Jump to content

Recommended Posts

Тя сънуваше. Странни смесици от забавени каданси и едносрични разговори. Носеше се някъде между времето и пространството. А едва бе заспала. Това се случваше все по-често. Рязко сърцето й се сви от настръхващо предчувствие. Телефонът пищеше. Тя помисли, че се е приземила в кошмар. Не. Апаратът наистина пронизваше с тревожен звук. Батерията му бе изтощена. Сърдечният й мускул щеше да се взриви от темповете, с които започна да изтласква кръвта й. Не е възможно. Когато вечерта тя провери дали алармата на телефона бе включена, за да не закъснее сутринта - всичко бе наред. Скочи от леглото си и грабна апарата. Той чакаше за снимка. Кадарът показваше голямо черно нищо. Тя изтича и включи осветлението в стаята си. Едва се държеше на краката си. Не бе включвала опцията за снимки! С пресъхнало гърло и налудничава мисъл влезе в паметта на телефона, за да види дали има запаметени кадри. Имаше. Имаше и видео. Поредици от неясни черни моменти. Тя започна да търси логично обяснение. Може би е сомнамбул егоцентрик. Може би е била толкова уморена, че не помни как е натиснала нужните бутони. Трябва да спи. Не можеше да си позволи да е недоспала в утрешната, днешната сутрин. Опита да се отпусне в тревожно намачканите завивки. Все пак какво толкова се е случило.

Сутринта познатата мелодия я откъсна от унесените фантазии, подивели парчета на съзнанието й. Нещо е странно, нетипично. Тя не вижда. Внезапен спазъм от ляво й подсказа, че сърцето й отново трудно приема действителността. С нечувстващи пръсти заопипва лицето си. Фактът, че не усети нищо, освен парче гладка повърхност, като опъната кожа на барабан обзе цялото й същество. Беше сама. Трябваше да потърси контакт с друго човешко същество. Имаше нужда от помощ. Заопипвайки тя се облече и обу, намери изхода, отключи и излезе. Не виждаше. Усещаше единствено паника. Чу задвижения свят около себе си. Чу писъци. Не знаеше защо, само предполагаше.

А хората виждаха разрошено момиче, раздърпано, едва пристъпващо, разперило ръце пред себе си, с липсващо лице. Нямаше очи, вежди, нос, устни, нищо. Само едно розово кръгло петно.

Някой я хвана за ръка и поведе напред.

:blush: Нещо, което нахвърлих преди две години за 5 минути... Имам и други такива "5 минутки", ама не са кой знае какво, а един приятел каза, че това е недовършено... Е, не е блестящо, но на мен края си ми харесва. :D

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Очарована съм, благодаря... :rolleyes: Очаквах да бъда подгонена с факли от гневна тълпа. :D Всъщност бях доста притеснена, защото изпитвам уважение към повечето хора, които са част от форума и ми е важно тяхното мнение. Ето нещо от периода на предходното, малко по-лично е и свързано с чувства, но си е "5-минутка"... :896767:

 

Трябваше да отвори очи. Слънчевата светлина, пронизващa стаята от прозореца зад нея, я накара да направи кисела физиономия. Всичко беше свежо в съзнанието й. Затова сблъсъкът с действителността й се стори като допир до шкурка. Точно два пръста кафе я делят от пастелната сивота. Часове щеше да я облива, часове без нито една цветна пръска. И колко клиширано и старо- колкото скала в Африка, той е единственото бляскаво перце даващо кислород. В съня й. Там бягаха, тя плака. Неговите думи режеха, но я следваха във всяка стая. Липсва й толкова, че забрави как да диша.

Не можеше да стори "сбогом", а то друго няма. Няма и останали гълъбови перца. Има откъснати страници от стари ученически тетрадки. Колко коства час прекаран пред нечия врата. Тя си отмъкваше думи от ляво и дясно. Така сглобява търпимост към моментите, предизвикващи киселата физиономия. Псевдокралици не могат да отмъкнат безценната въздишка кислород, останала в сърцевината й. Преглъща спомени, моменти свързани с общото. Препратки към песни, книги, филми- това е животът.

След часове умствено предъвкане на съня, фон на всичко, тя отново отърсва пепелта и се смее на глас. Някога събираше перца, които намираше на паважа, сега ги подминава, отмествайки поглед.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

O, Боже, направо е невероятно! Не винаги знам какво да напиша четейки подобно нещо. Мнението ти за писането ти колкото е неуверено, аз толкова съм уверена, че имаш усет да пишеш. Признавам си, че второто писание по' ми хареса. А смисълът вложен в последното изречение ме закова. Стилът ти не знам как да го коментирам. И друг път съм чела нещо подобно, но всеки път се изумявам с нова сила как в възможно някой да твори така. За пореден път се убеждавам, че не трябва да се четат 1000 страници, за да се потопиш тотално, а са достатъчни и само няколко реда, за да кажат всичко което е нужно.

