Безцветна целувка

[Cheryll]

Благодаря ти, мила. Вярно е, което казваш за другите проекти. В момента пиша нещо съвсем набързо, отделяйки за него по два часа всяка сутрин, възнамерявайки да продължа в същия дух пет дни - нито повече, нито по-малко - слагайки края в петък тази седмица. За съжаление няма да го пусна тук, понеже е с яои насоченост и не е подходящо четиво за широка публика.

 

До два дни ще пусна следваща глава от 'Целувката'.

[voileta]

Оха, не си играеш на дребно. След като толкова обожавам хетеро фиковете ти, мисля че ще фриикна съвсем, ако прочета яои фик писан от теб. А мислиш ли да го споделяш в нет пространството? Преди време беше казала, че мислиш да загатнеш някоя яои двойка и добре помня за кой проект я определи , така че цялата съм в очакване на нови глави и нови фикове. Направо ми пълниш душата

[Cheryll]

Ще ти пратя линк с лично съобщение. Пуснала съм го в друг форум, провокирана съвсем не на шега от няколко потребители пуснали доужинши на Bleach. Как мислиш, дали във форума на Анимес ще бъде приет?

[voileta]

 

На мнение съм, че пишеш много добре, но нали знаеш, че винаги може да се намери някой на когото тематиката може да не му понесе и да изрази мнението си не по най-добрия начин. Това не мисля, че трябва да ти влияе. В анимес, честно казано си поствам всичко без да се притеснявам. Хейтът веднага се усеща когато е такъв, така че според мен можеш да го споделиш заради хората на които ще им хареса жанрът и ще го оценят, а не заради онези които не могат да го приемат. Отнесла си твърде много критики предполагам и това те прави доста предпазлива. Всичко е в начина по който е написано. Хората правят разлика между изкуство и порнография, а тези които не умеят, не трябва да ти тежат на съвестта

 

Примерът който ще ти дам е, че постнах тук 'Тематично синьо' и никой още не ме е погнал с вилите и факлите

 

Дерзай ;P

 

[Razzormaw]

- Сега след като съм мъртва, не би следвало да чувствам нищо, нали? - подметна иронично в отговор тя. - Защо тогава се чувствам толкова болна и уморена?

- Вие не сте мъртва, Хината-сан - Ренджи въздъхна. - Вие сте шинигами, което все още не знае нищо за света, който го заобикаля.

 

И на мен ми стана чудно защо си решила да оставиш човешки възприятия на шинигами..в края на краищата нали би трябвало да са нещо като божества все пак е дух..потенциален жетвар на души да използвам западното понятие. Все пак тялото й е мъртво както се видя в сцената по-горе, а с него и нервните окончания, които подават сигнали към рецепторите в мозъка за да може да изпитва така наречените чувства. Като оставим това самата трансформация към шинигами е доста интересна особено това с медитацията за катаната ми е доста любопитно как ще се справи.

 

Като стана дума от началото до сега ми се искаше да видя Миса Амане при теб в някаква по-друга светлина понеже тя ми е любимка от DN въпреки, че е празноглава, импулсивна и айде да кажем наивна за да не използвам друга дума, но явно си решила да я запазиш така и с що годе същата съдба без шанс да има взаимност м/у нея и Кира, което според мен беше един от големите дефекти във въпросното аниме понеже можеше да стане доста по драматично ама нейсе. Така или иначе и там и тук и симпатизирам може би защото обичам упоритите хора.

 

Иначе като цяло си позадобряла в писането поне така ми се струва и в описателната част и в диалозите ама може и да е заради читателската еуфория след дългата пауза дето я удари.

[Cheryll]

22.

 

Вътрешността на магазина не изненада Наруто. Семпло, обзаведено с практични мебели в пастелни тонове, сякаш собственика им компенсираше с крещящата си външност и се опитваше да създаде някакъв баланс между своето аз и дома си. Уруру-чан им поднесе зелен чай в дълбоки чашки и сладки, а после побърза да се оттегли, оставяйки ги в напрегната тишина, през която нинджата долавяше равномерните капки дъжд по покрива. Сой-Фон изглеждаше страшно неангажирана с блуждаещ поглед и свъсени тънки вежди, сякаш мислеше за нещо крайно неприятно и отегчително. Наруто се стараеше да изглежда като нея, но блясъка на сините му очи издаваше колко е нетърпелив. Урахара пък ги наблюдаваше с тънка иронична усмивка зад ветрилото, което държеше пред лицето си. Бяха странно изглеждаща компания, събрана около ниската маса за чай и в някакъв ъгъл на съзнанието си Наруто осъзна това - един капитан и самурай от Сейрейтей, един продавач на сладки и нинджа, отритнат от своите и непринадлежащ към никой от клановете на яшики. Легналата тишина продължи няколко минути и протакването на разговора съвсем довърши нетърпеливата природа на русото момче, за това той първи я наруши с рязък, почти заповеднически тон:

- Защо не извикаш на момиченцето, на Уруру-чан? - попита, обръщайки се към Урахара. - Бих искал да я видя още един път.

- Уруру-чан е все още дете и макар да осъзнава част от силата, която притежава, все още не е подготвена за истината около произхода си - отвърна Урахара. - Нашият разговор само би я притеснил и уплашил.

Наруто въздъхна шумно, фиксирайки задълбочено изсечените черти на мъжа. Опитваше се да намери дори малко съмнение за лъжа, което да опровергае всичко, което бе научил в този изненадващ ден и се упрекна за това, че нищичко не знае за Сейрейтей и демоните. Убеден бе, че Урахара дори и Сой-Фон знаят за него много повече, отколкото той за себе си и тази мисъл бе влудяваща и дразнеща. Светът се бе променил само за миг и бе придобил съвсем други очертания, непознати му докато бе обикновена нинджа. Изпъна гръб и реши, че няма полза от препиране и преглъщайки възбудата си, насочи напрегнат поглед към Урахара, очаквайки, че той ще започне. Ала вместо него започна Сой-Фон:

- Ти, Наруто, както добре ти е известно, си демон - Тонът й бе неутрален и тя гледаше чая в чашата си, сякаш Наруто се намираше вътре. - Един вид затвор за Кюби - Деветоопашатата лисица. Може би знаеш, че демоните-зверове са девет - кои затворени в хора като теб, кои все още свободни. Вярвал си, че ако деветте демона се съберат, ще се роди Десетия демон - Джуби, който би разрушил нашия свят. Това знаят всички нинджи. В това си бил убеден досега. - Тя направи пауза, за да получи потвърждение от него и след като той кимна, продължи тихо: - Само че онова, което не знаеш е, че има безброй много демони, не само тези на зверове. Както сам виждаш, съществува Джуби, без да се нуждае от другите девет, и реално Уруру-чан е по-силна дори от теб. Има демони, които не са разрушителни като зверовете, а по-... интелигентни. Хранят се от хората, сключват неразрушими договори на смъртта, слугуват в замяна на дадена клауза от същия договор, и след изпълнението му... те изяждат.

- Изяждат?! - повтори нинджата възглухо и недоверието в гласа му накара Сой-Фон да уточни:

- Не се изразих правилно, извинявай! - тя вдигна рамене, сякаш обяснението, което дължеше да бе нещо маловажно: - Не буквално. Изяждат душата ти. Зверовете-демони са по-малката напаст от другите и по тази логика ти сравнително си безопасен. В параметрите, с които сме свикнали да гледаме в Сейрейтей, Кюби или дори Джуби не представляват заплаха, стига да научим човека, в който се намират, как да ги подчини.

