Безцветна целувка

Cheryll · 5 Януари, 2012

... има елементи на ecci което си е в плюс за развихрянето на фантазията на романтично ориентирани писатели(съдейки от една друга творба на cheryl), саундтрака е много добър...

Интересно становище! Особено ми хареса частта със романтично ориентирани писатели... Може би съдиш по "Седем дни". Доколкото си спомням бе коментирал в темата и от мнението ти ясно личеше, че не си доволен от написаното. Не че не те подкрепям, разбира се! Определено не се е получило, но от това да съдиш, че съм автор, който пише романтика, е доста... прибързано. Аз клоня към психодрамата и сюжетите ми са доста натоварващи, както и не се свеня да описвам елементи на хорър. Просто прецених, че едва ли ще се хареса на аудиторията да пусна нещо такова тук, но ако желаеш бих пуснала един разказ, който скоро завърших и бе по тематичен конкурс за коледните и новогодишните празници. Иначе казано, едно от условията бе сюжетът да съдържа привкус на коледни празници и новогодишна еуфория.

Само че аз с моя акъл не можах да измисля нищо романтично и леко, а направих поредната психария, която е с доста орязани сцени, но пък залагам на идеята, че ужасът става в главата ти.

Това обаче в никакъв случай не означава, че не обичам да пиша и романтика. Разтоварвам се прекрасно и влагам всичко от себе си, както и в психотрилърите, така и с романтиките. Но Fairy Tail, както казах ме плаши дължината. Вече съм започнала сапунки като Naruto и Bleach, които гледам чат-пат, между другите, та нещо подобно на тях с много епизоди, ме плаши, че отнема много от времето ми. Може след време и да обърна внимание на анимето.

voileta · 5 Януари, 2012

Zaps:

Razzormaw · 5 Януари, 2012

Ами то и в това ти произведение имаше някои романтични нотки и затова така си помислих, но явно е било прибързано. А оня ми коментар беше с цел "градивна критика" опитах се да помогна малко като читател, въпреки че отстрани изглежда ситуация тип "да продаваш на краставичар краставици" и това, което не ми допадна беше тематиката, но главното е че ми хареса стила на писане затова и го критикувах с цел да допринеса нещо макар и малко. Също и това че полагаш доста усилия да пишеш тези обемни разкази, което си е похвално...аз примерно имам богато въображение и ако се хвана да пиша сигурно ще се получи нещо, но проблемът е че ме мързи затова и предпочитам да не пресичам границата между читател и автор.

Аз съм малко от зрителите които, ако не видят още в 1-вите епизоди нещо което да ги грабне(смях, романтика, изчервяващи се герой, екшън или мега дълбоката и смислена история), просто не доглеждам. От друга страна Блийч го почвах три пъти, за да стигна до 14 епизод, за да вземе да ми хареса. И му дадох толкова шансове, заради препоръки на приятели, така че има шанс да ми хареса.

То тези анимета с епизоди надвишаващи 16-20 е трудно да се постигне динамика още от първите серии. Нали трябва да се представят героите, обстановката, кой за какво се бори и такива работи. Fairy tail станах "пристрастен" след 20 серия, когато почнаха сериозните аркове и се появяваха все повече и повече препятсвия пред героите, които привличат вниманието на зрителя. А последните два арка са си action, action и пак action гледат се на един дъх. Но както и да е просто го споменах ей така понеже видях, че сте почитатели на жанра и ми стана интересно как някой е решил да пише разкази с аниме герои и да му се получава и се размечтах и мойто любимо аниме да намери местенце в фантазията на някой автор. И накрая да се извиня понеже ви оспамих малко темата, но все пак ми беше любопитно и затова.

Cheryll · 6 Януари, 2012

Razzormaw, не се колебай да коментираш и тук! Смятам, че въпреки лекият сюжет на историята, има нещо повече от любовни трепети и описване на някои интимни... подробности. Благодаря за критиката по повод "Седем дни"! Тогава ти благодарих и сега го правя, но в никакъв случай няма да се обидя от негативен коментар. Смятам, че напълно нормално е едни да харесат писането ми, други - не. Но да ги гоня с вила и факла в ръка и да демонстрирам безочие, като им казвам "Абе я си гледайте работата!", не ми е никак в стила. Убедена съм, че мога да взема всички плюсове дори от негативния пост, така че в никакъв случай не спирай да ме критикуваш! И понеже захвана хубава тема за ечи, смятам да хвърля един бегъл поглед върху анимето. В момента съм се захванала с Monochrome Factor, но ще намеря време и за Fairy Tail, защо не!

Вили, относно One Piece... По принцип анимето мисля спада в категорията шоунен. Подобно е на Naruto и Bleach, но арта е малко странен. Несъмнено това те спира да продължиш да го гледаш! Леко карикатурен, но си има някакъв чар. Предлагам ти да не го гледаш обаче. Въпреки, че анимето вече е над 500 епизода, има субове само до 140 (ако не се лъжа!). Стигнала съм до 120 епизод и няма да повярваш какъв яд изживявам, че няма да продължа да го гледам. Просто предлагам да не го изживееш същото разочарование като мен! Но ако си навита, дай му шанс. Отделните персонажи са запленяващи и харизмачини. Всеки образ се ръководи от някое свое скрито желание, а Голямата линия се явява един вид метафора, че идат ли там, ще постигнат и най-невероятните си мечти. Прекрасно аниме е - има драма и екшън, както може би обича Razzormaw. На моменти образа на Луфи ми се припокрива с образа на Наруто. Единият обича рамен, другия - месо. Единият иска да стане Хокаге и да го признаят, другия - да стане Цар на пиратите и да вземе съкровището на златния Роджър. Иначе си ми харесва Зоро - меченосецът с трите меча. Но да кажем, че аз си падам по затворени и мълчаливи субекти, така че може и да не ти допадне. С една дума: има ли шоунен, там съм и аз. Битки, кръв и т.н., схващаш какво искам да ти кажа, нали?

Пускам следващата глава, за да не е съвсем спам и да не ни се карат модераторите:

7.

Даймиото бе дребен мъж на средна възраст с тъмни очи и рядка брада, която постоянно поглаждаше. Сред клановете се говореше, че е ленив и обществните дела не го вълнуваха в сравнение с високоплатените куртизанки на Миягава-чо в някоя Агея. Той рядко стъпваше в чайни и почти никога не поръчваше гейши да го забавляват, предпочитайки повече техния долнопробен еквивалент. Освен всичко друго се говореше също, че обича да играе сумата с други мъже, което пък логично водеше до извода, че предпочита както женска компания, така и мъжка. Разбира се, последното бе просто догадка, която знаеха аристокрацията на Коноха и някои второстепенни нинджа кланове, но не и обикновените хора, населяващи жилищните квартали извън яшики. Доводът, че даймиото обича сумата в никакъв случай не можеше да доказва, че е със странни наклонности. Но нормалността му бе под съмнение, както и иконома на Учиха си бе до някаква степен странен, реши за себе си Наруто. Нямаше значение дали единия харесваше мъже или другия - жени, тези двамата определено са... странни.

Поне за даймиото слуховете май се оказаха верни, защото всички присъстващи на платформата, дори заловените нападатели, видяха как Йорико-сан спираше много често любопитния си поглед на Себастиан Михаелис. Това, може би, се дължеше и на факта, че иконома бе единствения от присъстващите, който се открояваше като сиво врабче сред ято пъстри папагали. Дрехите му се състояха от официален черен панталон и разкроено сако, които прилепваха към стройното му тяло без да изглеждат така все едно му създават дискомфорт с теснината си. Единственото бяло бе ризата му с висока яка, която се открояваше в тъмнината и допълваше красивите черти на лицето му. Движенията му бяха плавни и спокойни и той с нищо не покзаваше раздразнителността си, че заедно с престъпниците бе подложен на кръстосан разпит от съдиите и двамата старейшини на Коноха. Изговаряше отговорите си без запъване и без притеснение. Други слуги биха се обърнали назад и биха потърсили помощ, пък макар и само с поглед, от господарите си, но този иконом с нищо не показа безпомощност, нито се обърна към Учиха, който стоеше отстрани със скръстени пред гърдите си ръце.

Учиха Саске не се бе променил много за трите години, през които отсъства от дома си. Наруто се взираше изпитателно в приятеля си, с който доскоро споделяше притеснения и мисии, докато бяха в един отбор, заедно с Какаши-сенсей. Доволен бе, че от многото хора, събрани на дървената платформа, Саске нямаше да го види, а така можеше да го наблюдава без притеснения. Сакура бе изправена с високо вдигната глава от лявата страна на Саске и в колебливата светлина на разноцветните улични фенери лицето й бе студено и безизразно и този хлад й отиваше. Никаква тревога, нито малък страх не разчупваше гримасата й, макар да бе преживяла покушение. За това пък Саске излъчваше ярост, която светеше в тъмните му очи, а устните му бяха свити в недоволна гримаса.

Разпитът на Себастиан Михаелис приключи след потвърждаването на онова, което бе казал от Учиха и той бе свободен да отиде при господаря си. Даймиото проследи високата му фигура с крива усмивка, докато той не застана зад Саске и сякаш се сля в тълпата, което си бе трудно за впечатляващ мъж като него.

За разлика от изчерпателността на отговорите на иконома, четиримата нападатели не знаеха много. Изпитите им лица и окъсаните им дрехи свидетелстваха, че са от крайните квартали на селото. Дори миришеха на мухлясъл хляб и прокиснала бира, но оръжията им не бяха лоши. Лъковете изглеждаха нови с току-що опъната тетива, като гъвкавото дърво бе издялано прецизно. Такова оръжие не бе подходящо за хора като тях.

Съдиите разпределиха на отряд самураи да ги отведат в затвора на Кодемачо, за да бъдат разпитани отново утре призори и поотделно. И всичко щеше да приключи, ако Саске не се отдели от множеството и не застана пред масата на съдиите и даймиото.

- Позволете, Йорико-сама, аз да проведа разпитите! - поиска той с твърд глас. - Убеден съм, че ще изкопча още информация за поръчителя от тези нещастници!

Даймиото го изгледа с вдигнати вежди и тънката му, женствена ръка се вдигна към брадата. Потърси с поглед иконома и щом го откри, усмивката, която отправи към нинджата след това, можеше да се разтълкува само по един начин.

- Разбира се, Саске-доно, защо не! Дори имам едно... малко предложение за вас, което държа да приемете.

Саске се отпусна на коляно и наведе глава. Последните думи на най-влиятелният човек в Коноха го смутиха и озадачиха. Вместо това каза:

- Слушам и се подчинявам, Йорико-сама!

- Длъжността на сосакан е свободна и настоявам вие да заемете мястото! Още утре ще ви чакам в работния си кабинет в шинден!

- Да, господарю - изрече тържествено Саске, навел глава надолу към дървената платформа под краката си.

Едва се сдържаше да не заподскача от радост пред тази отворила се възможност. Шинден на даймиото бе най-голямата сграда в яшики, в която се помещаваше цялата власт на Коноха. Като сосакан можеше да прави всичко, да провежда собствени разследвания под покровителството на самия даймио и да има малко повече власт от тази, която имаше като Учиха. Щеше да бъде фактор, който има почти равни права с тези на Харуно. Да, всичко се нареждаше по начин, за който дори не бе сънувал, че може да се осъществи и миг преди да вдигне глава си заповяда да остане спокоен.

- Слушам и се подчинявам! - додаде отново Саске и се изправи.

Погледът му проследи този на даймиото, който пък гледаше Себастиан и през главата на нинджата преминаха като светкавица всички слухове за странните наклонности на Йорико-сан. Може би трябваше да заповяда на иконома си да поддържа интереса на даймиото жив, докато заемаше длъжността на сосакан! Дори щеше да се забавлява на мъките на Себастиан, който все още криеше приоритетите си и не можеше да се разбере какво го вълнува най-много. През цялото време бе толкова отдаден на Саске, че на моменти чак се дразнеше от прекалената му раболепност. Искаше му се да изкрещи, че може сам да се облича или да се храни, но после осъзнаваше, че иконома като демон нямаше личен живот, за да има свои собствени грижи. Той принадлежеше изцяло на Саске по начин, по който дори и Сакура не можеше да му принадлежи. Можеше да му заповяда всичко без самоубийство, естествено, и единственото, което можеше да отвърне Себастиан, бе: "Да, милорд!".

Определено да сключиш сделка с демон и да го третираш като слуга си бе преимущество! Още тази вечер ще говори със Себастиан за даймиото и щеше да му заповяда да...

- Честито, Саске-доно! - прекъсна мислите му Йорико-сама. - Разбрах, че днес е годежа ви с Харуно-сан и бих искал официално да ви поднеса поздравленията си преди всички. Може би след тази бурна вечер празненството ще бъде отложено?

Саске погледна към бащата на Сакура, който му кимна с глава.

- В никакъв случай, Йорико-сама! Ще се видим в шинден на Харуно след час! Това важи и за останалите, които са поканени!

Даймиото кимна усмихнат и очите му отново се насочиха към Себастиан.

Да, нещата се наредиха по-добре, отколкото можех да се надявам!

***

Празненството в Кокурюкай и официалното им представяне премина гладко без инциденти, като Сакура успешно пое ролята си на домакиня.Ока-сан й бе оставила прислугата , а тя пое задълженията си в разпределянето на гостите. Не се изненада, че почти цялата аристокрация на Коноха присъстваха на събитието, дори някои от второстепенните нинджа кланове като Яманака и Нара, но това сигурно бе приумица на баща й, който при други обстоятелства никога не би поканил такива хора, защото го считаше за измет. Не бе изненадана, че и капитаните на Сейрейтей бяха сред представителите на Кучики и Шихоин, но техните отряди с лейтенантите изобщо не присъстваха, може би защото ото-сан смяташе последните също за сган, много по-долна от второстепенните нинджа кланове. Множеството изпълни главната зала в Кокурюкай, а края на пищното празненство не се виждаше, макар тя да се улавяше все по често да си мисли, че иска да прекрати този фарс.

По едно време сред всичките мазни усмивки , които получаваше и фалша, който сякаш бе изтъкал някои от влиятелните присъстващи, Сакура се почувства не на място. Иноуе изобщо не дойде, а тя все по-често се улавяше да си мисли за Нами. Сестрите й бяха като възглавница, която поемаше лошите й падания и сблъсъка й с реалността, но сега тях ги нямаше и тя виждаше с болезнена яснота от какво избягаха те. Онези хора, които биха я изслушали или подкрепили, изобщо не бяха сред поканените, като Наруто или Ичиго. Прииска й се да махне с ръка на всички, да се спусне по стълбището към вратата на шинден и да премине по главната алея на градината, за да достигне главните порти. А после пътя през яшики до болницата тя можеше да измине тичешком... Може би доктор Тенма бе останал в болницата и тя би помогнала на присъстващия персонал с някои тежки случаи. Поне това можеше да направи без да се чувства като кукла на конци. Рйооши не се съобразяваха с нея, а тя, глупачката, не правеше нищо освен да им се подчинява безпрекословно!

Ето, вече дори бе собственост на Саске и той можеше да прави с нея, каквото си поиска. Датата на сватбата бе определена за края на декември и баща й бе оставил благоприличните осем месеца, през които да са сгодени. Макар да не бяха записани в регистрите на селото като съпрузи, един годеж обявяваше на света , че са наполовина женени. Дори ако през тези осем месеца се случеше тя да забременее, това нямаше да бъде изненада за никого, а просто рйооши щяха да издърпат датата на сватбата. Мисълта за някаква евентуална бременност я караше да настръхва и тя с облекчение осъзнаваше, че Саске не се въртеше много покрай нея. След като бе назначен на поста на сосакан, той бе в компанията на Йорико-сама и старейшините и през цялата вечер засвидетелстваше уважението си пред тях. И ако ото-сан по-рано имаше някакви предразсъдъци спрямо Учиха, сега те щяха да бъдат напълно потушени. Личният следовател на даймиото, сосакана, имаше правомощия по-големи от тези на АНБУ и Полицията, като ако имаше някакви подозрения относно нечие престъпление, той можеше да извършва разпити и арести без да иска специално разрешение от Хокагето. Данзо бе ограничен именно от това, а Саске бе стигнал много по-далеч само за едномесечното си присъствие тук. Ходът на мислите й се насочиха към странните обстоятелства, които доведоха до това.

Три години Саске бе изневерил на класата си, бе станал дезертьор, бе ученик на Орочимару и връщайки се в Коноха, не бе лишен от титлата си, нито имаше последствия от поведението му. Дори и Итачи, който бе избил клана си, бе приет обратно сред кръговете с отворени обятия! Имаше нещо странно в това! А после този годеж... Бе дадена като награда на един престъпник, който сега се подизваше на длъжност, съвсем неподходяща за него... Определено тук ставаше нещо и бе абсолютно сигурна, че всички го знаеха, а гледайки ото-сан през множеството в залата, подозираше, че той преследва някаква цел, която засега й бе неясна.

