Jump to content
Deninda

..Неименувано..

Recommended Posts

Дени,знаеш ли,много трудно ми харесва дадено четиво.Без значение какъв жанр е,дали е световно известен класик,или всепризнат майстор на словото!Повече от година,може би,не мога да попадна на нещо,което да задоволи вкуса ми - и ето - появи се ти!

Share this post


Link to post
Share on other sites

tumblr_m2ga6aSyB21qbe4tr.png

 

Благодаря, ще се постарая да не те разочаровам. :blush:

Share this post


Link to post
Share on other sites

Когато мъртви души я чакат пред бабиния й дом, цял ден автобусът й помага града да разнищи и среща забравени лица. Когато усеща със сетивата си виртуална нежност, пропада във високото, намира синьо камъче и нечий нечуван живот проследява. Когато хората с каменен израз гръмко се смеят, маска под маската носят и старата обич стъклена сълза подарява. Тя знае. Трябва сънят да престане.

 

П.С. Лабиринт от сънища. Сглобен от дневника със сънища. :896767:

Share this post


Link to post
Share on other sites

С подготвен дух стъпвам по несиметричните прашинки на шосето. Не ми трябват татуировки, белезите описват кожата ми. Небето е изпъстрено в червено, но изгрев или залез е? Тишината попива в същността ми, опиянява сетивата. Чувствам се боса. Зелените очи на крайпътните брези завладяват мислите ми. Представям си, че знам къде ще стигна. Може би до там, където сивото на клепачите ми ще се слее със сивотата на хълмовете, които са пред мен. Силата е в това да не съжаляваш. Всеки поема по път, където "самота" не е плашеща и лоша дума.

 

Birch-Road.jpg

 

картинката е от http://www.sightwork.org/home/category/newfoundland/

Share this post


Link to post
Share on other sites

Всеки път успяваш да грабнеш вниманието ми. Ако трябваше да отправям някакви комплименти след всяко твое писание, упасявам се че щях да съм поствал в темата, горе долу толкова пъти колкото и ти.

Продължавай все така.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Това му е хубаво на темата, че си е моя и спамът е позволен /знам и че модераторите следят за реда тук, но вярвам, че няма да ми се разсърдят ;) /. :D Благодаря, коментарите са ви важни, защото ме вдъхновяват и надъхват и така всяка една идея бива уважена, а не както преди- подмината и забравена. :rolleyes:

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ще се изразя малко сложно, извини ме за което, но повярвай ми, от сърце е, като от човек, който също пише нестандартно.

 

Всеки миг, когато се пробуди живецът в един творец, е миг за празнуване и аз се зарадвах много да видя постинга ти тук.

Пишеш образно, богато, живописно и емоционално... Абстракцията на отделните елементи се смесва с преобразност на изживяванията, но така че да не е прекалено отдалечено от читателя, а да може да усети какво си имала предвид, и същевременно да не се натовари с излишни щрихи.

Много често пролетта разбужда активно сетивата и необходимостта от създаване - така, както е и в природата около нас. Всички сме в синхрон.... Тази пролет е наистина хубава!

Харесват ми нещата ти.... и искрено те насърчавам да продължаваш.... Но не се подхлъзвай прекалено от позитивните изявления (включително от моето), защото те много често ни правят мързеливи и не се развиваме нагоре... трябват ти и малко препятствия, за да разработиш в пълнота онова, което живее в теб и те изгаря да го оформиш в думи.

 

Имаш ли пред себе си цел - искаш ли да стигнеш някъде с писането си, където не си била досега? Имаш ли посока?

Засега в творбите ти аз лично виждам художник - обрисуване на картини и определени мигове. Искаш ли нещо повече? Как го чувстваш?

 

И за да не ми се шашнеш от изказването, наистина ми хареса това, което пишеш, и ще следя темата ти с удоволствие.

