Jump to content

Takeshi Kitano (Такеши Китано)


KKatrin

Recommended Posts

spacer.png

 

Такеши Китано е роден на 18 януари 1947 г. в Токио. Той учи инжинерство в престижния университет Мейджи. Не след дълго прекъсва следването си и започва работа като оператор на асансьор в луксозен нощен клуб. Клубната програма включвала (освен стриптийз) комедийни скечове и именно от там започва и кариерата на Такеши Китано (от скечовете, не от стриптийза). Първите уроци идват от комика Сензабуро Фуками, който научава Такеши на доста неща за бизнеса. Един от редовните комици на клуба се разболява и познайте кой взел, че го заместил?

 

През 1970 Такеши Китано основава заедно с приятеля си Кийоши Канеко комедийното дуо Two Beat. Именно от там идва Beat Takeshi – прякорът с който Китано става известен през 1976, когато дуото се появява по телевизионните екрани в Япония. Шоуто се радва на небивал успех и Китано се превръща в един от най-популярните японски комици на 80-те години. Шегите в manzai шоуто „The Two Beats“ (manzai е японският еквивалент на stand-up comedy монолозите) се харесвали заради острия тон и хапливия език, но след оплаквания от възмутени зрители цензурата свалила Такеши от екрана.

 

Дуото се разпада и Китано започнва солова кариера в киното. След няколко предимно комедийни роли Такеши е сред актьорския състав на „Violent Cop“ – история за твърдоглав детектив, чиято сестра е отвлечена от Якудза. Героят взима закона в свои ръце и се изживява като японския Dirty Harry. Късметът се усмихва отново на Такеши – режисьорът Кинджи Фукасаки („Tora! Tora! Tora!“, „Кралска битка“) се разболява... Кой ли да го замести? Китано пренаписва сценария и е едновременно на режисьорския стол и пред камерата в главната роля. Успехът (и приходите) от “Violent Cop” поставят началото на режисьорската му кариера. Повечето от филмите му са драматични истории за полицаи и японската мафия. У нас Такеши Китано е известен най-вече със „Дзатоичи“ (най-големият му финансов успех до момента), а наскоро последният му филм „Takeshi’s“ мина по родните екрани като част от програмата на десетия София Филм Фест. През 2004 университетът Мейджи го награждава с почетна бакалавърска степен по инжинерство, 4 години след като е прекъснал обучението си.

 

„Dolls“ е смятан от много критици за най-добрия филм на Такеши Китано като режисьор и сценарист.

 

Филмография:

 

Режисьор

1989 Жестоко ченге

1990 Точка на кипене

1992 Сцена край морето

1993 Сонатина

1995 Getting Any?

1996 Момчетата се завръщат

1997 Фойерверки

1999 Кикуджиро

2000 Братът

2002 Кукли

2003 Затоичи

2005 Последният Такеши

2008 Ахил и Костенурката

 

Актьор

1969 Go, Go Second Time Virgin

1980 Makoto

1981 Dump Migratory Bird

1981 Manon

1981 Completely... With That Air!

1982 Secret of Summer

1983 Щастлива Коледа, мистър Лоурънс

1989 Жестоко ченге

1990 Точка на кипене

1993 Сонатина

1995 Getting Any?

1995 Джони Мнемоник

1995 Гонин

1997 Фойерверки

1998 Токийски очи

1999 Кикуджиро

1999 Табу

2000 Братът

2000 Кралска битка

2001 Кралска битка: Специално издание

2003 Затоичи

2003 Battle Royale II: Requiem

2004 IZO

2004 Blood and Bones

2005 Последният Такеши

 

 

"Червеният сън на куклите”

 

Андроника МАРТОНОВА

 

Филмът “Кукли” на Такеши Китано е странен сън в червено.

Сън на куклите от театър Бунраку, които може би не искат да бъдат хора.

