Любов като на кино

[dostoevski]

Непрекъснато гледаме филми със завладяващи сюжети, възхищаваме им се, понякога завиждаме на актьорите, друг път те ни карат да им съчувстваме...но такива истории има и в истинският живот. Реших, че тук можем да пишем историите на известни и неизвестни личности, истории, които си струва да се разкажат...

 

Като почитател на руската класическа литература ще опиша живота на Тургенев, който и ме вдъхнови за тема.

 

Иван Сергеевич Тургенев е роден на 28 октомври 1818 г. в Орел в семейство на дворянин. Бащата му умира, когато той е на 16 години – майка му злобна и властна жена остава да се грижи за него и двамата му братя. Тургенев мрази майка си и както сам споделя:” Нямам с какво да си припомня моето детство. Нито един светъл спомен. От майка си се боях като от огън. Наказваха ме за всяка най-дребна работа — с една дума, мущроваха ме като новобранец. Рядко минаваше ден без бой с пръчка; когато се осмелявах да попитам защо ме наказват, майка ми категорично заявяваше: „Ти трябва да знаеш по-добре, досети се." Все още в младежка възраст, Тургенев заминава да учи в Германия, като през това време обикаля и много из Европа. Връщайки се в Русия се свързва с кръга на Белински и сп. „Современник" на Некрасов, които много му помагат и дават тласък на творческата му кариера.

Събитието, което променя живота му е запознанството му с оперната певица Полина Виардо. Те се запознават при едно от посещенията на Италианската опера в Петербург през 1843. Самата Полина Виардо е била изключително дарование. От нейния талант са се възхищавали не един и двама поети и композитори. Аз ще спомена между тях само Гуно, Лист, Вагнер и Глинка. Ето какво пише за нея Алфред дьо Мюсе:„Да, геният е дар небесен. Той прелива в Полина Гарсиа като обилно вино в препълнена чаша". А Жорж Санд при изграждане образа на Консуело е взел някои от нейните черти. В Петербург Полина Виардо се е представила в ролята на Розина от „Севилският бръснар". Успехът ѝ е бил толкова голям, че на възторжената публика ѝ са се стрували малко овациите в салона, затова е излизала на улицата, където е обсипвала каретата ѝ с цветя. Всички ценители на изкуството са били покорени от нейния талант.

Още при запознанството им Тургенев е впечатлен от певицата. По това време Виардо вече е омъжена и с две деца, но това не пречи на писателя да се влюби лудо в нея. Благодарение на постоянството на Тургенев, той и Полина се сприятеляват и създават много близки отношения.

Майката на Тургенев била наясно с чувствата на сина си и двамата имали редица пререкания относно „проклетата циганка”, както тя наричала Виардо. Но окрилен от любовта, той за пръв път намира сила в себе си, за да й се противопостави и от този момент нататък, тя спира да го издържа.

Лудо влюбен в оперната певица, при един от разговорите им, Тургене й признава любовта си. Макар да споделя чувствата му, Виардо му казва, че заради семейното й положение между тях не може да има нищо освен приятелство, че колкото и да го обича – тя има семейство и деца, пред които е отговорна. Писателят е сломен. За кратко отношенията между двамата охладняват.

Идва моментът, в който оперната певица трябва да си замине от Русия и да продължи с турнетата и семейният живот. И макар да не заминават заедно, Тургенев тръгва след нея.

От този момент нататък той я следва навсякъде, превръща се в неин спътник и сянка. Всеки път, когато тя излезе на сцената той е там – сред публиката. Когато тя е отсядала някъде, той се установявал в най-близкото до нея място. Когато ставало въпрос за хотел – винаги наемал стаята под нейната, за да може да я слуша как репетира. За Тургенев това бил единственият начин да бъде до своята любима, макар и като приятел. Тя също се радвала на присъствието му и двамата не криели чувствата си. Дори съпругът на певицата – Виардо Луи, кротък и земен мъж, бил свикнал със странности те й на знаменитост, освен това имал пълно доверие в нея.

Заради Виардо писателят прекарва по-голямата част от живота си извън Русия, следвайки певицата в многобройните турнета. Тургенев на няколко пъти опитва да се отърси от мислите за Полина и да се отдалечи от нея, за да устрои личния си живот, но никога не успява. “Тя засенчи за мен всичко останало, но така ми се пада. Аз изпитвам блаженство, само когато жената стъпва на шията ми с токчетата си и навира лицето ми в калта”, признава той.

Когато се запознава с Полина Виардо, Тургенев е на 25 години. Следващите 40 години, до смъртта си той живее като нейна сянка, следвайки я навсякъде. Семейство Виардо притежават имение в околностите на Париж и Тургенев ги моли да му позволят да си построи къща в техният имот. Колкото и странно да звучи, те му позволяват и там той прекарва последните 20 години от живота си – близо до жената, която обича през целия си живот. Денят му преминава в писане и разходки с любимата. В последните 20 г. на живота си писателят едва ли не е приет за постоянен член на семейството. Когато Тургенев умира, Полина заявява, че ще бъде в траур до края на дните си.

 

Месеци наред тя е толкова сломена, че изобщо не излиза от вкъщи. Всичките си писма пише на хартия с траурен знак и ги изпраща в траурни пликове. На нея писателят завещава правото върху всичките си издадени и неиздадени творби.

По повод любовта и живота си Тургенев казва:” Имам чувството, че цял живот съм живял в ъгъла, на нечие чуждо семейно гнездо”. ( Цитатът не е точен, но не успях да намеря записките си по литература)

Има редица спекулации относно това дали Тургенев и Полина Виардо са имали отношения отвъд приятелството. Официалната версия е, че въпреки всичко около тях и любовта им един към друг – те са били само приятели.

Любовта на Тургенев към Полина се отразява и в творбите му. Породени от нещастната му любов – историите му са с подобен край. Любовта в неговото творчество винаги е изстрадана и никога с щастлив край.

 

Това е една от любимите ми истории. Толкова силна любов, да се откажеш от целият си живот, за да бъдеш до любимата...

[pe6ito]

Историята е интересна, но заглавието според мен не е подходящо. Не мисля, че събития от реалния живот трябва да се борят за титлата "достойни" или "недостойни", освен това много от азиатските сериали не са съвсем фикционални. Все пак - някога, на някого, някъде може би му се е случило нещо подобно, което го има пресъздадено под формата на филм или сериал, но в крайна сметка според мен по-очарователно остава онова, което по никакъв начин не може да се комерсиализира... Като въздушната целувка, която Тургенев пратил на Достоевски по време на речта му за Пушкин и която най-сетне ги сдобрила

 

П. П. Бърза си

Тургенев май наистина си е бил идеалист, за разлика от героите си и колкото и да се опитвал да поддържа идеята си за "излишният човек" в романите си, толкова повече се доближавал към нея в живота си, макар и непреднамерено. Ако някой смята да го чете и ако знае руски - по-добре да го чете на руски, българските му преводи просто остват сухи и безвкусни, според мен, липсва им лиризма, който прави стилът му уникален...

[dostoevski]

Приемам забележката - предното заглавие не беше много добро, наистина . Много се радвам, че срещам почитател на руската литература .

