Jump to content

Recommended Posts

 

spacer.png

 

Kokuhaku / Confessions
告白

Жанр: драма, трилър
Година: 2010
Режисьор: Тецуя Накашима
Новела: Канае Минато
Участват: Такако Мацу, Окада Масаки, Йошино Кимура, Юкито Нишии, Хирофуми Арай, Хашимото Ай, Рена Ноунен
Субтитри: английски
Песен: Radiohead - Last flower
IMDB
Официален сайт

Резюме:

Какво може да накара една майка да стане безмилостен отмъстител? Разбира се, убийството на собственото й дете. Кой е отговорен за случилото се и какво наказание би било достатъчно справедливо, за да се изкупи вината му?
Болка. Отмъщение. Разкаяние. Опрощение.
Отово имаме намесени ученици. За пореден път режисьорът на Memories of Matsuko ни предлага история, разказана по невероятен начин. Надявам се, във визуално отношение също няма да останем разочаровани.

Това е японският филм на 2010 година. Единствената азиатска лента, включена все още сред 9-та финалисти в борбата за Оскарите. Преди няколко дни продукцията се сдоби и със солидно количество номинации за Asian film awards.

http://zamunda.net/details.php?id=282602 title="Click Me" rel="nofollow external">click-me.gif

Ost


В трейлъра се използвани части от произведения на Паганини (Capriccio No24) и Дворжак (New World symphony).


:essub: 
Свали с :subs: :click:

Онлайн с :subs:   :click: 

 

 

dee2ad879112acd5.JPG
ab6b61f213eed9bc.JPG
77ed91c1fedc7e8b.JPG

54419.jpg

 


 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Току що го изгледах. Все още не мога да се съвзема. Беше взривяващ! Умопомрачителен шедьовър. Въздейства на всички нива. Видях истинския ад през очите на героите. А визуалните решения подсилваха ефекта хилядократно. Който е зърнал Memories of Matsuko, може да разбере донякъде, какво имам предвид. Въпреки че тук историята не беше напластена с разнообразието от цветове, така характерно за предходните филми на Накашима, новите решения в тази посока попаднаха право в целта. Музика, звуци, картини, сенки, природни ефекти. Всеки кадър е изпипан до най-малкия детайл. Перфектно и стилно.

 

 

Ударът на гръмотевицата, на фона на ужасяващия разказ на съсипаната майка, може да разбие и най-каменното сърце на стотици късчета. Капките дъжд, които с мъка се отлепяха от парапета на училището. Обалците. Учебниците, тетрадките, химикалките. Времето, което върви назад (в този момент сетивата ми щяха да се пръснат от напрежение). И учениците. Отново стигаме до тях и до техните проблеми. За пореден път се оказва, че подрастващите не са малки деца, а пълноценни човешки същества, от които може да се очаква всичко. Не бива да ги подценяваме. Защото те също са хора. Чудовищен е факта, че до самия край нямаше разкаяние, за да последва опрощение. Но имаше възмездие. И от него се роди надеждата.

 

Похватът, използван за предаването на историята, е известен още от произведенията на Рюноске Акутагава (В гъсталака и Благодарност за добрината). Куросава също го прилага успешно в своя Рашомон. Сюжетът е направен под формата на изповед, показана през погледа на всеки един от главните участници.

 

Най-малкият ми брат-близнак доказа, че може да влиза не само в кожата на анимирани персонажи (Сиел от Курошитсуджи Мюзикъл 2), пресъздадени на голяма сцена. Той успя да направи филмов дебют, който дълго ще се помни.

Вчера лентата е грабнала наградите за Най-добър филм и Поддържаща женска роля (Йошино Кимура) на Blue Ribbon Awards. Този филм е достоен за всяко присъдено му отличие, сега и занапред.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Преди малко го изгледах и докато впечатленията са ми пресни да напиша един коментар.. Филма определено е разтърсващ и уникален. Отдавна не ми се беше случвало да попадна на толкова психопатски филм. Психопатски по готиния начин XD Имам голяма слабост точно към такива филми. Историята, която раказаха вярно беше много мрачна и тежка, но пък беше заснета по толкова красив начин. Всеки кадър за мен беше перфектен. Това, че всеки разказа своята си гледна точка беше страхтно попадение. Саундтрака също беше добър. Подхождаше на атмосферата на филма.

