Jump to content

Recommended Posts

***ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО***
 

 

 

В тази тема ще поствам нещата писани от мен. Не ми се иска да оспамвам с хиляда теми относно кратките разказчета, които пиша, затова ще ги сбера всичките на едно място. Дано и на вас ви е толкова приятно докато четете, колкото на мен беше докато ги писах. Удоволствието е преди всичко ;)

 

 

 

ТЕ/матично синьо



Лица, пламнали от страст: морни, потни, в екстаз. Очи, горящи като въглени: замъглено сини, трепетни, пленяващи. Устни, нашепващи омайни клетви: търсещи, откликващи, отдаващи. Ръце, вплетени във вечността: искащи, даващи, желани. Тела, така близо, сякаш са едно: жарки, разпалени, жадувани. Души, свързани много отпреди този живот: обичащи, тръпнещи, вечни…


Още от ученическите години, стоенето настрана от останалите бе като специалитет. Беше си аутсайдер. Нямаше омраза от страна на другите, просто се разминаваха по коридорите, сякаш не се забелязват. Нямаше дори съжаление към тази персона. Тя просто бе част от пейзажа, декор от задния план. Учеше много, но успехите преминаваха незабелязано. Кротко седеше на чина си и отбягваше ловко натрапниците, възползващи се от трупаните през годините знания. До момента, когато в живота който живееше, като слънчев лъч не прониза мрака това луничаво лице. Всъщност думите бяха прекалено слаби, за да опишат хаоса, който бе преди в душата. Странно, но човек не знае какво му липсва, докато не го намери. После разбира, че не може без него и се замисля как е живял досега така. В сърцето се запали пламък, а името така ярко засия, че този човек заживя завинаги там.


Страстта бушуваше все така, както първия им път заедно. Тяхното запознанство припали отведнъж чувства, за които на крехката си възраст тогава не знаеха, че са способни. Не можеха и да разгадаят. Намериха се още в училище, но трябваше да минат още шест години, за да станат нещо повече от приятели. Но те устояха, тогава когато, никой не вярваше в тях, тогава, когато всички ги отричаха и заплюваха. Любов ги заплени. Толкова възвишена и дълбока, каквато повечето хора никога не съумяваха да си представят.

Пръстите им се вплетоха търсещо в едно. Нечии устни, жежки като слънцето се спуснаха без свян надолу към извивката на шията. Порядъчно дълго се забавиха там, докато до ушите на притежателя им не достигна стон на дълго потискано доволство. Само че, изразът на екстаз бързо се превърна във вот на протест, когато устните доставящи удоволствие оголиха своето оръжие, оставяйки рязко и без предупреждение следи от зъби. Инстинктивно фигурата се размърда и надигна припряно. И в същия този миг бе придърпана и прикована отново долу. Допирът на пръсти предизвикваше онова вълшебство, присъщо и сравнимо само с божественото. Потресаващ копнеж, изпепеляване на сетивата, отмала, замайваща опияненост, граничеща с незнание за време и място, но с такова свръх усещане за близост, каквото не биха могли и учените да обяснят.

Усещането за взрив се преливаше от единия в другия, запазвайки така, иначе блудната им мисъл. На големи дози между тях преминаваше приковаващо, пристрастяващо силна страст и всяка капка в повече бе способна да доведе до крайна лудост от наслада, сравнима само с дверите на Рая. Бяха като течна лава.

Извади кубчето лед измежду белите си равни зъби и го хвърли зад гърба си. Заспуска се надолу, а влажните, студени устни, трепетно караха тялото отдолу да потреперва в сладка агония за още. Изгарящата нужда сложи край на волностите на мъчителя и той бе властно претъркулен. Треперещите пръсти погалиха широкия гръден кош, плочките, пробягаха за секунда по върховете на гърдите и се спряха на колана. Припряно и трескаво, дивашко дърпане.

- Никога не те е бивало в това - тих, гърлен смях, с дрезгава нотка, която винаги предизвикваше особен тик на вълнение в половинката му, нещо което смяташе за много сладко. Ръката отмества другите две и се заема сама да изпълни желанието. - Защо винаги припираш така? - Погледът му бе лениво премрежен, като на лъв след вечеря, но това бе измамно. Той тепърва щеше да се гощава. Отмахна голям тъмен кичур коса от лицето пред себе си. Искаше да вижда тези атлазени очи, в които гореше син огън.


Веселието, бохемството, известността, непокорството винаги бяха спътници в живота на тази личност. Другата страна на една монета. Център на внимание, душата на компанията, ураганна стихия, вечната широка усмивка, безбройните лунички, чипото, палаво вирнато носле.

Как се намериха тези двамата? И досега продължаваха да се чудят. Разбираха се без думи. Противоположностите им ги караха да се допълват. Скоро всеки знаеше какво мисли, и как ще реагира другия. Характерите им се напаснаха, придобивайки черти от тези на партньора.

Хората смятаха, че дивотата, приказливостта правят него силния в дружбата, но всъщност доминантата бе тихата и затворена личност. Тя подчиняваше само с поглед, покоряваше само с трепването на устните си, но това подчинение бе желано като ''малка, сладка смърт''. И на двамата тази игра им доставяше удоволствие. Такава бе тяхната любов.


Ръцете им се движеха плавно като криле на птица, леко и грациозно, предизвиквайки пожари по кожата. В този екстаз на тела и души думите 'обичам те' летяха и попиваха в сърцето, а дъхът от произнасянето им прошепнати на ухо в сумрака изпълняваше странна магия.

Последно кратко, плитко вдишване и телата застиват изнурени, сякаш за вечността, но това всъщност траеше един-единствен върховен миг. После дълго продължаваха да се отъркват с наслада едно в друго, докато накрая омаята ги правеше неспособни да се движат. Само едва забележимо потреперваха от насъбралата се възбуда, предавайки си последни трепети на изживян копнеж.


Такива бяха те, вечните противоположности, изпепеляваща любов, един живот, две тела: Щефан и Краус.



КРАЙ


Благодаря на всички, които ще отделят няколко минути от живота си, за да прочетат написаното smile.gif



***Бих се радвала да намеря човек, който да ми помогне с редакцията :rolleyes:

Благодаря на didi343, че се отзова :*

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Доста експресивен и интересен стил браво. Лошото е че ми намирисва на шоунен-ай..по добре да беше юри :@ : ( :D

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ауу, харесвам стила ти, добре се е получило. :)

Бтв. - Аз бих се наела да ти съдействам с редакцията, но трябва да се уговорим по ЛС, ако желаеш де.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хареса ми написаното, много образен език, добра подреденост на мислите...

Единствено се отблъснах, когато стигнах до имената :)

Имаш ли и други произведения?

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Благодаря за милите думи и проявения интерес, Razzormaw, didi343, IvYoYo :)

 

 

След космически дълго забавяне и много умуване реших, че след като мненията ви са така положителни, нищо не пречи да постна и другия разказ. По принцип те винаги си вървят заедно, но първо исках да видя какви ще са настроенията на прочелите го, преди да се осмеля да постна и този. Темите са сравнително нетрадиционни и невинаги се приемат добре. И двата са правени за конкурс. Темата беше: 'Любовта е красива във всичките й форми'.