[kandala]

Една прекрасна тема събира прах на 3та страница

От мен история, която чух като дете - за крал Едуард VIII и мисис Симпсън

 

Монархът, който се отказва от властта заради една жена- Едуард Осми

 

Това е единственият крал в историята на Великобритания, който доброволно се е отказал от трона. Което си е необичайно, като се има предвид, че навсякъде по света хората се мъчат да сграбчат властта с всички зъби и нокти, които могат да влязат в действие, включително изкуствени ченета. Всъщност Едуард Албърт Крисчън Джордж Андрю Патрик Дейвид Уиндзор е крал за по-малко от година. Преди да стане крал той е доста деен – взима активно участие в Първата световна война, представлява баща си Джордж Пети в чужбина, помага да се намали бедността и мизерията на населението, смачкано от Голямата депресия. Всичко говори за един чудесен бъдещ крал. Но… Увлечението на бъдещия крал по омъжени жени започва също преди той да наследи короната. Едуард има няколко връзки с омъжени жени, повечето американки. Една от тях, лейди Фърнес, представя принца на своята приятелка Уолис Симпсън. Това се случва през 1928. Една година по-рано мисис Симпсън се е развела с първия си съпруг и след това се е омъжила за втория – мистър Симпсън. И става тя каквато става – лейди Фърнес заминава за чужбина и палавият принц и почтената мисис бързо скачат заедно в леглото. Нещо повече, те се влюбват един в друг… Всички кресват против тази връзка. Кралят и кралицата отказват да приемат Уолис в двореца. Братът на Едуард, Албърт, му повтаря, че трябва да си намери по-подходяща жена. Но принцът не слуша. Той е абсолютно запленен от мисис Симпсън. През 1936... През 1936 кралят умира, да живее крал Едуард Осми. Еди обаче нарушава изискванията на протокола още на втория ден от царуването си. А именно, докато публично четат прокламацията за неговото коронясване, той слуша от един прозорец на двореца “Сейнт Джеймс” в компанията на все още женената Уолис Симпсън. Когато Уолис започва процедурите по развода си, става ясно, че крал Едуард има голямо желание да се ожени за нея. Но има твърде много пречки. Едуард, след като вече е крал, се явява и глава на Англиканската църква, която забранява брак с разведен човек. С една дума – лоша работа… Духовете са толкова разбунени, че премиерът даже праща хора от Скотланд Ярд да следят двойката. Едуард има три варианта пред себе си: да се откаже от Уолис; да се ожени за нея против волята на министрите; да абдикира. Той не иска да се откаже от жената, която обича. Не иска и да се ожени за нея против волята на правителството, защото това може да доведе да падането на кабинета и след това до конституционна криза. Затова кралят решава да абдикира. И той го прави. Подписва всички бумаги, които трябва, и прави обръщение към нацията по радиото. В него произнася прочутите думи: “Невъзможно ми е да нося тежкия товар на отговорността и да изпълнявам кралските си задължения така, както бих искал, без помощта и подкрепата на жената, която обичам.” Едуард напуска Англия, жени се за мисис Симпсън във Франция и става херцог на Уиндзор. Такъв той остава до края на живота си (1972). Един крал, който доброволно се отказва от властта, за да бъде с жената, която обича. Това не става всеки ден!

 

Материалът е на http://www.vratovrazka.bg

 

Сигурна съм, че всеки от нас е чувал някоя подобна истинска история. Споделете я. Не сме ли преди всичко романтици щом сме тук? Нека да си го припомним

[kando]

Темата наистина е прекрасна - но и поражда известно прискърбие в мен. "Любов като на кино" - само там ли остана любов,

толкова ли се затваряме за действителноста, толкова ли чудновато ни изглежда вече любовта, че я гледаме вече само на кино преди

лягане и четем за нея, когато случайно ни попаднат стихове ..... това е тъжно "като на кино", като зрители на любовта, като публика,

ръкопляскаща, шушукаща, освиркваща, плащаша, всичко друго, но не и като участници. Киното трябва да бъде ваша сянка, а то излиза

обратното - стойноста на разказа в киното трябва да идва от вашия опит, а не опита на хората да идва от киното, любовта при хората

не идва от киното, любовта в киното идва от хората ........ инак какво ще е животът тогава, ако не скучна илюзия, какво е животът без

любов, ако не помия поднесена с лицемерна усмивка ...... киното като живот, киното като любов или както е казал Шамс от Тебриз:

"Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна.

Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е.

Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата"

 

А кой е този Шамс от Тебриз ..........

 

В земите на персийската реч, по великия път на коприната в началото на 13 век се ражда един от най-светлите умове присъствали на този свят

Мевляна Джеляледдин Руми. Но над Хорезъмската държава надвисва заплахата от Чингиз Хан и заедно с родителите си, невръстния още Мухамед Джеляледдин

се преселва в Анадола в град Кения. И така тези две земи ще си оспорват правото над него до ден днешен.

 

Балх - който днес се намира в северен Афганистан, разположен по великия път на коприната не е само развито търговско средище, но и важен център на науката,

изкуството и на многбройните религиозни вярвания: ислям, християнство, зороастризъм и будизъм, спорело се е по съчиненията на древногръцките философи и са се

търсели пътища за съчетаване на заложените в тях идеи с ислямската религия. Бащата на Джеляледдин - Мухамед Велед е сред религиозните първенци на града, известен

приживе, като "султанът на учените", ученик и близък сподвижник на основателя на кюбревие Неджмеддин Кюбра. Медресето му се пълни не само с неговите ученици, а и с

много сред високите длъжностни лица на Хорезъмската държава, учени, мистици и религиозни водачи от всякакви религии.

 

Заради опасноста от приближаващата армия на Чингиз Хан, непосредствено по време на обсадата на Отрар потеглят за Анадола - по пътя се запознават с великия мистик

Фаридудин Аттар, който казал за Руми " това момче ще отвори врата в сърцето на любовта и ще хвърли искра в сърцата на всички, които обичат мистицизма", и по същия

начин, когато видял младия Руми да върви след баща си, изтъкнатия мистик, писател и философ Ибн Араби възкликнал " Хвала на бога, зад езерото върви океан"

Едва на 24 години загубил баща си малко преди да загуби първата си съпруга Руми става духовен водач по желание на учениците на баща му и тогава му придават титлата Мевляна/ господар,

а Руми означава Анатолиец. За няколко години придобива известна слава, няма равен в словото, философията, богословието,историята и астрономията, при него се стичат

хора от всички краища, за да чуят проповедите му, собствения му учител заместващ първите години баща му, става негов ученик. Все още млад губи първата си жена и се жени втори път .......

 

Целия живот на Руми изглежда прекрасен - преуспял и забележителен, покрит със слава и притежаващ несравними знания Руми ........ все пак се чувства неудовлетворен, сам казва, че в

живота му лиспва нещо и в него има празнота, която не могат да запълнят нито близките му, нито децата му, нито съпругата му, нито учениците му, макар всичките да са го обичали безрезервно.

 

И тогава един ден пред Шекерджийския храм се случва срещата, която променя живота му завинаги и за, която ще се говори до ден днешен - срещата между Руми и дервиша Шамс от Тебриз.

