Произведено в хаоса

[usagi]

Ами... скуката убива, мен ме кара да правя тема... Не съм писателка, нямам и самочувствието на такава, но все пак основно в писане си прекарвам дните... Не търсете логика в написаното или някакъв смисъл, най-често са просто емоции, които е трябвало да освободя...

П.П. Тани, мерси за готино име на темата, което ми избра~

 

 

Оставих се да падна сред детелините. Оставих главоболието да ме победи. Клепачите се спуснаха по своя воля, аз вече нямам моя, после пак се вдигнаха като пердета, за да разкрият зеленото наоколо. Зеленото, което винаги толкова съм мразела, което трябва да успокояна, а влудява още повече. Смачканите под мен детелини прорязваха като остриетата на наточени ножове, а тези около мен плющяха като камшик по кожата, при всеки полъх на вятъра.

Клепките се спускат и се вдигат, нищо не се променя. Аз не се променям, продължавам да се крия. Кожата пада от месото и се разнася воня, която заличава наличието на болка. Кожата се свлича на земята, за да се превърне в охлюви, които се изкачват по едно разбито тяло, зарязвайки след себе си оплюнчени останки. Просто едно изтърбушено тяло, в което няма дух, в което няма воля за живот. Празни очи, изгарящи небе, което няма да се свлече. Сълзи, които падат без да носят утеха. Устни, които кървят без да кажат нещо.

Обръщам глава, само за толкова имам сила. Детелините са израсли високи или просто аз останах малка. Те са се борили за своето място, а аз се отказвах от моето. Започва да вали, дъжд като дъжд, превръща се в порой. Аз още съм тук, подгизнала, изтощена, предала се, но съм тук. А детелините, които се бореха умряха, смазани, прекършени, заличени, все едно не са били.

Времето минава и всичко си е същото. Минават хора, поглеждат ме, усмихват се със съжаление и подминават, без да мислят, без да усещат нещо наистина. Театър, към който бях научена да привкна.

Сетивата ми бавно загиват. Не виждам ясно, не чувам почти нищо, но все пак надушвам нещо, достатъчно мощно, за да заличи вонята на едно разпадащо се тяло, на един разпадащ се труп. Моят труп. Пушък, огън. Той унищожи всичко преди да стигне до мен- трева, храсти, дървета. Всички умряха, крийки мен, която нямаше силата, желанието, волята, доблестта да ги спаси. Накрая всичко,което беше...беше пепел. Тяхната, моята, слаби и силни, предатели и верни, всички заедно...малко пепел, от която израснаха следващите детелини...

[nuyomi]

Знаех, че ще избереш това. (До името... ти сериозно ли го хареса?) Не помня точно какво ти бе настроението по това време, но определено всеки път като го прочета оставам с различно впечатление и всеки път ме оставя без думи... Не можа ли да пуснеш нещо, на което да ти напиша някой по-дълъг коментар?

[sme6ko88]

Никога не съм можела да изрязявам с думи чувствата си, затова и винаги пиша кратко и ясно, така че.... много ми хареса Използваш много силни думи, което придава някакво странно усещане в читателя, или поне в мен, някакво странно пристягане в гърдите, което не мога да обясня. А финала

малко пепел, от която израснаха следващите детелини...

- идеална завършеност... Браво!

[giga1152]

Usagi страшно ми харесва написаното! По невероятно емоционален и разтърсващ начин описваш емоциите, които те вълнуват! Продължавай да пишеш и да ни доставяш удоволствието да четем нещо различно и истинско!

[Jane Smith]

Usagi wow нямам думи....страхотно е.скоро ако пишеш нещо го сложи във форума....доста ми стана интересно

[mimeto]

Поредното уникално творение родено от главицата на Usagi.Страшно е.Адски много ми харесва.Продължавай все такаа <3

[usagi]

Уоу, мерси на всички за милите коментари... наистина останах без думи, много миличко ми стана~~~

 

 

Отвеждаш ме на място, където да спра да търся, да намеря своя мир. Там е тихо, както иска моята разибта смазана душа, която пада толкова пъти и никой не я вдигна, не я изтупа от прахта. Всички ме стъпкаха, счупиха ме сякаш бях играчка и нямаше да усетя нищо...

Искам тъмнина, където да се скрия. Не искам повече прожектори да осветяват срутването ми сред вече обраслите с мъх руини на мечтите ми. Защото това е всичко, от което имам нужда- да избягам, да се скрия, да потуля разбитото си аз, да се предпазя, да почистя изцапаното с кръв, да превържа онова, което мога, а останалото да го изплача.

Моля те, не светвай! Този път ме остави в капана на моята нощ, остави ме да се срина докрай , да изпадна в бездната на собственото си съществуване. Остви ме да пищя и този писак да раздере гърдите ми, да разкъса мислите и парчетата да разхвърли наоколо, за да мога сама да ги стъпча. Остави ме тази нощ да бъда слаба, да не се преструвам на коравото момиче.

Нека тази нощ да поговорим, стига сме мълчали и бягали един от друг, стига сме поставяли прегради. Защото аз не издържам тук и там, защото навсякъде аз съм с главата си, аз съм в главата си, във всяка една мисъл, която не ми дава покой. Чуй ме, прочети ме, разбери ме. Аз съм като стара опърпана книга с пожълтели страници, аз мириша на плесен, на самота...мириша така от години и никой не усеща....не усеща мен. Поне ти ме вземи и виж мен, а не въздуха наоколо. Виж вътре в мен, виж гравираното ми сърце, молещо за помощ и сила, за подкрепа, за усещането, че не е само...

Виж ме сякаш си ме рязал със скалпел. Аз съм тук и те чакам…да говорим, да чувстваме, че още сме живи опърпани като парацалени кукли, направени от ненужен боклук, превърнал се в нещо значимо... Кажи ми, че вече съм кукла, че спрях да бъда купчина смет...

Ела в моя мрак, за да намеря изхода обратно...

[vetirena]

Страхотно!