Парченцата на пъзела се нареждаха и Наруто с неудоволствие разбра, че избистрящата се картина изобщо не го удовлетворяваше, нито лекуваше раните, оставени от миналото, когато всички го отбягваха, защото бе Кюби. Хората, които го заобикаляха - съседите в Сендай, учениците в Академията, учителите - вярваха, че сам по себе си той е опасен не само за враговете на Коноха, но и за самата Коноха. Цялата самота, която бе изпитал... Болката да бъде отритнат от всички и гледан с презрение и ужас... Всичко това бе напразно, защото имаше по-големи чудовища дори и от Кюби. Обвивката на света, в който дотогава живееше се счупи на хиляди парчета, оставяйки го недоумяващ и някак празен.

Защо тогава не чувстваше облекчение?

- Тогава защо съм в Сейрейтей? - попита най-накрая той.

Сой-Фон вдигна глава към него и за първи път откакто влязоха в магазина го погледна изпитателно.

- Защото според Йороучи-доно назрява нещо, което няма да може да се предотврати. Ти, като наследник на Хокура, трябва на всяка цена да те защитим.

- От Акатски?

- Защо си мислиш, че само Акатски биха се интересували от теб? Ами ако те знаят това, което и ти знаеш в момента? Тогава биха разбрали, че събирането на демоните-зверове в никакъв случай няма да им донесе късмет. - Устните й потръпнаха от сарказъм. - Джуби е в тялото на шестгодишно момиченце и съвсем не възнамерява да унищожава света. Ако Акатски подозираха за Уруру-чан, какво според теб биха направили?

- Кой знае? - Наруто вдигна рамене с безразличие. - Може би ще се откажат от идеята си и тогава няма да има опасност за Коноха... Изобщо на кого му пука за Акатски?

- Би трябвало да те интересува, Кюби - обади си Урахара. - Още преди месец организацията Акатски вече не съществува. Някои нейни членове са се върнали по родните си места. Това обяснява отчасти поведението на Учиха, които така ненадейно се появиха. А после - връщането на превилегиите им, дома им, дори постовете в Полицията и подкрепата на Данзо, рентите... Някога запитвал ли си се на колко се равнява рентата на Учиха за един месец?

Рентата бе огромна сума пари, които даймиото плащаше на всеки член на петте аристократични семейства. Тя бе различна за всеки и Наруто преположи, че Саске сега може би е по-добре материално от преди, когато учеше в Академията. Мълчанието на Наруто се проточи и Урахара подметна:

- Триста хиляди рьо. Много повече отколкото биха си мечтали, ако се подвизаваха в организация със съмнителни приходи, нали?

- Не е само това - Сой-Фон отпи от чая си и добави: - Йороучи-доно се съмнява, че някой им е казал за демоните, за Джуби и за безсмислието на каузата им и членовете им са се пръснали да търсят демони. И точно тук започва твоята роля, Наруто.

Тя се изправи бавно и скръствайки ръце зад гърба си, се приближи към прозореца. Небето бе станало страшно сиво и от него се изливаше пороен дъжд.

- Кланът Хокура е свещен. Гербът му е феникс с разперени криле, обгърнат в огнени пламъци. Наричали го още Слънчевия клан. Опонирал се е едновременно на Драконовия клан на Харуно и Демонът с Дяволското око на Учиха. В стари времена се е вярвало, че Хокура обладават огромни сили, оковаващо реяцу, способно да подчини демони и холоу-и. Ето защо не е учудващо, че точно ти успяваш да подтиснеш Кюби и то толкова лесно. Но си представи, ако можеш да контролираш цялото зловещо реяцу на Кюби? Макар Кюби да е просто звяр, в ръцете си ще имаш огромна сила, която да управляваш според собствените си желания. Ще се опитам да те науча да подчиниш Кюби, за да защитиш Коноха, когато стане нужда.

- Сама каза, че Уруру-чан е по-силна от мен. Няма ли да е по-добре да научите нея?

- Тя е малка, Наруто. Не може да бъде подложена на онова, през което ти ще минеш. Освен това тя не е Хокура и не би могла да контролира Джуби по начина, по който ти би го направил.

- И така да е ако Акатски вече не съществуват, кой би нападнал Коноха тогава?

- Айзен! - отвърна едносрично Урахара.

- Айзен ли? - повтори Наруто, спомняйки си, че бе чувал за аранкарите на Айзен, чиито цели му бяха съвършено неясни. - Вече от него ли трябва да се пазя?

Сой-Фон се извърна към него и го изгледа изпод полуспуснати мигли, отбелязвайки мимоходом, че в гласа му не се долавяше никакъв страх. Може би само раздразнение и това я накара да го аплодира мислено.По-лесно би могла да научи едно здраво мислещо момче пред такова, което губи самообладание или се паникьосва.

- Няма от какво да се пазиш. Обещавам ти, че след като приключа с теб, ще можеш не само да се пазиш, но и да победиш Айзен.

Айзен...

Всичко се случваше прекалено бързо. Информацията бе прекалено много и вниманието му не можеше да се съсредоточи върху основното - зверовете-демони не бяха единствените. Не бе заплахата, в която го бяха превърнали. А светът изглеждаше съвсем друг... Тогава защо му бе трудно да повярва?

Наруто бе единствената нинджа - може би след Джирая - която можеше да усеща реяцу и този факт не изненадваше ни най-малко Сой-Фон или Урахара. Ефектът, разбира се, щеше да е друг, ако друга нинджа знаеше това. Мозъкът му превключи на инцидента, станал на моста - покушението срещу Саске и Сакура. Тогава бе усетил нечие реяцу, което му се стори, че принадлежи на демон и дори се бе усъмнил в иконома на Учиха и предложи на Сакура да го следи. Предвид онова, което бе научил сега, спокойно можеше да заключи, че Се*астиан Михаелис - слугата на Учиха Саске, бе демон. Може би не звяр като него, а от рода на онези, които сключваха сделки и изяждаха душите на господарите си.

Погледна към Урахара. После към Сой-Фон. Не знаеше какво повече да попита. На мястото на старите въпроси, на които бе отговорено, се наместваха нови и нови питанки.

- Значи не трябва да се боя от Акатски, така ли? А от Айзен, чиито цели ми бягат по фронтовата линия? - Не искаше да прозвучи саркастично, но резкия му тон бе прекалено горчив. - Та аз дори не съм от Сейрейтей! Не съм самурай! Отритнат съм от другите кланове, а едва вчера за първи път през живота си получих позволение от даймиото да вляза в яшики, макар да съм единствения наследник на мъртъв аристократичен клан, който има шинден тук. И изведнъж ставам цел, не само на Акатски, но и на аранкарите и вероятно на всяка организация на Голямата линия, решила да въздаде... справедливост и да унищожи Коноха или някое друго село! Защо?! Та нали досега ме убеждавахте, че всъщност не съм никаква заплаха?

На лицето на Сой-Фон се изписа моментно раздразнение преди да каже бавно, наблягайки на всяка дума:

- Слушаш ли ме изобщо, Наруто? Ти си Хокура - това е достатъчен повод на Айзен да прояви интерес към теб. Предполагам не си наясно с важността на клана си и за това си объркан. Но нека ти кажа отново, че в миналото Хокура са били господари на нашия свят - преписвали им се невъобразими, нечовешки сили, контрол над времето и пространството, пълно господство на демоните, от какъвто род си щеш. Тази сила, макар и омърсена от Кюби, е все още вътре в теб, а Коноха през цялото време се е опитвала да я унищожи, превръщайки те в бреме за самия себе си и провокирайки те да изпитваш вина от същността си.

- Нека ти припомня, сенпай, че дори и ти в началото изпитваше отвращение - отвърна грубо Наруто и в сините му очи просветнаха гневни искри.

- Това беше в отговор на твоето поведение и начина, по който ме гледаше. Беше оскърбително и унизително да виждам как реяцуто ти се повишава от... гадните ти мисли.

- Четеш... мисли?! - не скри изненадата си момчето.