Руми разказва, че го "изгаря като слънце", диалога, който се е провел м/у двамата е записан в много книги, дервишът скитник го попитал:

- О велики книжнико на изтока и запада, слушал съм толкова много за теб. Дошъл съм днес да те питам нещо стига да може.

- питай - отвърнал Руми

- първо трябва да слезеш от коня за да си на едно равнище с мен ...... - едва ли мога да ви дам представа какво е значело това, представете си примерно, аз да застана пред колата на папата

след някоя негова публична значителна проповед и да го накарам да излезе от колата си, за да го питам нещо, и да ... колкото да е невероятно, един истински търсещ би слязъл от скъпата си

кола, от положението и палата си, от дрехите и титлите си, за да се срещне с един дрипав просяк.

- бъди така любезен и ми отгвори, кой според теб е по-велик: пророкът Мохамед или суфистът Бистами?

- що за въпрос - отвърнал Руми - как изобщо можеш да сравняваш нашия почитан пророк, мир на праха му, последния от пророците, с някакъв си безславен мистик?

- помисли, ако обичаш. Нима пророрък не е рекъл: "прости ми боже, че не успях да те опозная както подобава", а Бистами е заявил "хвала на мен, нося бога под наметалото си". Щом

единия се чувства толкова незначителен спрямо бога, а другия твърди, че го носи вътре в себе си, кой от двамата е по-велик?

 

И тогава Руми е дал един от най-значимите признаци за търсещите

- божията любов е безбрежен океан и човеците се стремят да вземат от него възможно най-много вода. Ала в края на деня от размера на техния съд зависи колко вода са взели.

Някои са с бурета, други с ведра, трети пък имат само чаши. Съдът на Бистами е бил сравнително малък и той е утолил жаждата си с една глътка, чувствал се щастлив там където е бил.

Прекрасно е, че е разпознал божественото в себе си, но въпреки това Аз-ът не е тъждествен на бога. Не е достигнато единение. Колкото до пророка, той е бил божий избраник и е имал да пълни

много по-голяма чаша. Точно заради това бог го е попитал в корана "не отворихме ли сърцето ти? " Така сърцето му се разширило, а чашата му е станала огромна и той все не е могъл да утоли

жаждата си. Не е чудно, че е казал " Не те познаваме както подобава" макар и да е познавал както никой друг бога.

 

Любовта не е възможно да бъде достигната, заради това тя е загадка, а не гатанка - гатанките са тайни, но имат отговор, а загадките са тайни без отговор. Човек може само да израства в

любовта, той може само да я достига още и още, и още, до безкрай, няма и не съществува момент, в който можеш да твърдиш, че си намерил любовта, защото в нейната природа е, да бъде непрестанно постижима.

Да зададеш открито такъв въпрос на Руми по онова време си е било чист опит за самоубийство - самия опит да подложиш на съмнение, упованието на най-великия пророк Мохамед, пред Руми

означавало открито да си търсиш белята, никой не е дръзвал да отиде толкова далеч, за първи път видял и срещнал толкова смел човек, но не просто това го привлякло,

След като отговорил задоволящо на дервиша и тълпата около него тържествувала Руми поканил Шамс в дома си - нещо, в което никой от присъстващите не повярвал. Защо? ........

 

Имало друг въпрос зад въпроса и в него била уловката - истинския въпрос бил "а ти велики проповеднико - кажи ми колко е голяма твоята чаша, колко любов може да побере твоето сърце"

Онова, което му липсвало на Руми е истинната любов, това е била голяма празнота в съществото му и огледало за него, станал Шамс т.е. Руми и Шамс се влюбили, те станали огледала един за друг.

Любовта им била толкова всеотдайна, че Руми бил подложен на всякакви изпитания, за да се отвори още и още - Шамс опропастил името му в целия град, имиджа, репутацията, охолния живот,

книгите му, проповедите, всичко било премахнато, като накрая дори самия Шамс е трябвало да бъде премахнат, той е бил последната преграда пред реката наречена любов - накратко, бил убит от учениците на Руми.

 

След смърта му Руми изпада в дълбока тъга, забравя себе си, започва да цитира стихове, които изникват от нищото и един ден минавайки през пазара чувайки звънтенето на чуковете в една ковачница Руми се

разтваря тотално и започва да се върти в танц, танц в който той не съществува - и така постига просветление. Този танц, известен като Сема или танца на въртящите се дервиши се практикува до ден днешен, но уви

комерсиалния ни глупав свят, почна и от него да прави пропаганда, за това преди години суфиите се отеглиха в безизвестност, всичко което можете да видите и срещнете за тях в момента, е пълен комерс, единственото

което мога да ви покажа и гарантирам за него на 101% автентичност е този клип, всичко останало в нета има само привидно общо с учението на суфиите, за съжаление човека от този клип е съгласен да дойде в България

и да изнесе концерт без нито една стотинка печалба, но иска поне да му се подсигурят разходите по техниката от Канада до тук, а тя не е никак малко и излиза пари, доста над моите и приятелите ми възможности.

 

п.п. да разказах ви една от най-великите любовни истории ....... с гейове ...... но наистина, Руми е може би най-мистичния поет, който съм чел през живота си при все, че ме увещават, колко сух е превода ни, аз съм слушал на перси,

и бога ми звучи като песен, не мога да намеря да чуете поне как звучи в оригинал, но определено този клип е автентично изпълнение, надявам се да ви хареса.

My link

 

 

 

 

Аз, това съм ти.

 

Аз съм частичките прах видяни във слънчевия лъч

Аз съм и кръглото слънце.

 

На прашинките Аз казвам –бъдете

На слънцето - продължи да светиш.

 

Аз съм утринната мъгла.

И диханието на вечерта.

 

Аз съм вятъра на върха на клоните.

Морския прибой върху скалите.

 

Мачтата, руля , кормчията и кила ,

Аз съм също и кораловият риф , върху който те се разбиват.

 

Аз съм дървото с папагала в неговите клонки.

Тишина , мисъл и глас.

 

Музиката излизаща от флейтата.

Искрата от камъка , сиянието на разтопения метал.

 

Розата и славеят изгубен в нейният аромат.

И горящия восък , и пеперудата запленена от него.

 

Аз съм всички заповеди на Битието , въртящата се галактика ,

Еволюционната интелегентност , възхода и падението .

Съществуващото и Несъществуващото.

 

Ти , който знаеш , Джелал ад дин ,

Ти , проявеният във всичко това , - кажи кой съм Аз .

 

Кажи - Аз ,това съм Ти .

----------------------------------------------------------------------------

Любовта ми каза

 

Прекланям се пред луната.

Говори ми за мекото сияние

на пламъка на свеща

и за сладостта на моята луна.

 

Не говори за тъгата,

кажи ми за съкровището скрито,

ако е до теб,

и тогава просто замлъкни.

 

Снощи изгубих

овладяването си на реалността

и прегърнах лудостта.

Любовта ме видя и каза:

“Аз се появих , изтрий лицето си

и остани тих.”

 

Аз казах:

“О Любов, аз съм уплашен,

Но не от теб.”