 

“Маскирани като дървени кукли,

сенките се бореха на тавана…”

Еди ван Влийт

(из стихотворението

на белгийския поет “В едно ъгълче”,

в антологията “Очите и Зовът”)

 

Преди години, в юбилейния, петстотен брой на най-известното европейско и френско списание за кино “Кайе дьо синема” Мартин Скорсезе направи блиц интервю с Такеши Китано. И на въпроса “Какво е за вас киното?”, поставен от автора на “Шофьор на такси” и “Последното изкушение на Христос”, японският режисьор отговори така: “Киното е необяснима енгима. Енигма раждаща се в самота и живееща посредством публиката.”

Самата фигура на Такеши Китано е не по-малко енигматична от дефиницията му за киното. Наричат Китано култов японски режисьор. Името, както и филмите му, са синоним на нещо повече от екзотична провокация в полето на световния екран. За европейците той е “Новият император на японското кино”. Американците определят таланта му като “чудодеен и безпрецедентен в проекцията на западната филмова индустрия”. Като актьорско присъствие го поставят до Харви Кайтел (водеща фигура във филмите на Скорсезе). Руската критика пък от своя страна определя киното на Китано като рядко срещана и емблематична за съвремието проява на истинско авторско кино. В България японският режисьор стана известен на по-широк кръг публика благодарение на своеобразните панорами на японско кино в рамките на Международния София Филм фест през март 2002 и 2003 година. Неочаквано за българския кино репертоар и пазар, ориентиран главно към комерсиалния американски филм, прожекциите на японските филми напълниха залите. Особено що се отнася до заглавията, подписани от продуценскта къща “Офис Китано”.

В родната си Страна на изгряващото слънце Такеши Китано освен, че е най-експонираната медийна личност, си извююва позицията и на един от най-възхитителните, авантюристични и уникални кинотворци на нашето време. Неговите филми винаги успяват да сблъскат противоположни мнения. Карат публиката и критиката да си задават истински въпроси. С режисьорските си филми той е винаги различен, а стилът му непрекъснато еволюира. В “Жестокото ченге” (Violent Cop 1989), “Сцена край морето”(A scene at the sea, 1991) “Сонатина” (Sonatine 1993), “Децата се връщат” (Kids return, 1996) “Фоерверки” (1997, Hana-bi или Fireworks, носител на “Златен лъв” от Венеция), “Лятото на Кикуджиро”(Kikudjiro 1999), “Братът” (Brother, 2000, Япония/Великобритания). Китано показва талант, стилово многообразие, особен усет към киноезика, умело балансиращ между киноестетиката на Изтока и Запада. Режисурата му е пестелива, ненатрапчива. Екранното действие - наситено с метафори, богато на паралели, препратки, автоцитати дори. Често във фабулата на филма са скрити втори пластове. Насилие, Хумор и Любов – това са трите основни сюжетни и тематични елипси, които занимават Китано в цялата му досегашна филмография. Всъщност каквото и да снима японският режисьор всичко подлага на филигранно нюансиране. Без значение дали се занимава със сурови истории тип за мафията; или изследва с неподозирана чувствителност дълбините на детската душа, или търси отговор на вечния въпрос “Защо обичаме?”.

Такеши Китано (роден на 18.01.1947) не е само актьор и режисьор. Той е още романист, поет, издател… През 1972 дебютира като комик в дуото The Two Beats (откъдето му остава прякора “Бийт” Такеши). Жанрът на изпълняваните фарсове е традиционно японският manzai в който актьорите си разменят остроумни и пикантни реплики. По-късно дуото се отвърждава като водещо в телевизията Ен Ейч Кей. Режисьорът Нагиса Ошима (“Империя на чувствата”) провокира актьора да излезе от това амплоа като го кани да играе във “Весела Коледа г-н Лоурънс” в партньорство с Дейвид Боуи. “Веднъж - разказва Китано - Ошима ми каза: “Знаеш ли от теб ще излезе превъзходен престъпник!” Така започнах в телевизията, в сериал, с роля на психопат убиец. После станах полицай, войник, приятел, съпруг, учител... Лично аз се чувствам най-комфортно, когато се занимавам с две теми: тази за якудза и света на децата. И ако мога и да ги преплета - става прекрасно”.

