита. Тиха натура, която не иска да бъде забелязана, но се грижи и обича себе си. Това беше постигнал Тае за три години. Тя се изправи при споменаването на името си и срещна без страх очите на Игор. Тае я беше научил успешно да отиграва този вид срещи. Подаде ръката си с лека чупка в китката, сякаш не я подаваше за здрависване, а за милувка.
- Приятно познакомится.
Гласът й беше мек и благозвучен. Като песен на сладкогласна птица. Игор се отдръпна и мигом се почувства предаден. Тае много добре знаеше за страха му от жените. Защо тогава му причиняваше това? В очите му продължаваше да присъства този неизказан въпрос. Тялото му се разтрепери конвулсивно и той се сви. Тази огрома грамада мускули се смали до размерите на малка купчинка хлипащи отпадъци.
Безпощадността на доктора беше впечатляваща.
- От днес вие двамата ще поддържате постоянна видео връзка. Задължително е да се храните заедно, дори и ако не си говорите. Саша страда от агорафобия, все още не излиза често навън. Игор не се чувства добре в женска компания. И двамата работите от вкъщи - Тае им спести общата информация, че бяха сек*уално насилвани като деца. Това те щяха вероятно да припознаят един в друг с времето. И щеше да зададе посока на връзката им. Но по-важното, първо щеше да създаде емоцията от нищото. Ето с това се занимаваше той. Градеше хората наново. Моделираше ги и зашиваше дупките в тях.
***
 
 
*Скучният шип - това беше работното заглавие на проекта доста дълго време. Беше ми скучно. Исках да имам герои, които тотално не си пасват, но аз да харесвам заедно. Така се появиха Игор и Саша. Понастоящем те все още занимават ума ми с историята си...
 
 
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...