Към края на празненството в ранните часове на идващия ден, Сакура се почувства малко по-свободна и това й даде възможност да излезе на верандата, която опасваше целият първи етаж на шинден. Вятърът бе стихнал и нощта бе натежала от безметежно спокойствие, което сякаш отпусна опънатите нерви на младата жена. Каквото и да бе приготвило бъдещето й, нямаше да се отклони от своя ниндо. Колебанията й бяха може би следствие от бързото развитие на събитията от последната седмица, както и натоварването, което й причиняваше разчупения график в болницата. Не се оплакваше. Работата й бе една от основните причини да забрави отчасти коя е всъщност, носеше й удовлетворение, че е полезна някому без помощта й да тегне като задължение, не чувстваше вина, че бяга от клана, а и ото-сан бе вече свикнал поне с това.

- Сакура-химе? - Тя се обърна назад и в свелината, която идваше от салона, видя изпънатата фигура на Нара Шикамару. Той се приближи до нея, кимвайки й за поздрав, на което тя отвърна с уморена усмивка. - Не можах досега да ви изкажа поздравленията си, за това ви моля да ги приемете сега!

Шикамару бе един от малкото приятели на Наруто и тя бе благосклонна към него. Винаги когато имаше възможност, обикновено след работа, излизаха до Ичираку, угаждайки повече на Наруто, който бе превърнал яденето на рамен в свещен ритуал. Понякога се присъединяваше и Ичиго, но в много редки случаи, а за времето, откакто Наруто се върна в Коноха, това се случи два пъти. Ичиго по принцип не бе по яденето и ходеше другаде с някакъв негов приятел от детство.

- Разбира се - отвърна тя. - Не се чувствай задължен да правиш нищо повече!

Той отново кимна и се приближи. Тъмните му очи се взряха изпитателно в нея и тя за миг се притесни.

- Трябва да ви помоля нещо! - Шикамару постави ръка на рамото й, придърпвайки я към себе си и лицето му се приближи до ухото й: - Притеснен съм от някои неща, които ми каза Наруто-кун. Става въпрос за иконома на Учиха Саске. Забелязали ли сте го?

- Да - потвърди Сакура, спомняйки си кратката си среща със Себастиан Михаелис преди покушението по-рано вечерта. Повтори пак: - Да. Саске ми го представи. Защо питаш?

- Знаете ли нещо повече за него освен името му? - попита Шикамару, игнорирайки нейния въпрос.

- Каза ми, че е от континента отвъд Голямата линия - Почувства се като престъпник, отговаряйки на странните му въпроси и сърцето й потръпна от лошо пречувствие. - Какво е станало? Нещо нередно ли има?

- Наруто-кун спомена преди да дойда тук, че има нещо странно в иконома - отговори тихо той. - Каза, че за миг му се е сторило, че от иконома се носи чакра на демон. Вие усетихте ли нещо такова?

Сакура сви вежди в опит да анализира чувствата си тогава, но освен раздразнението си, което бе демострирала явно, за друго не можа да си спомни. Но дори и така да беше, щеше да усети нещо толкова обезпокоително.

- Не - Поклати глава, а после додаде: - Искате да кажете, че Себастиан Михаелис е Джинчуурики?!

Изумлението в гласа й го накара да й затвори устата с длан.

- Ш-шшт! - Очите му се приближиха до нейните. - Това са просто доагдки и нищо повече. Не искам да предизвикам паника, ако Наруто просто си е въобразил, още повече, че и той самия е объркан...

Сакура не се отдръпна от него и когато той махна ръката си, тя прошепна тихо:

- Това е... невъзможно, нали? Демоните са девет и са зверове. Освен Коноха, която притежава Кюби, всяка една от четирите страни си има демон, затворен в човек. Наричаме тези хора Джинчуурики. За какъв демон става дума всъщност?

- Освободен - отговори й той, натъртвайки на думата. - Такъв, който няма Джинчуурики!

- И двамата сте луди! - Сакура отблъсна Шикамару от себе си. - Такова нещо не съществува! Пък и... аз бих усетила чакрата на демон!

- Вие самата казахте, че съществуват демони-зверове. Съществуват също и Дяволски плодове, които даряват хората със свръхестествена сила. Това, че няма документирани случаи за освободени демони, не означава, че не съществуват! - Той потърка челото си и затвори очи. - Лично мен ако питате, съм притеснен! Този иконом обезвреди четирима нападатели без нито една драскотина и без да използва оръжие! Не ви ли се струва странно?

- Може би е използвал тайджуцу - контрира го тя веднага. - Или мономи но джуцу... Тогава няма да е толкова странно,нали?

- Странно е! - настоя Шикамару и хвана тънката й китка. - Вашият иконом, Сакура-химе, владее ли тайджуцу?

В ума й нахлу образа на дребничкия Ичода-сан, който управляваше домакинството в Кокурюкай с размаха на генерал, намиращ се на бойното поле. Най-трудната задача за него вероятно е била изготвянето на менюто за тази вечер или подредбата на цветята в големите вази. Беше кротък човек с големи, вечно сълзящи очи и тънки смешни мустачки, напълно отдаден на рйооши и в това как да достави повече радост на нея. Извън шинден бе никой, а това да умее каквото и да е било бойно умение, при други обстоятелства само можеше да я разсмее. Но сега знаеше, че Шикамару нарочно бе направил това нелепо сравнение и въпросът му бе риторичен.

- Не, не владее - призна тя и направи кисела физиономия. - Но това отново не доказва нищо! Може иконома на Учиха просто да изпитва интерес към някое бойно изкуство.

- Напротив! Този иконом е повече от странен - Шикамару я придърпа към себе си. - Прекалено е млад, за да заема длъжността на иконом. Прекалено спокоен, когато го разпитват. Наблюдавах го на площада. Има нещо в него, което ме тревожи, но не знам какво. Ако ви помоля да го наблюдавате, ще го направите ли?

- Защо двамата с Наруто не изнесете въпроса до Цунаде-сама? - предложи Сакура. - Сигурна съм, че ще ви изслуша!

- И ще реагира точно като вас... - Горчивината в думите му бе като шамар, който я перна през лицето. - Моля те, Сакура-чан! Моля те! - Обръщението му към нея я върна назад, когато и двамата бяха чуунини в Академията и пропастта, породена от социалната им принадлежност, не съществуваше. - Направи го заради...

- Кого виждам тук? - Саске бе застанал до вратата, облегнал се на дървената рамка, с небрежно скръстени ръце пред гърдите и цигара, която димеше от дясното ъгълче на устата му.

Няколко секунди след като бяха прекъснати Сакура осъзна, че Шикамару се бе приближил до нея и лицето му бе до нейната буза. Телата им, макар да не се докосваха, бяха едно до друго и погледнати отстрани се намираха в абсурдно интимна близост. Самата мисъл бе нелепа, но от гримасата на Саске разбра, че той бе допуснал такова предположение и лицето й се обля в червенина.

Това копеле как смее да се съмнява в мен?

- Исках просто да поднеса поздравленията си, Саске-кун - ведро изрече Шикамару, разкъсвайки напрежението, което сякаш ги обви като в мъгла. - Пък и вече е прекалено късно и трябва да си тръгвам. Пожелавам ви лека нощ!

Той мина покрай Саске и Сакура видя как задържа погледа си малко повече върху иконома, който бе застанал зад господаря си. Светлината я заслепяваше и не можеше да различи чертите по лицето на Себастиан. Помъчи се да открие нещо зловещо в чакрата му и не бе изненадана, когато не откри нищо. И въпреки това знаеше какво й намекваше Шикамару. Още когато се запознаха, бе видяла нещо странно около Себастиан, някаква... загадъчност! Още утре ще се опитам да намеря Наруто и да говоря с него, обеща си тя и се съсредоточи върху лицето на годеника си.

Саске махна с ръка на Себастиан да не го следва и се насочи към Сакура. С някакво смътно безпокойство тя осъзна, че за втори път оставаха насаме.

- Уморена ли си, Сакура-чан? - поде гладко той и я обиколи в кръг, оглеждайки я от глава до пети. Тя устоя на инстинкта си за самозащита да се завърти заедно с него и остана неподвижна с гордо вдигната глава. - Вечерта определено бе доста... тежка.

- Донякъде - призна с неутрален тон. - Благодаря, че попита!

- И въпреки, че си уморена имаш сили да говориш насаме с друг мъж в нощта на своя годеж! - Язвителността и сладникавия му тон я накараха да кипне от възмущение, но да се владее бе въпрос на самоконтрол и тя вдигна рамене в отговор.

- Разбира се, няма какво да крия от сосакан-сама! - Сакура наведе главата си на една страна и лека усмивка разчупи хладната й гримаса. - Да говоря с приятел едва ли се води престъпление, нали?

Чертите на лицето на Саске се изгладиха и той хвана нежно ръката й, която допреди малко държеше Шикамару. Тъмните му очи блеснаха и тя се разтрепери от изненада. Следващите му думи дойдоха, сякаш от много далеч:

- Заведи ме в спалнята си, Сакура-чан!

***

Улицата към яшики на Шихоин бе вече тъмна. Осветлението в Сейрейтей се спираше по едно и също време, някъде към три сутринта. Очертанията на отделните сгради, принадлежащи на няколко риу и ресторант за макарони и сладкарница, заобикаляха Бенишидаре - шинден на Шихоин, като огромни тъмни стражи. Меките сандали на двете жени, които вървяха по улицата на нарушаваха плътната тишина. Вървяха без да си кажат и една дума помежду си, още откакто напуснаха Кокурюкай, като господарката на Бенишидаре бе навела главата си, покрита със широкопола сламена шапка в знак, че нещо я тревожи. След нападението в центъра на Коноха, Бякуя настоя да им даде охрана, поне докато стигнат до дома си, но Йороучи твърдо отказа. Нейната ученичка и капитан на първи отряд на Сейрейтей - Сой-Фон, й бе достатъчна, ако някой случайно се излъжеше да ги нападне. Пък и се намираха в Сейрейтей! Никой не бе толкова луд, че да влезе в яшики и директно да атакува който и да е било самурай! Освен това покушението бе над Учиха и годеницата му и те трябваше да се притесняват повече за безопасността си, отколкото другите кланове или дори Кагетата на Петте Страни.

- Сой-Фон, какво мислиш за тази вечер? - попита тихо Йороучи, нарушавайки за първи път мълчанието между тях.

- Не бяха Еспадата, - дрезгаво отвърна ученичката й и погледна косо към открояващия се тъмен силует на Шихоин. - ако ме питате за инцидента на моста, разбира се!

- За него става дума - доуточни се Йороучи.

Сой-Фон потърка челото си. Искаше й се да си легне и най-сетне да се наспи като човек. От няколко седмици сред новопостъпилите в Академията за самураи се провеждаха учения. Капитаните на всичките тринадесет отряда бяха задължени да вземат новите попълнения и да ги въведат в програмата. Чуунинските изпити на нинджите съвпадаха с изпитите на самураите и положението бе меко казано натегнато и без нападението на моста.

- Не знам какво да си мисля, Йороучи-химе - Вдигна рамене Сой-Фон и отметна дългите си плитки назад. - Не се знае кой е бил мишената - Учиха или Харуно, но не е Еспадата според мен, нито пък Акатски, колкото и логично да звучи за някой друг.

- Защо? - попита Йороучи.

Сой-Фон знаеше, че господарката й подозираше същото като нея, но изговарянето му на глас помагаше да се видят някои подробности, които можеха да й убегнат. Това, че не бе казала и дума, откакто напуснаха Кокурюкай, означаваше само, че е премисляла задълбочено и е взела някои факти.

- Двамата Учиха се върнаха преди месец, нали? Напуснаха Акатски и пожелаха да се върнат в Коноха, като даймиото и старейшините не им лепнаха никакви обвинения. Нито Итачи бе взет под отговорност за избиването на клана си, нито Саске - за дезертьорството си. Заеха полагаемите си привилегии, получиха Суикацу в яшики и започнаха отначало. Не са казали нищо за дейността на Акатски, но интересното е, че не са и разпитвани. Ако сега са били Акатски, имат цял месец забавяне за това, че не са си оправили сметките с братята Учиха. Пък и освен това на моста е бил само единия Учиха. По тази логика, шайката на Пейн няма ли да иска да убие и другия? - Сой-Фон блъсна големите обковани със желязо врати на Бенишидаре и бе посрещната от пазача, който им кимна за поздрав. Двете се насочиха към имението по тъмната алея през градината. Тя продължи: - От тук следва, че не са и Акатски. Пък и такава силна групировка да възложат задачата на долнопробна сган от крайните квартали на Коноха е меко казано смешно. Нито Еспадата, нито Акатски биха направили тази нелепа грешка! А щом не са те, мишената не е била Учиха.

Йороучи вдигна глава към Сой-Фон и от светлината, която идваше от прозорците на салона, усмивката й бе широка.

- Интересна логика - каза тя. - Но това означава, че мишената е била Харуно. Какви врагове може да има една медицинска нинджа, работеща в Нихонбаши според теб?

- Не тя, - Сой-Фон въздъхна тежко. - а баща й...

- Тогава щяха да атакуват него, а не нея, нали? - парира я Йороучи, на което ученичката й замълча. Махна с ръка и седна на една скамейка близо до входа. - Тук нещо не се връзва. Онова, което изтъкна за Учиха е напълно вярно. Връщането на Саске в яшики, годежа му с Харуно, опростяването на престъпленията им спрямо Коноха, покушението тази вечер и заемането на длъжността сосакан - всичко това се случи в рамките на един месец... Определено нещо става. И няма да съм загрижена за това, но и в Сейрейтей ще има две съществени промени. Едната засяга теб!

Сой-Фон седна до нея, наострила внезапно уши. Нощта внезапно загуби красотата си и дори звездите се забулиха. Беше убедена, че ще научи неща, които ще я огорчат, но нямаше как да ги избегне.

- Йороучи-химе, какво намеквате?

Шихоин свали шапката и я постави до себе си. Сетне се извърна към нея.

- Разбрах, че Кучики Бякуя е имал предложение от Хюга, което е приел без да се допита до мен. Това малко ме вбеси, но после ми казаха, че отговорност за това щял да поеме лично той. Става дума за това, че Хюга Хиаши иска единствената му дъщеря да бъде приета в Сейрейтей и да бъде обучавана за самурай преди да постъпи в дзайбацу.

Сой-Фон премига няколко пъти, опитвайки се да асимилира чутото, но така или иначе шокът от изненадата от невероятната новина я свари напълно неподготвена за коментар. Йороучи направи дълга пауза, после продължи:

- Преди два дни пък даймиото ме извика спешно. Това, което ще чуеш засяга само теб и втори отряд и не искам да се разчува предварително, разбрахме ли се? - Изчака докато Сой-Фон кимна и вметна с равен тон: - Йорико-сама ме помоли да вземем на обучение още една нинджа, но той е малко... по-специален!

- За кого става дума? - попита тихо Сой-Фон.

- За Узумаки Наруто.

Първо Хюга. После и Джинчуурикито на Кюби!

- Узумаки Наруто! - повтори името Сой-Фон. - Това, че го казвате на мен, да не би да означава, че той ще бъде в моя отряд?!

- Да. Кучики ще вземат Хюга, а ние - Узумаки.

- Но... как? Защо?

- Защото три години е бил обучаван в първите стъпки на киайджуцу и сенджуцу от Джирая-сан и той иска Наруто да завърши обучението си при нас. Според старейшините Джинчуурикито трябва да се усъвършенства в бойните техники и да стане колкото се може по-силен, заради Акатски. Пак според тях назрявала война и скоро Акатски могат да атакуват директно Коноха - отвърна Йороучи меко. - Аз приех.

- Това е светотатство! Нинджа в Сейрейтей! Ние сме... ние сме... шинигами, а нинджите не знаят това! Как очаква даймиото, че ще опазим такава тайна?

- И на това намерих решение, Сой-Фон - Йороучи я потупа по рамото успокояващо. - Докато трае обучението на Узумаки Наруто в Сейрейтей, ти ще бъдеш отделена от отряда и ще се посветиш изцяло на него.

- Това е цяла година! Как... как? Кой ще заеме моето място? - гласът й се повиши, издавайки гнева й.

- Ще те замествам аз - Йороучи постави пръст на устните си в знак да говорят по-тихо. - Това е само една година, Сой-Фон! Похвалиха ми го, че е схватлив, упорит и усърден. Само на седемнадесет е и едва ли ще ти създава някакви проблеми.

- Той е дете! - изръмжа Сой-Фон и се изправи рязко. - Отивам да си лягам. Извинете ме, Йороучи-химе!

- Очаквам да се подчиниш, кохай!

Тихият глас на Шихоин я спря преди още да направи и една крачка. Стържещата заплаха я вбеси още повече, но кимна и процеди през стиснати зъби:

- Разбира се, че ще се подчиня, семпай!

Сенките в края на градината погълнаха силуета на Сой-Фон и Йороучи въздъхна силно, облягайки се назад. Не виждаше луната, но нощното небе обсипано със звезди бе прекрасно, въпреки тревогите и проблемите, които имаше на главата си. Подозираше, че я очаква дълга и тежка година. Нападението на моста бе загадка, която я тревожеше все повече и повече, защото от няколко седмици насам Еспадата не се бе раздвижвала. Покоят в Сейрейтей бе измамен и наподобяше затишие пред буря. А това изнервяше не само нея, но и Бякуя, така че натрапените им нинджи бяха последния им проблем. Ох, каква досада!