 

С удоволствие бих прочела още нещо твое :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Добре е добре е! :rolleyes: Пък притеснението е излишно виж ме мене всеки ден какви глупости пиша и не ми е мигнало окото пък ти създаваш хубави неща както се видя от тази тема, така че не му мисли много много! :D

Само една забележка вместо "Сърдечният й мускул" можеше да напишеш само "сърцето й" мисля, че щеше по-добре..все пак не е дисертация по биология за такива подробности :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Леле, хора, толкова се изчервих, че чак ме заболяха бузите. :lol: voileta, много благодаря за топлите думи! Аз си пиша така- кратичко и без заглавия... някога в училище госпожите по литература ме караха да чета пред целия клас и съучениците ми ръкопляскаха, ама какво да правят завалиите, имат ли избор пред зоркия поглед на учителката, сега като ги чета и си казвам "Господи, защо?!" ... :D От известно време ми е секнала и музата, от една страна ме е срам от по-старите ми писаници, от друга прелиствам нови идеи на ум и си казвам "нееее, това е глупаво"... Ей това следващото е поне на 7 години...

Вечерта бавно предвестяваше своето скромно присъствие. Време любимо на лунатици, романтици и хора, които са работили безропотно от ранни зори. Всеки път едно и също: природата се умълчава, небето проглежда с хиляди очи и във въздуха се носи странна смесица от спокойствие и по-особено очакване. Душите, които са по-отворени към света, тези, с разперените криле, те се чувстват щастливи и заинтригувани от възможностите, щедро предоставяни от здрача. Макар и моята душа да се събужда в тази част от денонощието, тя е изморена, не очаква нищо, а кротко наблюдава събитията около себе си и понякога смело си позволява да мечтае. Може би някога ще може да се докосне до същността на всемирния дух, до сърцето на Земята, до красотата на живота.

 

Ама как си личи по километричните изречения, че съм прясно излязла от немско-философска паралелка.. :D Като ги чета едно след друго и виждам как съм се променяла. Търся едно дето по го бива и по-дъртичко, ама засега неуспешно.

 

П.С. Другарю Разоре /хаха, не ме бий :P /, нарочно не е "сърце", всъщност това е една история свързана с мен- една нощ ми се случи нещо подобно, е без крайния резултат, де. Лице си имам. :D Та, "сърдечен мускул" е, защото толкова се бях шашнала тогава в просъница какво се случва, че буквално усещах как т'ва тупкало изпомпва кръвта ми и се превръщам в пулсиращ мускул. Всеки със заешка душа като моята би ме разбрал, страхът е голяма работа. :D Та, затова го написах така, да се усети ударението.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Аз лично съм очарован най-много от първата "5-минутка". Малко бие към инсомния или може би така ми се иска. :D

По смело за напред.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Каквото и да кажеш, че е- все ще е вярно. :D Затова обичам да пиша кратко и според някои "недовършено", за да може всеки сам да нареди пъзела в себе си и отговорът все ще е верен. Благодаря много за подкрепата. :thanks:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Дени/за по-кратко/,поздравявам те!Толкова да ми допадат твоите петминутки!И въобще не смятам,че имат нужда от някаква редакция.Така си го почуствала,така си го написала в онзи момент.Това не е роман или новела, или разказ.Дано пак да ти дойде вдъхновението!Ще чакаме нови неща!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Много ме е яд, че не откривам другата писаница, но пък интересно нещо е животът... Вие ме похвалихте и това ме подтикна да търся и в процеса на ровичкане открих много неща /спомени разни, писма от отдавна забравени хора, картички, лекции и т.н./, стана ми мило и си дадох сметка, че ако не беше ти и останалите- нямаше да се сетя да разгледам "съкровищата" си. :D Надраскам ли нещо- тука ще го метна. ;)

Всякак давам да ми викаш, само на "Деницо" се цупя. :D

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Аз си пиша така- кратичко и без заглавия... някога в училище госпожите по литература ме караха да чета пред целия клас и съучениците ми ръкопляскаха, ама какво да правят завалиите, имат ли избор пред зоркия поглед на учителката, сега като ги чета и си казвам "Господи, защо?!" ... От известно време ми е секнала и музата, от една страна ме е срам от по-старите ми писаници, от друга прелиствам нови идеи на ум и си казвам "нееее, това е глупаво"... Ей това следващото е поне на 7 години...

 

Колко познато ми звучи всичко това, чак не е истина :lol:

 

 

 

 

Каквото и да кажеш, че е- все ще е вярно. Затова обичам да пиша кратко и според някои "недовършено", за да може всеки сам да нареди пъзела в себе си и отговорът все ще е верен.

 

Много добре казано ;)

 

 

Аз също мисля като Мейби. Тогава в онзи момент е била магията и емоцията.

