Jump to content

Безцветна целувка


Recommended Posts

Благодаря ти много за информацията. :) Оказа се че я има в наличност в един сайт за поръчки на книги сега само трябва чакаля да дойде до 3-4 дена то така или иначе доставката е с лев повече отколкото пътя отиване-връщане до Търново. :D

Гледам, че Черил още "мъчи" героите си с любовни терзания и не им дава да се отпускат много много..май на драматичен завършек отиват нещата. :rolleyes:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Естествено, Razzormaw^! Ако няма драма, то тогава няма да прилича на любовна история, нали? :rolleyes: Дъф, гръцкият е възможно най-отвратителният език, макар сам по себе си той да е фактор, който едно време е играел нещо като официален език в религиозна Европа. Веднага се сещам зз триезичието и Черноризец Храбър с "За буквите" :P

 

П.П. Тази глава е доста забавна и се надявам да разсмее и вас, така както бях аз, когато я писах - с усмивка от ухо до ухо! :D

 

 

12.

 

Улицата към Кататане на даймиото бе най-оживената в яшики, поне в този отрязък от деня, в който Саске реши да мине на път за архивите. Наричаше се Минамидза. Представляваше булевард, който се изкачваше нагоре. Стъпалата бяха широки, облицовани с гладки, измити камъни, а от двете страни на улицата се извисяваха кедри. Слънцето едва проникваше през гъстите клони на дърветата и Саске долавяше студения повей на въдуха през тънката коприна на хаорито си. Вървеше бавно със широки крачки, изпънал гръб и вдигнал високо глава. Въпреки оживлението и потока от забързани хора, никой не се докосна до него, нито го изблъска. Ветрилото на Учиха създаваше нужната дистанция, а това го олесняваше. Не метър след него вървеше Себастиан, безшумен като сянка.

Саске не се изненада, че напускайки Кокурюкай само преди половин час, откри иконома си в антрето. Най-вероятно бе останал с него в имението на Харуно, използвайки някоя от стаите на прислугата за сън, макар едва ли да имаше нужда от тази простичка човешка потребност. Пък и не му бе наредил нищо друго, така че не можеше да го обвинява в неизпълнение на дълга. Не че това го притесняваше, но го подразни за пореден път. Друг слуга би се прибрал в шинден на господаря си, но не и такъв като Себастиан Михаелис. Той нямаше да изпусне жертвата си от погледа си нито за миг. Постъпките му – цялото това отдаване, не бе лоялност или вярност, съвсем не. Бе глад и Саске започваше да изпитва погнуса само от тази мисъл.

За това и когато го видя в преддверието, облегнал небрежно гръб на стената със скръстени ръце, облечен във фрак, не поздрави, не каза нищо... Просто отвори вратата на Кокурюкай и излезе навън, а Себастиан го последва като куче.

Даймиото му бе казал да го посети сутринта в кабинета му и Саске реши да не закъснява, за да засвидетелства доверието му. Постът му на сосакан бе подобен на този, който заемаше Итачи в Полицията. Имаше правомощията на личен детектив на даймиото и щеше да разследва само онези случаи, които по негова преценка можеха да се сметнат за заплаха за сигурността на Коноха. Онова, което искаше сега бяха архивите по случая с престъплението на Итачи и избиването на клана Учиха. Той, като сосакан, щеше да има свободен достъп до документацията, а това бе началото на личното му разследване, което несъмнено щеше да проведе. Нямаше значение дали брат му искаше да говори или не. Някъде сред всичките документи трябваше да пише за проведеното разследване и разпитаните свидетели. Трябваше да бъдат написани имената на жертвите и заподозрените извършители. Архивът на Коноха криеше някои от отговорите, а той не възнамеряваше да изпусне тази възмонжност.

Настроението му се приповдигна и той извърна глава назад към иконома си. Черните очи на Себастиан блеснаха за миг в червено.

- Милорд? – попита той.

Зъбите на Саске изскърцаха при звука на гласа му. Овладя се, после продължи да изкачва стъпалата.

- Ще отида в Архива на Коноха. Намира се в шинден на даймиото. Имам задача за теб – започна Саске.

- Какво трябва да направя?

- Ще разпиташ жалките нападатели от снощи! Те са в Кодемачо, но сега ще дойдеш с мен, за да ти дам документ, с който лесно можеш да действаш от мое име. Един вид пропуск.

- Разбирам – Себастиан кимна, вперил поглед в гърба на господаря си. – Искате само да ги разпитам ли? А след това?... Да ги убия?

Саске спря, опрял длан на дръжката на катаната си, навел глава на една страна, сякаш се ослушваше. Себастиан можеше да чуе отделни разговори, но се съмняваше, че господаря му искаше да чуе тях, по-скоро се опитваше да се вслуша във вътрешния си глас. Можеше да усети колебанието му, като че ставаше вътре в него. Ръката му с печата се сви в юмрук и устните му се извиха в усмивка, оголвайки зъбите.

- Не съм решил още – Саске отново закрачи напред без да удостоява иконома си с поглед. – Засега само ги разпитай.

- Да, милорд.

- Ще те питам нещо, което ми хрумна, когато те видях в преддверието на Кокурюкай – Краищата на бялта лента се вееха на гърба му и Себастиан се взря в жилите на врата ми, чиито очертания се губеха под яката на комоното му. – Помниш ли, че когато сключихме сделката и ти ме беляза с печата, те попитах каква е ползата в това да ми слугуваш?

- Да, милорд – отвърна кратко иконома. – Много добре помня.

- Каза ми, - продължи Саске без да си дава вид, че е чул думите му. – че всъщност да ми слугуваш е най-важният етап. Тогава не го разбрах, пък и не те попитах какво си искал да ми кажеш, но сега искам да те попитам дали правилно мисля – Направи пауза, когато покрай тях преминаха двама самураи с герба на Шихоин и Саске ги поздрави сдържано, после додаде: - Да ми слугуваш е най-важното, нали? Душата ми е само част от менюто. Нещо като десерт, а ти си като дете, което не може да се откаже от любимото си сладкишче… Правилно ли мисля?

Отговорът на Себастиан се забави и Саске се обърна да го погледне. Изражението на иконома бе сардонично, а очите му блестяха в червено. Усмивката му го порази.

- Така ли е? – настоя за отговор Саске, вбесен от самодоволното поведение на демона.

- В общи линии и така може да се каже – кимна Себастиан.

- Защо „в общи линии”? Или съм прав, или не?

Себастиан го погледна косо. Ускори крачка и застана пред господаря си, препречвайки пътя му.

- Мога ли да говоря свободно, милорд? – помоли за разрешение той и изчака Саске да му даде потвърждение. Сетне заговори тихо, навеждайки се към него: - Вие сам казахте, че да ви слугувам е най-важното. Печатът, който имаме двамата, не е само дамга, с която бележа душата, която смятам да изям, нито пък Ви предпазва от друг подобен на мен… Определено не! Той е връзка между Вас и мен. Онова, което почувствате от мига, в който Ви поставих печата до онзи, в който ще изям душата Ви, ще го усетя и аз. Всяка емоция – страх, радост, желание, похот… Човешката душа е вулкан от хиляди емоции, а аз се храня с тях. Пристрастен съм и искам да ги изпитам, колкото се може повече време.

- Означава ли това, че можеш да нарушиш сделката? – Очите на Саске се свиха от внезапната мисъл, която пресече като светкавица съзнанието му. – Означава ли, че можеш и да не изядеш душата и да продължиш да се храниш от нея дори и след като сделката се изпълни?

От гърлото на Себастиан се откъсна сух, стържещ смях и Саске отстъпи назад, облегнал гръб на стената на магазина, пред който бяха спрели. Себастиан го последва, изкривил устата си в полуусмивка. Зъбите му от двете страни на челюстта се бяха удължили и Саске издиша въздуха в дробовете си рязко.

- Предложение ли ми правите, милорд? Искате да Ви... пощадя?

Въпреки тълпата и неспирните разговори покрай тях, Саске внезапно се почувства сам и изоставен. Червените ириси на демона го хипнотизирваха, но гладът му не го уплаши, а разгневи. Себастиан го бе поставил на неговото място, на подчинения, на този, който очаква благоволение!

Проклето изчадие!

- Не! – изръмжа Саске. – Никога не се пазаря два пъти за едно и също нещо!

- За всеки случай ще Ви кажа, че не мога да Ви удовлетворя, ако ми предлагате друга сделка – Себастиан въздъхна шумно. – Сделката си е сделка. Намерите ли истината за смъртта на клана си, тогава ще пристъпя към десерта, но дори и тогава няма от какво да се притеснявате. Обещавам Ви, че ще го направя възможно най-… безболезнено!

Саске го отблъсна и също се усмихна криво.

- Не това е моето желание обаче – изрече грубо. – Ще го направиш мъчително и грозно. Искам да си отида в болка!

- Защо? – Себастиан повдигна вежди, удивен от желанието му. – Всичките преди Вас искаха да не усещат нищо.

- Не съм длъжен да ти отговарям! – Свитите вежди на Саске вдълбаха бръчка над носа му. – Това ме подсеща, че междувременно имам още една задача за теб.

- Милорд?

Саске тръгна напред, последван от Себастиан.

- Искам да поддържаш интереса на даймиото, докато съм на поста сосакан!

Учиха се извърна леко назад, вдигнал развеселено вежди. Усмихваше се на изражението на иконома и почти го съжали. Само за миг. Видя как Себастиан разбра намека, но не се изненада от последвалия въпрос:

- В смисъл?

Саске прочисти гърлото си.

- Даймиото има... малко по-различни вкусове от мен. Обича мъжката компания. Разбираш ли сега какво искам да кажа?

Влудяващата усмивка отново се появи на лицето на Себастиан. Саске очакваше съпротива или неохота, но изобщо не бе подготвен за думите му:

- Разбрах намека Ви, милорд. И все пак сигурен ли сте, че искате да поддържам интереса на даймиото? От миналата нощ съвсем ясно долових, че не сте... задоволен, както може би се надявахте.

- Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? – изтърси вбесено Саске, спрял по средата на улицата. Бяха стигнали пред вратите на Кататане и отряда нинджи пред входа ги зяпнаха любопитно.

- Може ли да Ви отговоря по-късно? – попита Себастиан с равен тон, кимвайки към хората, които ги слушаха с интерес.

- Не! Не може! Отговаряй веднага!

Себастиан го привлече към себе си и лицето му се приближи към ухото на Саске. Телата им не се докосваха, но въпреки това интимността им, която иконома бе демонстрирал явно вбеси още повече Учиха. Устните на демона докоснаха дясното ухо на Саске, после дъха му се разля по врата и той понечи да се дръпне, но ръката на Себастиан не му позволи това.

- Вие правихте секс със годеницата си – тихо каза той, наблягайки на всяка дума. – Наистина изумителна жена. Видях я съвсем ясно през Вашите очи, но тя не Ви отвърна, нали? Нямаше страст, а какво остава за любов. Може би трябва да намеря някой друг, който да поддържа Вашия интерес?

- Как се осмеля... - започна Саске, но бе прекъснат отново от Сабастиан:

- Не мисля, че този разговор трябва да се води тук. Само ще спомена още веднъж, че сме обвързани с печат. Каквото усетите Вие, същото ще почувствам и аз. А съм убеден, че изобщо не останахте доволен от годеницата си.

Саске издърпа ръката си и изсумтя дрезгаво:

- Запази впечатленията за себе си!

Икономът наведе глава и се дръпна на благоприлично разстояние от него.

- Да, милорд – промълви само.

Саске се завъртя на пети и премина вратите на Кататане, последван от Себастиан. Гневът, който бе почувствал при казването на истината на глас, се замени с безпокойство и лицето на иконома отново се отпусна в лека усмивка. Наистина не се бе излъгал, сключвайки сделка с Учиха Саске. Душата му бе като калейдоскоп от постоянно променящи се емоции, прекалено силни, за да може да бъдат обуздани от раз. Дори и Саске не можеше да се владее. Той едва ли разбираше какво огромно удоволствие носи, изпитвайки многообразието им. Едва ли можеше да разбере и частица от онова, към което се целеше Себастиан. Колко живот имаше във вените на Учиха!

Действаше му като опиум. Чувстваше се жив. По-жив дори и от Бог на Смъртта. После съвсем ясно усети присъствието на Рюк. Най-сетне бе дошъл в Коноха. Колко интересно!

 

***

 

Беше се унесъл, но шумовете в коридора вибрираха в постоянен ритъм. Чуваше ги. Чуваше и ударите на сърцето си – бавни, спокойни... Физическата болка пулсираше заедно със сърцето му и само тя нарушаваше идилията му, ако, разбира се, престоят му в болницата можеше да се сметне за приятно изкарване. Рюзаки бе излязъл от стаята и бе отишъл на разходка. Беше го оставил сам. Назначеното му кръвопреливане бе осъществено, но сестрата не му даде никакво болкоуспокояващо. Харуно Сакура още не бе застъпила смяната си. Болката бе нетърпима, дразнеща и с неудоволствие осъзна, че очаква момичето, за да го помоли да му бие нещо силно, за да спре болката.

Изведнъж чу плясък на криле.

Отвори рязко очи и погледна към прозореца. Щорите бяха полуспуснати. Райто се подпря на лакти и издърпа тялото си нагоре, подпирайки гръб на високата възглавница. Острата болка го преряза и той си пое въздух отривисто. Лицето му се изкриви. Стори му се, че кожата на корема му, сякаш изщрака, като че бе развален механизъм. Усети как бинтовете му подгизнаха, но нямаше сили да повдигне завивката. Беше сигурен, че раната се е отворила.

Плясъкът на крилете се повтори. Усети как въздуха се раздвижи покрай лицето му, въпреки затворения прозорец. Не можеше да има течение. Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Имаше чувството, че не е сам. Празната стая не бе празна.

Полудяваше ли?

Напрегна тяло, за да се издърпа по-нагоре, присвивайки очи от болката. Вратата на стаята се отвори и Харуно Сакура влезе със широка усмивка. Райто запремига да фокусира погледа си.

- Господи! – Усмивката й застина. – Какво правиш?

Сакура се спусна към леглото му и издърпа завивката от тялото му. Сложи ръце на раменете му и отново го натика да легне.

- Не мърдай! – заповяда дрезгаво – Защо се движиш?

- Тук има някой – отвърна й той тихо. – Сигурен съм, че има някой.

- Няма никой, повярвай ми! – Сакура се огледа. – Къде е Рюзаки?

- Каза, че иска да се разходи – Той впи погледа си в нейния и помоли: - Боли ме! Моля те, дай ми нещо!

Тя докосна влажното му чело. Студена пот. Очите бяха мътни. Той едва търпеше болката. Бинтовете, които грижливо бе омотала вчера, бяха прогизнали от кръв. Райто сграбчи тънката й китка. Пръстите му обаче не я стискаха силно.

- Не те лъжа! – издиша той тежко. – Много ме боли.

- Добре – Сакура приближи лице към неговото. Прииска й се да го прегърне до тялото си. Да му даде сигурност. – Стой мирен!

Райто чу отварянето на шкафа, а след това усети иглата в мускула на ръката си. Маковото семе го замая и болката изчезна като с магическа пръчица. Успя да фокусира погледа си върху загриженото й лице. Светлозелените й ириси, обрамчени с гъсти черни мигли, бяха широкоотворени. Тревогата й, сякаш го заливаше като море.

- По-добре ли е така? – попита тя.

Райто само кимна и отпусна глава назад. Усети как тялото му потъна като в блато, а мислите му се точеха мудни и бавни. Някъде отдалеч констатира ножицата, когато тя разряза бинтовете и оголи отворената му рана. Струваше му се, че сънува фантастичен сън и гледа себе си отстрани като зрител от първия ред в кино-зала. Усещаше пръстите й по кожата си – понякога бяха леки като перце, друг път долавяше лек натиск. Гласът й бе дрезгав, плътен, затихваше след всяко изречение. Говореше му. Опита се да следи мисълта й, но не успяваше. Долавяше само емоциите, което си бе странно, тъй като тя не повишаваше тон.

- Не трябваше да се движиш... Раната ти е огромна...

- Ще те боли няколко дни... Обещавам... стоя до те...

- Времето е много хубаво... Морето... Знаеш ли, че страшно ми се ходи на...

- Като оздравееш... Обичаш ли рамен?

В началото смисъла му убягваше, после с изненада установи, че я слуша внимателно. Полуотвори очи и се опита да ги фокусира върху лицето й. Зеленоока. Разбира се, че бе със зелени очи - огромни, с тежки мигли, полуприсвити в края. Остри скули като остриета на кунаи. Заострена брадичка. Чипо носле. Райто се усмихна криво, забелязвайки по бялата кожа на лицето й с цвят на магнолия, лунички. Косата й бе розова и опъната назад в кок. Няколко кичура се бяха измъкнали от семплата й прическа и се виеха около ушите й.

Тя се усмихваше. И той се усмихжаше глупаво. Естествено, нали го дрогира!

- Почти свърших – тя продължаваше да говори. Ръцете й се подпъхваха под тялото му, увивайки го стегнато с чисти бинтове. – Забелязах, че вече е извършено кръвопреливането. Но се опитвай да не правиш резки движения... Добре, че ще поема две смени една след друга и ще те наблюдавам. Чувствай се предупреден, Ягами-сан! Ето... Готово!

- Винаги ли дрънкаш толкова много? – рязко я попита той. Очакваше, че тя ще се обиди на грубия му тон, но момичето повдигна рамене.

- Не. Рядко говоря, но ми се стори, че имаш нужда някой да ти говори. Съжалявам, ако съм се излъгала! Да спра ли?

Имаше дни, когато изобщо не говореше. Ходеше на лекции в Наха, после преглеждаше профили на убийци в Полицията, изготвяше доклади, прибираше се у дома... и не продумваше нито дума. Понякога си мислеше, че ако не е Миса, която да му досажда със вечното си бръщолевене и оплакване, никой друг няма да забележи отсъствието му, ако внезапно изчезне.

Поклати глава.

- Продължавай! – изрече тихо той и отново й се усмихна широко. – Харесва ми гласът ти.

Сакура се разсмя.

- Ти си първият, който го казва. Сестра ми винаги ми прави забележки да говоря по-тихо. Твърди, че няма нищо женствено в тембъра ми.

- Сестра ти нищо не разбира – отвърна и Райто и отклони поглед от лицето й. – Харесвам жени като теб. Имаш толкова дълбок глас, че сякаш вибрира. Едва ли си го забелязала, разбира се – Стаята се завъртя пред погледа му и той затвори очи. – Чудя се как ли стенеш с такъв глас, когато ти е хубаво... Сигурно мъркаш... като погалена котка...

Мълчанието й бе твърде красноречиво, но той упорито не му обърна внимание.

- Изобщо не се извинявам за думите си, принцесо!

- Не съм искала извинението ти – отсече сухо Сакура. – И не съм принцеса. Не ме наричай така! Казвам се…

- Вече ми каза – прекъсна я Райто и отново отвори очи. – Името ти е Харуно Сакура и си от клана Харуно. Разликата между теб и мен е, че ти наистина си принцеса, а аз съм просто един обикновен риока. Чувстваш ли се омърсена, когато ме докосваш с нежните си, деликатни ръчички?

Усмивката на лицето й се стопи, но той не почувства съжаление. Веждите му се свъсиха и вдигна дясната ръка към челото си. Прииска му се да си удари шамар, за да се събуди, но можа само да опипа слепоочието си. Когато отново я погледна, сладкото й лице не изразяваше нищо. Живите й очи бяха загубили блясъка си и изглеждаха като стъклени топчета. Колко красива бе така!

- Не ти ли е хрумвало, че работя тук от преди ти да постъпиш? – Дрезгавият й глас бе равен и гладък, но той усети гнева й. Противно на всякаква логика това му харесваше. Почувства как възбудата му се разля по цялото му тяло и въпреки замаяното си съзнание, успя да констатира, че членът му се втвърдява. Получаваше ерекция и самата мисъл го втрещи. Момичето не забеляза това, а продължи: - Свикнала съм да пипам риока. Това ми е работата. Когато помагам на хора като теб, се чувствам полезна и това ми носи удовлетворение и удоволствие от добре свършената работа.

Защо не ме хванеш за...? Райто разтърси глава, за да изгони вулгарната мисъл, но не успя. Защо не ме хванеш за члена, за да усетиш истинско удоволствие?

- Похвално! – изрече вместо това той. – Дрогира ме! Чувствам се замаян и неадекватен!

- Бих ти по-голяма доза – Сакура се наведе над него и лицето й се приближи към неговото. – Каза, че много те боли и аз... Погледни ме!

Зениците му бяха толкова разширени, че изпълваха ирисите. Дишането му бе учестено. Прокара пръсти през мократа му коса, надявайки се действието на опиума да отмине бързо.

- Много си красива – изтърси той. – Наистина се чудя как ли стенеш? – Тя не обърна внимание на думите му, опипвайки челото и бузите му. Пръстите й докоснаха устните му. Бяха пресъхнали. Господи, наистина бе прекалила! Тревогата й разкриви лицето й и тя издиша на пресекулки. Райто обаче не й обърна внимание. – Искам да те целуна!

- Райто, освен замаяност нещо друго усещаш ли?

Болкоуспокояващото бе виновно, бе сигурен в това. Иначе никога не би загубил контрол над тялото или ума си. Нямаше да се държи толкова просташки и можеше само да благодари на момичето, че поне се държеше според ситуацията.

- Райто! – повика го отново тя и го раздруса силно за раменете. – Освен, че си замаян нещо друго усещаш ли?

Усети пръстите й отново на устните си. Прииска му се да ги засмуче, но тя ги отдръпна, сякаш предусещайки намеренията му.

- Райто!

- Да – отвърна той.

- Какво? – поиска да узнае Сакура.

Надървен съм, за Бога! Стисна устни, за да не изкрещи думите в лицето й и вместо това изръмжа глухо:

- Пикае ми се, по дяволите!

Тя се отдръпна назад, премигвайки като кукла. Стори му се, че лицето й почервеня, но стаята за пореден път се завъртя около него и той затвори очи.

- Къде е тоалетната? – попита Райто.

- Не трябва да се движиш – отвърна Сакура. – Ще ти донеса подлога.

Очите му се отвориха рязко и той си пое дъх дълбоко. Лицето му стана мрачно.

- Подлога ли?! – изсумтя само.

- Да. Това е...

- Знам какво е! – прекъсна я Райто. Зъбите му изскърцаха от ярост. – Отказвам да пикая в подлога! Къде е тоалетната?

- Но...

Райто се надигна бавно на лакти и я изгледа втренчено, сякаш я виждаше за пръв път. Благоприличната бяла манта не можеше да скрие слабото й, гъвкаво тяло. Гърдите й бяха големи и той отмести погледа си от тях, насочвайки го към краката й. Синьото й кимоно се подаваше от мантата и достигаше до под колената й. Краката й бяха обути с прости дървени сандали и черния клин очертаваше тънките й прасци. Почувства се още по-зле само като я гледаше. Скутът му ставаше все по-твърд с всяка изминала секунда.

- Къде е тоалетната? – изръмжа отново той.

- Не трябва да се движиш! – отвърна тя остро и се изправи. – Ще ти донеса подлогата. Няма от какво да се срамуваш...

- Ти си глупачка! – изкрещя Райто и целия му самоконтрол падна. – Не ми се пикае. В ерекция съм, по дяволите!

Думите му я удариха като шамар и тя се отдръпна. Очите й се насочиха към скута му, но изчервена ги отмести веднага.

- Трябва да се изпразня – Успя да седне в леглото. Болка вече нямаше. Поне от нея се бе отървал благодарение на момичето. И пак благодарение на нея бе възбуден. Никога не бе говорил по този начин и бе убеден, че вина имаше и маковото семе. Пъхна ръка под завивката си и развърза връзките на пижамата си. Вдигна очи към нея и се усмихна глупаво. – Дай ми някаква кърпа и се махай! Ще свърша за няколко минути…

Аз съм напълно дрогиран, констатира Райто и видя как притеснението на момичето нарастваше. Въпреки, че се бе изправил и бе седнал в леглото си, раната не се бе отворила, а тя го гледаше така все едно очакваше нещо да стане. Изглеждаше като невинно малко момиченце и той стисна устни, осъзнавайки, че ерекцията му няма да спадне, ако тя продължава да стои при него в стаята.

- Дай ми кърпа! – повтори той търпеливо. – И ме остави сам. Рюзаки може да се върне всеки момент... - замълча, после добави ехидно: - Ако продължаваш да стоиш като истукана, поне ми помогни!

- К-какво?! – Сакура шумно си пое дъх.

- Ако държиш да останеш, нямам нищо против – отвърна Райто и отметна завивката си. Както и очакваше, тя извърна лице от него и дори му обърна гръб. После му хвърли бялата кърпа, преметната през рамката на леглото на Рюзаки и напусна стаята без да каже нищо повече.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хахах laugh.gif Какви неща те кара да правиш маковото семе само laugh.gif Горкият Райто,кой знае колко ще се чувства кофти като отмине действието на опиума ))

Определено много се позабавлявах с тази глава.

Браво Черил smile.gif

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Не се и съмнявам, че с усмивка си го писала то така трябва. :) Аз втората част докато я четох сега не ми беше толкова смешно де то и въпреки че не ми личи трудно се разсмивам. По скоро изпитах съжаление и щипка завист към лирическия герой, че е попаднал на зеленоока младичка докторка докато аз горкия имам една дърта кукумявка за личен лекар. То и затова съм я игнорирал от години и не ходя, а пък като оставим настрана естетическите причини не съм се разболявал от много отдавна.

А другата сюжетна линия ми е интересна най-вече, че това с демончето дето хапва емоции ми напомня за една книга – „Фауст” на Йохан фон Гьоте дето един доктор си продава душата на Мефистофел(едно от имената на дявола) за да изпита удоволствията и познанията на живота. Само че тоя Саске тука се е прецакал да я изтъргува за някакво си отмъщение вместо да си щрака с пръсти и да си живее като пич. B)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Едно време правех тема за "Фауст", така че Гьоте не ми е непознат. Имаше прословут монолог, нещо като Хамлет, но с много повече емоционален багаж и съответно много по-интересен... Верно, че класическата литература си остава тежка, но аз като маниак на всякакви книги, не ми се вижда толкова зле... После се сещам за тримата гробари, които заравят Фауст в гроба, но не бяха точно гробари... Не помня много добре... Все пак тези неща са се случили преди около петнадесетина години!

 

Но иначе за другата сюжетна линия, използвала съм персонажа на демона от Kuroshitsuji, който сключва сделки с душите на хората, за да го поглъща... За емоциите и чувствата и как печата се явява свързващо ниво е просто мое допълнение, като не отричам, че съм взимствала от Гьоте. :rolleyes: Изобщо само онези, които са гледали и петте анимета, ще разберат кое от кое съм взела и съм сглобила в текст и идея. Но по принцип основната идея, залегната между редовете е на Death Note и Kuroshitsuji, а останалите анимета са просто пълнеж и създаване на типично японския свят и мислене. Дали съм успяла, само се надявам да е така! :unsure:

 

П.П. А за страничния ефект на опиума, описах едно мое състояние, когато бях болна и влязох в болница за месец... Получи се нещо такова! Само че, Razzormaw, аз имах късмета да попадна на готин лекар, по който хлътнах, май... :lol:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

13.

 

Стъпките на Иноуе пошляпваха по дървения под. Беше излязла от банята, увита само с хавлия. Мократа й коса бе преметната през дясното й рамо, а изражението на лицето й бе уморено. Посещението на Нами я разстрои и тя отказа всеки ангажимент, който имаше за през деня. Трябваше да посети и Темари, но изобщо не се чувстваше добре. Вместо това реши да си вземе топла вана и да си легне рано. Преди малко обаче се обадиха от чайната „Тоттори” и помолиха за присъствието й в шест следобед по повод някакъв банкет за рожден ден. Дотогава имаше няколко часа и усамотението й щеше да й помогне да се съвземе. Това винаги й помагаше.

Докато вървеше към стаята си усети... чуждо присъствие. Почувства неконтролируем страх. Спря и се ослуша. Дори шумът от улицата, сякаш бе изолиран. Тацуки бе отишла на пазар. Останалите от прислугата се бяха отделили в южното крило. По това време сигурно приготвяха вечерята. Котоми-сан бе в стаята си, надвесена над книгите със сметките и сметалото. Двете ученички бяха в училището, а другата гейша – Каори, вероятно все още спеше.

Въздухът в коридора, сякаш бе застинал в очакване. Иноуе усети с цялото си тяло това изнервящо очакване, че нещо трябва да стане и това я разгневи и уплаши едновременно. Нещо непременно щеше да стане, бе сигурна в това. Но не в коридора.

В стаята.

Пое си бавно дъх и продължи напред, стиснала края на хавлията си. Плъзгащата врата на стаята й бе отворена и я прекрачи без миг колебание. Ъглите тънеха в плътни, задушаващи сенки. Слаба светлина се процеждаше през спуснатите щори. Студът я накара да потрепери, после го видя.

Стоеше до тоалетката с гръб към нея и бе навел глава над гримовете и парфюмите й, пръснати по дървения плот. Веднага го позна по скованата стойка и скръстените зад гърба му ръце. Ръкавите на кимоното му бяха бели, а в диплите на хакамата му видя катана. На гърба му обаче нямаше герба на Кучики или Шихоин и това я озадачи. Не беше самурай, но не бе и нинджа. Не бе и ямабуши или куге. Беше се излъгала, като го бе взела за някой подчинен в дзайбацу.

Иноуе затвори шумно вратата, надявайки се да привлече вниманието му, но той не се обърна.

- Как влязохте тук? – попита рязко тя.

Улкиора се извърна бавно към нея. Лицето му бе като издялано от камък. Очите, които толкова много харесваше, в сянката на стаята изглеждаха като матирано тъмно стъкло. Стори й се, че дори вижда силуета си в тях. Гледаше него, а виждаше себе си. Цялата неувереност. Всичкият страх на природата й. Почувства се жалка, сякаш той я разглеждаше безучастно на дисекционна маса и вероятно Сакура гледаше по същия начин опитните си животинки. Досега винаги го съзерцаваше отстрани без да бъде обект на вниманието му, а шокът, който почувства, когато той най-сетне я фокусира, я вледени.

- Има ли значение? – отвърна на въпроса й с въпрос той. Наведе се напред и взе от тоалетката широката плоска четка, с която тя нанасяше бялата паста по лицето си. Това й припомни, че в момента е загърната само с хавлия и е с провиснала мокра коса. Приличаше на съвсем обикновена жена без впечатляващото кимоно на гейшата, нито с белия грим. Маската й бе свалена и се почувства още по-гола, отколкото всъщност беше. – Вратата бе отворена. Аз само си позволих да се самопоканя.

- Разбира се, че вратата винаги е отворена! – отсече Иноуе с възможно най-грубия си тон, но съвсем заприлича на дете, което се оправдава за сторената беля пред баща си. – Тук е Коноха. На никой няма да му хрумне да открадне нещо от дом на гейши.

- Това е малко странно, нали? – Улкиора се отпусна на малката кръгла табуретка пред тоалетката и затърси в джобовете на хакамата си. Извади пакет цигари. – Нали позволявате? – Той запали без да дочака отговора й. – Естествено, че позволявате! – изрече след това. – Вас ви е страх да кажете едно простичко „не” с по-твърд тон – Направи пауза, за да й даде възможност да го контрира. Очакваше отговора й с израз на живо любопитство, толкова непресъщо за него, че Иноуе се задави. Вместо да се обиди на наглата забележка, почувства самосъжаление. Улкиора въздъхна. – Хм, та ви казвах, че е малко странно никой да не иска да ограби окия, нали? Тук имате кимона, произвидения на изкуството, пари в злато, бижута… Дори и тази малка четчица струва повече от няколко коку ориз, с които се изхранва четиричленно семейство – Той я остави на плота и впери нетрепващия си поглед отново в нея. – Печеливша чайна като „Орихиме” би могла да е апетитна хапка за всеки крадец… Особено „Орихиме”…

- Веднага напуснете окията! – заповяда Иноуе. Беше успяла да се окопити. – Сега!

Отдръпна се от вратата, за да му направи път.

- Защо? – попита той откровено, с което я накара да загуби ума и дума. – Не съм нарушил добрия тон, освен, че ви казах малка истина.

- О! – Иноуе почервеня и за първи път, откакто той бе нахълтал в стаята й, се разгневи. – Как се осмелявате?! Това е моята стая. Това е дома ми... Аз съм гейша, а вие – мой клиент, а се осмелявате да ме притеснявате по този начин?

- Ваш... клиент – повтори той, повдигнал веждите си нагоре. Макар да не се усмихна и гласа му да бе равен, на нея й се стори, че й се подиграва и цяла се разтрепера от ярост. – Разбира се, аз съм ваш клиент. И като такъв дойдох да Ви направя едно предложение.

- Не съм заинтересована! – Иноуе нервно хвана краищата на кърпата си, усетила, че се разхлабват. – Вън!

- Не мисля да напускам окията, преди да чуете предложението ми! – Улкиора й кимна сковано. – Седнете!

- Искам да се облека!

- Тогава го направете – предложи й той спокойно. – Виждал съм голо женско тяло и признавам, че гледката е радваща, но изобщо не съм привлечен от вас... Предполагам това ще Ви успокои.

- Вие сте побъркан! Смятам веднага да извикам патрулиращи шоджо – Иноуе се извърна към вратата и посегна да я отвори.

Въздухът около пръстите й се раздвижи и когато погледна надолу, видя забитото острие на кунай. Дръжката му вибрираше. Иноуе се пое стреснато дъх и се обърна към Улкиора. Той продължаваше да седи на табуретката, фиксирайки я съсредоточено с поглед.

- Вие ли... - Въздухът издра гърлото й.

- Да. Аз – Улкиора отново кимна към татамито на пода до краката й. – Седни!

Тя се подчини сковано, придърпвайки с едната си ръка края на хавлията, която оголи бедрата й. Мозъкът все още не успяваше да асимилира напълно ситуацията. Реалността измести от раз всичките й представи и онова, което мислеше, че е той. Не бе от дзайбацу, нито бе самурай или нинджа. Бе нещо друго.

- Преди малко каза, че тук е твоя дом – заговори Уклиора и облегна лакти на коленете си, привеждайки се напред. Вече не говореше официално и дистанцията им бе скъсена. Всмукна от цигарата си и попита: - Но не е така, нали? Ти не си Орихиме.

- Грешите – Иноуе прочисти гърлото си. – Казвам се Орихиме Иноуе.

- Казваш се Харуно Иноуе – натърти той. – Макар и това име да е лъжа...

- Какво се опитвате да ми кажете?

- Засега нищо. Но след като се представихте е редно и аз да ти кажа името си. Казвам се Улкиора Шифър и съм аранкар от групата на Айзен Соуске.

Айзен?!

- Господи! – Тялото й се разтрепери неконтролируемо. – Ито-сан всъщност е...

- Да – Улкиора наклони на една страна главата си. – Не сте толкова глупава, Харуно-сан!

Тишината я обви като пашкул. Чуваше собственото си дишане и ударите на сърцето си. Беше чувала, че аранкарите убиват жертвите си и без съмнение той бе дошъл именно за това. Знаеше за произхода й и за него нямаше значение, че не е от Сейрейтей. Имаше някаква грозна ирония в това. Мъжът, когото харесваше и скрито желаеше, бе дошъл да я убие, а тя бе глупачка, щом продължаваше да стои без да се опитва да се спаси. И в мига, в който си го помисли Иноуе скочи на крака.

Колкото и страхлива да беше, знаеше, че няма шанс срещу него. Беше се промъкнал в окията без никой да разбере, хвърли по нея нож, а съвсем ясно бе видяла и катаната му. Щеше просто да я извади и да прекърши живота й толкова лесно, все едно да счупеше клонче. Съпротивата й бе безсмислена, но поне си струваше да опита. Уж бе потомка на нинджа-клан, а не бе научила нито една техника. Знаеше само как да размахва ветрило и как да води забавни разговори, но не и да върти меч или да се защитава с тайджуцу. Беше убедена, че дори Нами умееше да се бие, а какво оставаше за Сакура. Тя бе тази, която наистина бе опозорила рйооши и сега щеше да заплати това с твърде висока цена.

Мислеше си, че е бърза. Много, много бърза, но се удари в тялото му, когато посегна към вратата. Кога бе успял да прегради пътя й? Усети пръстите му на китките си. Изплака от болка, щом хватката му се затегна и костите й изпукаха. Разпери ръцете й далеч от тялото, после ги изпъна зад гърба й, хващайки ги като в клещи. Тялото й се изви като дъга към неговото и той я прикова в прегръдка, която нямаше нищо общо с интимността. Последното, което усети Иноуе, бе как кърпата се свлече в краката й. Поиска да отмести погледа си от неговия, но той хвана със свободната си ръка брадичката й.

Дъхът му се изля по лицето й, но не бе лош. Миришеше на цигари и ноздрите й потръпнаха.

- Аплодисменти! – поздрави я Улкиора равно. – Най-сетне показахте малко характер.

- Ще ме убиеш ли? – изрече на един дъх тя.

Що за въпрос бе задала? Разбира се, че ще я убие! Нали за това е дошъл всъщност?

- Не, слънце мое – Обръщението му я шокира, но не я нагруби. – Имам предложение за теб. Забрави ли?

- Не, не съм забравила – Иноуе поклати глава. – Какво е то?

- Айзен-доно иска да дойдеш с него в Лас Ночес.

Устата й се отвори изненадано.

- К-какво?

- В Лас Ночес, имението на Айзен-доно – повтори той. – Ти да гостуваш. Покана от него. Разбра ли ме?

- Но, разбира се – Иноуе се усмихна с мъка. – Ще дойда за няколко часа. Само трябва да ви впиша в графика си.

Зелените му очи внезапно се оживиха. Сигурно си бе въобразила.

- Не такова посещение. Поканата не е от клиент към гейша. Посещението ти ще е неофициално и… дългосрочно. Айзен-доно те иска, слънце мое!

Хаорито му бе с по-груб плат и дразнеше неприятно кожата на гърдите й. Сърцето й заплашваше да изхвръкне от гръдния й кош. Очите му се плъзнаха надолу по шията й, но лицето му по никакъв начин не й показа, че изпитва друг интерес. А тя си въобразяваше, че има хубав бюст!

- Н-не мога – отказа тя. – Как така ме иска?

- Не ми е казвал подробности – Пръстите му се плъзнаха по кожата на шията й и той обхвана рамото й, упражнявайки лек натиск. – Просто трябва да дойдеш в Лас Ночес утре сутринта. Ще дойда да те взема.