 

 

 

 

 

Пътят, и истината, и животът

 

 

На спирката съм. Както винаги съм там 2-3 минути по-рано. Горещо ми е. Едва се домъкнах до тук. Май съм на път да получа топлинен удар. Облягам се на оградата. Въпреки умората и учестеното си дишане, знам че дори и в момента позата, осанката ми или нещо друго, излъчва необикновена сила и кара останалите хора да поискат да ме покорят и достигнат. Да се преборят за вниманието ми. Защо? И до днес не знам. Аз съм тиха, затворена личност, понякога апатична. Може би заради агорафобията ми(страх от тълпи). Гледам да стоя по-настрани от другите, но не мразя хората, напротив. Опитвам се да не ги забелязвам единствено когато са много, защото имам чувството, че пространството се смалява и въздухът внезапно свършва. Не питайте как ходя да чакам на опашки, но когато се свлечеш пред очите на всички, изведнъж се оказваш най-отпред в редицата.
Сега стоя и примижавам. Къде е проклетият автобус с климатика? Мразя да се потя, а имам чувството, че всяка пора в моето тяло прави точно това в момента. Дори клепачите ми се потят. Ще откача! Лепкавото чувство нараства. Устните ми се напукват и дишам плитко и насечено с полуотворена уста. И тогава я видях. С черна рокля, руса коса. Зрението ми в далечината не е добро, а и жегата изкривява чертите, но приличаше на ефирно видение. Походката й бе лека и сякаш не й костваше ни най-малко усилие. Тя буквално се носеше в този зной и сияеше.
Що за жена бе това? От нея лъхаше една увереност, равна на моята и за момент ми се прииска да ги съпоставим. Тя също ме усети. Сега бяхме като два хищника, дебнещи се в джунглата. Странно нещо са това феромоните. Не бързаше за никъде. Интересно! Дори забави крачка, въпреки че вече закъсняваше за автобуса.
Затворих очи и вдигнах глава, за да погали вятърът мократа ми шия. Всички дрехи ми пречеха. Защо Адам и Ева са съгрешили, за Бога!? Как добре щеше да ми бъде с едно смокиново листенце сега. Знаех, че тя ме гледа. Отдавна ме е преценила. Иска да избяга, но не може да се откъсне от моя досег. Нещо невидимо я задържа. Ядосва се, че не й обръщам внимание, но и се радва, защото се страхува от мен. В нея се борят желания различни от преди и тя не може да реши кое да надделее.
Тялото й е сочно като узрял плод. Има си от всичко точно където трябва, а роклята дяволски добре показва това, без дори да е разголена. Жегата определено не ми действа добре, щом си мисля подобни работи. Дочувам идването на автобуса, лъхва ме горещата вълна и в този момент усещам парфюма й. Стомахът ми се присвива импулсивно, пращайки тръпки по гърба ми. Краищата на роклята й съвсем преднамерено се отъркват в голите ми ръце, пращайки още един сигнал. Всичко в мен крещи: БЯГАЙ! И в този миг срещам очите й. Тогава моето синьо се претопи в нейното зелено.
***
Миришеше ми на урина, но това бързо изчезна с първата й целувка, която опари врата ми. Тогава у мен бегло още подскачаше споменът за шофьора, който изчака изнервено няколко секунди, учуден, че не се качваме. Като под хипноза наблюдавах как тя потъва към пристройките на тоалетните. Не ми оставаше нищо друго, освен да я последвам, оставяйки шишкото зад волана с неговото чудене. Не останах по-назад. Пръстите ми потънаха в меката, сочна плът на гърдите й, попила аромата на лавандула. Сетивата ми се опияниха и в мен се надигна едно особено чувство, нямащо нищо общо с думата апатия. Стонът й, когато гърбът й доста рязко бе прилепен към стената само ме накара да я надигна леко, за да достигне моята височина и да вкуся от тези розови устни. Коляното ми между нейните две също усещаше прохладата на стената отсреща. Карираната риза, която обожавах почти бе останала без копчета. Ужас! Майка ми пак щеше да откаже да я зашие. Вече усещах почти нацяло хладината. Партньорката ми явно бе достатъчно щедра да я сподели, разменяйки си местата. Завъртях я отново рязко към умивалника и я обърнах с гръб. Разтегливите презрамки не бяха никакъв проблем да видя гърбът й и малката бенка която вече обожавах, малко под едната й лопатка. Заслизах целувайки прешлените надолу, откривайки ръба на червените бикини. След малко щях да знам дали е истинска блондинка. Ръцете ми се порадваха на малкия й стегнат за*ник. Късметлийка, а дори не тренираш, помислих си, познавайки разликата. Коремът й също бе хубав, но сега не бях жури на турнир по бодибилдинг, не че някога ми се е случвало, де. Отново обхванах гърдите й и се притиснах в нея, оставяйки й смучка. Тя измърка доволно, забравила къде се намира и все още неосъзнаваща докрай какво я очаква в нашия малък експеримент. Предизвикателството й бе прието без дори да се замисля.
Прогонила първоначалните си страхове, тя отдавна беше покорена. Не ми беше равна. Жалко! Но ми бе симпатична, затова продължих играта. Исках да видя уморената й усмивка накрая. Все пак не бях егоистична натура. Обичах да доставям удоволствие, а междувременно щях да продължа да търся човека, който ще покори мен и знаех, че един поглед щеше да ми бъде достатъчен, за да разбера кой точно е той. Сутиенът също червен отдавна се валяше на пода в нещо, което не исках да разбирам какво е. Явно и нея хич не я интересуваше, понеже гледах как зачервеното й лице с едно доста сладострастно изражение, се повдига към тавана. Показалецът ми се отправи към тези малки примамващи устни. Почувствах натиска на зъби върху него моментално, понеже в същия миг, аз захапах рамото й. Не исках да усещам тези огромни червени нокти върху гърба си, които вече бях на мнение, че бяха червени не само от лака, но ми се наложи, когато няколко минути по-късно я накарах да седне върху седалката на една от кабинките.
М-дам, наистина беше блондинка и тези няколко косъмчета там й отиваха. Намерих това за сладко. За пореден път се самоубедих, че нещо не съм добре. Секунди по-късно с глава между краката й, които се канеха да ме удушат, се замислих, че спокойно можеше да замести сирената за биене на тревога в града. Да, какви неща си мислят хората в моменти като този. Вече казах, че си мисля, че не съм наред, нали? Пет минути по-късно напуканите ми устни още усещаха сладникавия й вкус, когато го споделих с нея. Езикът й лениво се заигра с моя, а после гризвайки за последно ухото ми, се разделихме. Трябваше да хвана следващия автобус. Като всеки средностатистически мъж трябваше да бъда доволен от признанието което получих днес, нали? Само, че имаше един проблем…
***
- Анна, Анна! Ставай, момиче! Лекциите вече свършиха. Пак проспа всичко! - Надигнах се и се вгледах сънено в овалното лице на приятелката си. Гърбът ме болеше, беше ми горещо и инстинктивно облизах нацепените си устни. Бяха приятно сладникави.
***

Чаках на спирката вече пет минути. Пушех, а жегата се промъкваше все така безмилостно в порите ми. Стоях със странно изражение и си мислех за пътя, който изминах от университета до тук. Заглеждах се във всяка руса, която видех и усещането беше специфично.
Усетих смътно чувството, че ме наблюдават и в следващия миг пред погледа ми се развя море от руси къдри. Вдишах някак познат аромат и горещ дъх опари врата ми.
Да ви разкажа ли и останалото? Е, може би някой друг път. Само ще кажа, че понякога откриваш човека от втория поглед.

 

 

 

пп. Razzormaw, посвещавам го на теб, ако не възразяваш. Много се смях като видях мнението ти, защото без да знаеш беше уцелил точно в десетката.