В началото на филмовата му режисьорска кариера наричат Китано “Кинаджия на студеното насилие”, “Гений на привидната неподвижност”. А киното му - статична восъчна маска, под която кипи страстта на случващото се. Едно реномирано филмово издание дори озаглавява портрета му “Доктор Такеши и мистър Бийт” . Всъщност когато Такеши Китано работи на границата между два типично японски филмови жанра “Якудза ейга” (филми за мафията “якудза”) и “Кацугейки” (самурайската героична повест) насилието което показва на екрана не толкова физически демонстративно. По – лошо - белязва за дълго психиката на зрителя. Тук няма да видите литри червена боя. Само необходимият брой петна. Тяхната напоителност се реализира в своеобразната киноестетика на японеца. Алените петна се разливат, оформяйки стилизирана деформация на червен слънчев кръг. Или падат като прекрасни кленови листа на есен… (Едно донъпълнени - освен с кино Китано се занимава и с живопис.) Изстрелите на екрана се заменят с музика или тотално различен звук. Смъртта във филмите на Китано е смразяващо красив йероглиф: проблясващ като светкавици от оръжие в тъмнината; или калиграфски изписан от някогашни живи тела. И изведнъж от йероглифа се ражда смехът. Той изненадващо посича като самурайски меч, суров до почти абсурдна жестокост.

 

Стъпки в снега

С последния си филм “Кукли” (Dolls, 2002) Такеши Китано за пореден път провокира и изненада както публиката, така и критиката. На 59-то издание на кинофестивала във Венеция през 2002 лентата предизвика доста вълнение. Особено след като бе пренебрегнат от журито и не получи така очакваното Гран При “Златен лъв на Сан Марко”.

Макар е и да е верен на стила “Китано“, филмът доста се отличава от предходните творби на режисьора. “Кукли” е особена притча за любовта – онази любов, която е невъзможна, почти неосъществима, не-случващата, или ужасно закъсняла. Фабулата своеобразно преплита три истории, развиващи се в наши дни.

Първата и основна, водеща двойка е тази на годениците Савако (в ролята е Михо Кано) и Мацумото (Хидетоши Нишиджима). Въпреки голямата любов по между им, родителите на Мацумото настояват той да се ожени за дъщерята на шефа си с цел кариерата му да просперира. Савако прави неуспешен опит за самоубиство, в резултат на което остава ментален инвалид. В деня на сватбата си Мацумото разбира какво е станало с голямата му и истинска любов. Зарязва брачната церемония, взима Савако от болницата и двамата тръгват като бездомници да обикалят страната, привързани един за друг с червено въже. Техният път през сезоните ни отвежда към втората двойка.

Големият якудза-бос Хиро (Тацуя Михаши) върви към залеза на живота си. Сеща се, че когато е бил млад и безработен работник във фабрика е напуснал любимото си момиче, за да се интегрира в престъпническите среди. Останало е обаче обещанието му за скорошно завръщане.. В знак на вярност и преданост приятелката му (Чиеко Мацубара) обещава да го чака всяка събота в парка със специално приготвен обяд. След повече от 30 години Хиро посещава същия този парк и намира жената на живота му седналата на пейката, в неспиращо очакване с кутия обед в скута.

Третата история разказва за поп-звездата Харуна (Киьоко Фукада). След автомобилна катастрофа лицето й е обезобразено и славата на естраден идол бързо залязва. Харуна прекарва дните си загледана в хоризонта на морето без желание да вижда когото и да било, или нея да я виждат. Единственият, който успява да я посети е верният й от години фен Нукуи (Цутоми Такешиге). Обаче за да стигне до певицата, фенът се ослепява…

По повод идеята за създването на филма “Кукли” ето какво казва в едно интервю за списание Positif от април 2003 самият Такеши Китано: “Отдавна мечтаех да разкажа история за мъжете и жените. Честно казано не желаех да я ситуирам в съвременността, защото не харесвам начина по който хората днес си говорят. Но така се получи. За “Кукли” тръгнах от следната идея: “От сърцето на любовта, смъртта никога не е далеч”.