- А-аз не съм все още гейша – възрази отново тя на пресекулки. – Все още не съм минала церемонията на мизуагето и... Не съм истинска гейша!

Очите му се вдигнаха нагоре и погледът му отново прикова нейния.

- Айзен-доно не се интересува от това – каза спокойно Улкиора. – Утре ще дойда да те взема. Приготви се! Но помни, че ако кажеш на някого къде отиваш или оставиш съобщение, ще убия този човек без да се колебая! Разбра ли ме?

Беше й трудно да диша. Изражението на лицето й се разкриви и тя се опита да не издава с нищо страха си, но не успя. Очите й плувнаха в сълзи.

- Няма да го направиш! – изшептя Иноуе.

- Така ли си мислиш? – Улкиора повдигна вежди и зарови пръсти в мократа й коса, отдалечавайки я от тялото си. – Препоръчвам ти да не подлагаш думите ми на изпитание, слънчице мое! – Бездушните му очи отново я огледаха безсрамно. – Хм, да... Гледката на голо женско тяло наистина е радваща.

Пусна я също така внезапно, както я бе хванал и отстъпи крачка назад. Иноуе посегна с треперещи ръце към кърпата си и се уви с нея. Вратата се отвори и тя вдигна поглед нагоре към него, докато той прекрачваше прага.

- Ще те наблюдавам много внимателно – предупреди я за последен път той. – Не забравяй какво ти казах! Утре ще дойда да те взема.

Иноуе не отговори, но успя да кимне. Премигна само за частица от секундата, а той сякаш се стопи във въздуха като горски дух. Тялото й се разтрепери от студ.

 

***

 

Сейрейтей.

Светая светих на самураите. Огромна, оградена площ в яшики. Клановете на Кучики и Шихоин бяха отделени на по-високо място, а улиците бяха разположени терасовидно, оградени от едната страна от океана, а другата – от крепостната стена на Коноха. Второстепенното пристанище Мияко, което обслужваше предимно Сейрейтей, бе опасано от по-ниска стена и имаше само малък пункт на Адмиралтейството без достъп до основния град на Сейрейтей. И пак там, на една пресечка от района на Мияко се намираше парка Ишиномаки – естествена гора, защитена от изсичане с вековни дървета от времето на създаването на Коноха, когато гората е била извън града и скривалище на първите самураи. Обикновените хора може би изпитваха интерес или любопитство, главно защото кастата на самураите бе обвита от загадъчност и мистерия. Никой обаче не можеше да си направи малка екскурзия до Сейрейтей. Кучики и Шихоин бяха подчинени на даймиото, участваха в управлението на Коноха, но законодателната им система се състоеше от други параграфи. Затворът Кодемачо обслужваше главно нинджа-клановете. В Сейрейтей обаче имаше Аюма с наказателната кула Сьокяку.

Делеше ги пропаст. Но съществуваше някакъв мост между кастата на самураите и тази на нинджите. Нещо, което ги правеше съюзници, но не и врагове. Какво беше това нещо? Може би причината я знаеха главите на петте аристократични клана. Адмиралтейството на Хюга бе отделено от всичко това, а Хината вече започваше да се съмнява, че баща й знаеше подробностите. Бяха минали векове и пропастта се бе задълбочила още повече. Мостовете се рушаха от безпощадното време, от забравата… Но Коноха продължаваше да съществува и дори се разрастваше – от западната страна на острова ограждащата стена бе съборена и града с бързи темпове поглъщаше малко останалата земя между нея и рибарското селце Оцучи.

Ако някой й бе казал, че ще й се наложи да прекара известно време в Сейрейтей и да се обучава в кенджуцу, Хината никога нямаше да му повярва и би се изсмяла на това. Самураите бяха отделени на стотици километри от нея, въпреки че се намираха в яшкики. Бяха друга култура, други разбирания и обичаи, макар да говореха един език.

Ала сега вървеше по улица в Сейрейтей заедно с придружаващия я лейтенант на Кучики. Беше странен, навъсен тип с ярка червена коса вързана на опашка. Цялото му чело и дори вратът и голата кожа на ръцете, които се подаваха от ръкавите на кимоното бяха покрити с широки ленти от черен туш. Надвишаваше я с цяла глава и когато дойде в Шакахо, дори й се стори познат. После услужливо си спомни, че същият я бе изпратил до шинден в нощта на нападението на площада. Разбра това по странната му походка – накуцваше леко с десния крак. Може би стара травма. Тогава в тъмнината не му обърна много внимание, прекалено ядосана, че да забележи нещо друго освен пътя пред себе си. Не се бе представил тогава, не се представи и сега. Вървеше след нея и очите му бяха втренчени в гърба й. Усещаше погледа му, а неприятното чувство, което имаше от сутринта дори се засили. Спря рязко насред улицата в сянката на разцъфнала вишна и се извърна към него, решила да бъде учтива и да го изчака да се приближи, но той спря на два метра от нея и остана вкопан като статуя.

Не се различаваше от другите самураи, които бе виждала в яшики. Приличаха й на извадени от един калъп с еднакви дрехи като войници – като униформи на АНБУ, но без шлемове, маски или предпазители за крака и ръце. Само с катана и съоветния герб, извезан на гърба на кимоното им, определящ тяхното положение в едно от двете семейства. Тя постави длан на своята катана. Никога не бе излизала извън Шакахо с нея, а сега това й се стори най-естественото нещо на света.

- Приближи се! – заповяда отсечено.

Той се поколеба за миг. После се подчини.

- Върви с мен, а не зад мен! – заговори тихо Хината. – Неудобно ми е, когато ме следваш като кученце.

Лейтенантът запази ледено мълчание. Тя вдигна вежди и тръгна напред. Опасяваше се, че въпреки всичко, няма да се подчини, но той я последва рамо до рамо. Прислужници и други самураи се отдръпваха от тях на благоприлично разстояние, изумени да виждат нинджа с герба на Хюга на улицата. Усещаше невярващите им погледи, но отдавна се бе научила да игнорира хората, които по някакъв начин я наскърбяваха. Приличаше на екзотично животно, което водеха в двореца на господаря и при тази мисъл устните й потръпнаха от едва сдържан гняв.

- Е? – Хината въздъхна. – Как ти е името?

- Абарай Ренджи – отвърна той. – Лейтенант от Шес…

- Спокойно, Ренджи! – махна с ръка тя. – Не е нужно да навлизаш в подробности. Кучики-сан ми каза сутринта, че ще прати лейтенанта си да ме придружи до Хатори. По пътя на логиката разбрах, че си от Шести отряд – Хината помълча няколко секунди, но после не можа да не се въздържи да отправи още една забележка: - Отпусни се, за Бога! Аз не съм капитана ти и изобщо не е задължително да се държиш толкова официално!

Ренджи я изгледа втренчено.

- Съжалявам, Хината-сан. Нужно е да Ви оказа нужното уважение.

- О, моля те! – Момичето изсумтя раздразнено. – Не искам ничие уважение, докато не си го заслужа, нито изисквам по-особено внимание. Започвам да намразявам цялото си обучение тук още преди да е започнало. Ако така се държи Бякуя-кун, мога само да оплаквам себе си…

- Никой – Ренджи се поколеба. – не нарича Кучики-доно по този начин!

- Но нали се казва Бякуя? – попита весело тя.

- Да.

- Тогава какъв е проблемът?! О! Наистина започва да ми идва до гуша от церемониалности. Мисля да си тръгна още утре!

- Едва ли ще можете, Хината-сан – Ренджи отмести погледа си от нейния.

- Разбира се, че ще мога! – отсече сухо тя. – И никой не може да ме спре, ако реша това! Нито баща ми, нито ти, нито пък капитанът ти.

Той не й отвърна, но мълчанието му я разтревожи. Почувства се като параноичка, щом се страхува от една толкова невинна забележка и се помъчи да изтика безпокойството си настрани.

- От кога си лейтенант, Ренджи?

- От много време. Не съм се замислял всъщност – Той сбърчи вежди в опит да си спомни. – Може би има десет години.

- Аха. И си от Сейрейтей? Роден си тук?

- Не точно – Лицето му застина в маска. – Всъщност съм от Долен Руконгай.

Признанието му я изуми и тя го изгледа така все едно го вижда за пръв път. Между тъмните вежди се бе вдълбала дълбока бръчка и пробягващите сенки на движещите се клини на дърветата, под които минаваха, го правеха да изглежда студен и недостъпен. Устните му се бяха опънали в тънка горчива усмивка.

- И кога напусна Руконгай? – попита Хината.

- На осем – Ренджи замълча няколко секунди, сетне добави още по-сухо: - После дойдох тук.

Хината разбра, че той изпускаше много неща, но изглежда най-вероятно не му се говореше за този период от живота си. Но беше странно човек като Кучики Бякуя, който претендираше, че е чистокръвен самурай, да приема в обкръжението си такъв като Абарай Ренджи, живял през първите осем години през живота си в тинята на Долен Руконгай. Беше виждала капитана и друг път, разбира се. Вървеше така все едно целият свят му принадлежеше, а хората покрай него са натрапници. Това я дразнеше неимоверно много, може би защото никога не се бе отнасяла с хората по този отвратителен начин. Бе изкарала години в Академията, заобиколена от други деца на нинджа-кланове, на ета или риока, а разделението не личеше толкова явно, както може би в Сейрейтей.

- Къде се намира Хатори? – Хината смени темата.

- Почти пристигнахме – Той кимна към големите масивни врати на края на улицата на стотина метра от тях. – Ето го.

Когато наближиха, й бе трудно да повярва, че портите на Хатори изглеждаха огромни в сравнение с тези на Шакахо. Сигурно когато Кучики бе дошъл сутринта, шинден на Хюга му е заприличал на селска вила, предвид това в какви размери бе свикнал да живее. Веждите й се свъсиха при тази мисъл.

- Ще ви заведа в тренировъчната зала – Ренджи избута вратата, която изскърца болезнено и я пропусна покрай себе си. – Така заповяда Кучики-доно.

- Още по-добре – доволно каза тя. – Тъкмо няма да си губим времето с излишни приказки.

Лейтенантът не й отвърна.

Нямаше пазачи. Хината се огледа преди да тръгне след Ренджи по изгладените плочи през градината, заобикаляйки главния вход на имението. Шинден изглеждаше странно тих без никакво движение, което да й покаже, че тук живеят хора. Хладният пролетен вятър огъваше върховете на кипарисите, наредени в линия около верандата, към която се насочиха. Изкачиха се по стъпалата и Ренджи отвори първата плъзгаща се врата с намаслена жълта хартия , заставайки сковано на прага й. Хината прекрачи прага и се извърна към него.

- Няма ли да влезеш, Ренджи?

Той поклати отрицателно глава и затвори след нея, оставяйки я в празното помещение сама. Или поне си мислеше, че е сама... Въздухът на метър от нея, сякаш вибрираше и Хината отскочи в мига, в който някой разсече с катана мястото, на което досега бе стояла, въобразявайки си че ще й се наложи да почака капитана. Претърколи се по твърдите тръстикови настилки на пода и извади меча си в движение, заставайки приклекнала с изпънат гръбнак. Не се изненада като видя нападателя си.

- Браво! – похвали я Бякуя с равен глас и застана в поза за нападение. – Но всъщност очаквах това от Вас.

- Защо тогава ми изглеждаш разочарован, Бякуя-кун?

Обръщението й го подразни и тя се усмихна широко. Способностите на клана Хюга се включиха като спусък на машина и промениха светлите й очи. Кожата около тях се нагъна в безброй бръчици. Чакрата, която видя да струи от него, я изненада и определено не очакваше да види нещо такова. Хората, които познаваше и с които бе имала някакъв контакт излъчваха синя чакра. Дори Наруто, който имаше две, излъчваше синя. Лисицата-демон обаче оцветяваше чакрата му в червено, когато той загубеше контрол над нея. Той бе необикновен случай, но си имаше обяснение. Бе виждала и други самураи и чакрата им бе синя. Не можеше да се лъже!

Но Кучики Бякуя не излъчваше синя или червена чакра. Неговата бе бяла, която сякаш излезе като пулс от тялото му и я заслепи. Пред очите й затанцуваха светли и тъмни кръгове.

- Какво става, по дяволите? – Хината отстъпи назад, стиснала катаната си с две ръце. – Какво си ти?!

Спъна се в нещо и падна на дървения под. Знаеше, че е в стаята, но не го виждаше. Способностите й бяха с ограничен диапазон и той го знаеше. Възползваше се от слабостта й. Типична процедура за обезвреждане на противника. И тя го използваше. Нападаше най-откритите чакра центрове – тези на краката и ръцете, докато омаломощи достатъчно врага, за да нанесе фатален удар в областта на сърцето. Но чакрата му…

- Използвай меча си! – посъветва я Бякуя и гласът му долетя от дясната й страна.

Хината се извърна към тази посока и отново се претърколи, избягвайки катаната му, която разсече въздуха със свистене до лявата скула. Отметна назад косата си и се опита да фокусира погледа си. Кръговете, сякаш погълнаха цялата стая и болката я блъсна в челото със силата на таран.

- Използвай меча си! – заповяда отново той.

Хината наклони глава на една страна. Долавяше нечии бързи стъпки по пода извън тренировъчната зала. Течение размърда черните кичури около лицето й. Шумолене. От неговото хаори. Този път от ляво. Вдигна меча си над главата, парирайки удара му. Ръцете я заболяха и тя стисна устни, за да не изстене.

- Какво правиш? – изкрещя Хината.

В съзнанието й бавно започна да се оформя мисълта, че това съвсем не бе тренировка. Ами ако не бе избегнала първото замахване на неговата катана, когато влезе в залата? А сега? Не бе в изгодна позиция – бе по-слаба физически, а и не можеше да го вижда. Другите й сетива не бяха развити, че да разчита на тях в битка. Замахна на сляпо и се изправи. Когато влезе, нямаше време да се огледа, но й се стори, че залата за тренировки е огромна и обширна. Предполагаше, че е по средата и изтича навътре, но вместо да се отдалечи от него, се блъсна в стената и падна болезнено на дупето си.

Сигурно се забавлява чудесно това копеле!

- Ох! – Тя не можа да спре стона си, но се изправи и се завъртя в кръг, ослушвайки се. – Това не е тренировка, капитане! Това е мъчение! И изобщо не играете по правилата!

- Правила? – Мечът на Бякуя застърга по пода, приближавайки се към нея. – Казвам ти да използваш меча си, но не го правиш!

- Защитавам се – Хината присви очи, но кръговете не изчезнаха. Стаята се завъртя като спици на колело и тя падна на колене. – Какво ми направи? Този двубой от самото начало не е честен...

Черната й коса закриваше лицето й. Беше на колене и длани и се опитваше да се изправи на крака, но равновесието й се люлееше като развълнувана лодка насред океана. Изглеждаше слаба и беззащитна и той я заобиколи, оглеждайки я внимателно, вдигнал катаната си само с една ръка.

- Искам да изключиш сетивата си – проговори Бякуя. – Не се опитвай да ме чуеш, нито използвай Бякугана си. Безполезно е. Можеш да ме усетиш, Хината!

Беше зад гърба й, готов да нанесе удар, когато тя се завъртя и се опита да го промуши, отдръпвайки се в същия момент.

- Ти си ненормален! – студено отвърна тя. Най-сетне бе способна да вижда. Силуетът му бе като мъглива сянка, но поне знаеше от къде точно да очаква нападение. – Отказвам да играя игричките ти! Достатъчно!

- Това не е игра, за съжаление! Това е тренировка.

Той се приближи към нея и нанесе няколко разсичащи удара отляво и отдясно, редувайки ги в насечен, бърз ритъм, а бруталната му сила скова мускулите на ръцете й. Пръстите й изтръпнаха. Последният удар изтръгна катаната от ръцете й и тя падна със звън на пода. Хината падна отново на дупето си и се опита да изтегли тялото си нагоре, подпирайки се с длани.

- И за да завърши успешно тази тренировка, - Катаната му докосна гърлото й, после се плъзна към дълбокото деколте на кимоното й. – трябва да те убия!

Очите й се разшириха и тя понечи да извика. Острието на меча потъна в тялото й, толкова лесно, сякаш бе от тесто. Грозната болка разкъса мисълта й като тънка оризова хартия. Очите й се сведоха към дръжката на катаната, която стърчеше между гърдите й. Винаги си бе мислила, че човешкото тяло е твърдо и непоклатимо, но Бякуя й бе показал противното. Изглеждаше като оригами, каквито обичаше да сгъва Каори, когато бе на седем години. Бе й подарила един жерав, който и досега стоеше в стаята й в Шакахо. Бе разперил бели крила и изпънал шия, на която се крепеше високо вдигнатата му глава. Спомни си го така ясно, сякаш го виждаше пред себе си и го държеше в дланта си, възхищавайки се както тогава, когато Каори й го бе дала.

Помъчи се да преглътне, но за нейн ужас не успя. Усети как слюнката й се стече от ъгъла на устата й. Втренчи безпомощно очи в неговото лице, което се приближи до нейното. Усети как я поема в ръцете си и избърса брадичката й с опакото на дланта си. Облегна глава на рамото му и пръстите й се вкопчиха хлабаво в ръкавите на кимоното му. Не трябваше да губи съзнание, иначе щеше да умре. В никакъв случай не трябваше да губи съзнание.

Не. Не…

Чертите на лицето му обаче се размиха, а после пред очите й избухнаха кървавочервени, изпепеляващи пламъци, преди да падне плътен мрак.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

14.

 

Сградата на Хокагето бе единствената законодателната сграда извън яшики. Играеше като свръзка между даймиото и второстепенните нинджа-кланове, а Цунаде бе просто последната инстанция, през която минаваха всички заповеди на старейшините и Йорико-сама. Единственият клан, който бе независим от Хокагето и който директно се подчиняваше на даймиото, бе Полицията на Учиха с прилепеното АНБУ на Данзо. Ето защо имаше операции и секретни мисии, за които Годаиме и миналите Хокагета не знаеха нищо, а Учиха имаха архиви и записки за провеждането им.

Но да иде в Сейрейтей? Невероятно! Знаеше много повече за реяцу от всяка друга нинджа в Коноха, благодарение на Джирая. Първата мисъл на Наруто бе, че пак той е причината мисията му да се проведе там, но после отхвърли това съмнение. Колкото и велик Санин да бе Джирая, той нямаше почти никаква власт в Коноха. Бе обикновен войник – от тези, които застават в първите редици на бойното поле или защитник от евнтуална заплаха. Цунаде бе като него. Воин, отдаден на службата, но също като воин бе длъжна да изпълнява нечии други заповеди и да поема вината от грешките на другите, които стояха над нея.

Интересно как с стечение на времето детските фантазии и заблуди изчезнаха напълно и Наруто успя да разбере простичките истини. А след като вече знаеше голямата тайна за произхода си, решението му да стане Хокаге дори се засили. Баща му бе защитил Коноха и бе дал живота си, както може би биха го направили Цунаде или Джирая. Ала той щеше да деда своя, за да промени тази Коноха. Дали ще хвърли ресурси в преследване на Акатски или Еспадата, или да усмири гетата, трябваше да се промени нещо. Но не трябваше да изпълнява само заповеди и да бъде пионка в изгнилите ръце на родовите аристократи, които действаха, подтиквани от болни амбиции.

Бяха минали три години. Бе се обучавал при Джирая. Бе променил мисленето си. Бе правил секс не един път. Според всичко това бе станал мъж или поне той се възприемаше по по-различен начин, откакто бе момче, искащо да докаже пред всички, че не е само посредствен идиот. Можеше да разбере, че за да постигне целта си, трябва да бъде постоянен и търпелив и да озапти буйната си природа, наследство от майка му. Трите години извън Коноха не бяха на халос. Дадоха му нови хоризонти да се развие. Обучението му в Сейрейтей също не можеше да се сметне за загуба на време. Градът на самураите, макар да бе в границите на Коноха, бе напълно откъснат от постоянната заплаха на Акатски, които го преследваха. Не се страхуваше, но знаеше, че за да успее да се противопостави на тях, му трябваше време, за да се усъвършенства в бойни умения и техники. Защото ако дори не можеше да защити себе си, как би могъл да защити Коноха? От къде щеше да намери сили, за да я реформира и да й даде нов живот, ако дори не можеше да се справи с група престъпници?

Единственото нещо, за което съжаляваше бе, че откри Джинчуурики, но не такъв като него – не затворен в човешко тяло с печат, а напълно освободен и контролиращ огромните си сили. Икономът на Учиха би могъл да му отговори на няколко от най-терзаещите го въпроси, но може би така е по-правилно. Сакура щеше да го наблюдава, а той трябваше да се съсредоточи върху предстоящето. Бе заровил разочарованието си под дебелите слоеве на желанието си да изпълни и тази мисия. Главната цел, която гонеше, не можеше да се постигне от раз, а една година в Сейрейтей можеше поне да го научи на търпение.

Слънцето клонеше към залез и проникваше през решетките на големите прозорци в коридора в сградата на Хокагето, през който минаваше. Раницата на гърба му не тежеше, тъй като бе взел най-необходимото. В кабинета на Цунаде вече го очакваха. Освен Хокагето, която седеше на креслото си, вътре бе и самураят, който щеше да отговаря за него. В заповедта пишеше, че е Сой-Фон от Втори отряд. Никога не го бе виждал, нито бе чувал за него. Когато я видя, веднага разбра, че именно тя е капитанът от Сейрейтей по герба на Шихоин на гърба й. Поздрави сухо и я огледа безцеремонно от глава до пети, на което тя отвърна с ледена гримаса. Всъщност изобщо не бе зле, установи Наруто, усмихвайки се иронично. Изглеждаше много царствена и величава, досущ като всички самураи, които бе виждал. Помисли си, че това горделиво поведение сигурно се прихващаше по въздуха, щом всички в Сейрейтей бяха заразени от него. Рядко участваше в мисии, в които присъстваха и самураи, но малкото такива го изпълваха с негативни чувства. Нямаше нищо против мъжете, но определено питаеше недоверие спрямо жените, а ето, че госпожица Вирнат нос му бе учител за следващата година.

- Наруто, това е капитана от Втори отряд Сой-Фон – представи я Цунаде впила светлите си кафяви очи в него. – Няма много подробности. Тя ще води обучението ти.

Той се извърна към Хокагето и я изгледа с тънка усмивка. Изглеждаше му… щастлива, но не заради него. По-различна от вечно намусената, невротизирана бабичка, с която бе свикнал. Винаги уморена, лишена от хумор и ако не беше специалното джуцу, което владееше, сигурно щеше да прилича на сбръчкана стара чанта. А сега дори русата й коса светеше като течно злато на залязващите лъчи на слънцето. На какво ли се дължеше промяната й? Каквото й да беше, това малко го засягаше, но реши да бъде хаплив докрай.

- Изглежда и ти не знаеш много, Цунаде – отвърна насмешливо и кимна на Сой-Фон. – Приятно ми е да се запознаем!

Нахаканата самурайка не му отвърна, фиксирала го безизразно. Паузата, която направи бе кратка, но на него му се стори, че нарочно я протаква, за да си даде повече тежест и това го развесели.

- Приготвихте ли се? – попита дрезгаво Сой-Фон. Наруто кимна. – Да тръгваме!

Цунаде само кимна, усмихвайки се странно, докато ги съпровождаше с поглед до вратата. Наруто изгледа Сой-Фон, докато крачеха по коридора. Имаше хубаво тяло, скрито зад стегнато бяло кимоно и кожен предпазител, който обвиваше гръдния й кош. Гърдите й не се забелязваха, а той определено си падаше по дами с голям бюст. Формата на краката й също не се очертаваше от надиплената хакама, но колана на катаната й обвиваше тънка талия, която би могъл да обхване с ръце. Това означаваше, че бе слаба, с добре развити мускули, малки гърди и… висока. Беше се издължил малко повече през последните години и когато се прибра с изумление видя, че Сакура му достигаше едва до рамото. Но сладката, надута самурайка бе висока, колкото него. Несъмнено бе апетитна хапка. Сигурно Ичиго би му завидял, тъй като и той бе любител на женската красота. В следващия момент Наруто се сепна, когато тя извади бавно катаната си и замахна към гърлото му. Отстъпи назад, притиснал гръб в стената и завъртя куная между пръстите си.

- Спри да ме гледаш по този отвратителен начин! – изсъска тя. – От сега нататък съм твой сенпай и ще ти се наложи да ме възприемаш като такъв. Видях те как говориш на Хокагето, но разбери, че това не може да се случи с мен!

- Изглежда всички от Сейрейтей се мислите за велики – Наруто вдигна русите си вежди и в сините му очи затанцуваха весели пламъчета. – Но нека ти кажа, захарче, че аз не съм като другите нинджи, които биха клекнали пред теб.

- Това ми е известно – Сой-Фон отпусна меча си, който проблясна за миг, преди да го прибере в канията. Пренебрежително сви устни, оглеждайки го така, както той бе направил преди малко. – Една нинджа не може да ме изненада с нищо, а какво остава за теб…, Кюби.

Той се приближи към нея и върха на куная му докосна пулсиращата вена на шията й.

- Ще се направя, че не съм те чул…, захарче – каза тихо и наклони глава на една страна. Светлината падна върху очите му и Сой-Фон забеляза, че зениците им се бяха удължили вертикално, а ирисите светеха в червено. Това не я уплаши. Нито промяната му, нито острието на гърлото й, което той прокара нагоре и почука леко вирнатата й брадичка.

- Ще престана да те наричам Кюби, ако ти спреш да ме наричаш... захарче! – подчерта студено тя и в черните й очи проблеснаха светлинки. – Ще се радвам да се обръщаш към мен с думата "сенпай"!

Наруто й отвърна с широка усмивка, откривайки й белите си равни зъби и прибра куная си отново в колана на крака си.

- Къде ще отседнем? – попита само.

Сой-Фон тръгна напред, последвана плътно от него.

- В Сейрейтей имам малка къща до Бенишидаре, шинден на Шихоин – отвърна тя. – Ще живееш при мен, докато трае обучението ти. Какви техники владееш?

Наруто вдигна рамене.

- Обичайните за една нинджа. Тайджуцу, нинджуцу…

- Тоест нищо – рязко го пресече Сой-Фон. – Нищо от онова, което си научил досега, няма да ти е нужно за обучението, което смятам да проведа аз.

- Знам много и за реяцу – Тя го изгледа втренчено и той й намигна весело. – Изненадана ли си?

- И така може да се каже – призна накрая и въздъхна. – Това, че няма да започна от самото начало е успокояваща мисъл. Задължително ще те изпитам утре.

- Нямаш търпение за това, нали, захарче? – предизвика я отново той, усмихвайки се на леденото й лице, обградено от черни лъскави коси. Кичурите стърчаха около ушите й, а двете плитки на гърба й се полюшваха като живи. Изглеждаше му като Сакура. Студена и сдържана, но под маската с огнен темперамент, подобен на неговия.

Тя дори не му обърна внимание.

- Узумаки-сан, не мисля, че е уместно да продължавате да се държите детински! – Забележката й не съдържаше никаква емоция. – Или искате да се държа с Вас като с дете?

- Като за начало, - Наруто затегна банданата на челото си. – спри да ме наричаш Узумаки-сан, в противен случай, аз ще те наричам, както сметна за добре, захарче! А като те гледам не си по-голяма от мен. Даже напротив, очаквах мъж, висок колкото мен…

- Повярвай ми, Наруто, по-голяма съм от теб!

- Чудесно! Значи можеш да ме научиш на много неща.

Намекът му я накара да поклати примирително глава.

- А ти си поредното хлапе, което остроумничи. Нищо ново под слънцето.

Мисията му не изглеждаше толкова ужасна, реши той, гледайки профила на Сой-Фон. Поне нямаше да скучае с нея. Как само му приличаше на Сакура!

- Кажи ми, сенпай, в Сейрейтей има ли ресторанти, които предлагат рамен? – попита, докато вървяха към изхода.

 

***

 

Всичко се бе объркало.

Никак не бе изненадващо, че накрая се озоваха в затвора Кодемачо. Въпрос на време бе нинджите да ги открият след нападението, но до последно вярваше, че щяха да минат няколко дни, докато напипат следите им. Достатъчно, че да се покрият и да напуснат Коноха. Икономът на Учиха обаче обърка всичко, появи се няколко минути след като бяха изсипали стрелите. Моментът на залавянето му се губеше в мъгла. Единственият му спомен от тогава бяха проблясващи зъби и очи, светещи в хипнотизиращо червено. Несъмнено Харуно или Учиха щяха да ги убият, но се надяваше поне да има време, за да може да каже всичко, което бе видял до кофите за смет. Намесата на русия нинджа несъмнено го бе спасила от нещо, което братята му не можаха да избегнат. Не знаеше колко време бе минало – определено повече от пет-шест часа, но не се бяха помръднали, откакто бяха затворени тук. Опита се да проведе кратък разговор с тях, но напълно безуспешно. Гледаха го така, сякаш бяха загубили разсъдъка си. Дишаха, но изглеждаха като трупове. Колко по-добре щеше да бъде и той да загуби ума си, вместо да му се налага да чака смъртта си зад тези студени каменни стени.

А уж бе простичко. Убийте Учиха и се покрийте отново в Руконгай! Едната половина от дължимата сума бе заплатена преди няколко дни, когато онзи донесе лъковете. Другата половина щеше да бъде дадена след изпълнението на поръчката. Нямаше значение дали щяха да успеят – трябваше само да изпразнят арсенала от петдесет стрели, наредени в кожен калъф и да изчезнат преди да бъдат открити. Още тогава му се стори странно, че онзи не държеше за успешния край на покушението, но парите заслепиха братята му, а няма и час след това и той се предаде на изкушението.

И все пак накрая всичко се бе объркало…

Задушаващата миризма на мухъл, застояла вода,изпражнения и урина му напомни за сетен път къде се намира. От Кодемачо никой не можеше да излезе жив. Може би ако имаше някакви по-специални умения би могъл поне да се опита, но бе обикновен човек, затънал в калта на мизерията и глада на Руконгай – това долно сметище за човешки души, за които никой не говореше и предпочиташе да забрави. В няколкото часа безметежна тишина и звуци на капеща вода в ума му бавно започна да изплува мисълта, че онзи в никакъв случай няма да ги остави живи, за да бъдат разпитани. Бяха единствените живи свидетели, които биха могли да го уличат. Дали щеше да дойде?

Облегна лице на решетките и се ослуша. Капките вода шляпваха в локва недалеч от килията им и му напомняше на дупката, в която бе живял през първите години от живота си. Канализацията на изоставената къща бе отдавна спукана, а улицата вечно тънеше в кал и миризмата на отходни ями се бе просмукала в кожата му и парцалите до такава степен, че бе забравил да я усеща. Сега му се стори, че чува стъпки по влажните каменни плочи на коридора. Слюнката в гърлото му го задави, а сърцето му бясно задумка в слепоочията му. Някой идваше. Отдръпна се и се сви в единия ъгъл, надявайки се да не бъде забелязан веднага и да отложи малко неибежния край. Слаба надежда, но се вкопчи в нея толкова яростно, че дори спря да диша.

Стъпките приближаваха.

Тъмен силует спря пред решетките. Мъждивата светлина на фенерите не можеха да осветят лицето му, скрито в качулка. Помисли си, че ще чуе тракане на ключове, но силуета просто премина през гъсто наредените пръчки на килията, сякаш те не съществуваха. Дори не се огледа в тясното пространство. От гънките на черното хаори изсъска острието на катана и той разсече братята му на две, сякаш бяха от хартия. Металният мирис на кръв и изсипаните карантии на студения под го накара да се разтрепери като лист. Той се изправи, подпирайки се на стената и дрезгавият му глас прозвуча плачевно в тишината:

- М-моля те, недей! Нищо н-не съм казал… Нищо няма да им к-кажа! – Пелтечеше като малко дете. Правеше го като малък и доста време му трябваше, за да коригира речта си и да не му се смеят. Не последва никакво движение и той си пое задавено въздух. Искриците надежда насълзиха очте му. С края на съзнанието си осъзна, че се е подмокрил и това го изпълни със самосъжаление. – Кълна се!

Онзи направи две крачки към него и замахна с катаната, отсичайки главата му, която отхвръкна и се удари в стената преди да спре до един от труповете. Тялото се свлече в краката на Тенши-сама. Кръвта изглеждаше черна като туш за калиграфия в тъмнината, а той обичаше да се упражнява в изписването на йероглифи. После вдигна меча си и няколко мига се любува на кървавата катана в ръцете си. На блестящото острие бяха написани символите „За цял живот”, а по тях се стичаше кръвта на долнопробните и мръсни ета и капеше на плочите под краката му. Бе чувал, че точно този меч има душа, жадуваща да пие кръв. Бе помогнал да се утоли тази жажда.

После се стопи в сенките на затвора, както бе дошъл. Безшумен, като сянка.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

15.

 

Изобщо не бе изненадана, нали?

Отново същите дрязги и препирни, каквито имаха, докато бяха деца. Промяна нямаше. Макар да не бе виждала сестра си, Нами знаеше, че Сакура не се е променила и рйооши продължаваха да я обожават. Достатъчно й бе да види Иноуе и да разбере, че за всичките десет години можеха и трите да се похвалят с висок ръст и гърди, но не и с духовно израстване. Дали го очакваше? Разбира се, но се бе надявала да греши поне по отношение на Иноуе.

Нами прекара почти целия следобед в ресторант на брега на река Ширакава, заслушана във вятъра, промъкващ се през клоните на върбите и загледана в слънчевите зайчета, гонещи се по излъсканите дървени греди на пода. Потокът от хора на улицата, разговорите и миризмите, носещи се от вътрешността на ресторанта я успокояваха. Постара се да не мисли и за Зоро и за решението му да влезе в Сейрейтей. Не бе минал и ден, откакто се бе върнала у дома, а вече съжаляваше, че е тук. Освен всичко друго всяко отлагане да се прибере в Кокурюкай й се струваше, че е белег, който свидетелстваше за страха й. Просто търсеше начин да отложи малко срещата си с рйооши, а това я вбесяваше още повече.

Когато напусна ресторанта, слънцето вече клонеше към залез. Не се запъти към Ропонджи, а обърна нагоре по улицата към сградата на Хокагето и Полицията. Портите на яшики бяха широко отворени. Постът от двама нинджи и двама самураи я спряха и капитанът от Сейрейтей я изгледа косо, преценявайки дали да я пусне. Явно се опитваше да си спомни дали я е виждал някъде по улиците на яшики. Другият нинджа повдигна банданата си със символа на Коноха и я изгледа с присвити тъмни очи.

- Име? – попита нинджата, после след миг мълчание допълни въпроса си: - Клан?

- Харуно Нами – отговори тя без да влага никаква тежест или емоция в думите си.

Помисли си, че ще я пуснат, но самураят само махна с ръка да остане на мястото си и влезе в стаята на пазачите. Минаха няколко минути преди да излезе.

- Свързах се с Кокурюкай – каза самураят. – Харуно-сан, Вашият баща, каза да Ви пусна. Очаква ви в кабинета си.

Нинджата кимна сковано към нея.

- Добре дошла отново, Харуно-сан!

Нами не каза нищо в отговор, а продължи напред.

Пътят през яшики до Кокурюкай измина без да мисли за нищо. Главата й бе празна, а емоциите бе изтикала настрана, което си бе повече от странно. За разлика от вечно владеещата се Сакура, тя бе нейна противоположност. Не можеше да контролира емоциите си. Сакура бе изградила желязна стена, което не се пропукваше, а Иноуе пък ги премълчаваше. Имаше нещо успокояващо в това, че в яшики почти нямаше промяна. Освен, че липите бяха станали по-високи, а масивните кедри хвърляха ледена сянка по изгладените плочи на улицата. Всички ресторанти, магазини и ателиета бяха на старите си места.

Дори и Кокурюкай не се бе променил.

Дървени масивни врати и каменна стена ограждаха имението на Харуно. Охрана нямаха преди, нямаше да има и сега. Баща й бе прекалено консервативен, за да допусне някой от второстепенните кланове да го пази от нарушители. За цялата история на аристократичното яшики никой не бе навлизал в пределите му, нито бе нападал клановете. Отвори вратите, пресече пътя от тях до централния вход и влезе без да почука. Приемната зала бе тиха и стъпките й нарушиха спокойствието й. Дотичалият Ичода-сан, вероятно чул как някой влиза, притисна ръка до сърцето си и на сбръчканото му лице се появи усмивка, която кой знае защо я развълнува и тя се почувства отново като дете.

- Нами-чан! – Той отвори обятия и тя се хвърли в прегръдките му, заравяйки лице в кимоното на гърдите му. Миришеше й на прани дрехи, по същия начин, по който миришеше преди и мускулите на цялото й тяло, сякаш натежаха от умора.

- Дядо Ичода, прибрах се! – Плачеше. Усещаше как сълзите й се стичат по бузите и мокреха сивата коприна на кимоното му. Чувстваше такава дълбока тъга и радост, че дълго сдържаните й чувства най-накрая избухнаха като вулкан и пометоха самоконтрола й. – Прибрах се... Прибрах се...

Усети кокалестите му пръсти да милват косата й в успокояващ жест, както когато го правеше преди.

- Харуно-доно ми каза, че ще дойдете! Каза да ви посрещна и да ви заведа веднага в неговия кабинет… Има гост и двамата Ви очакват, детето ми!

Тя вдигна мокрото си лице и учудването в очите й изтри всяка друга радост.

- Как така ме очакват?

- Мура-сан дойде сутринта, докато сте закусвали с Вашите приятели – уточни старецът и погали бузата й, усмихвайки се нежно. – Знаехме, че ще дойдете, Нами-чан! Харуно-доно отложи работата си в Кататане и целия ден изкара в кабинета си в очакване. Гостенинът дойде преди час, вероятно го е извикал...

Нами поклати глава и въздъхна.

- А... ока-сан? – Сивите очи потъмняха.

- Няма я. Замина за няколко дни до Иугакакуре. Ще се прибере утре или вдругиден – Той я хвана за ръката и настоятелно я поведе по стъпалата нагоре към кабинета на баща й. – После ще говорим. Толкова много неща се случиха, а и искам всичко да знам за Вас, всичко, което Ви се е случило през всичките тези години... Но после ще говорим! Баща Ви чака!