 

 

Знам, че има още за редактиране, така че всяка помощ е добре дошла :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хах, така ли е станало?!  :896767: Еми лошо няма и благодаря за посвещението, кога друг път ще видя иначе... :cry: :D Затова и го прочетох цялото въпреки, че както не веднъж съм казвал съм по други жанрове. Отново GJ за похватите и изобщо в цялостен план изграждането на историята като може би наистина има нужда тук таме да се пипнат някои изречения, а колкото до колебанието дали да го постнеш.. да може да се каже, че са пикантни описаните моменти в този разказ, но поне аз не смятам, че са преминати кой знае какви граници.  :dunno: Накрая пак си заложила на киндерсюрприз както при първия разказ ама за съжаление бях прочел вече това най отдолу и да..  :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Razzormaw, сърдечно благодаря за обективното мнение :)

 

 

 

 

 

 

След горния си пост мисля, че мога да продължа с нов, който е учудващо безопасен за четене, хехе /запазвам си правото да лъжа/. Надявам се да ви хареса  :)

 

 

 

 

Силуетът под прозореца ми

 

 

 

Вече близо два часа стоеше срещу сградата запазена за звездите на компанията. През това време видя там да се промъкват доста млади таланти. Интересното бе, че нищо човешко не им бе чуждо. Късният час на прибиране не се приемаше осъдително, нито, ако си леко подпийнал, или си с компания. Всъщност тук се изсипаха толкова хора, че сякаш раздаваха нещо на промоция. Всички бяха прекалено весели, а глъчта им се чуваше далеч-далеч разнасяна от повея на вятъра . В един момент на Мин Че Ри започна да му се струва, че е объркал мястото. Да, не се бе излъгал. Ориентацията винаги му е куцала, а и нощното виждане не бе за него с тези диоптри и това, че по волята на съдбата вчера остана без очила, сгазени под хилядите крака на тълпата.

'Младите таланти' не се оказаха точно тези, които търсеше, макар и те да имаха талант и то пак в развлекателния бизнес и макар и там да играеха големи пари. От устните му излезе пара, той попристъпи от крак на крак и се поогледа наоколо. После бавно закрачи надолу в прикритието на парковите дървета. Суйтчерът, който носеше бе доста голям за неговото по-скоро все още момчешко, отколкото мъжествено тяло, но поне не му бе студено с него. В добавка с нахлупената шапка, късите три-четвърти панталони и черно-лилавите кецове добиваше вид на някое улично хлапе за което часът на прибиране определено нямаше значение. Добре бе поне, че нямаше представите, че един преследвач трябва да изглежда като черна нинджа. Какво ли не правят филмите с хората понякога. Отмахна кестенявия кичур коса от очите си изваждайки допотопния си телефон, останал му от майка му. Вече минаваше два и половина. Защо ли човекът когото чакаше така се бавеше?

Огледа сградата, едно от местата където начинаещите звезди било то музиканти, актьори или модели прекарваха първите си месеци след кастингите школувайки уменията си. Тук графикът бе строг, компромисите недопустими и мнозина не издържаха на въпросната програма. За тях повече никой и не чуваше. Интересното бе, че идолът когото чакаше не бе начинаещ, въпреки крехките си години. Той бе ментор в целия си блясък, но Мин Че Ри продължаваше да не разбира, защо предпочиташе да живее в малка стаичка за гости, вместо да се шири в някой удобен апартамент на петзвезден хотел. А може би това бе просто заблуда и в момента мениджърите го криеха сред стадото. Стаите наредени една до друга, тънките стени през които се чуваше всичко, където не знаеш кой може да ти подлее вода, атмосферата, всичко бе задушаващо. Тук конкуренцията бе смазваща, така че всеки се стремеше при първа възможност да уличи колегата си по обща стена. Всъщност ръководството много разчиташе на този метод за наблюдение, и определено знаеше как да контролира звездите си. Единствената асоциация за това, която изникваше бе марионетки. Много и послушни марионетки.

Стотици пъти си бе мислел защо тези млади момичета и момчета се хвърлят като нощни пеперуди към свещ в този порочен бизнес. Как ги напъхваха в калъп и ги караха да се борят в машината на шоубизнеса. Как нямаха право на собствена воля и глас, как бяха на всички от тълпата и не бяха ничии. Мин Че Ри не бе имал подобен живот, но той бе достатъчно проницателен, за да знае какво може да крие лъскавото лустро на звездите. Често бе обвиняван в черногледство, в незнание как да се радва на живота, в скептицизъм и вечно мърморене. О, как му липсваха тези обвинения, изречени от най-близкия му човек. Как му липсваше сладко нацупената физиономия, двете опашки завършващи с цветни ластичета, мирисът на бонбони наоколо и хилядите разпилени по пода хартиики. Как му липсваха вечните недоразумения, кавги и пакости на които се натъкваше прибирайки се скапан от работа. Сега щом се прибереше единственото което заварваше бяха дискове, плакати и усмихнатото лице гледащо го от стената, което сякаш му се присмиваше. Презираше го с цялото си сърце. Онзи когото щом затвореше очи изникваше неканен в съзнанието му. И бе толкова слаб, че можеше само да къса и чупи докато светът му бавно се пропукваше, докато душата му виеше и се молеше бъдещето да не е толкова черно колкото в момента бе сърцето му.

Все още не разбираше как успяха да потулят случая. Може би защото мястото, където стана инцидентът не бе обявено публично, а феновете се бяха разбягали като ужилени след станалото. Чашата кафе в ръката му жално изплака изпод неочаквания натиск. Идолът. Не искаше да се сеща за името му, макар да му бе до болка познато. Човекът когото погледна вчера в очите и който го отмина сякаш бе празно пространство. Човекът, който направи същото и със сестра му часове по-рано.

Всичко наново изплува в съзнанието от измъчени спомени. Само преди няколко часа се бе добрал някак си до фоайето на компанията и все още с измачкани дрехи, треперещ и усещащ кръвта на сестра си по пръстите си, вярваше, че някой ще поеме отговорност за стореното. Дори и сега поглеждайки пръстите си те трепереха и сякаш още усещаше да лепнат миришейки сладникаво. Какъв наивник се оказа, защото не само, че не го допуснаха да влезе и на инч по-навътре, но и се размина с главния виновник за краха в своя живот. Трудно можеше да опише емоцията, която премина по тялото му, но погледът му потъмня и в него определено се загнезди представа за саморазправа на която в момента изобщо не бе способен. Преди докрай да осъзнае това бе изхвърлен от охраната на двайсетина метра от сградата, а идолът се бе качил в чакащия го бус и вече потегляше. През пелерината от емоции и лудешкия бяг на мисли на Мин Че Ри не му оставаше друго, освен да се моли задръстванията в този град поне веднъж да си свършат добре работата, за да може да последва колата с велосипеда си. Потърка ожулените си колене и се метна на колелото. Първоначално доста несигурен той караше като пиян, влюбен ученик, но постепенно мисълта защо бе дошъл и какво стана преди броени минути му дадоха сила и устрем за които не подозираше.

Шум на двигател го върна в настоящето. Бял автомобил без никакви отличителни знаци спря на алеята в близост до входа. Макар фигурата да направи едва няколко крачки преди да потъне във вътрешността на сградата, наблюдаващият го бе сигурен, че това е неговата цел. Когато минути по-късно светна и точно определена стая вече нямаше никакви съмнения.

Стаята която наблюдаваше все още светеше, въпреки че наближаваше четири и тридесет посред нощ. Звездите често имаха натоварен график, но при положение, че този ден за последно видя идола в парка, преди да звъннат от болницата, за да се върне спешно, се чудеше на забавянето му. Какво ли минава през главата на един идол в мигове като този, когато е сам, далече от тълпата? Когато е себе си, а не поредната роля? Когато не може да заспи?

