Jump to content

Recommended Posts

Dolls_p.jpg

Dolls / Кукли

IMDB

Един филм на Такеши Китано
Премиера - 12.10.2002 г.
Времетраене - 114 минути


"Кукли" се смята от много критици за най-добрия филм на Китано. Една невероятно красива любовна история (всъщност истории). Филмът започва с представление на Бунраку, традиционния японски куклен театър. На сцената се разиграва трагична любовна история. Камерата се доближава до белите лица на куклите и...историите започват.

Пренасяме се в първата сюжетна линия. Младият Мацумото е развалил годежа си със Савако по настояване на родителите си, които искат за него бъдеще изпълнено с перспективи. В деня на сватбата му с дъщерята на директора на корпорацията, в която той работи Мацумото научава, че съсипана от мъка Савако е опитала да се самоубие. Момичето е оживяло, но е изгубило разсъдъка си и не помни никой и нищо.....

Втората история е за стар якудза на име Хиро. Издигнал се е и е успял, точно както е искал, но въпреки всичко не е щастлив. Хиро си спомня деня, в който е напуснал жената, която го обича, за да преследва амбициите си.....

Третата история разказва за Нукуй, мъж обсебен от любимата си певица, поп-звездата Харуна. Когато се прибере вечер нейният лик го гледа от плакатите на стената, нейният глас го приветства от слушалките на уокмена. Един ден Харуна претърпява автомобилна катастрофа. След инцидента тя отказва да се появява в медиите и да се среща с феновете си, защото не иска никой да вижда белязаното ѝ лице. Съкрушен Нукуй поглежда за последен път снимката на Харуна в едно от списанията си и това е последното нещо, което вижда....

“Кукли” е като сборник от тези три драматични любовни истории. С течение на времето филмът преминава все по-често от един разказ към друг, редуват се спомени и настояще. Нищо чудно да се объркате и в даден момент да изпуснете хронологията. Но след края успявате да проследите нишката и да подредите всичко. Финалът е силен и красив.

 


Свали с английски субтитри  :click:

 

 

Свали с български субтитри  :click:

 

Български субтитри  :click: 

Share this post


Link to post
Share on other sites

;( Ако има филм, който ме е подтиснал някога в съзнателния ми живот това е Dolls. Това е от филмите, които нямат връзка с централния... криво разбран безсмислен арт. Изобщо не преувеличавам, но мисля, че след като свърши филма май изпаднах за 2-3 часа в истинска депресия, заради тоталното нищо, което представлява тоя филм. Гледах го преди 1 година някъде, но единственото което помня сега е, че един бездарен актьор влачи със верига през цялото време някаква и всички сцени са със вуду музика, налудничеви погледи, есенни листа, плаж със една без око (или без ухо, много не си спомням; знам, че имаше някаква съкатост) и психо напрежение. Наскоро попаднах на статия за филма в един друг форум, след което веднага си изключих компютъра и ме беше страх да го пусна, защото знаех, че некъде в нет-а съществуват кадри от тая бездарна претенциозна психарщина. ~ 0,0000000... ми е оценката !

Share this post


Link to post
Share on other sites

някои сцени и определени пропадания в сценария и на мен ми бяха налудничави, но в никакъв случай не бих нарекла филма психарщина...

този филм има много финно въздействие...

просто трябва да се оставиш на усещанията си без да се мъчиш да анализираш това, което виждаш или това, което не е показано...

за мен е много стойностен филм...и същевременно е предизвикателство към мен самата...

но нищо...кой знае, може пък да съм психарка

Share this post


Link to post
Share on other sites

Да, знам за какво говориш, но в тоя филм е премината границата на арт пърформанса и явлението 'картина с черен квадрат на бял фон, уаууу...'. Сигурно и аз не съм арт експерт, но това си беше един безуспешен опит за това, което са искали създателите да се получи. ККатрин, препоръчвам ти да гледаш The Railroad (2007), който е по тази формула, но изпълнен блестящо.. е няма ги Бунраку изцепките и арт препратки, но е точно такъв психологически и много силен като символика за превратностите на живота, има го в avistaz. Много е добър, точно вчера си мислех да го гледам наскоро пак... подсети ме с този Dolls.