Искаше да го пита за толкова много неща. За рйооши, за Сакура, за Иноуе… Защо бе избягала Иноуе и се бе установила в Акасака? Какво правеше сега Сакура? Дали бе в дзайбацу? Как е минал годежът й? Толкова много въпроси имаше, които можеше да зададе на Иноуе, но не успя, прекалено развълнувана да води безсмислени спорове за миналото. А ото-сан? Бе отложил работа в Кататане, само заради нея! Немислимо, невероятно, невъзможно... Той никога не би отложил нещо такова, заради която и да е било от тях трите. Ичода-сан знаеше какво става, но сега нямаха време да говорят.

Баща й я очакваше.

Кабинетът му се намираше в дъното на дясното крило на Кокурюкай и тя рядко бе влизала тук. Иноуе обичаше книгите и статуетките, а Сакура изобщо нямаше интерес към делата на баща си. Ичода-сан отвори вратата и я пропусна покрай себе си, после затвори след нея. Светлината я заслепи и тя огледа библиотеките с наредени книги и папируси, тежкия тъкан килим и бюрото, зад което стоеше ото-сан. Старостта бе изпила лицето и тялото му. Заприлича й на дядо Ичода, но в зелените очи проблясваше сила и агресия, каквато нито една от трите не притежаваше. Сано не се усмихна, вперил нетрепващ поглед в нея, докато тя се приближаваше бавно. Дали бе разочарован от дрехите й? Той държеше на официалността и демонстрираше влудяваща надменност. Вероятно не бе доволен от начина й на обличане и тя се разгневи на малодушието си, което баща й несъмнено усещаше. Човекът на креслото пред бюрото му се изправи и тя го измери от глава до пети. Гербът на Учиха бе на гърба му. Черната му коса бе вързана на тила на опашка, а банданата му на нинджа я подсети кой е гостенинът, още преди запетайките на Шарингана да се завъртят и да оцветят ирисите му в червено. Приличаше й на демон, а високомерието му бе като плесница върху лицето й.

- Дъще? – повика я със стържещ глас баща й и тя отклони погледа си към него. Сано се изправи и заобиколи бюрото, скръстил ръце зад гърба си. – Радвам се, че се прибра у дома!

- И аз се радвам – Радостта й обаче не предизвика емоционална буря, както при посрещането на Ичода-сан. Тя кимна сдържано и очите й се присвиха, усещайки някакво грозно предчувствие. За сетен път отклони погледа си към госта и кимна за поздрав към леденото му лице. – Учиха-доно...

- Разговорът ни ще е дълъг и несъмнено неприятен, но доста дълго време отлагах за него, дъще – поде Сано и се приближи към нея. Ръката му повдигна по-високо брадичката й и той се взря в сребристите ириси под извитите светли вежди на бялото й лице. – Истинска наследница на клана си – прошепна, сякаш на себе си той. Разтърси глава и устните му се повдигнаха нагоре в подобие на усмивка, която в никакъв случай не бе предназначена за нея. По-скоро се усмихваше на някакъв свой далечен спомен. – Извиках на Учиха Итачи да дойде, защото малко или много той също участва в този разговор.

Учиха не отвърна нищо. Отпусна се обратно на креслото и премрежи червените си очи, гледайки сякаш през нея.

- Разбрах, че си отседнала в къщата на Ропонджи – поде отново баща й. – И когато научих за пристигането ти от Мура-сан, почувствах... радост и щастие...

- За какво искаш да си говорим? – прекъсна го Нами, усетила внезапно желание да му повярва. Трябваше й време! Време, през което да свикне, че той е можел да почувства нещо... каквото и да е.

Той се приближи към прозореца и втренчи очите си в градината, разстилаща се пред него. Когато заговори, гласът му дойде до нея, сякаш от много далеч:

- Може би трябва да започна от деня, в който старейшините ме извикаха в Кататане преди осемнадесет години…

 

***

 

Правилата от първата корица бяха ясни. Райто ги бе прочел на поляната пред Университета. Бяха с просто значение и всеки би ги разбрал, дори ако ги бе прочел някой малоумник. Кориците не бяха оръфани или с обелени краища, доказателство за дългогодишна употреба. Листите бяха от фина оризова хартия без редове и без нито едно име. Помириса ги. Ухаеха на ново, сякаш тетрадката бе купена от книжарница, а не бе паднала от небето. Райто присви очи в опит да си спомни подробности около намирането й. Не можеше да приеме, че бе паднала от небето, сякаш това бе най-естественото нещо, което би могло да се случи. Разлисти я бързо. Отново се убеди, че тетрадката не е използвана. На последната страница бяха написани още правила със ситни букви и той плъзна поглед по тях:

 

** Тази тетрадка ще стане собственост на човечеството в мига, който докосне земята.

** Собственикът й ще може да разпознава гласа и образа на истинския й собственик, т.е. Бога на смъртта.

** Човекът, който използва Death Note след смъртта си не може да отиде нито в Рая, нито в Ада. Неговото място е в Нищото.

** Ако човек използва тетрадката, Богът на Смъртта обикновено му се явява в срок от 39 дни, след като е използвал тетрадката.

** Боговете на Смъртта не могат да помогнат или да попречат с нещо за смъртта на тези, чиито имена са вписани.

** Богът на Смъртта не е задължен да обяснява как се използва тетрадката на човека , който я е намерил.

** Богът на Смъртта може да удължава живота си, като прибавя имена в тетрадката, но хората не могат.

** Човек може да съкрати живота си, използвайки Death Note. Притежателят може в замяна на половината от остатъка от живота си да получи очите на Бог на Смъртта. Чрез тях той ще може да вижда имената на хората и колко живот им остава.

** Размяна и писане в чужди тетрадки между Богове на Смъртта не е проблем.

** Притежателят на Божественото Око не може да види оставащото време на други притежатели на Death Note.

** Пълните възможности на тетрадката не са ясни дори на Боговете на Смъртта. Трябва да ги разучиш лично.

 

Райто се намести по-удобно, внимавайки да не го заболи много и отново прочете правилата на задната корица. Написани кратко. Но въпреки всичко онова, което на поляната пред Наха му се стори невероятно и глупаво, сега добиваше размерите на дълбоко замислен смисъл. Определено този, който бе написал правилата е навлизал в логични подробности, за да изглежда лъжата възможно най-достоверна.

Споменаваха се... Богове на Смъртта. Те съществуваха в приказките на старите хора. Косачът на души идва за всеки, когато му е дошло времето. Още една лъжовна приказка в техния иначе подреден свят, лишен от ирационално мислене. Ала въпреки всичко появата им не би следвало да се изключва и да се отдава на измислици, с които да се плашат децата. Съществуваха демони. Такъв бе заключен в Наруто като бебе. Кюби съществуваше така, както съществуваше и Райто. Другите Пет Страни също разполагаха с Джинчуурики и демони и в това се състоеше тяхната сила. Райто бе чувал и за Дяволските плодове, които дават на вкусилия ги изключителни, невъобразими сили. А съкровището на Златния Роджър? И то ли бе измислица? Или се бе случило толкова отдавна, че никой не знаеше до колко съществува то и до колко някой е измислил останалото... Никой не оспорваше, че бе настъпила ерата на пиратите, помамени от чудната легенда за слава и богатство. На няколкото пристанища в Коноха денонощно акустираха кораби и плавателни съдове и Адмиралтейството едва смогваше да обуздае приливната им вълна, за да контролира безопасни водни пътища. Живееше в свят на нелогична истина, нали? Академията за нинджи възпитаваше хора с огромно количество чакра. Обикновено това бяха децата на клановете от яшики. Техниките и уменията им бяха с ненормално естество, надхвърлящи неговата логика. А самураите в Сейрейтей?...

Определено светът им не можеше да се обясни според неговите представи за ред и истина. Съществуваха дупки, които го нарушаваха и той хлътваше в тях без да може да си обясни тяхната поява. Така, че след всичко онова, което възприемаше за нормално и с което бе свикнал да живее, една тетрадка с името Death Note паднала от небето и споменаваща Богове на Смъртта можеше да се приеме за нещо нормално.

Райто вдигна поглед от нея и го втренчи в празното легло на Рюзаки. Момчето си бе отишло късно следобяд, след процедурите и лечението, на което го подлагаше Харуно Сакура. Невярващо му се струваше, но осъзна, че сега стаята е прекалено тиха без присъствието на болния Рюзаки. Дори без присъствието на младата му докторка. Отдавна бе минало полунощ и макар тя да бе на смяна, така и не се появи след хлапашката му постъпка, с която я изгони. Действието на опиума бе минало преди няколко часа и сега чувстваше единствено притъпена болка. Определено й дължеше извинение, че се е държал по такъв отвратителен начин и не би се учудил, ако тя го бе преотстъпила на друг лекар.

Наведе се към раницата си, сложена до нощното шкафче и измъкна от джоба й несесера си с химикалки и моливи. Отвори ципа и извади един от моливите, с които бе свикнал да работи в Полицията при изготвянето на психопортрети. Бе свикнал с моливите, понеже имаше и гумичка и при евентуална грешка можеше просто да изтрие. Вдигна бавно колена и подпря твърдите корици на бедрата си. Според тетрадката с написването на едно име на човек, който познаваше, можеше да причини смъртта му. Ако не впишеше причина, жертвата щеше да умре от сърдечен удар. Прокара ръка през светлокестенявата си коса и въздъхна. Не можеше да се сметне за самоубиец, но си струваше да изпита тетрадката, за да докаже колко е достоверна. Все още бе убеден, че в ръцете си държеше една огромна измама.

Разтърси глава и написа четливо на първата страница:

 

Ягами Райто

 

А сега му оставаше само да чака.

Облегна глава назад и се ослуша. В коридора не се долавяше никакъв звук. Зад щорите на прозореца нощта, сякаш бе течна и плътна като живак. Каква ирония щеше да бъде, ако тетрадката бе истина! Бе живял в самота и не бе допуснал никого до себе си. Дишаше бавно и се опитваше да не мисли за нищо. Нямаше часовник и не можеше да прецени колко е минало. Времето, сякаш течеше като лепкава река – бавно и мудно, или поне така му се струваше.

После чу отново плясък на крила.

Отвори очи и се огледа. Нямаше никой. Бе чувал този плясък и преди, но тогава го бе отдал на нетърпимата болка. Сега обаче не бе нито дрогиран, нито бе изпаднал в делириум, за да му се причуват такива звуци. Полудяваше ли?

Написването на неговото име нямаше никакъв злополучен ефект върху него. Пое си дъх и написа под името си:

 

Правилото за смъртта не действа, ако притежателят напише собственото си име!

 

Почука с гумичката по листа. Трябваше му друго име и в главата му изникна името на Харуно Сакура. Сбърчи вежди и устните му се извиха в иронична усмивка. Отказа се. Определено не искаше да причини смъртта й, макар тя да бе представител на онази обществена прослойка, която той ненавиждаше. Тогава... Миса?

Вратата се отвори и в стаята влезе дебелата санитарка от сутринта. Той впери очи в широкото й лице и ведрата усмивка, която тя му отправи. Мъкнеше кофа с парцал.

- Виждам, че се чувствате по-добре! – изрече тя и Райто отвърна на усмивката й. – Нали нямате нищо против да дезинфекцирам пода?

- Вършете си работата! Няма проблем – той направи кратка пауза, после допълни: - Не е ли малко късно за това?

- Трябваше да го направя преди няколко часа, но бях заета да помагам при един спешен случай в операционната зала. Персоналът тук не достига и често ми се налага да помагам на лекарите – Тя отиде в един от ъглите и започна да мие пода с отривисти и бързи движения. – Боли ли ви много? Да извикам ли на Харуно-сан?

Да, иска ми се сладката, малка лекарка да е тук в този момент, помисли си Райто, но поклати глава.

- Няма нужда! Добре съм… Знаете ли къде е тоалетната?

Санитарката се извърна към него и го изгледа загрижено:

- Ако ви се ходи до тоалетна, мога да ви донеса подлога!

Пак тази отвратителна подлога! Едва се сдържа да не изсумти пренебрежително.

- Не, не ми се ходи до тоалетна! – отрече Райто и после додаде: - Просто питам… А мога ли да ви попитам също и за вашето име? Сигурно ще продължим да се виждаме през останалите ми дни престой тук и не ми се иска да си говорим така, сякаш не се познаваме.

Санитарката се усмихна.

- Името ми е Мацуя Тора. Вашето го знам, Ягами-сан! Приятно ми е!

Тя продължи да говори, но Райто вече не я слушаше. Да напише ли името й? Или да изчака, докато се върне на работа и отвори албумите със снимки на престъпници, с които всекидневно си имаше работа? Тя бе обикновена санитарка в болница и едва ли можеше да докаже, каквото и да е било с нейната смърт.

- Тоалетната се намира срещу вашата стая, Ягами-сан... Но ви препоръчвам да не се движите поне до утре... - Успя да чуе той, докато тя чевръсто се движеше из стаята. – Днес бе доста натоварено, както винаги...

Райто прехапа устни, опитвайки се да си спомни някой от профилите на престъпниците, по които бе работил преди да влезе тук. Имаше един, чиято смърт желаеше прекалено много. Убиецът на родителите му, който сега излежаваше присъдата си и този път колебанието му не трая много.

 

Мацунага Хидейоши

 

Не можеше да разбере дали тетрадката бе истинска, поне докато не излезе от болницата, но незнайно защо почувства облекчение. Пое си дълбоко дъх и затвори черните корици на тетрадката си. Тора-сан надникна към нея и подметна:

- Дневник ли си водите, Ягами-сан?

- Да – отговори той и се наведе към раницата си, пъхвайки я в джоба. – Мога да разчитам на вас, че няма да го прочетете, докато спя, нали?

- Разбира се, че няма! – кимна тя и се запъти към вратата, мятайки майчински, загрижен поглед към него. – Опитайте се да поспите, Ягами-сан!

Той не отвърна. Няколко минути се ослушваше, докато стъпките на санитарката затихнаха по коридора. После отметна завивката си и спусна крака през ръба на леглото. От усилието му се зави свят и брадичката му се заби в гърдите, докато се опитваше да не загуби съзнание. След известно време погледът му се избистри и подпирайки се на дървената рамка на леглото, се изправи бавно на крака. Почти очакваше да усети режещата болка и се изненада от липсата й. Вместо това краката му бяха отвикнали да го носят и колената му се подгънаха от тежестта му. Стисна зъби, за да спре ругатнята си и бавно тръгна напред, влачейки боси крака по пода и подпирайки се по стената. Студът проникваше през стъпалата му и бодеше неприятно, но той не забави крачка. Отвори вратата и се подпря с гръб на касата.

Коридорът бе празен. Вратата на тоалетната се намираше от среща, но не можеше да достигне до нея, тъй като нямаше стена, на която да се подпира. Издиша бавно. Една такава проста необходимост като ходене до тоалетна, за която преди не бе помислял, сега се превръщаше в усилие, за което тялото му бе слабо. Погледна към рецепцията за последен път, убеждавайки се, че няма никой и тръгна напред, отделяйки се от рамката на вратата.

Не бе направил и две крачки и краката му се подгънаха все едно някой го бе ударил в ямките на колената и Райто се свлече на студения под без дъх. Попипа припряно бинтовете си. Страхуваше се, че раната може да се бе отворила, макар да не бе почувствал никаква болка. Нямаше нищо и той се подпря с длани на пода, надигайки горната част на тялото си. В следващия момент чу стъпки, които пошляпаха бързо по пода към него. Нечии ръце го повдигнаха.

- Казах ти да не се движиш!

Дълбок глас, несъмнено на Харуно Сакура и той вдигна лице към нея. Бе приклекнала и тъкмо пъхваше ръце под мишниците му, повдигайки го сякаш бе дете. Той се отпусна тежко на нея и едната му ръка обви врата й. Пръстите му изкривиха кока й и косата навита на плитка се разхлаби и падна на гърба й като усукано въже. Тя не й обърна внимание, обръщайки се към стаята.

- Недей! – Райто прочисти гърлото си. – Ето там е тоалетната...

- Ще ти донеса...

- Не искам подлога! – Гласът му изстърга в стерилната тишина на коридора. – Искам да пикая в тоалетна... Помогни ми да стигна до проклетата тоалетна!

- Ще можеш ли сам? – попита колебливо тя.

- Разбира се, че мога да пикая сам! – Той дори не я погледна, бесен, че можеха да водят такъв нелеп разговор. Не можа да сдържи хапливата забележка зад зъбите си и я добави рязко: - Ако случайно не мога, предполагам, че ще ми го държиш ти, докато свърша!

Пръстите й на кръста му се свиха конвулсивно и той усети гнева й, още преди да види лицето й до неговото. Бузите й бяха оцветени в червено и устните й се бяха опънали в тънка линия.

- Ти си едно отвратително копеле! – равно каза тя и го помъкна грубо към вратата на тоалетната. Отвори я със замах, удряйки я в стената и го повлече към писоарите, залепени на една от стените. Пусна го рязко пред първия без да се разтревожи, когато той се олюля заплашително на една страна и се отдръпна, запътвайки се обратно към отворената врата. – Надявам се да можеш сам, защото не мисля да оставам тук. Ще те чакам пред вратата и след три минути ще вляза. Ще ти стигнат ли?

Не дочака отговора му, затваряйки шумно вратата.

Каква огнена фурия!

Райто се подпря за миг на стената с една ръка, разхлабвайки връзките на пижамата си с другата. Зад целия й самоконтрол се криеше темперамент, към който той изпитваше... любопитство. Колената му трепереха от усилието да го държат прав и той на няколко пъти се подпираше с длан на стената. Тъкмо завързваше връзките си, когато тя влезе без да се старае да почука. Гневът й още не се бе изпарил и той наклони глава, оглеждайки я изпитателно. Няколко кичура от розовата й коса се бяха изплъзнали от плитката, която тя не бе вързала на кок, а зелените й очи го изгледаха мрачно.

- Готов ли си? – Райто кимна на въпроса й и тя отново го хвана за кръста, слагайки ръката му през врата си. – Хубаво.

Преминаха бавно през коридора и тя го настани на леглото му, вдигайки краката му на него. Придърпа стола и движещия се шкаф към себе си. Извади ножицата и преряза бинтовете му бързо.

- Раната ти отново се е отворила, – изсъска тя през зъби. – заради ходенето ти до тоалетната!

- За твое сведение, принцесо, все още не съм старец, който има нужда от подлога! – отвърна й той и я изгледа насмешливо. – И утре ще го направя, напук на теб!

- Ако смяташ, че по този начин ще навредиш на мен, нека ти кажа, че единственото, което ще направиш е да навредиш на себе си, безмозъчно копеле такова!

Зелените й очи светеха в жив огън, който го опари и раздвижи кръвта му. Натискът на ръцете й върху голата му кожа и отворената рана бе по-голям и той издиша бавно.

- По-внимателно, ако обичаш! Все пак искам да изляза жив от тук... Боли ме – поколеба се за миг, после добави с влудяваща усмивка: - Ще ми дадеш ли отново опиум, принцесо?

Нямаше нужда от опиум, разбира се! Просто искаше да я подразни още повече и да стане свидетел на яростта й, която я правеше така привлекателна и красива. И тя наистина бе красавица с това тяло и лице. Сакура отвърна на усмивката му.

- Наистина ли? Колко... тревожно, о, Боже мой... - каза тя без грам тревога в гласа си. – Знам, че можеш да търпиш на болка, така че опиум няма да ти дам, поне до сутринта!

Райто не каза нищо, докато тя чистеше раната му. После обви нови бинтове около тялото му, завършвайки процедурата. Няколкото минути в тишина, сякаш я успокоиха и лицето й се отпусна. Гледаше я, облегнал глава на възглавницата без да каже нито дума.

Тя бутна шкафа настрана и понечи да стане, когато той хвана рязко ръката й и я задържа, наведена над него. Зелените й очи се втренчиха в неговите.

- Съжалявам за всичко, което съм направил или казал! – каза Райто без емоция в гласа си. – Не съм искал да те обидя...

Пръстите му погалиха нейните и той попипа халката на безименния й пръст. Очите му се присвиха и сведе поглед надолу, изненадан да почувства нещо такова. Лицето му обаче остана бездушно и студено.

- Ти си... омъжена?!

Сакура издърпа ръката си от неговата и уточни припряно:

- Всъщност съм сгодена. Вчера вечерта бе годежа ми.

Бе забравила за халката на пръста си, подарена й от Саске на празненството в Кокурюкай и сега кой знае защо се почувства неудобно пред изпитателния поглед на пациента си. Изправи се и го зави със завивката.

- Трябва да поспиш, Райто! Утре ще дойда да те видя, преди да ми свърши смяната – въздъхна глухо. – Но искам да поспиш...

- Добре – Райто я изпроводи с тежък поглед до вратата. – Не изглеждаш щастлива годеница, принцесо! Иначе нямаше да си тук по това време и да работиш.

Сакура не каза нищо, само го погледна из зад рамото си, преди да излезе навън в коридора и да затвори вратата след себе си. Райто облегна глава назад и затвори очи, усещайки като че ли болката й, която тя бе оставила след себе си.

 

***

 

Проникването в яшики не изглеждаше никак сложно. Поне онова, което му бе казала Нами нямаше нищо общо с действителността. Подробности около това къде се намира Сейрейтей научи след солидна почерпка в една от кръчмите до реката. Определено можеше да се научи много от пияните старци, които нямаха друга работа, освен да си спомнят за миналото. Същия, който почерпи със саке, страшно много му приличаше на собствения му дядо и на Зоро му трябваше време, преди да се реши да предложи на стареца пиене. Всеки път, когато погледнеше очите, вдълбани сред ветрило от безброй бръчки, в тях танцуваха светлинки, напомнящи и на него миналото му, за което усилено избягваше да си спомня. Дядо му беше същият – прекалено задълбочен да изпие поредната бутилка саке, за да потъне в безметежна празнота. Оставяше го с дни и на Зоро му се налагаше да се грижи сам за себе си. Годините, през които едно дете се нуждаеше от майчинска закрила или бащина ръка, го белязаха завинаги, издълбавайки дупка в развитието му, която впоследствие не можа да запълни с нищо. Наложи се да не мисли за собствените си чувства или емоции, които предизвикваха спомените му, отсявайки внимателно думите на пияния старец.

Сведенията, които получи от него не бяха толкова оскъдни като тези на Нами. Яшики бе опасан от висок каменен зид, издигнат в началото на създаването на Конохагакуре, следователно бе стар и прояден от дупки и падаща мазилка. За съжаление стареца не знаеше дали някъде съществуваха дупки, разрушения или някаква слаба брънка, през която би могъл да се възползва и да влезе. Сейрейтей бе обаче друга работа и нищо не можа да научи за града на самураите. Колебаеше се дали да попита някой друг, но впоследствие се отказа. Не беше на добре да пита за такива подробности. Беше чужденец и за всеки от Коноха бе ясно това само като гледаше дрехите му или различния акцент на говора му. И сам знаеше, че не бе никак добре чужденец да се интересува как да влезе в забранено място.

Когато прецени, че знаеше достатъчно, се надигна от стола си и махна на сервитьорката, подновявайки поръчката. Денят отдавна си бе отишъл и през прозорците на ресторанта навлизаше светлината от уличните фенери. Зоро дори не можа да повярва, че бе прекарал толкова много часове.

Старецът го хвана за китката и сухите му пръсти го стиснаха толкова силно, че костта на ръката му изпука.

- Внимавай, момче! – предупреди го той със силно провлачен глас. – Може да не ти е трудно да влезеш в яшики, но дори не си го помисляй за Сейрейтей!

Беше предизвикал подозрението на стареца и това го обезпокои.

- Тогава защо ми каза всичко това?

Устните на пияния старец се разтегнаха широко и откриха черни, проядени зъби.

- Защото не съм глупав... Просто помагам – Пусна Зоро и пое чашата си със саке, отпивайки жадно. – Мерси за почерпката, момче! Сбогом!

Зоро кимна и без да каже нищо повече излезе от ресторанта в хладната нощ. Дланта му се спусна по пояса и кожения тънък колан. По навик се опита да обвие пръсти около дръжката на една от катаните си, но ръката му увисна в празния въздух. Сви устни и се спусна надолу покрай реката, после се отклони по улицата в близост до Ропонджи преди да се насочи към стените на яшики. За разлика от крепостната стена, която опасваше селото и на която имаше патрули, зидът на яшики не бе толкова пазен. Беше разбрал, че до жилищните квартали на Сендай имаше малък парк с високи дървета, а те представляваха естествена стълба, която би могъл да използва, за да се покатери по стената и да влезе безпрепятствено в яшики. Отминавайки Ропонджи и Мотойоши-чо, потокът от хора намаля покрай парка, потънал в нощната тишина.

Той се огледа и няколко минути стоя като вкопан насред павираната улица в сянката на един кедър, изчаквайки ако някой случаен минувач премине покрай него. После прескочи ниската ограда на парка и се спусна с устремена крачка към пътеката, чезнеща в мрака сред огромните дървета и ниски храсти. Стената на яшики не се виждаше, но Зоро знаеше, че тя е там. След няколко минути достигна до нея и известно време вървя покрай нея, оглеждайки огладените камъни, обрасли с мъх през всичките години. На места някои от камъните се бяха нащърбили и оронили и създаваха неравности в иначе гладката мазилка. Изглеждаха точно като стълба.

Не можел да влезе в яшики?!

Тези да ги приказва на някой друг Нами!

Усмивката не слезе от лицето му, дори след като се изкачи по стената и навлезе в тъмните улички на яшики. Единствената му ориентировъчна посока бе да открие улицата, свързваща Кататане с централните порти, които той бе избегнал умишлено. Булевард Минамидза нямаше отклонение, освен едно, където се вливаше в друг и свързваше Сейрейтей и яшики. Крайните улици на яшики постепенно се оживиха, навлизайки все по-навътре към булеварда. В началото избягваше настоятелните и любопитни погледи на хората, движещи се нагоре-надолу, увлечени в своята работа и за първи път, откакто дойде в Коноха изпита чувството, че дрехите му издават истинските му намерения. В очите на всеки от прислужниците, с които се разминаваше, онова, което възнамеряваше да направи, бе престъпление. Отдавна бе престъпник и пират и в Източното море имаше солидна награда за главата си, която бе скокнала неимоверно много, след като се присъедини към екипажа на Луфи. Угризения или всякакви други морални страхове от прекрачването на закони или правила не го вълнуваха. Живееше според собственото си възприятие за чест и справедливост и сега можеше да отсъди, че онази нахакана фукла с цялата си наглост бе взела нещо, което не й принадлежеше по право. Да влезе с взлом в дома й и да вземе катаните си бе в реда на нещата. Скрупули нямаше, нито пък бе изпълнен с колебания, каквито мъчеха Санджи. Решимостта му дори се засили, крачейки по Минамидза и опитвайки се, колкото се може по-малко да привлича вниманието на околните върху себе си. Сви по отклонението, което водеше към Сейрейтей и докато вървеше, се опитваше да измисли как да проникне там, след като достъпът бе ограничен. Не можеше просто да влезе през главните порти все едно се прибира у дома след дълго отсъствие. Влезе в яшики, само защото стената не бе поддържана редовно, за да устои на външни хора, но без съмнение в Сейрейтей нямаше да бъде така. Намираше се сред яшики и заемаше огромна площ. Стената сечеше жилищни квартали, улици, паркове… Поддръжката нямаше да бъде толкова трудна задача.

Спря на стотина метра от централните порти на Сейрейтей и облегна гръб на стената на близкия отворен магазин за коприна и кимона. Скръсти ръце пред гърдите си и изви глава към патрулиращия отряд, обмисляйки какъв да бъде следващият му ход. Дали да тръгне по протежение на цялата стена, за да потърси естествена пролука или да се откаже на този етап, докато събере повече информация. Можеше да се върне пак по същия път и да пробва утре вечер. Беше гневен, че бе допуснал да му вземат катаните, но много добре знаеше, че импулсивните, необмислени постъпки обикновено му костваха твърде скъпо.

Не знаеше колко дълго е стоял в сянката на липата, вперил поглед към осветените порти на Сейрейтей, когато от тях излезе самурай. Качулката на хаорито му бе ниско над очите и той не можеше да определи дали има някакво преимущество над него, ако реши да го нападне и вземе дрехите му. Не разполагаше с никакво оръжие, с което да си помогне и все пак… Самураят приближаваше бавно с отсечена, равномерна походка и хората по улицата се дърпаха на прилично разстояние от него, спазвайки така желаната дистанция, присъща на кастата на самураите. Устните на Зоро потрепнаха от погнуса. Мразеше това разделение на класите, нито пък питаеше някакво уважение към хора, чиито обществено положение бе по-високо от неговото. А ето, че сега се намираше сред такива хора и се налагаше да играе техните правила.

Помисли си, че лекето с хаори и самочувствие много повече, отколкото му се полага, ще продължи надолу по улицата, но се излъга. Самураят спря на два метра от него и вдигна качулката от лицето си. Зоро сви вежди и лицето му се скова в маска.

- Каква изненада, нали? – Светлите очи на Шихоин Йороучи светеха в тъмнината като на котка. – Излизам на разходка в яшики и попадам на теб, отоото-сан... Трябва ли да се радвам, че те виждам?

Зоро направи моментна пауза, преди да отговори:

- Зависи.

Тя се приближи към него и ироничната й усмивка го накара да свие устни от ярост.

- Има патрул на шоджо не далеч от тук – уведоми го тя. – Проникването ти в яшики е достатъчно нарушение, за да посетиш затвора, а ако им кажа, че предната вечер съм конфискувала три катани от теб, може и да не излезеш от Кодемачо. Как да постъпя според теб?

Зоро отвърна на усмивката й и повдигна рамене.

- Ще кажа, че прекалено много се възползваш от правомощията си и осъждаш невинни хора на затвор.

- Никога досега не съм била толкова отегчена до смърт, че да играя с правомощията си, но изрично ти казах миналата нощ, че нарушаваш закона, като мъкнеш оръжие със себе си, нали? – Йороучи не повиши тон, но Зоро усети как думите й вибрират от едва сдържан гняв. – Не конфискувах само една катана, бяха три... Трябва ли да добавям още, че една от тях има доста... интересна история? Откраднал си я, нали?

- Не знам за какво говориш – Зоро наведе лице към нейното, едва сдържайки желанието си да я хване за шията и да я удуши. – Катаните са мои. Лично мои! И смятам още, че е редно да ми ги върнеш!

Йороучи не реагира дълго време, вперила погледа си в непроницаемото му лице. Усмивката й бе застинала.

- Една от катаните ти всъщност не е точно катана – проговори бавно тя, наблягайки на всяка дума, като го наблюдаваше за ответна реакция. – Тя е демон, който се храни само с кръв и смърт и който почти винаги убива притежателя си. Принадлежала е на... моя род от векове. Беше открадната преди двадесет и пет години. И след толкова време, я намирам в ръцете на един неудачник... Странно е, нали?

- Въпросната катана я купих в един магазин преди да влезем в Голямата линия – Зоро присви очи и зъбите му изскърцаха. – Продавачът търсеше някой глупак, за да я пробута на ниска цена и да се отърве от проклятието й. Ако той я е откраднал от твоя род, не е мой проблем. Аз си я купих и сега тя е моя. А колкото до това дали съм неудачник или не, мога само да кажа да не съдиш толкова прибързано за мен!

Йороучи вдигна пръста си към лицето му и погали бузата му с нокът.

- Вониш, момче! – изръмжа тя. – Усетих те още като влезе в яшики и излязох, за да предотвратя някоя необмислена и глупава постъпка, която би направил. Не можеш да влезеш в Сейрейтей, нито да се промъкнеш, нито да откраднеш нещо, което ми принадлежи...

Ръката й се спусна към гърлото му и пръстите й се обвиха около шията му, после го метна през улицата в отсрещната стена толкова лесно, сякаш бе кукла. Хората, които в този момент минаваха по улицата, не реагираха на нападението и само го заобиколиха. Костите на гръбнака му изпукаха от удара и Зоро стисна устни, за да не изстене от болка. Изправи се бавно, подпрял гръб в стената и вдигна глава в мига, в който тя извади катаната си, завъртя я ловко между пръстите си и я притисна към гърлото му. Лицето й се приближи към неговото. Очите й светеха гневно.

- Върви си, момче! – заповяда тя тихо. – Един неудачник като теб не може да се бие с мен, като с равен. Не трябва да притежаваш нещо толкова ценно като тази катана...

От ъгъла на устата му потече струйка кръв и Зоро я обърса с опакото на дланта си. Хвана китката й здраво и се изправи на крака. Усещаше студеното острие на меча до гърлото си, но странно защо не усещаше страх или колебание.

- Искам си катаните! - повтори той и след малко добави: - Няма да си тръгна без тях.

Йороучи си пое остро дъх и отдръпна катаната си от гърлото му, давайки му пространство и време.

- Не мога да ти ги дам, но има начин да решим спора - тя прибра меча в канията и се отдръпна назад. Погледна го със странен напрегнат израз. - Ела след два дни по това време пред портите на яшики.

- Искам си катаните сега!

- Ще ти се наложи да изчакаш - Йороучи нахлупи качулката над очите си и му обърна гръб. - Ще дадем възможност на катаната на избере собственика си.

Зоро не каза нищо в отговор, гледайки как тя се отдалечава. Изпрати я с поглед, докато тя влезе в Сейрейтей, сетне се обърна и се спусна надолу по улицата към вратите на яшики.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Но дори и след всичко това, аз продължавам да копнея за този тип любов.

Пресъхналите ти очи са свързани с моето настояще отдавна.

 

 

 

16.

 

Трябваше да направи нещо, каквото и да е било, и да поеме риск, въпреки предупреждението му. Не можеше просто да стои и да чака сутринта, когато той щеше да дойде в окията за нея. Не биваше да се страхува от заплахата му. Как би могъл да знае на кого може да каже за отвличането си? Все пак той не бе до нея.

Въпреки всичко отказа ангажимента си в "Тоттори" и не слезе за вечеря, оплаквайки се, че не се чувства добре. Котоми-сан веднага предложи да извикат лекар, но Иноуе твърдо отказа, а след това се заключи в стаята си и не мръдна от прозореца, докато в окията всички си легнат. Бе вдигнала щорите на прозореца си и гледаше към улицата, опитвайки се да види дали и той не я наблюдаваше. Стоя с часове, които й се сториха цяла вечност, но нищо подозрително не можа да забележи. Светлините на театър Кабуренджо осветяваха площада , по който движението на хора и рикши течеше монотонно и безспирно. Оживлението може би се дължеше на факта, че от седмица насам Танака Рицу, най-великият актьор на Голямата линия, изпълняващ онна-гата, представяше Пролетния фестивал на Вишневия цвят. Иноуе имаше съвсем малка роля в една от пиесите, но още преди няколко дни се отказа от нея в полза на Каори, обхваната единствено от сценична треска. Предпочете да се концентрира върху представянето си като маико и ходеше с Темари по чайни, следвайки я като сянка. Целият й труд бе на халос! Авторитетът й на бъдеща гейша щеше да иде по дяволите, ако сега избягаше от Акасака. Всеки би сметнал отвличането й за бягство и никой нямаше да й се притече на помощ, ако разбереше, че доброволно е тръгнала с Айзен, а не е направила и най-малък опит да се противопостави.

Трябваше да направи нещо, да предотврати хода на събитията и докато се взираше в нощната Коноха, самоувереността й нарасна. Не знаеше колко време е стояла права, когато най-сетне се отдели от прозореца. Наметна плътно хаори с качулка върху семплото си, зелено кимоно и скри лицето си. Не се гримира, нито подреди косата си. Бе толкова неприсъщо да усеща хлабавия кок на тила си, че на няколко пъти го попипа през качулката. Не възнамеряваше да привлича ничие внимание. Отвори вратата на стаята си и затвори бавно, стараейки се да не издава никакъв шум. Премина бързо по коридора, сетне по стъпалата, пресече тъмната градина и задъхана се спря в антрето. Ослуша се. Никакъв звук. Обу сламените сандали на Тацуки и излезе на улицата. Нощните фенери я заслепиха и тя придърпа още повече качулката над очите си. Шумният поток от хора, сякаш я повлече към вратите на Кабуренджо, но тя сви нагоре в уличката, водеща към Нихонбаши, провирайки се през тълпата и ускорявайки с всяка минута крачките си. Знаеше точно къде се намира болницата на Куросаки-сан и възнамеряваше да потърси помощ от Сакура. Сестра й щеше да я изслуша, освен това аранкарът не можеше да я убие толкова лесно, предвид това, че Сакура бе отлична нинджа и възпитаница на Цунаде-сама. Знаеше, че бе втора смяна в болницата и едва ли си бе отишла. Да, по-голямата й сестра бе спасението й!

Пристигна потна и задъхана пред централния вход на болницата и влезе без да се колебае. Беше идвала няколко пъти тук, придружавайки Сакура и тишината в предверието я изпълни със страх. Наплив от хора около високия плот на рецепцията нямаше и тя притеснено застана до него, оглеждайки се на всички посоки. Рецепционист също нямаше, нито дори санитарка. Нямаше абсолютно никого и цялото същество на Иноуе се разбунтува от разочарование. Ако се бе интересувала повече от работата на Сакура, сега щеше да знае къде се намира стаята на лекарите и да я потърси там, вместо да стои на рецепцията и да се чуди какво да прави. Тъкмо бе решила да мине през всички болнични стаи, за да я намери, когато нечии стъпки, идващи от тъмния коридор я накараха да се отдели от плота.

Към нея идваше Куросаки Ичиго, понесъл голям кашон пред себе си и очите му я изгледаха втренчено, преди да изтърси:

- Иноуе... сан?!

- Куросаки-кун! - Тя се приближи към него, сплела пръсти пред гърдите си и усмивката й скри притеснението, което изпита. - Толкова много се извинявам за късния час!

- Не е толкова късно - отсече той и постави внимателно кашона на плота на рецепцията, въздъхвайки отегчено. - Тази Йошино ще ме побърка! Сега се сети да нарежда картоните на пациентите... - После се взря със свъсени вежди в бледото й лице и попита: - Мога ли да Ви помогна, Иноуе-сан?

- Търся сестра ми. Каза, че е втора смяна и се надявам да не сме се разминали по пътя.

- Всъщност Сакура пое две смени една след друга и остана за нощната - Ичиго вдигна вежди и прокара пръсти през светлата си коса. - Преди десетина минути обаче влезе в операционната с доктор Тенма.

- О!