Такова ти е било усещането. Редакция не би направила по-хубава творбата. Най-малкото авторът помни как е била в началото и винаги сравнява.

 

 

Може би и за това толкова обичам да чета вече написани неща от авторите, вместо такива които ще се появят в резултат на нашия ентусиазъм да те накараме да напишеш нещо ново, примерно. А и ми харесват спомените които изплуват, когато се сети човек, как, кога и защо е написал даденото нещо. Сантиментална съм и това си е :rolleyes:

 

 

Благодаря за хубавите мигове които ми навя с тези '5 минутки' и ще чакаме :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Стоеше в тихата си кола. Сенки на хора се преплитаха пред стъклото му. Въздъхна, но без това да е видимо за околния свят. Мислено запали цигара, докато ръцето му стискаха волана- нямаше как, обеща си само мислени пороци.В погледа му прескачаха жички на гняв, но устните му бяха застинали във фото усмивка. Тези жички се подхранваха от решителността му. Спокойната повърхност прикрива дълбочинен трус. Едно момиче леко се подхлъзна, подпря ръка на топлия капак на автомобила му. Разшири бледото си лице в усмивка и цветчетата от роклятат й литнаха към невижданото. Последва втора въздишка и той положи филцовата си шапка над очите. Двигателят проговори. Потегли натам, където претенциозно подрънкват коктейлни чаши и тялото потъва в пухкавия глас на Луис Армстронг. Напред, към 1954 година...

 

Топло, топло, чак пари. :D Ако не беше тази мигрена... ама как идеите все идват на човек под душа не знам. :D Трябва да се слага табелка "умствена лаборатория" вместо "баня".

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Браво , толкова е хубаво и толкова потъвам в думите та чак мога да чуя въздишката .

Ти за мен си истински писател . Смело напред .С удоволствие ще чета и други 5 - минутки. :yes:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Много благодаря, сбъдвате моя мечта... От дете съм искала да бъда писателка. Сега наистина се чувствам като такава /макар и в по-скромни мащаби/, въобще не съжалявам, че събрах смелост и да споделя с вас написаното. Много сте мили. :kiss2:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мила Денинда, ще се повторя , смело напред ! Ти постигаш смисъла на словото- да достигне до сърцата на тези, който го четат, и именно това те прави писател. Младостта ти , таланта ти са дар използвай ги .

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Паулу Коелю е над 40, когато публикува първата си книга, тъй че имам време.. :D Не, шегувам се разбира се. Моите цели винаги са скромни и колкото и смешно да прозвучи на някого, аз мен е изключителна чест, че съм оценена тук, от мои съфорумци, защото това не е лицемерна похвала в училище или университета, не е приятелско потупване по рамото или роднинско задължение. Смятам, че тук е искрено, защото освен, че не се познаваме, е анонимно и никой не е задължен по никакъв начин. ;)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомняше си топлата, огряна от светлина къща. Смесицата от гласове, които се понасяха по въздуха от стаята с канапето. Винаги вкусната и ароматна храна. Стомахът го наказа с болезнен спазъм. Това не го отказа от милите спомени за миналото. Там се чувстваше спокоен, толкова обичан и радостен, че дори не знаеше значението на думи като "бъдеще", "неизвестност", "самота". Бързи и тежки стъпки го откопчиха с кокалестите си пръсти отново от слънчевите мисли. Това се случваше често и се изписваше в рязката промяна на зениците му. Какво ли не би сторил отново да е там- сред мирис на прясно лакиран паркет, теменужките под прозореца, нейният парфюм...

Сви се на кълбо в кашона и тихичко замърка.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хубаво, ама котките парфюм не понасят, лак също - въобще всякакви силни миризми тях много ги отблъскват, защото имат много развито обоняние. Иначе наистина беше неочакван край :).

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

За парфюма не съм съгласна- гледала съм 3 котарака, единият спи сега срещу мен. :D Зависи от парфюма, има някои които толкова много им харесват, че настървено започват да ближат където е пръскано и не спират да душат. А това, че е усещал миризмите, не означава, че са му любими- просто това исках да кажа, толкова му липсва домът, че отново иска да е там. Също, когато като заминем някъде и толкова ни е мъчно за близките ни, че дори братът/сестрата/братовчедката, с която сме се карали стръвно ни липсват. С тази разлика, че напъдените животни не се завръщат. ;)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Чувала съм за един случай котка да си намира семейството, което се преместило да живее на 8000 км от предишния им дом.

 

Иначе не знам, моите котки като помиришат по-концентрирана миризма и бягат веднага. :) Майка ми така ги гони с дезодорант, а и на парфюма ми не се радват, ама може би зависи дали ти е върху кожата или във въздуха и от кога е там. И все пак моите котки кихат от по-наситени миризми :). Иначе съм виждала котки, които на пот се кефят :lol:.

 

Абе като цяло, моментът на изненадата си го докарала добре :).

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×