Страшно й се пиеше саке. Не бе пила в Кокурюкай и макар да се въздържаше от употребата му, сега й се прииска да отиде някъде и да се напие порядъчно. Официалното кимоно и хакама не свидетелстваше с нищо, че е глава на аристократичен клан. Всеки можеше да я сметне за скучаеща нинджа от второстепенен клан и колебанието й трая само миг. Сетне стана и използвайки шунпо, напусна Бенишидаре.

***

- Не ме води в чайна, моля те! - проточи мелодраматично Зоро, оглеждайки тълпата, която ги заобикаляше отдалеч. Размерите на селото ги учудиха. Онова, което бе гледал на хълма преди да влезе с групата, сега добиваше плътност от хора, звуци и миризми, а не представляваше само феерия от фойерверки, пръснали се над няколко сгради и лабиринт от улици. Неспирният поток от хора, който ги заливаше като придощла река, го замая. Никога не бе виждал толкова много хора на едно място, като явно нощта не ги предразполагаше да спят. Вървеше след капитана си и катаните му се удряха леко в глезените. На няколко пъти забеляза подозрителни погледи към себе си, но предположи, че хората питаят малко недоверие към меченосците. - Луфи, не е нужно да ти обяснявам разликата между чайна и ресторант, нали?

Луфи се извърна назад към него и нахлупи още повече сламената си шапка над очите.

- Зоро, бъди сигурен, че няма да те заведа в чайна! - саркастично отвърна. - Не знам за каква разлика ми говориш, но изглежда, че сме далеч от ресторантите. Тук има само магазини, ателиета и... Какви са тези неща? - Посочи към близкия щанд, където се продаваха женски украшения, гребени и игли. Дребният собственик зад щанда ги изгледа с подкупваща усмивка и направи нисък поклон. - По дяволите, в какъв квартал ни завря Нами-чан, че няма нито един свестен ресторант наблизо?

Тя бе споменала Ропонджи, но Зоро не мислеше, че изтъкването на името на квартала щеше да успокои раздразненият Луфи. Бяха отседнали в някаква малка къща, собственост на семейството на Нами, и не се бяха изненадали, че е почти изоставена на възрастен господин, който вдигнаха от сън, щом похлопаха на вратата. Увереността на Нами се оказа подходяща в случая, защото след толкова години той я позна. После с насълзени от радост очи предложи да извести за завръщането й в шинден, ала тя твърдо отказа.

След два часа, когато Зоро се убеди, че са заспали, намери стаята на Луфи и му предложи да разгледат Коноха. Без Нами и Санджи, които да им казват какво трябва да правят и какво не трябва, двамата се почувстваха като деца без родителски контрол, открили чудесен старт за ново приключение. И двамата решиха, че ако намерят ресторант в тези часове, първо ще опознаят кухнята. Каква бе изненадата им, установявайки, че селото нямаше работно време, нито спеше. Не, и двамата не бяха виждали такъв денонощен живот в нито един град или село извън Голямата линия!

- Дали не е по-добре да се качим на рикша и да кажем къде искаме да идем? - предложи с неутрален тон Зоро, съглеждайки няколко рикши, долепени до стената на тъмна уличка, отклоняваща се вдясно от тях. Момчетата- носачи бяха насядали на огладените плочи пред разгънати кърпи и ядяха мочи. Изгледаха ги накриво.

- Защо ми е рикша, когато имам това? - Луфи потупа с показалец носа си и направи весела гримаса. - Убеден съм, че благодарение на носа ми ще те заведа в свестен ресторант, а не в чайна. Да вървим направо, все някъде ще намерим ресторант!

Отминаха няколко пресечки без никакъв успех и достигнаха реката. Почти бяха готови да се откажат, когато Луфи изведнъж спря, подушвайки въздуха. Тълпата тук не бе толкова гъста. Светлините на фенерите пръскаха ярка светлина. На Зоро му се стори, че дори чува тъмните лениви води на реката, носещи се към морето.

- Подушвам рамен, Зоро! - отсече уверено Луфи. - Не е нещо кой знае какво, но е по-добре от нищо. След мен!

Не вървяха много. Отпред на открития ресторант висяха два дълги книжни фенера. На единия с йероглифи пишеше "Ичираку". Хартиените щори бяха дръпнати нагоре и двамата видяха, че на излъскания плот няма много посетители. Няколко маси и столове бяха наредени около ресторантчето и хората ги заобикаляха. Разочарован Зоро разбра, че се предлагаше само рамен, но собственика ги увери, че ако продължат по улицата покрай реката, ще открият поне десетина отворени ресторанта, които предлагат и алкохол преди да стигнат до Акасака, следващия квартал. За това той остави капитана в компанията на някакво младо момче с руса щръкнала коса и бандана на черна бандана на челото, прекалено задълбочено в паницата си, за да обърне внимание на тях. Зоро не се отдалечи много от Луфи и седна в първия ресторант, долепен до "Ичираку". Предвид това, че познаваше непредсказуемата, брутална природа на капитана, избухваща не на място, предпочете да е наблизо, ако се случеше някакъв инцидент.

Въпреки ранния час, ресторанта бе пълен и Зоро успя да си намери малка масичка в ъгъла. Разположи се с въздишка на облекчение и подпря трите си катани на стената до себе си. Поръча си каничка със саке и якитори и зачака търпеливо, оглеждайки клиентелата по другите маси. Съвсем обикновени хора, които не се различаваха по нищо от други, които бе срещал. Бяха от онези прослойки, които съставяха риока и които Нами бе отбелязала мимоходом, но с известна горчивина от този факт. После им каза, че ако видят аристократ на улицата, веднага ще го познаят.

Погледът му се плъзна изучаващо по такъв човек, който се открояваше или поне така му се стори. Стоеше сам на масата срещу него с нахлупена широкопола сламена шапка и лицето му бе в сянка. Широките ръкави на бялото кимоно откриваха тъмна кожа с равномерен златист оттенък. Ръцете бяха вдигнати и човекът подпираше брадичката си. Стори му се, че непознатия го оглежда по същия начин, по който го гледа и той, но за разлика от него се почувства в неизгодна позиция, понеже не можеше да види лицето му.

Игнорира го веднага, щом поръчката му пристигна, но не бе отпил и една глътка, когато до него достигна суматоха. Грабна катаните си и се измъкна на улицата тъкмо навреме , за да види Луфи, който бе застанал със свити юмруци срещу русото момче, което Зоро бе видял да си яде кротко рамен. Приближи се до капитана и процеди през зъби:

- Какво стана, по дяволите?! И една секунда не мога да те оставя сам!

Няколко стола и една маса бяха на трески, но изглежда никой не обърна внимание на това. Хората се събраха около тях, образувайки неправилен кръг, но никой не се решаваше да се намеси.

- Този глупак е виновен! - изкрещя вбесено Луфи, посочвайки момчето срещу себе си. - Казах на собственика, че съм ял и по-хубав рамен от този, който предлага, а този тъпанар ме нападна без предупреждение!

- На кого му пука какво си ял! - Русото момче извади кунай от канията на крака си и го завъртя около показалеца си. - Това е неуважение за труда на готвача!

- Наруто-кун, моля те! Не е нужно да правиш нищо! - Собственикът нервно кълчеше ръце и побелялото му лице издаваше тревога. - Убеден съм, че младия господин съжалява за думите си!

- Да съжалявам?! - Черните очи на Луфи се свиха в гневни цепки. - Аз да съжалявам? Защо да съжалявам, след като казах истината?!

Боже, какъв идиот! Как не можа да си затвори голямата уста, а вместо това наля масло в огъня? Кое от думите на Нами, че Коноха разполага със силно Адмиралтейство не можа да разбере?!

Каквото и да беше, момчето не се поколеба и куная му бе запратен право към Луфи, а острието ме просветна в тъмнината в права линия. Зоро извади една от катаните си и отби атаката толкова бързо, че никой от присъстващите, които ги заобикаляха, не можаха да видят острието. Този тип познаваше основните положения в яйджуцу и Наруто го констатира с някакво крайче на съзнанието си, преди да нападне отново. Приближи се на метър със втори кунай, замахвайки към гърлото на меченосеца, но Зоро го парира с лекота, завъртя се по оста си и нанесе чист рьокорума. Атаката му обаче претърпя провал и катаната му бе спряна от друга. Вдигна очи нагоре към овално лице с тъмна кожа и огромни светли очи, които светеха в златно. Сламената шапка бе паднала и откриваше изключително дълга тъмна коса, вързана на конска опашка, с лилави оттенъци на светлината на фенерите. Беше приклекнала, а ръката й с меча дори не трепна от удара. Русото момче бе паднало на улицата, преднамерено избутано встрани, за да не бъде засегнато от удара на Зоро и също бе стреснато от намесата на непознатата жена.

Зоро бе чувал за самураи, облечени като нея, но не вярваше, че някога щеше да се срещне очи в очи с техен представител. А тя беше такава, колкото и невярващо да му се струваше, гледайки облеклото й - черна хакама, сандали, бяло кимоно и леко хаори с отрязани ръкави. Бе чувал, че те владеят изкуството на кенджуцу и душата му се развълнува, че може да кръстоса меч с нея... и да победи! Ръката му се стегна около дръжката на катаната и отскочи назад. Тя се изправи бавно, държейки меча си с две ръце. Златните ириси го погледнаха предзвикателно.

- Кои сте вие? - попита с най-дрезгвия, плътен глас, който той бе чувал от устата на жена.

- Защо не се представиш първо ти, онна?! - отвърна Зоро.

- Йороучи-доно... - Русото момче се изправи бавно. - Аз...

- Узумаки-кун, моля ви не се намесвайте! - каза бавно тя без да отмества очите си от Зоро. Усмивката й, отправена към него, бе ослепителна и завладяваща. - Отоото-сан, изглежда се радва да ме види!

Зоро отвърна на усмивката й и прибра катаната си. После се поклони учтиво, с което изуми Луфи.

- Моят морал ми забранява да се бия със джосикоосей - добави с тънка ирония и й обърна гръб.

Тя реагира на обидата мигновено. Острието на катаната й се приближи до врата му, а тялото й се долепи до неговото изотзад. Беше висока колкото него самия и това не я затрудни да приближи лицето си до неговото. Тонът й бе твърд:

- Нека да поясня нещо, отоото-сан! Една мъничко съществено нещо, което трябва да знаете за Коноха и което явно ви е убегнало! Тук освен самураи и нинджи, никой друг няма право да носи катани или каквото и да е било друго оръжие! Така, че - очите й го фиксираха усмихнато. - кои сте вие?

Лицето на Зоро се скова. Той погледна бегло към Луфи, чиито гняв се бе изпарил и отговори:

- Идваме от Източното море, извън Голямата линия. Не знаехме, че законите в Коноха са такива.

- Имената ви! - заповяда тя и той стисна зъби разгневен.

- Аз съм Зоро, а приятеля ми е Луфи - Надяваше се силно, че Луфи няма да добави капитанската си титла и с това да я провокира да задава още въпроси, но той бе твърде погълнат от нея и ситуацията, в която попаднаха, че да забележи това. - Съжаляваме, ако сме причинили неприятности!

- Не. Никакви неприятности повече! - Тя отпусна хватката си и отстъпи крачка назад. - Катаните!

- М-моля?! - Зоро се извърна към нея недоумяващо.

- Искам катаните ви, Зоро-сан! Докато сте в Коноха, няма да ви позволя да се разкарвате свободно с тях!

Златните й очи, сякаш му се подиграваха. Устните му побеляха от гняв, но после разума му надделя и той ги свали от кръста си. Тя ги пое с усмивка, после повика с пръст русото момче да я последва и се сля в тълпата. Гласът й долетя до него и го накара да кипне от възмущение:

- Приятно прекарване в Коноха, господа!

voileta · 11 Януари, 2012

Zaps:

Cheryll · 13 Януари, 2012

Нямам нищо против да ме наричаш Cheryll, още повече, че мразя името си! В училище се обръщаха към мен с Марче или Марийка и всеки път имах чувството, че съм излязла от страниците на Елин-Пелинов разказ! Е, тогава не бе никак смешно, но уж сега не обръщам внимание и въпреки това се възмущавам, ако някой си позволи да се обърне с Марийка към мен!

Освен това Cheryll или cheril го имам още откакто прохождах с компютрите преди десетина години и ходех в компютърната зала да чатя в mIRC-ата. Хах, забавни спомени бяха тогава!

Така, че няма никакъв проблем как ще се обърнеш към мен, само да не с по-горните обръщения! Връщам ти въпроса с това, как да те наричам аз - Виолета или Дъфи? Добавям, че Дъфи ми харесва повече, но очаквам да ми кажеш ти как ти е най-приятно!

Cheryll · 24 Януари, 2012

8.

Докато бяха малки, детската стая на трите сестри се намираше срещу тази на родителите им. После след бягството на Нами, а след година - и на Иноуе, Сакура остана сама в огромно помещение, пълно с играчки и болезнени спомени. Когато стана на десет и бе приета в Академията за нинджи, без предупреждение се премести в лявото крило на шинден, над етажа, който принадлежеше на слугите. Взе стаята, която дотогава се ползваше за склад - прислугата държеше там принадлежности за чистене. Рйооши не се възпротивиха на внезапната й приумица, дори я толерираха в някаква степен. Детската след това бе пренаредена в тренировъчна зала, която Сакура да ползва, когато й е удобно. Дълги години й бяха нужни да разбере, че ото-сан никога няма да се противопостави на внезапните й решения, защото колкото и невероятни да бяха, те не накърняваха честта на клана и й даваха някаква лъжлива свобода. Нами и Иноуе обаче не се ползваха с тази преилегия и ако Иноуе бе рядък гост в дома си, за Нами бе забранено да се споменава. Разбра, че заедно с това рйооши възлагаха всичките си надежди и очаквания на нея, а чувството за отговорност пък не й позволяваше да им отвърне по друг начин освен с подчинение.

Сега докато се изкачваха по стъпалата на тясното стълбище и лампите, поставени в специални поставки хвърляха мъждива светлина, Сакура се обзаложи със себе си, че Саске няма да остане впечатлен от стаята й. Беше малка, обзаведена семпло с нисък единичен футон в единия ъгъл и пръснати татами по пода. До простото й легло имаше малко нощно шкафче и гардероб, който не можеше да закрие стената и създаваше чувството за голота и незапълнен обем, въпреки малките размери на стаичката. Нямаше собствена тоалетна, нито баня, а използваше общата на слугите, като слизаше по стъпалата на долния етаж, винаги когато имаше нужда. Добре, че през повечето време застъпваше нощни смени в болницата, а когато пък си бе у дома, обикновено бе толкова уморена, че не можеше да направи и едно движение, камо ли пикочният й мехур да й припомни за съществуването си. Малкият прозорец гледаше към градината и поне изгледа от стаята й бе хубав.

Наясно бе, че покоите, които обитаваше от десетгодишна, не бяха подходящи за наследница на клана и дори като дете се бе излъгала да покани братовчедките си, които бяха повече от стъписани, когато прекрачиха прага. Юкико дори изрази негодувание, че й се налагаше да се завира в такава дупка. Сигурна бе, че Саске е също толкова превзет, колкото и Юкико и предварително се радваше на изненаданото му изражение, което несъмнено ще направи.

Когато преминаха коридора и отвори вратата, за да влязат вътре, бе напълно сигурна в реакцията му, но извръщайки се към него, когато затвори след него, осъзна, че се бе излъгала. Той дори не обърна внимание на оскъдната мебелировка, впил тъмните си очи в лицето й. Мина покрай него и застина като статуя пред прозореца. Какво ли й се налагаше да изтърпи сега? Спомни си, че едно време бе мечтала за този миг, в който оставаше насаме с него и той й споделяше страстта си, но сега изпита неконтролируем страх, който окова гримасата на лицето й в желязна маска. Пръстите й се стиснаха в юмруци. Естествено бе Саске да иска да консумира годежа им. Бе в негово право, а нейното задължение бе просто да го приеме. Дали го желае и обича или не, нямаше никакво значение, поне не сега в този етап от техните взаимоотношения. Докато вървяха към стаята й, не обмениха нито дума, нито случайно докосване. Не я бе целунал нито веднъж, а сега очакваше вероятно, че ще бъде готова за него! Каква... глупост!

Саске постоя в сянката и след известно време се раздвижи. Приближи се към нея и заповяда тихо:

- Разпусни си косата!

Сакура се подчини без да влага никаква емоция. Вдигна ръце и разхлаби кока на навитата плитка. Постави иглата, която го придържаше на перваза на прозореца, сетне преметна плитката на едното си рамо. Разплете кичурите бързо и енергично, после тръсна глава, за да ги освободи напълно. На лунната светлина, проникваща през прозореца, косата й бе като течно сребро, загубила в тъмнината фрапиращия си, розов цвят. Спускаше се по раменете й, идеално гладка и гъста и изумен той видя, че достига хълбоците й.

- Последният път, когато те видях бе с къса коса до раменете - вметна той дрезгаво осъзнал, че се възбужда само като я гледа. - Помниш ли?