Докато слушах майката да разказва историята си в началото на моменти настръхвах. Колко хладнокръвна беше само.. И учениците(по точно двете момчета и момичето) бяха същите като нея. Уж 13-14 годишни деца, а колко зряло се държаха и какви неща извършиха.. Но определено актьорите се справиха блестящо с ролите си. Толкова млади и толкова талантливи. Кеф да ти е да ги гледаш.

 

 

 

Най-много ми дожаля за майката на ученик "B"(сори, но не му помня името).. През какво мина жената, че и до къде се стигна..

Когато показаха учителката да сгъва дрехите на дъщеря ми стана много кофти. Представих си, че съм на нейно място и почти щях да се разплача. Нз защо точно толкова кратка сцена въздейства по такъв начин.

 

А самия край..

Сцената с взрива и часовника, който отброяваше назад беше перфектна. Обаче след това, когато тя каза: "Just messing with you" малко се обърках. Та от това трябва да се разбере, че нищо не е направила на майка му тей ли? Всъщност няма значение. Дори и да не се е състоял взрива тя все пак си получи така желаното отмъщение. Момчето беше просто пречупено.. А тя точно това и искаше.

 

 

Филма едва ли ще го забравя някога. То такава история не може да се забрави. Задължително ше го изгледам пак някой път.

Определено ще потърся и други филми Тетсуя Накашима

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Страхотен коментар! Радвам се, че някой е изгледал това любопитно заглавие. Мен още ме държи в магията си.

Да си призная, когато започнаха снимките му, си казах, че няма да го гледам, поради тежката тематика, която щеше да зесегне историята. Обаче, от момента, в който се появи трейлъра, промених изцяло решението си. Много е важно това, как е предтавена дадена сюжетна линия.

Действително, актьорският състав беше подбран изключително умело. Утвърдени актриси като Такако Матсу и Йошино Кимура, показаха неподозирани умения. Окада Масаки попада винаги на точните филми, независимо дали ще участва като главен, или като второстепенен герой.

Нишии Юкито буквално скри в малкия си джоб батковците си от Д-бойс. Но най-удивителното в случая беше това, че докато течеше филма, аз виждах, не новото попълнение на Д-2, а Уатанабе -кун. Толкова дълбоко беше влязъл в образа. Другото дете (Наоки) не ми беше познато, но то също направи фурор с участието си. Името му е Каору Фудживара и е имал поява във втората и третата част на 20-century boys. Освен тях, в по-малка роля забелязах един друг талант, който изгря с Токио соната на Киоши Куросава - Каи Иноваки.

 

И аз се запитах, дали главната героиня не е блъфирала отново, след финалните й думи и онази последна усмивка? Но си отговорих по същия начин: няма значение. Хлапето успя да види истинския ад. За да си отмъсти, учителката не го нарани физически. Тя го съсипа душевно. Всичко беше представено толкова убедително, че попадна право в целта. Сещам се, че японците имат цели притчи по този повод.

 

При музиката също се забелязваше някаква градация и промяна, в зависимост от това, как се сменяха събитията. В началото всичко започна с 1 шум в ученичиската стая. След това, последва зловещият разказ, който бе съпроводен от нещо като тътен, все едно някой натискаше един единствен клавиш на пианото. После дойде песента на Radiohead и веселите мотиви, които доведоха до лудост целия клас. И накрая онази изпепеляваща мелодия, която преобърна времето наопаки.

На голям екран филмът ще е още по-въздействащ.

Гледай Paco and the Magical Book и Memories of Matsuko.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Японският начин на представяне на психичните процеси на човека за пореден път ми се струва малко разбираем. Много тежък филм и буквално ужасно красив. Този режисьор е майстор на четката и рисува невероятни картини от най-дребните неща.

Обаче всичко това дори бледнее пред историята. Мотивацията и развитието на героите бяха ужасяващи и на моменти ми се бяха твърде нереални. Прекалено много възрастни ги направиха тези деца или просто ми се иска да вярвам, че невинността не би се сблъскала с подобно тяхно мислене. Имаше мигове, в които отвращението не ми беше чуждо и се успокоявах, че това е просто филм. Много е труден за преглъщане.