Любовта ми каза:

"Няма нещо, което да не съм аз

Просто бъди тих.

Ще прошепна тайни в ухото ти,

просто кимай утвърдително

и тих бъди"

 

Душа – луна

се появи на пътя на сърцето ми,

Колко ценно е това пътешествие.

 

Аз казах:

“О Любов, що за луна е това?”

Любовта ми каза:

“Не питай, просто бъди тих.”

 

Аз казах:

“О Любов, що за лице е това,

ангелско или човешко?”

 

Любовта ми каза:

"То е отвъд всичко което знаеш.

Бъди тих.

Ти живееш в тази зала

от образи и илюзии

напусни сега тази къща и

бъди тих"

 

Аз казах:

" О любов кажи ми моля те,

дали Бог знае,

че към мен отнасяш се така?”

 

Любовта ми каза:

Да Той знае , просто бъди

съвсем, съвсем тих."

 

[kalinka]

 

kando

Публикувана Вчера, 03:13

 

Темата наистина е прекрасна - но и поражда известно прискърбие в мен. "Любов като на кино" - само там ли остана любов,

толкова ли се затваряме за действителноста, толкова ли чудновато ни изглежда вече любовта, че я гледаме вече само на кино преди

лягане и четем за нея, когато случайно ни попаднат стихове .....

 

Много пъти и аз съм размишлявала върху думите на kando, и моят извод е че в днешно време повечето хора гледат на любовта предимно от позицията да бъдеш обичан, а не да владееш умението да обичаш.Схващането че няма по лесно от това да обичаш,продължава да господства въпреки многоброините доказателства за обратното.Няма друга дейност,друго начинание,който да започват с такива колосални надежди и очаквания, и повечето случаи да пропадат както в любовта.За да избегнеш провала трябва първо да осмислиш смисълът на това чуство,първа стъпка в тази посока е да осъзнаем,че любовта също като живота е изкуство,и след това да не забравяме основните компоненти-грижа,отговорност и познание.Много просто и същевременно сложно .В Този забързан начин на живот някак си като че ли по лесно е да го гледаш на филми,вместо да се затормозяваш и усложняваш с подробности(лично мнение )Тези дни съм на вълна история на Турция и попаднах на интересни факти(поне за мен)и мисля че тук е мястото да споделя.Става въпрос за голямата любов на Кемал Ататюрк която е била българка.Велика и споделена любов но невъзможна ето и тяхната история.

В мъглив ноемврийски ден през 1913 г. Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе . Той е на 32 - висок, красив и общителен. Преди това е бил във Франция и е приел европейския маниер на живот. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор слиза на калната централна гара в София и се запътва към хотел "България" на "Царя", за да пренощува.След няколко дни приятели го съветват да се премести в по-новия хотел "Сплендид" - зданието зад Централна баня.

Веднъж в казиното младият турски дипломат се запознава с чудно хубава девойка - Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както й казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика Там отхвърля предложението за брак на богат аристократ, когото не обича. Мити се откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат "Българската роза". Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша. За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция.

На новогодишен бал в двореца той се появява в униформата на еничарин, изписана от музей в Истанбул специално за случая. Кани я на танц и всички се отдръпват, за да се насладят на хубавата двойка. Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина.

Тя обожава пързалянето с кънки а той я чака след пързалката на езерото "Ариана". Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той е по-възрастен с 11 години и освен това има много политически противници сред младотурците в Истанбул, които биха вгорчили съвместния им живот. Приятелят Димитър Ачков урежда работата отдалеч и Мустафа Кемал се сприятелил с генерал Стилиян Ковачев, когато отива при него да пият кафе, и най-чистосърдечно го моли да му даде ръката на дъщеря си. Докато жените в кухнята приготвят сладкишите, двамата военни си говорят. Оказва се, че само преди година, по време на Балканската война, те са били противници от двете страни на фронта. Генералът изважда картата и двамата стигат до извода колко безсмислена е войната. Колко далеч от истинските човешки отношения е това хората да се бият и да решават въпросите чрез сражения. Тази мисъл на Ататюрк по-нататък минава като червена нишка през целия му живот Генерал Ковачев има още едно момиче и момче, но както сам казва не може да се раздели с любимото си дете. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. И Мустафа Кемал си тръгва огорчен, но продължава да се вижда тайно с нея. Политическите събития обаче пречат на връзката им. На 29 октомври 1914 г. Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 г. Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул.

После тайно идва и повторно иска ръката на любимата си. Генерал Ковачев пак отказва и прибързано я сгодява за инженер от Русе. Тя припада и връща пръстена. Но се подчинява на волята на баща си и се разделя с Кемал. По-късно се омъжва за заможния адвокат Деян Деянов, станал по-късно депутат. От него има три деца - Анна, Олга и Тодор. Преживява много житейски драми. След 9 септември 1944 г. съпругът й получава смъртна присъда. В последния момент името му е изтрито от списъците. Двамата са интернирани в Делиормана, а имуществото им е конфискувано. Макар че Димитрина никога не говори пред мъжа и децата си за своето минало, в душата й е останала искрата любов към Мустафа Кемал.

Тя следи събитията в Турция, изрязва съобщения за него и ги пази в тетрадка. Впоследствие Ататюрк минава оттук няколко пъти вече като ръководител на турската държава, но никога не се среща с нея. Само веднъж изпраща романа "Чучулигата" на турския класик Решат Нури в оригинал с молба да го издаде в България. Димитрина наема преводач и вестник "Зора" помества романа с продължение в изпълнение на неговото желание.

Според близки на Ататюрк той също не я забравя до края на живота си. Дори и по време на най-голямата си слава се интересува дискретно от съдбата й. Първият турски президент, който въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена и дава права на жените, много се радва, когато чува българска реч. Когато Кооперативният музикален театър гастролира в Истанбул, изпраща два вагона за декорите и артистите, за да пристигнат в Анкара. Кани ги в имението си и откупува всички представления, за да могат хората да влизат безплатно. Друг път група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря. По-късно в спомените си голямата поетеса пише: "Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: "Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?" "Добре е, споделя самотата си със съпруг", отвърнах и разбрах, че не аз съм внеговите прегръдки - той прегръщаше Мити."

Малко известен факт е, че отказът на ген. Ковачев да даде дъщеря си за жена на Ататюрк повлиява силно върху отношението на турския реформатор към религията и инспирира забраната на фереджетата в Турция, както и на акта, с който Ататюрк обявява джамията Св. София за музей и нарежда проучване на православните фрески в храма, замазани с глина при превземането на Константинопол.

Когато Димитрина Ковачева умира през 1966 година турските вестници съобщават с големи заглавия:"Почина момичето, за което искаше да се ожени Ататюрк".