^^

Share this post


Link to post
Share on other sites

Благодаря ти, сигурно сърцето ми прескочи удар като прочетох съобщението ти. :D Не се шашнах, по-скоро се трогнах. Наистина е така- за главозамайването и мързелът. Честно казано от всичко постнато- някои неща харесвам, други не толкова, да не кажа хич. Но ги публикувах, защото особено едното мира не ми даваше, правилно си усетил/а, че нещата изплуват в съзнанието ми като картина, може би при всеки, който пише е така, нямам представа. Но първо виждам поредица от кадри, след това започвайки да ги претворявам в думи, следя случката като действие, даже в момента на писането съпреживявам историята и във всяка 5-минутка има момент, който е реален и ми се е случил. Както вече споменах, детска мечта ми е да пиша професионално и то не толкова за слава или пари, колкото от желание да споделя вътрешния си свят. Като по-малка си измислях и думи, преиначавах общоприетите, с брат ми си говорихме на измислен език, макар че в крайна сметка не беше ясно кой какво иска да каже на другия. :D Но това е част от детството на повечето от нас. Единствено винаги ме е било и срам, и яд, че не съм от най, да ги нарека, плодотворните "творци"- макар и съвсем кратички, за всяко едно от писанията ми трябва време, другото е, че не съм съвършена в граматика и правопис, но поне това се усвоява. Но пък веднъж като ме "тресне" идеята, не се успокоявам докато не е нахвърля отведнъж. Де да бях като един от любимите ми писатели- Рей Бредбъри, той хем е гениален, хем е изключително активен- до колкото знам той твори всеки ден и то понякога по няколко разказа. Вече е доста напреднал като възраст и не знам дали това е все още така, дано да е жив и здрав още години. :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Как завиждам и едновременно се възхищавам и на двете ви/Deninda,IvYoYo/,че умеете така добре да изразявате мислите и чувствата си!Моите си остават само вътре в мислите ми,взема ли молива...всичко изчезва.Писането си е дар божи!

А между другото,Дени,Рей Бредбъри е и мой любимец!

Share this post


Link to post
Share on other sites

Според мен щом можеш да оцениш нечий словесен труд или дори дарование- ти също можеш да сътвориш нещо хубаво и интересно. :) Е и аз се възхищавам на разни музиканти, а не мога да свиря или пея, но при писането е различно. Чувството да опишеш бурите в душата си на лист хартия е много приятно, като гъдел под лъжичката. :D Дай воля на полета на мисълта и чувствата, ще успееш, убедена съм. ;) Може би, ако си кажеш, че това ще е само за "лична употреба", ще ти е по-лесно.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Нашепваха името й. Отново и отново. Техният шепот я обгръщаше като непревземаем зид, попиваше в костите й. Ужасът я изпълваше все повече и повече, мисълта че няма обяснение, отговор и решение я разтваряше във времето и пространството, сякаш друго няма.

Някога я предупреждаваха мъдри хора, тя изслушваше с вътрешна усмивка прашните легенди: "Пита ли те странник за името ти, прекръсти се и мълчи, иначе и душата и тялото ти ще са техни във вечността."

По-рано положи глава сред уханните билки в полето и се понесе в меден блян. Унесена усети нечий глас над нея: "Как се казваш?". Устните й машинално я предадоха. Чу странен кикот и всичко замря.

Шепотът на името й се понесе в пъстро хоро, на лунна поляна. Десетки боси крака удряха нежни, почти прозрачни пети в мрачната земя. Лъчите бледа светлина разпръсваха самодивските коси. Тя стоеше свита отстрани. Стъклените й непремигващи очи запечатваха миговете вечност.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Иха :rolleyes:

Рей Бредбъри! О, Боже, той ми е един от най-Големите. Заедно с Кърт Вонегът, Ричард Бах, П. Коелю, Е. Дикинсън....

Това, което ми описваш за теб и детството си, ми е безпогрешно познато.... Заедно с игрите, в които се отнасяш, съчиняваш си други светове, даваш какви ли не идеи за сценарии, на които другите деца отвръщат със странен непонятен поглед понякога....

Най-смешното е, че не бях добра по литература. Едвам съчинявах темите - защото бяха насилствено измислено шаблонни. Но дай ми тема по философия и свобода на израза, и идваха шестиците.

Съвсем ми е познато и онова, което описваш като поява на картини в ума ти - чуваш какво си говорят, случките стават пред теб все едно е кино, думите после се изливат върху листа, понякога без дори да те питат как точно искаш да се изразиш. (Между другото гледали ли сте филма "Мастилено сърце"?)

Е, с времето, понякога се налага и да положиш повече труд, защото някои творби са лесни деца, други имат по-труден характер, опъват се, не ти се показват докрай и трябва да ги чакаш, докато узреят или по-скоро докато узрееш ти и си готов да поемеш онова, което искат да ти кажат.

 

Професионален писател? Това е сериозна, много сериозна задача, призвание и безкраен труд. Аз ти я пожелавам, но наистина трябва добре да се подготвиш. Не знам възрастта ти, нито с какво си се занимавала досега, аз самата все още вървя бавничко към това да публикувам дори и едно нещо в печат. Е, в интернет е друго - лесно, безплатно, и не се изисква да си Шекспир.

Ще е кофти да излезе човек пред широката публика, дори и да е добър, ако преди това не е станал истински себе си, ако няма какво смислено да предложи на читателите си, и ако не осъзнава добре, че постоянно трябва да расте и никога да не се задоволява от нивото си. Защото може много лесно да падне или да се разочарова и да не успее после да продължи в тази насока.

Израстването в писането е цял един житейски процес, в който изгарят много от ненужните ни товари, същевременно се раждат нови неща, които ни правят истински щастливи. Писането е като спътник на душата ни - може да ни е пръв приятел, може да стане и пръв враг.