Този път не остави никакъв шанс на чашата в ръката си. Студената течност се разля по пръстите му, но усети хлад чак в сърцето си. Прогърмя. Небето също се бунтуваше. Събитията от последните часове просто ескалираха в главата му. Мислите се заблъскаха като рояк пчели и заглушиха всякаква трезва преценка. Наведе се, обхващайки тила си с ръце. Замята се като уловена в мрежа птичка и усети как не успява да си поеме дъх. Пред погледа му заиграха цветни петна. Усети паниката която го обзема и бе на ръба да полудее. Прииска му се да заплаче, но сълзите просто не идваха и от това се чувстваше още по-нищожен. Небето заплака вместо него и едри капки дъжд покриха лицето му. Гледаше това черно небе с невиждащ поглед. Водата пълнеше очите му. Небосводът сякаш се продъни и само за няколко мига го измокри до кости. Отвърна лице и пусна чашата, която глухо шльопна в локвата до него. Забърса клепачите си и се вгледа към стаята на втория етаж. От там получи потвърждение, че бе станало време да се прибира. Вкъщи го чакаше празен дом. Празен, заради човека, който спеше горе.

 

 

Учудващо, но наскоро изгледах корейския филм Мълчаливите' и ето ти, сетих се за това си откъсче, онеправданите и ненаказаните.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Прочетох ги. Заради шоджо-ай във втория, ще ти кажа, че го хейтвам на минутата. :282: В частност ще добавя, че хич не си падам по жанра, докато еквивалента му яои, страшно ме зарибява. Така де, аз не видях грешки, които подлежат на редакция, може би защото и аз не съм някакъв спец, но ми хареса експресивността и в трите, като в последното болката бе описана по-запленяващо. Или може би си имам мазохистична природа, та затова последния разказ ми допадна повече.

 

Ще се радвам да видя още! :emote_kiss3:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ау, каква приятна изненада да те видя тук. Мисля, че до сега си коментирала само един мой разказ. Онзи недовършения, който между другото ще довърша в двата варианта даже, само чакам да стигна точно бележките по него, че имам много записани идеи, а време никакво да ги погледна. Срамота!

 

Относно шоуджо-ай историята. Самата аз още не мога да свикна с мисълта, че съм я писала, защото това е нещо нетипично като тематика за мен. Но обичам да експериментирам със стила си и да се предизвиквам, и завършвайки този експеримент, много се израдвах на крайния резултат. Смея да кажа, че чрез него станах доста по-смела и уверена в себе си :)

 

Ще видиш още. Общо взето сега си чета всички стари работи, пooправям каквото не ми харесва и ги поствам. С удоволствие ще продължавам да поствам, като виждам, че има кой да чете и да се радва на написаното. Приятно е когато усещаш подкрепа отстрани  :)

 

Изключително много се радвам, че се включи и изрази мнението си ^^

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Още едно разказче:

 

 

 

 

Наследството

 

 

Болестта бавно бе надвивала крехкото ми тяло с всяка една мъчителна секунда, без да зная. Живееше ли ми се? Исках ли да просъществувам? Тези въпроси не спирах да си задавам. Естествено, всяко живо същество поставено пред заплахата животът му да бъде отнет внезапно, против волята му би се противопоставило. Тогава защо вървях и се усмихвах?

 

Излязох от кабинета на доктора. Вървях, а дъхът се изнизваше от дробовете ми като пясък измежду пръстите. Бях неспособна да го задържа, както и самия живот. Виждах по-скоро с периферното си зрение струйките от обърканото си дишане и продължавах да се чудя.

 

Пролетта настъпваше. Слънцето все още беше далечно, но вече напомняше за себе си като стар приятел срещнат след 20 години раздяла. Дишането ми бе само фрагмент, частица от цялото. Не чувах глъчта на хората около мен. Забързаното им нервно движение. За къде бързаха? И те като мен се бяха запътили натам, само, че в бързината не им оставаше време да мислят за Нея - Госпожата, Богинята, Онази с косата. Признавам, бях объркана. Не можех да приема спокойствието, което ме бе обзело и това ме шокираше.

 

Винаги съм се страхувала от Нея. Осъзнавах, че е неизбежна и това ме плашеше до мозъка на костите ми, но някак, някак не можех да се примиря. И все пак си мислех, че ще имам достатъчно години да се страхувам и бавно да умирам от страх. Но не би. Ето, съдбата се пошегува за пореден път с мен. Тя ме изненада подобно на дама дошла доста преди своя кавалер. Онази с косата явно бързаше. Разсейки - много и навсякъде. Три месеца.

 

Нищо чудно, че недолюбвах докторите. При тях никога не се ходеше от хубаво. Срещайки бездушните им израженийца ми се доплакваше, но от смях, макар да беше тъжно. Равнодушни като онази права линийка на монитора миг преди да обявят края, угасването на поредния пламък.

 

Стресът щеще да ме убие много преди това, успокоявах се аз. Спокойствието ми ме ужасяваше. Защо ръцете ми не трепереха, краката ми не се подкосяваха, сърцето ми не биеше бясно в гърлото ми? Защо за Бога инстинктивно избягвах всички коли? Не можеше ли всичко да свърши сега? И къде по м*йка му се бях запътила?

 

Ще липсвам ли на някого? Това си задава всеки човек. Както бе казал някой: "Има голяма разлика между това да си сам и самотен". Никога не съм чувствала нуждата да ми липва някой, а относно това дали аз ще липсвам? Горката ми котка! Чувството да не липсваш на никой обаче е страшно. Човек по природа е егоист. Същността, гордостта му не може да приеме това да не е нужен никому.

 

Имам брат, той има семейство. Щях ли да липсвам? Само временно. Ще избледнее. Май само ще им създам грижи. Да прекарат 3 месеца в болницата. Никога не ми е било специалитет да се натрапвам на хората. Искам поне в смъртта си да съм спокойна. С всяка фибра на изтощеното си тяло се носех нанякъде. На къде?

 

Ще наема човек. Той ще се грижи за мен последните седмици. В началото ще посещавам брат си. Ще се радвам на племенничката ми, докато тялото ми все още беше цяло отвън, защото отвътре биваше разкъсвано на хиляди парченца. По-късно когато ми стане невъзможно да излизам, щях да поддържам връзка по телефона. Ядосвах че, че тялото ми отслабваше, гласът ми също. Тревожех се, че ще забележат. Не, те бяха твърде улисани в живота, за да забележат смъртта. А тя беше близо. А когато болките станеха непоносими...

 

Господи! Защо съм така добре запозната? Уплаших се от себе си, от мислите си, от хладнокръвието на което бях способна. Не! Уплаших се от това какъв съм реалист, с каква учудваща точност преценявах ситуацията. Разбрах накъде се бях запътила. Бях тръгнала да организирам собственото си погребение. Поне цветята щяха да бъдат по мой вкус. Искам поне веднъж моята дума да е последна.

 

Погледът ми се спря. Червената точка. Зелените ми очи случайно се врязаха в нея. Дали да не сложа точка още сега? Погледнах надолу през перилата. Мостът на самоубийците. Колко услужливи бяха хората понякога. Да сложат червена точка, мястото където оптимално бързо да се срещнеш Нея. Цял живот си се мъчил, защо да се мъчиш и в смъртта.

 

Замислих се. Какъв е смисълът на живота? Нали, все това се питаме? Да оставим нещо след себе си. Това ли беше? Тогава си поставих цел. Да открия нещо, което си заслужава да оставя.