Материала е от блога на Джулия Бел

Много бях впечатлена изчетох още куп неща за тази история но в този блог е събрано най същественното и ми се щеше да споделя Знам само че българките не сме за подценяване трябва само повече да вярваме в себе си

[kandala]

Наистина е тъжно това, което казва kando :"...толкова ли чудновато ни изглежда вече любовта ...". Съгласна съм, с kalinka, че повечето хора искат първо да бъдат обичани. Станали сме консуматори и в любовта. В последните години се пропагандира упорито стойността на човека, индивида, личността. Но се прави с една егоистична нотка - важно е да се чувстваМ добре, важно е какво искаМ, ще се боря за това което искаМ АЗ... всичко е за АЗ-а, а после ние. И то ако не ни мързи да стигнем до множественото число... Чудно ли е тогава, че все по-малко бракове се сключват, все по-малко деца се раждат, все по-малко хората се доверяват един на друг. А без доверие каква любов? И всичко се случва защото така е по-лесно. Ако просто обичаме без да очакваме, то тогава живота ни много ще се усложни - ще трябва да даваме, да се променяме вероятно, да се грижим за другиго, да вярваме. Трудна работа, а? И все пак си мисля, че я има - голямата, неизменна, така мечтана от всички любов. Не мога да не вярвам в нея. И много се надявам някой да сподели такава история от живия живот, както се казва. Аз лично не съм чувала, но не може да няма някой Пешо, Гошо, Ана, Мария и т.н., някои на глед обикновени хора с необикновена любов. Много ще се радвам да науча такава.

 

kando, да си призная не разбрах много твоята история, отново ... Ех, явно въпреки възрастта не съм достигнала някои нива на прозрение.. Иначе напълно споделям уводните ти думи и тези на Шамс от Тебриз .

[kando]

Ще ти обясна историята по-грубо тогава - уж за това вметнах папата, ма явно е трябвало да позадълбоча.

 

Представи си следната ситуация - продължение от горния пример.

След като някак си съм успял да изкарам папата от неговия папамобил и съм задал някаква гатка, същия човек

се влюбва в мен и аз виждам в него моето отражение. От тук двамата ставаме любовници, но за мен ще е лесно,

защото аз съм никой от никъде, но той е Папата от Ватикана, глава на католическата църква и един от хората с

най-безгранична власт на този свят - съответно с адски много поклонници, пари, имане, репутация и т.н.

т.е. всичко това този човек ще го загуби + скандала, който ще се случи около ситуацията.

 

Звучи абсурдно и невъзможно нали? - ами ето това се е случило м/у Шамс и Руми - под идеята ми е да се позаинтересувате

повечко от Руми ..... или казано по друг начин ПРОПАГАНДА

 

А знаете ли къде е парадокса при хората, които искат да бъдат обичани - от къде идва важноста и значимоста на Аз-а?

.......................

Ама лошото е, че аз мога да си пиша без да спирам, а не сме очи в очи - хем се губи взаимодействието, хем няма кой да ме спре.

Не казахте дали ви хареса клипа - моя коментар не е толкова интересен.

...........................................

 

Този път няма да пиша аз, а ще питам - констатирвате фактите, явно виждате настоящата ситуация, но задавате ли си въпросте.

Примерно - на всякъде виждаме, по филми, книги, религии как се говори за любов, навсякъде хората се събират в бракове

живеят заедно създават деца и говорят за любов, но е факт, че целия свят тъне в омраза ... уж толкова много любов кипи, а се

вижда само омраза, защо е така - защо се е стигнало до тук?

Bin Jip завършва с мисълта, че е трудно да се каже дали светът, в който живеем, е реалност или сън? - мислилите сте в/у това,

кой според вас е отговора, как може да се каже дали сме в реалноста или в съня?

Защо не можете да намерите история от живия живот за необикновенна любов, та да се стига до там, че да вярваме в нея?

 

Тези и горния въпрос за Аз-а - според вас, вашата опитност, възглед, размисъл ......

[kandala]

Аз това за папата го схванах и от първия път, ама много сложно описано ве.... Както и да е, благодаря за разяснението.

Срам не срам, признавам, че клипа погледнах сега като попита. Ами хареса ми, интересен е.

Въпроси си задавам. Тези въпроси съм си го задавала много, много пъти. Както и други. Даже на някои съм си отговаряла

То и аз обичам да говоря (че тука няма кой да ме прекъсва поне), ама няма ли да се оспами много хубавата тема с тия размисли и страсти?

[a_smile]

Защо да е факт, че целия свят тъне в омраза?!

Не смятам така. Аз лично мисля, че любовта е чувството, което ни тласка напред - където и да е това напред...

Важно е за мен да има кого да обичам, на кого да даря любовта си. И то онази - споделената - която ще окриля денят ми и ще ме прави щастлива. Първоначалният огън, който ме е изгарял сега е спокоен и "контролиран", но не тлее.. Естественото продължение - децата са нещото, което е просто част от теб, а как можеш да искаш част от теб да те обича?! Дори не мога да кажа, че обичам децата си - това е толкова бледа дума за онова, което изпитвам към тях! Така че - как бих могла да кажа, че светът е пълен с омраза?! В моят свят нещата не изглеждат така...

Всеки човек има различно виждане за нещата, но според мен не можем вечно да сме подвластни на изпепеляващи емоции и страсти и те да осмислят ежедневието ни...

Емоциите - онези, които те хващат за гърлото и не те пускат, докато не изцедят сълзите ти - е, всеки минава през такъв период. Дали ще е забранената любов, или несподелената - разликата не е кой знае колко голяма. Резултата е един и същ.

Важно е, обаче, да успеем да намерим достоен човек, който да крачи редом до нас през земния ни път и на когото да дарим любовта си. А ако той е наистина достоен - то тогава и ние ще се чувстваме обичани, нали?!

"Любов като на кино?" - всеки има такава любов.

И нещастна, и несподелена, и изпепеляваща... Това е запазената марка на младостта - да ти даде коктейл от емоции, за които да си спомняш, когато децата ти навлизат в тази възраст...

Дали живеем в сън?!

Ами аз съм твърд привърженик на идеята за паралелните светове, така че - да - сън е! И то не само един.

Поздрави!

[kando]

Защо да е факт, че целия свят тъне в омраза?!

Да пренебрегнем Българската действителност - прочети докладите на ООН и ще разбереш.

Най-общо казано - в над половината свят умират от глад и мизерия, не помня точно колко, но огромен

процент хора и малки деца нямат даже чиста питейна вода. Горе-долу половината пари от света се наливат

в оръжия и военно развитие, престъпноста е на свръх високо ниво, затворите дори в америка преливат от хора

и то предимно млади, психотерапевт е най-просперищата професия на запад, (може би след юридическите професии)

и ....... трудно ми е да изброя колко войни се водят в този момент, и на секунда колко човешки живота

биват отнети в тези войни (отделно в битовата престъпност)

 

Прочети докладите и ако смяташ, че светът живее в любов ........ ще ми е интересно да чуя на каква база мислиш така.

 

 

kandala аз за това рекох първо да питам преди да пиша - нямам за цел да ви развапям темите (;

Просто въпросите са баш в контекста на темата - просто на мен ми е интересно в една история, пък била тя и хубожествена

стойноста, истината, която се съдържа в нея, а не самата история.

 

Ето примерно в историята за Кемал Ататюрк - не ме вълнува в коя как се влюбил и какво станало, kalinka спомена неща

които лично мен ме изненадаха и те са ми интересни.

