Alfons Публикувано 20 Септември, 2011 Share Публикувано 20 Септември, 2011 От това лято на морето. Скучах една вечер. Добре, че беше лаптопа. Може да ви се стори, че е за по-невръсни читатели, но не е. Има малко нужда от разширяване обаче, но и така става. "Неозаглавено" -- Събуди се, задрямал си!- прошепна Тя. Момчето се загледа в нея сънено и разтри очите. -- Дойдоха ли? -- Това са глупави въпроси.- гласът й бе нежен и успокояващ. Момчето се сви в тъмния ъгъл и сложи ръце зад главата си. -- Защо се бавят, толкова?- попита то. --Знаеш отговора. Попитай ме този път нещо ново. -- Мислиш ли, че тук може да се живее…завинаги?- Момчето вдигна очи и я погледна. --Зависи дали го искаш. --Не го искам. --А при тези отвън? --Не… --Тогава? --Искам да рисувам. Момчето се изправи в мрака и се приближи до вратата. Наведе се опипвайки стената и взе всичко нужно. Когато листовете хартия вече бяха пред него, той седна на мраморния под и извади поредните два цвята от дървената кутия. В мрака бяха така неразличими, но той намери своите два. Черния и червения. -- Какво ще рисуваш?- попита Тя. Момчето се загледа в нея. Дълго и изучаващо. После отвърна: -- Не знам. -- Знаеш ли защо всички хора обичат да рисуват? -- Защото иначе животът е скучен?! Тя се засмя. -- Защото са еднакви.- гласът й бе хипнотичен, пръскащ се, като дъжд из цялата стая. Влизаше във всяко кътче и във всяка пролука и я запълваше старателно. Момчето задраска по твърдия лист. -- Какво рисуваш? -- Не знам. –рече то с досада. Ръката се движеше учестено. Черния цвят попиваше в хартията оформяш се в нещо ново. Червения запълваше внимателно със страхопочитание към събрат си. Белотата на листа бавно се изгубваше. -- Не намираш ли белия цвят за хубав?- попита Тя. Очите на момчето срещнаха нейните във черното на мрака. -- Хубав е! -- Защо тогава го унищожаваш? -- Защото иска да направя нещо хубаво от него. -- А питал ли си се дали той не иска да е просто бял? -- Това е само цвят.—рече момчето. Черното се спря и се загледа в белия си опонент. -- Попитай го, какво иска?- прошепна гласът. -- Как? –Момчето остави буйното черно на студения под и зачака отговорът на своя въпрос. -- Опитай се. --Не мога. --Защо? -- Това дори не е цвят. Това е просто бяло. -- Тогава как знаеш, че той иска да се променя? -- Ако не иска, тогава какъв е смисълът от него. -- Защо трябва да има смисъл? Момчето вдигна рамене. -- Защо си в тази стая? –попита Тя. -- Защото съм виновен?! -- За какво? -- Не знам. Но щом… -- Но щом си тук значи СИ, така ли? –довърши Тя. -- Не знам! -- Те ще се върнат знаеш го, нали? И ще са си същите. Хората са просто такива. -- Да. -- Помниш ли голямото дърво на двора? Помниш ли какво се случи с него? -- Татко го отряза. -- Защо? -- Не знам. -- То искаше ли? -- Това е просто дърво, то не говори.—намръщи се момчето и се изправи.—Говориш глупости? -- Мислиш ли, че ако можеше, то би искало да бъде отрязано? Момчето не отговори. Избърса протеклия нос в ръкава си. -- Тече ти кръв.—рече мило Тя. – Вдигни глава нагоре. Момчето я послуша. -- Няма значение, какво иска. Татко е по-силен. *** -- Събуди се, задрямал си!- прошепна Тя. Момчето се загледа в нея сънено и разтри очите. --Дойдоха ли? Тя се усмихна майчински и не каза нищо. -- Гладен съм?—рече то. -- Просто не мисли за това. Нека си говорим за нещо друго. -- За какво? -- За това, което искаше да нарисуваш. Ти каза, че ще е нещо хубаво. -- Да, но няма как да стане, защото аз не рисувам..."хубаво". -- А ако опиташ с останалите цветове? Синия цвят бе излязъл от кутията и гледаше с интерес. Другите потайно се криеха в нея и наблюдаваха пасивно. --Защо винаги използваш тези два цвята? -- Харесват ми. -- Но те са най-мрачни. -- Е, и? Момчето се намръщи и задраска по листовете. Черното грациозно вършееше и изпълваше бялото. А то просто се предаваше. Момчето бе по-силното. Черното бе по-силното. Синьото стоеше и наблюдаваше. Каква трябва да бъде неговата роля, питаше се то. Момчето го хвана яросно и го включи в играта. Синият цвят заподскача върху листа и откри, че вече има събратя. Разбра, че с тях вече ще бъде нужен. И тава му даде непобедими сили. Сега е като всички останали цветове. Кутията бе там далече на пода. Танцуваше върху листа и всичко бе толкова красиво за него. И тогава той погледна към дървената кутия. И в него се роди един мисъл. -- Защо да съм, като всички останали? Аз съм тук, а те са там долу. Малко по-малко белия цвят се променяше. Избледняваше върху листа и придобиваше съвсем други цветове. Простотата в него изчезваше, а гласът му не достигаше за да промени нещо. И той реши. Реши да не се бори. Нямаше, как да избяга от края на листа. Четирите стени го притискаха. Сви се в ъгъла и зачака. -- Така трябва.- рече синьото. Няма смисъл в теб, ако си бял. -- Красиво ли се получи?- попита Тя. Момчето се спря и погледна листа. -- Бялото вече го няма.—рече то. -- Така по-добре ли е? -- Не знам. Сълзите потекоха бавно и с нежелание, но след като вече бяха появили решиха ,че така е по-добре и продължиха дълго. Доката накрая не намериха своето предназначение. -- Така трябваше.—рече момчето.—Защо се е появило, иначе?! Солената течност тупна върху листа и опари цветовете. Разяде ги бавно и бялото си поправи път на повърхността. Беше мръсно и все още малко. С белези оставени от другите, но беше там върху листа. Момчето навело глава не спираше своя плач и безцветните сълзи продължаваха да обстрелват, а цветовете да се размиват в ужас. Бялото наблюдаваше изненадано и събираше сили. -- Тук съм!- рече то. *** -- Събуди се, задрямал си!- прошепна Тя. Момчето се загледа в нея сънено и разтри очите. --Дойдоха ли? -- Искаш ли да дойдат? Въпреки всичко, което ти сториха? -- Не знам. Просто съм гладен… а тук е толкова тъмно. Цитирай Адрес на коментара Сподели в други сайтове More sharing options...
vetirena Отговорено 22 Март, 2012 Share Отговорено 22 Март, 2012 Много ми хареса. Има ли още? Цитирай Адрес на коментара Сподели в други сайтове More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.