- Не. Не мога, но усещането не можеше да се сгреши.

- Да сме наясно - нинджата натърти думите си. - Следващият път ще ти казвам всяка една своя непристойна мисъл, за да знаеш кога реяцуто ми се повишава от теб или от нещо друго.

Урахара се изкикоти зад ветрилото си.

- Кюби, да не би да сваляш капитан Сой-Фон? - В сумрака на стаята дори Наруто видя как лицето на самурайката почервеня. - Трябва сигурно да спомена, че преди време Сой-Фон упорито ме преследваше и...

- Млъквай, Урахара! - изкрещя тя. - Много добре знаеш, че те следих, за да докажа неспособността ти да бъдеш капитан.

- Значи си бил капитан? - Наруто съвсем се обърка.

- Това беше в съвсем друг живот, пък и се случи толкова отдавна, че дори не помня подробности - отклони отговора си Урахара и се изправи. - Да слезем долу. Време е да започнем. - обърна се към Сой-Фон и попита: - Ще се опитаме да изолираме Кюби от него ли?

- Няма да бъде възможно на този етап - Тя замислено впи очите си в недоумяващото лице на Наруто. - Ще се опитаме да го превърнем в холоу и нещо ми подсказва, че това няма да е никак лесно.

 

***

 

Тъмнината бе толкова плътна и осезаема, че я усещаше като допир по кожата си. Притискаше я от всички страни, смазваше всяка една мисъл и я оставяше... някак празна. Но не чувстваше само празнота, а страшен, всепоглъщащ страх и от това не й ставаше по-добре. Съзнателно бе избрала пътя на една страхливка, за да избегне тези моменти, в които нямаше никакъв избор. Животът й на гейша не бе изпълнен с опасности като този на нинджа, а ето, че миналото я настигаше, макар да се бе отдалечила от Кокурюкай и да не споделяше амбициите на Харуно Сано. Именно кланът й бе виновен, че се бе превърнала в жертва. Това, че бе Харуно обясняваше защо бе мишена на Айзен, въпреки че недоумяваше за какво. Щеше да има по-голям смисъл, ако Акатски я бяха отвлекли. Защо обаче аранкарите бяха проявили интерес към нея?

Хиляди въпроси се блъскаха в главата й, докато Улкиора Шифър я държеше до тялото си като в клещи. Мракът на Гарганта не бе никак успокояващ, а чакането я побъркваше. Подозираше, че той няма да й отговори на нито един въпрос, пък какво оставаше за противния тип с тях, за това и не се опитваше да говори, откакто Гарганта ги погълна. Единствено Айзен би могъл да й отговори, но от него изпитваше безпокойство и тревога. Прокле се за това, а после прокле и слабостта си.

Не знаеше колко време е минало, когато мракът се разпръсна първо в слаба ивица светлина, а после се отвори като око. Тримата прекрачиха навън. Първото, което й направи впечатление бе, че се намира в пустиня с оловно-сиви пясъци. Над дюните висеше огромна жълта луна, а застиналия въздух я накра да повярва, че се намира навсякъде другаде, но не и на някой остров на Голямата линия. Първата й асоциация бе за Сунагакуре и Темари-сан, но после отхвърли идеята като безумна. Това място не принадлежеше никъде и все пак съществуваше. Хватката на Улкиора се отпусна и тя се отдръпна от него, впервайки поглед в сградата пред очите си. Беше нещо огромно с формата на подкова, приближаващо се до размерите на Кататане на даймиото, но въпреки всичко я остави без дъх. Противният приятел на Улкиора я заобиколи без дори да си направи труда да я погледне или да й каже нещо, а след няколко секунди тя залитна напред, когато Улкиора я блъсна безцеремонно. Иноуе се препъна, но успя да запази равновесие и последва аранкара към сградата.

- Няма нужда да мислиш за бягство! - изрече равно Улкиора и тя се полуизвърна към него. - Това е Лас Ночес и единствения изход да излезеш от тук е през Гарганта.

Пясъкът я затрудняваше. Сандалите й затъваха така все едно вървеше през блато, а табите й не можеха да премахнат усещането за дискомфорт.

- Не съм и помислила за бягство - отвърна троснато тя. Това бе истината, но той едва ли щеше да й повярва.

Улкиора не каза нищо, втренчен далеч напред и тя предположи, че изобщо не възнамерява да води разговор с нея. При други обстоятелства би се съгласила с нежеланието му, но сега реши да не спазва никакво благоприличие и такт.

- Каква е целта на отвличането ми? - попита високо, фиксирайки с поглед и другия аранкар. Те продължиха напред без да обърнат внимание на въпроса й и това й даде смелост да настоява за отговор: - Каква полза би имал Айзен от мен? Отдавна напуснах яшики, не участвам в политическия живот на Коноха, нито пък ръководя семейното дзайбацу. Дори не съм в топли отношения с рйооши!

Направи пауза, очаквайки някакъв отговор от двамата мъже, но те за пореден път я игнорираха. Задържа изпитателен поглед върху изсечените черти на Улкиора, търсейки безуспешно някакво вълнение, но той й отвърна с ледено безразличие. Сумракът го караше да изглежда зловещ и по гърба й пробягаха тръпки.

- Аз съм просто маико от Акасака - продължи Иноуе с треперещ глас. - и настоявам за отговор на един простичък въпрос! Каква полза има от мен Айзен?

Отвърна й мълчание му и тя закрачи по-бързо. Настигна противния аранкар и го дръпна за ръкава на кимоното. Той се отърси от нея и метна вбесен поглед към Улкиора.

- Улкиора, предлагам да я вържеш и да запушиш устата й! - изсумтя.

Иноуе не се предаде, заби нокти в китката му и го дръпна с все сила към себе си.

- Веднага ми отговори! - изкрещя.

По лицето на аранкара пробяга първо раздразнение, после гняв и преди да успее да реагира по някакъв начин, плесницата му завъртя главата й и тя падна в краката му. Вдигна ръка към скулата си, която пареше като огън и невярващо я попипа, неспособна да повярва, че току-що някой я бе ударил. Той се наведе над нея и устата му се изви в неприятна усмивка.

- За какво биха могли да се използват гейшите? - попита той с тон, от който я завладя паника.

Очите й се разшириха и тя проследи как той се обърна и отново закрачи напред. Стоеше в пясъка, усещайки лекия повей на вятъра около ушите си. От кокът й се бяха изплъзнали кичури коса и тя ги прибра с треперещи пръсти. Сърцето й биеше учестено, но въпреки всичко отхвърли грозната мисъл, която се промъкна в съзнанието й. Не би могъл Айзен да й причини това, нали? Може да бе убиец, да гонеше някакви свои цели, но сигурно имаше някакъв морален кодекс, нали? Той не можеше да я изнасили! Не можеше. НЕ МОЖЕШЕ!

До нея се изправи Улкиора и се наведе. Подхвана я под мишниците, сякаш бе дете и я изправи на крака. Иноуе се втренчи с безумен поглед в него и изрече дрезгаво:

- Това ли иска от мен Айзен? Иска да ме изнасили? За това е идвал в Акасака, за това и викаше мен и Темари, а аз през цялото време си мислех, че има интерес към Темари. Планирал е да ме отвлече тук и да ме направи своя... - запъна се и лицето й се изкриви само от тази мисъл. Сълзите я задушаваха, но странно защо очите й бяха сухи и горещи. - Защо не ми отговориш? Защо мълчиш?

- Ще можеш ли да вървиш? - попита я той равно.

Почувства се беззащитна. Самотна. А безразличието му спрямо нещастието й още повече я убиваше. Не й отговаряше, а вместо това й задаваше несъществени, нелогични въпроси като този дали може да ходи. Що за въпрос бе? Тя се вкопчи в отговора му и кимна разсеяно, втренчила сивите си очи в неговите.