Краят, и аз мисля като вас - наистина няма значение. Mission complete.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Чудовищно е, знам. Колкото и да не ни се вярва, подобен проблем вероятно съществува. И той може да се окаже глобален.

Как растат днешните деца? Какво мислят? Какво чувстват и в какво се превръщат?

На мен като че ли ми беше малко, но продължавам да се тормозя с драма от подобен род. Скоро ще представя и нея.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Снощи го изгледах с безкрайно удоволствие. Очаквах да е още по-тежък, но някак си успях да го понеса. Приятелят, с когото го гледах, накрая ме попита "Какво още обичаш в Япония?" и честно, нямах отговор. Замислих се с каква цел е направен филма - дали да се презентира пред чужденци или за вътрешна употреба, да събуди обществото? Иска ми се това, което видях да няма връзка с реалността, но дали? Хареса ми цялото разнищване на историята и търсенето на яйцето и кокошката - възрастните ли са виновни или децата?

Иначе думата, която описва филма, за мен поне е "болен" - идеята е болна, това, че деца играят най-бруталните роли, е болна, обществото е болно. И всичко е направено с красота, която може да съперничи само на "Реквием за една мечта".

 

Само едно въпросче, някой знае ли кои точно музикални творби са използвани в трейлъра?

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Специално проверявах и двете мелодии, понеже не бях виждала по-добър трейлър до този момент.

1 - пиано версията на Paganini Concerto Capriccio 24 (Caprice 24)

2 - Dvorak Symphony №9, movement 3

Идеята с яйцето и кокошката дава повод за още размисли. Ако децата са злодеи, значи и обществото е болно. Защото те не са се родили чудовища. Били са отгледани неправилно.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Филма го изгледах преди около час. Най-накрая му отделих време ;), тъй като беше доста време в режим на "изчакване" за походящо настроение. Защото подобен тип филми се гледат определена нагласа. Или поне при мен е така. Този е от типа филми, които е необходими да се гледат с всички налични сетива. Чак шедиовър не бих го нарекла. НО определено ми обърна хастара. Сравнението може да не е много подходящо, но така се почувствах.

Та, на темата. Аз прошка не видях. Видях много болка, много страдание и озлобление. Към хората, към живота като цяло. Пълно обезличаване на битието, породено от .... отчаяние? Скука? Както и да го наречем, все ще е вярно. Истинското отмъщение е нещо непостижимо. Когато отмъщава човек, е винаги жаден за още.

 

Както беше и в случая. Учителката срина психически Уатанабе, но не й беше достатъчно. Именно така разтълкувах поседните й думи. "...първата ти стъпка към изкуплението...." последвано от "....да бе..." едва ли не "ще ти се..." С отмъщението се увеличава и личната болка, което автоматично те кара да искаш и другите да страдат повече и повече.

 

Не мога да не спомена брилянтния саундтрак и заснемането на филма. Толкова въздействащо, с такава любов към детайла. А сцената с часовника на края на филма е култова според мен. Актьорската игра беше впечатляваща. Особено децата.

С всяка крачка, която правеше Уатанабе в салона на церемонията по завършването дъхът ми секваше. Невероятно, невероятно въздействащ филм. Не знам как да го опиша по-точно. Пък и каквито и думи да изрека, няма да е достатъчно за да се опишат емоциите които изпитах.

Филма ме изправи на нокти, захвърли ме в емоционален ров, и ме остави безпомощна в опитите си да потуша урагана от ужас, съчувствие, гняв и удоволствие относно вечната тема за "Престъплението и Наказанието". Замислих се дали болката прераства в омраза или омразата в болка. А изповедта и в двата случая е катализатор, който служи и за оправдание на разултата.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Интересно. Ти виждаш по съвсем друг начин финала и си разтълкувала различно последните думи във филма.

 

За мен цялото отмъщение беше замислено, за да преобрази двете момчета, виновни за случилото се. Когато изпита същата болка, Уатанабе-кун ще успее да се прероди душевно. Това е била истинската цел на учителката. Все пак тя е японска преподавателка, сенсей, а там тази професия е на почит. Мисля, че Моригучи беше простила на Уатанабе-кун още преди последното си действие. За това свидетелстваше сцената след срещата й с момичето от същия клас. Тогава тя почти се срина от напрежение на улицата, но се съвзе, осъзнавайки, че трябва да се държи на висота до последно, ако иска да получи така желаното "отмъщение". На самия финал в очите й имаше сълзи, а на лицето й - усмивка. Те не бяха следствие от таена злоба.