 

"Докато те боли, значи си жив" - девизът ми на отявлен мазохист. Гледах да го спазвам, с изключение на времето, през което ме налягаха депресии. Тогава често си мислех за теб Богиньо, като за избавление. Странно, нали? При положение, че имам фобия от теб, но депресиите ме правеха безчувствена към болката, която умишлено търсех, за да ме държи в реалността и безстрашна в страха си към теб.

 

Иронична си, Боже колко си саркастична! Дори в последните ми мигове не спираш да си играеш с мен, нали Богиньо?

 

Жалка си! Присмях се на себе си. Това ли смяташ да оставиш на другите. Все още се взирах в точката. Малко зрелище за финал. Ще се размажеш долу. Ще те дадат по новините. Ще кажат какъв прекрасен човек си била, дори и да си била сериен убиец. Щях да шокирам всички. Толкова бе лесно. Трябваше само да прескоча перилата. Ръцете ми се впиха в метала докато побеляха. Усетих как всичките ми страхове се топят. Това бе по-краткият вариант.

 

Стига, мила! Никога не си обичала да ти е лесно. Колко съм мекушава? Отново се съобразявам. Винаги първо мисля за другите и тогава за себе си. А какво искам аз? Хайде, обади се и ти, Вольо. Нима в мен няма нещо с подобно име или си толкова слаба, че не можеш да се пребориш за думата. Кое те заглушава? Съвестта ли? Цял живот ми е пречила. Проклета да е!

 

Е, какво искаш?

Искам всичко да свърши, час по-скоро. Чакането ме уморява, но отговора ми още го няма.

 

 

-----------------------------------------

 

 

Няколко седмици по-късно.

 

 

Проклети доктори! Дори не те оставят да умреш на спокойствие. Защо да дишам проклетия им въздух? Зловонието на лекарства, от което ми се повдига. Не, че не ми се повдига от всичко, де. Изгоних сестрата на пазар. Котка ли споменах, че имам? Всъщост е куче. Лекарствата май имат доста странични ефекти. Ще изведа Топчо на разходка. От както разбрах, че Бог иска да ме прибере при себе си, мислите ми са станали доста накъсани и противоречиви. Вече и аз не разбирам себе си. Усмихвам се. Устните ми синеят и треперят. По дяволите, сестрата ще бърза да се върне! Време е за следващата доза морфин. Краката вече отказваха да ми се подчинават. Едва бях изминала 5 метра. Жалка съм. Хаха, критична към себе си дори и в този миг. Типично.

 

Усетих пак онази слабост, която сковава цялото ми тяло, онази сладка отмала. Приспива ми се. Обикновено става след поредната доза. Вече не ми е студено, а виждам как слънцето залязва. Легнала съм на поляната. Топчо час по час идва да ме проверява. Стои неспокойно, ближе ме по челото и почва да скимти тревожно. Отивай си вкъщи, момче! Аз не искам да се прибирам. Получих го. Моя отговор, открих го и повече не ми бе нужно. Питате се, дали получих някакво велико прозрение, виждайки живота си на лента? Не. Просто се обърнах и направих следващата крачка, отвъд познатото.

 

Дъхът ми беше по-дълъг от обичайното, бавен и продължителен тласък. Слънцето отдавна гаснеше. С последните си лъчи галеше бледите ми страни. Излезлият внезапно вятър рошеше бретона ми. В сянката от дълги тъмни мигли видях диханието си като снопче бяла призрачна пара. Красиво е. Защо още бях с тази тъпа усмивка? Глупавото куче още седеше до мен. Проклета лоялност!

 

Е, какво оставих след себе си?

 

Отговорът ме изуми с простотата си...

 

 

 

                                                                                                  ...място, място за следващия.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Добре е ,не мога да те оценя кой знае колко ,не съм експерт :D

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Благодаря за изразените мнения ;)

 

 

 

Малко експерименти със стила на писане. Началото е писано ноември 2014, затова си оставих месеца да ми напомня. Направих няколко варианта, но този ми е най на сърце, затова ще го постна като он шот:

 

 

 

 

Капка живот

 

 

***

- Чуваш ли ме?
Тишина.
Неизвестност.
Страх.
Тъмнина.
Вик.
- БЯГАЙ!!!

***

Пу 'Укал - светът на хората. Селището беше малко и китно. Името му беше трудно за запомняне. Сгушено сред хълмовете то оставаше в ниското и сутрин до късно мъглата се стелеше над него, докарвайки призрачни нотки. Влагата се бе просмукала във всяка частица като визитна картичка на мястото. Сградите бяха абсолютно идентични с изключение на храма и поликлиниката. Отвсякъде лъхаше скуката и спокойствието на провинция. Хората бяха с еднаква опростена нагласа за съществуване. Изненади не съществуваха. Времето като че ли беше застинало и те живееха в едно постоянно дежа ву. Дните им изглеждаха еднакви, годините също. 
Свечеряваше се бързо. Постепенно водата се обви в синкавата пара на тъмни талази. Движението й бе едва доловимо и тя безшумно се промъкваше по криволичещото дере като лъскав смок. Вкусът й бе богат и сладникав. Пътят й се спускаше през съседното възвишение и се проточваше десетки километри достигайки до светлинките долу. На една издатина където сушата се врязваше в коритото един сръндак за миг се стъписа и боязливо се взря в пейзажа за надвиснала опасност. Черните му като маслини очи блещукаха и тайнствено прикриваха лудо биещото му сърце. Приличаше на горски дух, който само след миг ще хукне и ще се превърне в снопче магически прашец. Минералният извор беше топъл, но над повърхността витаеше щипещия студ на ноемврийската зима. Луната трептеше във водното огледало. Оглеждаше пълното си лице обагрено в червено и злокобно се поклащаше. Пълнолуние във високосна година. Чакането свърши. Това бе нощта. Нощта за хранене.

–––––––––––––––––––––––––––––––

*Водата се проточи между пръстите му лениво, сякаш беше мед*
Тръсна глава.
- Чуваш ли ме? - Гласът долиташе на пресекулки. Отслабваше неразбираемо, после упорито се засилваше. Звучеше като откоси, които се забиват в тила ти. Сякаш бе сирена предвещаваща бедствие. Тръпките сами те полазваха по гърба от смътното усещане за гибелна близост. 
*Опашка*
Направо ти се завива свят от сладникавата миризма. Осъзнаваш какво е и макар да ти е много зле знаеш, че това по ръцете ти не е твое. Все пак усещаш, че имаш травми. Сигурно ребрата те болят и с всяко поемане на въздух дочуваш свистене. Усещаш тялото си ожулено като с пемза. Така сякаш е било вързано в чувал и ритано докато не остане здрава кост в него.
*Люспи*
Усещаш нещо ново в себе си, което се крие дори и от теб самия. Не можеш да фокусираш ясно, а когато започнеш да различаваш очертания ти се приисква да стовариш и своите вътрешности при чуждите. Карантията мирише на нещо средно между втасало и обществена тоалетна. 
*Мирис на риба*
Призлява ти от гледката. Десетки осакатени тела, които сякаш някой месар е разфасовал. Навсякъде има парчета. Разкъсани, изкормени, оглозгани. Всеки изобретателен начин, чието богато въображение може да се присети. 
*Златисто и морско зелено преливащи се в едно*
От земята те гледа едно застинало като от стъкло око отдавна изгубило блясъка си, а на мястото на другото зее дупка. Лицето е сбръчкано в смъртна агония. Тънките устни са опънати до скъсване, а зъбите оголени като на куче. И изведнъж осъзнаваш, че тялото го няма и това е просто една гротескна маска на смъртта. Оглеждаш се и за пореден път ти се приисква да се събудиш. Намираш се в лоното на голяма и гъста гора. Огромни дървета свеждат клоните си и скриват нощното небе. Никога не си стъпвал тук. Не знаеш и как си се озовал на това място.
*Странните образи продължават да се преплитат с ужасяващата реалност*
Изведнъж нещо студено се плъзга по рамото ти. Обръщаш се и виждаш парчето плът свличащо се по теб. Иде ти да се разтрепериш, но тялото ти не реагира.
*Кадрите следват един след друг крайно непонятни*
Ако погледнеш нагоре ще видиш още смърт. Тогава стомашните ти сокове ще се заизкачват без предупреждение и ще се задавиш в собственото си самосъзнание.
- Какво още чакаш? Няма време! - Тревожността в тона достига невъзможни честоти като мощно кресчендо и вибрира чак в кората на мозъка ти. Стъпките приближаваха все повече. Не можеш да осъзнаеш какво точно става, но знаеш, че става дума за живота ти. - БЯГАЙ!!!