- Разбира се!

- Тогава да тръгваме! - Улкиора закрачи напред, повличайки я след себе си и тя се запрепъва след него.

Поведението му бе нетърпимо и унизително. Игнорираше я по същия начин, по който го правеше ото-сан. Дори и сега баща й бе заключил яшики за нея и Иноуе не можа да потърси помощ от никого. В душата й се бореха разочарование, огорчение, обида и болка. Споменът за плесницата изплува сред уплахата й и гневът й взе превес, защото застопори пети в пясъка и отказа да направи и крачка напред.

- Изобщо не възнамерявам да те следвам! - изсъска яростно тя и се опита да отскубне китката си от свитите му пръсти. Костите й изпукаха, когато той затегна хватката си и зелените му очи й мернаха един поглед, пълен с раздразнение. - Пускай ме веднага, мръсно копеле такова!

Лошите думи сами се изплъзнаха от устата й и дори Иноуе се удиви, че може да ги използва. Никога досега не бе изпадала в състояние, в което самоконтрола й да падне и сегашната ситуация я изнанада. Задърпа се като животно, хванато в примка и болката в ръката й само я накара да освирепее още повече. Цял живот се бе носила по течението, изпълняваше заповеди и се стараеше да не наранява околните. В повечето случаи страдаше тя, но преглъщаше болката и продължаваше напред с мисълта, че това, което не я убива, я прави по-силна. Но това поведение не й бе помогнало, а я бе превърнало в безлична сянка, която другите възприемаха с досада. Сегашната ситуация не бе по-различна от хилядите други, в които бе попадала, с тази разлика, че сега се заплашваше живота й или се накърняваше целостта й. Още по-зле бе и иронията, че я водеха при мъж, чиито цели бяха неясни и притеснителни, а тя не правеше нищо, за да се противопостави.

Изскърца със зъби в опит да се освободи и когато не успя, нападна Улкиора. Осъзнаваше, че се бие като ревнива жена, хванала мъжа си в обятията на друга, но това не я спря. Риташе, хапеше, блъскаше. Нямаше резултат. Пръстите му се обвиваха около китката й и не й даваха да избяга от него. И къде би могла да избяга? Където и да е, само по-далеч от него! Лудост щеше да бъде, ако не направи опит за бягство, макар да нямаше никакви шансове да оцелее след това. Бореше се, а той дори не се помръдваше, сякаш си имаше работа с опърничаво дете. На няколко пъти се опита да го изрита между краката, но той парираше ударите й с лекота и с отегчена гримаса на лицето.

- Улкиора, малката показа характер, нали? - Гласът на другия аранкар долетя до тях и смехът му я опари като огън. - Айзен определено ще хареса темперамента й. Все пак по-добре е да чукаш дива котка, отколкото стогодишна мумия!

Безразличието му най-накрая се измести с нетърпение и той хвана с две ръце китките й. Лицето му се наведе към нейното.

- Слушай ме внимателно, слънце мое! Скоро ще ни връхлети буря и трябва да побързаме да се приберем, защото тя не предвещава само пясък и вятър. Има същества - гладни или отегчени, които биха ни погнали, ако им дадем възможност. От друга страна, ако продължаваш да се дърпаш, мога да те окова и да те метна на рамо. Лека си и да те нося няма да ме затрудни ни най-малко. Какво решаваш?

Иноуе не реагира. Лицето й изразяваше бурно недоволство и гняв. Вместо това изръмжа рязко:

- Зададох един съвсем обикновен въпрос. Защо Айзен се интересува от мен?

- Не знам! - отвърна равно той. Зелените му очи се свиха при лъжата. Можеше ли да й каже за произхода й тук и да не предизвика още повече въпроси? Каквото и да беше, откакто бе с него, започваше да проявява все повече и повече черти от клана си. Личността й се намираше в обвивка, която се пропукваше и под нея, започваше да прозира истинската й същност. - Не съм осведомен в плановете на Айзен-доно, но ако искаш да разбереш какви са, престани да се боричкаш и да ни забавяш!

- Лъжеш! - изкрещя импулсивно Иноуе. - Знам, че лъжеш!

Търпението му се изчерпа.

- Достатъчно! - Пусна ръцете й рязко, но вместо да се почувства свободна, Иноуе усети как около тях се обвиха въжета от трептящ въздух. Беше някаква техника, която я обездвижи и тя се втренчи в ръцете си така все едно ги виждаше за първи път. В следващия момент той я прихвана през талията и я метна безцеремонно на рамото си като чувал с ориз. Едната му ръка обхвана коленете й и той закрачи напред с равномерни крачки без дори да се залюлее от тежестта й. - Единственият, който знае защо си тук, е Айзен-доно и можеш да го питаш веднага, щом го видиш.

- Ти знаеш! - отсече гневно тя, докато се опитваше да се повдигне, за да не забие нос в кимоното на гърба му. - За разлика от онзи глупак там, ти знаеш. Просветен си в плановете на господаря си, следваш го по петите като кученце, на което са обещали кокал, натоварен си с отвличането ми... Няма начин да не знаеш за какво е всичко това! - Улкиора не й отговори и тя продължи с гневен тон: - Не ми се вярва Айзен да се интересува от мен, само като жена. Цели нещо с отвличането ми. Може би иска да разбуни духовете на клановете, а защо не и откуп. Вероятно си мисли, че струвам нещо, но трябва да ти кажа, че вчера, когато се опитах да се прибера в Кокурюкай, охраната на яшики не ме пусна. Напълно скъсах връзка с Харуно и нямам никаква стойност за ото-сан...

- Кланът ти, слънце мое, е най-силния, а това, че се подценяваш, само може да те обърка - отвърна той. - Твоят баща много добре знае колко си важна и в никакъв случай не те е забравил.

Тя не знаеше, че е Хокура. Но Сано знаеше, даймиото - също, както и Айзен. Тя бе потомка на клан, който можеше да контролира дори аранкари. Изкушаваше се да й го каже. През целия си живот тя бе живяла в неведение, подхранено умело от Сано. И въпреки, че бе избягала от Кокурюкай, Улкиора бе убеден, че е била майсторски манипулирана от баща си.

- Говориш за Харуно, нали? - подведе се тя и въздъхна тежко: - Ако знаеш колко се опитвах да избягам от този прокълнат клан? А вчера, когато се опитах да се прибера и не бях допусната, осъзнах, че освен болка, изпитвам и облекчение. Предполагам, че ти е досадно да ме слушаш, но разбираш ли, че за първи път, водим дискусия?

- Нито една твоя дума не би могла да събуди интереса ми - рече Улкиора.

- Така ли? Естествено, ти искаш сам да повярваш в това - Сарказмът й не го провокира да се защити и тя се подпря с вързаните си ръце на гърба му. - А след като така явно ме отрязваш, може би ще ти кажа, че те харесвах. Когато идваше в чайните с Айзен и през цялото време Темари-сан Ви развличаше, аз имах очи само за теб. Може би бях влюбена... не знам... - Беше наясно, че го провокира и очакваше някаква реакция от негова страна. Знаеше, че бе нелепо да му казва това, но пък подозираше, че той нямаше да й отвърне с нещо друго освен с безразличие. Въздъхна мелодраматично и продължи шепнешком, сякаш говореше на себе си: - Дори те сънувах, знаеш ли? Представях си, че ти си този, който откупува мизуагето ми, а след време осъзнаваш, че не можеш без мен и... Разбира се, това бяха мечти, напълно лишени от логика, но пък прекалено романтични и розови. Убедена съм още, че след като ти признах това, сигурно си отвратен от мен, но пък и не ми пука. И без това цял живот никой не ме е забелязвал, защо сега да е по-различно?