Share this post


Link to post
Share on other sites

С тази мнения ми се заинтригува любопиството... На мен пък много ми хареса този филм. Безспорно е странен и психарски, но..Според мен има много смисъл и идея, заложени в него. Както и..послания. Че постъпките имат последствия, които понякога са..фатални или да кажем съдбоности и преобръщат живота на 180 градуса, както и този на близките. И харесва ни или не, ще трябва да си живеем с тях, защото понякога нещата са необратими. Така го разбирам аз. Имаше също красиви моменти и пейзажи. Двамата с въжето са сладки, а другите истории не ми бяха толкова интересни...Бих го гледала пак, за да вниква по-добре в детайлите:) Ама...вече ми е сред любимите.

Share this post


Link to post
Share on other sites

"Отдавна мечтаех да разкажа история за мъжете и жените. Честно казано, не желаех да я ситуирам в съвременността, защото не харесвам начина, по който хората днес си говорят. Но така се получи. За "Кукли" тръгнах от следната идея: "От сърцето на любовта, смъртта никога не е далеч". - Т. Китано.

 

Чух една история от Дания - запомнете я поне докато гледате филма: историята разказва за един паяк, който живеел високо горе из мертеците на един стар хамбар.

Един ден той се спуснал по една дълга нишка от паяжината си до по-долната греда, където открил, че мухите били повече и по-лесно се хващали. Той прочее решил да се

засели за постоянно на това по-ниско ниво и си изплел там една удобна паяжина. Но един ден - след години, той забелязал нишката, по която слязъл, да се протяга нагоре в мрака.

"Нямам нужда повече от нея - казал си той - тя само ми се пречка". И я скъсал унищожавайки по такъв начин цялата си паяжина, тъй като тя се крепяла на нея - на една

единствена, първоначална нишка.

 

Историците се чудят все още защо и как Ницше е полудял, а той просто скъсал нишката. В момента, в който казал "бог е мъртъв" той се откъснал от първоначалния източник на

целия живот. Когато скъсаш нишката, човек се лишава от нещо много жизнено, същностно, тогава изпуска нещо, за което е забравил, че то е самата основа.

 

Има едни изключителни и значими строфи на Т.С.Елиот:

"Ние сме празните хора.

Ние сме препарираните хора.

Подпряни един о друг.

С глави пълни със слама. Уви !

Сухите ни гласове, когато

Шепнем заедно

Са тихи и безсмислени,

Като вятър в суха трева

Или като плъхове, бягащи върху строшени стъкла

В нашия сух килер.

Фигура без форма, сянка без цвят,

Парализирана сила, жест без движение;

Тези, котио преминаха

С открити очи в другото на смъртта Царство

Помнете ни - ако въобще - не като загубени

Насилствени думи, а само

Като парализираните хора,

Препарираните хора."

 

Бях гледал филми на Куросава, бях гледал вече филмите на Джан Имоу, дори някои на Китано, но когато преди две години попаднах на това произведение, тръгнах да се интересувам

по-подробно от Азиатското кино. Не просто очарован, не просто оставен без думи, без дъх, този филм съдържа много повече, отколкото е заложил дори самия Китано - дори се чудя дали

е наясно какво чудо е сътворил. Това е от онези филми, за които няма жанрова категория, безсмислено е да се търсят дори комбинации от такива - изключително рядко срещано явление

е да се сътвори автентично изкуство, а това е може би най-трудно в киното. Изпуска се същноста, ако се разглежда, като арт пърформънс, арта в днешния си съвременен вариянт е точно пълната

безсмислица и нищета - таланта и дарбата са едно просто оригиналничене, ако липсва поне опит за цялостност. Нищо общо с никакви класификации, определения и дефиниции - да донякъде

може да се определи, като психарщина, но това не идва от самия филм, това идва от зрителя. Разковничето онова, което толкова трудно се постига във всички изкуства и което успешно (макар да

допускам и не преднамерено) е реализирано в този филм е прицелването, а не целта.

 

Кукли е филм, която те хвърля в собственото ти себе - това е молитвен филм и наистина се изненадах, такива филми винаги изненадват и малко сплашват дори. Подобни са филмите на Лариса Шепитко,

а и защо не дори на Елем Климов, макар не чак в такава степен. The Railroad няма и йота от този филм - пак е блестящ, но е в съвсем друга посока, нарочно изчаках да изгледам него, а тогава да коментирам този.