Разбира се, че помнеше последната им среща! Тогава се бе унижила да го моли да остане при нея, бе плакала, дори му бе признала, че го обича..., а копелето просто си тръгна! Точно в този момент за първи път почувства омраза към него, а след това осъзна, че гнева изпепели любовта й само за миг, превръщайки всяко топло чувство, което изпитваше към Саске в пепел. А сега той имаше наглостта да й припомня всичко това с някакво чувство на превъзходство над нея, да й го изтъква, сякаш бе предпоставка и основа, върху които да гради отношението си към нея!

Какъв нахален кучи син!

- Разбира се, че помня! - Тя вдигна рамене с безразличие. - От тогава не съм коригирала косата си, понеже е нямало причина за това.

Саске се приближи на метър от нея и протегна ръка. Зарови пръсти в гъстите кичури, после я придърпа настоятелно към себе си. Очите му се втренчиха изпитателно в нейните, докато поднесе кичур от косата й към носа си и го помириса. Долови сух аромат на лимон, съвсем лек и нежен. После изрече тихо:

- Съблечи дрехите си!

Лицето й не се промени, но цялото й същество застина. Без да отмества очи от неговите, тя разхлаби обито си, после отгърна сивото си кимоно и го остави да падне в краката си. Почувства, че започва да се изчервява, понеже той се отдръпна леко и сведе поглед към тялото й. Остана по леко полупрозрачно долно кимоно и коишмаки около бедрата си. Поколеба се миг-два, които й се сториха цяла вечност с ръце скръстени пред гърдите. Той върна погледа си на лицето й и веждите му се вдигнаха развеселено нагоре.

- Продължавай! Съблечи всичко!

Сърцето й задумка в ушите й, като че някой удряше с все сила по тайко. Тялото й се разтрепери. Каква полза да му казва, че е девствена, че не се е събличала никога пред мъж, че не е докосвана, нито пък целувана? Всяко колебание сега щеше да означава, че се противопоставя на желанията на годеника си. Примоли се след като се съблече, той да свърши бързо с... това, което иска да направи. Ще затвори очи и ще си представи, че го няма в стаята. Но вместо това ги прикова в неговите, развърза тънкото шнурче на долното кимоно и го свали от раменете си. То се плъзна с тихо шумолене по голата й кожа, а коишмакито го последва.

Очите му се присвиха, а устните му се извиха в усмивка, която я накара да почервенее още повече от срам. Лунната светлина се плъзгаше по очертаните й рамене и големите полукълба на гърдите й стърчаха предзвикателно напред. Равният корем и скута й тънеха в сянка. Дългите крака без грам тлъстина трепереха.

Сега какво? Какво ще направи?

Сакура осъзна, че се тресе.

Моля те, Саске, направи по-бързо онова, за което пожела да дойдеш в стаята ми, и си отивай!

Стори й се, че мина цяла вечност, през която черните му очи се местеха ту тук, ту там, приближи се към нея, но този път не спази никаква дистанция. Напълно облеченото му тяло се долепи до нейното и дрехите му подразниха сетивата й, но вместо да почувства... желание, тя се скова от ужас. Бе по-ниска от него, въпреки, че не бе свалила табите и сандалите си и Саске сведе лице към нейното. Ръката му се провря между телата им и пръстите му се сключиха около гърдата й. Зърното се потърка в отворената му длан и тя затвори очи, потресена от усещането. Другата му ръка се плъзна по гръбнака й, спря се на вдлъбнатината, където започваше извивката на таза й, после постави длан върху дупето й и я притисна безсрамно към себе си.

Маската й на ледено равнодушие падна отраз и очите й се окръглиха срещу неговите, чиито зеници се завъртяха в запетайки и се оцветиха в червено. Усмивката му я потресе.

- Трепериш - констатира той вяло, а въпроса, който изтърси след това, я удари като шамар: - Девствена ли си?

Какъв отговор очаква това копеле, гневно се запита тя. Яростта й нарастваше правопропорционално на всезнаещата му усмивка. Очите му, сякаш й се подиграваха. Прииска й се да му изкрещи истерично, че е девствена и веднага да спре да я пипа с отвратителните си ръце, но в последния момент стисна устни. Самообладанието й се върна и тя се усмихна лъчезарно.

- Разбира се, че не! - изрече сладко и се опияни от отговора си, предвкусвайки изненадата му, която нямаше да закъснее.

Изражението му обаче не се промени нито за миг. Очите му блеснаха още по-червени и тя изумена разбра, че Саске не бе шокиран, нито раздразнен. Ръката му замачка агресивно гърдата й, после отхлаби малко хватката си и пръстите му се заиграха с настръхналото зърно. Завъртя я около себе си и кракът му се провря между голите й бедра. Платът на хакамата му се отърка между тях, а другата му ръка натисна дупето й, така че усещането стана по-интензивно.

- Тогава няма нужда да бъда внимателен, нали, сърце мое? - изрече гладко той, после добави: - Как предпочиташ: да легнем на футона или да се пробваме прави?

Ушите й пищяха и се мъчеше да преглътне, но гърлото й бе свито и я дереше. Гневът й отлетя с пърхащи криле, оставяйки й единствено страха от предстоящата болка. За нея, като медицинска нинджа, не бе тайна какво се случваше между мъжа и жената. Бе виждала голи мъже. Постоянно й се налагаше да сваля дрехи, за да открива рани. Днес отново бе съблякла мъж, онзи с прободната рана в корема. Свали кървавите му панталони и го изми с мокра кърпа, за да му облече пижама. Ако работеше в Първостепенната, тази процедура щеше да й бъде спестена от сестрите, но болницата на Куросаки-сан буквално издъхваше от липса на персонал. Тогава не изпита срам, че го вижда гол, но сега обстоятелствата бяха други. Сега тя бе напълно гола и физически здрав мъж я прегръщаше и опипваше. Плъзгаше длани по дупето и гърдите й, притискаше я невъзмутимо към себе си и гледайки в очите му, разбра, че той се наслаждава неимоверно много без да се интересува дали е девствена или не. А тя, глупачката, си мислеше, че това е фактор , който би го спрял или би отложил малко намерението си! Зелените й очи плувнаха в сълзи, но устните й останаха здраво стиснати.

Замаян, Саске потъна в безметежната тъга на погледа й. Завъртя я отново около себе си и притисна гърба й към стената. Бе сигурен, че тя го е излъгала, но гордостта не й позволяваше да признае това, нито да го помоли да спре, а стигнал вече толкова далеч, се съмняваше дали изобщо ще има сили да прекрати започнатото.

- Не отговаряш?! Все едно - Дръпна се за миг от мекото й тяло и разхлаби пояса на хакамата си, която се свлече до глезените му. Ръцете му повдигнаха дупето й и разтвори широко краката й с таза си, намествайки я върху твърдия си член. - Така или иначе тази поза ми е непозната и искам да я опитам...

Ноктите й се вкопчиха в ръкавите на кимоното му и дълго сдържаните й сълзи потекоха по бузите й, когато той проникна рязко в тялото й и режеща болка скова таза й. Сакура изхълца задавено, но не помоли да спре. Щеше да бъде унижение отново да се принизява пред него, пък и подозираше, че той няма да се съобрази с нея. Та нали виждаше болката й, изписана по лицето, сълзите й? Усещаше, че е тясна и малка? Той бе разбрал, че го е излъгала и като мъж едва ли ще се дръпне сега и ще я остави. Тласъците му бяха бавни. Членът му разкъсваше утробата й. Пареща болка сковаваше мускулите на бедрата й и ги наливаше, сякаш с олово, но той изобщо не усещаше тежстта й. Чувстваше се като кукла в ръцете му, които я вдигаха и сваляха в постоянен ритъм.

Дори не я бе целунал, не й бе казал никакви утешителни думи, които да я накарат да се почувства по-добре!

О, каква грозна, неприятна болка!

Извърна лице от неговото и съзнанието й горещо се замоли мъчението й да свърши по-скоро. Дали ако му каже, че чувства само болка, той ще ускори малко? Но когато решително погледна отново към него, осъзна, че болката й не го касае никак.

Тласъците му забързаха в темп, който разтресе цялото й тяло. Лицето му се зарови в косите й и в последния момент той извади члена си от тялото й и се изпразни на корема й. Горещата сперма се стече надолу към наранената и протъркана плът и Сакура затвори очи с облекчение, констатирайки вяло, че и той като нея не желаеше деца. Няколко минути той нормализираше дишането си и не се дръпна. Държеше дупето и краката й бяха обвити около таза му. Сетне изрита хакамата от глезените си, отдели се от стената заедно с нея и я положи върху твърдия футон. Нежността му я задави и шокира. Полежа върху нея няколко секунди, повдигна се на лакти и се взря в разплаканото й лице. Ръката му се плъзна между гърдите й, премина по гладкия корем, а след това вкара два пръста във вагината й, принуждавайки я да си поеме сепнато дъх.

Вдигна ръката към очите си и присви очи. Кръвта й бе полепнала по кожата на пръстите му и на лунната светлина изглеждаше черна като катран. Разтри я между пръстите си, дори я помириса. Не каза нито дума.

После се наведе към нея и я целуна силно, изпивайки дъха й.

voileta · 24 Януари, 2012

Zaps:

Razzormaw · 25 Януари, 2012

Другият форум да не е случайно animebg? Преди време мисля, че видях публикации на Черил даже май на същият разказ като този в тази тема тук само че беше с друг аватар (по хубав от тоя тук). Аз по принцип не пиша там понеже не ми харесва скина му, а и да коментирам анимации само ми се вижда прекалено банално, но горе-долу съм запознат с темите там. А колкото до имената според мен няма значение почти как се обръщат приятели към вас все пак ако са наистина такива едва ли биха имали предвид това за козичката, ткзс-то и прочие. Пък Марийка си е хубаво име даже майка ми се казва така и познатите й викат така или Мери. Виж ако говорехме за Грозданка, Гинка, Петранка и други такива може човек да се оплаче да не говорим че имаше случай наскоро една ромка си беше кръстила детето Кикимора..

Пак се сложих на манджа мерудия ама кво да правя такъв съм си

voileta · 25 Януари, 2012

Zaps:

Razzormaw · 25 Януари, 2012

Ем добре си изказа тезата няма какво да кажа...щом не ти харесва да те наричат с имена, които не ти се нравят вярно че приятелите трябва да се съобразяват. Въпреки че е трудно да избяга човек от умалителни имена и прякори. Мисълта ми главно беше че производните на Мария хич не са лоши, а и са доста не е като да няма избор човек виж твойто име Виолета има май само Вили като вариант.

Cheryll · 26 Януари, 2012

Razzormaw, не си сбъркал! В другият форум също имам регистрация, но там по принцип се навъртам в раздела на Творчество и почти не пиша в другите раздели. Отварям и секцията със субтитри на анимета, защото (подяволите!) не разбирам английски. На доста хора им става смешно, когато им кажа това и избягвам да го споменавам. Колкото до аватара и подписа ми, те са дело на момиче, което явно обичаше да създава профили и ми направи такъв от една картинка.

А за имената... Ненавиждам името си до степен таква, че ми става доста кофти, когато се обърнат към мен и с Мария. По принцип съм кръстена на руската си баба Тамара, но баща ми не е дал да се казвам така, а са сметнали, че Тамара означава също и Мария и така са ме записали. Когато лелите и братовчедите се обаждат, пък ме наричат Тами. Има доста песни и разкази, в които се среща името Мария и се смята, че то е красиво. Сега се сещам за една песничка. Нещо от рода на: "Тя се казваше Мария, беше красавица тази Мария, помня косите й, помня очите й..." В книгите също съм попадала на Мария, но въпреки всичко за мен името си остава неприятно.

Черил го измисли един приятел, който преди много години ме насочи към аниметата и ходехме да гледаме в компютърната зала първите ми анимета. Едно от тях бе Perfect Blue. Тогава гледах компютъра с вид на индианец, който гледа пушка. Тогава ми бе обяснено, че ника ми произлиза от английското cherry или череша. Харесах го много повече от Мария или Тамара!

Razzormaw · 26 Януари, 2012

Е че то английски в днешно време трябва навсякъде ако имаш свободно време учи! Мен ми се отдават езиците английският ми е почти перфектен, а румънският го научих за два месеца, можеше и немски да знам ама в училище обсъждахме strcraft и diablo в часовете и така ми писаха четворка за срока ама сега съм го забравил почти напълно даже и за 2+ няма. Ама не е голяма загуба мисля да науча и нещо азиатско най ми харесва японският ама не мога да намеря самоучител в книжарниците ме гледат като полезно изкопаемо като разпитвам.

А пък колкото до въпросното име Мария както казах на мен лично както вярвам и на доста други хора не ми се струва лошо. Песничката и тя не е за изхвърляне има и още други като най-известната е на Blondie. И вярно че присъства в книгите има го в Библията и то цели два персконажа (да казах че съм атеист за тези които се чудят, но за да отхвърлиш нещо все пак трябва да си запознат с него) също така и доста известни личности като Мария Кюри дето си е икона в физиката с две нобелови награди. Е ти като не си го харесваш сега пак си е в реда на нещата има такива хора аз също имах такъв период в детската градина ама бързо отмина. Черил от своя страна не е чак толкова разпространено.. доколкото знам има една англичанка Черил Коул и то си е хубаво име ама ако се казваше така нямаше да имаш имен ден погледни го от тая страна -1 празник.

Cheryll · 27 Януари, 2012

Може смешно да звучи, но до скоро не знаех, че имам имен ден! И то не на една дата, а на цели две. В повечето случаи никога не ми е било празнично, когато съм имала имен или рожден ден, но това вече е отделен въпрос.

9.

В един момент спеше, в другия - бе буден. Замъглените му и несвързани мисли от снощи, когато се събуди от фойерверките, бяха изчезнали, както и част от болката. В продължение на няколко минути след това Райто откри, че ако не правеше резки движения с ръце или крака, раната не го болеше. Предполагаше, че действието на маковото семе, с което го бе упоило онова момиче от вчера, отслабваше. Известно време само се ослушваше и гледаше напукания таван. Слънчевата светлина се процеждаше през спуснатите щори и той изпита желание да стане и да ги вдигне. Стаята явно се намираше до преддверието на болницата и ушите му долавяха откъслечни разговори на рецепцията.

- Дойде ли доктор Тенма?

- Не още. Извикали го по спешност в Първостепенна. Ще отсъства може би час.

- Ох, а какво ще правим с момичето? Няма да издържи толкова...

Отваряне и затваряне на врати, последвано от дрънкане на кофи. После:

- Яманака-сан, имаме родилка в шестия месец, която се оплаква от болки в корема. На втория етаж, трета стая.

- Отивам, отивам... Само да се преоблека...

Затишие. После спокойствието бе нарушено от мъжки вик и бързи стъпки на много крака.

- Помогнете, моля ви! Баща ми... Баща ми не е добре!

Какафония от гласове и тракане на носилка по пода.

- Куросаки-сан! Елате! Бързо! Спешен случай... Спешен случай!

Не знаеше колко време е лежал, заслушан и напълно откъснат от собствените си тягостни мисли, осъзнавайки, че чуждата болка успокоява неговата. Мисълта, че хората страдаха независимо от него, не го караше да се чувства самотен, колкото грозно и егоистично да бе. После вниманието му бе привлечено от шум в стаята. Някой пристъпваше бавно и дъските на пода скърцаха от тежестта му. Райто огледа малкото помещение, спомняйки си, че когато се събуди снощи, бе усетил присъствието на друг човек и сега се убеди напълно, че не е било плод на размътеното му съзнание.

Към него се приближаваше момче с рошава тъмна коса, която в сумрака на стаята му се стори толкова черна, че имаше синкав оттенък. На изпитото бяло лице се открояваха огромни, изпъкнали очи, а под тях се бяха вдълбали тъмни кръгове, явно свидетелство за недоспиване. Позата на тялото му бе някак странна, докато колебливо пристъпваше към Райто. Гърбът му бе превит в остра чупка в областта на рамената и ръцете му висяха като отсечени напред, сякаш бяха прекалено тежки и затова заемаше тази болезнена прегърбена стойка. Беше гол, само с долнището на зелена пижама, собственост на болницата и гръдният му кош бе слаб и недоразвит. Той лъхаше на болест и Райто предположи, че страда от нещо, което разяжда тялото му отвътре, като се надяваше болестта да не разяжда и ума му. Изобщо не му се искаше да дели стаята си с някой луд. Устните му се извиха в лека усмивка, с която целеше да го предразположи, докато момчето придърпваше единствения стол в стаята към леглото му.

- Добро утро! - дрезгаво поздрави, а думите, сякаш издраха гърлото му и той преглътна няколко пъти преди да продължи: - Изглежда си дошъл вчера, след като съм заспал...

Момчето се намести на стола и сви крака към гърдите си, поставяйки брадичката си на тях. Няколко секунди не каза нищо, взирайки се напрегнато в Райто, който с неохота си призна, че наистина може да не е добре с главата.

- Да. Ти бе много зле - потвърди тихо и дори гласа му издаваше това, че е болен, макар Райто да не виждаше нито рана, нито бинт. - Харуно-сан каза да се опитам да не вдигам шум и да те оставя да се наспиш. Как се чувстваш днес?

Това момче наистина е много болно, реши той, а на глас каза:

- Прекалено... уморен.