Раменете й се отпуснаха и сърцето й замря. Кафявите очи на Ичиго, впити в нейните, сякаш я подтикваха да сподели, но тя се колебаеше. Той бе приятел повече на Сакура, отколкото на нея. Знаеше, че преди е имал доста войнствен характер. Биел се е. Подигравали са се за косата му, която имаше странен рус цвят, прекалено ярък за матовата му кожа. Сакура й бе казала тези подробности, но това в никакъв случай не означаваше, че може да има допирни точки с него. Виждаше го много рядко и от последната им среща бяха минали няколко месеца. Беше останала с впечатлението, че той харесва Сакура, но тя му обръщаше вниманието, което се полагаше само на приятел. Даже винаги си бе мислила, че ако сестра й не бе от яшики и от нея не се очакваше нищо, тя би приела настоятелното ухажване на Куросаки Ичиго, но това, разбира се, бяха само нейни предположения и в никакъв случай не трябваше да се вземат за чиста монета. Какво можеше да каже на Ичиго и как би могла да му сподели нещо толкова тревожно? От друга страна ако аранкарът изпълнеше заплахата си и го убиеше, тя нямаше да скърби толкова за него, но само при мисълта за това, се почувства още по-зле. Колкото и да не го познаваше, не можеше да причини смъртта му. Сакура никога нямаше да й прости това, а бе убедена, че и тя нямаше да си прости, ако направеше нещо толкова долно.

- Иноуе-сан, изглеждате ми разтревожена - Ичиго посегна към студените й пръсти и ги стисна между своите, навеждайки лицето си към нейното. - Случило ли се е нещо?

- Аз... аз... - Тя също стисна пръстите му и тялото й се разтрепери. - Трябва да говоря със Сакура!

- Не можем да прекъснем операцията точно сега, но мога да й предам съобщението Ви.

- Не разбирате, Куросаки-кун, трябва да...

- Ш-шшт! - пресече я той и се отдръпна от нея, втренчен към стъклените врати на изхода. Тя също обърна очи натам, но въпреки, че не видя нищо съмнително, бе готова да се закълне, че Ичиго бе усетил нещо тревожно. Тялото му се напрегна и ръката му се сви в юмрук. Бицепсът изпъна ръкава на тениската му. - По дяволите, това копеленце е тук! - изсумтя под нос той и това я накара да запремига недоумяващо.

- Куросаки-кун, кой... е тук?

Той погледна към нея и за миг на лицето му се появи гримаса на раздразнение, което я накара да се дръпне назад.

- Никой! - Ичиго махна с ръка и заповяда сухо: - Стой тук! Ей-сега се връщам!

А после буквално излетя към улицата, бутайки стъклените врати, оставяйки я сама в предверието. Иноуе притисна длан към гърдите си и няколко минути стоя объркана без да знае какво да предприеме. Безпокойството й нарастваше с всяка изминала секунда и тя все още не се решаваше да се върна в окията. Трябваше да предприеме следващата стъпка.

Не мисли много. Придърпа отново качулката си и излезе в тъмната нощ. Оставаше... Нами. Макар да се бяха скарали същия ден, тя й бе сестра и щеше да й помогне. Затича се към Ропонджи, поддържайки темп, който я изтощи и се наложи да наеме рикша, за да пристигне по-бързо. Светлините на уличните фенери, разговорите и виковете, музиката, която долиташе от чайните, покрай които минаваха - всичко това не можеше да достигне до скованото й от страх съзнание и чувството, че е сама се засилваше.

Никой нямаше да й помогне, ако тя самата не направеше нещо. Изпитваше такъв неконтролируем ужас, че цяла се тресеше. Когато достигна до къщата в Ропонджи, изумена осъзна, че е заключена и въпреки настоятелното й тропане, вратите не се отвориха. Къде бе Мура-сан? А Нами? Нали й каза, че бе отседнала с приятелите си тук? Защо тогава никой не й отваряше?

- Моля, някой да ми отвори! - мърмореше тя тихо, но отговор нямаше.

- Коя сте Вие? - Мъжки глас от тъмната улица, който я накара да притисне гръб о дървената врата на къщата и да изгледа мъжа с недоверие. - Попитах коя сте Вие?

Иноуе не можеше да го види добре в тъмното. Пламъкът на цигарата, затъкната в десния ъгъл на устата му осветяваше спокойно лице с правилни черти и тъмни очи. Косата му бе руса и тя си пое дъх задавено, успокоявайки се, че не е черна и не принадлежи на Улкиора Шифър.

- Не съм длъжна да Ви отговарям, когато искам да се прибера у дома! - отвърна тя с тих глас.

- У дома?! - повтори последната дума той, после се приближи по-близо и я загледа със жив интерес. - Вие сте сестра на Нами-чан, нали?

Иноуе вдигна качулката си и също го изгледа втренчено.

- От къде знаете? - попита.

- Говорила ми е за семейството си. Но коя от сестрите сте Вие? Гейшата или лекарката?

- Аз съм Иноуе - Гримасата на лицето му не се промени и тя допълни: - Гейшата. А Вие сте...?

- Санджи - отвърна й мъжът, все още втренчил изпитателния си поглед в нея. - Приличате си с Нами-чан, знаете ли това?

- Вероятно го казвате заради косата - По лицето й полази колеблива усмивка. Знаеше, че дори в тъмното цветът на косата й си имаше някакъв специфичен блясък и косата на Нами бе същата като нейната. - Но аз искам да говоря с Нами. Къде е тя?

- Никой няма тук - Санджи сви рамене и извади ключовете от джоба си. - Нами-чан я няма от сутринта. Знам, че тръгна да се срещне с Вас.

- Значи не се е прибирала? - попита отново Иноуе, макар да знаеше отговора.

Санджи се извърна към нея с лека усмивка.

- Да й предам съобщение?

Щом не се бе върнала в Ропонджи след срещата си с нея, значи най-накрая бе събрала смелост да се върне в Кокурюкай. Иноуе наведе глава и разтърка слепоочията си, които започнаха да туптят от болка.

- Да й предам ли съобщение? - попита отново Санджи, но тя поклати глава и се отдалечи по улицата без да каже и дума.

Единственото решение сега бе да се прибере в Кокурюкай и да потърси помощ от ото-сан. Трудно решение, в което трябваше да преглътне гордостта си. Освен това Улкиора не я бе спрял да говори с Ичиго, нито с приятеля на Нами и сега започваше да осъзнава, че заплахата му бе просто блъф. Ще се прибере вкъщи и ще поиска помощ от рйооши и друг изход тя вече не виждаше. Портите на яшики бяха недалеч от тук и Иноуе не намери смисъл да наеме за втори път рикша. Пазачите никога не я бяха спирали, когато решаваше да се прибере в Кокурюкай, но от тогава бе минало време и изглежда заповедите бяха други, защото когато понечи да влезе в яшики, капитанът на отряда нинджи я спря:

- Съжалявам, Иноуе-химе, но не мога да Ви пусна да влезете в яшики!

Главата й се замая и тя се подпря с длан на зида, впервайки учуден поглед в широкото лице на нинджата, който я гледаше студено.

- К-какво? - попита с пресипнало гърло.

- Нямате вече достъп до яшики, Иноуе-химе - повтори нинджата. - Заповеди от Кокурюкай.

- Не може да бъде! - Очите й се насълзиха и за първи път, откакто й се бяха струпали тези проблеми, изплака на глас. Сграбчи ръкава на капитана и изкрещя: - Това не е възможно! Трябва да се прибера у дома! Трябва...

Мъжът я хвана за китките и я блъсна към улицата, с което привлече любопитните погледи на минувачите, но никой от тях не й се притече на помощ.

- Моля Ви, Иноуе-химе, не създавайте проблеми! Приберете се у Вас!

Тя посочи към портите и изрече задавено:

- Там вътре е моят дом!

- Съжалявам! - Вдигна безразлично рамене той. - Но вече нямате достъп до яшики.

По бузите й се затъркаляха сълзи и тя изхлипа, после се обърна и хукна по улицата надолу...

Не знаеше накъде отива, но когато най-накрая се спря, осъзна, че се намира отново пред Кабуренджо. Дотътри се до скритата уличка зад окията и седна на земята, прегърнала коленете си с ръце. Сърцето я болеше. Душата я болеше. Бе сама. Никой не се интересуваше от нея, нито щеше да й помогне.Нямаше свободен достъп до яшики и рйооши се бе отказало от нея. Бе напълно сама, изоставена... Люлееше се като дете напред-назад, а сълзите й нямаха намерение да спрат.

Спомни си за времето, когато бяха малки и трите си държаха ръцете, заклевайки се да не кажат нито дума на ока-сан за сторената беля. Сакура се усмихваше и зелените й очи блестяха като на котка: "Никога няма да те предам, Ино-чан! Заклевам се", а Нами добавяше: "Винаги ще бъдем заедно, нали?". Заедно. А бяха минали десет години и всяка бе пораснала самостоятелно, но не заедно. Връзката им бе скъсана и тя бе сляпа, щом досега се бе залъгвала и бе вярвала, че времето не е накърнило с нищо връзката им. И ето я сама на улицата без право да се прибере в Кокурюкай. Можеше да сподели всичко и на Котоми-сан, но имаше ли смисъл да го прави? Никой не полюбопитства повече, когато обяви, че няма да слезе за вечеря... Никой не се интересуваше от нея...

- Браво, слънчице мое! - Гласът на Улкиора Шифър достигна до нея и тя вдигна мокрото си лице към него. Беше се подпрял с гръб на стената на окията със скръстени ръце пред гърдите и от устата му димеше цигара. - Един път да помислиш за себе си, а никой да не ти помогне или изслуша...

От гърлото й се изтръгнаха хлипове и тялото й отново се залюля напред-назад. Не му отговори. Не й се говореше. Искаше й се да затвори очи и да умре. Да го помоли да я убие?

Толкова много ме боли!

- Нищо не те задържа тук - Той се приближи към нея. Клекна, изравнявайки лицето си с нейното и повдигна брадичката й с пръсти. Чертите му тънеха в сянка. Светлината на уличните фенери позлатяваше черната му коса, вързана на опашка на тила. - На никого няма да липсваш.

- Сакура...

- Тя живее своя живот. Видя това тази вечер. Има работа, която я поглъща изцяло и годеник, който я чака да се прибере.

- Нами... - изхълца тя.

- Тя е в Кокурюкай, а ти вече не. Никой няма нужда от теб...

Лицето й се изкриви и тя се дръпна от него.

- Остави ме на мира! - прошепна само.

Той наклони на една страна главата си и пръстите му погалиха мократа й буза.

- Никой вече няма нужда от теб - потрети Улкиора и дрезгавият му глас само я разплака още повече. - Но аз имам нужда от теб, слънце мое!

Иноуе поклати глава и се изправи. Сетне се добра със залитане до вратата на окията и влезе вътре, затваряйки безшумно след себе си. Улкиора се изправи с въздишка и отново се облегна назад, вперил поглед в искрящите светлини на театъра.

 

***

 

Това копеле ме уби!

Никога не бе усещала такава болка досега, въпреки че се бе наранявала неведнъж в Академията за нинджи. Изпълняваше съвестно всички възложени мисии, заедно с Киба, Акамару и Шино, които съставяха отбора им. Колкото и да бе слаба, все пак приятелите й можеха да разчитат на нея. Дали можеше да търпи на болка, не знаеше, но каквото и да беше, Кучики Бякуя й бе показал, че съществуват нови измерения на болката. Странно, когато я прониза с катаната си усещаше физическа, вледеняваща празнота и ужас от смъртта, а сега чувстваше единствено скръб. Толкова дълбока, че сякаш разкъсваше сърцето й много повече, отколкото студеното острие на меча, можеше да причини. От гърлото й се откъсна стон.

Мъртва ли съм?

Хината притвори очи, впервайки ги в тавана. Мракът бе като покривало и дълго време се взираше, опитвайки се да подреди мислите си. Нощ ли беше? Изправи се и седна вдървено, подпирайки брадичката си на гърдите. Очакваше да види дръжката на катаната, забита в тялото й, но единственото, което забеляза бе дълбокото деколте на кимоното си. Поясът на черната й хакама бе леко разхлабен и дрехата й, сякаш бе смъкната и разтворена доста безсрамно, откривайки плътта на гърдите й. Вдигна ръка и плъзна пръсти между полукълбата, разтваряйки още повече кимоното си, без да се интересува, че се разголва още повече. Нямаше рана. Не я болеше. Жива ли бе или мъртва? Сънуваше ли?!

Пое си дъх и с изненада установи, че може да диша. Въздухът раздра пресъхналото й гърло и тя преглътна няколко пъти. Усещаше тежестта на косата си върху раменете и врата, а от кока, който старателно бе направила преди да тръгне за Хатори, нямаше и следа.

- Не си мъртва, ако това се питаш - Гласът на Бякуя я стресна и тя вдигна глава нагоре, търсейки го с поглед.

Осъзна, че се намира в тренировъчната зала. Там, където всичко свърши. Мракът на нощта обвиваше високата му фигура, така че той изглеждаше като призрак. Бялото хаори с року, означаващ Шестия отряд на Сейрейтей, светеше. Черната му коса бе дълга до раменете и бе разделена отзад от специалното му украшение за коса, което винаги носеше. Беше го виждала неведнъж по улиците на яшики и винаги бе възмутена от начина му, по който показваше висшия си произход, сякаш хората бяха длъжни да го уважават само заради това. И сега стисна устни, опитвайки се да контролира гнева си спрямо него. Какво, по дяволите, ставаше?

- Как... К-какво... - заекна тя.

- Не си мъртва - повтори капитанът отчетливо. - Поне не в истинския смисъл на думата.

- Не разбирам.

Той се обърна към нея. Лицето му остана в сянка и тя не можа да разчете нищо по него. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и от цялата му поза лъхаше... досада. Хината стисна зъби от ярост.

- Не е толкова трудно за разбиране. За останалите хора ти си мъртва и можеш да видиш това сама - кимна към нея.

- К-какво... - започна момичето, а след това го видя.

От широкия прозорец, пред който той стоеше, проникваше млечна светлина и осветяваше човешко тяло. Намираше се само на два метра от нея и тя запремига бързо, опитвайки се да се събуди. Човешкото тяло бе нейното и тя виждаше, че е мъртва. Мъртва! Изпищя пронизително и се хвърли напред, но краката й не издържаха на тежестта на тялото и се строполи тежко на голия под. Коляното й изщрака болезнено. Но как би могла да чувства болка, когато виждаше себе си, просната на земята? Очите й бяха затворени и гърдите не се повдигаха. Тялото не дишаше. Сграбчи ръката и се удиви на топлината, която излъчваха пръстите на трупа. Това не може да е тя, нали? Това е кукла! Каква грозна шега си бе направил той с нея?

- Можеш да се погледнеш - Бякуя изрита нещо, което се плъзна със стържене по пода към нея и се спря в подгънатите й крака.

Огледало.

И в огледалото я гледаше нейното изражение. Бледо-лилави очи, обрамчени с гъсти, дълги мигли, малка уста, заострена брадичка, широки скули, черни кичури коса около овално лице... Господи, това бе тя и трупа на пода пак бе тя!

Това е... ЛУДОСТ!

Пусна ръката и тя падна със звук на пода, който я накара да се разтрепери.

- Какво си ми направил? - прошепна немощно Хината.

Капитанът се приближи с тежки стъпки и клекна, поставяйки ръце на коленете си. Лицето му продължаваше да тъне в сянка.

- Убих те - отвърна той. - Пронизах те в сърцето със занпактоуто си Сенбонзакура и те направих шинигами.

Хината присви очи в опит да асимилира чутото, но думите му, макар и с простичко значение, се плъзгаха по ръба на съзнанието й, като мъгла над океана.

- Зан-пак-тоу... - повтори бавно, наблягайки на всяка сричка. Тръсна глава и добави: - Шинигами?

- Знаеш значението на шинигами, нали? - попита я той.

- Косач на души - изплъзна се от устата й. - Но... не разбирам...

Бякуя въздъхна.

- Трудно ще ти е да го приемеш, но правейки те шинигами, ще можеш по-лесно да разбереш истината за Сейрейтей.

- Истината. Каква истина?

- Онази, която малко хора знаят. Питала ли си се някога защо Сейрейтей е отделен от яшики и Коноха?

Хината съвсем се обърка. Че какво я интересуваше това сега и как отговорът на въпроса му би обяснил, че се намираше извън тялото си? Мъртва ли беше или не? И ако бе мъртва, защо виждаше него?...

- Аз... аз... - започваше да заеква, както едно време, когато не можеше да скалъпи две думи без да се изчерви и да спре по средата на мисълта си. Проклет да бъде, след като й причиняваше това! - Какво става, по дяволите? - изкрещя гневно и се изправи, залюлявайки се като препил старец.

Той се изправи заедно с нея.

- Нали това се опитвам да ти обясня?!

- Не ми го обясняваш по правилния начин, идиот такъв! - Гласът й рикошира в стените. - Мъртва ли съм?

- И да, и не - търпеливо започна той. - За другите хора си мъртва, но за хората като мен си жива.

- А ти какъв си? - изсъска вбесено, припомняйки си с болезнена яснота, че при двубоя им, бе видяла бялата му чакра. Да, той бе различен и сега за първи път, започна да й просветва какво ставаше всъщност, но имаше нужда да чуе думите от устата му.

- Аз съм шинигами. Капитан на Шести отряд от Сейрейтей и глава на клана Кучики.

- Шинигами... - Хината повтори думата за втори път и вбесена осъзна, че сигурно прилича на идиотка в очите на Кучики Бякуя.

- Да, шинигами - потвърди той сухо. - Всички от Сейрейтей са шинигами. Катаните ни се наричат още занпактоу и се бием с тях срещу холоу и демони.

- Шинигами? - Момичето втренчи огромните си, светли очи в него. - Те... истински ли са?

- Аз съм такъв - Бякуя въздъхна с досада. - И те убих, за да те направя шинигами. В момента виждам само душата ти и в огледалото и ти я видя. Искаш ли да те върна в тялото ти?

Хината се скова, сетне краката й се подгънаха и се свлече на колене на пода.

- Ти ме уби с катаната си - изрече бавно. - Тогава защо съм още тук?

- Защото не си съвсем мъртва. Сенбонзакура не може да убие човек. Тя може да превръща човека в шинигами, само ако го прободе в сърцето и аз ти дам част от душевната си енергия.

- Защо го направи? - Тя вдигна очи към него.

- Баща ти искаше да се обучаваш в Сейрейтей, а аз направих само необходимото да останеш тук.

Всичките му думи най-сетне се нареждаха по правилните места в пъзела и картината започваше да се избистря. Главата й взе да бучи и тя стисна пръсти от двете страни на слепоочията си.

- Слушам те! - отсече само и затвори очи.

Минаха няколко минути в тежко мълчание.

- Все някога се е случвало да се питаш защо достъпът до Сейрейтей е ограничен? - започна Бякуя. - Но не е така, защото ние искаме да сме отделени от яшики и нинджите. Сейрейтей е ограден от силна душевна стена и никой, който не е шинигами, не може да остане за дълго тук. Това изключва хората със силно душевно реяцу, като демоните. Но ти си човек, каквито и сили да притежаваш, колкото и да си силна като нинджа, реяцуто ти е нищожно спрямо капацитета на Сейрейтей, а ако не го промениш, всяка минута тук би те убила безвъзвратно. Аз се опитах да променя това, като намерих друга възможност, в която да оцелееш.

- Когато знаеш всичко това, защо прие предложението на баща ми? - Хината прокара ръка през косата си и ужасена осъзна, че бе готова да се разплаче като дете. - Можеше просто да му откажеш, нали?

Той отново се отпусна до нея и вдигна лицето й към своето. Тъмнината не й позволяваше да го види, но това вече не я дразнеше. Всичко бе загубило смисъл и значение.

- Аз му отказах, но той настоя да дойда да те видя в действие по време на тренировка. Останах... шокиран и бях готов да се закълна, че по време на тренировката ти с братовчед ти, можех да видя ясно големи нива на реяцу. Никой не притежава нещо толкова силно, ако вече не е мъртъв или не е шинигами. А ти си жив човек. Как бе възможно да го имаш?

- Противоречиво е - Тя се дръпна от него. - Аз съм слаба нинджа. Завърших Академията, само защото съм Хюга.

- Вероятно това е така, - съгласи се Бякуя и протегна ръка към нея. Докосна разголената плът на гърдите й и прокара пръсти между полукълбата. Хината се стресна и блъсна ръката му настрани. Съвсем бе забравила, че е разголена толкова безсрамно и придърпа деколтето, прикривайки се от изучаващия му поглед. Несъмнено е бил очарован от гледката, макар той да не изрази нищо на глас, а продължи без да забелязва реакцията й: - но в тялото ти има огромно количество от нея. Академията за нинджи не тренира душата, а само физическото ти тяло. Може да си била слаба там, но тук... си прецедент в историята ни на шинигами. Любопитен съм да разбера защо това е така.

- Ти се интересуваш от мен? - Колко невярващо й звучеше това! Цял живот никой не я бе забелязал, а сега бе удостоена с нечие внимание.

- Да - потвърди той и се изправи рязко. - И така може да се каже.

Наведе се към нея и я хвана за китката, издърпвайки я да стане, на което тя не се възпротиви.

- Довери ми се! Искам само да те върна в тялото ти!

Да му се довери? Колко лесно го каза той, сякаш това нямаше значение за нея? А можеше ли да го направи? И какво губеше сега, след като всичко бе свършило още преди да е започнало?

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

17.

 

За първи път Нами се чувстваше несигурна и загубила стабилна почва под краката си. Думите на ото-сан още отекваха в главата й и й се струваше, че сънува невероятен сън, от който ще се събуди всеки момент. Санджи ще се провикне: "Закуската е готова, банда! Ставайте!", а после ще чуе забързаните стъпки на Луфи към кухнята на "Гуен Мери". Харуно Сано не я посрещна, както вероятно би посрещнал Сакура, но поведението му спрямо нея и сега й се стори странно. Той никога не говореше нито с нея, нито с Иноуе. Поддържаше някакъв контакт, основаващ се на "не ми се мяркай пред погледа и всичко ще е наред!". Беше го виждала много рядко в Кокурюкай, повече се задържаше в Кататане, където даймиото му бе дал няколко стаи. Ето защо имаха повече контакт с ока-сан, от която Нами изпитваше ужасяващ страх и респект, слети в едно.

Сега баща й се отпусна тежко на креслото зад бюрото си и се загледа напрегнато в нея. Нощта отдавна бе обвила Коноха и в кабинета се гонеха сенки. Не бе мръднала няколко часа, докато слушаше разказа на баща си, и размачка врата си в опит да раздвижи скованите си мускули. Погледът й за миг се впи в неподвижната фигура на Учиха Итачи и се изненада, когато забеляза, че червените му очи я фокусираха в сумрака.

Беше забравила горделивостта, която демонстрираха Учиха и другите аристократични кланове и сега студената гримаса на големия брат я върна назад в миналото, когато разделението на клановете бе прекалено явно, макар между Харуно и Учиха да нямаше съществени различния. Спомни си превзетия и глупав Саске и колко много дразнеше Сакура, като изтъкваше този неоспорим факт всеки ден. Не се изненада, че Итачи бе същият като него... Може би някои жени припадаха по вглъбените, мрачни типове, които с поведението си издаваха, че имат тайни, но тя не бе от тези жени. И определено не смяташе, че бе...

Аз съм... Учиха!

Устните й потръпнаха. Бе роднина на Саске и Итачи и във вените й течеше кръвта на Учиха.

Това е абсурд!

Нами върна погледа си на ото-сан и за първи път от няколко часа промърмори:

- Всичко това... - прочисти гърлото си и започна отново: - Всичко това истина ли е?

Изражението на Сано не се промени.

- Нямам навика да говоря празни приказки - отговори й той сухо с тон, с който може би се обръщаше към досадниците. - Нито пък имам полза да те лъжа.

- Знам, знам... Но ми се вижда... невероятно!

Той не й отговори. Облегна се назад, скръствайки ръце на гърдите си и мълчанието му увисна тягостно в кабинета. Старостта го бе изпила и костите на лицето му стърчаха през кожата, която бе набраздена с дълбоки бръчки. Сивата коса бе опъната назад и около ушите му бе олесяла. В голямото си кресло приличаше на малоумен старец. И въпреки това, Нами не изпита съжаление или обич, или дори благодарност. От светлозелените очи лъхаше такъв студ, че тя стисна зъби, устоявайки на желанието си да наведе глава пред авторитета му. Вместо това присви своите и процеди през зъби:

- Искаш да кажеш, че съм роднина... с този?! - Изправи се бавно и наклони глава към Итачи, но не го удостои с поглед. - Сериозно? Бъзикате ли се с мен? - Гласът й се повиши, очаквайки някаква реакция от двамата мъже, но резултатът бе нулев. Тупна с юмрук по плота на бюрото и се наведе към баща си. - Стига шегички, ото-сан! Очаквах някакво обяснение, но това разби всички мои предположения.

- Аз не съм твой баща, Нами-чан! - повтори той, наблягайки на всяка дума, сякаш си имаше работата с наивно дете. - Баща ти бе Учиха Тоуширо, братовчед на бащата на Саске и Итачи, от второстепенното семейство. Майка ти почина скоро след раждането, а баща ти загина при една мисия на АНБУ в Сунагакуре. Старейшините ми заповядаха да те взема и да те представя за моя дъщеря.

- Това е лудост! - изкрещя Нами. - Това ли ти е извинението, че бягаше от отговорността си?

- Отговорност? - Зелените му очи се свиха и бръчките от двете страни на устата му, сякаш се вкопаха още повече в плътта му. Няколко секунди тя не можеше да разгадае изражението му, а после потресена осъзна, че той се усмихва. - Достатъчно отговорност поех, когато изпълних заповедта на старейшините без да възразявам. Какво още искаш от мен?

- Аз не съм Учиха! - издиша Нами. - Как бих могла да ти повярвам, след като нямам Шаринган, ото-сан?

- Всъщност - Итачи се намеси в разговора им. - все още не е късно да го имате. Във второстепенното семейство тази очна техника почти не съществува.

- Не ми казвай, че и ти си повярвал на тази дивотия! - Тя се извърна към него. - Аз съм Харуно и точка. Ото-сан просто иска да си измие ръцете и да не понесе вината си...

Баща й се изправи, подпирайки се на креслото си. Затегна колана на хакамата си и разтърка дланите си една в друга, сякаш се опитваше да се стопли.

- Нямам желание да споря, Нами-чан! - оповести накрая той и се запъти към вратата. - Вече съм стар и искам да си легна.

- Ото-сан... - момичето го хвана за китката, когато той мина покрай нея. Сано спря, само за да се отърси от докосването й, сякаш го бе полазила някоя отвратителна гадина.

- Можеш да останеш, колкото искаш тук, - Зелените очи изглеждаха мътни като застояла вода във ваза. - но пак ти казвам, че твоя дом е Суикацу.

Вратата се хлопна зад него.

Нами разтърка ръце, опитвайки се да се стопли. Не бе облечена подходящо, но пък винаги бе мразила да бъде еднотипна в мисленето си, дори ако то касае едно простичко действие като обличането. Зад гърба си чу шумолене, а после Итачи метна хаорито си върху раменете й. Наметалото достигаше почти до земята и тя се втренчи за момент в килима преди да вдигне очите си към лицето му. Чертите му бяха застинали в маска на ледено безразличие, но това бе поза, зад която криеше загрижеността си, иначе не би й дал дрехата си.

- Благодаря - успя да се усмихне тя.

Итачи повдигна рамене и се запъти към вратата. Нами го последва.

- Къде отиваш? - попита го само, след като излязоха в коридора и той сковано се насочи към стълбището. Итачи не й отговори и тя го хвана за китката, дръпвайки го рязко. - Ей, попитах те нещо!

- Прибирам се у дома - Лицето му не се промени. - Предлагам и ти да го направиш.

- Аз съм си вкъщи - подчерта Нами. - Тук е моят дом.

Той посегна към нея, хващайки я за рамото. Лицето му се надвеси над нейното, изучавайки я втренчено на ярката светлина в коридора.

- Ти си Учиха, а че отричаш този факт, не ти прави чест! Цял живот си бягала, не ти ли писна да го правиш? А обвиняваш баща си, че е избягал от отговорност... Приеми последствията от постъпките си, малката! Време е! - Същите думи, каквито й бе казала Иноуе. Гневът я накара да го блъсне.

- Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш по този начин?!

- Мразя шумни деца! - Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха. - Не обичам някой да ми вика... - после додаде със сарказъм, който я шибна през лицето като шамар: - Ако аз ти бях баща, досега да съм те напляскал!

- А аз пък мразя нафукани, самодоволни копелета!

- Толкова по-зле за теб, защото за жалост ми дължиш уважение и респект...

- Респект? - Нами се усмихна широко. - Респект ли ти дължа? Аз? Към един убиец?!

Последната дума изгърмя в коридора като взрив. Очакваше, че той ще избухне и самоконтролът му ще иде по дяволите, особено след като го бе обвинила право в очите. Но какво ли се правеше на луд? Той наистина бе убиец. Бе избил собствения си клан и изискваше нечие уважение. За какъв се мислеше? Устните му се извиха в широка усмивка, която я накара да се дръпне крачка назад и да свие вежди в недоумение.

- Не осъзнаваш колко много приличаш на Учиха, нали? - Той се приближи към нея и я хвана за ръката. - Прибери се в Суикацу!

Нами застопори пети и се опита да се откопчи от хватката му, но безуспешно. Той я затегли по стъпалата надолу и тя нямаше друг избор освен да го последва, преплитайки краката си. В партера успя да издърпа ръката си, но изненадана разбра, че той по-скоро я пусна. Извърна се към нея и впи червените си ириси в гневното й лице.

- Ще те чакам да дойдеш - каза след миг мълчание, после се обърна и излезе навън.

Нами изсумтя вбесена. Сетне демонстративно обърна гръб на вратата, сякаш той можеше да види ответната й реакция, и се насочи към стълбището. Знаеше къде се намира крилото на прислугата и малко вероятно бе да има размествания. Надяваше се само Ичода-сан да не си е легнал, за да й покаже някакво легло, на което би могла да си почине. Сутринта щеше да се върне в Ропонджи, но сега искаше напълно да се възползва от приятното усещане, че си бе у дома. "Не съм твой баща!" - думите на баща й проникнаха отново в съзнанието й, но тя ги прогони. Нямаше да позволи нещо толкова идиотско да помрачи щастието й.

Най-сетне си бе у дома...

***

 

Затворът в Кодемачо не бе особено приятна гледка, осветен от уличните фенери. Намираше се на няколко преки от мръсните улици на Девенчофу. Зданието представляваше огромна правоъгълна кула с малки прозорчета, заобиколена от дълбок ров с черна като катран вода. Имаше само един подвижен мост, който свързваше портите с улицата. Лошата му слава се дължеше предимно заради стаите за мъчения, които бяха разрешени официално от даймиото и се използваха от засекретените отряди и звена на АНБУ. Полицията на Коноха се занимаваше с по-леки, обществени проблеми, нарушаващи спокойствието в селото и идващи предимно от Девенчофу, Долен Руконгай и Шибуя. Тайните отряди на АНБУ носеха не само маски на животни, но и черни наметала с качулки и почти не фигурираха в обществения живот публично. В Кататане на даймиото имаше специална школа за такива отряди и повечето обслужваха предимно Йорико-сама, играейки ролята на негова лична гвардия. Назоваваха се СО или Секретни Отряди. Затворът в Кодемачо бе просто тяхна сграда, в която свободно можеха да действат, ползвайки специалните привилегии на даймиото. Никой, който влизаше вътре не излизаше жив, а самото име на затвора всяваше ужас у хората в гетата, превръщайки го в символ на прекомерната сила на аристократичните кланове.

Хората определено бяха странни същества, реши за себе си Себастиан Михаелис, загледан в мрачната кула на затвора, усмихвайки се сардонично на тази мисъл. Страхът им ги правеше жертви още преди хищникът да ги е подгонил. Отметна тъмен кичур от лицето си и потропа силно по масивната порта. Беше се забавил прекалено много в Кататане, подчинявайки се на заповедта на Саске да развлича Йорико-сама. Не бе трудно да отвлече вниманието на даймиото от истинските му желания, развличайки го в игри на шоги и разговори за книги, на които Йорико-сама бе страстен почитател.

Но определено се забави за изпълнението на другите си задължения. Саске му бе казал, че ще го чака в стаята на Архивите, където се бе затворил още от обяд, след като му бе дал пълномощно, подпечатано от него и Йорико-сама. Себастиан не вярваше, че господарят му ще се прибере в Суикацу, особено след като му бе споменал мимоходом, че годеницата му ще поеме още една смяна в болницата.

Вратата на затвора се отвори със скърцане и в тъмната рамка се открои силует на нинджа от СО. Бялата му маска на орел с дупки наместо очи проблесна на мътната светлина на фенерите. От вътрешността на зданието лъхна течение от застоял въздух, но Себастиан не направи физиономия на отвращение.

- Добър вечер! - поздрави равно икономът и извади от горния джоб на фрака си малък лист, подавайки го на нинджата, който го разгърна, за да се увери в подписите и печата на даймиото. - Идвам по заповед на сосакан-сама.

- Йорико-доно ни предупреди, че ще идвате - Гласът зад маската бе глух. - Но закъсняхте твърде много...

- В смисъл? - поиска да узнае Себастиан.

- Пазачите са открили затворниците мъртви преди час. Изглежда някой е проникнал зад стените на затвора и ги е убил - уточни нинджата.

Лицето на Себастиан не се промени.

- Искате да кажете, че някой е минал покрай отрядите Ви? - попита той с тон, който вибрираше от саркастични нотки.

Тялото на нинджата се напрегна и макар икономът да не виждаше лицето му, знаеше, че то се е изкривило от гняв.

- Съжалявам, Михаелис-сан, - процеди през зъби нинджата. - но вече разчистихме килията и откарахме труповете на гробищата.

Доста удобно, помисли си Себастиан иронично, но не каза съмненията си на глас. Вместо това се усмихна широко и зъбите му блеснаха в мрака. Нинджата от СО съвсем неуместно си помисли за глад и неволни тръпки побиха по гърба му.

- Няма никакъв проблем - вдигна рамене икономът и махна с ръка. - Искам да видя килията!

От вътрешността на затвора течението отново довя воня на мухъл.

- Това влиза ли в задълженията Ви?

- Мисля, че да - Себастиан взе документа от ръцете на нинджата и допълни: - Пише го черно на бяло. Ще ме заведете ли до килията или сам да я намеря?

Нинджата не смяташе да отстъпва, но въпреки това го направи, когато Себастиан Михаелис се приближи към него. Икономът прекрачи прага и се насочи с широки крачки по слабо-осветения тесен коридор. Нинджата затвори рязко вратата и забърза след него. Неохотно трябваше да си признае, че нещо в погледа на Себастиан го бе накарало да продължава да си мисли за неистов глад и веднага се опита да изтика тази глупава мисъл от главата си. Задмина високата фигура на иконома и го поведе по сумрачните коридори на Кодемачо, наподобяващи на лабиринт. На няколко пъти се обръщаше назад, очаквайки да види гримаса на отвращение по изключително-красивите черти на иконома, но само се обръщаше рязко с изненада и гняв, установявайки нелепата, хлапашка усмивка на лицето му, сякаш мизерията и вонята на затвора не му правеше никакво впечатление.

Вестта, че даймиото бе назначил нов сосакан на мястото на стария, почти не учуди никой от Щаба на СО. Йорико-сама постоянно наемаше все нови и нови хора, като не очакваше никаква полза от заелите тази длъжност. Даймиото повече предпочиташе СО или Данзо, който водеше някои звена на АНБУ, а сосаканът имаше повече подкрепа от старейшините. Подчиненият на новоназначения не будеше някакъв респект, но така или иначе нинджата бе просто обикновен войник и негово задължение бе да го заведе при лейтенанта си.

Изкачиха се по витото стълбище към втория етаж и свиха в първия коридор. В дъното му имаше само една стая, осветявана от свещ, която в никакъв случай не можеше да прогони тъмнината, сякаш мракът бе залепнал по стените. Зад проста дървена маса се открояваше масивната фигура на лейтенанта СО и този, който водеше Себастиан, се изпъна до вратата и оповести високо:

- Лейтенант Уджио, слугата на сосакан сама пристигна преди малко и иска да види килията на убитите затворници.

Главнокомандващият на затвора Кодемачо се изправи и заобиколи масата. Себастиан знаеше, че очите зад маската го гледат изпитателно, но това нито за миг не го притесни, отвръщайки с приятелска полуусмивка.

- Затворниците са мъртви - каза сухо лейтенант Уджио.

- Знам - вдигна рамене Себастиан. - и искам да видя килията!

- По чия заповед? - Гласът на нинджата изръмжа басово в настъпилата тишина.

- По заповед на сосакан-сама - уточни спокойно Себастиан. - И не мисля повече да бъда възпрепятстван от Вашето нежелание. Лека вечер!

Обърна демонстративно гръб и се насочи обратно към стълбището, по което дойдоха. Възнамеряваше да се върне на междинната площадка и да последва стълбите нагоре към следващите етажи, когато нинджата, който го посрещна на вратата, го задмина.

- Следвайте ме! - заповяда той, извърнал лицето си, покрито с маска.

Усетът не бе излъгал Себастиан. Килиите се намираха на четвъртия етаж, наредени в редица една след друга и затворени от към коридора с железни решетки.. Ъглите тънеха в мрак, който сякаш лепнеше и стъпките им отекваха глухо по каменния под. Решетъчната врата на предпоследната килия бе отворена. Нинджата застана с изпъната стойка в коридора и кимна с глава към сумрака на празната килия.

- Ето тук бяха.

Себастиан се огледа изпитателно преди да влезе. Вонята на мухъл и изпражнения продължаваше да го блъска в носа, но той долови и друга миризма. Съвсем лека, като полъх, която вероятно само той можеше да усети. Такава, каквато не бе очаквал да подуши точно тук в Кодемачо и очите му се оцветиха в червено. На мръсния под имаше локва кръв и той клекна, потапяйки два пръста в нея. Бе започнала да се съсирва, но не това го притесни. Веждите му се свиха над очите и Себастиан се извърна към нинджата.

- Освен Вас и почистващия екип някой друг идвал ли е тук?

- Не - поклати глава запитаният. - Никой външен няма право да влиза тук.

- Много странно! - вметна тихо Себастиан. - Мога да се закълна, че...

В същия момент усети страшна болка, която скова цялата му ръка, до рамото. Изправи се рязко и махна ръкавицата от дясната си ръка. Печатът представляваше окръжност, оградена с двадесет и четири остри ръбове, наподобяващи форма на звезда. Изглеждаше като иредзуми, но сега бе започнала да кърви и по пръстите му се стичаше лепкава кръв, която той изтри с другата си ръка, преди да надене отново ръкавицата.