 

Изкушавам се да пусна още любопитна информация около филма, но това ще стане, след предаването по радиото, посветено на японското кино.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

:) Ами края на филма изглежда само аз съм го видяла другояче. Сам по себе си филма дава варияция от възможности за тълкуване на действвията, подкрепени от личната изповед и гледната точка на всеки герой. Най-силно междувпрочем ме разтърси частта с майката на Наоки. Една ранена майка може да събере сили да направи нещо много ужасно и неестествено. Този момент признавам, че направо ме разтърси из основи.

Поведението на учителката беше много последователно, много обмислено. Тази жена беше празна отвътре. Тя искаше само да сее болка, дори това да наранява и нея самата (въпросната сцена, която ukio спомена. Този срив може да се дължи на много неща, но извода беше един - тя продължи, когато можеше спре. Тя продължи да иска мъст, когато меожеше да постигне мир със себеси заради всичко сторено до моемента. Но тя пожела още). Карайки виновните да страдат, тя преживяваше отново и отново тежката загуба на любимо същество. Въртеше се в емоционален кръговрат. Опрощение....? Хмм, знам ли...не мисля, тъй като за опрощение трябва покаяние. А такова не видях.. Дали пък това не я тласкаше напред? Да иска изкупление и душевно прераждане за човек, който сам не го желае? Човек който не оценава стойността на собствения си живот, с други думи си е изгубена кауза. Вече и аз не знам.

Изобщо, всичко което видях във филма може да се тълкува поне по няколко начина, начина по който аз го видях, беше с жесток и недвусмислен край. Като го гледам втори път (което възнамерявам да се случи в скоро време) може да уловя и съвсем друго послание. Филма е достатъчно благодатен за вадене на поуки и разбирания на подбудите на едно болно социално общество, в което децата са антисоциални.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Да, тя продължи не само заради себе си, но и заради

 

Уатанабе-кун. Трябваше да му отвори очите за това, което е извършил. В противен случай целият й замисъл щеше да се разпадне. Аз лично смятам, че тя беше запазила частица човечност у себе си. Така разтълкувах последната й усмивка и сълзите в очите й.

 

Нишии Юкито преди малко е писал, че е добре. Надявам се целия каст да е в безопасност.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Имам един въпрос, на който нямам отговор: "Хората раждат ли се чудовища или стават впоследствие такива?".

Философията на филма е, че стават такива. Не знам доколко мога да се съглася с това...

Не мисля, че целта на учителката беше да прероди душевно Уатанабе. Невъзможно е. Необратимият процес е настъпил още по време на детството му.

Той не беше човек, а чудовище.

Уатанабе не обичаше майка си. Такъв човек е неспособен да обича с истинска и чиста любов.

Болният му ум търсеше единствено нейното възхищение, нейното признание за гениалността му.

Интересна аналогия с Разколников и "Престъпление и наказание", което само доказва лудостта на главния, защото двамата са абсолютно различни.

Филмът не е особено съвместим с моите схващания за живота, но определено беше откачен (което ме устройва). :)

Някъде прочетох, че през 2012 ще бъдат екранизирани още два романа на Минато Канае.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Правилно. Очакват се още 2 или дори 3 екранизации по творби на Канае Минато.

Философията на много от японските филми съдържа елементът на промяната и развитието на героите. Ако сте гледали повече подобни ленти, било серийни или пълнометражни, вероятно сте забелязали тази тяхна отличителна черта. Там може да има отрицателни герои, но те търпят развитие и в повечето случаи се стига да удивителна метаморфоза, станала вследствие на някакъв душевен катаклизъм, който ги променя. Сблъсъкът с т. нар. Гранични ситуации може да доведе до подобно изменение.