- От загубата на кръв е. Ще се оправиш. Вчера видях, че Харуно-сан ти назначи кръвопреливане за днес и го написа на картона ти, в случай, че й се наложи да отсъства, в което се съмнявам. Тя никога досега не е била в отпуск или нещо друго - направи къса пауза. - Гладен ли си? Уатари ми донесе вчера плодове.

- Не. Не. Благодаря - Освен името на Харуно Сакура той спомена и името на някой друг, на този Уатари, и любопитството го накара да попита: - Как се казваш?

Очите на момчето, сякаш потънаха в сянка и той примигна няколко пъти.

- Рюга Хидеки, но всички ме наричат Рюзаки - Махна с ръка, щом видя, че Райто си отвори устата и допълни бързо: - А ти си Ягами Райто. Извинявай за нахалството, но вчера попитах Харуно-сан за името ти и просто забравих да ти се представя в началото. Аз... - Пое си дълбоко дъх, замисляйки се за миг. - Обикновено съм в отделна стая и нямам досег с други пациенти, но вчера е било доста натоварено, заради празненството на площада. И днес ще е така най-вероятно.

В безсилната поза, в която се намираше, Райто почти нямаше свобода да прави движения. Очите на Рюга Хидеки имаха някаква странна изпиваща сила и му се струваше, че проникват чак до същността му, зад маската, с която бе свикнал да живее. Нито Миса, нито Такада бяха успели да го разгадаят, нито дори родителите му, докато бяха живи. Почувства се изплашен и разголен пред това момче, което познаваше едва от пет минути. Изви глава към прозореца и каза лаконично:

- Изглежда редовно идваш тук. От какво си болен, Рюзаки?

Тишината легна между тях и Райто върна погледа си върху изпитото лице на момчето. Този път то нервно гризеше нокътя на палеца си и изпитателния му поглед бе впит в някаква точка на стената до възглавницата на Райто.

- От белокръвие - отговори след известно време Рюзаки. - Харуно-сан се опитва да намери някакъв лек, но все още не е успяла. От една година съм нейн пациент и след месец ще се наложи да сменят лечението ми.

- Защо не опиташ в Първостепенната болница на Коноха? - предложи Райто с неутрален тон. - Чувал съм, че там са големи специалисти. Освен това персоналът в тази болница в Нихонбаши едва ли може да се сравнява с персонала на Първостепенната.

Рюзаки не спря да гризе нокътя си, но погледа, който хвърли към Райто искреше иронично.

- Изглежда, Ягами-кун, не знаеш нищо за Харуно-сан. Тя е ученичка на Годаиме и единствения човек, който може да ми помогне е именно тя.

Гримасата на Райто не се промени. След като Харуно-сан бе ученичка на Цунаде, логично следваше, че тя е от клана Харуно и той с неохота установи изумлението си.

- Изненадан ли си, Ягами-кун? Учуден си, че наследница на такъв влиятелен клан като Харуно може да работи на място като това, нали? - В гласът на Рюзаки не прозираше никаква емоция, но въпреки това на Райто му се стори, че усеща подигравателни нотки в него. - Само ще кажа, че Харуно Сакура е много различна и е много повече от клана си.

- Не знам нищо за нея - той повдигна рамене и устните му потръпнаха от болката, която му донесе това неосъзнато движение за оправдание. Прищя му се дори злъчно да добави, че не се и интересува, но вместо това продължи: - Но ти изглежда я познаваш много добре.

- Аз съм от клана Рюга. Второстепенен нинджа клан. Живея на квартира в Кодемачо, но семейството ми има имение в яшики. Познавам Харуно-сан много добре.

- Разбирам - кимна Райто. - Къде учиш?

Рюзаки отново се поколеба преди да отговори.

- В колежа на Тодай в Ропонджи.

Веждите на Райто се вдигнаха нагоре. Колежът на Тодай представляваше просто клон на този, който бе в Университета Наха и за който Райто подготвяше докторантура. Беше просто училище за деца с висок умствен потенциал и изглежда Рюзаки бе от тези деца. На върха на езика му бе да го поздрави, но се въздържа. Известно време не си казаха нищо, всеки зает с мислите си, после Рюзаки наруши мълчанието:

- Ягами-кун, видя ли нападателя си вчера?

Той отвърна погледа си от момчето и впи очи отново в щорите.

- Да. Ако видя негова снимка, ще го позная - Припомни си силно издадената долна челюст и малките приближени очи на крадеца, както и огромния му ръст. После вметна: - Това е и първото нещо, което ще направя, щом изляза от тук.

- Ще подадеш оплакване в Полицията? - попита Рюзаки.

- Може и така да се каже - Въздъхна Райто без да се доизяснява, че работеше в Полицията и можеше по всяко време да намери досието на нападателя си. Допълни отново: - Трябва само да изляза от тук.

Когато отново погледна към Рюзаки, момчето отново бе пъхнало палеца в устата си, но погледа му насочен към него бе замислен и тъжен. Предположи, че се готви да го пита още нещо, но вратата се отвори и в стаята нахълта дебела санитарка с войнствено изражение на лицето, въоръжена с кофа и парцал. Жената ги поздрави усмихнато и отиде до прозореца, за да вдигне щорите. Слънцето изгони тъмнината в ъглите и заслепи Райто, който затвори очи, но се почувства облекчен и доволен. Дневната светлина прогони за миг мрака, настанил се в душата му.

Когато отново можеше да вижда, видя приведения гръб на Рюзаки, който се отдалечаваше от леглото му. Косата му бе по-дълга, синьо-черна и достигаше раменете му. Голият му гръб бе целият нашарен от червени ивици, направени най-вероятно от камшик. От краткият им разговор Райто можеше да отсъди, че момчето не се е налагало само, пък и белезите говореха много повече за него от всичко, което бе решил да сподели.

Ягами Райто не почувства съжаление. Само безкрайно любопитство. И умора...

***

В Шакахо - шинден на Хюга, бе още тихо. Имението на главното семейство заемаше по-голямата площ и се намираше на върха на малка поляна. При другите имения на аристократичните кланове на Коноха стаите на прислугата се намираха в някое от крилата на сградата, но в Шокахо те бяха отделени напълно. Второстепенното семейство разполагаше само с няколко стаи, долепени до тези на прислугата, които пък се намираха в отделна пристройка, малко встрани от шинден. Хюга Хиаши, бащата на Хината и глава на клана Хюга, мислеше в скоро време да направи реформа, като започне мащабен строеж на нова къща за второстепенното семейство, за да ги отдели от прислугата и с това донякъде да компенсира Неджи, чиито баща му бе брат и бе дал живота си, за да спаси неговия. Освен всичко друго Неджи бе доказал, че може да се разчита на него.

Да, Неджи по всякакъв начин се стараеше да бъде приет в главното семейство без многовековните предразсъдъци, които съществуваха между двете семейства. Хината знаеше, че това му се полага по право, но недоумяваше каква роля играеше той в изпращането й в Сейрейтей в такъв критичен момент, когато баща й бе много болен. Беше завършила Академията за нинджи още преди месеци, но Петата Хокаге не изиска присъствието й в мисии, въпреки, че Шино и Киба бяха редовно изпращани. Неджи бе завършил още преди година, пое веднага Адмиралтейството и се записа в Университета Наха на някакви кратки програми по история на моретата без да има висока квалификация за това. Докато тя продължаваше да чака решението на баща си да поеме дзайбацу на Хюга.

А вместо това се случи нещо необикновено!

Да отиде в Сейрейтей й се струваше толкова невероятно, колкото да прекоси Голямата линия със сал! Естествено поиска обяснение от баща си веднага щом се прибра снощи, придружавана от лейтенанта на Кучики. Почувства се неудобно, че проявява дързостта да разбужда болния човек заради това, но когато и той потвърди , че братовчед й е предал правилно думите му към нея, почувства как света си сгромолясва в краката й. Нямаше смелост да попита за причината на взетото му решение. Бе убедена, че Хюга Хиаши е повярвал на дрънканиците на Неджи, че дъщеря му има връзка с Узумаки Наруто.

Но как? Как Неджи е могъл да каже нещо такова? Как е могъл татко да повярва в това нелепо твърдение?!

Тренировъчната й зала се намираше в западното крило, в което тя се разполагаше. Бе продълговато помещение с пръснати нови татами по пода, обточени с коприна, дълги скамейки до стените и високи, кръгли прозорци без щори или пердета. Макар слънцето отдавна да бе изгряло, залата тънеше в сивкав полумрак, защото изгледа й бе на запад и големите липи пред прозорците скриваха градината. Хината седеше в поза лотос с пижама и широка тениска с къси ръкави, а ръцете й бяха опрени на коленете. Не бе спала цяла нощ, макар да се бе опитала и сега очите й я боляха, вдълбани в тъмни сенки в скулите й.

Ръцете й се свиха в юмруци, когато плъзгащата врата, водеща към коридора се отвори в залата влезе братовчед й. Неджи бе облечен, а лицето му имаше отпочиналия вид на човек, който е спал като бебе без никакви грижи. Зъбите й изскърцаха от яд и тя си пое дъх хрипливо, за да възпре острата забележка, която бе на езика й. Той винаги изглеждаше красив, магнетичен, самоуверен. Истински представител на клана Хюга в сравнение с нея, която бе негова противоположност. Неувереността си криеше с мълчание. Красота? Изглеждаше бе лишена от това, за разлика от Сакура или Иноуе, които бяха чувствени и привлекателни без да полагат грижи за външния си вид. А да бъде магнетична и да си придава някаква важност като Неджи, който сякаш бе изтъкан от това - тя не можеше. Не знаеше как, а опитите й изглеждаха смешни и недодялани. Дори и уменията й на нинджа бяха под всякакво ниво, въпреки Бякугана на клана. Неджи бе постигнал нови висини и понякога й се струваше, че вижда одобрението в очите на баща си, гледайки него, но не и нея. Не чувстваше завист, макар да бе убедена, че това чувство ще й помогне да осъзнае по-добре себе си. Чувстваше само дълбока тъга и разочарование, че не може да покрие високия стандарт на баща си.

Очите му я гледаха усмихнато, докато се приближаваше към нея. Дълги кичури коса се спускаха от двете страни на лицето му. Останалата бе вързана на ниска опашка на тила му. Полите на хакамата му се полюшваха равномерно. Бе отворила един от прозорците и сега сутрешния хлад я накара да потрепери. В двете си ръце той носеше бокени с обвити кожени ремъци и когато се приближи на метър от нея, й подхвърли единия. Хината го хвана с ръка във въздуха и присви очи.

- Малка тренировка? - предложи той и зае лек разкрач с бокен зад гърба.

Подозираше, че той й предлага някакъв вид реванш за плесницата, която му бе ударила публично на площада. Изненада не само него, но и себе си, защото винаги си бе мислила, че абсолютно нищо не би могло да я разгневи до степен, че да изгуби самообладанието си. Постави бокена до себе си и наклони глава на една страна. Усука с бързо движение дългата си тъмна коса и заби клечките, които бе поставила на колената си. После изпъна десния си крак, заемайки приклекнала поза и нападна. Замахна бокена към кокалчетата на краката му. Той отскочи назад, заставайки в същата поза. Усмивката му не слезе от лицето му и я изпълни с безпричинен гняв.

Доста странно бе преложението му наистина! Неджи бе първокласна нинджа, но кенджуцу не бе в неговите преимущества. Тя бе принудена да признае, че никога не би достигнала неговото ниво, колкото и да остане в Академията. В един момент осъзна, че хобито й носи повече утеха от тренировките по нинджуцу или тайджуцу. Да владееш меча не бе само размахване на нещо остро срещу противника. Бе начин на живот... След всяка тренировка по кенджуцу се чувстваше удовлетворена и отпочинала, което никога не й се бе случвало в Академията за нинджи. Така само за четири години бе усвоила този нов живот и понякога й се струваше, че меча е като продължение на ръката й и част от душата й. Налудничаво звучеше само като го помисляше и за това не бе споделила това на никой.

Бокенът бе просто дървена гладка тояга с кожени ремъци за хващане и понякога можеше да се използва в комплект с меча. За нея бе без никакво значение дали се бие с бокен или меч. Дори да бе от дърво, в опитните ръце дървената тояга можеше да нанесе поражения, колкото и меча. Неджи го знаеше. Знаеше го толкова добре, колкото че не може да победи в тази тренировка. След известно време обърна на защита, отбивайки ударите й и стараейки се да се държи на разстояние от нея, а при бързината й това не му се отдаваше лесно.

Каква му беше целта, по дяволите? Бил е наясно, че предизвиквайки ме на двубой по кенджуцу, няма да може да ме победи!

Хината нанесе серия от въртящи удари, използвайки китката си. Така нареченото "водно колело", за което Неджи едва ли знаеше. Бяха трудни, понеже се изискваше пълна концентрация, тъй като самата тя се въртеше по оста си, движейки бокена бързо с ръка, така че той заприлича отстрани на спици на колело. Той се опита да ги отбие тромаво, с което напълно я изненада, предвид това, че бе по-бърз и от нея и два от ударите й попаднаха на незащитената му дясна ключица. Чу се тихо изпукване и той падна на колене. Бокенът му отлетя настрани и изтрака по дървения под. Тя приклекна и насочи върха на своя бокен към гърдите му.

Чиста победа.

Лицето на Неджи не излъчваше гняв от загубата, сякаш той бе очаквал именно такъв развой. Той изглеждаше доволен и щастлив...

Какво ставаше тук, по дяволите?!

В същият момент вниманието й бе насочено към двете мъжки фигури до вратата. Баща й се бе отпуснал на една от скамейките, опрял ръце на дървена тояга, която ползваше да се подпира, докато върви. Кучики Бякуя стоеше до него, опрял гръб на стената. По всичко личеше, че двамата са наблюдавали двубоя им и цялата кръв се дръпна от лицето й. Надменното изражение на самурая я вбеси и тя отклони поглед към баща си. Постави внимателно бокена до Неджи, заобиколи го и се приближи до него. Очите на Хиаши я следяха уморено и Хината се притесни само за миг. След това главата на клана Хюга констатира със стържещ глас:

- Хината-чан, не знаех, че си толкова добра по кенджуцу!

А само секунди след това й стана ясно за какво й бе преложил този двубой Неджи... Бе попаднала право в капана! Кучики Бякуя и баща й са я наблюдавали много внимателно и са преценяли нивото й. А тя не ги бе забелязала, заради концентрацията си. Каква глупачка бе!

- Татко... - започна, но бе прекъсната отново от него:

- Досега се двоумях дали е редно да те пратя в Сейрейтей, но след това, което видях тук, нямам вече никакви съмнения! - после Хиаши се обърна към Кучики и попита: - Вие какво мислите, Бякуя-сан?

Хината осъзна, че всичко зависи от капитана, който я гледаше съсредоточено без да мигне. Мечът му висеше на кожения колан на хакамата му. Полите на хаорито се вееха от лекото течение, проникващo през единствения отворен прозорец. Тънки кичури черна коса се спускаха по широкото чело и закриваха едната му полегата вежда. Устните бяха опънати в тънка линия. Осъзнаваше, че всички в момента стоят и чакат отговора му, който той не забави.

- Впечатляваща тренировка - каза без емоция Бякуя, но на Хината й се стори, че признанието му е излязло неохотно от устата му. - Не сте ме излъгали, когато похвалихте уменията на дъщеря си, Хиаши-доно!

- Аз самият съм изненадан от нея - въздъхна тежко баща й.

- Тогава няма за какво повече да говорим и да протакваме време - Кучики Бякуя я погледна втренчено в очите и носа му се вирна нагоре. - Следобед ще изпратя лейтенанта си да ви придружи до Сейрейтей в шинден на Кучики, Хината-сан. Не взимайте много багаж със себе си! Може по всяко време да се прибирате в Шакахо.

Хината стисна устни от гняв. Извърна се леко към Неджи, който последва баща й и самурая в коридора, държейки ключицата си. Силно се надяваше да е успяла да я счупи, но най-вероятно бе само да е пукната. Баща й дори не я погледна. Плъзгащата врата се затвори и тя остана сама. Плачеше й се толкова много, но успя само да седне отново на пода, заемайки поза лотос. Затвори очи и се помъчи да забрави целият свят отвъд стените на залата.

Shinobi · 31 Януари, 2012

Лол браво Прочетох 2-3 поста Надявах се да разкажеш малко и за битки между наруто и саске и без това си ги включила

Cheryll · 1 Февруари, 2012

Не съм се замисляла за битка между тях! По-скоро залагах на други битки, но предвид това предложение, може и да помисля и да направя нещо по въпроса. Благодаря за коментара, Shinobi!^^

И когато се разтопя, ти спасяваш студената ми същност,

залъгваш ме с целувките си...

10.

- Вие сте големи глупаци! – изкрещя Нами вбесено на Луфи и Зоро.

В кухнята бе хладно и се носеше приятна миризма от печката, където Санджи бе решил да приготви палачинки за закуска. Зоро се бе облакътил на кухненската маса и бе стиснал главата си между дланите си. Нами предполагаше,че го боли страшно много само от мисълта, че катаните му ги няма. Така му се падаше на този идиот! А тя го мислеше за по-здравомислещ от Луфи… Каква глупачка бе, за да вярва сляпо на това! От другата страна на масата Луфи безгрижно тъпчеше в устата си няколко палачинки, а Усопп се бе свил в ъгъла до вратата, проверяваше миризливите си бомби и изглеждаше странно незаинтерисован от назряващият скандал рано сутринта.