Тя не просеше съчувствие или разбиране и Улкиора усещаше това, но признанието й го шокира и го остави без думи. Добре, че не виждаше очите й. Вероятно тя проявяваше една от чертите на Хокура - уж добра и искрена, а всъщност манипулативна и егоцентрична и тази мисъл го накара да отхвърли признанието й. Опита се, но кой знае защо му бе дяволски трудно да повярва, че тя си играе с него. Иноуе продължи да говори без да очаква някаква реакция от него:

- Сакура винаги е мечтала за Саске и въпреки, че ми сподели нежеланието си относно годежа им, не й повярвах. Тя постъпи в Академията заради него и всяка стъпка, която правеше, бе с мисълта да се приближи, колкото е възможно по-близо до него. По-малката ми сестра пък никога не е била запленена от някой. Нами предпочита свободата си и има прекалено независим дух, може би е по-необуздана от нас двете. Във всяко едно отношение сестрите ми са по-добри от мен. Ето защо ми е трудно да повярвам, че бих предизвикала интереса на някой, все едно какъв. Човек от калибъра на Айзен никога, абсолютно никога не би ми обърнал внимание, пък какво остава за... - Иноуе се запъна, но после реши да бъде директна докрай. - любов.

- Не ме интересува живота, мислите или желанията ти! - сряза я той равно с надеждата да й затвори устата. Част от него започваше да се отегчава, осъзнавайки, че Хокура или не тя притежаваше типично женската черта да дрънка за всичко, което я вълнува.

- Знам - каза меко тя и отпусна ръце надолу. Досега поддържаше дистанция да не се допира до тялото му, но се отказа и допря буза до гърба му. - И това донякъде ме успокоява, знаеш ли? В смисъл реагираш така, както съм очаквала. Напълно наясно съм, че съм безлична и не мога да предизвикам чувства. И за да не те обременявам със съпричастност, ще кажа, че това не е искане да ме опровергаеш, а просто констатиране на истината. - Хакамата му се диплеше, докато вървеше с широки крачки и Иноуе се заслуша в скърцането на сандалите му по пясъка. Той не се забави, нито пък изкоментира признанието й. Вероятно трябваше да се чувства обидена от безразличието му, но противно на тази логика изпитваше единствено спокойствие и увереност. - Когато те видях за първи път... Не знам, стори ми се, че всячески се опитваш да останеш в сянка, както го правех и аз. Имах чувството, че... си като мен. Налудничаво, нали? Предполагам, че продължавам да изпитвам този глупав интерес към теб. Ти как би нарекъл това? Любов?

- Не знам и не ме интересува - отвърна с леден тон той и я намести по удобно на рамото си, допирайки отворена длан към дупето й. - Ако веднага не спреш да дрънкаш, мога лесно да запуша устата ти!

- Не възнамерявам да спирам, даже напротив: сега когато виждам, че не мога да те провокирам по никакъв начин, се чувствам освободена да ти споделя всичко. - Тя не обърна внимание на грубото му докосване, когато той отново раздвижи рамото си. - И се чудя дали...

Улкиора я смъкна рязко от рамото си. Лицето му изразяваше диво раздразнение, докато я гледаше втренчено.

- Досадна си! Не мога да повярвам, че една жена може да бъде толкова досадна и отегчителна! Предлагам ти да насочиш вниманието си към Айзен-доно, а не към мен, защото не мога да отвърна на чувствата ти. Страхувам се, че не будиш никакъв интерес в мен, което потвърждава, че си безлична. Сега ще спреш ли да ме отегчаваш?

Думите му, изречени с делничен тон, сякаш й съобщаваше какво е времето, я оставиха огорчена. Все си мислеше, че един мъж би реагирал по-иначе на признанието й, и от разбиването на тази илюзия я заболя. Какво ли очакваше от него всъщност? Да се изненада? Да я види с други очи? Да признае... любовта си? Сега докато гледаше зелените очи, осъзна, че нищо от това нямаше да предизвика. Той не споделяше чувствата й, а тя бе глупачка да си мисли, че би могъл да... В гърлото й се надигнаха хлипове, които успя да потисне и отклони поглед от лицето му.

- Добре. Няма повече да те отегчавам. Ще тръгваме ли?

Той кимна и я повлече след себе си без да каже нищо повече, потъвайки в мълчание, така характерно за него.

 

***

 

По стъклото на стаята се стичаха капчици дъжд. Бе заваляло отново късно следобед и не възнамеряваше скоро да спре. Равномерното почукване я успокояваше. Нами мислеше да се прибере към Ропонджи, но дъждът бе попречил на плановете й и тя се принуди да остане в Кокурюкай. Какво ли правеха Зоро и останалите? Надяваше се само, че през отсъствието й не е станало нищо лошо. Луфи бе като магнит за неприятности, а това, че бяха конфискувани катаните на Зоро само можеше да им докара още повече неприятности. Въпреки, че им бе казала за Хюга и Адмиралтейството, съжаляваше, че не бе вложила повече в предупреждението си, макар да знаеше, че и от това нямаше да има полза.

Тя се завъртя на твърдия футон. Дядо Ичода я бе довел в стаята на Сакура, която бе разчистена веднага, след като бе изнесен багажа й и изпратен в Суикацу. Не се изненада, че детската им стая бе преобразувана в тренировъчна зала и че сестра й се бе преместила в крилото на прислугата. Сакура не бе взискателна и претенциозна, и по тази черта си приличаха и трите. Мразеха изтъкването на синята кръв и никога не се възползваха от правомощията си. Иноуе бе станала гейша и бе напуснала шинден, отказвайки напълно опеката на баща си. Сакура, макар да живееше все още в шинден, също се бе противопоставила на авторитета на ото-сан. Напълно бе отказала да ръководи дзайбацу или да заеме по-влиятелен пост в сградата на Хокагето, нито дори работеше в по-реномирана болница. Вярно, че имаха търкания и неразбирателство като деца, но сега Нами бе принудена да признае, че се гордее с постъпките на сестрите си. Нещо, което не можеше да каже за себе си. Защото тя бе единствената, от която не бе станало нещо. Авантюристка, кръстосваща моретата, в търсене на една легенда и на богатство, обещаващо чест и слава. Нито Иноуе, нито Сакура знаеха това, но кой знае защо на Нами й бе трудно да сподели подробности за екипажа си и с гняв осъзна, че се срамува от досегашния си живот. Поведението на баща й в никакъв случай не я подтикваше да му сподели подробности, вместо това я бе изненадал с новината, че е Учиха.

Цялата вечер след разговора в кабинета на ото-сан бе прекарала в компанията на дядо Ичода, който й заразказва за шинден и всички подробности около живота в яшики, които бе изпуснала. Слушаше го внимателно, попивайки всяка нова информация, като от време на време вмяташе някой шеговит коментар. Късно през нощта той я заведе в стаята на Сакура и я остави да си почине. Успя да дремене в ранните часове на деня, но към обяд се събуди със страшно главоболие и помоли една прислужница за чаша зелен чай и купичка ориз с подправки. Крачеше в стаята напред-назад, замислена и някак неуверена какво трябва да прави от тук нататък в живота си. При други обстоятелства би се върнала в Ропонджи и бе настоявала веднага да отпътуват от Коноха, но сега знаеше нещо, за което никога не би могла да си въобрази, че може да стане и то я човъркаше като червей.

Наследница на Учиха.

Невероятно. Странно. И толкова шокиращо. Със всяка изминала минута съмнението прерастваше в убеждение, а това я правеше да изглежда несигурна и плаха. Бе минало време, откакто за последно се бе чувствала така и бе забравила усещането за пълна безизходица и моментен страх от бъдещето. Може би Санджи единствен би могъл да я разбере и тя закопня да го види и да му сподели тревогите си. После се отказа. Нали за това бе дошла тук? Да се изправи пред семейството си и да загърби миналото, за да продължи да живее с настоящето. За това бе дошла в Коноха. За това и изиска от ото-сан разговор, в който да оправдае по някакъв начин поведението си. И бе научила причината, макар в началото да не бе повярвала и на една дума, която й бе казал той.