[kalinka]

 

kando Не казахте дали ви хареса клипа

 

Не съм толкова добре запозната с материала,но за Мерчан Деде и музиката му чух случайно преди известно време.Работех за арабин -при него често му гостуваха гости от този контигент,и така попаднах на тази завладяваща музика.Не съм спец а любител,за този изпълнител има малко инфо в БГ странството,музиката е завладяваща мистична и бих казала хипнотизираща.Слушаики мелодията ме зарежда с положителни емоций.Относно танца на дервишите знам че той символизира кръговрата на живота. Малко хора имат късмета да гледат на живо такъв спектакъл.Един от редките случаи това да стане е да се посети турският град Коня. Само веднъж в годината - през декември, туристите могат да присъстват на тържествата в чест на Мевлана .Мевлана е името, под което е известен турският поет и философ Джалаледин Руми.. В града той основава своето мистично религиозно движение, наречено "Танцуващите дервиши". Днес тайнствените хора се смятат за едни от най-добрите представители на традиционното турско фолклорно изкуство..Знам че се завъртат отдясно наляво, като лявата им ръка сочи нагоре, а дясната надолу което гласи- "С лявата вземаме Божието послание, а с дясната го разпространяваме сред народа",Черните дрехи са символ на мъртвия човек, а шапките са надгробните камъни. Със завъртането започва прераждането. Мистичните въртящи се хора обаче станаха истински хит преди няколко години, когато Мадона интерпретира танца им в един от своите клипове.Не е много това което знам,но иначе клипа съм го гледала няколко пъти и винаги съм оставала в захлас,и съм сигурна че ако имам шанс да го гледам на живо не бих пропуснала.Сори знам че не е тук мястото да коментирам но ми се щеше по някакъв начин да отговоря на kando

 

[kando]

Този изпълнител не е за спецове, а за любители - явно музиката е достигнала до теб и искрено се радвам.

Виждам, че си се запознала в общи линии - дори малко по-добре от мен - но нека ти кажа нещо,

под секрет, че съм го издал.

Символиките в този танц са точно това - само символики и нищо повече.

Не е въпроса в самото положение на ръцете, вида на дрехите и посоката на въртене - това е същото,

като да кажем, че важното в нестинарския танц е да държиш иконата на св. Георги.

 

Ако ти падне шанс да го гледаш на живо - аз за това имах огромно желание да го поканя в България,

не се занимавай с алкохоли и дърдорене, остави се на музиката, слушай я с цялото си същество,

постепенно ще притихнеш и тогава затвори очи ......... и ще видиш какво ще се случи с теб.

Мерчан е единствения съвременник, който е успял да сътвори музика за сема - слушал съм и по-стари

автентични изпълнения, но Мерчан е адски, адски добрия, неговата музика е по-свежа, по-лесно

стига до съвременния човек.

 

Благодаря ти за споделянето.

 

п.п. а мадона, ако позволиш - да си гледа работата, да си прави хитчета там.

[Алеандър]

Ако омразата бе повече от любовта - то ние всички щяхме вече да сме се избили един друг. Така е - има по света места, в които се води война, съществува престъпност, глад и несправедливости, но любовта е повече. Това, че не е всеобща е лошо - наистина - но дори и престъпникът обича най-близките си (ако има такива) или някой свой другар. Не мисля, че има нещо, което да победи любовта. Особено пък доклади и статистики..... Това, че не се осмеляваме да проявим любов е наистина жалко, но не означава, че не сме способни на това.

[a_smile]

kando, аз наистина смятам, че омразата не е нещото, което е превзело света.

Много други низки страсти са, но не и омразата. Съмнявам се, че много от хората подвластни на алчността, злобата и мания за власт, пари и величие знаят истинското значение на думичката омраза. Според мен е по-скоро пренебрежение и незачитане, изкривено мислене и стремеж за световно господство на определен много малък процент от човечеството... За съжаление - точно този процент, който е в състояние да промени нещата както към по-добро, така и към по-лошо...

Далеч съм от мисълта, разбира се, за "всенародната любов".. имаме очи - гледаме какво се случва..

Имаше една мисъл / вече не помня в коя книга я прочетох / - че този който пръв е започнал да говори за любовта са го разпънали на кръста...

И все пак - светът оцелява, защото всеки човек си има своя собствен свят пълен с любов и хармония, а ако го няма - се стреми да го намери...

Как тогава да кажа, че любовта не е движещата сила в света?!

[kando]

kando, аз наистина смятам, че омразата не е нещото, което е превзело света.

Много други низки страсти са, но не и омразата. Съмнявам се, че много от хората подвластни на алчността, злобата и мания за власт, пари и величие знаят истинското значение на думичката омраза.

Ок приемам - явно съм се изказал твърде общо, може да се каже, че не само омраза ...... макар, че "злобата",

но да не влизаме в излишни полемки и да не ставаме чак толкова семантични.

 

Но далеч не бързайте със становището си за самоизбиването. До сега беше трудно - трябваше да се коват мечове,

копия, щитове, да се изминават хиляди километри на коне и много хора трябват, наистина до сега това беше мисия невъзможна

колко и да са се напиняли. Но втората световна самоубийството не се случи, поради простичкия факт, че ядрените оръжия малко

се позабавиха - сега в момента, има не само ядрени, а химически, биологически и не знам какви още гадости. Сега даже не е

необходим такъв брой хора, за да се направи едно харакири с няколко ракетки.

 

Човечеството в момента е стигнало един връх - целия стремеж до сега е бил в технологичното развитие, а като не малък дял резултат

от това развитие е невероятно огромната военна мощ. Но умствено човечеството е изостанало адски много - съзнанието на хората е все

още така примитивно и първично. А когато умствено изостанали властват над света, те унищожават всичко велико, всичко прекрасно и деликатно.

Уви не е любовта движещата сила по света - а личната угода и страхът.

 

Ръка, която се движи с любов не иска, не отнема, а дава - ръката, която познава красотата на една роза, не е ръка, която ще държи оръжие заредено със смърт.

Вие явно не познавате престъпници, не знаете тяхната психика, аз съм общувал с такива хора - от дребни джебчии, до "големи риби".

Мога да ви разкажа истории, от които са ми настръхвали косите, на какво е способен човек не познаващ любовта.

Любовта наистина не може да бъде победена, но не така стои въпроса с човека и човечеството, защото тук говорим не за победа, а за самоубийство.

 

Омраза и любов са двете страни на една монета - алчноста идва от липса, от празнота в съществото, но хората изпадат в заблудата, че тази липса

може да бъде компенсирана или запълнена с пари, с власт, надмощие, имоти, господство.

Къде е разбирателството м/у хората, къде е общението, нима не живеем все още с граници, нима все още не се делим на какви ли не глупави категории.

 

Любовта не е запазена марка за младоста - за младоста запазена марка е сексуалното удоволствие, един от първите дарове на любовта.

Хората не прояват любов, защото просто я нямат - за да я проявиш, за да дадеш първо трябва да имаш.

Но как да имаш любов в този свят на конкуренция, съперничество, съревнования, битки - човечеството не живее в и не познава любовта,

човечеството познава пазара, имиджа, парите и оръжията, а правото по света е на по-силния.