- Кой ви разреши да напускате къщата? – продължи с назидателен и гневен тон Нами. –Изчакахте да заспим и веднага офейкахте, сякаш Коноха е някаква дестинация от туристическо пътешествие и може да бъде разгледана…

– Защо не каза, че тук не трябва да се носят катани и всякакъв вид друго оръжие? – попита глухо Зоро без да вдига поглед от масата. – Тогава нямаше да ги мъкна със себе си и изобщо нямаше да се стига до подобен инцидент.

- Зоро, ако не беше ти русия избухлив тип щеше да ме наръга с онези ками, дето ги въртеше в ръцете си – тежко каза Луфи с пълна уста.

- А ти трябваше да си затваряш устата! – изсъска през зъби Зоро и вдигна глава. Очите му горяха с някакъв адски пламък, от който Нами настръхна цялата. Матовата кожа около устните му бе побеляла от ярост. Изглеждаше уморен и нещастен, но Нами не го съжали. Предположи,че и Зоро бе се възпротивил яростно, ако само узнаеше, че някой го съжалява. – Защо, по дяволите, трябваше да казваш, каквото каза?

Луфи вдигна развеселено вежди нагоре и устата му се изви в пренебрежителна гримаса.

- Не е важно какво съм казал или не съм казал – уточни бавно. –Важното е, че онзи глупак не можа да приеме простичката истина, че на света може да съществуват хиляди готвачи, които могат да сготвят рамен по-добре от онзи в „Ичираку”. С увереност мога да кажа, че Санджи може и по-добре да готви.

Готвачът не реагира на похвалата. Усопп запремята бомбите като жонгльор, напълно погълнат от собствените си мисли. Лицето на Зоро не се промени няколко секунди, след това отново скри лицето си в шепи.

- Ти си идиот – въздъхна примирително той.

Луфи повдигна рамене и отново се зае с палачинките в чинията си. Нами седна на стола до Зоро, небрежно постави лакти на масата и продължи този път малко по-спокойно:

- Добре, че никой не е полюбопитствал малко повече за вас, иначе досега да сме задържани в Адмиралтейството. Жената, която ти е взела катаните, ви е помислила за безопасни авантюристи – сви вежди и додаде: - Забравих да те питам, Зоро! Как изглежда тази жена-самурай?

- Най-хубавата жена, която някога съм виждал! – изрази възхитата си Луфи, преглъщайки набързо поредната палачинка. – Висока, със странна лилава коса и тъмна кожа. Има страшни ци…

- Русият нинджа я нарече Йороучи – прекъсна го рязко Зоро. Мълчанието на Нами го накара да вдигне глава към лицето й. Изумлението, отпечатано на него, го накара да изтърси раздразнено: - Какво толкова казах? Коя е тази?

- Шихоин Йороучи-сан – въздъхна тежко Нами. – Глава на клана Шихоин от Сейрейтей. Семейство Шихоин е едно от петте аристократични клана на Коноха.

Зоро прокара пръсти през късата си коса и черните му очи се присвиха.

- Голяма работа! – изръмжа. – За мен си остава една нагла, тъпа кучка… Още тази вечер ще си взема катаните!

- Как ще си вземеш катаните? – гневно го запита Нами. – Ще се промъкнеш в дома й?

- Точно това мисля да направя – отговори Зоро.

- Тя не живее в обикновен дом! – изкрещя Нами. – Охраната на яшики няма да те пусне. В имението на Шихоин, Бенишидаре, също има охрана. Заловят ли те, ще заловят и нас! По дяволите, Зоро, ще стоиш тук и няма да мърдаш! Заради теб ще се озовем в Кодемачо…

- Какво е Кодемачо? – попита без емоции Усопп. – Шинден на даймиото?

- Шинден на даймиото се казва Кататане – Нами се полуизвърна към него. – Кодемачо е най-известният затвор на Коноха.

Зоро се надигна от стола си и тялото му заплашително се надвеси над Нами.

- Искам си катаните – Гласът му бе равен и спокоен. – Тази толкова специална дама няма да разбере за присъствието ми в дома си.

- Зоро, ти не знаеш коя е тя…

- Все ми е тая коя е тази лигла! Не трябваше да ми взима катаните.

- Но…

- Отивам да си лягам! – прекъсна я той. – Нали каза, че ще отиваш при сестра си? Какво правиш още тук?

Той прекоси кухнята и вратата се хлопна зад него. Нами бе останала без думи, прекалено шокирана, за да каже нещо в отговор.

- Нами-сан, няма повод за притеснение! –успокоително каза Санджи с гръб към нея. – Това е решение на Зоро и нищо не зависи от теб. Нека да се пробва да си вземе катаните.

- Ще го заловят – прошепна Нами. – Защо подценявате самураите?

- Никой не ги подценява, - промърмори Санджи. – но аз си мисля, че подценяваш Зоро.

- Не го подценявам Санджи, притеснена съм за него!

- Няма от какво да се притесняваш! – Луфи се облегна назад, обърсвайки устата си със салфетка. – Мацката е страшно красива. Завиждам му на Зоро, че има възможност пак да я види.

- Мацката, Луфи, не е просто мацка с хубав балкон – повиши тон за сетен път Нами. Лицето й почервеня и тупна с юмрук по масата, преди да се изправи рязко, бутайки театрално стола си. С това привлече изненаданите погледи на всички в кухнята и при друг случай би се разсмяла на зяпналите им физиономии, но сега бе твърде гневна и притеснена, че да погледне на ситуацията от комичната й страна. – Шихоин Йороучи-сан в никакъв случай не е просто мацка! Тя е самурай и много добре владее меча. Яшики на Коноха и Сейрейтей не са просто квартали. Там не може да се влезе така лесно, както си мисли Зоро, а всички вие сте глупаци, ако мислите като него…

Знаеше, че прекалява и че Луфи би реагирал подобаващо – да се разкрещи, да изсумти, да изрази по някакъв начин обидата си или възмущението от думите й. Но онова, което очакваше от капитана на „Гуен Мери”, дойде от Санджи. Той хвърли тигана, с който приготвяше палачинките през отворените врати на градината, сепвайки както нея и Луфи, така и Усопп. Не се обърна, но следващите му думи бяха адресирани към нея:

- Достатъчно! – Задържа малко дъха си, преди да продължи с влудяващо спокоен тон: - Нито Луфи, нито Зоро, нито Усопп или аз заслужаваме такава обида. Вместо да ги защитиш или да вземеш тяхната страна, реши да се държиш като учителка. Не ти ли се струва нагло и грозно, че да говориш по този начин на нас?!

Нами отвори уста, за да възрази, но бе преварена от следващите думи на Санджи,които повториха тези на Зоро:

-Нами-чан, искахте да идете при сестра си, нали?

-Санджи…

-Вървете! – изкрещя той.

Тя изпъна рамене, отмятайки късата си коса назад. Устните й се свиха, сякаш бе изяла нещо кисело и демостративно напусна кухнята. В гърдите й бушуваше такъв гняв, че това я накара да продължи по коридора и да изкачи извитото стълбище към втория етаж. Къщата в Ропонджи нямаше много стаи и още вечерта, когато пристигнаха, се наложи да се сместят като Санджи и Зоро трябваше да спят в една стая, а Усопп и Луфи – в друга. Нейната стая бе в дъното, но тя не се насочи към нея, а дръпна плъзгащата се врата на първото помещение. Зоро още не си бе легнал и тъкмо събличаше бялата си тениска през главата. Обърна се към нея и вдигна вежди, съзрял гневното й лице.

- Няма да го направиш, нали? Няма да ходиш никъде тази вечер, нали?! - започна отново тя.

- В момента не ми се говори – отсече той с тих, неутрален тон. Ръцете му се пъхнаха под пояса и го разви от кръста си, оголвайки плосък, равен корем, който не я притесни изобщо. – Искам да си легна.

- Не разбираш ли? Тя е самурай. Владее повече техники от теб и е обучена да бъде воин. Бенишидаре се намира във вътрешен двор на яшики, наречен Сейрейтей и достъпа там е невъзможен. Йороучи-сан умее много повече от това да върти меч. Тя е… харагей. Достигнала е такива нива на самоусъвършенстване в бойното изкуство, до които ти нямаш допир, Зоро!

Той бе навел глава надолу и дори да я слушаше, не си даваше вид, че разбира думите й. Изглеждаше й далечен и откъснат, сякаш ги делеше не две стъпки разстояние, а цял океан. Защо не разбираше думите й? Защо подценяваше самурая?

- Спи ми се много – отвърна той бавно и развърза връзките на панталона си. Седна на високото легло, събувайки ботушите си. После се изправи и с рязко движение го смъкна надолу без да показва и най-малко притеснение или срам, че Нами го вижда гол. – После ще говорим.

През спуснатите щори проникваха нишки слънчева светлина и в полумрака се гонеха прашинки. Обви ги тишина – толкова плътна, толкова осезаема, че в гърлото й заседна буца. За нейн най-голям ужас очите й се напълниха със сълзи. Премигна бързо, за да прогони тази издайническа слабост, но това не остана скрито от него.

Зоро се приближи към нея и лицето му се надвеси над нейното. Черните очи бяха премрежени от миглите му, а чертите на лицето му се отпусната в спокойна и ведра гримаса. А уж бе гневен. Ядосан. Недоспал. Ръката му се вдигна и той погали с пръст гладката кожа на скулата точно под дясното й око. Стори й се, че очаква всеки момент сълзите й и тръсна глава, за да се освободи от ласкавото му докосване.

- Чуваш ли изобщо какво ти говоря? – попита тихо Нами.

- Притесняваш ли се за мен? – отговори й с въпрос той. Лицето му се приближи към нейното и чак сега Нами осъзна какво се кани да направи той. – Страхуваш се, че ще ме заловят ли?

- Не! – отсече рязко тя само за да разклати самовлюбената му увереност. – Страхувам се, че заради теб всички ще се озовем в затвора.

Доводът, който изтъкна сега бе този, за който не бе помисляла по-рано, но не можеше да му признае нещо толкова обезпокоително като чувствата си. Зоро обаче сметна думите й за чиста монета и от гърлото му излезе сух, стържещ смях, който я накара да свие вежди в недоумение.

- Малката ми Нами – каза след това Зоро. – Знаех си, че никога не би се променила. Винаги си мислила първо за себе си и собственото си благополучие и тогава за другите. Бих се учудил, ако ми бе казала друго. Например, че се страхуваш за мен…

- Каква намекваш, по дяволите? – изсъска през зъби тя. Гневът й се разля по лицето й и той се усмихна криво на гримасата й.

- Нищо не намеквам – с досада отвърна той и я блъсна леко към вратата. – Махай се!

Обърна й гръб и се насочи към леглото. Тя плъзна поглед по голия му гръб надолу, отбелязвайки, че има стегнат, малък задник и дълги крака и ако не бе гневна, щеше да се изчерви. Вместо това го последва до леглото, където той се зави и й обърна гръб.

- Моля те, Зоро, не прави глупости! Моля те!

- Спи ми се, Нами-чан – глухо каза той. – Върви си!

- Но аз…

Зоро се извърна към нея и очите му блеснаха в сумрака. После изтърси:

- Ако останеш тук, ще приема, че искаш да споделиш леглото ми. Макар да съм уморен и да ми се спи, мога да ти обърна подобаващо внимание. Искаш ли да разбереш какво означава това? – Нами изсумтя и се насочи към вратата. – Дори онази лигла-самурай със сочните си цици сега ми действа… възбуждащо!

Последвалият смях я накара да затръшне вратата и да напусне къщата без да се обърне назад. После нае рикша до Акасака.

***

Сградите на дзайбацу на Кучики се намираха само на една пресечка от къщата, в която Айзен Соуске бе решил да пребивава, докато се намираше в Коноха. Това не бе наглост или подценяване на опасността, ако бъдеха разкрити. Улкиора знаеше, че Айзен не прави нищо на случайността, но решението му да влезе в Коноха и да се представя като Ито Шинджи бе… стряскащо и неочаквано. Още по-учудващи бяха посещенията в квартала на удоволствията Акасака. Три месеца бяха нужни на Айзен да открие човека, който търсеше там, но това не бе някой друг, а една гейша. В началото Улкиора се заблуди, че господарят му е търсел Темари. Все пак макар и гейша тя бе високоплатена компаньонка, но също така бе и сестра на Казекагето на Сунагакуре. Отношенията им бяха хладни и политически и тя не представляваше опасност за никого. Нейният данна също не бе толкова интересен – имаше слухове, че е от клана Кучики, но не бе Бякуя. Някой негов роднина от второстепенно семейство, но не и от главното, което се състоеше само от брата и сестрата Кучики. Тези предпоставки до последно залъгваха Улкиора, че целта на Айзен е Темари.

До сега.

Седеше в хола на малката къща, която господарят му бе наел за трите месеца престой в Коноха. На дървената масичка пред него бяха пръснати документи и снимки и Улкиора държеше снимка на Харуно Иноуе. Бездушните зеници на зелените му очи се плъзгаха бавно по плавните черти на лицето й и изглеждаше… учуден. От другата страна на масичката Айзен го наблюдаваше внимателно и извитите му в усмивка устни показваха на Улкиора, че се забавлява. Айзен току-що го бе просветил в истинските си намерения и целта му го бе изумила.

- Сигурен ли сте в това, Айзен-доно? – попита накрая Улкиора и остави снимката на дървения плот, облягайки се назад. – Ами ако тя не е човека, който всъщност търсите?

Айзен потърка брадичката си и въздъхна мелодраматично.

- Предателят, който даде родословното дърво на клана Харуно, в никакъв случай не трябва да се подценява. Сам видя, че на хартията са инициалите на Сано и печата на даймиото, освен това се вижда ясно, че документа е пред разпадане, за да бъде фалшифициран толкова лесно.

Улкиора отново взе дългия навит пергамент оризова дебела хартия, подпирайки горния му край с лявата си ръка и разгъвайки го с дясната. Да, печата на даймиото бе най-отгоре, а подписа на Харуно Сано удостоверяваше документа най-отдолу. Имаше и лек отпечатък на печат – дракон, чието тяло образуваше кръг и захапал опашката си. Несъответствията в главното семейство на Харуно бяха там, също и престъплението, което бе извършил Сано. Улкиора добре си спомняше деня, в който Айзен научи за интригата между даймиото и клана Харуно, после бе насочен да търси истината сред аристокрацията на Коноха. Наследниците на клана Хокура бяха измрели малко след смъртта на Четвъртия Хокаге, а именията и тяхното дзайбацу на Мотойоши-чо е било заграбено от Сано. Синът на Минато - Узумаки Наруто, също имаше дарбата на този клан, но Кюби бе запечатала способностите му със жестоката си аура. Той можеше да се развие до онова, към което Айзен изпитваше огромен интерес, но реяцуто му бе замърсено. Кръвта, колкото и да бе маловажна – също. Трябваше му реяцу от клана Хокура – чисто, неподправено, силно, носещо в себе си доброта. Такова, каквото Харуно бе откраднал предвидливо преди седемнадесет години. Да научат, че Сано-доно е взел най-малкото дете от Хокура и бе избил цялото семейство след смъртта на Йондаиме, не бе изненадващо. Улкиора до последно си мислеше, че това са поредните слухове, които съдържаха в себе си повече лъжа, отколкото истина. Но сега държеше родословното дърво на Харуно – документ, откраднат от сейфа на Сано, но сега бе достояние на Айзен.

Онова, което бе извъшено, бе написано черно на бяло и не можеше да се скрие. Истината, че дъщерите на Харуно са всъщност последните наследници от трите нинджа-кланове, не бе вече предвидливо пазена тайна. Единствената дъщеря на Сано-доно – кръв от кръвта му и плът от плътта му, бе Сакура. Втората след първородната - Иноуе, бе с кръвта на Хокура, близка родственица на Узумаки Наруто. Третата - Нами – наследницата на Учиха. Години след това Итачи бе избил целия клан Учиха без брат си Саске и Нами, която тогава е била на три години и е живяла в Кокурюкай, като дъщеря на Сано-доно. Най-вероятно Итачи не е знаел тези подробности, но в действията му е имало някакви задкулисни игрички на даймиото и Харуно.

И ето сега – три момичета, наследници на най-влиятелните кланове на Конохагакуре, са били събрани и отгледани в едно семейство. Целта на Сано-доно бе неясна и нелогична, но Улкиора вече не се съмняваше, че е имал на предвид нещо грозно. Никой не знаеше за тези подробности, но Айзен от скоро бе започнал да се интересува от Хокура – нинджа-клан с огромно реяцу, способно да засича аранкари и да се бие само с душевна сила без използване на катани, без шикай или банкай и без да са шинигами-воини, сключили договор с Бог на Смъртта. Тяхната сила бе във владеенето на душевните печати, заключващи природни стихии или демони. Узумаки Наруто бе единственият от Хокура, заключен с такъв печат, за да се затвори Кюби, ала силата му в никакъв случай не бе чиста. Бе вечната борба между човешката доброта на клана си, чиито наследник бе и прокълнатата сила на Лисицата, затворена в него. Какво успокоение за Айзен бе, че другия наследник на Хокура бе чист и все още неосъзнал силата си. Не бе овладяла нинджа-стилове,защото бе избягала от Академията само на осем и се бе скрила в Акасака. И въпреки уникалното реяцу, не бе усетена и от Сейрейтей. Какво щастливо стечение на обстоятелствата! Харуно бе успял да скрие всичко това през всичките тези години. Дори Иноуе не знаеше това. Нами-също.