Завъртя се във футона на другата страна и подпря главата си на свитите си ръце, премрежвайки очите си. Небето отвъд прозореца пресветваше и тежките облаци, сякаш притискаха Коноха в прегръдка от мъгла. Денят си отиваше, но тя нямаше намерение да светне лампата, прекалено уморена да направи такова просто движение като да се пресегне и да пусне нощната лампа. Дядо Ичода й бе донесъл подходящо кимоно, което да облече, понеже бе станало студено, но то лежеше на земята напълно забравено.

Мислеше си, че ще изкара деня в леглото, гледайки дъжда, който барабанеше по стъклото, но спокойствието й бе нарушено от отривисто тропане по вратата. Още преди да даде потвърджение, вратата се отвори и на прага застана висока слаба жена с бяло кимоно на зелени цветя. Нами се надигна бавно, сядайки със скръстени крака на футона, осъзнавайки, че вижда ока-сан. Ако баща й бе остарял за тези десет години, майка й изглеждаше така, както я бе видяла за последен път в салона, същата вечер когато напусна Кокурюкай и се отправи към пристанището с твърдото намерение никога да не се връща в шинден. В сумрака не можеше да види добре лицето й, но тъмните очи на майка й не можеха да бъдат забравени. Жената пристъпи вътре и ръката й се вдигна бавно, за да включи лампата. Светлината обля помещението и Нами премига няколко пъти, заслепена и леко разочарована, виждайки малките промени на възрастта, оставили отпечатък върху изящните черти на ока-сан.

Харуно Марико бе изключителна жена. Като дете Нами не веднъж бе чувала от слугите, че навремето тя е била най-красивата жена в Коноха. Обединяваше в себе си логичен ум и интелигентност, беше лекар и едновременно с това заемаше ръководен пост в дзайбацу на Харуно, преди ото-сан да я забележи. Говореше се още, че се обичали страстно и споделяли едни и същи интереси. Но онова, което другите хора не подозираха за Марико-доно, бе неспособността й да изпита майчинския инстинкт. Нами бе убедена, че в подредения свят на ока-сан нещо толкова обикновено като любовта към детето бе изхвърлено като боклук, в който има нещо развалено. Пълната й отдаденост на клана и решенията й я правеха да взима прекалено крайни мерки, в които доброволно се лишаваше от собственото си щастие. През другите очи тя изглеждаше жена, способна да загърби себе си в полза на другите от клана, но в очите на Нами дори и това я правеше да изглежда лицемерна и егоцентрична.

Нами изгони всичките си противни спомени, които я смазаха, още щом видя ока-сан и се опита да се усмихне, надявайки се, че майка й ще й отвърне също с усмивка. Черните очи обаче я приковаха и тя се приближи до футона, отпускайки се бавно до нея. В ръката си държеше папка с документи, която й подаде.

- Това са документите, с които те осиновихме, заповедта на даймиото, както и подписите на истинските ти майка и баща - рече равно ока-сан и на Нами й трябваха няколко мига, за да осъзнае, че нищо не се бе променило за десет години. - Можеш да останеш, колкото искаш в Кокурюкай. Той е бил твоя дом и винаги ще бъде, но според мен трябва да се прибереш в Суикацу, както го направи преди теб Сакура, приемайки Саске.

Нами издърпа папката, но не я отвори, втренчила очите си в ока-сан. Често си бе представяла срещата си с нея и винаги бе допускала, че след толкова години може би тя се е променила. Сега виждаше, че се е лъгала и че надеждите могат да те подведат дотолкова, че да заприличаш на глупак. Ока-сан не се бе променила - студена и лишена от чувства, бе толкова неизменчива, колкото факта, че слънцето изгрява от изток. Отърси се бързо и отвърна:

- И без документите разбрах, че ото-сан не ме е излъгал.

- Странно. Той ми каза, че до последно си отричала истината.

- Ти на мое място нямаше ли да се осъмниш? - попита я Нами и хвърли папката на земята. - Идваш си след толкова години и разбираш, че всъщност родителите ти са те лъгали и че си осиновена по заповед на трети човек. Но какво ли се учудвам? Това е толкова типично за вас...

- Аз никога нямаше да изменя на клана си - сухо я прекъсна Марико-доно. - Никога нямаше да противореча на майка си. Никога нямаше да избягам от Коноха. Мислиш, че ти си ощетената в случая, защото цял живот си свикнала да обвиняваш някой друг за грешките си. Иноуе е същата като теб. Неуравновесена дотолкова, че да се смята за невинна.

- За разлика от Сакура, нали? - злобно изсъска Нами. - Тя винаги е била идеална. Първа в Академията. Ученичка на Хокагето. Изпълняваща съвестно задълженията си. И в никакъв случай не допускаща да измени на гадния, прокълнат клан Харуно.

Марико вдигна ръка и поглади челото си, сякаш я бе заболяло внезапно. Около ушите й се виеха сребърни нишки. На светлината на лампата очите й изглеждаха хлътнали от умора.

- Сакура е същата като теб, На-чан - тонът й бе примирителен и някак разсеян. - Но е по-далновидна и ловка. Гордост е да я виждам, че следва клана си и се подчинява на рйооши, но това не й пречи да лавира между нашите желания и своите. Тя трябваше да поеме дзайбацу и да замени Сано, а вместо това въпреки уменията си на лекар не пожела да постъпи в Първостепенната болница. Отказа се от рентата си и ежегодно дава парите по благотворителни каузи в домове за сираци в Девенчофу. Понякога помага в канцеларията на Хокагето, но никога не е пожелала да влезе в политическия живот на Коноха. - Марико-доно разпери ръце и ръкавите на кимоното й се разлюляха при внезапното движение. - Погледни й стаята. Премести се тук година след като Иноуе избяга в Акасака. Реформирахме южното крило специално за нея и когато й споменахме, че може да влезе в стаите там, тя отказа. Вместо това изтъкна довода, че е прекалено далеч и вече била свикнала да живее тук. В тази дупка, която беше склад за парцали и кофи. - Макар да говореше равно и да не влагаше емоции, Нами усещаше горчивината на ока-сан. - За разлика от теб и Иноуе, Сакура се опитва да намери средно положение. Някаква златна среда, в която да бъде независима и пак да се подчинява на клана си.

Нами се изправи и скръстила ръце, се приближи до празната библиотека. Кой знае защо изпитваше празнота и някаква дразнеща апатия, която й пречеше да даде мнението си веднага.

- Колкото и да сте различни, толкова сте и еднакви, На-чан - продължи Марико тихо. - Макар да не си истинска сестра с Иноуе и Сакура, имате общи черти. При теб обаче са най-ярко изявени и трудно обуздаваш емоциите си. Може би това се дължи на Учиха - те никога не са могли да се контролират.

Гласът на ока-сан затихна и Нами се извърна към нея. Осъзна, че не може да й каже нищо в отговор, а всички въпроси бяха излишни. Начинът, по който бяха постъпили с нея, си бе логичен. Можеше ли една майка да обича едновременно чуждото дете и своите? Можеше ли да ги обвинява, когато според повелите на клана си и даймиото, рйооши бяха изпълнили съвестно задълженията си, в резултат, на което Нами не бе малтретирана, нито бе недохранена?

- Прибрах се преди час от Иугакакуре и съм малко уморена, но мисля да посетя Сакура в Суикацу - додаде Марико и се изправи, потупвайки полите на кимоното си. - Искаш ли да дойдеш с мен?

- Навън вали - рече Нами и погледна през прозореца. - Няма ли да се намокрим?