- Трябва да тръгвам! - отсече твърдо и се обърна към нинджата. - Водите ли доклад за извършеното убийство тук?

- Да.

- Дайте ми го! Бързо! Ще чакам на входната врата - Нинджата не реагира и Себастиан подчерта сухо: - Веднага!

Нещо ставаше със Саске. Печатът кървеше само тогава, когато господарят имаше нужда от него. Знаеше вече пътя към главния вход и стигна до вратите на Кодемачо преди нинджата. Наложи се да изчака още няколко минути, потропвайки нервно с пета, а когато най-накрая му връчиха папката с доклада, дори не се сбогува. Кимна с глава и се отдалечи бързо, стопявайки се в тъмнината.

Ръката продължаваше да го боли. Ръкавицата му бе подгизнала от кръв и той сви пръсти в юмрук, докато буквално летеше по нощните улици на Коноха. Недалеч от Ропонджи почувства чакрата на шинигами, после друга на аранкар и ноздрите му потръпнаха гневно. При друг случай щеше да поиска явна конфронтация с тях, особено със шинигамито, но сега в главата му съществуваше само мисълта за Саске и надвисналата беда.

Само една цел и тя се намираше в Кататане.

Архивите. Господарят бе там!

Никой не го спря, когато прекрачи вратите на яшики, нито, когато влезе в шинден на даймиото. Пристигна в Архивите в мига, в който успя да види как Учиха Саске прободе с катаната си човек, облечен изцяло в черно и с маска на лицето. Една от наредените библиотеки в огромното помещение бе съборена и по дървения под бяха пръснати хиляди документи и книжа. Големият прозорец бе счупен и хладният пролетен въздух влизаше свободно, вдигайки белите листи от пода. Саске продължаваше да държи дръжката на меча си, забит в тялото на тъмната фигура, която приличаше на нинджа от СО, но когато се приближи, Себастиан видя, че се е излъгал. Покъсани дрехи и воня от Долен Руконгай. Но чакрата на този бе по-силна от тази на нападателите на моста. Очите на демона се присвиха при мисълта, че някой си играеше с тях.

Саске се извърна към него и извади с рязко движение катаната от тялото. Лицето му се скова.

- Не съм те викал - сухо изрече Учиха. - Пратих те в Кодемачо, за да свършиш работа.

- Да, милорд - Себастиан се поклони. - Но някой друг вече е свършил работата. Нападателите са били убити.

Саске се върна към бюрото в ъгъла, зад което вероятно бе стоял целия ден преди да бъде прекъснат. Придърпа отново книжата към себе си и чак сега забеляза, че от пръстите му се стичаше кръв.

- Какво, по дяв... - Ръкавът на бялото му кимоно бе подгизнал. Явно глупавият нападател го бе одраскал и Саске се изправи, отдръпвайки се назад, за да не изцапа документите.

Подпря се на стола, почувствал внезапно замайване, дължащо се на това,че не бе ял целият ден. Причерня му. Усети как краката му се подкосяват и тялото му се свлича. Сетне усети ръцете на иконома. Лицето на Себастиан се надвеси над неговото и Саске видя как устните му мърдаха, но не чу нито звук. Затвори очи, поемайки си дъх дълбоко, преди да блъсне иконома настрани от себе си. Падна на пода и костта на лакътя му изпука.

- Не ме докосвай! - заповяда Саске и допълни: - Отиди до пазачите на портите и ги доведи тук... Искам това тяло да изчезне, колкото се може по-бързо!

- Но Вие...

- Аз ще се оправя. Нищо ми няма. Тръгвай!

- Да, милорд!

Себастиан се подчини без да възразява на заповедта. Извади носната си кърпа от горния джоб на фрака и свали ръкавицата си със зъби. Печатът продължаваше да кърви и той уви дланта си стегнато с кърпата.

 

***

 

 

Къщата на Сой-Фон до Бенишидаре, сякаш бе откъсната от живота, който кипеше в Коноха. В Сейрейтей нямаше оживлението на Сендай, сред което Наруто бе свикнал да живее и именно липсата му му се стори странна. Имаше доста шумни съседи, които явно се успокояваха от крясъците си. Всяка сутрин го будеха в шест часа, тръгвайки за работа. Макар да се бе прибрал скоро в Коноха, почти бе свикнал с това.

Днес когато отвори очи, не можеше да повярва, че вижда слънцето високо горе. Определено се бе успал, но пък капитанката не го бе събудила. Надигна се вдървено и се огледа. Миналата вечер почти не забеляза обстановката, тръшвайки се в леглото, прекалено уморен, за да възразява къде се намира, дори ако тя му бе дала стая с розови стени. Сега установи, че мебелите бяха по-скоро практични и семпли, отколкото женствени. Легло, скрин, нощно шкафче, библиотека с наредени на гъсто книги, хартиени плъзгащи се врати. Щорите на огромния прозорец бяха вдигнати и през стъклата проникваше ярка слънчева светлина. Завивките му ухаеха на горски цветя и това бе единственото нещо, което сметна за женствено. А уж се бе зарекъл да я възприема като мъж!

Наруто кисело се усмихна на тази мисъл и отметна завивките, преди да стане от леглото. Протегна се, раздвижвайки мускулите си и облече леко памучно кимоно върху голото си тяло. Използваше го като халат от доста време. Още откакто бе престанал да носи пижама. Приближи се до прозореца, откриващ гледка към малката градина. На двадесетина метра от къщата се намираше зидът, който ограждаше имота на Сой-Фон и онова, което вчера не можеше да види от тъмнината на нощта, сега се разстилаше пред погледа му. Винаги бе живял в затворените малки стаи на кооперация и разполагаше само с няколко помещения. Определено не можеше да свикне с големината на имота на капитанката. Градината пред къщата му се стори... женствена.

Отново.

Наруто сви устни, забелязвайки фигурата й, седнала под цъфналото вишнево дърво, чиито цветове се ронеха над гладката повърхност на езерото. Отдръпна се от прозореца и пресече стаята с отсечени крачки. Преди да излезе навън, се спря за няколко минути в банята. После отвори вратата и пресече широкия коридор, разминавайки се с възрастна прислужница, понесла две ведра с вода. Жената остави кофите и се поклони толкова ниско, че Наруто се почувства неудобно и побърза да излезе на верандата.

Слезе по стъпалата и босите му крака нагазиха в зелената трева. Виждаше гърба й и дългите й плитки, усукани с бели ленти, които се движеха като живи от повея на вятърът. Беше седнала с кръстосани крака и ръце, подпрени на колената. Гръбнакът й бе толкова изпънат, че почувства болка в собствения си гръб. Помисли си, че е тих и тя не е чула стъпките му в тревата, но когато понечи да заобиколи, гласът й го стресна:

- Добро утро! Наспа ли се?

Наруто се отпусна срещу нея и сините му очи се втренчиха в чертите на спокойното й лице. Очите й бяха затворени, а устните - опънати в тънка линия. Тя не го бе видяла да се приближава, той бе сигурен в това. Бе го усетила. Естествено бе да го засече по реяцуто му - нали бе харагей?

- Е? - настоя Сой-Фон, след като той не й отговори. Очите й се отвориха. - Усетих те, още когато се събуди.

- Колко е часът? - попита той без да отговаря на нейния въпрос.

- Почти девет. Готов ли си?

- За кое?

- За малък урок - Тя сведе поглед към голите му гърди и махна неопределено с ръка. - Това не е подходящо облекло. От утре ще ставаш в седем и настоявам да си облечен, както трябва.

Наруто повдигна вежди, почесвайки се зад врата.

- Значи все още си решена да ме обучаваш, така ли? - попита той с насмешка. - Сериозна си, а?

Лицето й не се промени. В черните й очи, сякаш премина сянка и тя се приведе към него.

- Разбери, Наруто, че аз няма как да те науча, ако ти не искаш това!

Жена да ме учи! Искаше му се да се изсмее на глас, но не успя да наложи самоконтрол, защото устните му се извиха в широка усмивка и очите му засвяткаха в сянката на вишневото дърво. Едно бе да го учи Какаши или Джирая. Бе признал и Цунаде като силна нинджа, но да очаква, че може да научи нещо полезно от жена, дори и такава от Сейрейтей, си бе смешно и глупаво.

- Да ме научиш? - повтори той сардонично, повдигайки вежди нагоре. - Нека да ти кажа нещо..., сенпай! Още откакто те видях в кабинета на Хокагето, сметнах, че обучението ми тук няма да има успешен край. Нека да оставим настрана дрязгите си и да се опитаме да погледнем истината в очите! За теб аз съм Кюби, за мен ти си... Жена. Ако бъда честен сега, трябва да кажа, че не мога да те възприема за учител, защото си... жена.

Сой-Фон се отдръпна назад и постави длан на дръжката на катаната си. Сигурно бе гневна от откровеността му, но това сега никак не го вълнуваше.

- Добре - съгласи се тя неохотно. - А какъв според теб трябва да е сенпаят ти, ако изключим довода, че не трябва да е жена?

В главата му изплува образа на маскирания Какаши. После сладострастната физиономия на Джирая, докато пишеше розовите си истории. Прокара ръка през рошавата си, руса коса и се протегна отново преди да изпъне дългите си крака и да легне по гръб на тревата, впервайки погледа си в короната на вишната. Цветчетата се полюшваха от повея на сутрешния вятър и той си спомни за Сакура. Косата й имаше същия цвят. Но замисляйки се малко повече сега, осъзнаваше, че дори Сакура не можеше да приеме за нинджа. Всички мисии, в които участваха докато бяха в отбор седем, му показаха, че една жена не може да се бие рамо до рамо с мъжете и Сакура не правеше изключение. В повечето случаи тя не бе влизала в пряка конфронтация с врагове, разчитайки повече на него или на Саске. Дори и медицинското й джуцу бе най-ниското стъпало в овладяването на бойните техники и то не й позволяваше да се бие, по-скоро я отпращаше в тила да помага на ранените. Можеше ли да обясни това на капитанката без да я обиди, че всъщност намеква за съмнението си в качествата й?

- Хайде, Наруто! - Сой-Фон повиши глас и той извърна главата си към нея. - Зададох ти простичък въпрос. Какъв трябва да е сенпаят ти?

- Мъж - отвърна й той рязко и този път усмивката му угасна от лицето. - Сенпаят трябва да е мъж!

- Можеш да забравиш, че съм жена...

- Така ли си мислиш? - Бузите на Наруто потрепериха и вдлъбнатините под скулите му, сякаш се вкопаха още повече, придавайки му някакъв момчешки чар, който я развълнува и тя сви вежди в опит да овладее усещанията си. - Трудно ще бъде това, да не кажа невъзможно. Всеки път когато те погледна, ще виждам дълги плитки, хубаво тяло, стегнато дупе и сладки цици, които ще ми се иска да галя. Един мъж-сенпай не може да се похвали с това, нали?

Сой-Фон се подпря на дланите си и лицето й се надвеси над неговото.

- Това е тъпото извинение на един страхливец! - изсъска през зъби. - Теб те е страх да се довериш на жена.

- Не съм страхливец! - подчерта Наруто сухо.

- Така ли? А какви са тези приказки, че съм жена и защо това стана жизненоважен определящ фактор? Нека да ти напомня, хлапе, че аз съм капитан на Втори отряд от Сейрейтей! Подчиняват ми се мъже и всеки ден ми засвидетелстват уважението си. С какво си по-различен от останалите?

Наруто затвори очи.

- Не очаквам да ме разбереш! Не съм по-различен от другите и аз уважавам жените, дори много повече отколкото си мислиш. Уважавам ги в леглото и само тогава им позволявам да ме яхнат и да са над мен, ако това им доставя удоволствие. И аз предпочитам тази поза, най-малкото защото ми се открива страхотна гледка и мога да пипам, където пожелая - Той отвори отново сините си очи и се надигна на лакти, усмихвайки се нежно на гневната гримаса на Сой-Фон. - Но това, естествено, не те касае. Отклонихме се. Извинявай за откровеността ми! Щом ти се иска да се правиш сенпай, кой съм аз, че да ти забранявам това? - замълча за момент, после продължи с равен тон: - И какъв ще е урокът?

Тя се отдръпна от него. В първия момент дори не знаеше какво да му отвърне, но се почувства едва ли не обидена. Бе капитан от толкова дълго време и никой досега не бе изразил и най-малко съмнение в способностите или качествата й. Отрядът й, съставен изцяло от мъже, разчитаха на нея, уповаваха се, подкрепяха я. Другите капитани също й гласуваха неизменно уважение. Дори имаше благоволението на Шихоин Йороучи. И въпреки всички тези факти, се чувстваше едва ли не оскърбена от изявленията на една нинджа, която не бе от яшики и на всичкото отгоре бе и демон. Не знаеше как трябва да реагира, но предположи с увереност, че той никога не е разчитал на жена, за това и разсъждаваше по този начин. Въздъхна тежко.

- Вчера спомена, че знаеш неща за реяцу - Сой-Фон потърка челото си, което бе започнало да пулсира от болка. - Какво точно знаеш?

- Реяцу е душевна енергия - Наруто се отпусна назад и отново впери погледа си в короната на цъфналата вишна. - Чакрата е комбинирана енергия от физическото тяло и душевните центрове. Реяцуто разчита само на душевната сила и енергия.

- Горе-долу е така - съгласи се тя.

- Мога също да усещам реяцу, което е по-високо от обикновените. Така разпознавам врага.

- Интересно - Сой-Фон го изгледа с любопитство. - А можеш ли да усетиш моето реяцу в момента?

Наруто извърна лице към нея и я изгледа с високо вдигнати вежди. Изумен осъзна, че усеща съвсем малко количество реяцу от капитан на Сейрейтей, а не би ли следвало те да имат... повече? Надигна се на лакти, после седна и дори се приведе към нея, фиксирайки я напрегнато със сините си, бистри очи. Минаха няколко минути в очакване, което тя не наруши.

- Но как... е възможно?! - изплъзна се от устата му.

Лицето й не се промени.

- А сега ще усетиш ли това? - попита Сой-Фон и още преди да довърши въпроса си, Наруто усети осезаемо как реяцуто й се покачва като скала на термометър. Виждаше го като бял облак, обвил тялото й и силата му пулсираше като биене на сърце. Спомни си думите на Джирая, че такива като нея могат да убиват само с реяцу и въпреки всичко бе изненадан да го види със собствените си очи.

Тя го потупа по рамото, откъсвайки го от изумлението му.

- Всеки един от Сейрейтей притежава реяцу, което може съответно да увеличава или намаля. Срещу враг от Сейрейтей, нямаш никакъв шанс, но нинджите не могат да потискат това и са лесни мишени.

- Това... не е възможно... - Наруто разтърси глава. - Значи сте усъвършенствали киайджуцу.

- Да, макар моето киайджуцу да е доста слабо в сравнение с това на Кенпачи Зараки, капитанът на Единадесети отряд. Целият Сейрейтей е ограден с кудоу-реяцу, което го запечатва. Ето защо никой не може да влезе тук.

- Това не е ли забрана? - Наруто сви вежди недоумяващо. - Никой не може да влезе в яшики или в Сейрейтей, ако не е член на клан!

- Не точно - Тя поклати глава и се изправи. Протегна ръка към него, която той хвана и застана до нея. - Ти не си като обикновените хора и кудоу-печатът на Сейрейтей не може да те спре. Вътре в теб има демон, чието реяцу разрушава бариерите. Досега са те учили да потискаш Кюби, нали?

- А не трябва ли? - ехидно попита той. - Аз не съм нищо повече от човешки затвор за демон.

- Не се подценявай! - натърти Сой-Фон. - Не всяко човешко тяло може да има силата да бъде затвор за силен демон като Кюби. Самият ти притежаваш реяцу, което може да подчинява демона...

- Това са пълни глупости!

- Докато трае обучението ти тук, ще ти кажа, че в никакъв случай няма да се учиш да потискаш Кюби - продължи тя без да обръща внимание на протеста му. - Ще те науча да подчиниш Кюби на собствената си воля.

- Побъркала си се! - Махна с ръка Наруто и се извърна към къщата, обръщайки й демонстративно гръб. - Да потисна или да подчиня Кюби - не е ли това едно и също нещо?!

- Напротив - Сой-Фон го последва. - Това са две различни неща и ще видиш разликата сам - после додаде: - Къде отиваш?

- Да се облека.

- Облечи се бързо, моля те! Налага се да излезем.

- Хм..

- Урахара-сенсей има тренировъчна площадка и мястото е идеално за първата ти тренировка.

Наруто я изгледа из зад рамото си и се усмихна широко.

- Гладен съм. Да знаеш някой ресторант за рамен наблизо?

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Е, иска ли питане? ;)

 

18.

 

Цунаде бе подпряла с ръка брадичката си, взирайки се с усмивка в лицето на Гаара. Той седеше срещу нея в кабинета й, облегнал се небрежно на креслото и четеше някаква папка с документи, които тя му бе дала. Светлозелените му очи се движеха бързо по редовете и по гримасата на лицето му не можеше да се разчете какви чувства го вълнуваха. Изгряващото слънце не му пречеше, нито го дразнеше, а тя необезпокоявана го наблюдаваше, изучавайки всяка една негова черта като художник, който възнамерява да нарисува портрет. Сигурно си бе изгубила ума. Той бе по-малък от нея, но въпреки годините си бе заел длъжността Казекаге на Сунагакуре. Никога не стигаше до прибързани решения, нито пък досега бе допуснал грешка, с която да навреди на селото си. Изключително далновиден и ловък, бе установил определена политика, която му даваше повече власт, така че поста му на Казекаге да не бъде само инстанция на изпълнителната власт. Бе подчинил старейшините и дори даймиото на Страната на пясъка му бе засвидетелствал доверието си. Около Гаара се носеше някаква аура, която подчиняваше и той се възползваше от това, достигайки набелязаните си цели.

Цунаде бе принудена да признае, че ако тя е била някаква цел в списъка на Гаара, той я бе постигнал с търпение и давайки й време и подкрепа. Онова, което внушаваше у другите респект и страх, при нея бе премерена доза чар. Имаше моменти, които споделяха само двамата и тогава той съвсем не играеше ролята на завоевател. Изчервена се опита да избута споменът от миналата нощ, но това не й се отдаде напълно.

Той хвърли папката на бюрото й и се наведе напред, облягайки лакти на коленете си. Прокара ръка през яркочервените си кичури и впи замислен поглед в лицето й.

- Доста странно, не мислиш ли? - рече той. - Учиха Саке и брат му решиха да се върнат у дома по едно и също време, когато го направиха и другите членове на Акатски.

- Така ли? - Цунаде вдигна вежди изненадано. - Разузнавателните отряди на АНБУ още нищо не са докладвали.

- И да докладват нещо, ти последна ще го научиш - Устните му се извиха в лека усмивка. - За това ти го казвам аз. След като Саске и Итачи се отеглиха, Акатски се разпаднаха. Или поне това твърди Сасори-доно, който се прибра в Сунагакуре преди три седмици.

- Сасори? Кой е той?

- Мой братовчед - уточни Гаара. - Но за разлика от Вашия даймио, аз не възвърнах привилегиите на Сасори. Живее в малък имот до шинден на Казекагето и заема длъжност в обикновено шоджо в жилищен квартал.

- Съмняваш се, че играе някаква роля, така ли?

- А какво трябва да си помисля? - Гаара скръсти ръце пред гърдите си и метна поглед към прозорецазад нея. - Научил съм се да бъда недоверчив с престъпниците, а Сасори е точно такъв, нищо че е син на един от старейшините. Той е изменник и не заслужава снизхождение.

Цунаде замълча. Той бе прав, разбира се! Бе прав да мисли по този начин и да действа според ситуацията. Ако тя бе имала някаква власт, нямаше да бъде толкова внимателна с братята Учиха, а щеше да ги затвори в Кодемачо, докато измъкне някаква информация от тях. Даймиото дори не ги бе разпитал, нито ги държа под арест. Все едно не се подвизаваха в Акатски и до преди това не заплашваха сигурността на Коноха.

- От друга страна - продължи Гаара, изправяйки се от креслото. - трябва да поздравим Харуно-сан за предвидливостта му, нали?

- Предвидливост? - Цунаде вдигна глава към него, присвивайки очи. - Какво искаш да кажеш, Гаара?

- Просто е. Полицията е изнервяща и не може да бъде ефективна в сравнение с една жена в дома ти - Той заобиколи бюро й и се приближи до нея. Сетне постави длан на раменете й, разтривайки ги нежно. - Саске си има шпионин вкъщи.

- Говориш за Сакура? - Цунаде изви глава нагоре към него и отвърна на усмивката му.

- Хм, да. Сакура. Дъщерята на Харуно-сан е много по-ефективна от арестът или разпитите, нали?

- Саске няма да се върже толкова лесно на това. Несъмнено знае за истинските цели на тъста си.

- Именно, че поведението му е интересно, нали? Защо ще се връща в Коноха и защо ще иска ръката на Харуно Сакура? А защо след това Акатски се разпадат? - Той сви устни замислено. - Каква, по дяволите, е целта на Саске и Сасори?

Гаара я хвана под мишниците и й помогна да стане от креслото, после я прегърна силно до тялото си. Беше много по-висок от нея и Цунаде облегна лице на рамото му, подчинявайки се без думи. Той плъзна отворена длан по гърба й с лек настоятелен натиск и я спря на дупето й, притискайки таза й към своя.

- Иска ми се да те...

- Сигурно няма начин да вържеш Сасори така, както Харуно направи със Саске, нали? - прекъсна го тя изчервена.

Гаара я избута към бюрото и я повдигна като дете, слагайки я да седне на плота. После се настани между широкоотворените й бедра и се наведе към нея, целувайки я бегло, замисляйки се върху думите й. Тя зарови пръсти в косата на тила му, затваряйки очи. Гаара разтвори зеленото й кимоно и го свлече до кръста й. Сетне постави длани върху гърдите й.

- Заключила си вратата, нали? - Цунаде му кимна отнесено. - Всъщност точно сега ми дойде една блестяща идея. Мога да вържа Сасори! Аз също притежавам коз...

- Коз ли?! Какъв коз?

- Коз, който е тук, в Акасака.

Трябваше й доста време, докато разбере какво иска да й каже, особено след като ръцете му масажираха толкова нежно голата й плът. Винаги се бе чудила как можеше да мисли в такива моменти?

- За... сестра си ли говориш, Гаара?

- Достатъчно съм бил мек с нея - отсече той и целуна голата й шия. - Позволих й да дойде тук и да се подвизава като хаши, вместо да си стои вкъщи, където й е мястото. Сега е време да поеме отговорност...

- Каквито и планове да имаш за нея, тя едва ли ще е съгласна.

- Не ме интересува дали е съгласна или не! Ще се подчинява, защото е преди всичко нинджа на Сунагакуре, а след това куртизанка в Акасака - замълча, после добави: - Ще я принудя да се омъжи за Сасори.

Цунаде не каза нищо в отговор, само въздъхна силно.

 

***

 

- Срещнахте ли се с дъщеря си, Сано-доно? - попита даймиото.

Намираха се в кабинета му в Кататане. Щорите бяха дръпнати надолу и през процепите на дългите пластини проникваше светлината на утрото. Прашинки се гонеха във въздуха и в сумрака на малкият кабинет Сано притвори светлозелените си очи. Костеливото лице на главата на клана Харуно не изразяваше никаква емоция.

- Да. Вчера дойде в Кокурюкай и действах според инструкциите.

- Това е добре - Силуетът на даймиото се очертаваше като по-тъмна сянка сред сумрака. Малката библиотека зад гърба му го правеше да изглежда внушителен, въпреки, че бе седнал на креслото си.

- Тя отказа да повярва - сухо продължи Сано. - Остана да спи в шинден.

- А Итачи?

- Трудно мога да преценя, но той, като че ли е по-склонен да я приеме в клана си.

Даймиото направи кратка пауза.

- Итачи е предсказуем - въздъхна след това той. - Той е по-верен на мен, отколкото на клана си. Докато дъщеря Ви е прекарала повече време далеч от Вас и Вашето влияние. Съвсем естествено е да е недоверчива.

Сано се изправи бавно, раздвижвайки раменете си. Чувстваше прекалено голяма умора в тялото си. Искаше му се просто да хвърли товара си и да престане да играе лъжливите роли, които даймиото му подхвърляше като сценарист.

- Доста неща се струпаха напоследък - започна Сано, говорейки сякаш на себе си. - Първо Учиха се прибраха в Коноха. Нами - също. Саске поиска ръката на Сакура и аз приех молбата му по Вашите заповеди. После нападението на площада от онези мизерници. Кучики поискаха дъщерята на Хиаши-сан. Шихоин пък взеха под крилото си Кюби. Акатски се разпаднаха, а Еспадата не се е раздвижвала... Всичко това ми се струва много... обезпокоително.

- Прав сте, Сано-доно. Обезпокоително е. Особено съм притеснен от Кучики и Шихоин, които досега не се набиваха на очи и действаха в сянка, а сега притежават нинджа с Бякуган и демон в човешко тяло. Появата на Саске също може да се сметне за заплаха.

- Саске го държим изкъсо - Сано потърка брадата си. - Ще говоря със Сакура да го наблюдава. Йорико-сама пък го назначи на поста сосакан. Учиха Саске не представлява интерес.

Даймиото не направи никакво движение, сякаш не бе чул нищо и това подразни Сано.

- Мисля, че е по-добре да заемете мястото си!

- В смисъл?

Сано се подпря на бастуна си, накланяйки глава на една страна. Даймиото определено знаеше какво е искал да му каже, така, че молбата му е била разбрана.

- Знаете. Заемете мястото си! - повтори Харуно. - Йорико-сама достатъчно е заблуждавал Коноха, че е даймиото. Време е Вие да заемете поста си.

- Аз съм го заел отдавна. Просто не се набивам на очи и съм поел задълженията си, а брат ми е поел своите.

- Никой не оспорва качествата на Йорико-сама като Ваш брат, но и не ви моля за някаква немислима услуга. Никой няма да разбере за връщането Ви, след като сте близнаци, и това не трябва да Ви притеснява.

- Решенията ги взимам аз, Сано-доно - Даймиото не повиши тон, нито издаде по някакъв начин раздразнението си от настоятелното умоляване от страна на Харуно. - Това Ваше желание не може да се удовлетвори точно в този момент. Нещата ще останат такива, каквито са.

Сано кимна без да казва нищо повече.

- Говорете с дъщеря си да наблюдава Учиха Саске и брат му - продължи даймиото. - Сигурен съм, че Итачи ще приеме под крилото си родственицата си, точно както трябва да бъде.

- Старейшините в течение ли са на това, че Нами вече знае за произхода си?

- Отдавна съм спрял да им казвам всичко.

- А Иноуе?

- Иноуе в никакъв случай не трябва да разбира, че е Хокура - отсече тежко даймиото. - И изобщо не трябва да напуска Коноха!

- Тогава нужно ли бе да й забраняваме достъпа до яшики? Охраната пред портите ми каза тази сутрин, че през нощта е искала да се прибере в Кокурюкай и не е била пусната.

- Именно заради тази забрана, тя ще остане тук - Даймиото се изправи от креслото си и фигурата му се сля с тъмнината, когато се запъти към вратата в дъното на кабинета. - Онова, което си загубил, става важно за теб. Хокура Иноуе ще го разбере само по този начин.

 

***

 

Сакура стовари папките от снощните операции на рецепцията и въздъхна мелодраматично.

- Танака-сан, ето ги! Тази нощ нямаше проблеми на операционните маси - Жената, поела следващата смяна след Йошино, кимна с усмивка. - Имам половин час до края на смяната ми и мисля да...

- Харуно-сан, ето там до вратата Ви чака един човек.

Сакура се обърна в посоката, която й сочеше брадичката на рецепционистката и устните й се свиха, защото до вратата стоеше прав Себастиан Михаелис и фигурата му се открояваше сред пъстрото множество от кимона. Лицето му бе спокойно и ведро, но въпреки приветливата му гримаса, тя почувства раздразнение, както първият път, когато го видя на моста.

- Момент! - извини се тя и се насочи към икономът, пробивайки си път през тълпата в предверието. Щом достигна до него, изрече сухо: - Какво е станало, Себастиан?

- Милорд заповяда да Ви придружа до Суикацу след работа.

- Разбира се, но трябва първо да се прибера вкъщи, за да си взема дрехите и нещата.

- Сутринта Вашият баща преди да излезе даде позволение да взема багажа Ви и да го пренеса в Суикацу.

- Да... - Сакура прокара длан през лицето си, почувствала адска умора при тази новина. - Естествено... Трябва само да сваля мантата си и...

- Аз ще изчакам тук, милейди - Себастиан се поклони церемониално и с това привлече вниманието на околните към себе си. - Извинявам се за притеснението!

- Да, да - Сакура махна с ръка и се върна обратно на рецепцията.

Почувства слабост в коленете си и се подпря с длан, поемайки си дълбоко дъх. Пълното лице на Танака-сан се приближи през плота към нея.

- Сакура-химе, добре ли сте? Ако се чувствате зле, може да тръгвате. Яманака Ино дойде отдавна и ще застъпи Вашата смяна - после рецепционистката добави меко: - Имате два дни почивка.

Зелените очи на Сакура се впиха в нея и устните й потрепераха.

- Два дни?

- Поехте две смени една след друга - Танака-сан кимна утвърдително. - Ишин-сенсей каза да Ви уведомя, че имате полагащи се два дни почивка.

Ушите й писнаха. Цели два дни! Два дни в Суикацу насаме със Саске... Очите й се насълзиха.

- Трябва да говоря с Куросаки-сан!

- Отиде в Първостепенна болница и каза, че ще се забави... Сакура-химе, пребледняхте! Сигурна ли сте, че сте добре?

- Да. Аз... Няма проблеми! - Метна поглед към Себастиан и със залитане се насочи към коридора. Трябваше й време да бъде сама и да размисли, а вместо това до вратата я чакаше икономът на Саске, за да я придружи до Суикацу. Защо не си тръгне, по дяволите? Запъти се към стаята с гардеробите, надявайки се никой да няма вътре, но остана като вкопана с ръка на дръжката на вратата. Сред какофонията от звуци е предверието, Сакура съвсем ясно чу шум, после гласовете на Ино и доктор Тенма. Как ли успяваха да се поберат в тясното помещение? Може би... излизат заедно? Налудничава мисъл, но на няколко пъти ги бе виждала да говорят насаме и Тенма да демонстрира нещо подобно на близост. Докосваше я по рамото, накланяше се към нея, очите му търсеха очите на Ино... Естествено, и Сакура имаше подобни отношения с Наруто и Ичиго, и сигурно отстрани изглеждаше по същия начин. Но бе склонна да си мисли, че между Тенма и Ино съществуваше нещо по-дълбоко от приятелство.

Наистина са прекрасна двойка, реши за себе си тя и мисълта й се отклони към тях, отвличайки я от собствените си проблеми. После се сети, че и Ино харесваше Саске, още когато учеха в Академията. Нали бяха съпернички за неговото внимание? И ако нямаше толкова скрупули сега, предвид съмнението си, че имат връзка, би предложила на приятелката си... Саске. С удоволствие би й го преотстъпила за тези два дни, през които й се налагаше да почива, а тя щеше да се покрие при Иноуе в окията, надявайки се Саске да не я намери там и да бъде прекалено зает с Ино, за да не се сети за нея.

Каква отвратителна мисъл!

Саске...

Съзнанието й проплака. А докато работеше, успешно бе забравила годеникът си. Спомни се за неописуемата болка между краката си, когато той бе изпълнил задълженията си и тялото й потрепери неконтролируемо.

Вратата се отвори и Сакура се сепна, впивайки поглед в стъписаното лице на Ино. Русите коси на приятелката й бяха опъснати назад с тънка диадема и светлосините ириси върху бялото й лице се окръглиха.

- Сакура-химе?...

- Ъм, да? Аз... трябваше да... Извинявам се! - Сакура мерна лицето на Тенма вътре и се отдалечи по коридора. Сетне отвори вратата на първата стая и я затвори след себе си, поемайки си дъх дълбоко.

Сигурно са си помислили, че съм подслушвала на вратата, помисли си тя, затваряйки очи, прекалено изчервена, за да бъде тактична и да престане от раз да мисли за звуците, които бе чула, докато стоеше в коридора. После отново в главата й се промъкна лицето на Саске и тя се свлече на земята, закрила лицето си с длани.

Мислеше си, че е сама, докато след минута гласът му не я стресна:

- Добре ли си, принцесо?

Но, разбира се! Съвсем бе забравила, че Ягами Райто е още в тази стая и го изгледа втренчено, докато се изправяше отново на крака. Той седеше в леглото си с вдигнати колене, на които бе подпрял нещо. Едната му ръка държеше молив, който почукваше по брадичката си. Кичури светлокестенява коса закриваха челото му, а под полегатите вежди събрани над носа я фиксираха очите му. Бе толкова по-различен от Саске, макар и двамата да се държаха по един и същи начин с нея. С някакво влудяващо егоистично поведение, зад което парадираха превъзходство.

Ярката светлина бе безпощадна - откриваше прекалено много. А Сакура дори не знаеше защо го сравни със Саске... Двамата нямаха нищо общо помежду си. Единият й бе годеник, член на аристокрацията, нинджа като нея. Другият - просто поредния пациент, живеещ в Сендай или Канто, без никакви способности, без класа, без пари... Но ги сравняваше.

- Нали ти казах да не се движиш? - Сакура се приближи до Райто. - Раната ти ще се отвори и...

- Но не се отвори - Той затвори кориците на тетрадката, в която пишеше и с отсъстващ вид я пъхна под завивката си, вперил кафявите си очи в нея. - Мислех си, че смяната ти отдавна е свършила.

Беше му казала, че ще му даде опиум сутринта, но не дойде лично, а бе пратила Карин-чан. Имаха спешен случай с дете, паднало от покрив на къща и тя отложи всички ангажименти по други пациенти, включително и Ягами Райто. Днешната доза бе по-малка и той изглеждаше адекватен, за разлика от вчера, когато бе прекалила.

- Имам още време - Сакура отметна завивката му, вдигна горнището на пижамата му и опипа бинтовете. Бяха сухи и бели. Той не я бе излъгал. - Наистина не се е отворила. Надвечер ще дойде сестрата, за да я почисти отново. Предполагам, че до седем дни ще махнем конците.

- Това е добра новина - подметна той с тон, който вибрираше от скрита ирония.

- Може да си тръгнеш и по-рано, ако спреш да правиш излишни движения.

Райто облегна назад глава, фиксирайки лицето й из под мигли, докато тя прокарваше ръка по белите бинтове. Под светлите очи имаше сенки и бръчките от двете страни на устата й се бяха вдълбали. Правеха я да изглежда по-възрастна, отколкото всъщност беше и съвсем уместно предположи, че това се дължеше на работата й.

- От друга страна, когато си тръгна, ще съжалявам, че няма повече да виждам хубавото ти личице, принцесо - тихо рече Райто.

Ръката й застина. Вдигна лице към неговото, сетне се отдръпна. Той наистина бе адекватен и казваше думите си напълно сериозно, а тя бе глупачка като им се връзваше. Изглеждаше толкова искрен и откровен. През всичките й години се усмихваше на околните, беше учтива и внимателна, демонстрираше завиден самоконтрол, зад който криеше емоциите си, но никога, абсолютно никога не бе искрена или откровена. Дори когато ходеше по улицата и поздравяваше други членове на аристокрацията, казваше "Добър ден!", но никога не бе влагала някаква емоция в поздрава си.

На него обаче му бе лесно да бъде прям с нея, а тя нямаше такта да се окопити бързо.

- О... Разбира се.... - Успя да се усмихне. - Поласкана съм... много...

Той не й отвърна веднага, вместо това извърна поглед към прозореца.

- Цял ден чувам плясък на крила, - глухо каза Райто. - но прозорецът не е отворен. Да не си ме дрогирала отново?

- Не - Тя поклати глава. - Предписах ти по-малки дози за следващите дни, докато ме няма. Аз - въздъхна. - чакат ме и... трябва да тръгвам. Ще се видим след два дни.

Райто кимна и я изпрати с поглед до вратата.

Следващият един час премина покрай нея като мъгла. Преоблече се, после последва икономът навъм към яшики и имението на Учиха. Оживлението на хорската тълпа, разговорите, слънчевата светлина, вятърът - нищо от реалността не можеше да я откъсне от летаргията й. Чувстваше толкова много самота, че чак й се плачеше. Искаше й се да се прибере в Кокурюкай или да се скрие в окията при Иноуе, а вместо това от нея се очакваше да се подчини на желанието на годеника си. На няколко пъти поглеждаше към Себастиан и в неговите очи виждаше странен блясък, сякаш й съчувстваше и споделяше мъката й. Ала вместо това да й даде някакво облекчение, че поне един разбира как се чувства, усети изпепеляващ гняв, който срути самоконтролът й. Бе достигнала до нивото, в което прислугата я съжаляваше!

По-зле не можеше да стане!

 

***

 

Пристигнаха в Суикацу доста бързо или поне на нея така й се струваше. Имението бе най-отдалеченото в яшики, но заемаше цял квартал, който сега бе безлюден. Преди Итачи да избие целия клан, Сакура знаеше, че Учиха са били най-многочисления клан на Коноха и с амбиции да влязат пряко в управлението на селото. Но липсата на дзайбацу на Мотойоши-чо възпрепятстваше тези желания. Вместо това ги бяха изтикали в дъното на социалната стълбица и вина за това имаха Харуно. Съществуваше някаква вражда, която не се коментираше, нито пък имаше директни сблъсъци и жертви от двете страни, но се усещаше така, както въздуха, който дишаха.

Едно време, докато учеше в Академията, на Сакура й се струваше романтично и красиво да се възроди любов между два враждуващи клана. Бе чувала за ямабуши на Ига и Кога и трагичната любов на Оборо-химе и Геносуке-доно, но макар това да бе легенда, вълнуваше момичешкото й въображение. Може би имаха възможност със Саске да обединят разединените си семейства. Ала със съзряването си осъзна, че любовта е просто дума, която съществуваше единствено в красивите поеми, които Иноуе четеше или се разиграваха на сцената на Кабуренджо, а също и в откровените книги на Джирая, чиито фен бе Какаши.

Сега се прибираше при годеникът си, който я бе имал и докосвал по начин, по който никой мъж не го бе правил и за който преди копнееше от цялата си душа. А вместо да чувства радост, чувстваше... отвращение.