 

KKatrin много добре ви е подчертала, че тука има едно много финно въздействие - интелектуализирването и анализирването са пречка, за да стане достъпно онова, което е неизречимо в този филм.

Дори моя коментар ще е в повече пречка, отколкото помощ, но умирам да споделя за него - онова, което ще кажа не е то.

 

Кукли е отвъд границите - противоположностите винаги се сблъскват някъде, винаги е така и освен да избереш едната или другата има още два начина. Единия да изпаднеш под тях, да останеш заклещен м/у парадоксите

и да почувстваш лудоста си, а другия е да се издигнеш над тях, по-точно да отидеш отвъд тях и това е пак лудост, но със съвсем друго качество, това е вече израстване. Лесно е да се объркаш, лесно е да се депресираш, но

ако останеш уязвим, ако оставиш будно упованието, тогава ще откраднеш от този филм, той дава, но зрителя трябва да го открадне.

 

Когато човек избира - той прави зло. Самото постъпване е дефиницията за лошо - доброто не се прави, то си Е. Има една фундаментална житейска закономерност и тя трябва да се разбере - какво обществото стори на индивида,

човекът после ще върне същото, а ако не може да върне, то той насипва в себе си и се изгубва в хаоса на отчаянието. Колкото по-грозно се е отнесло обществото към човек, толкова по-грозно ще е последствието.

Когато нещата се случват животът е щастие - любовта не може да се прави, тя не може да се създава, тя е случваща се извън твоя контрол, извън законите и правилата, защото е естество, а не поведенчество.

Обърнеш ли гръб, ти правиш избор - избора никога не е твой, за това е избор, онова което е твое не се избира, то си го има вече. Много хора размишляват за обществото и социото половинчато -

родителите, роднините, приятелите, интинмните партньори също са част от социото.

 

Обществата са в такава мизерия, защото липсва общението - следвайки традицията и дълга, морала и нравственоста, и всичката глупост, с която бива заливан човек от най-ранна бебешка възраст, той изгубва себе си все повече.

От Матея, глава 13:

57. И съблазняваха се в него. А Исус им рече:

няма пророк без почест освен в отечеството

си и в дома си.

 

Аз бих добавил - и във времето си.

Родителите не могат и не трябва да живеят живота на децата си, но след като си научен да ги почиташ, какво да сториш след като ти казват, че си против тях, ако не ги послушаш.

По-късно сцена - майката реве в опразнената стая, жените винаги остават по-истински, прошката е женска природа не мъжка, а бащата "избора си беше негов" .....

колко грозно, колко противно, да си измиеш ръцете със съдбата на детето ти. Но нима можеш да виниш невежия, за невежеството му - уви.

И така се върти колелото от незнайни времена и безброй калпи - всеки плаща, първо заради своята грешка, после заради грешката на другите.

 

Какво е непростимото нещо - онова, което е безвъзвратно сторено. Любовта вече е невъзможна, почти неосъществима, човекът бяга заглава към нея, протяга ръка за да се хване, но вече е ужасно закъснял.

Има една притча, в която се разказва за Буда, чакащ пред портите на просветлението - той стои и чака, чака пред тях, докато не мине и последното човешко същество.

Нима може да бъде човек щастлив заобиколен от милиони трупове - нима може да се чувства радостен без любов. Любовта е забранена в този побъркан свят - и за това е побъркан, защото се върти едно колело

на незнание и всеки потъпква другия, всеки спира другия, дори и собственото си дете. .... и човек изпада в терзания или отмъщения, това е несъзнатоста.

 

Този филм не е докосване до лудоста, всичко изглежда иреално, заради огледалноста. Човечеството е лудо - под цъфналите вишни, две човеко-кукли минават заобиколени от погледите на куклите-хора.

Нима не е загубил всеки себе си - гледаме разликата в дрехите и съдим по симптоми, а точно това е илюзията, заради това е мая, думата магия идва мая, това е дрехата на цялото, на бог,

това е само едно повърхностно облекло, но именно заради това е красиво, защото са одеждите на бог и примамват.

"не харесвам начина, по който хората днес си говорят" - само това изречение е достатъчно да разгърнеш филма.