- Вероятно, - вдигна рамене жената. - но това няма значение. Не искаш ли да видиш Сакура?

Естествено, че искаше да я види. Макар да изпитваше известна ревност, все пак не бе толкова злобна, че да се откаже напълно от сестра си. Вече не ми е сестра, напомни си раздразнено Нами.

Половин час по-късно двете излязоха в ситния дъжд само с широк чадър с намаслена жълта хартия. Марико-доно отказа някой друг да го носи и поеха по мократа улица надолу към крайните квартали на Учиха. От време на време се разнасяше далечен гръм, после просветваше. Носеше се соления дъх на разбунено море. Времето бе прогонило хората от улиците и яшики изглеждаше безлюден и тих. Нами започваше да усеща хладния въздух, впила поглед в профила на Марико, която се плъзгаше със ситни крачки до нея. Известно време мълчаха, после момичето зададе прозаичен въпрос, нарушавайки тишината:

- След като Сакура не иска да поеме дзайбацу, кой ще ръководи клана тогава?

- Шууске-кун - отвърна Марико и въдъхна тежко. - Лошото при Шууске е, че не възнамерява да се жени за някой от яшики. Уведомил е Сано, че ще предлага брак на някаква риока, която се снима по списанията и към която проявява интерес и Хюга Неджи.

- Това толкова ли е зле? Какво му е лошото на неравностойния брак?

- Не е въпроса в това, че има неравностойни бракове и че ние не сме съгласни с тях. Въпросът тук, На-чан, е че риока никога не биха били съпричастни и отговорни спрямо клана. Едно е да вземеш съпруга от яшики, съвсем друго е да изявиш претенции за някаква риока със съмнителна репутация от Канто.

- А ако ти кажа, че харесвам мъж, който не е от яшики и който срещнах скоро извън Голямата линия? Бие се добре с катани и вярвам, че е принципен и отговорен?

- Ще ти кажа, че това вече не е мой проблем - усмихна се Марико и вдигна рамене, намествайки по-удобно чадъра на рамото си. - Ти си вече отговорност на Учиха и вярвам, че Итачи и Саске споделят моето виждане, което пък означава, че ще си имаш известни проблеми с тях.

- Това е само закачка все пак - каза Нами и разтърка ръцете си. - Не съм и помислила да им казвам нещо такова, но дори и да е така не възнамерявам да искам разрешение от тях.

Голите крака на Нами бяха мокри, както й долната част на кимоното на Марико. Студът я накара да потрепери. Съжали, че не си бе облякла кимоното, което Ичода-сан й бе донесъл, но реши в никакъв случай да не казва на ока-сан за това. Беше забравила и хаорито, което й бе дал Итачи миналата вечер. Марико сякаш прочете мислите й, защото подметна малко сухо:

- Що за дрехи си облякла?!

- Това са съвсем обикновени пола и потник. Често срещани са извън Голямата линия.

- Скандални са - отсече жената и поклати глава. - Краката ти са открити, както и пъпа...

- Не са скандални, а просто различни.

- Не стига, че са скандални, но и непрактични. Студено ли ти е? Искаш ли да се върнем, за да се облечеш, както трябва?

- Няма смисъл, почти стигнахме, Марико-доно.

- Още щом видим Сакура, ще я помоля да ти даде някое свое кимоно. Мога само да съжалявам, че Итачи те е видял в този вид. Нищо чудно, че е бил леко шокиран от... тези дрехи.

- Изобщо не ме интересува какво впечатление съм оставила у Итачи! - натърти Нами, стараейки се да не избухне като фойерверк.

- А би трябвало, На-чан. Сега той и брат му заемат отговорни постове, освен това са водачи на Учиха, което автоматично те прави тяхна подчинена.

- Не мога да дължа уважение на тези двамата! Нито възнамерявам да оставам дълго в Коноха, за да ми окачат звънче на врата. Бях пределно ясна вчера, когато казах на Итачи какво мисля за него.

- Господи! - Марико поклати примирително с глава и попита: - Мога ли да знам какво си му казала?

- Разбира се. Казах му, че е убиец. Ясно му дадох да разбере, че не възнамерявам да подскачам като куче при всяка негова заповед.

Хладните черти на Марико се отпуснаха в усмивка, която учуди Нами. Бе свикнала да я вижда сериозна и сега когато забелязваше, че тя бе склонна да се усмихва и да показва емоции, ока-сан не й се струваше толкова ужасяваща, колкото преди. Може би бе малко по-затворена, отколкото другите хора, но това си бе съвсем в реда на нещата и не я правеше да изглежда по-различна от нея самата. Беше минал час и Нами осъзнаваше, че бе започнала да се чувства спокойна в присъствието на жената до себе си. С Иноуе не беше така - бяха се скарали, но с ока-сан отбелязваха някакъв напредък, колкото и мижав да беше той.

- Типично за теб, На-чан - рече Марико и я изгледа с тъмните си очи. - Приличаш на Учиха повече, отколкото можеш да си представиш.

- Недоумявам как изобщо ото-сан се е съгласил да приеме Саске за свой зет - подхвана Нами без да обръща внимание на думите на жената. Някъде в главата й проблесна мисълта, че продължаваше да се обръща към Марико и Сано, наричайки ги своя майка и баща, но го правеше може би по навик. Странното бе, че Марико изобщо не възразяваше на това и сякаш приемаше тази грешка на езика естествено и непринудено. - Много добре знам, че Харуно биха се обвързали с Хюга или Кучики, но никога не биха допуснали мисълта за Учиха. Та братята стоят на малко по-горно стъпало от риока, нали?

- Истината е, че Кучики Бякуя бе проявил интерес към Сакура, но Сано винаги е бил прекалено резервиран спрямо самураите. А произхода на Хюга Неджи не бе задоволителен за вкуса му. Знаеш, че Неджи е от второстепенното семейство, нали?

- И така да е, можело е да се намерят достатъчно кандидати от другите села, нали? Например от Иугакакуре?

- Единственият, който задоволяваше претенциите на Сано бе Гаара от Сунагакуре. И ако не бе предложението на Учиха Саске, баща ти възнамеряваше да организира малко соаре, на което да покани Казекагето, който присъстваше на чуунинския изпит. В последния момент обаче промени решението си, отказвайки се от желанията си, за да задоволи тези на Сакура.

- Какво се опитваш да ми кажеш?

- Знаехме, че Сакура винаги е харесвала Саске и решихме, че съгласието ни е достатъчна компенсация и благодарност за това, че продължава да следва клана си - уточни Марико. Дъждът започваше да роси и небето на запад просветваше. Облаците се разкъсваха. Жената спря под една цъфнала вишна и вдигна поглед нагоре, накланяйки чадъра си силно назад. - Времето се прояснява. Имаш ли нещо против да продължим без чадър?

Нами поклати глава. Марико сви чадъра и двете продължиха по мократа улица. Вратите на Суикацу бяха широко отворени и зееха като паст. Нами очакваше, че прекрачвайки ги ще попаднат в безлюден квартал, населяван от призраци, но бе изумена виждайки слугите, които се щураха по каменната настилка на двора. Дъждът спираше и дузина работници, които явно поправяха покрива на една от кулите се бяха събрали около друг, който държеше чертеж и им даваше инструкции. По всичко личеше, че братята се опитват да възстановят квартала и Нами изпита известно уважение за усилието им.

- Сигурно сега когато Саске е сосакан при даймиото, ото-сан е забравил за произхода му. - додаде Нами, следвайки Марико по стъпалата и оглеждайки се на всички посоки. - С рентите, които им са изплащани редовно всеки месец, Сакура не може да се оплаче от лишения.