Предполагаше, че и Сакура също нямаше да знае това, а след като бяха преминали детската възраст, нямаше и да научат нищо. Каква отвратителна ирония бе това – Хокура, Харуно и Учиха, винаги са враждували по между си. Сега дъщерите им бяха отраснали заедно като сестри и макар да бяха разделени, Айзен предполагаше, че имат нужната връзка, която да ги сплотява. Каквото и да бе, на него му бе нужен само чистия и неомърсен наследник на Хокура и го бе открил. Оставаше да се изпълни последната точка от плана и Улкиора предполагаше каква щеше да бъде тя още преди Айзен да я каже на глас.

- Трябва да отвлечеш Харуно Иноуе! – заповяда отсечено Айзен.

Улкиора наведе глава към снимката на момичето, после кимна.

- Няма да е добре, ако го направя по този начин – възрази меко той. – Айзен-доно, позволете ми да действам така, както сметна за добре! След онова, което й кажа, тя сама ще тръгне без да се противопоставя.

- Нещо си наумил? – Вдигна вежди Соуске. – Няма да те питам какво е, но щом мислиш, че можеш да го направиш по-лесно и безшумно, няма да те спирам.

- Нападението миналата вечер, макар да не е поръчано от нас, в този момент е дошло като по поръчка. Изчезването на една от сестрите Харуно няма да предизвика безпокойството в Сейрейтей. Кучики ще си помислят, че някой има зъб на Харуно, а нинджите не ги интересуват – поясни Улкиора. – Така няма да се вдигне тревога, а ние ще разполагаме с цялото време на света да се подготвим, без да се притесняваме, че ще ни дишат във врата. Интересно, Айзен-доно, кой ли е зад нападението на площада?

Въпросът не изненада Айзен. Вероятно и той бе мислил за поръчителя.

- Враговете на Харуно са много. Учиха също не са невинни – отговори той и метна многозначителна полуусмивка на Улкиора. – Но не са Акатски. В това мога да съм абсолютно сигурен – замълча малко, после допълни: - Утре тръгваме за Лас Ночес... С нея. Гримджоу ще дойде по обяд, за да ни придружи. Предполагам, че се опитва да се засече с онова временно шинигами, с което много иска да се бие. Дано само не направи някоя глупост и се надявам да го спреш на време, ако стане нещо подобно. Разполагаш с предостатъчно време да я накараш да тръгне доброволно с нас.

- Да, Айзен-доно – Улкиора се изправи и се поклони ниско. – Отивам да се видя с нея.

Айзен дълго стоя замислен, вперил поглед в затворената врата. Предвкусваше победата си. Имаше чувството , че усеща силата на Хокура на своя страна и това го изпълваше с доволство.

voileta · 2 Февруари, 2012

Zaps:

Razzormaw · 3 Февруари, 2012

Хех и мен искаше да ме цака класната с руски понеже бях едно от "светилата" в класа с доводи, че руският се използвал навсякъде и повечето машини и уреди били също на руски. Ама батко не пасе трева и не обичат да му казват какво да прави затова игнорирах този иначе прекрасен славянски език. Колкото за това, че не го знаеш добре си е минус както казах, но като човек живял в чужбина мога да кажа, че станах свидетел не веднъж как езика на жестовете в комбинация с парите отварят всички врати. А за японския ще се поразровя пак из търновските книжарници може и да барна нещо.

Cheryll · 7 Февруари, 2012

но като човек живял в чужбина мога да кажа, че станах свидетел не веднъж как езика на жестовете в комбинация с парите отварят всички врати.

Горната ти мисъл е съвсем правилна^! От пет години всяко лято ходя в Гърция и досега съм научила две-три думички, по принцип соча и говоря на български и явно пак съм разбрана, защото засега съм нямала проблем! Руският език при мен е вкоренен, ако мога така да се изразя. Когато пиша неведнъж ми се е случвало да обърна словореда на изреченията, типично руски подход. Ето защо, съвсем естествено е да не бъда разбрана!

11.

Сакура бавно се събуди. Слънчевата светлина зад тънката кожа на клепачите й я подразни болезнено. Пулсираща болка разкъса слепоочията й и тя прилепи длани към тях, изправяйки се бавно в леглото си. Косата се спусна покрай лицето й и тя отметна с досада отделни кичури, залепнали по бузите и врата. Тънки струйки пот се стичаха между гърдите й, а после въздуха изстуди горещото й голо тяло. Потръпна. Прозорецът е отворен, констатира вяло и вдигна замъглените си очи към него. Тъмната сянка пред светлия правоъгълник на рамката се избистри. Саске бе седнал на перваза, скръстил краката си и в ръката му димеше цигара. Никога не го бе виждала да пуши и веждите й се вдигнаха озадачено.

Той не й се усмихна, впил черните си очи в нея. Напълно облечен, това й напомни, че тя самата е гола и припряно придърпа завивката към брадичката си. Спомни си изминалата нощ и това не й помогна да се почувства по-добре. Беше мъчение, както за чувствата й, така и за тялото. Остра болка прорязваше скута й, усещаше се преразтегната и протъркана, а мускулите от вътрешната страна на бедрата й се бяха стегнали от необичайно и странно натоварване. Нито веднъж не бе успяла да се отпусне и напрежението сега я омаломощаваше още повече. Преди време си въобразяваше, че първия път с него ще остане в спомените й като незабравимо и прекрасно изживяване. Мислеше си, че ще се отдаде на мъжа, когото обича… Сега я болеше от реалността. Саске не се оказа принца на бял кон, нито се бе постарал загубването на девствеността й да остане хубав спомен, а тя дори не изпитваше благодарност или някакво по-дълбоко чувство, колкото и да искаше. Бе сигурна, че ако успее да почувства нещо, ще й помогне да изгради някаква връзка със Саске. В гърдите й се надигна възмущение, гняв и обида и изумена осъзна, че изпитва към Саске всичко друго само не и благодарност.

- Студено ли ти е? – попита той.

Сакура примигна няколко пъти, но устата й не се отвори, нито даде отрицание или потвърждение на въпроса му. Въпреки всичко Саске хвърли цигарата си и затвори прозореца. Приближи се към леглото, приседна до нея в края му и пръстите му се провряха през гъстите, живи кучури на розовата й коса. Докосването му я накара да потрепери от студ, но не се отдръпна. Зелените й очи се забулиха в мъгла и тя горещо се замоли той да не направи онова от изминалата нощ. Но следващите му думи я изненадаха още повече:

- Искам да се преместиш в Суикацу.

Имението на Учиха се намираше в покрайнините на яшики. Делеше го само каменна стена от жилищните квартали Сендай на простолюдието, но не това я разтревожи. Саске очакваше от нея да се подчини на желанието му. Годежът им бе минал, а това му даваше право да изисква от нея всичко. Не можеше да не му се подчини, но й трябваше време, докато асимилира случващото се.

- Добре – Пръстите й се вкопчиха в завивката и се насили да се усмихне. – Разбира се.

- Ще можеш ли да го направиш до няколко дни?

Думите му се сипеха една след друга, а желанията му бяха съвсем в реда на нещата, но и трябваха няколко секунди преди да кимне утвърдително.

- Да. Ще мога.

- Радвам се – Ръката му дръпна завивката от гърдите й и тя извърна поглед от неговия, поемайки си дъх на пресекулки. Онова, от което се страхуваше, че би могло да стане, сега бе на път да се осъществи. Усети дланта му на лявата си гръд и наведе глава надолу. Ярката светлина на деня бе прекалено безпощадна и откриваше всичко. Сега виждаше как наглите му пръсти обвиха полукълбото, а плътта й безсрамно се разля извън шепата му. Винаги бе мразила гърдите си – прекалено големи с твърди, малки зърна. Изненадващо бе, че можеше да има нещо толкова женствено като големи гърди. На тренировките, на които я подлагаше Цунаде, само й пречеха. Още си спомняше как не можа да се провре в една цепнатина на изпитанието преди няколко месеца, макар да се опита да го направи странично. Но онова, което на нея й причиняваше неудобство, в очите на Саске представляваше изкушение. И тя го виждаше.

Затвори очи и се отпусна назад.

Докосването му бе нежно, после внезапно стана агресивно, а след това усети и езика му. Устата му засмука зърното й , а езика му се завъртя бавно в нежна ласка. Съзнанието й изплака от болка и тялото й се стегна. Вкопчи пръстите си в юмруци и стисна зъби, за да не изкрещи панически и да го отблъсне от себе си.

Саске се дръпна тъй внезапно, както бе започнал и тя полуотвори очи в мига, в който той се изправи от леглото и се насочи към вратата. Обърна се към нея и каза дрезгаво:

- Ще освободя дясното крило на Суикацу за теб – после допълни: - Тази вечер ще можеш ли да дойдеш?

- Не – излъга тя. – Ще карам две смени в болницата и няма да мога.

Не почувства угризения, че го бе излъгала така. Идеята й дойде внезапно и предполагаше, че Куросаки-сан нямаше да възрази за желанието й да поеме и нощната смяна. Можеше да вземе част от пациентите на Тенма да му помогне със спешните случаи. Самата тя имаше пациенти, които се нуждаеха от нея. И тази мисъл я оживи.

- Тогава утре ще дойда да те видя – кимна Саске.

Сакура придърпа отново завивката към брадичката си.

- Добре.

Вратата се затвори след него. Трябваше й доста време, докато успее да стане, увивайки завивката около тялото си. Погледна надолу и видя кръвта си по чаршафа, което я изпълни с внезапна ярост. Издърпа чаршафа от футона и отвори вратата на стаята си. Запъти се по стъпалата към банята, намираща се на долния етаж и мимоходом даде навития на топка плат в ръцете на една прислужница, с която се разминаха в коридора.

- Изпери този парцал! – заповяда сухо Сакура, а после влезе в банята на персонала без да дава обяснение на учуденото момиче.

Топлата вода й помогна да отмие част от спомените си. Почувства се по-добре, а внезапното хрумване, което я осени успокои донякъде съвестта й. Работата бе единственото решение в случая и само изтъкването й като довод би могло да ограничи присъствието на Саске до личния си живот. Сакура можеше да се обзаложи със себе си, че той нямаше да я ограничи. И двамата бяха нинджи. И двамата познаваха дълга и даваха нужната цена. Нямаше значение, че по някое време той се бе отказал от него. В крайна сметка бе разбрал тежестта на клетвата си и се бе върнал. Конохагакуре бе върнала последните наследници на Учиха отново в лоното си, а Саске бе спечелил нея – принцесата на клана Харуно.

Не можеше да определи какво чувства, след като той бе вече консумирал връзката им. Емоциите бяха твърде много и преливаха една в друга, за да могат да бъдат разграничени така лесно. Но ако преди това усещаше безразличие и празнота, сега успя да почувства вина, че не можеше да му отвърне със същото. Отдалеч му личеше, че той изпитва към нея много повече от гонене на амбиции. Може би дори я обичаше, колкото и невярващо да й звучеше, ако го бе изрекла на глас. А тя не можеше да му отвърне дори с капчица благодарност.

Терзанията й не угаснаха. Продължиха да я ръчкат като с нагорещен шиш, дори след като се облече и върза косата си на дебела плитка, която нави на стегнат кок. После напусна Кокурюкай и се запъти към портите на яшики. В десет сутринта главната улица бе като мравуняк от хора, като разноцветна река, която променяше посоката си постоянно. Имаше четири часа, докато застъпи смяната си и Сакура реши да посети Иноуе. Но когато отиде в окията, Тацуки й съобщи, че сестра й още спи и ако може, да дойде по-късно. Разочарованието й я накара да тръгне към Академията. Разговорът със Шикамару изведнъж изплува в съзнанието й и сега имаше идеалната възможност да поговори с Наруто и да го разпита по-подробно.

Намери Наруто на стъпалата на Академията, стиснал главата си между дланите на ръцете си и това болезнено й напомни за нейната поза сутринта. Приседна до него и разроши русата му коса в опит да го подразни невинно. Той мразеше някой да го третира като дете, но изглежда днес дори нямаше сили да изрази недоволството си.

- Хей! Какво става? – весело попита тя. – Нямаш ли часове?

- Имам два свободни часа – оповести той с омърлушен тон. – И изглежда днес ми е последния работен ден в Академията – Наруто извади сгънат плик от джоба на анцуга си и й го подаде. – Получих това писмо сутринта. Знаеш ли подробности?

Листът в плика имаше подписа на Цунаде и печата на даймиото. Погледът й премина по текста и сбитото съдържание я накара да извие удивено вежди.

- „Уважаеми Узумаки-сан, - започна да чете на глас Сакура. – имам честта да дам начало на новата Ви мисия. Предстоящата година, считана от утре – 14 май, Ви задължавам да започнете обучение в Сейрейтей, където трениращия Ви учител ще бъде Капитана на Втори отряд Сой-Фон. Моля, елате следобед в пет до кабинета ми в сградата на Хокагето, за да се запознаете с подробности около новото Ви назначение…” – Сакура вдигна поглед от листа и повтори: - Сейрейтей?!

- Какво е намислила, по дяволите?

- Не знам – Вдигна рамене тя. – Но дори и Шизуне не ми е казвала нищо. Вчера бях при Цунаде. Тя също не спомена нищо. Но… - Сакура тръсна глава. – в Сейрейтей? Ти?!

- Това е много интересно, нали? До днес дори нямах достъп до яшики, а сега съм на обучение в Сейрейтей – Сарказмът му бе като удар с камшик, което я заболя.

- Наруто…

- Не те смятам за виновна – подметна той. – Но много неща ми се струпаха напоследък. Тази нощ в „Ичираку” имах малък инцидент с едно туристче, а на площада преди това съм сигурен, че усетих чакрата на демон…

- Трябва да поговорим за това – Сакура подпря лакти на коленете си, привеждайки се напред. – Шикамару успя да ме просветли, но ми се вижда малко…

- Никога не съм усещал такава чакра! Може би само Гаара има нещо такова, но нека не забравяме, че познавам само него като Джинчуурики.

- Аз мога да усещам чакри, но Себастиан Михаелис да е демон?! Повярвай ми, щях веднага да усетя подобно нещо!

– Никой не оспорва качествата ти, най-малко пък аз – Наруто хвана тънката й китка в шепите си. – Но не мога да се излъжа в онова, което усетих… - Той смачка на топка листа със заповедта на Цунаде.

- Чакай!

- Разбери, Сакура-чан, че не мога да се излъжа толкова лесно! – Свъсените вежди на Наруто я накараха да издърпа ръката си от пръстите му и тя подпря глава на дланта си. – Три години Джирая-сенпай ми помогна да откривам реяцу и мога да се закълна, че усетих такова, каквото има Гаара.

- Реяцу? – повтори тя непознатата дума. – Какво е това?

- Чакра – отговори бързо Наруто, но след това махна с ръка. – Дълго е за обяснение. Знам, че ще ти се стори откачено, но искам просто да ми повярваш! Усетих чакра на демон!

- Наруто!

- Повярвай ми! – настоя той. – Преди време щеше да ми повярваш. Направи го сега!

- Щом е толкова важно за теб, да поговорим с Цунаде… или дори с Какаши – предложи тя. – Знам, че Какаши е тук и би могъл да се заинтересува повече за твоя разказ за освободения демон.

- Късно е – Наруто въздъхна тежко, прокарвайки длан през лицето си. – Следобед съм в кабинета на Цунаде, до довечера може да съм в Сейрейтей. Къде ще намеря Какаши?

- Аз ще се заема с това. По принцип е в сградата на Хокагето, за това ще мога да го намеря лесно утре или вдругиден, когато имам тренировка при Цунаде.Пък и освен това Саске пожела да се преместя в Суикацу и ще мога да наблюдавам иконома отблизо. Това ще те успокои ли?

Лицето на Наруто се отпусна. Сакура усети как напрежението отлетя от душата му и също почувства облекчение. Вдигна ръка и погали бузата му. Трепна, напипала наболата му брада. Не бе момче, нито тя бе момиче. Групата им се бе разпаднала преди три години и всеки бе израснал самостоятелно, отделен от другите. Нито Саске, нито Наруто бяха момчета и годеникът й бе доказал това. Предполагаше, че и Наруто изпитва същия нагон като Саске, макар да й бе трудно да повярва в това.

Ясните му сини очи се впиха в нейните и на устните му изгря пряма усмивка, толкова заразителна и импулсивна, че и тя му отвърна.

- Сигурен съм, Сакура-чан, че икономът не е толкова обикновен, колкото изглежда – рече той. – Надявам се, че това ще те амбицира да го наблюдаваш – Мисълта му се отклони в друга посока и той попита: - Говорили ли сте със Саске? Някаква промяна?

- Не – отвърна бързо Сакура. – Не сме приказвали за миналото. Няма нужда, нали?