Дано само не поиска да...

Себастиан я поведе през градината, заобикаляйки главната къща отдалеч и се насочиха към езерото. В Кокурюкай също имаше езеро, но докато то бе декоративно, малко и заобиколено от ситен пясък от плажа, тук то заемаше почти цялата площ на градината. Заобикаляха го огромни борове, чиито върхове шумоляха и се накланяха от течението на вятъра. Саске бе седнал в края на издаденият кей, провесил крака през ръба и бялото му кимоно с герба на Учиха се издуваше леко около широките му рамене. Докато се приближаваха, тя имаше възможност да го огледа - нещо, което не й се отдаде на празненството на годежът им. В Академията тя бе по-висока от него и от Наруто, но това си бе в реда на нещата. Момичетата съзряваха по-рано, за разлика от момчетата. Сега той бе по-висок от нея, а Наруто - по-висок дори от Саске. Изглеждаше й внушителен, въпреки, че бе седнал и пушеше, гледайки към ширналото се езеро.

Себастиан спря на три метра от него и се поклони с ръка на гърдите, но Саске дори не го удостои с поглед, отпращайки го с ръка. Очите му се вдигнаха към нея и Сакура се подчини на безмълвната заповед в погледът му. Отпусна се на колене и сплете треперещи пръсти в скута си. Заби поглед в дъските между тях и след време, което се отпусна тягостно между тях тя промърмори:

- Добър ден, Саске-доно!

Годеникът й въздъхна шумно, на което тя си въобрази може би, че се дразни от официалните й думи към него и предположи, че ей-сега ще й каже, че няма нужда от такива неща между тях, но той само попита:

- Кога си отново на работа?

- След два дни - отвърна равно.

- Това е добре. Уморена ли си, Сакура-чан?

Беше като пребита. Всеки мускул от тялото й плачеше от умора. Искаше й се да зарови глава във възглавницата си и никога да не се събуди.

Поклати глава.

- Чувствам се добре - отвърна. - Благодаря, че попита, Саске-доно!

Ръката му повдигна брадичката й и черните му, пронизващи очи се втренчиха в изпитото й лице. Очкаваше, че той ще прояви загриженост или ще види колко уморена всъщност беше, но вместо това той изрече сухо:

- Миналата нощ бях нападнат, докато бях в Архивите на Кататане.

Сакура премигна няколко пъти, опитвайки се да избистри ума си и невярващо зяпна в него. Той отдръпна ръката си и извърна лице от нея.

- К-какво...

- Не беше нинджа, нито бе Акатски. Беше измет от Руконгай и около него се носеше същата воня, каквато се носеше около нещастниците, които ни нападнаха на моста - Устните му потрепереха и той всмукна дълбоко от цигарата си. - При теб имаше ли подобни инциденти в болницата?

Съвсем неуместно тя си спомни за Райто и вчерашния инцидент, който я изгони от стаята му и лицето й пламна, но Саске не забеляза това.

- Не. Никой не ме е нападал на работа.

- Което означава, че аз съм целта на тези атентати.

Сакура прехапа устни, опитвайки се да следи мисълта му и логичния извод от доводите му, я накара да попита:

- Може би са... Акатски?

- Казах ти, че не може да са те! - Саске я изгледа бегло с доза раздразнение. - Не ме ли чу какво ти казах преди малко? Акастки биха свършили работата си сами и нямаше да наемат глупаци. Имам чувството, че някой си играе с мен. Но не Учиха са мишената, иначе и брат ми щеше да бъде нападнат.

- А... Еспадата? - предположи тя.

- Еспадата се интересува само и единствено от Сейрейтей. Кога се е интересувала от нинджи?

- Може... сега да има причина.

Веждите му се свиха над очите и той отново я погледна втренчено. Хвърли фаса на цигарата си във водата и я хвана за китката, придърпвайки я към себе си. Сакура се облегна сковано на него и пръстите й се вкопчиха в ръкава на кимоното му. Очите й се разшириха, когато напипа под коприната стегнатите бинтове и се опита да вдигне ръката му, за да разгледа по-добре.

- Боже, ти си... - Той се отдръпна от вкопчените й пръсти и грубо я отблъсна от себе си. - Саске, ти...

- Нищо ми няма! Моля те, само не истерясвай! - Зъбите му изскърцаха от ярост. Сигурно бе гневен, че е допуснал да бъде ранен и тя замълча, твърде обидена, че толкова лесно отхвърляше загрижеността й. Той сякаш забеляза това и добави малко по-спокойно: - Себастиан ме превърза и мога да ти кажа, че това не може да се сметне за рана.

- Добре - кимна Сакура.

Когато Саске отново посегна към нея, тя се отпусна на тялото му без възражение. Облегна ръка на рамото му и отпусна глава на другото рамо. Това сигурно бе от онези моменти, които влюбените споделяха, потъвайки в тишината на усамотението си. Но Сакура не почувства нищо такова, прекалено уморена, за да бъде романтично настроена. Мисълта й блуждаеше другаде - към пациентите, които бе оставила. Карин-чан бе постъпила преди две седмици и бе прекалено разсеяна, за да изпълнява съвестно задълженията си. Но пък имаше желание да помага и никой не можеше да я отклони от това. Предният ден бе объркала лекарството на двама пациенти и ако не бе бързата й реакция и тази на Марико, можеше да има непредвидими последствия. Беше ли добре да остави пациентите си на нея? Единственото успокоение бе, че Ичиго щеше да наблюдава сестра си, но и в това не можеше да бъде сигурна напълно.

След известно време, потънали в неловка тишина, прегръдката му стана по-интимна. Постави длани на дупето й и притисна таза й към себе си, после разтвори бедрата й и я настани в скута си. Мускулите на краката й се стегнаха и тя се опита да се отдръпне, но ръцете му не й позволиха това. Втренчи се ужасено в лицето му и мисълта, че той иска да направи онези срамни неща с нея тук посред бял ден, я втрещи.

- Саске... какво правиш? - Гърлото я заболя от дрезгавия й глас. Опита се да го отблъсне този път по-силно от себе си, но хватаката му се затегна. Черните му очи светеха, но гримасата на лицето му не се промени. Изглеждаше й като демон, готов да я вземе дори против волята й. - Моля те, недей! Не... тук... Моля те! - проплака и очите й се насълзиха.

Нима бе способен да ми причини това?! Да го направи пред очите на прислугата? Положението се влоши още повече, когато видя на верандата на къщата силуети.

- Стига си се дърпала насам-натам като зверче! - заповяда отсечено той и разтвори кимоното на гърдите й, оголвайки я до кръста. - Ще правя каквото си искам!

- Недей тук, моля те! - Самоконтролът й се срути под напора на безразличието му и тя заплака, опитвайки се да го отблъсне за пореден път. - О, Саске, недей!

Сълзите й се стичаха по бузите и от гърлото й се откъсваха хлипове, които явно го подразниха, защото той загуби търпение и я блъсна от себе си рязко. Тя падна на дупето си и се подпря с длани на дъските на кея, вдигайки мокрото си лице към него, а следващите му думи направо я поляха със студена вода:

- Тъпа, истерична кучка! Мразя да ми реват, сякаш се каня да ги изнасилвам! - Погледът му бе пълен с презрение, от което я заболя толкова силно, че наведе глава надолу. - Моля те, покрий циците си! Не искаш брат ми да си помисли нещо, нали? - Саске кимна зад гърба й и тя със закъснение видя, че Итачи и Себастиан се приближават. Треперещите й пръсти се опитаха да закрият гърдите й, но те бяха прекалено големи и изскочиха дръзко извън разкъсаното деколте на кимоното й. Прикри се с ръце и се преви на две, опитвайки се да скрие голотата си. Лицето й почервеня. Прииска й се да потъне в земята от срам.

Нямаше смелост да погледне Итачи, който се спря до нея. Виждаше само хакамата му и сандалите, с които бе обут.

- Саске, трябва да говоря с теб! - каза той.

- Добре.

Сакура продължаваше да стои с наведена глава. Не можеше да си тръгне, докато Саске не я освободи, но това не се наложи. Той просто я заобиколи като изритано животинче и тръгна към къщата заедно с брат си и икономът.

После вятърът донесе думите на Итачи, които я накараха да потрепери от ярост:

- За първи път виждам някой от Харуно да се покланя толкова ниско!

Остана сама на кеят. Стискаше края на кимоното си, което не можеше да покрие гърдите й, а цялото й съзнание се разтърсваше от най-грозното унижение, което бе изпитала. Именно това не бе очаквала от Саске, нито си бе въобразявала в най-безумните си страхове, че някой би могъл да я нарече... истерична кучка! И точно Саске, точно той... Обидата горчеше и я тровеше. Заплака отново, но тя изтри с ядно движение сълзите от лицето си.

Никога нямаше да заплаче отново за Саске, нито щеше да му позволи да я нарани отново! Никога нямаше да позволи на сърцето си да го заобича отново!

Вирна брадичка нагоре и се изправи грациозно. После с цялото достойнство, което имаше тя и кланът Харуно, закрачи величествено към къщата. На верандата я посрещна Себастиан, който изпитателно я погледна в лицето и нежността в погледът му я разгневи още повече, защото му перна оглушителна плесница. Икономът не реагира по никакъв друг начин на агресията й, а само се поклони ниско, оглеждайки из под мигли гърдите, които тя всячески се опитваше да прикрие, но не успяваше.

- Простете, милейди! - извини се тихо той, после добави: - Последвайте ме! Милорд каза да Ви покажа стаята Ви!

Тя го последва без да каже нищо в отговор.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

19.

 

Пред театър Кабуренджо отново се събираше тълпа. От мястото зад прозореца на стаята си, Иноуе виждаше стълпотворение около фигурата на един човек и тя предположи, че е изпълнителят на главните онна-гата, Рицу-сенсей. Повечето от обкръжилите го бяха гейши. Ярките им кимона изглеждаха като жизнерадостни пеперуди сред множеството, а слънчевият ден внасяше нотка на еуфория и радост, ала това не докосна замръзналата й душа. Дори след като нея я нямаше в Коноха, животът щеше да продължи. Улкиора бе прав - никой нямаше нужда от нея, а смисълът на живота й си бе отишъл през отминалата нощ, когато всичко се бе сринало като неумело направена кула от карти.

До преди да го срещне, бе движена единствено от това да докаже на Харуно Сано, че може да се справи и сама. Освен това целите на клана й бяха чужди и неизпълними. Искаха от нея да бъде нинджа и да се подчинява безпрекословно на главата на клана. Но не това искаше Иноуе. Може би ако рйооши използваха правилния подход, тогава и тя щеше да вземе ревностната позиция на Сакура. Ала тя не бе Сакура, не бе и Нами, която се бе върнала, търсейки скъсаната връзка с Харуно... Бе Иноуе - гейшата... Нали така се бе представила снощи на приятеля на Нами пред вратата на Ропонджи? Не беше борец или воин като Сакура, нито пък с душа на авантюрист като Нами, но пътя, който бе избрала задоволяваше потребността й да се себедокаже.

А след това срещна него и пътеката, която бе избрала, макар да водеше към целта й, сега се изпълни със смисъл. Или поне така си въобразяваше, докато той не свали маската си на отегчения подчинен. Още отначало си бе наумила, че работи в някое дзайбацу на Мотойоши-чо, а се оказа високо квалифициран убиец от групата на Айзен Соуске, за чиято глава бе обявена огромна сума като награда. И макар дълги години да бе откъсната от политическия живот на Коноха, все пак знаеше какви са аранкарите. Самураите от Сейрейтей ги бяха превърнали в цел, както нинджите преследваха Акатски, а Хюга - пирати. Всички те бяха сган престъпници и убийци, ползващи забранени техники, а сега тя бе тяхната следваща жертва, макар сама по себе си да не представляваше заплаха за никой. Единственото, което й идваше наум, бе това, че се домогваха до нея, защото бе от клана Харуно и целяха нещо скрито, което може би само баща й би могъл да знае. Колко патетично, нали?

Тацуки й бе донесла закуската още преди час, но Иноуе не бе хапнала нищо, прекалено уморена да направи и едно движение. Имаше глупавото усещане, че дори и мислите в главата й бяха прекалено тежки и се влачеха мудно. Сигурно това бе да се носиш по течението - без мисъл само с механични движения като кукла. Сълзи вече нямаше, нито пък изпитваше потребност да се самосъжалява. Нямаше полза нито от едното, нито от другото.

Приемайки истината, й бе по-лесно да спре да мисли. Никой нямаше да тъгува за нея, на никой нямаше да липсва, никой нямаше да я търси... Нямаше право да въвлича други хора, а това изключваше всички в окията, Санджи, с когото се бе запознала или Ичиго. Не можеше да каже и на Темари, макар логично тя да можеше да я защити. Имаше покровител сред клана Кучики, бе и сестра на Гаара, но можеше ли да разруши живота й, въвличайки я в непознати води?

Улкиора щеше да убие всеки и макар да знаеше това, бе излязла да търси помощ от сестрите си. Той не я бе спрял. Само я е наблюдавал отдалеч, давайки й шанс да види реалността, в която нямаше място за нея. А сега знаеше много добре къде се намира той.

Отдели се от прозореца и отиде до тоалетката, оглеждайки се изпитателно в огледалото. Беше облякла обикновено памучно кимоно в сив цвят и оби в бяло. Възелът му не бе традиционният "висящ" възел с подплънки, така характерен за маико, а съвсем семпъл, който успя да направи сама, без да иска помощта на Тацуки и така да предизвика лавина от въпроси. Не сложи грим, нито се постара да изглежда зашеметяващо. В тези трикове нямаше смисъл и това нямаше да й донесе повече минути живот. А ако имаше късмет, нямаше да попадне на някой от окията, докато излизаше навън.

Не можеше да чака повече. Нека всичко свършеше веднъж завинаги.

Пое си няколко пъти въздух, преди решително да се насочи към вратата. Плъзна я встрани и подаде предпазливо глава навън, оглеждайки коридора. Не видя никой от прислугата, нито пък Каори или Котоми-сан. Изтича по коридора, после по стъпалата, като не издаде нито звук, безшумна като сянка. Премина тичешком през градината и се спря в предверието. Обу прости тръстикови сандали и излезе на улицата, затваряйки вратата след себе си.

Пресече шумната тълпа, изливаща се на поток по калдъръма и влезе в тихата уличка срещу окията. Там, където снощи бе видяла Улкиора. Беше сигурна, че той е там и наистина бе така. Стоеше прав, подпрян на стената и пушеше. Зелените му очи я фиксираха в един дълъг миг, през който тя стоеше като вкопана в земята, притиснала длан към гърдите си и безуспешно чакаше някаква реакция на изненада от негова страна. Ала изразът на лицето му не се промени, нито дори погледът му... Зелените неподвижни очи я гледаха втренчено без никаква емоция, сякаш бе очаквал точно това от нея, а думите които изрече, потвърдиха тази нелепа мисъл:

- Готова ли си?

Взираше се в него с широко отворени очи и не можеше да повярва, че това се случваше. Вчера бе дошъл в стаята й и я бе заплашил, че ако каже на някой за него или Айзен, ще убие този човек без никакво угризение или чувство за вина. Знаел е, че тя въпреки всичко щеше да потърси помощ от някой - дали от сестрите си или от клана, и й бе дал възможност да разбере, че всъщност никой нямаше да й обърне внимание. Възможно ли бе да я познава по-добре, отколкото тя познаваше себе си? През цялото време, докато Айзен й бе разигравал театъра на отегчен служител в дзайбацу, а тя имаше очи само за Улкиора и си въобразяваше, че те са възхитени от Темари, всъщност я бяха разучили много по-добре, отколкото тя - тях.

И при тази отрезвяваща мисъл, се опита да потуши гнева си, захапвайки долната си устна до кръв.

Толкова ли съм прозрачна всъщност, след като така се подиграва с мен? Беше пълна глупачка! И с поведението си само го улесняваше... Щом помисли това, Иноуе направи крачка назад. Възнамеряваше да изпищи и да побегне, предизвиквайки суматоха в тълпата, събрала се пред вратите на театъра. Надолу по улицата към реката имаше няколко патрула на шоджо и несъмнено сред стълпотворението около Рицу-сенсей имаше нинджи, макар в първия момент, когато излезе от окията да не забеляза черните им униформи. Извъртя се на пети и отвори уста, но той я превари. Обви ръка около тялото й и я задуши в стоманена прегръдка. Ръката му, сякаш скова гръдния й кош и въздухът излезе от гърлото й със свистене, после дланта му затисна устата й и я повлече като кукла по безлюдната уличка между окиите.

Недалеч от тях имаше малка площадка с наредени кофи за боклук и други дни тук винаги имаше прислуга, когато минаваше, запътена към поредната чайна. Защо сега не се мяркаше жива душа? Пък и дори да ги виждаха с обикновените си дрехи, тя приличаше по-скоро на прислужница в прегръдките на богат мъж. Това бе често срещана гледка в Акасака и не будеше никакво подозрение.

- Няма нужда от импровизации, слънце мое - промърмори до ухото й Улкиора. - Но въпреки всичко трябва да те поздравя за смелостта ти!

Иноуе се опита да го ухапе по дланта, която й пречеше да диша и той я изгледа с високо вдигнати вежди.

- Да не повярваш, че зад лустрото на високоплатена гейша се държиш като... побесняла котка!

При това определение, тя се задърпа по-ожесточено и се опита да го издраска с нокти по лицето. Той сграбчи китките й с другата си ръка, но не можа да я удържи. Ноктите й докопаха дясната му буза и оставиха четири ясни следи до татуировката под окото му. По кожата изби кръв. Почувства такова задоволство от себе си, че го изгледа насмешливо. Както и очакваше, той се развълнува дотолкова, че маската на ледено равнодушие падна и я блъсна рязко от себе си. Иноуе се залюля заплашително, но почувствала се свободна, побягна обратно по улицата. В следващия момент усети как пръстите му се заровиха в кока на главата й и я издърпа жестоко към себе си.

Изпищя диво, преди той да запуши отново устата й.

- И темперамент очаквах от теб, напълно подходящ на клана ти - осведоми я равно Улкиора. - и смея да твърдя още, че поведението ти започва да ми харесва!

Върви по дяволите! Сивите й очи изглеждаха почти бели от гняв, когато вдигна глава към него.

- В Лас Ночес ще продължим тази игричка, нали? - продължи той и я повлече към кофите за боклук. - Само не забравяй да бъдеш все така жива и енергична, че бързо ще загубя интерес!

Спря рязко, притиснал тялото й към своето и вдигна отворена длан. Въздухът, който ги заобикаляше затрептя, сякаш се намираха в зноен летен ден и пространството пред тях се отвори, наподобяващо черно око без клепачи. Тъмнината я погълна и студът, който лъхна от отвора охлади побеснялото й тяло. Иноуе премигна няколко пъти, но дупката не изчезна и сърцето й задумка бясно в гърдите й.

- Това е Гарганта и няма от какво да се страхуваш - Прегръдката на Улкиора се затегна, макар да нямаше нужда от това при условие, че усещаше отпуснатото й тяло. Сетне я повлече към черното око. - Така по-бързо ще стигнем до Лас Ночес.

Прекрачиха вътре и той се извърна с тялото й към улицата. Остана няколко секунди така без да помръдне и тя вдигна очи към лицето му. Улкиора обаче не реагира, втренчил поглед далеч напред към улицата. В далечината от сянката между сградите изплува фигурата на самурай, облечен в черно, който бягаше към тях с изваден меч. Катаната бе огромна и в първия момент тя видя само широката бяла лента, която се вееше из под пръстите на самурая. Сетне въздухът около тях се раздвижи и се сепна, забелязвайки с крайчеца на окото си другия, който се шмугна в дупката при тях. Висок, мускулест тип със синя коса и впечатляваща конструкция на лицето, от което лъхаше неприязън и презрение. Бе го виждала няколко пъти в компанията на Айзен, когато идваха в чайната и с Темари ги забавляваха, но докато Айзен демонстрираше учтиво любопитство, а Улкиора - безразличие, от този лъхаше единствено сковаващо и грозно презрение. Често се бе чудила защо придружаваше другите, след като през цялото време показваше досадата и отегчението си по възможно най-отвратителния начин и с възможно най-обидните думи. А сега се бе намъкнал при тях и я изгледа втренчено от глава до пети, сякаш се мъчеше да открие някакво същество под дрехите на слугиня, които бе избрала.

- Ако Айзен толкова иска да чука гейша, защо не взе онази русата? - изкоментира той и устните му увиснаха надолу. - Тази тук е много безлична.

Улкиора обаче не каза нищо, загледан към приближаващия ги. Очите на Иноуе се разшириха, щом видя фрапиращо ярката коса, забелязвайки отново самурая, който бе скъсил дистанцията между тях. Помъчи се да извика, но от гърлото й излезе само ръмжене на див звяр.

Това бе Ичиго!

Гарганта се затвори само миг след това.

 

***

 

Хината не бе спала цялата нощ, нито пожела да последва Кучики, когато той поиска да й покаже стаята. Остана в залата за тренировки, заслушана в тишината. После когато прозорците започнаха да посивяват и утрото оцвети облаците в кърваво-червено на изток, отвори вратата към верандата и седна на стъпалата, впервайки безцелно поглед към градината.

Слънчевият диск се издигна високо и обля в ярка светлина всички тъмни ъгълчета. Къщата, която вчера й се стори пуста, се оживи. Чуваше тропот на бързи крака, долавяше откъслечни разговори и гласове, на няколко пъти покрай нея минаха слуги, които тя бе видяла с крайчеца на окото си, но никой не й обърна внимание. Това донякъде я успокои, донякъде я раздразни. Бе свикнала с респекта, който безрезервно получаваше в Шакахо. Слугите се покланяха учтиво, поздравяваха, но тук, в Хатори, тя нямаше такава привилегия, а гербът на Хюга на гърба на кимоното й не бе някакъв критерий, за да получи такова внимание. Никога досега не бе изисквала уважение или респект и често се чувстваше неудобно, когато й бе демонстрирано, но в дома на Кучики Бякуя, безразличието към нея бе обидно и оскърбително.

Усещаше такава тежка самота, каквато не бе изпитвала никога през живота си, макар да бе от хората, които бяха меланхолично-съзерцателни. Чувството за болка не бе изчезнало, а дори се бе задълбало. И ако преди би обвинила Бякуя за мрачните й мисли, сега с настъпването на деня нямаше никакво желание да съди никого. Не бе постигнала нищо значимо в живота си, защо след смъртта си да съжалява за него? Защо да чака някаква промяна или смисъл, или нещо друго, което да осмисли донякъде безцелния й живот. Не участваше в мисии, а Хокагето сякаш я бе забравила, че е съществувала. Дори не бе поела дзайбацу. Едно време си мислеше, че обича Наруто, но той дори не бе забелязал това. А докато него го нямаше и бе тръгнал на обучение с Джирая-сенсей, имаше кратка авантюра с Шикамару, от която само споменът за нея я караше да се срамува. Реално погледнато бе никоя, а животът й бе преминал като тъжен филм с блудкав край. Серия от тъжни сцени, в които винаги бе усещала самотата, сякаш се бе родила с нея и тя я следваше като сянка. Не знаеше, че от спомените можеше толкова много да боли. А само като си помислеше, че в момента се самосъжалява, още повече се натъжаваше.

Вдигна глава, когато нечии тежки стъпки спряха до нея. Черните очи на Абарай Ренджи не й носеха никаква утеха. Изглеждаше й по-висок дори от Бякуя. Той се поклони церемониално. Единственият, който днес я забеляза.

- Може ли да седна до Вас, Хината-сан? - попита глухо.

Прииска й се да му направи забележка да не я нарича така, но гледайки чертите на лицето му, реши, че ще е само загуба на време. Кимна и се отмести малко, за да му направи място. Ренджи се отпусна до нея, слагайки ръце на колената си.

- Добро утро - поздрави я със закъснение без да поглежда към нея. - Как се чувствате?

Вдигна рамене уморено.

- Сега след като съм мъртва, не би следвало да чувствам нищо, нали? - подметна иронично в отговор тя. - Защо тогава се чувствам толкова болна и уморена?

- Вие не сте мъртва, Хината-сан - Ренджи въздъхна. - Вие сте шинигами, което все още не знае нищо за света, който го заобикаля.

Тя махна с ръка.

- Моля те, не навлизай във философски размисли! Нямам сили да следя мисълта ти.

Той забави отговора си и тя се извърна към него. Изглеждаше й толкова досадно скован, колкото и бе вчера, когато я придружи от Шакахо до Сейрейтей. Също като подчертано арогантния и самовлюбен капитан Кучики. Устните й се набърчиха от погнуса, сещайки се за няколко от тайните ритуали на самураите на континента. Вярно, че тук в Сейрейтей никой не практикуваше кимитори* или цудзукири**, но само при мисълта за тези традиции я изпълваше с отвращение, което я завлече във водовъртежа си.

Абарай Ренджи сякаш усети негативните й чувства, които я развълнуваха, защото извърна погледа си към нея и замислено вдигна вежди.

- Между нинджите на Коноха и самураите на Сейрейтей винаги ще има пропаст - заговори и протегна ръка към нея. Хината устоя на порива си за самосъхранение да се отдръпне от него и той дръпна от косите й малко черешово цветче, долетяло от ронещото се дърво наблизо. - Дори след като вие сте тук, това няма да се промени. Единственото, което ни свързва и най-важното в случая е, че имаме общи врагове, които няма да се поколебаят да нападнат Коноха, ако само усетят полъх на разединение.

- Моралната лекция, която толкова дълбокомислено изказа, сигурно има за цел да ме надъха, нали? - язвително отвърна Хината. - Но онова, което изпускаш е, че този свят, за който според теб нищо не знаем, не ми дава право на избор. Дори и твоят капитан е установил собствени правила, а интереса му към мен в никакъв случай не е в мой интерес - Тя се изправи и уморено разкърши раменете си. - През целия ми живот някой друг избира вместо мен. Подчинявам се на баща си и на дълга си на нинджа от Коноха, макар да знам, че именно Коноха създаде враговете си. А сега ми се налага да се подчинявам и на твоя капитан, да се бия с неговите врагове и да следвам неговите избори, сякаш съм марионетка.

- Капитан Кучики не изисква да...

- А какво изисква капитан Кучики? - повиши тон, прекъсвайки Ренджи безцеремонно. - Не разбираш ли какво искам да ти кажа или нарочно се правиш на глупак? Враговете на Коноха не са мои врагове, а изборът да стана шинигами, не е мой избор! Защо тогава да намирам смисъл да оправдавам тях, а да лишавам себе си?

- Тогава какво искате Вие?

- Трябваше да поема дзайбацу и определено нямаше да имам никакъв досег нито с капитана ти и Сейрейтей, нито с враговете на Коноха...

Веждите на Ренджи се свиха над очите му и той отвори уста, за да я опровергае, но в крайна сметка замълча. Няколко секунди се гледаха втренчено, а след това той се изправи и се поклони ниско:

- Простете, Хината-сан, но трябва вече да тръгвам - и не дочака отговор. Заобиколи я с тежка стъпка и се отдалечи по верандата.

Вятърът подухна в лицето й и тя разтърка слепоочията, опитвайки се да подреди емоциите си. Никога не се бе изпускала дотолкова, че да разкрие част от себе си и пълното безразличие на Ренджи само я огорчи.

- Думите ти са - Гласът на Кучики Бякуя долетя зад гърба й и тя се стресна, обръщайки се към него. - думи на една страхливка!

Стоеше облегнат на вратите на треноровъчната зала със скръстени ръце пред гърдите. Краят на шала му се вееше от лекия сутрешен вятър, а кенсейканът оформяше прическата му толкова прецизно, колкото тя никога не би успяла да подреди своята. Думите му обаче не я наскърбиха, нито предизвикаха нещо друго, освен безкрайна умора, която легна тежко върху тялото й.

- Не ми се спори нито сега с теб, нито с лейтенанта ти - рече равно Хината и се наведе надолу, взимайки иглите си за коса. После изпъна с бързи движения черната грива на тила, усука я като въже и я завъртя като кок, забождайки и фиксирайки иглите. Няколко кичура се спуснаха около ушите й. - Ти искаш да разбереш откъде идва реяцуто ми, а аз не възнамерявам да попреча на намеренията ти, ако това ще възпрепятства прибирането ми у дома - Горчивината накара гласа й да потрепери и преглътна преди да продължи: - За това...

- Самосъжаляваш ли се, - натърти грубо Бякуя. - или си просиш съжаление или съчувствие? И двете неща са твърде жалки, за да ги изпитва някой, все едно дали нинджа или самурай!

Усмивката повдигна ъгълчетата на устните й в изражение, което го накара да я изгледа втренчено.

- Ти си едно... копеле! - безизразно отсече Хината. - Вероятно никой не ти го казвал, нали? И кой би посмял? Та ти си великият Кучики Бякуя, капитан на Шести отряд и господар на Сейрейтей!

- Злорадството не ти отива, момиче! - той се приближи към нея и наведе лицето си надолу, докато очите им се изравниха. - Имаш сладко, миловидно личице и тих глас, а държанието ти в никакъв случай не отговаря на външния ти вид.

- Освен, че си копеле, си и арогантен! - продължи тя без да се замисля. - Говориш така все едно ме познаваш!

Кучики Бякуя обхвана с длани малкото й лице и се приближи още повече към нея, взирайки се в бледите й, разширени ириси.

- Противно на думите ти, Хината, аз те познавам, а ако се отърсиш малко, ще осъзнаеш, че и ти ме познаваш.

Тя задържа дъха си в опит да спре изчервяването си, което се разля по бузите й като лека мъгла над езеро и се отдръпна рязко.

- За какво говориш, по дяволите?

- За нас двамата - отвърна той и въздъхна. - Когато прободох сърцето ти със Сенбонзакура, ти дадох част от моята сила - реяцуто е част от душата на едно шинигами. А ти ми даде... част от себе си. Ние сме свързани с връзка, която не може да се разруши, освен ако някой от двама ни не умре.

- Колко... мелодраматично! - Усмихна се със сарказъм тя. - Моля те, давай да свършваме с този цирк!

Погледът му изпитателно се взираше в нея и тя извърна очите си настрани в опит да избяга от очите, които сякаш проникваха в душата й.

 

***

 

Рюзаки за първи път пристъпваше вратите на Полицията. Институцията на Данзо вдъхваше някакво смътно безпокойство още повече, че той като фигура от обществото на Коноха не бе подчинен пряко на даймиото. От край време Данзо Шимура се съобразяваше преди всичко с интересите на клана Учиха и дори при отсъствието на последните членове на този клан - двамата братя, имаше разногласия с Йорико-сама и Хокагето. Сега обаче привилегиите на Саске и Итачи Учиха бяха върнати, а големият брат бе поел Полицията без възражения и без спорове. Именно Итачи преди седмица се свърза с Рюзаки и определи среща, на която да обсъдят няколко належащи проблема. Може би това нямаше да се случи, ако ректорът на Тодай в Ропонджи не го бе препоръчал като кадър в новосъздаденото звено в Полицията, лично под покровителството на Учиха Итачи. След този момент всичко се разви по доста бърз начин, който изненада Рюзаки, още повече, че не знаеше какво точно щеше да работи в този отдел.

Дрехите, които избра бяха делнични и подходящи за нинджа - черни панталони, тъмнокафяво кимоно с бял кант на ръкавите и кожени гамаши. Нещо, от което се беше отказал отдавна, но реши, че би било добре ако поне веднъж в живота си се облече така, както повеляваше кланът му. Пък и те идеално прикриваха недъга му и грозната чупка в раменете почти не се забелязваше. Нинджите обаче в приемния салон на сградата го изгледаха така все едно бе много рядка и екзотична птица и той упорито ги игнорира, предвижвайки се с равномерна крачка към информацията в ъгъла. Единственият урок, който бе усвоил от Академията за нинджи бе правилото за кагаши но джуцу и можеше да се скрие в умбрата, но рядко използваше това умение, което толкова много се приближаваше до шунпо на самураите от Сейрейтей. Бе свикнал да го зяпат, бе чувал и злостни коментари зад гърба си, за това и се бе научил също толкова успешно да запазва хладнокръвие и безразличие. Понякога дори погледите на хората можеха да нараняват като разсичане с катана. Кланът Рюга бе изпаднал в немилост преди стотина години, когато прароднина на Рюзаки бе изменил на даймиото и бе станал ронин, скривайки се в горите на ямабуши на Кога. Баща му често му бе споделял, че възлага големи надежди на него, но това беше докато Хидеки не се провали като нинджа и доброволно напусна яшики, вземайки градската къща в Канто. Отношенията му със семейството бяха хладни и формални, понеже самото му решение опозоряваше допълнително Рюга и осъждаше клана на бавна смърт.

Сега се облегна на малкия плот и наведе лицето си към мъжа, който бе седнал на въртящ стол и попълваше бланки.

- Добър ден! - поздрави гладко Рюзаки. - Казвам се Рюга Хидеки и имам среща с Учиха-доно.

Малките очи на мъжа, сякаш се стесниха още повече, впивайки ги изпитателно в лицето му. След няколко секунди мълчание отвърна:

- Учиха-доно още не е дошъл, а Данзо-сама е на среща със старейшините. Трябва да дойдете по-късно или да изчакате отвън.

Рюзаки кимна без да покаже раздразнението си, което изпита и понечи да се извърне, когато почти се сблъска с момиче. Отдръпна се настрани от нея, въпреки, че тя не го забеляза, прекалено заета да си поема дъх. Явно бе тичала и в първия момент видя само кичури руса коса около ушите, две закачливи опашки и заострена брадичка. Беше толкова ниска, че едва достигаше до рамото му. Момичето се облегна с тяло на рецепцията и каза на един дъх:

- Ягами Райто идвал ли е на работа вчера или днес?

Името се заби като клин в ума на Рюзаки и макар да имаше намерение да не досажда, остана като вкопан, загледан в профила на непознатото момиче. Красива с плавни черти и червени устни, които го накараха да се замисли за неуместни неща. Тръсна глава, за да се освободи от тях и наум повтори името. Ягами Райто.

- Не, Амане-сан - отговори й мъжът, повдигайки рамене. - Проверихте ли в дома му?

- Шегувате ли се? - Очите й го стрелнаха гневно. - Миса първо там провери. Не е идвал и в Наха, днес не е присъствал на лекции... Къде може да е? Не е ли оставил някакво съобщение за Миса?

- Не.

Тя загриза нервно долната си устна. Видимо се колебаеше, после предложи замислено:

- Дали не трябва да съобщим за изчезване?

- Амане-сан! - повика я Рюзаки, надявайки се да му обърне внимание.

Не знаеше дали бе редно да се меси в разговора им, но реши, че трябва да й каже онова, което знаеше, предвид това, че е обезпокоена. Тя го изгледа втренчено, свила вежди над очите си в опит да си спомни дали го познава, но не успя и попита:

- Да?

- Може ли да поговорим насаме!

Момичето кимна и двамата се насочиха към изхода. Рюзаки отвори вратите и я изчака да мине преди да ги затвори след себе си. Полицията се намираше на площад в близост до главната улица на Коноха и до тях долиташе шум от разговори и подвикванията на търговците. От запад надвисваха оловносиви облаци и във въздуха ухаеше на дъжд, който болезнено напомни на Рюзаки за морето. Сестрата на майка му притежаваше малка къща до морския бряг в крайните райони на Такамийоши-чо и когато бе малък, родителите му често го оставяха при нея. Не помнеше много, но никога нямаше да забрави облаците, предвещаващи дъжд, които бе наблюдавал в деня, когато лелята бе убита, вероятно от отрепки от Долен Руконгай. Или поне това бе версията на Полицията и това бе записано в смъртния акт на жената. Случката сякаш дамгоса душата му и подпечата следващите му мечти, защото реши, че трябва на всяка цена да влезе в Полицията, за да разкрива подобни престъпления и да предотврати по някакъв начин неописуемото разочарование от смърт, която нямаше обяснение. Несъмнено бе движен от вътрешни подбуди и бе афектиран от смъртта й, може би защото леля му бе единственият човек, който не се интересуваше от това дали ще поеме пътя на ниджата и ще изплати дълга на семейството си. Тя забеляза първа умствения му потенциал, който го отделяше от другите деца на нинджа семейства и по всякакъв начин му помагаше да го развива като вмъкваше логически игри и пъзели и решаваха свитъци с детски гатанки.

Сега смрачаващото се небе му напомни за този спомен, който смяташе за отдавна погребан и няколко мига гледаше втренчен нагоре, напълно забравил момичето до себе си.

- Ей! - обади се най-накрая тя, привличайки вниманието му върху себе си и той долови явно раздразнението й по сключените вежди над светлите очи. - Ако няма да казваш нещо, Миса ще си тръгне! И без това тя е притеснена за...

- За Ягами Райто, нали? - прекъсна я той. - Извинявайте, Амане-сан, но чух разговора Ви с полицая и смятам, че мога да Ви кажа къде е Райто-кун в момента.

Гневът й изчезна като магия и израза на очите й се промени. Тревогата рефлектира върху него и внезапно на Рюзаки ми се прииска някой да е толкова разтревожен за него, колкото тя за Ягами. Може би само Уатари, но това не бе никаква утеха.

- Къде е? Моля те, кажи веднага! - Тембърът й се повиши и той въздъхна тежко.

- Само не искам да се паникьосвате. Изглежда са го нападнали и в момента е в болница в Нихонбаши.

- Болница... - Очите й се окръглиха и тя се приближи още повече към него, търсейки отговори на въпроси, които още не бе задала. - Нападнали?!

- Да. Но няма място за тревога. Положението му е овладяно и ще оживее.

- А Вие от къде знаете това? - попита недоверчиво Миса.

- Бях на лечение в болницата и по някаква случайност настанен в стаята, където бе и Райто-кун. Запознахме се.

За първи път тя го погледна скептично, оглеждайки го от глава до пети с очите, които обикновено срещаше у другите. Така го бе погледнал и Райто, когато се запознаха, така го гледаше сега и приятелката му, но ако преди това можеше да го подразни, сега му донесе само чувство на безразличие.

- Вие сте болен? - Момичето впи очите си в лицето му, сякаш се мъчеше да открие болестта изписана на челото му и подметна недоумяващо, с което го шокира: - Изглеждате ми напълно здрав!

Изненадата му трая няколко секунди, докато търсеше следа от подигравка - пламъче в бистрите очи, извиване на устната или потрепване на мускул. Нещо, което да му покаже, че тя го лъже, но не откри нищо такова.