 

 

ПП. Не знам защо излиза маркирано в черно, нито как да го махна. Също не разбирам и защо понякога текстът ми се болдва след като копирам името на някой потребител. Ако някой е наясно, бих се радвала да сподели как да се справя с това  :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПП. Не знам защо излиза маркирано в черно, нито как да го махна. Също не разбирам и защо понякога текстът ми се болдва след като копирам името на някой потребител. Ако някой е наясно, бих се радвала да сподели как да се справя с това

 

Аз пък си помислих, че си садистична натура, която обича да изтезава хората с тея натрапчиви бели изречения на черен фон предвид, че поне моето зрение му беше доста трудно да се фокусира четейки и прехвърляйки от и без друго белия форумен цвят към въпросните редове. :D Помислих си че е някъв екстра mindfuck ефект преди да видя написаното най долу. :D Проблема е най вероятно от документа от който си го копнала и начина му на форматиране. Почти бих се обзаложил, че този текст е бил в форум с черен бекграунд на текството поле преди да се озове тук понеже имах подобни проблеми като копирах самият аз по особено форматиран текст. Начина да се отървеш е да го изтриеш и да го набереш като бял човек или да го копнеш в друг текстов файл и да го преместиш тука както направих аз с цитата по горе, който също ми излизаше така както на теб, а става въпрос за отделен пост.

 

Иначе ми хареса и това и предното понеже са нахвърляни доста интересни чувства и мисли и то по доста сносен начин.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Не само последното, всичките ти неща ми харесаха! Ще чакам още нещо от теб с огромно нетърпение. Допадна ми цялата тази злокобна, плътна емоция събрана в няколко реда. 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Аз си харесах „наследство “  и то не от сега :) Харесва ми, че експериментираш  :) 

А Кристина заслужава да бъде наказана, никакви текстове за нея , докато тя не публикува от нещо свое   

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Болна съм и искам прошка! Даже може да ми метнете нещо да ме излекувате! ( И двете!) 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
След подобни мнения, написани от хора, чието мнение уважаваш, как да не се зарадва човек. Благодаря от сърце :*
Нали знаете, че не бих отказала и критики ;)
 
 
 
Всъщност съм мазохист :Д
Ммм, но изказването ти, че това може да е някакъв mindfuck ефект, започва все повече да ми харесва. Определено дефектът може да се превърне в ефект. И въпреки, че ще е по-трудоемко за четене, се замислям да го оставя така.
 
Направо се обзалагай. Ще спечелиш баса ;)
Форумът където поствам черновите си е с черен фон, но до сега не съм се замисляла, че това може да създаде проблеми при прехвърляне. Не съм мн на ти' с технологиите. Предпочитам да пиша на листи през повечето време, но пък тях често ги губя. 
 
 
 
Крис, очаквай включване съвсем скоро тогава ;)
 
Има две неща, в които хич не ме бива: фентъзи и дълги проекти. Естествено реших да пиша фентъзи-дълъг проект :Д Надявам се скоро Чернините, Отровата и Лабиринта да оживеят. Това е поредното предизвикателство, което си поставям. Всъщност тази година имам юбилей и искам да го отбележа с нещо по-така. Правя 10 години откакто пиша. Бих казала 10 години от най-смисленото ми съществуване. Пожелавам на всеки да открие себе си по подобен омагьосващ начин. Чувството е една безкрайна удовлетвореност да намериш себе си във всеки герой или да бъдеш някого когото в реалността никога не би могъл да си. 
 
 
Кева, не знаех, че ме следиш от преди. Много приятна изненада. Аз пък все още точа лиги да видя нещо твое :)
 
 
 
 
Много благодаря за насоките, помощта и както винаги обективното мнение на всички ви. Повярвайте, невероятно радващо е когато можеш да споделиш нещо и да има кой да го оцени.
 
 
 
 
 
ПП.  И Крис, никакво разболяване повече, освен ако не си болна от любов по героите, който списваш в момента ;)
 
 
 
***************************************
 
Сега мисля да постна нещо, което наричам чат с рапиране. Имам едно единствено написано стихотворение, което беше толкова ужасно, че бях решила да не пиша рими никога повече. Ест човек никога не тр да казва никога. Въпреки че далеч не е перфектно, според мен си има чар:
 