Да достигнеш някаква зрялост е велико постижение на мисълта и личността според мен.

 

Ако не си доволна от някои творби, върни се и ги анализирай. Какво точно не ти допада. Ако не можеш да ги редактираш, то имайки предвид вече какво не те кефи, ще ти е по-лесно да го избегнеш при следващите творби.

 

Мейби! Щом имаш желание в сърцето си, значи имаш и нужното да го изпълниш! Може би просто трябва да откриеш правилната форма за самата теб! Не си поставяй ограничения или пък някакви стандарти. Просто напиши онова, или си кажи онова, което и както ти харесва..... Проза? Поезия? Бял стих? Есе? Едно изречение, изразяващо някакво твое лирично впечатление от деня? Започни с една проста крачка.

Желанието да направиш нещо, да сътвориш нещо, означава, че духът ти е жаден - първо, и че има какво да даде - второ.

:)

 

Когато ходих на курс по драматургия, ни поставиха следния главен въпрос: Какво искате да кажете на зрителя (в случая), каква е вашата цел? С това трябваше да се започва писането на всеки един сценарий. Сега, там е малко по-различно, една кинотворба е на светлинни години от абстрактното писане, например, но все пак, отново - в края на краищата оставаш у читателя привкус, някакво усещане, идея..... каква ще е тя? Ще го натъжиш ли? Ще го обнадеждиш ли? Ще го накараш да странства или ще го вкараш вътре в самия себе си, за да се анализира? Изборите са безкрай, въпросът е дали ние си даваме сметка колко силно е словото и колко много то може да се отрази у читателите ни.

 

 

Спирам, преди да съм изписала роман! :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ами то в профила си ми пише- на 26 съм, това за писателството е просто смела мечта, няма как да си го позволя, защото нито съм от тези с острите лакти, нито баща ми има тлъста банкова сметка, a за късметът ми- мога да се обзаложа, че някъде по клоните на родословното ми дърво би изкочило името "Марко Тотев". :D

Досега съм работила какво ли не и нищо, което да харесвам дори малко, но в края на месеца те чака наем, сметки, хладилникът самотно пърпори... Бях силна по литература, философия, психология и всички останали предмети, които позволяват мисълта да ти литне някъде на високото, и гимназията, и университетът завърших с над 5.70, но какво от това. :D Даже на моменти имам чувството, че това ми е в ущърб.

За публикуването, единственото излязло изпод пръстите ми, видяло бял свят в тираж е една умряла брошура, която трябваше да напиша, подредя и оформя по време на един от стажовете ми и за което получих цели 20 лева. :lol:

Не обичам да си редактирам писаниците, защото го чувствам все едно да създам дете и защото не ми харесва формата на ушите му- да го пратя на пластичен хирург... Написвайки нещото го преглеждам няколко пъти, ако някъде ми куца като звукоусещане- преподреждам думите и така, до там се свършва. Просто някои неща ми допадат повече, други- не, мисля че това е в реда на нещата.

Публикуването в нет-а ми харесва, защото е общодостъпно за всеки, нямам претенцията, че вие сте длъжни да ми заплатите сума пари, защото съм споделила с вас нещо надраскано от мен за 5 минути. Да, знам- страшен идеалист съм и затова не е изключено напред в бъдещето да ви помахвам усмихнато покрай някой контейнер. :D

Share this post


Link to post
Share on other sites

Върнахте ме в спомените ми когато и аз бях ученичка в гимназията!Учителката ни по литература беше страхотна!Тя знаеше,че аз не мога да пиша,но пък умея да говоря и когато трябваше да се прави "литературен анализ" на дадено произведение, дирекно посочваше мен.А пък темите за класна работа трябваше за съжаление да ги наизустявам и даже в 11 клас получих 1/единица/!!! Е,това си беше просто така,защото знаеше какви са ми възможностите.Та писането не е за мен,но пък умея да ценя написаното от други!

Share this post


Link to post
Share on other sites

Да си оратор също е нещо прекрасно и дарба. Ето, аз мога да сглобя нещо на хартия или както тук- в нет-а, но на обща форумна среща /да речем/, ще съм потънала в земята от срам, ще се изчервявам постоянно, ще пелтеча, ще допускам лапсуси, ще е страшна работа. :D Затова се възхищавам на хората, които спокойно говорят пред публика. Случвало се е на разни олимпиади или училищни мероприятия да ме карат да чета нещо написано от мен- представях се кошмарно, едва ли не започвах да сричам от притеснение, гласът ми се изменяше и говорех странно, тотална трагедия. И с целия си акъл се записах да следвам връзки с обществеността. :28558: Тогава ща, не ща се поотпуснах пред аудитория, нямаше как- такива ни бяха занятията, но завърших преди няколко години и пак съм загубила тренинг. Та, ако някога се обединим с теб ще сме страхотно дуо- аз ще пиша речта, а ти ще я презентираш. :D