Сюжетът на трите любовни истории в “Кукли” се разгръща екстремно, на прага на иреалното. Всичко слуващо се във филма е докосване до лудостта. Персонажите са доведеди до някакво междинно, трудно определимо състояние – между човешки същества и кукли. Кукли, омотани в конци-капан на собствената си страст, грешки, ревност, болка, несигурност, чувство за вина, жажда за изкупление, неистово желание за реабилитация на обичта. Обладани и водени от егоцентричното безумие да притежават онова, което нямат. Всяка една тяхна стъпка вместо към съзиданието на живота ги отвежда към смъртта - съдбовна обреченост.

Жанрово филмът на Такеши Китано е особена сплав от класическа трагедия, с елементи на мелодрама и притча. Режисьорът детайлно прониква в всяка една ситуация, а същевременно силно се отстранява. Ефектът на дистанция е заявен още в самото начало на филма. “Кукли” визуално, драматургически и фонограмно е рамкиран. Всичко започва с откъс от представление на традиционния театър Бунраку на Токийския Национален Театър. Куклите от спектакъла непрекъснато се появяват индиректно по време на филмовото повествование. Марионетките се трансформират в главните персонажи, главните персонажи се трансформират в марионетки. И накрая всичко завършва с пост-финал или двоен финал. Защото трите истории в “Кукли” вече имат своята завръзка. Спектакълът на Бунраку също е приключил, светлините са угаснали, музиката е заглъхнала. Завесата е паднала. Оказва се, че куклите в играта си на театър са надживели хората. И като едни наблюдатели или пратеница са разказали човешките им истории.

“Кукли” не просто отдава почит на Бунраку – третият традиционен японски театрален жанр заедно с НО и Кабуки. Филмът е вдъхновен изцяло от творчството на драматурга Чикамацу Мондзаемон (1653 - 1724). (Между другото, един любопитен факт - бабата на Китано е играла в Бунраку, като в представленията е била разказвач и изпълнителка на шамизен). “Мислил съм следното – казва Такеши Китано - защо да не взема да направя и филм за живота на хората, но не с живи актьори, а с традиционни японски марионетки. Дори си казвах – най-после няма да има и никакви реплика. Само тук-там по някой надпис като в старите неми филми. За финален надпис ще сложа следното: “Това бе една тъжна история”. Всъщност – това е толкова изкуствено. И театрално.”

Филмът “Кукли” в никакъв случай обаче не страда от лоша театралност. Точно обратното – повече от кино е. Такеши Китано е уловил най-същественото в патетичния блян на японския театър и го е развил в киното си. Като поставя акцент не толкова върху случващото се, върху конфликтът между персонажите, колкото върху вътрешната битка, душевната схватка на героя със самия себе си. Ето защо и “Кукли” тръпне в особено напрежение, пропада на моменти в илюзорното бездействие, толкова свойствено за Китано.

Иначе цял откъс от “Пратеници от ада” (или “Предследване в ада”) на Чикамацу Мондзаемон е използван в сценария и перфектно е преплетен в драматургията. Мотивът за странстването, за тънката граница между любовта, лудостта и смъртта, за обречеността, за бягството на влюбените – така характерни въобще за пиесите на Чикамацу, при Такеши Китано също са факт. Режисьорът отдава почит не просто към Бунраку, а към универсалното звучене на творчеството на драматурга.