 

Главният герой наистина съжителстваше с лудостта, но в същото време, той беше гений в областта на технологиите. Имал е капка разум, все пак. Изпитвал е чувства и към майка си, в противен случай нямаше да бъде толкова съкрушен на финала. Видяхте ли очите му в онзи момент, в който кръвта оплиска лицето му? Той беше сринат. Психически и физически. Вече не се преструваше. Не играеше. Видя реалността. Юкито обясняваше в едно интервю, че това е била най-трудната сцена за него. Казали са му да не си затваря очите, в момента, в който го заливат с кръв. Но естествената човешка реакция в подобен случай е тъкмо обратната и се е наложило да снимат многократно сцената, докато постигнат желания ефект.

Главната героиня беше майка, но и учителка. Неин дълг беше да се опита да помогне на учениците си. Това е закодирано по рождение в японците. Но най-трудно е да се въздейства на психическа основа. Тя едва ли е била абсолютно сигурна в крайния резултат, но е поела риска, защото си е струвал.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Аз няма да коментирам. Дори след като измина толкова време, все още ми е трудно да изкажа правилно чувствата, които породи в мен. Но ще кажа, че това е една от най-интересните неща, които съм гледала. Моят син също го изгледа и реакцията му беше: "Как можа да ми го препоръчаш! Какви са тези болни мозъци!" Но след месец дойде при мен и каза, че си връща думите и още мисли за него :lol:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

И аз още мисля за него. Не мога да съм 100% сигурна, че правилно го тълкувам, но филмът не дава еднозначни, точни и ясни отговори. Той просто ни кара да разсъждаваме.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

- Пук...

- Какво?

- Чухте ли, госпожо?

Това е звукът, с който изчезва

нещо важно за вас.

 

Звук от пукане на сапунен мехур... само това чуват някои, докато за други звукът е "БУМ". Как да научим децата, че всеки живот е ценен и важен? Начинът, показан във филма, едва ли ще ви задоволи, но определено стряска с гледните точки на героите и емоциите, които ги движат.

Да си призная, че преведох на български филма, за да могат още повече хора да го оценят. Приятно гледане! :)

 

Филмът може да бъде свален вече и оттук

Редактирано от mackova
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Лол.... Този филм бърка из най-тъмните кътчета на човешкото съзнание. Какво се съдържа в детското съзнание,колко е лесно да преминеш разумните граници,знаейки ,че наказание няма да последва.Когато си игнориран от обществото,когато си игнориран от семейството,когато любопитството надделее над разума.

Най-гадното за мен е,че нямаше покаяние за стореното зло. Но как да се покаеш,когато не виждаш,не мислиш,че си извършил нещо лошо.

Възхищавам се на учителката,брилентно изграден образ. ЗА мен това е един от най-добре изградените образи въобще в киното.

Хлапетата - нищо специално в тях,просто едни объркани малки човечета,на които не е било посочено - какво е зло и какво добро.

Музиката,картините,кадрите на каданс,различнте гледни точки на историята,това са все неща,които правят от филма наистина един шедьовър.

И аз не съм сигурен какво точно да си мисля за това,което видях,но си мисля ,че в подобни филми,всеки има правото на лично мнение и всяко едно мнение ще е правилното. Тук няма един отговор на загадката,отговорите са много и всеки сам трябва да избере правилният за себе си.

В интерес наистината сам за себе си си правя леко оприличаване на корейския " Аз видях дявола" Там също главния не се разкайваше за това,което правеше,то му се струваше напълно нормално.Тук учителката действаше долу-горе,както отмъстителя там. С разликата ,че там имаше край,докато тук края остана отворен,с едно послание,което лично на мен ми допадна много.Как да не се възхитиш на учителката?!?

Не знам дали се изказвам правилно и дали разсъждавам така,но филма е толкова силен възбудител на сетивата,че не знам дали го възприемам правилно.

Мацкова ,мерси за буквичките.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мишок, радвам се, че ти е харесъл. Забелязах нещо,което не знам дали на другиго е направило впечатление. Сетих се, като видях че си постнал ост от филма. Музиката е нещото, което има голяма роля в този филм. Ако може да игнорирате говорът на героите и оставите само песните, усещането е за дълъг, но силно въздействащ клип. Сетих се, че и музика на Radiohead (и не само) звучеше и в I come with the rain, където също много беше заложено на слуховото възприятие.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...