[11:04:53] снежния човек: тук съм, ваааааааааа
[11:05:05] снежния човек: дай заедно да драснем едно стихотворение, а?
[11:06:13] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ум!?
[11:06:41] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не ме бива със стиховете ((блуш))
[11:10:01] снежния човек: всеки пише по един ред,
[11:10:10] снежния човек: ако му дойде на ум повече, пише повече
[11:10:51] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: оки
[11:11:00] снежния човек: кой почва и на каква тема ще е?
[11:11:06] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: давай ти
[11:11:08] снежния човек: всеки като свърши пише
[11:11:09] снежния човек: .
[11:11:15] снежния човек: на следващия ред
[11:11:20] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: оки
[11:11:48] снежния човек: Говоря с Вилито по чата,
с рими много хора млатя
[11:11:48] снежния човек: .
[11:12:37] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: А Вилито говори с мен,
[11:12:47] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: защото аз съм джентълмен
[11:12:49] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:12:52] снежния човек: хахахаахахахха
[11:13:19] снежния човек: Времето в чата си не губя,
в интернет се трудя
[11:13:21] снежния човек: .
[11:14:24] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и здраво мозъкът си аз напрягам,
[11:14:46] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и все на 'умни' дейности наблягам
[11:15:11] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:15:56] снежния човек: бреииииии не можела да пиши рими, а?
Че ти си била поетична душа!
[11:15:58] снежния човек: .
[11:17:14] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: поетиката ми тъй здраво съква,
[11:17:31] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: че да пиша стихове кураж не ми вдъхва
[11:17:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:17:54] снежния човек: не е вярно-в римата добра си ти,
не вярвам на твоите лъжи
[11:17:56] снежния човек: .
[11:18:58] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: да лъжа хич не ми е знай присъщо,
[11:19:21] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: но пък обичам да се смея и шегувам също
[11:19:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:19:27] снежния човек: аз пък няма да ти викам тъщо
[11:19:29] снежния човек: хахахахаххаха
[11:19:36] снежния човек: .
[11:20:08] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не, няма, щот съм ти баща
[11:20:15] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и ще ме уважаваш за това
[11:20:17] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:20:35] снежния човек: ((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))
каня те на гости аз у нас,
но нямаш пари даже за такси до вас
[11:21:07] снежния човек: велика си-кефиш
[11:21:27] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не, нямам, ще ходя май пак пеш
[11:21:40] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: в тези трънки и в тоз' леш
[11:21:42] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:21:47] снежния човек: хи8хихиихихихихихихих
[11:21:53] снежния човек: добри идеи имаш
[11:22:05] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (опа, тука те преварих, нямаше точка ((дох)))
[11:22:39] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не мога да запазя смисъла, това ме дразни, пилея го
[11:26:01] снежния човек: ако нямаш точка, сложи запетая,
с рими ще те аз омая
но те няма и няма, с кой да си пия чая
в мойта детска одая
[11:26:02] снежния човек: .
[11:27:10] снежния човек: нищо не пилееш важното е с римата да се смееш
[11:27:11] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: сложила съм точка още горе
[11:27:19] снежния човек: .
[11:27:20] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не се занасяй ти, аморе
[11:27:26] снежния човек: хехехехехехехехаххахахахахаххахахаха
[11:27:31] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: намести си добре очилата
[11:27:36] снежния човек: хахахахахахахахахахахаххахаха
[11:27:40] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и не си гледай само между краката
[11:27:45] снежния човек: ихъихихихихихихиихихихи
[11:28:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:28:37] снежния човек: ще размажа с рими на всеки аз главата,
на тоз който каже, че не са ми красиви очилата.
Взел съм ги само втора употреба,
[11:28:43] снежния човек: да го е*а
[11:28:47] снежния човек: .
[11:30:19] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: е тука вече ме затрудни, ом :D
[11:30:41] снежния човек: кажи каквот ти дойде на ума, аз ще го довърша
[11:30:45] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: главата, краката и очилата
[11:30:52] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: за мене нямат значение,
[11:31:08] снежния човек: не робувам на хорското мнение
[11:31:09] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: защото не зачитам аз хич чуждото мнение
[11:31:10] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:31:15] снежния човек: ааааа, ок.
[11:32:00] снежния човек: за мен пък човешката глава е важна,
и как косата си приглаждам
[11:32:01] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (което не е така всъщност, ма нали всички рапъри са грубияни, та навлизам в образ :D)
[11:32:09] снежния човек: .
[11:32:16] снежния човек: :)
[11:34:12] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: тука хич и не видях аз рима,
[11:34:24] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ако имаше такава, удари ма
[11:34:24] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:34:40] снежния човек: имаше рима
[11:34:56] снежния човек: добре де, приличаше на рима
[11:35:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: :D
[11:35:31] снежния човек: ама съм срещал такива в стихотворения-не да завършва на същите букви, ами на подобни.
[11:36:43 | (11:37:55 — редактирано)] снежния човек: сега с текста продължавам
титлата си на краля-рапър утвърждавам
пиша без да спирам
скоро нема да умирам.
отивам до аерогарата билета си чекирам,
в далечна страна ще концертирам
канят ме в Уганда
да правя на албума пропаганда
[11:36:46] снежния човек: хахахахахахаххахахаха
[11:36:47] снежния човек: .
[11:37:58] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и аз съм срещала такива,
[11:38:29] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ама главата на тези хора не увира
[11:39:23] снежния човек: хихиихихихихииихи
[11:39:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:39:41] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (и пак зациклих, и пак няма рима, лол)
[11:40:48] снежния човек: няма как да върви-
те нямат акъл за пет пари.
добре, че не съм като тях-
ами карам собствен "Майбах"
[11:41:07] снежния човек: е имаше рима завърши на "а"
[11:41:19] снежния човек: не се стягай де, забавно ми е, добре действаш за сега, отпусни се
[11:42:54] снежния човек: .
[11:43:10] снежния човек: ако не беше добра нямаше да стигнем дотук
[11:43:15] снежния човек: имаш талант, спокич
[11:43:19] снежния човек: добре се получава
[11:43:19] снежния човек: .
[11:44:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: то добре се получава,
[11:44:15] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ма аз съм се стегнала кат стара крава
[11:44:47] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: това е то да си перфекционист
[11:45:06] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: никога, нищо не е наред, и никога, нищо не е на шест
[11:45:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:45:55] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (отидохме в зоологията :D)
[11:47:31] снежния човек: ахъаххахахахахахахахахахаха
[11:47:45] снежния човек: прекалено си претенциозна към себе си
[11:50:02] снежния човек: за сега е добре, имаме още 30 мин, да знаеш
до тогава няма да се маеш
и няма тук да ми се каеш,
че уж нямала си рима,
че не мо'еш да пишеш ти за трима
[11:50:03] снежния човек: .
[11:50:21] снежния човек: ти си, аморе
[11:50:21] снежния човек: :D
[11:50:28] снежния човек: казва ти го, Жоре
[11:50:31] снежния човек: .
[11:51:16] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ух, че сладко,
[11:51:29 | (11:52:19 — редактирано)] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: за съжаление е твърде кратко
[11:51:44] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: а тридесет минути аз да продължа
[11:52:09] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: невъзможно ми се струва толкова да издържа :D
[11:52:48] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: тез' рими да не мислиш, че са те безкрайни
[11:53:00] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и мозъкът ми има своите малки тайни
[11:53:48] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: дърт е той за подобно изстъпление,
[11:54:04] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: да го измъчвам още ми се струва престъпление
[11:54:06] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:56:16] снежния човек: и мозъкът ми има тайни хахахахахахаххахахааххаххахаххахахахаха
[11:57:15] снежния човек: няма тъкмо съм загрял
чудя се как ощ' не съм те възпял
ще напиша аз за тебе ода
и за цяла кучешка порода
[11:57:25] снежния човек: .
[11:58:42] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: как от крава мина ти на куче?
[11:59:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: все на зоология влече
[11:59:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: истината де остана, бре
[11:59:25] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:59:29 | (11:59:48 — редактирано)] снежния човек: обичам аз селската тематика
но имам и 6 по математика
[11:59:55] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: имам три с триста зора
[12:00:07] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не се еб**ай с близки хора
[12:00:08] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:00:41] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: това е болна тема знай,
[12:00:52] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не ще ми мине нивга май
[12:00:53] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:02:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (не се шашкай, така ми войдисват римите, а това с тройката наистина трудно го изживявам :D)
[12:02:29] снежния човек: няма-ти си ми много близка-
ти си мойто, аморе
аз съм твойто куоре
[12:03:34] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: хехе, чувам аз едни сирени тука
[12:03:49] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: пак е сгазил някой лука
[12:04:01] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: пуска ги, че оглушава
[12:04:09] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: мислите ми заглушава
[12:04:11] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:06:03] снежния човек: това е за героите умрели за свобода
[12:06:31] снежния човек: не съм фен аз на рода
[12:06:45] снежния човек: всеки ме знае, че съм рапъра на народа
[12:06:51] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: знам аз за какво е това
[12:06:58] снежния човек: и мечтая за истинска свобода
[12:07:07] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: но тр ли да оглушаваме, за Бога
[12:08:33] снежния човек: не знаеш, не лъжи...
CENSORED!~
...казваме ти го макар да ни е срам
[12:10:38] снежния човек: ((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))
[12:10:39] снежния човек: .
[12:11:50] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: че си срамежлив личи си от далеко
[12:12:01] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: тогава изчервява ти се дори и дупето
[12:12:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:14:36] снежния човек: хахахахахахахахахахахах
[12:15:03 | (12:15:40 — редактирано)] снежния човек: аз съм срамежлив, а ти не си?
какво правихте с Минко в храстити?
[12:15:24] снежния човек: признай си-не обичам аз лъжата,
ще те удрям със сопа през ръката
[12:15:26] снежния човек: .
[12:16:49] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ръката ми с какво ти е виновна,
[12:17:00] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: че ти садист си по природа?
[12:17:19] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не си измисляй слухове безброй
[12:17:29] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: а слушай татка си, ша има бой
[12:17:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:17:33] снежния човек: ами удари ми един бой, хахахахахха
[12:19:08] снежния човек: отивам при колега да играя дартс,
обличам тениската на супер файвс
[12:19:18] снежния човек: и си заминавам
[12:19:20] снежния човек: за тебе, аморе аз забравям
[12:19:36] снежния човек: а Минко скоро ще отравям.
[12:19:51] снежния човек: боровинките ще окастря
[12:20:21] снежния човек: и тук рима не мога да измисля
[12:20:26] снежния човек: трябва добре до го обмисля
[12:20:44] снежния човек: отивам на улица 'Орлица' 33,
там ще лудея по дартс игри
[12:21:16] снежния човек: айде, Вили,
[12:21:18] снежния човек: аз изчезвам
[12:21:22] снежния човек: получи се много готино
[12:21:26] снежния човек: на мен ми хареса,
[12:21:28] снежния човек: а на теб?
[12:23:17] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: супер е, ще си го постна в блога
[12:23:26] снежния човек: КОЕ?
[12:23:30] снежния човек: ВСИЧКОТО ТОВА ЛИ?
[12:23:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и ще се хваля на разни хора :D
[12:23:43] снежния човек: ама, наистина ли?
[12:23:47] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: а, не бе!
[12:23:56] снежния човек: супер
[12:23:59] снежния човек: айде, публикувай го!
[12:24:07] снежния човек: после и аз ще го прочета
[12:24:07] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: радвам се, че нямаш против, понеже
[12:24:17] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: това за мен си бе постижение
[12:24:38] снежния човек: и лесно решение
[12:24:40] снежния човек: :)