Цяла Азия е опорочила най-прекрасния поздравителен жест - ръце сключени за молитва. В този начин на поздрав е заключено уважението към другия - защото бог е във всеки,

когато срещнеш някого ти се покланяш на бог, не на дрехите му. Но жеста е покварен - кланят ли се кланят азиатците, а са толкова фалшиви в себе си. Уважават родителите на момичето,

а къде е уважението на любовта м/у децата им и всъщност това е единственото възможно истинско уважение - към любовта, всичко друго е тъпа етикеция, лицемерие, маниерчене и е грозно, отвратително, сметкаджийско.

 

И така обладани и водени от егоцентричното безумие да притежават онова, което нямат, всяка една тяхна стъпка вместо към съзиданието на живота ги отвежда към смъртта - съдбовна обреченост, в чиито

край куклите в играта си на театър са надживели хората и като едни наблюдатели или пратеници са разказали човешките им истории. Заради това, този филм е повече от кино - уловен е патетичния блян, същественото,

забележете, че акцента не е толкова върху случващото се, върху конфликта м/у персонажите, колкото във вътрешните дилеми и душевен гнет на героите. Ето защо "Кукли" тръпне в особено напрежение,

пропада на моменти в илюзорното бездействие, липсват думи, реплики, комуникативноста е на по-дълбоко ниво, не просто дискусионна, а в мълчаливост.

 

Нека ви разкажа една история - не претендирам дали наистина се е случила.

Когато Удроу Уилсън станал президент на Америка, цялото му семейство естествено празнувало. Приятелите му танцували от щастие, а той плачел и ридаел самотен в стаята си. Дошла жена му. Тя не можела да

повярва на очите си - той седял на стола си до прозореца, навел глава, толкова тъжен, колкото никога не го е виждала преди и сълзи се стичали по лицето му. Попитала го : "Какво се е случило, защо плачеш? "

Той вдигнал очи и отговорил " Сега като станах президент на най-мощната държава в света, сега когато станах най-силният човек, аз разбрах с цялата му острота, колко абсурдно е всичко това. Нищо не спечелих, а

пропилях целия си живот. Сега аз разбирам безполезноста на силата, защото рано или късно смърта ще дойде, а аз съм безсилен пред нея"

 

А колко истории знаем, където влюбените са над смърта - и това е така, защото любовта е смърт, познаеш ли любовта ти умираш, но умирайки ставаш живящ. Може и да си най-големия бос на якудза, но си оставаш

абсолютно бос пред смърта на тленното, ако си пренебрегнал любовта.

"Ако прекалено дълго се боиш от смъртта - казва Т. Китано - в края на краищата започваш неосъзнато да я желаеш. Много ме учуди, че в Япония определиха "Кукли"за най-кървавият ми филм. Не защото се лее тонове червена боя в кадрите. А защото много неща умират. Смъртта за мен не е свръзна с идеята за жертвата. А по скоро е крачка встрани от вечността. Крачка, която определя стойността на нещата, които ни заобикалят."

 

Наистина все си мисля - този човек литва до висините и после пада с тътен на земята. Вечноста е крачката в страни, която определя стойноста на нещата, които ни заобикалят - жертвата е такава, защото винаги умира,

същественото е за какво умира, а именно. Любовта е най-стягащата история във филма и всички персонажи умират за или заради нея, но актът на умиране е на всички нива - физическо, емоционално, психическо, душевно.

Тука имаме доброволно самоубийство, поради невъзможноста за отмъщение, да си върнеш онова, което са ти причинили и което сам си причинил на другите. Нима дамата от парка, която вечно чака якудза-босът,

не се откъсва с нещо от света на живите. Или пък поп-звездата Харуна в собствената си замоизолация на брега на морето не се удавя психически? Персонажите стават марионетки на собственото си подтиснато съзнато и

неистово желание, да напуснат битието в което се намират т.е. от избора се ражда избор, от лошото се ражда лошо, липсата на любов поражда желанието, а не обратно.