- Това няма значение - каза той след кратко мълчание. - Ако искате, можете да посетите Ягами Райто-кун в болницата. Пък и няма нужда да притеснявате Полицията за това. Предполагам, че като излезе, ще подаде оплакване за нападение.

- Да, да - Мисълта й веднага се отклони от него, а после попита: - Къде е тази болница?

- В Нихонбаши.

- О! - Тя разтърка чело и направи безпомощно изражение. - Миса никога не е ходила в този квартал... - После вдигна очите си към неговите. - А бихте ли придружили Миса-Миса, ако нямате друга работа или не сте зает?

Можеше да й откаже, разбира се. И без това трябваше да чака Учиха Итачи, за да говорят по работа и мислеше да го направи на някоя скамейка в близкия парк, наблюдавайки вратите на сградата. Но в крайна сметка кимна и се помъчи да отвърне на радостната усмивка на момичето.

Облаците от запад пълзяха устремено към Коноха и това го изпълни с безметежното усещане, че нещо неприятно предстои да настъпи.

 

------

*кимитори ---> Древен самурайски обичай, според който победилия воин взима от все още живия враг черния му дроб и го изяжда. Това правело воина храбър и се смятало, че силата на врага преминавала у него.

 

**цудзукири ---> Вид поверие сред самураите, което гласи, че получилия нов меч притежател задължително трябва да го изпита на живо, като застане на кръстопът и убие първия срещнат. Много невинни хора за заплатили с живота за този кървав обичай, наричан още тамешикири или цудзукири - буквално "убийство на кръстопът".

 

 

20.

 

Къщата в Ропонджи бе необичайно тиха, когато Зоро отвори вратата по обяд. Очакваше прислужникът - този, който Нами бе назовала Мура-сан, в антрето, но още от вчера нямаше и следа от него. Какво неуважение спрямо гостите, но вероятно си имаше причина! Зоро мислеше да се прибере веднага след срещата си със самурайката, но в последствие промени решението си. Остана в яшики, обикаляйки кварталите и разглеждайки забележителностите на вътрешния град на нинджите. Сейрейтей се намираше в границите на яшики, а яшики - в тези на Коноха и най-общо казано представляваха нещо като градове в града, макар жителите да възприемаха това по-скоро като квартали. Никога не бе виждал нещо подобно в Източното море - не такъв град с такива чудовищни размери, не такива хора, уникални посвоему, не такава богата история, лъхаща сякаш от стените на къщите, парковете, плочите на главния път... И противно на очакванията му, видяното през ранните часове на деня и сутринта, окъпала със светлина яшики, го мотивираха да остане.

Или поне докато си вземе катаните от онази неприятна и досадна самурайка.

Надяваше се само Луфи да се съгласи да останат. Безпокоеше се, спомняйки си изявлението на капитана на "Гуен Мери", с което ясно бе показал негативното си отношение спрямо Коноха и у Зоро сега се зароди чувството, че ще си тръгнат веднага щом Нами успееше да оправи отношенията със семейството си. Ако обаче това се случеше преди да си вземе катаните, едва ли Луфи щеше да удължи престоя си в град, който намираше за непоносим. Възнамеряваше да говори направо без увъртания, още повече че заради него ги бе загубил и беше си наумил да изисква толерантност.

Насочи се към кухнята по тъмния коридор, ослушвайки се да долови движение, което да му покаже, че не е сам, но вътрешността на къщата, сякаш погълна стъпките му. Изглеждаше негостоприемна и зловеща и това го накара да разтърка с ръка настръхналите косъмчета на врата си. Плъзна вратата встрани и остана като закован, забелязвайки само Санджи, който се бе облакътил на плота на масата, кръстосал крака под нея и в ъгъла на устата му димеше цигара. Зоро се огледа наоколо, търсейки Луфи, Усопп или Нами и липсата им го накара да вдигне вежди.

- Къде са всички? - изтърси вместо поздрав той и впери свъсен поглед в лицето на готвача.

Санджи не реагира по друг начин освен да вдигне рамене.

- Ох, че проблемни хора! - въздъхна Зоро и се приближи към него. Отпусна се тежко на стола и облегна гръб, вдигайки глава нагоре. - Не си ли притеснен за тях?

Отговорът на Санджи се забави и Зоро сведе поглед към него. Очите на готвачът го гледаха втренчено.

- Не - отвърна най-накрая и също се облегна назад. - Ти беше най-проблемният, след като реши да откраднеш мечовете си. Но си тук... без тях. Какво стана?

- Да открадна мечовете си? - Зоро сви устни. - Те са моя собственост. Защо да крада нещо мое? Просто ще си ги взема обратно. Уговорих се с онази досадница. След два дни ще се срещна с нея отново и ще решим спорa.

Санджи не каза нищо и в стаята легна тишина, която обтегна нервите на Зоро и той се приведе напред.

- Какво стана с Нами? Къде са Луфи и Усопп?

Готвачът извърна поглед към градината и изрече неутрално.

- От вчера, когато тръгна да види сестра си, Нами не се е връщала. А след като тръгна ти, Луфи и Усопп се изнизаха. Казаха ми, че възнамеряват да идат до "Гуен Мери" и да я нагледат. Аз имах възможност да обиколя малко града и да го разгледам...

- И от вчера никой не се е връщал?

- Да. Няма от какво да се притеснявам за другите - чудесно знаят да се защитават и да се измъкват от неприятности! Както казах по-рано, ти си проблемният, щом реши на своя глава да...

- Ще продължаваш да ми дрънкаш ли? - прекъсна го рязко Зоро.

- Купи си други катани - предложи му Санджи с равен тон, който още повече го вбеси. - Не е нужно да се набиваме на очи, когато за главите ни е обявена сочна награда. Трябва ли да ти напомням, че сме в непосредствена близост до Адмиралтейството, а онази жена може да разбере нещо?

- Няма да си купя други! - процеди през зъби Зоро и присви черните си очи. - Те са мои. Едната дори ме избра за господар!

- Коя те е избрала за господар? - недоумяващо вдигна вежди Санджи и остави фаса в пепелника.

Зоро разтърка чело и се опита да отклони разговора в друга посока:

- Има ли нещо за ядене?

- Да. Има, но ще ти дам, след като ми кажеш, коя те е избрала за господар? - Устните на готвача се извиха нагоре в усмивка, която го подразни. - Да не става дума за някоя от катаните?

Зоро умишлено забави отговора си. Повечето хора от Източното море не вярваха в този род приказки. Всеки бе чувал как самураите от континента отвъд Голямата линия избираха мечовете си. Или по-скоро бе обратното - катаната избираше своя господар. Но това бяха просто приказки, които майките разказваха на децата си. Че катаната всъщност е душата на самурая, че тя се вади единствено при сражение или с цел да отнемеш живот, че на континента дори имало различни школи, обучаващи самураи и всяка една школа се опонирала на другите, за да докаже превъзходството си... Тези приказки Зоро ги бе чувал още като дете и това го накара да постъпи в едно определено риу в селото му, за което се говореше, че собственикът е легендарен учител от континента. Казваше се Хасегава Чикараносуке Еейшин, а школата му носеше името Еейшин-рю. Особеност на тази школа бе, че можеше да се биеш с няколко противника, използвайки твърде стари техники с мечове, за които после Хасегава-сенпай бе споменал, че са държани в пълна тайна от самурайския клан Тоса*. Разбира се, единственият приемник на тази школа извън континента бе Зоро и той в никакъв случай не трябваше да издава кой го е научил на нея. Не защото сенпая му се страхуваше за живота си и за евентуално отмъщение от кастата, на която дълги години е принадлежал, а защото учението бе свещено и всеки притежател трябваше да се отнася с него така, както би се отнесъл с любимата жена или със себе си. Самият факт, че Хасегава-сенпай бе избрал само него за приемник трябваше да му говори какъв е неговият дълг като пазител. Именно тази школа, както и другите, за които бе само чувал от устата на учителя си, вярваше, че душата се намира в острието на катаната и същата тази катана избираше господаря си.

- Хайде, Зоро, кажи го! За една от катаните ли говорим? - настояваше Санджи и любопитството му го накара да въздъхне примирително, кимвайки с глава:

- Да. Една от катаните ми се казва Трета бойна линия на Демона - Сандай Китексу. Закупих я преди да влезем в Голямата линия. Продавачът ми каза, че е прокълната и че винаги убива собственика си. Но аз я изпитах лично, давайки й възможност да отреже ръката ми...

- Да отреже ръката ти?! - Очите на Санджи се окръглиха от почуда. - По какъв начин?

- Хвърлих я във въздуха и протегнах ръката си. Нищо не се случи. Острието се завъртя покрай ръката ми и се заби в пода. Така разбрах, че Сандай Китексу ме е приела за свой господар. Но вчера онази самурайка ми каза, че била открадната от техния род преди време и не смята да ми я върне.

- Обясни ли й, че си я закупил в магазин и че нямаш нищо общо с кражбата?

- Разбира се. В началото се опъваше, но после се съгласи да дадем възможност на катаната отново сама да избере.

- Пак същия тест ли ще правите? - Санджи подсвирна и загаси цигарата в пепелника. - Това е лудост!

- Не знам, но не мисля да се откажа от Сандай Китексу. Може да е затворен демон, може да е прокълната, но тя ми принадлежи, каквото и да казва онази кучка!

Санджи изгледа гневното лице на Зоро, вдигнал вежди нагоре. Осъзнаваше, че нищо не знаеше за Ророноа Зоро, но и това, което бяха преживели за толкова кратко време, докато споделяха палубата на "Гуен Мери" ги бе свързало. Иначе как би могъл да обясни защо се притесняваше повече за меченосеца, отколкото за останалите. Затърси в джобовете си и извади кутията с цигари.

- Може ли да те придружа при следващата ти среща с онази жена?

- Защо? - Зоро се изненада.

- В случай, че ти трябва помощ, ако Китексу реши този път да отреже ръката ти - подметна саркастично Санджи. Искаше да прозвучи безгрижно, но думите му натежаха като оловно-сиво небе, което надвисна над Зоро. - Първия път може да е било късмет, че катаната не е отрязала р...

- Това не е късмет! - подчерта сухо Зоро. - Усетих я. Тогава затворих очи и се заслушах как въздуха свисти, докато тя се премята нагоре, а после... някак се забави, когато падаше надолу. Никога няма да разбереш това! Сандай Китексу е моя. Може да е била на рода на онази надута гъска години наред, но демонът, затворен в нея, призна мен, а не нея. Мога само да я съжалявам, че е решила да даде шанс катаната да избира своя господар, защото ще избере мен.

Замисленият поглед на Санджи се плъзгаше по чертите на Зоро, докато затъкваше нова цигара между устните си.

- Така или иначе ще дойда с теб! - настоя за последен път готвачът, сетне додаде весело: - Още ли си гладен?

- Да - примирително отвърна Зоро. - Дай ми нещо малко за хапване и ще отида да поспя...

Санджи се изправи, протягайки ръце нагоре и изпъвайки гръб, направи няколко движения с рамене, за да ги раздвижи. После се насочи към печката и мимоходом спомена:

- Вчера през нощта дойде да я търси сестрата на Нами. Онази. Гейшата... Видя ми се доста притеснена, но не каза нищо, а предпочете да си тръгне веднага щом разбра, че Нами я няма.

- И?

- Ами нищо... Много хубавичка. Има големи ци...

- Санджи! - приглушено го прекъсна Зоро и сви вежди над очите си. - Не ми се слушат дивотии!

- Но в сравнение с Нами, сестра й има по-големи - уточни ведро той и взе чиниите и купите, преди да се приближи към масата.

- Хич не ме интересува дали циците на Нами са по-малки от тези на сестра й! - Устните на Зоро се извиха надолу и в сумрака на кухнята съвсем заприлича на дявол, на което Санджи се разсмя и без да обръща внимание на киселата му физиономия продължи да го дразни:

- И мен не ме интересува де, но дори в тъмното успях да забележа тази... разлика в гърдите им!

- Чудно как ли си успял да забележиш, че момичето е било притеснено тогава, щом не си отлепил очи от циците й?

Колкото и да бе тъпа темата им на разговор, това поне успя да го отклони от мисълта за катаните му и Зоро се усмихна за първи път, откакто стъпи в Коноха.

 

***

 

Итачи изглеждаше бесен.

Саске не се лъжеше в това, гледайки изпитателно брат си в лицето през малкото разстояние, което ги делеше. Кабинетът на баща им представляваше малка правоъгълна стая с две редици кръгли прозорци, пред които бяха спуснати тежки, тръстикови щори. Слънцето се процеждаше плахо през процепите им и чертаеше решетки по голия дъсчен под, покрит тук-там с няколко проядени татами. От както се нанесоха преди месец и повече, не бяха отваряли кабинета и той спешно се нуждаеше от почистване. Саске бе хвърлил съзнателно време и средства в другите стаи на Суикацу, оставяйки за последно светая светих на баща им, понеже самата стая му носеше тягостни спомени, сякаш стените бяха просмукали миналото, което смърдеше на кръв. Въобразяваше ли си или наистина усещаше кръвта в гърлото си, въпреки че от смъртта на родителите му в същата тази стая бяха минали години?

Но когато преди десетина минути влязоха и затвориха след себе си вратата, Саске учуден осъзна, че стаята вече не му носеше тъга. По-скоро с досада констатира прахта по рафтовете на библиотеката и дори на бюрото, прокарвайки пръст по повърхността му. А после сякаш това бе най-естественото нещо, седна в креслото зад бюрото и впери поглед в Итачи. На брат му не му оставаше нищо друго освен да се настани на ниския диван срещу него, подчинявайки се безмълвно на демонстрирания авторитет на Саске. В действията му нямаше скрита умисъл или подмолната цел да унижи Итачи. Бяха несъзнателни, продиктувани от съвестта му, че той като представител на Учиха, трябваше да седне на креслото на баща си. Назначаването му на поста сосакан бе само по себе си забележително постижение - никой друг Учиха не се бе доближавал в непосредствена близост до даймиото и Кататане.

Ала не за това му бе сърдит Итачи. Докато вървяха към кабинета, брат му бе процедил няколко думи през стиснати зъби, които Саске сега услужливо си спомни:

- Възнамерявам да проведем личен разговор, Саске... Нима очакваш, че ще търпя присъствието на иконома ти, докато го водим?

Чак тогава забеляза Себастиан зад себе си и се спря, загледан замислено в изражението на иконома, който определено бе чул язвителните думи на Итачи, но не реагира. Устните продължаваха да се усмихват, а някъде дълбоко в очите му танцуваха червени огънчета - свидетелство, че демонът се забавлява. Извръщайки очи към брат си, Саске с почуда забеляза, че зад привидното равнодушие на Итачи, очите се свиха в тесни цепки, а Шаринганът се завъртя като спирала. Брат му бе бесен, защото поведението на иконома ясно показваше някакъв нагъл намек на подигравка, макар открито да го обиждаха.

Себастиан Михаелис обаче не бе като другите хора и изобщо не бе уместно да бъде сравняван с хората. Той се хранеше като пиявица от емоциите и изпитваше маниакално желание да ги предизвиква.

- Има ли значение? - Вдигна рамене с безразличие Саске, приковавайки погледите на брат си и иконома. - Себастиан вече е като част от семейството.

- Но не е част от моето семейство - сухо подчерта Итачи и добави равно: - Отпрати го!

Себастиан постави ръка на гърдите си и наведе глава пред Саске.

- Какво ще желаете, милорд? - попита.

Кой знае защо в поклона му, макар да бе символ на смиреност и страхопочитание, имаше грозна подигравка, която подразни Саске и остана забелязана дори от Итачи, който стисна ръце в юмруци.

- Върви и покажи стаята на Сакура-химе! Когато имам нужда от теб, ще те извикам.

- Да, милорд - раболепно се подчини той.

Именно това бе подразнило брат му, защото Итачи бе забелязал, може би че зад привидното подчинение, икономът някак си успяваше да демонстрира независимост, а като аристократи, в чиято кръв течаха принципи и вродената нагласа да получават раболепност у робите, не бяха свикнали на подобно поведение... Верен на същата тази класа, на която беше представител, Итачи нямаше да отправи забележка или молба да се уволни икономът, въпреки че последният го дразнеше неимоверно много. Може би се питаше какво толкова бе направил Себастиан Михаелис, че брат му не се отделяше от него, но нямаше да попита директно Саске за това.

И тримата го знаеха.

Саске чувстваше безразличие, може би защото започваше да свиква с присъствието на Себастиан.

Итачи пък бе потънал в гнева си.

А Себастиан? Удоволствие, сякаш играеше на сцената на Кабуренджо с маска Но.

И тримата го знаеха.

А сега в кабинета на баща им минаха няколко минути, докато Итачи успее да подреди мисълта си и да започне:

- Вчера следобед, докато бях в сградата на Полицията и обсъждах с Данзо новия отдел, който възнамерявам да открия, получих известие от Харуно Сано, който желаеше да ме види. По възможност, колкото се може по-скоро, като ми определи още същия ден среща в Кокурюкай. Почудих се, след като уж ти му стана зет защо ще иска да говори с мен - Саске измъкна цигарите от джоба на хакамата си и запали. - Оказа се, че иска да ми съобщи, че малката сестра на Сакура се е прибрала...

- Иноуе ли? Прибрала се е в Кокурюкай?

- Не Иноуе, а другата - най-малката - Нами.

Саске се опита да си я спомни, но образът й бягаше по повърхността на съзнанието му като разкривено водно отражение.

- Не мога да си я спомня дори! - призна Саске с вдигане на раменете.

- Нищо чудно. Когато тя избяга от Коноха, бе на шест години.

Сигурно я бе виждал, без съмнение, но за кратко или тя не му бе направила впечатление, че да я запомни.

- И какво за нея? - поиска да узнае той.

- Харуно-доно каза, че тя е Учиха. Баща й бе братовчед на нашия баща от второстепенното семейство. Учиха Тоуширо. Него поне си спомняш, нали?

Итачи очакваше, че ще предизвика изненада у малкия си брат, но Саске само вдигна вежди. Продължи да пуши и да гледа в някаква точка над рамото на брат си, сякаш изобщо не бе чул последните му думи.

- И ти, ний-сама - проточи бавно Саске. - му повярва?

- Някои подробности съвпадаха. Харуно-доно реши да бъде откровен докрай и ми показа заповедта на старейшините, родословното дърво, дори подписите на Учиха Тоуширо и жена му Мисаки... Всичко бе написано черно на бяло и не можеше да има някаква измама - Итачи направи дълга пауза, очаквайки някаква ответна реакция от страна на Саске, но след като отново минаха няколко минути в потискаща тишина, продължи: - Когато тя най-сетне дойде и Харуно-доно й каза същото, което каза на мен, й предложих да се прибере в Суикацу. Малката отказа. Не повярва и на една дума.

Саске дръпна цигарата от устата си, вдишвайки дълбоко дима. Огледа се за пепелник, но след като такъв не откри, изтръска фаса върху голия под. Облакъти се и подпря с ръка брадичката си, впивайки тежък поглед в лицето на Итачи. Изрече само:

- Още един шпионин в Суикацу.

- Да - съгласи се брат му с кимване на главата и няколко кичура черна коса замрежиха присвитите очи. - Още един шпионин освен годеницата ти.

- Вкарването на Нами тук означава, че даймиото и Сано-доно нямат никакво доверие на Сакура - Тембърът на Саске не се промени, въпреки че пред очите му преминаха като на кинолента няколкото горещи спомена от консумирането на годежа им. - И как иначе. Би трябвало да е поела дзайбацу. Освен това Годаиме нарочно я оставя настрани, иначе щеше да й намери по-висшестояща работа в сградата на Хокагето, а не да я отпраща да работи в болница на бедняци.

- Постът ти на сосакан също е вид контрол - Итачи се усмихна иронично. - Това показва страха им, Саске.

Той приглади бялата лента на челото си, хвърляйки замислен поглед към щорите. Сетне се изправи от креслото, пресече разстоянието с две крачки и ги издърпа рязко нагоре. Слънчевата светлина ги заслепи и двамата премигнаха срещу нея.

- Извинявай, ний-сама - Извърна се към него Саске. - Стори ми се, че има някой отвън - Сетне се приближи отново към бюрото и седна на ръба му само на метър от Итачи. - Снощи, докато бях в Архивите на Кататане, някакъв риока се опита да ме убие. Себастиан тогава се върна от Кодемачо. Бях го пратил да разпита затворниците от покушението на моста. Но изглежда са били убити под носовете на СО.

- СО, значи... Или просто СО са го извършили - подсмихна се криво Итачи.

- Специалните Отряди се подчиняват единствено на даймиото - Саске затъкна нова цигара между устните си. - Ако е заради Акатски, която напуснахме доброволно, защо се опитват да убият само мен?

- Акатски вече не съществува - оповести брат му. - Вчера получих доклади на АНБУ, в които бе написано това. Някои от организацията са се върнали по родните си места. Дейдара, Сасори, Хидан, Какузо. Другите са останали в Амегакуре, като Пейн е започнал да пристроява селото. Нелепо е да обвиняваме Акатски...

А... Еспадата? Думите на Сакура сами се отрониха от устните на Саске:

- Еспадата?

Веждите на Итачи се свъсиха над очите му и той отвърна с думите на брат си:

- Че кога Еспадата се е интересувала от нинджи?

Да, наистина! Кога Еспадата се е интересувала от нинджи? Самураите бяха отделени от яшики и досега не се бяха намесвали, но за всичко си имаше първи път. Параноично бе да го мисли, но щом имаха смелост да пратят некадърен убиец в Архивите на Кататане, какво трябваше всъщност да мисли? И каква е ползата от наемането на сган боклуци от Долен Руконгай, които бяха толкова посредствени, че го обиждаха? И ако бе даймиото зад всичко това, защо не дава поръчката на някое куче от СО, а се унижава да търси отрепки?

Не. Не беше даймиото. Не можеше да са Акатски. Нито Еспадата. Опитваха се да убият само него, защото се бе върнал в Коноха и защото разследваше смъртта на клана си, макар да знаеха, че бе осведомен кой бе инструмента. Итачи, да, но някой се бе възползвал от Итачи и този някой сега си играеше с тях...

Чертите на лицето на Саске застинаха в маска на привидно безразличие, когато той се отдели от бюрото и тръгна към вратата, оставяйки брат си сам.

- Саске... Къде отиваш? - Гласът на Итачи го достигна, но той не отвърна нищо.

Разговорът им се бе проточил твърде дълго, но дори не можеха да си отговорят на въпросите, които изникнаха от него. Възнамеряваше да отиде при Сакура и да й отдаде вниманието, което тя му бе отказала на кея от чувство на благоприличие. Може би наистина не бе прав да иска от нея нещо такова, при условие че само до преди два дни бе още целомъдрена, но това слабо го вълнуваше. Сега поне щяха да са на закрито и нямаше да има зяпачи, които да я смущават, макар срамът й да го дразнеше.

Итачи нямаше нужда да знае подробности за намеренията му и Саске напусна кабинета, оставяйки го сам на дивана с недоумяващо изражение на лицето.

 

***

 

Беше най-обикновен магазин, който Наруто изгледа с недоверие. Какво му беше казала тя? Че ще го води при някой си Урахара, който разполагал с тренировъчна площадка. Но тази площадка не бе в границите на Сейрейтей, а в крайните квартали на яшики, които в този промеждутък от време бяха безлюдни. Може би се дължеше на времето, но Наруто не бе особено убеден в това. Дъждовни облаци бяха надвиснали над Коноха, а в легналата тишина дочуваше далечния тътен на гръмотевици, приближаващи се от към морето.

Магазинът не е нищо особено, повтори наум той, разочарован от този неоспорим факт. Съвсем обикновен магазин за бонбони и сладкиши и със съвсем обикновена табела и йероглифите "Магазинът на Урахара". Очакваше нещо в стил самурайска помпозност, каквато лъхаше от стените на Бенишидаре, покрай които минаха по-рано, но въпреки това последва Сой-Фон към затворените врати на магазина. Първите капки дъжд закапаха по четвъртите плочи, точно когато двамата влязоха под навеса.

- Доста странно място е избрано, за да се отвори магазин тук - подметна мимоходом Наруто и когато тя се извърна към него, той почувства желание да оправдае логиката си. - Ами това не е ли Канамацу? Още откакто влязохме в квартала, не се разминахме с нито един човек на пътя. Доходоносен ли е изобщо магазинът на този Ураха...

Вратата се плъзна рязко встрани и пресече от раз обяснението на Наруто, който изгледа високия мъж на прага с широко отворени очи. Изглеждаше... толкова различен от другите самураи и Сой-Фон, че няколко секунди след това Наруто се опитваше да посъбере мислите си. Мъжът носеше съвсем обикновени копринени панталони в зелен цвят, достигащи до под коляното и кимоно, чиято цепка във формата на буквата V бе прекалено дълбока, понеже разкриваше по-голямата част от голите му гърди. Прекалено много, която се стори на нинджата твърде... скандална за мъж. На раменете си бе метнал черно хаори с ръкави. Може би щеше да вдъхва някакъв респект, ако не беше ниско нахлупената шапка на зелени и бели ивици, чиято козирка правеше дълбока сянка на очите му. Босите му крака бяха обути със сандали, същите, каквито обичаше да носи Джирая. Пред лицето си държеше бяло разперено ветрило, така че съвсем му заприлича на смешник.

- Охо! - проточи мъжът и гласът му бе възглух, заради ветрилото. Лицето му се приближи към лицето на Наруто, който не се дръпна, а продължи да го зяпа, опитвайки се да се окопити. Очите в сянката от козирката на шарената шапка блеснаха само за миг. - Кой ми водите, капитан Сой-Фон? Демон?

Последната дума се заби като треска в съзнанието на Наруто, който не отмести погледа си от мъжа. При други обстоятелства би се поддал на емоцията и да предизвика човека, който се осмеляваше да го назовава така, но сега това го накара да се усмихне широко и да подметне през рамо на жената до себе си:

- Сигурен съм, че съм виждал тази шапка и ветрило някъде! - направи кратка пауза и додаде: - Но, разбира се... Онзи ден на главната в Коноха се разминах с онзи известния Рицу-сенсей, който се е специализирал да изпълнява онна-гата. Този тук прилича досущ на него!

Да бъде сравняван с актьор, подвизаващ се на сцената, изпълняващ женски роли и притежател на съмнителна репутация сред мъжете, изглежда не учуди никак собственика, защото той изгледа Сой-Фон над ръба на разпереното си ветрило.

- Поведението на Йороучи-сан определено е изненадващо - кимна с глава, отстъпвайки една крачка назад. - Влизайте! Започна да вали и никак не е учтиво от моя страна да ви задържам на вратата!

Сой-Фон първа прие поканата и пристъпи вътре, а Наруто я последва без да каже и дума. Щорите на прозорците бяха дръпнати, но сивият сумрак на небето, сякаш гонеше светлината от помещението. По малкото дървени щандове и стелажи бяха наредени кутии с най-различни видове уагаси**. Въпреки, че бе изгълтал набързо четири купи рамен, преди да дойдат, устата на Наруто се напълни със слюнки и той побърза да отмести погледа си от изкушенията, насочвайки го към домакина им. Из под нелепата шапка се подаваха кичури рошава руса коса, по-тъмна от тази на Наруто и това привлече погледа на нинджата.

Капитанката понечи да каже нещо, когато от вътрешността на магазина пошляпаха бързи стъпки на боси крака и от сумрака изплува силуета на малко тъмнокосо момиченце, облечено с бяла рокличка на големи розови цветя. Огромните тъмни очи на малкото й сърцевидно личице се впериха в Наруто, оставяйки го без думи.

- Урахара-сан! - проговори тя и тънкото й гласче наруши тишината между тях. - Гостите ще желаят ли чай?

Нинджата се отпусна на колене и се вгледа изпитателно в нея, наклонил глава на една страна. Дълбока бръчка се вдълба между светлите му вежди и си пое дълбоко дъх, преди да вдигне поглед към капитанката.

- Тя е... - поколеба се, сякаш се бореше с някакви свои предразсъдъци, но поклати глава невярващо и след това изтърси на един дъх: - Тя е демон!

- Защо не! - весело подметна мъжът, сякаш изобщо не бе чул Наруто и продължи: - Направи зелен чай, Уруру-чан! И донеси в салона една чиния уагаси за гостите!

Момиченцето се подчини, хвърляйки последен поглед към Наруто. Вдигна роклята си и се скри тичешком в сумрака, от който бе дошла. Нинджата се изправи все още шокиран, опитвайки се да разсъди трезво, но реяцуто на детето не можеше да бъде объркано. Беше същото, каквото бе почувствал от иконома на Саске и изумлението му го накара да се обърне към Сой-Фон.

- Мисля, че ми дължите обяснение, сенпай! - но след като тя остана безмълвна, втренчена в него, той се извърна към Урахара и попита направо: - Това малко момиченце е демон, нали? Не е Джинчуурики, в който е затворен демон, а такъв, който... няма Джинчуурики, нали?

- Браво, Кюби! - похвали го мъжът, сви ветрилото си и го перна леко по носа. - Изглежда можеш да надушваш други демони... Момиченцето се казва Цумугия Уруру. Демонът в нея е Джуби.

Обидата отново не достигна до съзнанието на Наруто и той сведе очи надолу, впервайки поглед в сандалите му. Отново си спомни за Джирая, дори съвсем не на място се промъкна образа му, и разтърси глава.

- Хайде, гости! - Урахара направи широк замах с ръката, която държеше ветрилото си. - Да влезем в салона и да си поговорим за демоните!

Урахара Киске каза... Джуби!

Наруто бе чувал името на Десетопашатия демон като част от легенда, според която Джуби никога не можеше да съществува, защото всъщност бе разделен на Девет демона. Тогава... Как би могъл да съществува в тялото на малко момиченце, след като Кюби бе в него? Не трябваше ли всички Девет демони да счупят един вид оковите на човешкото Джинчуурики, в които бяха затворени насила и да се слеят в едно, за да се роди Джуби?

Това бе... невярващо, немислимо, невероятно!

Ала въпреки това последва Урахара и Сой-Фон към салона, любопитен и изненадан така, както никога не бе очаквал, че ще бъде, приемайки да бъде обучаван в Сейрейтей.

 

***

 

Заобикаляха го отдалеч, но това изобщо не го притесняваше. До преди да срещне Цунаде и да открие любовта й, това би го огорчило. Знаеше много добре, че хората не избягват всъщност него. Избягваха Шукаку, затворен в него. И с Наруто постъпваха по този начин, но нито един от двамата не изневеряваше на дълга си. Това, че бе станал Казекаге на Сунагакуре бе показателно за желанието му да защитава същите хора, които старателно го избягваха. Гаара бе осъзнал, че демонстрираният страх, не бе нищо друго освен и респект, уважение, признание. Не страх, породен от отвратителното чудовище-демон, а страх от човека, който го контролираше. Подчиняваше го по своя собствена угода и другите виждаха това. В Сунагакуре го разпознаваха отдалеч заради червената коса. Тук, в Коноха, никой не знаеше кой е той, но въпреки всичко се дистанцираха от него. Нямаше значение, че дрехите му не бяха официални, от него лъхаше аристократичната класа на Кагето.

Стоеше прав, облегнат на стената на къщата, в която се разполагаше сестра му и търпеливо чакаше вече половин час тя да се появи. Търпението му обаче започваше да се изчерпва. Проклинаше себе си, че не й бе пратил някакво съобщение за намерението си да я посети, но предположи, че толкова рано през деня нямаше да има никакви ангажименти извън Йошивара. Не бяха ли гейшите нощни създания? Вярно, че Темари си бе извоювала своя собствена територия в Акасака, където диктуваше свои правила, но все пак бе гейша и бе длъжна да се подчинява на законите, общоприети в нейното съсловие.

Тъкмо вече бе решил, че не може да я чака повече и понечи да се прибере в сградата на Хокагето я видя, когато се появи из зад ъгъла на улицата, облечена семпло с елегантно тъмносиньо кимоно и бяло оби. Вървеше със ситни крачки и крехката й фигура излъчваше грация и лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се плъзгаше като дух над повърхността на спокойно планинско езеро. Къдравата й руса коса бе прибрана в стегнат кок и няколко кичура покрай ушите й се поклащаха, докато тя пристъпваше. Прислужницата й, невзрачно тъмнокосо девойче с големи уплашени черни очи, вървеше до нея и придържаше над главата й красив чадър с жерави, който да я предпазва от слънцето, макар още преди час небето да бе натежало от облаци.

Тя го видя, но не си даде вид, че е изненадана, нито ускори крачките си. Доближи го без да бърза и сковано се поклони пред него. Устните й се извиха в престорена усмивка, с която вероятно пропъждаше клиентите си по чайните и зъбите на Гаара изскърцаха от гняв.

- Добър ден, Гаара-доно! - поздрави тихо и се изправи, поглеждайки го в лицето. - Не очаквах, че ще ме посетите.

- И аз не знаех, че ще те посетя до преди два часа - призна той сухо и наведе глава в подобие на нейния поклон. - Искам да говоря спешно с теб! Покани ме да вляза!

Темари изобщо не бе родена да бъде гейша, реши за себе си той, докато наблюдаваше лицето й. Или точно заради това бе толкова желана и известна в Акасака. Не показа никакво раздразнение или отегчение, макар Гаара вътрешно да усети нежеланието й да води разговор с него и настроението му вместо да последва кривата надолу и да го остави негативно настроен от предстоящия разговор, се повиши. Осъзна, че тя се опитва да го провокира да загуби стоицизма си и да го направи на глупак, и желанието му да й покаже, че не тя диктува правилата го заслепи.

- Заета съм в момента - отклони тя. - Заповядай утре!

- Някакъв специален ангажимент ли имаш точно сега? - попита той със сарказъм и наведе лицето си към нейното. - Очакваш гости? Твоя данна?

Черните й очи се свиха в ъглите, но не отговори веднага.

- Всъщност... да... - Направи дълга пауза и допълни: - Освен това съм притеснена за по-малката си сестра, която не съм виждала от няколко дни. Едва ли ще бъда концентрирана по време на разговора и за това моля, ако е възможно, да дойдете утре, Гаара-доно!

Слабо го интересуваше нейният данна! Беше по-скоро бесен, че тя си позволяваше открито да му противоречи на улицата пред прислужницата, която бе свела глава надолу и чакаше заповедите на господарката си. Никой досега не бе имал смелостта да го гледа право в лицето и да му отказва открито, да отклонява заповедта му, да бъде независим, колкото сега показваше сестра му! Годините в Акасака й бяха дали нещо много повече от това да коленичи със сведена глава и да се подчинява безпрекословно. Вбеси го още, че въпреки животът й на гейша, тя си оставаше нинджа на Сунагакуре и не трябваше да изневерява на този факт, вместо да се прави на държанка на глупав самурай от Сейрейтей!

Веждите му се свиха над светлите очи, които я изгледаха втренчено и той процеди през зъби:

- Не! Не е възможно да дойда утре! И не ме интересува за кого си притеснена, нито кого очакваш! Веднага ме покани да вляза!

Макар да не бе повишил тон, заповедта му бе стряскаща или така подейства на прислужницата, която подскочи. Темари обаче продължаваше да го фиксира спокойно, но накрая отстъпи и махна с ръка:

- Саю-чан, отвори вратата!

Момичето се подчини припряно и когато влязоха се наведе да събуе обувките на Темари, ала господарката й махна с ръка и заповяда:

- Аз ще се оправя! Направи чай и го донеси в гостната!

Едва когато прислужницата й се скри тичешком, Темари се отпусна на колене в краката на брат си и посегна да му събуе сандалите, на което Гаара не се възпротиви, загледан със смръщени вежди в тила й. Мина му през ума, че по този начин се опитва да го омилостиви, но това не го развълнува. Мразеше женските номера и хитрини, а без съмнение тя ги бе овладяла изтънко. Нали цял живот се бе занимавала с мъже и ги бе забавлявала, криейки истинските си чувства и манипулирайки ги по този начин? Изпитваше някаква погнуса към жени, които използваха чара и уменията си съзнателно да съблазняват и предполагаше, че тя ще се опита да ги приложи върху него. Остана бездушен на провокацията й, дори когато след това тя го поведе към салона и забеляза, че лицето й доби едно такова невинно изражение на изгубено в гората момиченце.

Повечето окии не бяха толкова богати, колкото Темари, макар тя да разполагаше само и единствено със себе си и живееше в къща, която преспокойно можеше да приюти още три гейши, няколко прислужници, готвачка. Вероятно се дължеше на богатия й данна, за който се носеше слухове, че е от клана Кучики, а Гаара бе убеден, че е Бякуя. Отпусна се, скръствайки крака пред полираната масичка и отвори уста, за да започне разговор, когато тя го пресече с нещо несъществено:

- Да Ви посвиря, Гаара-доно? - и метна поглед към шамисена*** в ъгъла, отпускайки се на колене срещу него, при което той я изгледа втренчено, сякаш тя бе предложила най-нелепото в случая.

Тръсна глава и рече направо:

- Не ти прилича да се правиш на глупачка! Знаеш много добре, че мразя театралниченето на гейшите!

- Но аз съм само една обикновена гейша, ний-сама - меко го парира Темари и очите й изразиха невинно удивление, което никак не му се понрави.

- И лицемерието ти е дразнещо, Ри-чан! - Нарочно я нарече с името, което тя обичаше преди години, преди да напусне Сунагакуре, очаквайки да види нещо друго освен фалша, който лъхаше от нея. Очите й обаче не се промениха. - Сега като те гледам в парцалите на хаши****, ми се къса сърцето.

Това беше преднамерена обида и двамата бяха наясно, че изпитваха самоконтрола си.

- Тези парцали, - започна тя и подреди гънките на кимоното си. - с които съм облечена, ний-сама, струват колкото половината Кагехиме.

Кагехиме бе техният семеен шинден и се намираше в покрайнините на селото. Представляваше огромна сграда от камък, заобиколена от пясъчни дюни, за която се носеха слухове, че е най-големият шинден в нинджа-света. В светлозелените очи на Гаара просветнаха светлинки.

- Ри-чан, - той реши да не се поддава и започна по същество: - налага се да се прибереш в Кагехиме!

Темари не го погледна, поглаждайки тъкънта на кимоното си и отвърна глухо:

- Налага се? Защо да се налага? Нямам причина да се върна в Сунагакуре.

- Аз ти го налагам! - натърти Гаара. - И не приемам отказ!

Момичето вдигна черните си очи към него и устните й се отпуснаха в ъгълчетата в нежна усмивка, сякаш пред нея седеше упорито дете.