 
Вътре има мн препратки, които са сантиментално свързани с мен и едва ли ще станат разбираеми за четящите отстрани. Може би тр да дам малко легенда:
 
Обръщението 'баща' е наш лаф с партньора ми. Той често ме бъзика, че съм му като баща :Д, оттам и закачката ми в чата по-горе.
А обръщението 'аморе' идва от част на името на фирма, в която някога работех ;)
 
 
Ами, това е. Няма да изпадам в повече словоизлияния :Д
 
 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Най-накрая измислих име на черния откъс от по-горе. Реших да го кръстя 'Капка живот'. Сега след като измислих име и на този, мисля, че мога да го постна:

 

 

 

Искам

 

 

В живота на младежа времето никога не стига и в момента Рен можеше да се закълне в най-святото си, че е точно така. Търчеше по коридора като същинска хала и проклинаше новата ши-он. Откакто започна учебният цикъл никак не му вървеше. Сегашните преподаватели явно бяха усвоили иновативните си методи на обучение от някой тиранин с изкривена представа за болка и удоволствие. Тренировката му бе садомазохистичен терор с красива господарка и не, че би имал нещо против, защото и друг път бе разигравал подобни етюди в спалнята си, но краят на тренинга му този път никак не бе щастлив. Новата преподавателка не само, че не поддаде дори и на късче от чара, така както се бе случило с не една или две нейни колежки, ами и сякаш бе безчувствена като статуя. Тренировките на Рен бяха специфични и с течение на времето достигнаха нива, в които бе опознал слабостите на плътта почти до съвършенство. За себе си бе реалист. Знаеше, че неговата е крайно слаба и податлива, но козът се криеше в това, че тази на останалите бе с много по-нисък праг на пречупване. Това ги правеше идеални за моделиране и благодатни за множество игри и наслади, които дръзкият ум на Рен бе способен да роди. В последно време се бе оказал пренаситен от тленното. Всичко му изглеждаше еднакво. Бе загубило свежестта и чара си, докато не видя нея и не я поиска. Бе различно от учителката. Нея искаше да надмине. Искаше да й докаже, че нищо не е свършило преди той да каже, че това е краят, докато с новата ученичка изпита свян, нещо което не знаеше до преди що значи, но го караше да потреперва щом усети аромата й, щом крайчетата на дрехата докоснеха случайно ръката му. И така нашият похотливец най-неочаквано бе застигнат от нещо по-страшно от най-силната отрова или най-коварната болест. Не можеше да разбере какво е и затова и не знаеше как да го излекува. Стана сляп за всичко околно. Ядеше бой от преподавателите всеки път. Стана нехаен за статуса и подръжниците си. Загуби уважение и дух. Превърна се в изпразнена от съдържание черупка подчинена само на схващането да съществува, за да съзерцава това творение, което дори и вятърът не смееше да погали. Навярно само той не бе прозрял за масата от мускули и нахакано поведение, което седеше насреща му. Вятърът не смееше да погали косата й не от възхищение, а от страх да не ядоса това въплъщение на унищожението. Носеха се слухове, че където стъпи трева не никне. Погледът й покосяваше само с едно мигване на дългите клепки. Зад привидната нежност се криеше стоманена острота.
Кога се отърси от своята заблуда? Един от многото. Това ли бе? Не, той бе единствен. Очите му прогледнаха с бързината на ястреб. Закърнялата му природа се пробуди и плевелът никнал в сърцето му толкова време изтръгна само с едно движение толкова безмилостно, че остави там дълбока изгаряща рана. Кървавите дири не спираха да му напомнят кой е той и коя бе тя. Рен Брекинсейл и Амбър Крут. В битка Рен би предпочел най-силния алфа мъжкар, но имаше различни измерения на битките. В тази отсреща си имаше противник, който си бе играл с чувствата му. Само един път си бе позволил да ги покаже на игралната маса и бяха посмели да му се присмеят. За подобно деяние прошка нямаше. Дългите му извити вежди подскочиха развълнувано при мисълта, че в жените имаше един финес и непримиримост, които той с удоволствие би наблюдавал как се пречупват. Мигът когато са на колене, знаят, че са загубили, но все пак са с гордо вдигната глава, тънките им ноздри потрепват гневно и очите им хвърлят разярени искри. Мигът, в който установяваш, че си хванал малкото диво зверче и дори с риск то да те ухапе ти ще го подчиниш на волята си, защото болката от улова ще е сладкотръпчив лек за душата ти. Точно тогава нямаше да прояви никаква милост към женския чар. Бе опитал да сподели мирогледа си, но бе брутално отблъснат. Оттогава не признаваше никого. Останалите бяха или подражатели или противници. Не беше от ден-два тук. Академията бе неговия дом, а той не беше кой да е в него. Момичетата го величаеха, момчетата му се кланяха, но това бе нещо съвсем естествено, неизискващо усилия. Нещо маловажно. За него бе въпрос на чест да е над нещата. Над нещата, но само когато му се подчиняваха, когато се пречупваха, когато заслепено лазеха в краката му и изричачха името му със страхопочитание. Тичаше през глава като хала, нещо нетипично за него, но сега случаят беше изключение. Нямаше време, а тази малка фръцла намери точно кога да се размотава по коридорите. Академията бе обширна като цяла вселена, тогава защо тя винаги се изпречваше на пътя му. Усети щекотливи бунтувания в стомаха си устойчиво изкачващи се по гърлото. Беше тук много отпреди нея и колкото и талантлива да беше тя, никога нямаше да го измести. Нямаше да позволи това, независимо какво ще му коства. Хвана я за раменете и грубо я изблъска от себе си. Някога имаше нещо, което искаше да притежава от нея, но присъщо на всички малки деца, щом разбра, че няма да го получи, той просто го намрази със самоунищожителна сила. За него тя не беше никоя, напротив. Тя беше всичко, което искаше да изтрие от света. 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Жестоко е, душко!

Очевидно още си те държи идеята за нашето фентъзи, май ще ме омузиш и мене в скоро време. :3

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×