Share this post


Link to post
Share on other sites

Нищо се не знае никога..... животът така се променя понякога, че не знаеш отде ти е дошло.... :)

 

Мейби, кажи нещо хубаво и после го запиши, вместо обратното :D

Ораторството наистина е изкуство! Аз също не обичам да говоря пред много хора, не че не ми се е налагало да го правя, но не обичам. Трябва да се подготвям дълго, нервирам се и се напрягам прекалено, което мразя най-много. Аз обичам да си върша работата без натиск и напрежение, тогава раждам най-хубавите работи.

 

Дени, сега пишеш кратки петминутки, но някой ден може да напишеш и новела, и роман, знае ли човек. Всяко нещо с времето си, всяко нещо според желанието ни и зрялостта ни. И аз започнах от кратки стихове, няколко години по-късно пиша и разкази, и новели, и сценарии, а вече ми се оформя идея и за роман. Някой ден, когато имам пари за това, и знам, че мога да покажа нещо наистина качествено на широката публика, може би и ще публикувам.

 

Относно редактирането - да, знам за какво говориш, особено в началото човек не обича да редактира. А и когато нещата се изливат, често и няма нужда от това. Но това не означава, че не се и налага. Майсторството в писането и публикуването включва и последващ процес на редакция за изглаждане, особено когато говорим за по-дълги произведения.

 

Надявам се, че не се сърдиш, че така наводнихме темата ти, но така не си бях "приказвала" във форум отдавна. Всъщност човек рядко попада на истински отворени за коментар пишещи хора.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Откакто проумя собственото си съществуване, си задаваше въпроси- всички тези, които са държали човечеството в напрежение. Растеше и питаше, но в най-добрия случай получаваше потупване по детската косица или добре заучен и сухо поднесен отговор. Не след дълго всяка вечер, докато очите й се скриваха от видимото, започна да среща великите умове на древния и днешен свят, които бяха изпълнили дълга си сред нас. Те с охота и благост, с лекота и доволство разкриваха пред нея всичко, за което човешкият ум не намираше нужното обяснение. Понякога отговорът бе отхвърлен и забравен в далечината на дните, поради абсурдната си простота, друг път самата загадка криеше в себе си разплетената мистерия.

Всички знаем, че когато искаме нещо с цялото си сърце- то се случва. Великите души даряваха решенията и това не спря дори във вечерите, когато нямаше звезди. Някъде напред, в една безцветна сутрин той й каза: "Да не би да си сънувала нещо приятно, лицето ти е озарено."..

Покривайки с ръкав дланта си тя отвърна: "Съмнявам се. Аз никога не сънувам."

Share this post


Link to post
Share on other sites

Всички я съжаляваха- толкова млада, а така нелепо обездвижена. Нея не я интересуваше, инвалидният стол не й действаше като окови. А и така баналната катастрофа, поредната колонка в черната хроника на печата, бе зад гърба й. Всъщност това бе единственият кошмар в живота й. Живееше без контакт с външния свят- нито електронен, нито печатен. Понякога идваше жена да й помага, но младото момиче ставаше все по-самостоятелно. Кокалестите старчески пръсти от съседните жилища се кръстеха лицемерно, но и това не беше тъжно или жалко.

Тихата радост се предвкусваше, когато градските светлини посрещаха прохладната вечер. Тогава четири пъргави крачета се прибираха през открехнатия прозорец. Нежно се подреждаха в най-удобните дипли на пъстрата рокля на момичето и тя нетърпеливо зачакваше. Скоро се разнасяше ритмично помъркване, тя затваряше очи и се вслушваше в разказа- в близката градина вишните са цъфнали пухкаво, надолу по пътя в нечий двор цял ред чаршафи са танцували на вятъра, едно облаче е имало формата на слонче с вирнат хобот, а откраднатото от пекарната пилешко крилце е попарило езика...

Share this post


Link to post
Share on other sites

а откраднатото от пекарната пилешко крилце е попарило езика...

 

Най-добре...ама ако пекаря го беше сгащил щеше да има драматичен обрат, достоен за глава от "Престъпление и наказание" на Достоевски и паренето щеше да е около опашната област. :rolleyes:

 

пп Добре се справяш все така и мисли мащабно.. така по-обемно! :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Много кулинарни жертви сме дали вкъщи от непредпазливост... :D В Пловдив има едно място, от където в обедната почивка понякога си взимаме пилешки крила и така се сетих и вплетох в писаницата.

 

П.С. Едно приятелско "маОО" от Винито, май усети че разправям тука някакви работи за пилешки части.. :28558:

Share this post


Link to post
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now

×