- Вероятно – Наруто въздъхна. – Но той се върна. Онова, което и двамата искахме най-много.

- Да – Сакура извърна лицето си от неговото. – Трябва да тръгвам.

- Имаш време – Наруто вдигна ръка и почука с показалец по циферблата на часовника си. – „Ичираку”?

- Това предложение за късна закуска ли е? – засмя се тя.

- Разбира се – Той се изправи и я издърпа. – И двамата сме свободно. Освен това можем да се обадим на Ичиго да намине.

- О!

- Хайде! – Наруто я повлече без да се колебае. – Там ще си поговорим повече за… иконома.

Сакура го последва със смях. Проблемите и угризенията й се дръпнаха встрани и тя се почувства лека като перце.

- На мен пък ми се струва, че няма да говорим само за безличния иконом.

- Въпреки, че вече си сгодена, се изкушавам да проведа разговор и за нас двамата – Той закачливо й смигна, когато изравниха крачките си и се спуснаха по алеята към улицата. – Тук трябва благоприлично да се изчервиш, Сакура-чан!

Разговорите им бяха като игри. Импулсивни. Неангажиращи. Доста трудно й бе да свикне с природата на Наруто, склонна да флиртува с всяка една жана, с която разговаряше. Ичиго също се включваше, но обожанието им към нея и дръзките закачки не прекрачваха някакви граници, нито я накърняваха.

- Не ти ли е хрумвало, че в мен изобщо няма благоприличие? – засмя се Сакура. Лъжеше и него, разбира се. Ако съдеше по реакциите си от предишната нощ със Саске, бе изпълнена със срам и благоприличие, до толкова, че дори не успя да се отпусне. Но не бе нужно Наруто да знае подробности около интимния й живот!

- Ще ти отговаря, че си идеала ми за жена. Красива. Умна. С хубави цици и страхотно дупе! – Той вдигна ръце отбранително и отстъпи назад. – Моля те, само не ми разкрасявай физиономията! Така съм си грозен, пък и искам да уплаша капитана от Сейрейтей.Току-виж откаже да ме обучава.

Сакура се изкикоти и хвана Наруто под ръка. После склони глава на рамото му.

- Ще ми липсваш, Наруто, когато отидеш при самураите – изрече тъжно и преглътна огромната буца в гърлото си. – Много ще ми липсваш!

***

- Иноуе-сан!

Гласът на Тацуки проникна в съня й и тя отвори очи. Стаята й тънеше в мрак, дори и зад щорите не проникваше никаква светлина. Колко ли е часът? Иноуе седна вдървено и разтри мускулите на врата си. Все още не бе свикнала с такамакура, но поне не се събуждаше по няколко пъти през нощта, за да положи главата си по-удобно, макар удобството да бе най-малката подробност за тази дървена подлога.

- Иноуе-сан? – повика я за пореден път Тацуки.

- Да? Да, събудих се вече – Иноуе прочисти гърлото си. – Колко е часът?

- Десет и половина – отвърна и слугинята. – Трябва… да дойдете веднага в преддверието!

В замъгленото й съзнание се промъкна тревога, заради тембъра на Тацуки. Никога не я бе събуждала толкова рано, освен ако нямаше часове в училище. Чайните на Акасака отваряха след четири следобед, а частните партита в някои от домовете на аристократите не се организираха толкова рано през деня. Освен това Иноуе ясно усещаше тревогата и безпокойството в гласа на момичето, а това рефлектираше и върху нея, опъвайки неприятно нервите й. Обикновено усещанията й за хората бяха твърде осезаеми, за да може да ги игнорира лесно или да ги отдаде на развинтено въображение, за това и неприятното чувство, че днес я очакват проблеми започна да я човърка.

Прокара ръка през лицето си и върховете на пръстите й докоснаха стегната коса във висок кок. Корените на косата й пареха болезнено и тя изохка тихо.

- Влез, Тацуки! – помоли я меко Иноуе и повдигна вежди, щом видя разтревоженото лице на слугинята, когато вратата се плъзна встрани. – Какво има?

- Преди малко дойде Сакура-сан, но аз я отпратих. Казах й, че сте се прибрали рано сутринта и сте много уморена. Но после… долу… Сега в преддверието ви очаква едно момиче – Поколеба се за миг, после каза на един дъх: - Твърди, че е ваша сестра и настоява да ви събудя веднага!

Кафявите очи на прислужницата се преплетоха с нейните. Изумлението й трая само миг. Отметна завивката и скочи на крака. Олюля се заплашително, когато премина тичешком покрай момичето и се спусна по извитото стълбище надолу към първия етаж. На верандата имаше парцал с пълна кофа вода. Явно Тацуки е мила дъските, когато се е почукало на вратата. Иноуе я прескочи, повдигнала долното си кимоно над колената си. Слънчевата светлина я блъсна в лицето и тя без малко да падне на хлъзгавите плочи във вътрешната градина, но бързо възвърна равновесието си. Когато стигна полумрачното преддверие, едва си поемаше дъх.

Не можеше да бъде!

Очите на Нами, същите като нейните, се усмихваха. Стоеше права до вратата и промяната й накара Иноуе да се почувства не на място. Беше малко по-ниска от нея и женствеността й не бе съзряла все още. Издадените кости на скулите бяха остри, а сивите очи изглеждаха по-малки от тези на Иноуе. Устните също бяха малки и по средата имаха интересна чупка, придавайки й детско, невинно излъчване. Косата й бе къса, отрязана на черта, отделни по-къси кичури закриваха веждите и тя изглеждаше като Сакура, когато си бе отрязала косата заради Саске преди близо четири години. Цветът обаче не бе фрапиращо розов и ярък, а смес от светло-кестеняво и червеникаво-русо. Не носеше кимоно, а най-обикновени къси черни панталонки и потниче с тънки презрамки, откривайки тънка талия. Неблагопристойно облекло, разбира се, но Иноуе знаеше, че Нами не се подчинява на никакви общоприети правила.

Шокът от изненадата не трая дълго. Иноуе се разсмя и бурно прегърна малката си сестра, толкова силно, че Нами си пое остро дъх.

- О, сестричке! Ти си тук! – Тревогата и притеснението, което бе изпитала веднага щом се бе събудила, не я напусна, но тя я изтика в някое далечно кътче на съзнанието си. – Ти си тук!

- Да – Нами облегна глава на рамото й и въздъхна шумно. – Снощи дойдох с група приятели.

- Толкова се радвам! – Иноуе се отдръпна назад, отдалечи Нами от себе си и се взря напрегнато в бялото й лице, сякаш искаше да запомни всяка найна черта. – Толкова се радвам, На-чан! Най-сетне си у дома…

- Да, у дома – повтори тъжно Нами и бързо сведе поглед надолу. – У дома…

Иноуе нарочно пропусна горчивината на тона й и я хвана за ръка, насочвайки се към вътрешната градина. Бялото тънко кимоно, с което бе спала се оплете около глезените й и тя го издърпа с другата си ръка нагоре, оголвайки отново бедрата си. Едното й рамо се оголи, но Иноуе не обърна внимание на това, хвърляйки нежен поглед към сестра си.

- Гладна ли си, На-чан? – попита тихо. – Да кажа ли на Тацуки да донесе нещо за хапване?

- Не съм гладна. Благодаря! – уклончиво отвърна Нами и кимна на дотичалата Тацуки, която им отвори вратата на всекидневната с нисък поклон. – Ако искаш, мога да те изчакам да се облечеш.

- Тогава чай?... Тацуки-чан, донеси чай! – Иноуе прекоси припряно всекидневната, отпусна се на мекото татами до прозореца и придърпа Нами да седне до нея, усмихвайки се широко. – Няма нужда да се обличам. Никой няма да дойде – Наклони глава на една страна, поглеждайки сестра си от едната страна, после я погледна от другата страна, променяйки ъгъла на светлината, проникваща през отворения прозорец. – Погледни се само, На-чан, пораснала си!

Вратата се затвори и Тацуки ги остави сами. Тишината се удави в уличното движение и Иноуе си спомни, че Сакура също бе в тази стая вчера. Колко ли щеше да бъде хубаво, ако трите отново можеха да си говорят като в детските години! Но имаше нещо, което сега и двете може би усещаха. Онова, което се бе случило преди, не можеше да бъде настояще, нито можеше да се надяват за в бъдеще да остане такова. Тази мисъл пълзеше като малко бръмбърче и нарушаваше идилията. Колкото и да бе пораснала, Нами си оставаше най-малката от трите, следователно тя не можеше да бъде по-податлива и по-склонна да приема компромиси. Като дете беше избухлива и импулсивна, сега имаше вероятност да бе обуздала малко нрава си. Може би накрая всичко щеше да се нареди и тревогите й бяха излишни.

- Неизбежно е – отговори весело Нами и вдигна рамене, махвайки ръка с пренебрежителен жест. – И ти си пораснала, онеесан! Имаш големи гърди, за разлика от мен – кимна с въздишка, после продължи: - Не ми казвай, че Сакура е същата като теб!

- Това си е в реда на нещата. Завист ли долавям?

- Не, разбира се! – Нами се изкикоти и подпря лакти на голите си колена. – Харесвам се такава – с малък бюст и много мозък! – Потупа с пръст челото си.

- Е, щом казваш! – съгласи се Иноуе. – Къде сте отседнали сега с твоите приятели?

- В къщата на Ропонджи. Занемарена е, но Мура-сан все още живее там и се зарадва, когато ме видя.

- Ходила ли си у дома?

Мълчанието се проточи само няколко секунди, но Иноуе разбра отговора.

- Не – поклати глава Нами. – Мислех да го направя днес следобяд… с теб.

- С мен? – Иноуе наведе глава и усмивката й угасна. – Страх ли те е, На-чан? От ока-сан?

Сребристите очи на Нами се присвиха раздразнено и тя изпъна гръб. Лицето й стана мрачно.

- И така да е не мисля, че трябваше да го кажеш по този начин! Искам само малка подкрепа, онеесан!

Главата й внезапно натежа. Понечи да каже нещо, но вратата се отвори и Тацуки влезе, понесла таблата с чая. Няколко минути след това не си проговориха, докато момичето сервира. Продължиха да мълчат дори и след като Тацуки ги остави сами, заслушани в отдалечаващите се стъпки по коридора. Иноуе посегна към порцелановия чайник, наливайки чая в чашите.

- Огледай се, На-чан! – помоли тихо тя. – Аз съм в окия. От девет години съм напуснала Кокурюкай и единственото, което имам от рйооши е името Харуно, което скоро ще захвърля като торба болкук и ще приема Орихиме. Аз самата съм предателка също като теб. Опозорих клана си и много рядко се прибирам в шинден. Кажи ми как да ти помогна, сестричке?

- А Сакура? – Тонът на Нами се повиши. – Пишеше ми, че редовно се виждаш с нея.

- Тя идва при мен. Прибирах се в Кокурюкай, но посещенията ми вече се разредиха.

- Искам да се прибера – отсече твърдо Нами. – Имам нужда да бъда приета от своите хора. От теб, от Сакура, от рйооши… За това се прибрах.

- Разбирам те, На-чан. Идеално те разбирам, но вече никой не може да ме накара да се върна отново в Кокурюкай – Пое си дълбоко дъх и отпи бавно от чая си, впила разтревожен поглед в лицето на Нами. – Отиди сама. Ще се справиш по-добре, отколкото да ме вземеш за придружител. Имаш по-големи шансове да прекрачиш вратите на шинден без да те изгонят само защото си с мен.

Последното трябваше да прозвучи като шега, но иронията бе прекалено тъжна и двете не се разсмяха.

- Добре – съгласи се неохотно Нами и подпря с длан бузата си. – Разкажи ми за себе си. От кога си гейша?

- Все още не съм гейша – Иноуе се хвана за спасителната сламка, която й предлагаше Нами само и само да говорят за всичко друго, но не и за рйооши. – Сега съм маико. Предстои ми мизуаге.

Веждите на Нами се вдигнаха.

- Все още ли си девствена?

- А ти не си ли? – отвърна с въпрос Иноуе.

- Аз съм на шестнайсет и съм все още малка – натърти Нами. – Разбира се, че съм девствена! – Десният ъгъл на устата й се повдигна нагоре. – А Сакура?

- Тя се сгоди вчера, ако не се лъжа. За Учиха Саске.

- Това ми напомня за едно време – усмихна се меланхолично Нами. – Помниш ли как се дразнех със Сакура, която бе винаги идеална във всичко? Ото-сан я обожаваше. Винаги й обръщаше повече внимание, отколкото на нас. Винаги първа в Академията, отзивчива, с изрядни маниери, с огромен самоконтрол… Избухна само веднъж, само защото обидих Учиха Саске. Нарекох го идиот.

Иноуе се разсмя. Помнеше всичко това, но бе толкова далеч във времето, че сега имаше чувството, че се е случвало на други хора. Да, Сакура бе по-добра от тях и рйооши с право я обичаха, възлагаха надеждите си, уповаваха се на твърдия й характер. По принцип никога не бе правила подобни констатации, но скритата болка в гласа на сестра й я накара да трепне. Господи, отново миналото!

- Имам чувството, че си ревнувала, На-чан – подметна тихо Иноуе.

Сребърните ириси на Нами потъмняха и тя се дръпна встрани, така че върху лицето й падна сянка. Наведе глава примирително, после каза:

- Да. Права си. Бях малко момиченце, което искаше обич. Виждах как я дават на Сакура, а не бях по-различна от нея. Ревнувах и се опитвах по всякакъв начин да компенсирам недостатъците си, надявайки се след време ока-сан да ме приеме такава, каквато съм. Но аз бях разочарование за тях, провал… Майката трябва да обича детето си въпреки всичко – дори ако то не показва никакви нинджа-способности, нито да иска да учи в Академията. Не трябва да поставя прегради или изисквания. Белемере ми показа какво е да обичаш по инстинкт, за разлика от ока-сан. Но това не ме спира да се прибера у дома и да искам онова, което по право ми се полага. Аз съм тяхна дъщеря, както и ти, онеесан! Нима си забравила това?

Иноуе подръпна кимоното си. Думите, които казваше Нами сега бяха същите, каквито можеше да каже на глас през всичките тези години, но никога не бе намерила смелост да бъде честна дори пред себе си. За разлика от Сакура или дори от Нами, тя бе страхливка. Страхуваше се да бъде откровена, за да не я заболи повече от пренебрежението на околните. В гърлото й заседна буца, която не можа да преглътне.

- Защо мълчиш? – попита Нами и по миглите й надвиснаха сълзи. – Защо се примиряваш? С какво сме по-различни от Сакура? Сега може би наистина ни дели пропаст. Тя е нинджа и лекар, ти си гейша, а аз – най-обикновена авантюристка, но преди десет години бяхме деца, сестри… Защо ни деляха?

- И двете опозорихме клана – повтори Иноуе най-силния довод. – Ти избяга с кораба на Арлонг, а след година и аз избягах и от тогава съм тук, в Акасака. За нас не може да има прошка. Унижихме ото-сан пред цяла Коноха и ако не бе това, че имаше цялото уважение от даймиото и другите кланове, най-вероятно би си направил сепуку, нищо че не е самурай и не следва бушидо. И двете сега трябва да живеем с позора си и не би трябвало да обвиняваме рйооши за това, На-чан. Никой не ни е виновен.

- Не разбираш ли? – Нами се приведе напред, облегнала длани на пода. От очите й закапаха сълзи и тя продължи с дрезгав глас: - Какво ми пука кого съм опозорила?! Те са виновни, че избягах! Ока-сан нито веднъж не ме прегърна, нито ми каза, че ме обича. Винаги обвиняваха теб или мен, ако и трите правехме бели. Аз бях дете, онеесан! Исках някой да ме обича!

- Сама каза в едно от писмата си, че е минало – Иноуе протегна ръка към лицето й. –Наистина е минало. В крайна сметка ти си имала майка в лицето на Белемере. Защо продължаваш да се ровиш в миналото?

- Защото искам да разбера причината, за Бога! – изкрещя Нами и блъсна ръката й, изправяйки се на крака. – И защо ли си говоря с теб? Та ти си свикнала да те тъпчат и ритат в ъгъла като куче! Какъв примиренчески дух и колко доброта! По дяволите, онеесан, никой няма да те аплодира за проявеното малодушие от твоя страна!

- Мисля, че прекаляваш… - повиши тон Иноуе и постави чашата си на пода.

- Така ли? Прекалявам, значи… Че казах истината и от нея те заболя? И какво ще направиш, онеесан? Ще наведеш глава, за да може никой да не види болката ти и ще се признаеш за виновна? Няма да се опиташ да се защитиш, нали?

- На-чан!

- Виж, смятам, че разговора ни е предостатъчен! Боли ме като те гледам такава – Нами се насочи към плъзгащата врата. – По-добре е да се видим някой друг път и задължително не трябва да говорим за рйооши, нали?

Стъпките й затихнаха в тишината, а Иноуе остана с вкопчени пръсти. Лицето й се изкриви и тя се помъчи да заплаче, но не успя. От гърлото й се откъсна само стон.

voileta · 16 Февруари, 2012

Zaps:

Безцветна целувка

Recommended Posts

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Адрес на коментара

Сподели в други сайтове

Join the conversation