“Кукли” както стана вече ясно е разделен на три части. Триделната структура е задължителна за севамоно (или битовите пиеси) на Бунраку. В композицията на “Кукли” присъства и друг особено съществен театрален елемент: мичиюки. С този термин се обозначава онзи момент в традиционната японска драма, който предшества развръзката. В повечето случай в мичиюки текат финалните монолози и/или диалози най-вече на влюбените, които бягат от света. Това е е финалният проход преди смъртта. Ето например в една друга пиеса на Чикамацу “Самоубиството на влюбените” какво си казват героите в мичиюки: “Нашият път ни отвежда в смъртта. / Път покрит със сняг. / Изчезва без следа. / О, живот – тъй тъжен сън.” С езика на киното и без много излишни думи Такеши Китано решава този момент без грешка. Същевременно, чрез кинематографичния образ режисьорът играе на любимата омофонична игра на японците. Терминът мичиюки се изписва с два йероглифа – за “път” и за “отивам”. А звучи точно като “снежен път”. Какво прави Китано? Почти на финала на филма водещата двойка Мацумото и Савако навлиза в заснежено поле. Двамата са облечени в същите кимона, както и куклите в отварящия театралния откъс от Бунраку. Двамата са абсолютно сами. Две цветни фигури, клатушкащи се, полу-обезумели, едва свързани с реалноста, с лица подобни на маски. Атмосферата е камерна – до крайност; пространството се лимитира от белотата на снега. Мацумото и Савако не си разменят нито една дума в сцената. (За Китано истинската любов и истинските неща се съгласуват с тишината.) Единственият звук, който деликатно се прокрадва, е музиката на Джо Хисаиши – вечният композитор на Китано. Звук – невидим, но действен персонаж, рисуващ другото лице на самотата, която неизменно присъства в киното на японския режисьор. Във всеки филм на Китано има специфична фонограма, която носи онази драматургична стойност сравнима с работата на Енио Мориконе във филмите на Серджо Леоне. Сцената на Савако и Мацумото в снежното поле оформя сложен визуален и не-вербален цитат: на гореспоменатия текст на Чикамацу, на Бунраку-структурата, на самия Китано дори. Мичиюки. Постигнато е изключително силно екранно внушение: та двойката върви по онези стъпки в снега оставени вече от куклите на Бунраку. С този кадър Китано окончателно е превърнал образите на Мацумото и Савако в създания изгубили душите си някъде по пътя. Дали са хора, дали са кукли, или само – живи сенки в снега?

 

Гласът на цвета

В традицията на японското кино фигурата на Такеши Китано съчетава по своеобразен начин два стила. Първият, който се усеща в “Кукли”, но е по- незабележим е този на Ясуджиро Одзу. Изящен познавач на японската душа, улавящ в киното си невидимите вариации на ежедневните чувства, режисьорът на статичната камера и вътрешното движение. Онзи Одзу познат от “Токийска история”, който прави тънък и дълбок разрез и на най-сивия сюжет.

Вторият, надделяващ стил, е този на Акира Куросава. Нека да си припомним мъглите в “Замъкът на паяците”, дъждовете в “Рашомон”, ветровете в “Ран” на чиито фон се рисуват силни, експресивни персонажи и ситуации. Този глас на природата се чува и при Китано. “Исках да напусна монохромния свят на моите синьо-сиви филми. Исках да направя нещо по-цветно.” – споделя режисьора. “Кукли” е сниман през всички сезони на годината. Умело се заиграва дори с познатите клишета свързани с Япония: цъфналите розови вишни през пролетта, искрящото море през лятото, топло-червените кленови листа през есента, кристалната чистота на снега през зимата. Само че, Китано издига символите до позицията на контраст на крайните душевни и емоционални състояния. Идеята на Сергей Айзенщайн за неравнодушната природа заработва перфектно и тук.

Сравняват “Кукли” с последната творба на Куросава - “Сънища”. Вероятно заради множеството реминисценции. И ониричните мотиви, които принципно са характерни за киното на Китано. Нека само си припомним сънищата на хлапето в “Лятото на Кикуджиро”. В “Кукли има абсолютно сходни сцени. Зрителят става свидетел на магически метаморфози в кадъра. Традиционните за Япония маски на лятото, които Савако вижда в съня си, придобиват плът и кръв. Страшни са. Разкривени са. (“Като дете се боях от тях” - казва Китано.) Дали това са човешките ни демони? Или в сумрака на съня на сцената излизат кукловодите на душата. Такеши Китано поставя зрителя пред не една визуална загадка.