- И кой сте Вие, ний-сама? - Наклони глава на една страна и продължи: - Подчинявам се единствено на баща си, но той отдавна е мъртъв.

- Грешка на баща ни бе да ти позволи да се размотаваш като хаши тук. И смятам да поправя тази грешка.

- Аз... не съм... хаши! - изплю думите една по една Темари. - И не ти позволявам да ме наричаш по този начин в дома ми!

На вратата се почука плахо и прислужницата й влезе с поднос. При вида й Гаара махна заповеднически с ръка и изръмжа дрезгаво:

- Напусни веднага!

Саю цяла се разтрепера и побърза да изпълни заповедта без дори да поглежда към господарката си, чиято маска на безразличие падна и през лицето й за първи път пробяга ярост.

- И не ти позволявам да заповядваш в моя дом!

Темари не се страхуваше от него, нито от Шукаку и при друго стечение на обстоятелствата би се възхитил на смелостта й, но сега това го вбеси още повече. Изправи се рязко, събаряйки масата и я сграбчи грубо за лакътя, изправяйки се заедно с нея на крака.

- Аз съм Казекагето на Сунагакуре, Сабаку но Гаара, а ти си моя подчинена! - Пръстите му се впиха болезнено, но непокорното й изражение не се промени и тя изобщо не демонстрира малодушие.

- Не съм Ваша подчинена, ний-сама! - изрече равно. - И как бих могла, аз съм само една обикновена гейша от Акасака.

- Достатъчно! Извикай на слугинята си и й кажи да ти приготви багажа! Утре се прибираш в Кагехиме - Устните на сестра му обаче останаха здраво стиснати и той извика силно, надявайки се прислужницата да го чуе: - Момиче! Хей, момиче!

Дори тръгна към вратата, повличайки след себе си Темари и я отвори рязко, заставайки прав с внушителните си размери пред девойчето, което продължаваше да стои в коридора с подноса в ръце.

- Остави този чай сега! - заповяда рязко Гаара. - Приготви багажа на господарката си!

- Н-но... Казекаге-до... - Саю се опита да каже нещо, което го разгневи още повече.

- Ако не започнеш да събираш нещата й до минута, ще те убия!

Лицето й посивя и тя се затича с подноса по коридора. Порцелановите чашки затракаха в тишината на тъмния коридор. Отвън се чуваше някакъв равномерен звук и Темари замаяно осъзна, че е започнало да вали. Яростта й се бе изместила при вида на неговата ярост и сега бе по-склонна да преговаря. Да увърта, само и само да го отметне от взетото му решение.

- Ний-сама! - изрече тихо и овладяно Темари и изчака той да я погледне. - Отдавна не съм вече нинджа. Забравих техниките си. Отдадох се напълно да бъда гейша. Каква полза ще имате от мен в Сунагакуре?

Гаара продължи да я гледа, стискайки я за лакътя, но след няколко мига с облекчение установи, че хватката му се отпуска.

- Не ми трябваш в Сунагакуре като нинджа, дори напротив! - Чертите на лицето му се вкамениха. - Уменията ти на гейша ще са по-ефективни от тези на нинджа.

- Съвсем ме объркахте, ний-сама! - недоумяващо рече тя. - Не Ви разбирам...

- Ще се омъжиш за Сасори.

- Са... сори... - Очите й се впиха в очите на Гаара. - Сасори? Престъпникът от Акатски?

- Същият - потвърди Гаара и затвори вратата, сетне я повлече отново към преобърнатата маса. - Акатски се е разпаднала отдавна. Сасори е в Сунагакуре и ми трябва човек, който да го наблюдава денонощно, да го предразполага да споделя, да му дава... вид утеха. Няма по-добра в това от една гейша.

- Искаш... искаш да шпионирам Сасори?

- Не да го шпионираш, а да се омъжиш за него.

- Това е невъзможно. Аз вече имам данна. Минали сме церемония, сключили сме договор... Немислимо е да наруша договорката, да откажа покровителство...

- Не ме засягат тези подробности. Утре тръгваш, а когато след няколко дни се прибера в Кагехиме, ще направим церемонията на годежа.

- Не искай това от мен, моля те! - Молбата й макар да бе молба, бе изречена с твърд тон, под който не прозираше смирение. - Поискай всичко друго от мен, само не и да стана съпруга на убиец!

Гаара се отпусна на колене и вдигна глава към нея. Лицето й за разлика от гласа й изразяваше див ужас, който обаче не го трогна и разбирайки това, Темари падна на колене пред него, допирайки чело в пода.

- Моля те, Гаара, не ми го причинявай! Толкова ли ме мразиш, че изискваш от мен да бъда жена на един изменник?

Бездушието му я смрази като леден вятър и от очите й потекоха сълзи.

- Ще се омъжиш за Сасори веднага щом се върна от Чуунинския изпит! - натърти отново той и извърна поглед от превития й гръб и раменете, които се тресяха, впервайки го в сивата пелена дъжд, изливащ се зад стъклото на прозореца. - И с това приключихме разговора!

 

------

 

* Еейшин-рю ---> Школа, основана от Хасегава Чикараносуке Еейшин в 17 век, характеризираща се с кати, останали от старото фехтовално изкуство и пазена в тайна заедно със школата Омори-рю от самурайския клан Тоса до 1868 година.

 

** уагаси ---> Вид японски сладкиш, приготвен от паста от червен боб и батат (сладък картоф).

 

*** шамисен ---> японска старинна триструнна китара

 

**** хаши ---> най-нисък ранг на куртизанка

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ура! :es:

От кога чакам продължение.

Това, че си траем не означава, че нямаш фенове.

Просто сме много деликатни и гледаме да не досаждаме. :P

Заради това започнах да гледам Наруто.

:thanks:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Благодаря за подкрепата! :) Проблемът, че не мога да съм редовна във форума е защото повече от година съм извън България, а и нямам интернет. Пиша през свободното си време и сега съм насъбрала доста материал, който ще пускам по етапно през малкото време, докато съм в България.

 

21.

 

Ако можех, щях просто да те задържа при мен и да приключа историята...

Прикриваме се, дори луната се скрива от погледа ни...

 

 

Райто беше написал само десет имена в тетрадката, но не знаеше какъв ефект е имало и изобщо дали имаше някакъв ефект. Сега ако беше в Полицията, би проверил пресните бюлетини и извадки от доклади, които пристигаха от затворите на всеки шест часа, но бе прикован към леглото и това положение започваше да му омръзва. Физическата болка присъстваше, но не като първия ден, помрачаваща разума му. На няколко пъти от сутринта идваше заместничката на Харуно, дребно момиче с къса смолисточерна коса до раменете и разсеян поглед, но единственото което правеше бе да провери състоянието му и да запише наблюденията си на картона му. С неудоволствие трябваше да признае пред себе си, че отсъствието на сладката му докторка с големия бюст и Рюзаки му тежеше. С антисоциалното си поведение и анархистични възгледи, на Райто му се струваше, че усеща болното момче като човек, с когото би могъл да не се чувства толкова самотен. А самата мисъл за това го караше да изтръпва, защото в очите на Рюга Хидеки светеше същото чувство, което владееше Райто и на подсъзнателно ниво искаше да сподели това с него, не директно и не с думи, а просто... с някакъв съпричастен поглед или...

Затърси думи, с които да оправдае желанието си, но не откри такива и се отказа. Извърна поглед към прозорецът и се загледа навън. Беше започнало да вали и тъгата, разстилаща се като мъгла се просмука в него. Облегна се назад и затвори очи, поглаждайки нежно с пръсти корицата на тетрадката, която бе поставил на вдигнатите си колене. Трябва да мисля за по-приятни неща! Не за Рюзаки, макар да е успокояващо, че намерих подобен на мен. Не за работата, нито да се опитвам да си спомня профилите на убийците и престъпниците, по които скоро работех... Не за татко или майка, които са винаги до мен, макар да са мъртви от година... По-добре да е за... Харуно. Сакура... Красавицата с хубавите цици и най-дълбокия глас, който някога съм чувал. И не излъгах, когато й казах, че ми се иска да я чуя, когато стене. Би могла да ме накара да се възбудя, само ако я чуя как мърка като котка... В ушите му отново прозвучаха като отдавна забравена мелодия плясък на крила, но упорито ги игнорира. Да, определено болницата не ми влияе добре, след като започнаха да ми се причуват разни неща!

Вратата на стаята се отвори със замах и внезапния звук го накара да отвори очи стреснато. На прага стоеше с ръце пред устата си Миса и лицето й бе изкривено от тревога, толкова очевидна, че това го отегчи още преди изненадата да се промъкне в съзнанието му. Появата й тук не го зарадва и с усилие, което му костваше твърде много, успя да изобрази на лицето си хладно равнодушие.

- О, Райто-кун! - изкрещя задавено тя и се спусна към леглото му. От очите й потекоха сълзи. Отново не спази така желаната от него дистанция, а вместо това го прегърна, обвивайки ръце около врата му. - Миса-Миса толкова много се притесняваше за теб!

Тази глупачка от къде е разбрала къде се намирам, запита се той раздразнено и поглеждайки вратата над рамото й, разбра отговорът. На касата се бе облегнал с рамо Рюзаки с ръце в джобовете на черните си панталони. Облеклото му нямаше нищо общо с последните дрехи, с които го бе видял и го накара да вдигне вежди учудено. Облечен като нинджа с бандана и предпазители на ръцете и краката, на Райто му изглеждаше толкова различен, че самата мисъл го втрещи.

Мократа, светла коса на прегърналата го Миса, залепна неприятно за дясната му буза и той я отдалечи от себе си, констатирайки вяло, че момичето продължаваше да реве. Защо му трябваше на Рюзаки да й казва къде се намирам, а на глас рече:

- Успокой се, Миса-чан! По-добре съм.

- М-миса толкова много се тревожеше за теб, Райто-кун... - продължаваше да хълца тя. - Търси те навсякъде, накрая дори в Полицията и този твой приятел ми каза къде си...

Ето каква била работата! Отново погледна към Рюзаки и му кимна да влезе:

- Значи в Полицията се видяхте? - въздъхна с досада и допълни мимоходом: - Е, какво пък! Mоже да е за добро. - Впи кафявите си очи в нейните и продължи с равен тон: - Миса-чан, ще отидеш ли да ми купиш нещо за ядене? Болничната храна не ми понася и... Веднага щом изляза, ще ти върна парите.

Тя изтри сълзите от очите с опакото на ръката си и кимна с усмивка, която не можа да го стопли. Вместо това пред погледа му се появиха зелените, тъжнi очи на младата му докторка и смръщи вежди.

- Разбира се, Райто-кун! - изрече бързо тя и напусна тичешком стаята, заобикаляйки Рюзаки, който продължаваше да стои прав до вратата.

Предверието на болницата продължаваше да се пълни с хора и до тях достигаше какофония от различни разговори. Райто дори чуваше плач, детски смях и стъпки по коридора, а през отворената врата се изливаше като река лекари, пациенти или посетители. Рюзаки се раздвижи и затвори вратата. Придърпа стола до леглото и се отпусна на него, а втренчения му поглед, сякаш прогори дупка в челото на Райто.

- Прати приятелката си в дъжда за храна - проговори момчето накрая и въпреки неутралния тон долови укор, който го накара да вдигне вежди. Помисли си, че ще му каже още нещо, но Рюзаки внезапно измести мисълта си и добави: - По-добре ли се чувстваш, Ягами-кун?

- Значително по-добре - отвърна.

- Казах ти, че Харуно-сан е много добра в работата си - Раменете на Рюзаки се прегърбиха и извади ръцете от джобовете си. - Защо я прати в дъжда?

Очите им се срещнаха за няколко секунди, накрая Райто извърна поглед към прозореца.

- Не трябваше да казваш на тази глупачка къде се намирам!

- Тя бе много притеснена за теб. Помислих си, че ти е годеница.

- Ако беше така, щях още при постъпването си да кажа на Харуно-сан да уведоми Миса, - Устните на Райто се опънаха в права линия. - но вече няма значение. Стореното - сторено.

- И въпреки това не трябваше да я пращаш в дъжда за храна - повтори отново Рюзаки и настоятелния укор, целящ може би да му докара угризения, го оставиха равнодушен. - Можеше да ми кажеш аз да отида...

- За разлика от нея ти не си досаден, Рюзаки.

Откровеното му признание би трябвало да стресне момчето, но същия ефект рефлектира върху него. Помисли си, че Рюзаки ще му отвърне нещо, но той остана втренчен в него доста дълго време, преди накрая да отговори:

- Тя те обича. Нима любовта може да бъде досадна?

Момчето продължаваше да се сърди и това го накара още повече да се отегчи. Искаше му се да му каже, че изобщо не познава Миса и за това колко егоцентрично-собственически е настроена спрямо него, но в крайна сметка не се поддаде на импулса и реши да промени темата за разговор.

- Какво си правил в Полицията?

Черните очи на Рюзаки загубиха остротата си и сякаш омекнаха.

- По работа, ако мога така да се изразя. Итачи-доно отваря нов отдел за тежки престъпления и... аз съм един от екипа.

- Така ли? - рече без изненада Райто, после добави: - Може и да се окажем в един отдел, понеже аз изготвям психопрофили и работя от скоро в Полицията. Чух преди две-три седмици, че ще разширяват отдела, в който работя и ще назначават още хора. Почти съм убеден, че говорим за едно и също нещо.

- Вероятно си прав - вдигна рамене момчето и загриза палеца си. - Защо не си ми казал, че работиш в Полицията?

- Защото не е ставало дума за това.

Рюзаки замълча за момент, отмятайки няколко кичура черна коса, които закриваха очите му. В сянката на стаята те блеснаха тъмносини и Райто осъзна, че ако се абстрахираш от бледата кожа на лицето и тъмните сенки под очите, ако не бе прегърбената стойка или начинът, по който нетрепващият поглед четеше всяка една мисъл или емоция у събеседника, можеше да се сметне, че момчето притежава някакъв чар. Но тези факти бяха прекалено много и повечето хора не даваха на симпатията да ги завладее.

- Трябва да тръгвам - оповести Рюзаки, изправяйки се от стола. - Налагаше се да чакам в Полицията и се отклоних много, за да доведа Амане-сан при теб. Искаш ли да уведомя някой в работата за сегашното ти състояние?

- Не навлизай в подробности. Само това, че след десетина дни отново ще съм на работа.

- Добре - кимна момчето и устните му се отпуснаха в лека усмивка. - Нещо друго да направя за теб?

Нищо друго.

- Ела утре или вдругиден на посещение, ако - Райто се поколеба и сведе поглед към завивките, поглаждайки кориците на тетрадката. - ти е възможно или нямаш друг ангажимент. Освен това ако те приемат в Полицията, моля те, иди в северното крило на сградата и потърси кабинетът на Сай. Той е от отрядите на АНБУ и пряк подчинен на Данзо. Знае върху какво работя и може да те ориентира. Имам няколко папки с бележки и доклади върху бюрото ми. Донеси ми ги!

- Няма ли да ти е прекалено да работиш, когато трябва да си почиваш?

- Не се безпокой за това - отвърна Райто и отново впи погледа си в лицето му. - Ще можеш ли да направиш това за мен?

- Ще направя всичко възможно - Рюзаки се запъти към вратата и погледна към него преди да я отвори и да излезе в коридора. - Почивай си! Лека вечер, Ягами-кун!

- Лека и на теб!

Вратата се затвори след него. Веждите му останаха свъсени над очите, припомняйки си, че Миса още не се е върнала. Глупаво бе да се надява, че тя ще бъде ангажирана повече време, но се улови да мисли точно за това. Със сигурност щеше скоро да се появи и през съзнанието му пробяга мисълта, че вместо нея предпочиташе по-скоро да дойде Харуно Сакура. Започваше да си мисли за нея все по-често и по-често, а това никак не му се нравеше. Припомни си изражението й, когато бе напипал пръстена на ръката й и думите, които й каза. Наистина не изглеждаше щастлива годеница, а по-скоро като животно за жертвоприношение.

Затвори очи, облягайки се назад.

Младата му докторка бе различна. Определено по-различна от глупавата и импулсивна Миса. Сдържана, хладна, мълчалива. Повечето проститутки на Миягава-чо демонстрираха същото поведение. Не че това бе критерий, но бе решаващ фактор в избора му и точно това го привличаше в жените, повечето от които бяха склонни да кокетничат или да се лигавят не на място. Такива като Харуно без съмнителна репутация бяха рядкост.

Плясъкът на криле се повтори и Райто усети раздвижване на въздуха покрай лицето си. Упорито остана със затворени очи, но този път долови и движение. Столът, който Рюзаки бе забравил до леглото изскърца под нечия тежест и той отвори бавно очи.

Очакваше всичко, но не и това, което видя. Зениците му се разшириха и стреснато си пое дъх.

- Здравей, Ягами Райто! - Стържещ глас, произнесен по-меко, почти носово. Неподвижни, червени очи без клепачи отвърнаха на погледа му без никаква човешка емоция.

 

***

 

Сакура дълги години бе ползвала банята на слугите, а след като напълно се премести в тяхното крило на Кокурюкай, не бе ходила дори на шега в детската стая, която по-рано принадлежеше на нея и сестрите й. Знаеше, че през последните години баща й пристрояваше шинден, но не бе любопитствала какви точно реформи правеше, оставяйки това на претенциозната ока-сан. За това сега и банята в Суикацу й се стори невиждана гледка. Представляваше овално помещение, към което се влизаше от две стаи - нейната и вероятно тази на Саске. Явно шинден на Учиха бе конструиран в съгласие с отдавнашни традиции, според които съпрузите спяха в отделни стаи, а когато преди месец двамата братя се прибрали в Коноха, не сметнаха за важно да преобразуват това. Може и причината да е била, че нито един от двамата не са очаквали някакъв годеж.

Сакура пристъпи през прага и се огледа бавно около себе си, после вдигна поглед нагоре, само за да установи, че таванът не бе от дъски или имаше покрив. Беше покрит с прозрачно стъкло и тя виждаше оловносивото небе и полюшващите се клони на огромен клен. Въпреки стъклото, се усещаше атмосфера на уединение. По средата на банята имаше плитка вана, напълнена с гореща вода и в помещението плуваше мъгла от пара. Предполагаше, че икономът е бил досетлив и е приготвил банята за нея, докато тя бе разговаряла на кея със годеника си. Огледа се за душове. Не й се искаше да кисне в топлата вода, при условие, че бе толкова уморена, но не забеляза стойки и тя с досада установи традиционализма на класата им, която дори не признаваше практичността, а предпочиташе показност и разхищение на средства.

Съблече се сковано, игнорирайки болката в схванатите си мускули и прекрачи в басейна, потапяйки се до шия в димящата вода. Горещината, сякаш проникна през кожата й и я отпусна и тя облегна глава на ръба на ваната, намествайки дупето си на дъното. След известно време установи, че косата й още не е разпусната и разхлаби плитката. Потопи се изцяло, постоя една минута под водата, задържайки дъха си, после отново се облегна на ръба и затвори очи. Дишаше дълбоко, заслушана във вятъра, който огъваше клоните на клена и скоро спокойствието я завладя напълно. Топлата вода я размекна като масло на слънце и се опита да забрави горчивината от постъпката на Саске. Можеше ли обаче да го направи? Можеше ли да забрави грозните думи, с които я нарече или начинът, по който й разкъса кимоното? Беше убедена, че ако Итачи не бе дошъл, той щеше да я изнасили още там на кея пред очите на слугите... като с някоя хаши от долнопробна джоро-я, на която й плащаха за услугите. Само при тази мисъл буца заседна в гърлото й и тя се опита да я преглътне, но не успя, а усилието предизвика сълзи в очите й, които се опита да спре. Сложи длан към гърдите си и притисна колене към тях, свивайки се на топка. Осъзна, че я боли сърцето. С някаква притъпена болка, която сковаваше разсъдъка й и я караше да си спомня безразличието в очите на годеника си, докато се опитваше да бъде... интимен с нея.

Тъпа, истерична кучка!

Думите на Саске я накараха да потрепери и да изхълца сподавено, а уж си бе обещала, че повече няма да пролее и една сълза за него. Имаше два дни почивка и силно се притесняваше от присъствието му до себе си. Настоятелното му желание и демонстрирания непукизъм към нея изобщо не й харесваше. Едно бе да мечтае за него и да си представя нежността му, друго бе да се сблъска с истинския Саске – такъв, какъвто никога не бе очаквала, че може да бъде. Връщане назад нямаше. Годежът им бе факт, консумирането му – също. Единствената й утеха бе, че той не желаеше деца, а това засега напълно я устройваше. Детето представляваше скрепяване на съюза с неразрушима връзка, а само тази мисъл я плашеше до смърт. Таеше надежди, че след време Саске можеше да изяви желание да отмени годежа им и тя да получи отново свободата си. Това се случваше много рядко сред затвореното общество на висшите кланове, но не бе нещо нечувано или невъзможно. Лудост ли бе да се надява, че след няколко месеца страстта му към нея ще се изпари изведнъж, така както бе дошла? Ала с горчивина осъзна, че безумно се бе вкопчила в тази идея.

Какво можеше да накара Саске да развали годежът им?

Внезапно охлаждане между тях.

Други планове.

Безплодие.

Изневяра…

Той не бе човек, който се контролираше от емоциите си, а Сакура бе достатъчно интелигентна да прецени, че не се бе сгодил за нея от… любов. Бе дъщеря на Харуно Сано, пряка наследница на Кокурюкай. Наричаха я принцесата на Конохагакуре, потомката на Черните Дракони. Не представляваше нищо друго освен апетитна хапка за другите аристократи, плячка от превзет кораб и Саске я бе получил. А ако не бе той, щеше да бъде Хюга Неджи или Кучики Бякуя. Чрез нея Учиха директно влизаха сред кръговете на даймиото и старейшините, а поста му на сосакан само утвърждаваше позициите му. Дори да изпитваше нещо към нея, то не бе обич, нито любов, а изродено чувство за притежание, което я караше да трепери от възмущение и обида.

Противното копеле се опита да ме изнасили!

Мисълта, която старателно бе избутана настрани, сега отново я сряза като с нож в същия момент, в който вратата на нейната стая се плъзна встрани. Сакура се сви на топка, притискайки колене към гърдите си и извърна глава. В мъглата от пари се оформи силуета на Саске и с огромно усилие на волята й се наложи да потисне желанието си да скочи и да хукне през глава. Той не се усмихна. Не я поздрави. Черните очи я гледаха втренчено, докато се приближаваше към нея с равномерни крачки. Пристъпваше леко и босите му крака не издаваха звук. На кея не бе забелязала меча му, сега той развърза канията от кръста си и го остави на земята. Вдигна ръце към главата си и развърза бялата лента, която използваше като бандана. Сетне разхлаби пояса на хакамата си. Мозъкът й прещрака на празни обороти, преди най-накрая да се окопити. Изправи се рязко и смутолеви сподавено:

- Аз свърших с банята и…

- Не мърдай от мястото си! – пресече я той рязко и студения му поглед смрази всичко в нея. – По-рано на кея не ми позволи, но сега тук няма причина да ми отказваш.

- К-какво? – Беше глупаво да го пита, но думата сама се изплъзна от устата й.

Саске изобщо не си направи труда да й отвърне. Изсули с отсечени движения хакамата от кръста си, а после свали кимоното. Тя се изчерви и отмести поглед от него. И противно на заповедта му, чувството й за благоприличие надделя и Сакура се издърпа от другата страна на басейна в същия момент, в който той влезе във водата при нея. Ръката му се вкопчи в глезена й и не й позволи да направи нищо друго освен да се извърне към него. На четири крака с вирнато дупе, усети как й се завива свят от неудобство, а следващото, което изтърси годеника й, гледайки нагоре към нея, я поля сякаш с ледена вода:

- Много хубава поза си заела и ако до няколко секунди не се върнеш обратно в басейна, ще сметна, че искаш да го направим по този начин.

Подчини се на желанието му, отдръпвайки се колкото се може по-далеч от него. Реши да бъде дипломатична и да се опита да му откаже.

- Саске-доно… - Той обаче не спази дистанцията й и я привлече силно към гърдите си. Въздухът заседна в гърлото й. – Саске, аз съм… много уморена и… възнамерявах веднага след банята да се легна… и…

- Това не ме интересува – Безразличието му я втрещи напълно. – Искам да те…

- Но, моля те, аз…

- Млъквай! – Той постави ръце на гърдите й, обвивайки ги в шепи и намести тялото й върху своето. Очите й се разшириха, усетила как члена му се отърква в дупето й и тялото й се разтрепери от ужас.

- Все още ме боли… от долу… и, Сас…

- И това не ме интересува!

Ръцете му станаха по-груби и Сакура се опита да избяга, при което хватката му се затегна. Извърна я към себе си и я накара да го обкрачи, впил нетрепващия си поглед в изчервеното й лице.

- Не се съпротивлявай или ще стана по-груб! – Събра китките зад гърба й и ги стисна с една ръка. – Ти си моя и си длъжна да ми се подчиняваш, забрави ли това?

- Не. Не съм забравила.

- Тогава престани да се правиш на досадна девица! И двамата знаем, че вече не си.

Тя кимна, преглъщайки горчивата буца, заседнала в гърлото й. Саске се надигна и целуна кожата на шията й с нежност, която нямаше нищо общо с агресията в поведението му.

- Сестра ти се е върнала в Кокурюкай – смени разговора той, докато устните му се спускаха към гърдите й.

- Иноуе? – недоумяващо попита тя.

- Не, другата ти сестра. Най-малката, Нами.

- Нами!

- Баща ти й е казал, че всъщност не е нейн баща, а Учиха – Очите му се вдигнаха нагоре, докато налапваше дясната й гърда, а езикът му се плъзна нежно по твърдото връхче. – Знаеш ли за това?

- Нами… е Учиха?! –Изумлението в гласа й го накара да вдигне вежди. – Кой ти каза това?

- Не ме ли слушаш? – Саске сложи глава на гърдите й, заслушан за момент в бързия ритъм на сърцето й. Изненадата й бе неподправена и истинска. – Баща ти е признал това на Нами. Точно това искаше да ми каже брат ми.

Неудобството й отлетя някъде далеч, загледана в черната коса на Саске. Въпреки интимността, разговорът им бе абсурден и тя осъзнаваше това съвсем бегло. Ръката му пусна китките й и той плъзна отворена длан по гърба й нежно, сякаш галеше котка.

Чудя се как ли стенеш? Сигурно мъркаш като погалена котка…

Гласът на Ягами Райто прозвуча като далечно ехо в главата й и лицето й пламна. Саске продължаваше да я милва, но вместо да мисли за изненадващата новина, която й бе съобщил по никое време, Сакура замаяно установи как й става… хубаво и как тялото й се отпуска в ръцете му.

- Това, че баща ти е крил такова нещо, явно те изненадва – продължи той с неутрален тон. – И се чудех – той продължаваше да гледа втренчено в замяните й светли очи, чиито зеници изпълваха ирисите й. – дали баща ти не крие още тайни?

Много си красива! Наистина се чудя как ли стенеш?

- К-какво? – Сакура премигна в напразен опит да съсредоточи вниманието си върху разговора им. Последната му дума услужливо проникна в съзнанието й и тя я повтори механично: - Тайни? Какви тайни?

Чувстваше членът на Саске между краката си, но онова, което искаше не бе той да се махне от нея, нито пък да избяга, както в началото. Възбудата я разтърси като земетресение. Почувства похот. Дълбока, все поглъщаща похот. Такава, каквато може би трябваше да изпита още първия път, но чак сега я усещаше. Наведе се към Саске, обхващайки лицето му с длани.

- Да. Тайни. Такива, каквито ти може би знаеш, но предвидливо не ми казваш нищо. – Веждите му се свъсиха над очите и той я назова миг преди тя да впие устни в неговите: – Сакура…

Тайни. Притисна се силно към тялото му, отърквайки гърдите си в неговите. Устата й се отвори смело от напора на неговия език, но този път имаше някаква промяна и тя бе склонна да мисли, че топлата вода я е размекнала и я направила по-… податлива.

Харесвам жени като теб…

Ягами Райто. Мислеше за него дори сега и най-недопустимото нещо бе, че се възбужда само от споменът за него. Вече нямаше благоприличие и дори не се опита да прогони образа ба кафявите му очи, вперени в нея – настоятелни, пронизващи, завладяващи. Райто. Мислеше за него, а целуваше Саске. Колко… грозно, но това я възбуждаше прекалено много. Подпря се с длани на ръба на басейна, надвесвайки се над Саске. Дишаше накъсано и тежко.

- Тайни… - повтори тя и си пое дъх. Имам тайни, да. В момента си мисля за друг и ми е хубаво. Това счита ли се за тайна? – Докосни ме между краката, моля те!

Молбата шокира дори нея. Колебанието му трая само няколко секунди, после той прокара пръсти там, където искаше. Дишането й се учести и мисълта за Нами се стопи. Остана само тя и мъжът под нея. Затвори очи.

Райто.

В ерекция съм… Трябва да се изпразня…

Напрежението й се свиваше като натегната пружина. Защо? Защо мислеше за Ягами Райто точно в този момент? Това… не бе ли изневяра от нейна страна? И защо въпреки всички свои скрупули продължаваше да гори само от мисълта за него? Дори когато Саске се задвижи в нея, подчинявайки се на страстта й, дори след лекия дискомфорт в началото, тя продължаваше да чува гласа на Райто в главата си, да вижда очите му, да си представя как той я целува и гали и усеща него, а не годеника си.

Ягами Райто.

Чудя се как ли стенеш с този глас, когато ти е хубаво? Сигурно мъркаш като погалена котка…

***

 

Хината смяташе, че Бякугана й помага да вижда по-добре дори да не бъде активиран. Обаче когато Кучики Бякуя посегна към гърлото й с пръсти, наподобяващи извадени нокти на орел, не успя да види почти нищо. В един момент той посягаше към нея, в другия – вече виждаше как тялото й се свлича в безформена купчина в краката му, сякаш бе кукла, на която са прерязали въженцата.

Кокът, който бе направила, отново бе развален и ядно сви вежди. Отблъсна ръката му, която продължаваше да стиска гърлото й, но в пръстите му нямаше никакъв натиск. Беше я изкарал от тялото й, като че вадеше черва от труп и при тази мисъл още повече се разгневи.

Той се насочи с равномерни крачки към близката горичка, с която имението явно граничеше, без да каже и една дума. Хината го последва, впервайки разтревожен поглед в небето, което се пълнеше с дъждовни облаци. Разлистените дървета се накланяха от порива на вятъра. До носа й достигна соления мирис на морето и дълбоко си пое дъх, преди да съсредоточи погледа си върху капитана. Известно време стискаше устни в опит да спре изблика си на гняв от явното му пренебрежение, но не успя да подчини емоциите си.

- А сега какво следва, Бякуя-кун? – попита троснато, наблягайки нарочно на името му, за да предизвика несъмнено негативната му реакция, ала той дори не обърна внимание на провокацията й.

- Вчера, когато те прободох със Сенбонзакура, ти стана шинигами, но нямаше катана… - започна той, повдигайки вежди нагоре. – И сега нямаш меч.

Хината вдигна празните си ръце към очите, после погледна на кръста си, установявайки този факт със закъснение.

- Е, и? Така ли шинигамитата получават катани?

- Така е по принцип. Аз не съм преобразуван от човек в шинигами. Родил съм се такъв. Всеки член от двете аристократични семейства в Сейрейтей е роден шинигами.

- Това напълно обяснява сдуханото ти самодоволство – отряза саркастично тя и додаде: - Голяма беда ли е, че нямам катана?

Бякуя не отговори веднага, оглеждайки я от всички страни. Съвсем обикновени дрехи на лейтенант, състоящи се от черна хакама, черно кимоно с бяла яка, нагръдник с тежки пръстени, който скриваше внушителните й гърди, таби, сандали. Но катана липсваше, а това с всяка изминала секунда започваше да го учудва.

- Ти не само си прецедент в историята на Сейрейтей, това я стряскащо… Никой шинигами – все едно дали аристократ или преобразуван – не е бил без катана. – постави ръка на своя меч и кимна с глава в посока към дървото зад нея. – Катаната за самурая не е просто оръжие. Тя е неговата душа. Ще седнеш ей там и ще медитираш до тогава, докато се свържеш със своята катана.

- Да… се свържа? – повтори Хината, а изразът в очите й не се промени. В сивия сумрак, предвещаващ дъжда, който идваше от морето, бледите й очи го гледаха втренчено и някак скептично. Устните й потръпнаха. – Да медитирам… и ще се свържа… с катаната си, която между другото е и моята… душа. – Иронията й блъскаше във всяка дума и Бякуя развеселено си помисли, че с този тон успешно можеше да прогони досадните слуги. Напълно подхождаше на него самия, но не и на една Хюга, за която бе чувал, че е плаха и срамежлива. – Всичко това е толкова… толкова… - Хината затърси думата и когато я откри я, изплю със съскане: - НЕЛЕПО! Всичко е нелепо, нелогично и глупаво. И знаеш ли какво, Кучики-доно, ще направя единственото смислено нещо, откакто дойдох в Сейрейтей. – Обърна му гръб, махвайки му с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха и закрачи обратно по пътеката към Хатори. – Сбогом!

Отдалечаваше се стремително, но въпреки всичко любопитството я накара да се извърне назад, очаквайки да го види насред пътеката, но от него нямаше и следа. Вместо това гласа му долетя от към лявото й рамо и тя се сепна, изпускайки дъха си на пресекулки:

- Кое от всичко, което ти казах ти се стори нелепо и нелогично?

- Всичко! – процеди Хината, изпитвайки такова диво раздразнение, че мисълта й дори не течеше правилно. – Катаната, която всеки знае, че е само оръжие, може да ти бъде и душа! Това е върха на глупостта!

- Да – съгласи се охотно той и добави с равен тон. – А ти си най-нелогичното нещо в цялата картина! Ами да, Хюга-сан, ти си ши-ни-га-ми. Чувала ли си по-нелепо нещо от това?

Тя се закова на място и го погледна мрачно.

- Защо ли не ми хареса превзетия ти тон?

- Защото исках да не ти хареса – парира я Бякуя. – И знаеш ли какво още ще ти кажа? В момента, ако не си забелязала, си безплътна, а тялото ти лежи в залата за тренировки като кат мръсни дрехи. В Сейрейтей това не е проблем, но извън него никой няма да те види. А аз не възнамерявам да те върна в тялото ти, докато продължаваш да се поддаваш на детските ти импулси на сърдито момиченце.

Лицето й не се промени. Ожесточението обаче изкриви за пореден път устните й и тя се усмихна широко, показвайки зъбите си.

- Само един негодник може да постъпи по този подмолен начин!

Бякуя вдигна рамене с безразличие и приближи лицето си до нейното и Хината видя, че очите му всъщност не бяха черни, а стоманеносиви.

- Не ми пука какъв съм в очите на една риока, Хюга-сан! Така че ти предлагам да седнеш на дупето си и да започнеш с медитацията.

Пръстите й се свиха в юмруци и тя потисна порива си да го хване за гушата и да стиска до тогава, докато копелето умре, но едва ли той можеше да умре втори път. Вместо това се обърна и закрачи обратно по пътеката към поляната.

Короните на дърветата се огъваха под силния напор на вятъра и Хината усети първите капки дъжд. Това обаче не я разколеба и седна в мига, в който дъжда се отприщи. Далечен гръм разтресе земята и заслушана в дъждовните капки, които чукаха по листата, затвори очи.

Бякуя остана няколко минути, загледан в изпънатия гръб на момичето. После тръгна към Хатори с бързи стъпки. В далечината забеляза група, която се приближаваше и предусети, че новините нямаше да са добри.

В групата бе Ичиго. Новината бе разтърсваща: Улкиора Шифър и Гримджоу Джагърджак от групата на Айзен бяха отвлекли Харуно Иноуе.

 

***

 

Усопп първи забеляза кораба на Адмиралтейството. Приближаваше се бързо, спазвайки известно разстояние от брега, може би защото бе пълно с подводни скали, които те самите на са забелязали, когато акустираха в залива. Наложи се да напуснат „Гуен Мери” бързо, спускайки се от дясната страна на палубата, която не бе видима от приближаващия кораб. Морето не бе бурно, а към брега водата се къдреше от леки вълнички. Преплуваха разстоянието бързо и се скриха навреме в близката горичка.

- Явно някой е забелязал кораба и е докладвал на Адмиралтейството – отбеляза из под нос Усопп, взирайки се напрегнато в лицето на Луфи. Странно защо, но в черните очи на капитана не проблясваше нищо – нито любопитство, нито гняв. – Какво ли ще правят?

Въпросът бе риторичен и Луфи не отговори. Вероятно щяха да огледат празната черупка и да си тръгнат до четвърт час. Надяваше се само служителите от Адмиралтейството да не са толкова усърдни в работата си и да не решат да претърсят „Гуен Мери” основно. Естествено бяха скрили знамето, което свидетелстваше, че кораба е собственост на пирати, но имаше и други белези – картите на Нами, златото, запасите от храна и ром… Всичко това дори без знаме щеше да наведе морските, че кораба е пиратски. А самия факт, че не бе акустирал на главното пристанище, а се бе скрил в този залив до рибарско селище?

Картината не бе никак розова, а когато мина известно време и хората качили се на палубата на „Гуен Мери” не показаха никакво намерение да си тръгнат, Усопп въздъха примирително.

- Разбрали са.

Престоят им в Коноха вече бе принудителен и Луфи стисна зъби от гняв. Положението се влоши още повече, когато от военния кораб се прехвърлиха няколко куки с въжета и двамата осъзнаха, че „Гуен Мери” ще бъде изтеглена на буксир, вероятно към главното пристанище.

Пълен кошмар!

Луфи можеше да се справи със всички военни, но означаваше веднага да напуснат острова, а това бе невъзможно. От снощи не се бе прибирал в къщата на Ропонджи. Нами бе отишла в яшики. Зоро пък замисляше план да си върне катаните. Бяха в неизгодна позиция и дори Усопп бе разбрал това. Единственото, което им диктуваше здравата логика бе да продължат да се крият в храстите като престъпници и да гледат как Адмиралтейството им взимаше кораба.

- Не трябваше да оставам в Коноха повече от един ден! – изсумтя под нос Луфи и седна на земята, скръствайки крака под себе си.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Това обяснява защо по-рядко се радваме на твои постове. Радвам, се че не спираш да пишеш и доколкото познавам креативността ти, сигурно обмисляш поне още няколко проекта. Само така ;)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...