- Да. Трябваше да вземем това впредвид, защото Сакура се бе отказала от собствената си рента и зестрата си. Разполага с някакви смешни пари от болницата в Нихонбаши, където работи. Никога не е мислила за бъдещето си и се налагаше ние да мислим вместо нея.

На Нами й се струваше, че започваше да разбира по-добре сестра си, макар да не я бе виждала. Започваше да разбира и рйооши. Но не чувстваше гняв от решенията им, макар да не ги подкрепяше напълно. Харуно винаги бяха най-високо сред клановете и се чувстваха едва ли не божества. Рентите им бяха най-големите, единствен Сано имаше кабинет в Кататане до този на даймиото, тяхното дзайбацу участваше основно в търговията и определяше притока на пари в Ропонджи, участваха в благотворителни кампании, отпускаха помощи на Академията за нинджи, Университета Наха и Първостепенната болница, диктуваха държавното преустройство в десетина квартала включително най-големите и гъсто населени Сендай и Канто, които разполагаха със сгради с централизирана власт. Кланът Харуно бе разпрострял пипалата си навсякъде и държеше Коноха в желязна прегръдка, карайки по този начин другите кланове да им засвидетелстват респект. Единствените, които не разбираха това бяха сестрите, които явно се бяха отказали от редица превилегии и бяха унижили Харуно. Имаше някаква закономерност в това и Нами усещаше, че с поведението си балансираха спрямо прекомерните правомощия на ото-сан и собствените си принципи. Макар да не бе унижила рйооши като тях двете, Сакура бе натрила носа на клана си по начин, който не можеше да бъде осъдителен, но не можеше и да бъде пренебрегнат.

Марико почука на голямата врата. Не чакаха дълго. Отвори им висок мъж на средна възраст с черен фрак и бяла риза - облекло, което Нами бе виждала извън Голямата линия, и това я накара да премига няколко пъти. Той се поклони леко с ръка на гърдите и впери загадъчния си поглед първо в ока-сан, а после и в нея.

- Добър ден, Харуно-доно! - поздрави официално той и се отмести настрани, пропускайки ги покрай себе си.

- Подобно, Михаелис-сан - отривисто отвърна Марико. Вярна на класата си дори не го погледна повече от няколко секунди. - Тук ли е Сакура-чан?

- Да. Милейди е в библиотеката и ако изчакате в салона, ще я уведомя за Вас - Икономът се полуусмихваше като котарак на припек и сравнението, с което го оприличи, разсмя вътрешно Нами. Около него се носеше нещо, което не можеше да определи и което я привличаше неудържимо. Явно само ока-сан бе ваксинирана, защото дори не го забелязваше.

- Добре - кимна Марико.

- От тук, моля!

Двете последваха иконома до голямо помещение, намиращо се отвъд дългото антре. Мебелите, килимите, дори пердетата бяха нови и миришеха на курояки. Луксозно и същевременно обзаведено в вкус. Макар Суикацу да отстъпваше по размери на Кокурюкай, вътрешността му изобщо не говореше за бедност и лишения. Настаниха с в края на диван и зачакаха търпеливо без да обелят и една дума по между си. Да, Сакура бе щастливка! Беше се омъжила за мъжа, който винаги бе искала и имаше благословията на рйооши. Какво ли друго можеше да желае една принцеса?

Беше убедена, че Сакура е щастлива, докато не я видя да прекрачва в салона. Беше по-висока дори от Иноуе и притежаваше умопомрачаваща красота. Косата й, розова и гладка, бе стегната в нисък кок на тила и откриваше аристократичните черти на бялото й лице. Беше облечена в лилаво кимоно, сцепено от двете страни и под леките поли се подаваха тънките й глезени, обвити в черно клинче до под коленете. Прозорците бяха огромни и въпреки, че навън бе сив, дъждовен ден светлината не бе възпрепятствана и осветяваше всеки ъгъл. Ето защо, когато зелените очи на сестра й се втренчиха в нея, Нами усети тежкото огорчение, което бликаше като фонтан. Нямаше съмнение, че дори Марико го бе забелязала.

Нами се изправи и понечи да каже нещо, но се спря когато Сакура устремно се насочи към нея и я прегърна силно. Усети дъха й до ухото си, после и въздишката й.

- На-чан! - прошепна Сакура и я притисна още по-силно, задушавайки я и на Нами не й оставаше нищо друго освен да вдигне ръка и да погали сестра си по гърба. - Толкова се радвам, че се върна!

- И аз се радвам, онее-сан!

Ока-сан бе забравена и Нами усети присъствието й няколко мига след това. Сакура съзнателно бе пренебрегнала майка си и бе прегърнала момиче, което не бе нейна сестра. Може би не знаеше това, а може би й бе все едно и Нами се отказа да разтълкува оскърбителното поведение на Сакура. Отдалечи я от себе си и я огледа изпитателно, сякаш проверяваше за травми и наранявания.

- Приличаш на Иноуе, На-чан - каза замислено Сакура и впивайки нетрепващ поглед в ока-сан, добави: - Може би и Иноуе е Учиха или трябва да питаме за това ото-сан?

Марико се облегна назад, скръствайки ръце под гърдите си. Не отговори на провокацията веднага, а остави няколко секунди отговора да виси в напрегнатата тишина на салона:

- Съвпадение.

- Естествено! - рязко рече тя. - Съвпадение... Какви ли още тайни криете, рйооши? Може би това, че аз самата не съм ваша дъщеря?

Разговорът, на който присъстваше Нами бе нереален. Никога не си бе представяла, че Сакура можеше да се държи толкова неуважително и грубо с ока-сан и това я втрещи напълно. Осъзнаваше, че макар ока-сан да не се бе променила, Сакура бе... друга. Различна. Саркастична. И напълно независима. Тя бе постигнала онова, което двете с Иноуе не можаха да го направят за десет години и мислено я аплодира за смелостта й.

- Ти си моя дъщеря - отговори Марико равно. - Моя и на Харуно Сано. Истинската наследница на клана. И в това няма тайна, Сакура-чан.

Момичето махна с ръка и съсредоточи цялото си внимание върху Нами, която след няколко секунди се почувства неудобно пред пронизващите светли очи на сестра си. Усмивката бавно отпусна студената гримаса на лицето й и Сакура допря отворена топла длан до бузата на малката си сестра. Нежен, детински жест, който правеше когато бяха разстроени за нещо. Несъмнено бе запомнила това.

- Липсваше ми, На-чан! Колко си пораснала само! Истинска жена! Ходи ли до Иноуе в окията? - Сакура напълно бе игнорирала присъствието на майка си, отдадена изцяло на Нами. Бъбреше оживено, като през цялото време я гледаше в очите и я докосваше по ръцете. Дори след като иконома им донесе чая, Марико остана изолирана, вперила поглед в притъмняващото небе навън.

И въпреки всичко Нами усещаше дълбоката пропаст, зейнала между тях, неизказаните думи, тайните, които несъмнено още криеше клана Харуно и се надяваше да не бъдат толкова грозни, колкото факта, че бе Учиха.

[voileta]

Харесах изключително много промяната в Иноуе. Начинът по който постъпи, всичко. И ако в анимето ме дразнеше и тук също не ми бе сред любимците, честността й до болка ме спечели този път ме спечели. Освен това открих много прилики между нея и мен/навярно и с теб/, което я направи още по-близка. Така, че тази глава бях съсредоточена в нейния образ и не останах разочарована. Надявам се нататък образът й все така да израства.

 

 

//Цял живот се бе носила по течението, изпълняваше заповеди и се стараеше да не наранява околните. В повечето случаи страдаше тя, но преглъщаше болката и продължаваше напред с мисълта, че това, което не я убива, я прави по-силна. Но това поведение не й бе помогнало, а я бе превърнало в безлична сянка, която другите възприемаха с досада. //Ето това най ма впечатли. Знам, че ще разбереш защо