Въображението на режисьора е в пълния си апогей в “Кукли”. На много места, както стана ясно, режисьорът прави образни препратки, свързващи се с емблематични за предходните му филми кадри. От киннематографична гледна точка визията на “Кукли” е натоварена, ако се прави сравнение с познатия, изчистен (но не и аскетичен!) стил на Китано. Кадрите тук имат функцията на полисемантичен йероглиф. Филмът прелива в разнообразието на колорита. Въпреки това не е пъстър, в негативния оттенък на думата. Макар цветът изведнъж да се набива на очи, той парадоксално продължава да стои семпъл. Защото на тоналните фонове още по-силно избиват детайлите. А именно детайлите са основните визуални ядра, носители на взривен драматургичен заряд в цялостната концепция за естетика на Китано. Няколко акцента:

Безброй малки, шарени въртележки, се въртят шеметно, подреждаци тревожно, напрегнато пано. Савако и Мацумото плавно и бездушно преминават пред него.

Цикламена пеперуда с откъснато крило;

Розово топче-детска играчка се слива с лунния диск (това много напомня и един кадър от италиански филм “Пощальонът” на Майкъл Радфорд и Масимо Троизи);

В суматохата на автомобилна катастрофа - изхлузена червена дамска обувка;

Политаща към морската бездна сламена шапка – веднъж. Политаща към морската бездна сламена шапка – по втори, съвсем различен начин.

И още, и още… Всеки от детайлите е поставен на точното монтажно място за да разкаже с един визуален жест история. Тълкуванията са въпрос на субективната интерпретация на зрителя. “Когато снимам филм, аз самият се чувствам като кукловод, гледащ ставащото на сцената от горе” – пояснява Китано .

Допълнителен колорит, а също и масиран театрален момент внасят костюмите във филма. Специално за “Кукли” световноизвестният японски моделиер Йоджи Ямамото се ангажира да облече актьорите на Китано. Основно - Михо Кано която изпълнява лудата Савако и Хидетоши Нишиджима (като Мацумото). Дрехите на Ямамото са отвъд нормите за обикновено облекло. Костюмът е основно в червената гама, леко хаотичен, приказен, като че ли излязъл от театралните гравюри на Утамару, асиметричен, загатващ определен, но сякаш недовършен модел. Така скроени тъканите на дизайнера стоят анахронични. Не подвластни на ничие време. Не подвластни и на пространството: на града, на модния подиум, на сцената, на рамката на кинокадъра. Актрисата Михо Канно (Савако) стои на екрана като кукла, увита в парче плат, попаднало в немирните ръце на някое дете. Китано, заедно с оператора си Кацуми Янагашима, с когото работи в екип в повечето си филми - подчертава тази недефинирана пластичност на плата. И зрителят не може рационално да узнае какво точно послание се крие в гънките на кимоното. Само го усеща със сетивата си. “Когато видях ескизите – признава с усмивка режисьорът - си казах, че никога няма да облека подобно нещо! Паника ме обхвана като видях какви ги е накроил Йоджи. Помислих си, че клошарите и бездомниците не ходят така облечени, но не исках да връщам за поправка вече готовите костюми. Но те отново ме върнаха към театъра на Чикамацу Мондзаемон, увеличиха дистанцията с реалността и ми дадоха нов повод за размисъл и нови решения за филма. Промени се концепцията ми за образа.”