 

"Мислил съм следното - казва Такеши Китано - защо да не взема да направя и филм за живота на хората, но не с живи актьори, а с традиционни японски марионетки. Дори си казвах - най-после няма да има и никакви реплика. Само тук-там по някой надпис като в старите неми филми. "

Какво са куклите - скулптури в движение, подвижната модалност на човека, идеален начин да се покаже неговия автоматизъм. Изкуствено тяло, което все се опитва да фиксира душата. Лицата на куклите - не са ли и те вид маски, и

тука идва парадокса, куклата има мечта за душевна присъщност, в нея има истински блян, а в човека е изгубен самия блян и за това е станал като кукла. И за това не умират хората, а умират онези кукли, които някога са били живи хора.

 

Има една древна поговорка: разумът е от еснафски произход, умът от дворянски, въображението от царски. Този филм е сътворен от неумът, от пълно въображение - има много вметки от традициите на япония, които са ми непознати:

червения цвят, от няколко вида театри, не само Бунраку ... всъщност това е универсална драматургия. Детайлите са крещящо казващи без заобикалки - пеперуда с откъснато крило .... виждали ли сте насекомо, било то и муха с откъснато

едно крило, то все още е живо и до смърта си се опитва да литне, но се върти просто в неправилни кръгове, изхлузена червена дамска обуква, розовото топче, ей как игра това момиче, толкова младо, а игра безупречно през цялото време,

няма и един слаб момент, наистина актьора не стоеше добре до нея, твърде добре игра това момиче, забележете очите, забележете когато си спомня, сцените от миналото, колко бързо трепти с мигли, а в сцените на настоящето всяко движение

е толкова забавено, че дори клепачите едвам мигат, уникална, думи нямам, политаща сламена шапка към морето, след малко втори път пак към неспокойното море, вечното неспокойно море. Тръгват от домовете си, минават през външни сгради -

ресторант и болница, после хотел, после кола, после по пътища, после под мостове, после по релси, към природата, сезоните, времената, в края снегът, естествено снегът:

"Снегът се сипе.

Както и теб сега те няма.

Снегът пада,

сърцето крее самотно.

Изваяна в съня ми

топлата усмивка

е покрита с бял сняг.

Не я виждам.

Докато белотата ме блъска

надолу

те виждам да извървяваш

пътя назад.

Дори и да те викам с мъка

в гласа,

само белият сняг остава

да пада.

Докато белотата ме блъска

надолу,

и те виждам да вървиш по

пътя назад

Дори и да те викам с мъка

в гласа си,

само белият сняг остава да пада."

 

Изгонени от хората, от огъня, към мрака, какъв мрак само, без звезди, без луна, безкраен мрак, влудяващ мрак, страховит мрак, но нагоре, бързо и все по-бързо, облачета живот

и парата на дъха, няма музика, чува се вятър като вълни разбиващи се в пуст бряг, като сподавен стон, и по-нагоре, по-високо, по-бързо ........ когато стигнеш най-високия връх се намираш

над най-дълбоката долина, страх, трепване и падаш ..... увиснали м/у световете, забравени в празнота, тишина .... с тях прекалено много някой си е играл,полюшвани от вятъра, изоставени

от съдбата, от хората, от себе си, безжизнено провесени на едно дърво …....

 

п.п. спирам твърде много глупости мога да напиша още за този свръх филм, но моя съвет е - като седнете да гледате, оставете себе си и тогава пускайте, защото това е молитвен филм и

разумът, логиката, интелекта са просто недостатъчни, за да усетите ........ едно чудо. Приятно гледане от мен.

  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Тук е пълно с герой изгледали това "арт " творение, аз издържах само 40 минути и 25 секунди. Бях решила да го изгледам въпреки всичко , но си припомних за  "3 - Iron" и всичко си дойде на място. Предпочитам по малко арт и повече кино !!!!

Share this post


Link to post
Share on other sites

Kando, великолепен текст за гениален филм. Моите уважения.

Share this post


Link to post
Share on other sites

 Е, Matrim, ти си поредния човек тук, който е решил да изгледа всички стари и най-добри азиатски заглавия и да пише за впечатленията си. Ужасно много се радвам, че вечно има такива хора. Kando за съжаление е изчезнал вече оттук, но и аз съм му фен. Беше писал невероятно ревю и за "Bin Jip" na Ким Ки Дук. 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Хванала съм бика за рогата, както се казва. Имам много да наваксвам, но лека полека започнах да се ориентирам в това филмово море и да си напипвам приоритетите.    

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Create New...