 

Не си мислете, че съм черноглед, напротив ни най-малко не искам да ви вменявам, че любов няма, ако вярвате, че светът цъфти в любов, то ще е грехота от моя страна, да

преча на вярата ви - нека, щом обичате, щом имате любов давайте, защото човечеството се нуждае неистово и повече от всякога в историята си, от любов, защото

грозния факт е, че погледнато и глобално, погледнато и в детайли, погледнато извън собствения личен свят, любовта е някаква имагинерност.

 

Самия факт, че питате - защо няма история за велика любов от живия живот, показва много.

Великата любов не е пикантна история, великата любов не е необикновенна - великата любов е тиха, хрисима, шептяща и само a_smile

се осмели да спомене децата си, това е велика любов, но малко по-смел поглед ще ви дойде добре ( ;

 

За това на нея ще и споделя моя отговор - остави паралелните светове на спокойствие, ако ги има по-добре да не ходим там, защото

тука се вижда каква прекрасна хармония сътворяваме, докато сме толкова лишени от любов нямаме място там ....

 

Съня е абсолютната реалност - докато сънуваме ние изпитваме същото, което изпитваме и в уж! будно състояние.

Страхуваме се, умаряме се, обичаме, викаме, общуваме, приказваме, движим се, имаме пълния набор от емоции,

толкова силни, че понякога цял ден после не можем да се отървем от спомена за съня, а понякога дори се събуждаме с вик.

Но има една дребна, почти незабележима подробност, която лесно можем да пропуснем, примерно -

сънуваме как идва някакъв кон към нас, докато идва без никаква логика и причина той става човек или птица и литва.

Или сънуваме как се разхождаме из облаците, както си ходим и изведнъж плуваме в някакво бурно море.

Примери за абсурди може да се дадът много, нали - някакви напълно невероятни истории.

Разликата м/у съня и будноста, е че в реалноста ние се съмняваме, а в съня всичко го приемаме от само себе си -

не се запитваш как така коня е станал птица, такъв въпрос изобщо не изплува в съзнанието, директно приемаш

че коня си е станал птичка и си продължаваш сънуването.

Ако това се случи в реалноста ...... може да изпаднеш и в шок, или да полудееш, да идеш на психотерапевт и т.н.

но ще знаеш, че е ненормално, защото ще се усъмниш.

Това е единствената разграничаваща разлика - със самия въпрос Ки Дук отговоря как може да се твърди, дали

е реалност или сън светът в който живеем, в съня той няма да се усъмни в реалноста му, но в реалноста се съмнява за самата реалност.

 

Простичко е ...... ай че мога да пиша до утре.

[Алеандър]

Чжуанцзъ (май) беше казал, че '...единствено Конфуций и Жълтият Прародител са могли да различат съня от реалността...' (цитатът не е на 100% точен, но смисълът е този).

[kandala]

Според мен тази тема има за цел да покаже някои не толкова познати истории за голяма, романтична любов между двама души, такава любов в стил Ромео и Жулита или Скарлет и Рет...

 

Иначе темата за ЛЮБОВТА е безкрайна.

Любовта има много лица, много нюанси, не винаги ясно изразени. Любов, обич, привързаност - всички те са част от една, извинете за голямата дума, но не мога да намеря по-точна - вселенска любов. За някои това е Божията любов, за други е положителна енергия (на мен ми се струва слаб този израз), сигурно и по друг начин я наричат.

Любовта може да е между двама души - романтична, може да е майчина, братска, за някои има и християнска любов. Някои хора за приятелите си са готови да скочат в огъня, други за семейството си, има огромна, и често подценявана, любов на детето към родителя. Вероятно могат да се изброят редица примери, но в момента не се сещам.

Много пъти съм се питала какво движи света. Понякога си мисля, че е любовта. Но дали? Любовта е тази, която ни спасява когато сме до никъде, но не тя ни води до там. Ами изчезналите цивилизации те не са ли изпитвали това велико чувство? Тогава? Мислех си и аз, че е страха, но страх от какво? Хиляди години човешка цивилизация и от страх ли сме стигнали до тук? Прогреса е плод на какво - страх? Не вярвам. Тогава не бихме били по-различни от стадо диви животни движени от глад и страх. Да, водят ни инстинктите, страха, глада, сексуалния инстинкт, но само те ли са?

Ето, в момента две годишната ми дъщеря играе пред (и в) кухненския шкаф. Обръща се към мен с блеснали очички и нещо ми 'даданенека" усмихнато докато се опитвам да си взема пакета с ориз обратно. Прекрасна е. Щастлива. Самата тя е любов.

И това директно ме връща в началото - а може би все пак е любовта тази, която ни движи?

 

А за паралелните светове - Не мога да отрека нещо просто защото не го виждам, нали? И любовта за която говорим по-горе не се измерва в килограми, километри или обем, но съществува. Кое е сън или реалност, не знам. Веднъж сънувах, че ме гонят и от тавана скача една жена паяк да ме хване, брррр.. Ужасно беше. Не ми се иска това да ми е реалността Явно има неща, които не ни е дадено да разберем (засега). Единственото което съм измислила по въпроса са го казали много отдавна: Аз знам, че нищо не знам.

kando, защо не направиш тема в която да провокираш хората да споделят такива размисли, щом те влече?

 

И за всички вас. Когато някой се опита да ми вмени как няма вече любов по света му казвам просто, че трябва да се огледа по-добре:

 

[kando]

Мислех си и аз, че е страха, но страх от какво? Тогава не бихме били по-различни от стадо диви животни движени от глад и страх. Самата тя е любов.

Всички страхове независимо как изглеждат и как ги възприемаме имат една и съща основа - това е страхът от смъртта.

Ние имаме навика да се делим от животинския свят - ние сме хора, често забравящи животинската си същност.

Основното което ни различава от животните е съзнаването на смърта - и в това се корени жестокоста ни, за това няма по насилствена твар от човека.

Човекът е мит, човекът все още не е човек, той е полуживотно-получовек - с просто подтискане на животинското в нас се допуска грешката да си мислим

, че така ние се развиваме, че така ставаме по-човечни, но къде отива тази животинска част ..... тя си остава вътре и продължава да генерира.

 

Погледнете всички завоеватели - от къде си мислите, че идва тази мания за власт и господство, за имане и притежание. Зад всичко това стои един

комплекс за малоценност, защото ти ако не си това и това, неща одобрени, видими от обществото, неща заради които ти ставаш по значим в очите на другите,

тогава какво си ти ..... тогава нямаш имидж, хората ще кажат, че ти си един никой и нищо. А зад този комплекс се вижда един още по-дълбок страх,

страхът, че пред смъртта човекът не е и с йота по значим от една буболечка, от една съвсем малка мравчица т.е. той наистина излиза, че е едно нищо според нормите

които човечеството е създало. И това се подтиска, скрива се - ти трябва да имаш, трябва да си оправдан един вид, одобрен, значим, толкова значим, че дори искаш

да те пишат в книгите, да те има в историята, да получиш награда, да ти издигнат паметник, да те помнят во веки ...... сякаш така ще си все още жив и присъстващ в този свят.