На Изток вярват, че червеното е цветът на съюза. То преобладава не само във филма на Такеши Китано, а в цялото му творчество. Червеното олицетворява нишките на съдбата които привързват в божестевна координатна система човека. Привързват го – между небето и земята. Като кукла. Тънка е и нишката която отделя (или привързва) любовта и лудостта, живота и смъртта. Отделно в Япония съществува легенда, че влюбените са свръзани посредством червена нишка, която не може да се скъса. Китано материализира мотива директно чрез червеното въже с което привързва главните си персонажи - Мацумото и Саваку, в странстването им през цялото време на “Кукли”. “Свързаха ги боговете в нещастен час / със свещенното въже”. Редовете принадлежат отново на Чикамацу Мондзаемон.

 

За куклите и хората

Фройд има един интересен коментар върху творчеството на Шекспир, в който се казва, че любовта трябва да умее да се помирява в крайна сметка със смъртта. Защото смъртта може да е бледа и няма, но е вярна навеки, нали? “Ако прекалено дълго се боиш от смъртта - казва Такеши Китано на пресконференцията си във Венеция – в края на краищата започваш неосъзнато да я желаеш. Много ме учуди, че в Япония определиха “Кукли”за най-кървавият ми филм. Не защото се лее тонове червена боя в кадрите. А защото много неща умират. Смъртта за мен не е свръзна с идеята за жертвата. А по скоро е крачка встрани от вечността. Крачка, която определя стойността на нещата, които ни заобикалят.”

В “Кукли” наистина любовната връзка е най-стягащата от всички. И всички персонажи умират от нея или заради нея. При Китано актът на умиране е вид доброволно самоубиство, свързан не просто и само с физическата смърт, но и с духовната, психическата, емоционалната. Нещо умира вътре в героите (макар че естествено те не го искат) и това началото на автодеструкция, по силна от тях.

Нима дамата от парка, която вечно чака якудза-босът, не се откъсва с нещо от света на живите. Или пък поп-звездата Харуна в собствената си замоизолация на брега на морето не се удавя психически?

Персонажите на Китано стават марионетки на собственото си подсъзнато и неистово желание да напуснат битието, в което се намират. Интересното е, че духовната смърт спохожда повече женските персонажи в “Кукли”. “Жените, жените… - казва Китано - Япония много обича техните образи. В традиционния театър, а и в “Кукли” те всъщност са егоистки. Те не са толкова верни на Другия, колкото на самите себе си. И не винаги дават само любов на ближния. И това ги убива” Режисьорът превръща категорията на Смъртта в производна функция на Его-то. А безспорно това е още едни фактор, който превръща човека в кукла. И за жалост тази трансформация е крайно разрушителен процес.

А защо “Кукли”? И какво въобще са куклите? Скулптури в движение. Подвижната модалност на човека. Изкуствено тяло, което все се опитва да фиксира душата. Лицата на куклите - не са ли и те вид маски. Само че с малка разлика - куклата мечтае за онази духовна инициация, която е присъща на истинската ритуална маска. Защо във филма на Такеши Китано фенът на попевицата - Нукуи - избожда очите си? От гледна точка на европейската цивилизация и култура това е толкова едиповски акт на освобождаване от лъжовността на сетивата, и акт с цел доближаване до идеята за маската. Китано заблуждава на пръв поглед публиката. Не умират хората във филма. Умират онези кукли, които някога са били живи хора. И това е още по-страшно. Защото куклите - точно както Савако и Мацумото - умират захвърлени. С тях прекалено много някой си е играл. Водещата двойка от “Кукли” приключва земния си път окачена на същото онова червеното въже, което ги е свързало приживе. Остават сами, полюшвани от вятъра, изоставени (дали от съдбата, дали от хората), безжизнено провесени на едно дърво…

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Чесно ти разцепи къра днеска. Тримата ми най-любими актьори азиатски им направи теми. Като пусна темата за Чоу Юн Фат мислех да напиша че оства да направиш тема само на Такеши Китано.

 

Такеши е уникален и филмите му също. Сонетине ми е много любим, Брат( има между другото и руски филм със същото име с покойния Сергей Бодров който е направо велик), Затойчи направо е невероятен. Невероятно излъчване и характер поклон пред великия Китано.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Такеши Китано е великолепен режисьор. Новият му филм Outrage е добро завръщане към класическите гангстерски сюжети от Sonatine и Hana-bi . Лично аз имам един фаворит сред филмите му и това е Братът ( Brother ) от 2000 г. Чел съм че филмът не е получил положителни оценки от критиците и заради това Китано е решил повече да не снима филми в САЩ. Въпреки това обаче аз харесвам много филма. Когато бях 12 годишен го гледах за пръв път по Диема + и това ми беше първото докосване до филмите за Якудза. Костюмите пък са дело на Йожи Ямамото !

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

И аз харесвам Брат. Не смятам, че този филм е слаб. Но в същото време обожавам и други ленти на Китано, които са коренно противоположни като жанр. Той е доказал своите умения да експериментира в различни сфери и именно това го прави голям творец.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

САБУ ще си сътрудничи с компонията на Такеши Китано, Office Kitano, за да адаптира собствената си новела, озаглавена Ten no Chasuke. Филмът ще излезе догодина. Това е голяма новина за почитателите на режисьора, който все по-рядко поема нови проекти. Последният му филм е миналогодишният Мис Зомби.

Успех!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Преди броени дни, по време на 27-ят кинофестивал в Токио, Такеши получи наградата Самурай! Това е новоучредено отличие, което се въчва за първи път и се дава на режисьори с новаторски проекти. Китано получи приза заедно със западния си колега Тим Бъртън.

Хубаво е, че са се сетили за него. Лошото е, че творецът вече почти не прави филми. 

В специален дебат, по повод наградите, Китано е изказал мнението си за съвременното японско кино, което не е никак позитивно. Нещо подобно са правили преди него актрисата Каори Момои и Наоми Кавасе. Според Китано, филмовата индустрия в страната е в криза. Тя зависи от направата на аниме и манга адаптации (открито наблегнал на това, че не харесва аниметата на Миязаки), които от своя страна се подкрепят солидно от телевизионните компании. В момента никой нямал смелост да плаща на независими сценаристи.

Режисьорът споделил, че негови ленти никога не са били предлагани за номинация за Чуждоезичен Оскар и дори за Наградите на Японската академия. В същото време, много от тях са се връщали с призове от международни кинофестивали. Той и сега си спомня първите ревюта на филмите си, които били ужасно негативни. Тони Рейнс бил първият човек, който ги е оценил. 

Такеши обсъдил и своите появи по телевизията. Казал, че го прави само, за да спечели пари за филмите си. Добавил, че в момента дори има сниман проект, но не може да даде подробности.

c3cb7efc55633a84.jpg

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Китано е лице в новата игра Yakuza 6. Меги, благодаря за линка!

Тази година Такеши участва във филма Мозу. както и в 1 дорама (Aka medaka с Нино от Араши). Догодина има 2 роли във филмите While the Women Are Sleeping (този е на хонконгския режисьор Wayne Wang) и Jinsei no yakusoku.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Филми на Такеши Китано в София и Берлин!
* While the Women Are Sleeping влиза в програмата на Берлинале този месец. Ще бъде прожектиран в секция Панорама. В главните роли ще видим Такеши Китано и Хидетоши Нишиджима. Режисьор е роденият в Хонконг Уейн Уан.
* Ryuzo to Shichinin no Kobuntachi - миналогодишната режисьорска лента на Такеши Китано, идва в София през март. Ще можем да го гледаме на голям екран по време на София Филм Фест.

12642639_1135661219778600_22361782627833

12642545_1135661449778577_81483535785278

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Китано обмисля заснемането на аниме. Наскоро е участвал в тв програма и един от въпросите там е бил, какъв е следващия му проект. той е отговорил, че иска да направи нещо, което не е режисирал преди - романтичен филм. Причината: на 22 септември 2017г. е издал романтична новела, озаглавена Analog. Тя е създадена, за да се превърне във филм, но Китано смята, че има вероятност от нея да излезе и аниме.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...