 

Но всичко това има съвсем простичко решение - любовта не познава страхът, за нея няма смърт, човек който се е предал тотално на влиянието на любовта, на нейната сила,

малко по-малко се трансформира, животинското в него израства, променя се, еволюира в човешкост от само себе си. И така се случва едно чудно явление - човек разбира, че

когато него го няма, любовта я има, когато той е тук, любовта я няма ..... и в един момент нещо от човека отпада, разтваря се и става само любов, защото истината е .....

 

Онази празнота в нас, за която говорят мистиците, онази съкровеност в същноста ни, самия човек е всъщност любов - ако не ви се вярва, просто се вгледайте по внимателно

в децата ....... за жените-майки това е по-лесно, те са късметлийки, те могат да видят онова, което не се вижда с очи, те могат да видят, че децата са самата любов.

 

Според мен в тази тема напротив - вие искате да научите истории и разкази, за малката, чат-пат романтична любов м/у двама души, в стил ромео и жулиета, защото

голямата любов, любящата любов, живящата любов ........ толкова е безмерна и всеобхватна, че то просто не можеш да я вкараш в думи и това е нормално, думите са неживи, а

нима има нещо по живо от любовта. В нас има едно пламъче, което при децата е буен огън - любовта не е някъде вън, един човек, същество или събитие, могат да позасилят пламъчето,

но то не е на другия, то не е някъде там, то е вътре в човека, парадокса е, че докато тя принадлежи на човека ще тлее, но когато човека принадлежи на нея ...... всичко става друго,

всичко е същото, но не е същото.

 

Ако прогреса беше плод на любовта - оръжията и затворите, щяха да тънат в забвение, а ние щяхме да се чудим, къде са спали нашите предци, че не са виждали нещо толкова осезаемо и просто.

 

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият мъдрец.

 

За съжаление, все още не съм намерил писанията на Джуандзъ (или Чжуанцзъ - то много зор с техните имена ..... толкова ли не могат

да се кръстят с нормални човешки и ясно изговорими имена .... все едни изчепени)

Но поне съм чел Лао Дзъ и разни историики с него - хубаво е да се знае едно, Конфуций е бил философ, книжник, а Лао Дзъ е мистик.

Те са се срещали само един път през живота си и ето какво се било случило

 

 

 

Разказва се, че Конфуций отишъл да види Лаодзъ. Лао Дзъ бил старец, Конфуций бил по-млад. Лаодзъ бил почти неизвестен, Конфуций го знаели навсякъде. Царете и императорите често го викали в своите дворци; мъдрите често идвали при него за съветите му. В онези дни той бил най-мъдрият човек в Китай. Ала постепенно той трябва да е почувствал, че неговата мъдрост е полезна за другите, но самият той не е щастлив, не е постигнал нищо. Превърнал се в експерт, вероятно полезен за останалите, но не и за самия себе си.

Затова тайно започнал да търси човек, който да помогне на самия него. Обикновените мъдреци не можели да му помогнат, защото самите те идвали при него за съвет. Прочутите учени не можели да му помогнат; обикновено те идвали, за да питат него за своите проблеми. Все пак трябвало да съществува някъде някой - животът е необозрим. Започнал да търси.

Изпратил своите ученици да търсят човек, който може да му помогне и те се върнали с вестта, че има такъв човек - никой не знаел неговото име - бил известен като стареца. Лаодзъ означава "стар човек". Това не било неговото име. Никой не знаел името му. Бил толкова неизвестен, че никой не знаел кога е роден, никой не знаел кои са родителите му - кой е баща му или коя е майка му. Бил на деветдесет години, но само някои много редки, изключителни хора го били срещали, хора, които имали други очи, други виждания, за да могат да го разберат. Той бил само за най-необикновените - толкова обикновен човек, но за най-необикновените умове.

Чувайки новината, че един човек, известен като Стареца, съществува, Конфуций заминал да го види. Когато го срещнал, Конфуций почувствал, че пред него е човек със забележително разбиране, със забележителна интелектуална цялостност, с голяма проницателност, гений. Чувствал, че има нещо, но не можел да го разбере. Нещо мистериозно, неуловимо; този мъж не бил обикновен, макар че изглеждал съвсем обикновено. Имало нещо скрито; той носел съкровище.

Конфуций попитал:

- Какво ще кажеш за нравствеността? Какво ще кажеш за формирането на добрия характер? - понеже той бил моралист и считал, че ако се култивира добър характер, това е най-висшето постижение.

Лаодзъ се засмял гръмко и казал:

- Само ако си безнравствен, възниква проблемът за нравствеността. И ако не притежаваш никакъв характер, само тогава мислиш за характера. Човекът с характер е забравил напълно факта, че съществува нещо подобно на характер. Човекът с морал не знае какво означава думата "морал". Затова не ставай глупак! И не се опитвай да култивираш. Просто бъди естествен.

А той притежавал такава огромна енергия, че Конфуций започнал да трепери. Не можел да го издържи. Избягал. Уплашил се - така, както човек се плаши, когато е на ръба на пропаст. Когато се върнал при своите ученици, които го чакали отвън под едно дърво, те не могли да повярват на очите си. Техният учител посещавал императори, най-великите императори, и никога не го били виждали неспокоен и нервен. А сега треперел, целият бил облян в студена пот. Не могли да повярват на очите си - какво се е случило? Какво направил този човек Лаодзъ на техния учител? Попитали го, а той казал:

- Почакайте малко. Нека се съвзема. Този човек е опасен.

На своите ученици той казал следното за Лаодзъ:

- Слушал съм за големи животни, като слоновете, и знам как ходят. Слушал съм за скритите в морските дълбини огромни животни, и знам как плуват. Слушал съм за огромните птици, които прелитат хиляди километри, и знам как летят. Но този човек е дракон. Никой не знае как върви. Никой не знае как живее. Никой не знае как лети. Никога не се приближавайте до него - той е като пропаст. Той е като смъртта.

 

Когато човек се доближи прекалено много до любовта, той вижда една пропаст, вижда нещо като смъртта, ще се уплаши

ще започне да трепери и това е обяснимо - когато се оставя на любовта, човек чувства, че сякаш умира, сякаш изчезва.

Когато любовта е - сънят и реалноста не са две, тогава човек разбира, че те са недве.

 

п.п. не искам да пускам отделна тема, защото черпя от вас - уви и аз нямам, за да дам, но ще ви уважа и спирам да пиша в тази тема.

(като се пръкне нова, тогава па - а сега един поздрав)

[Алеандър]

Между другото - относно сънища и реалност - имаше един период, когато страдах от безсъние - и тогава наистина е много трудно да се избави човек от това усещане за нереалност и сливане на дни с нощи и пак с дни и нощи. Цялото ежедневие става илюзорно. Това по-късно го видях описано по подобен начин и в един филм. Когато не можеш да спиш - всичко сякаш става сън. Не вярваш на нищо от това, което се случва и неща, които са се случили наяве мислиш и ги разказваш все едно са сън и обратно. Все пак при безсънието пак се спи някакви часове - просто са доста по-малко.

 

Аз мисля, че любовта може да е огромна и безкрайна дори и когато е от т.нар. от kando малка любов, романтична м/у двама души. Но може би тогава саможертвата не е наистина всеотдайна и лишена от егоизъм или очакване за отплата.