звездите ми го говорят

[stelito]

Спрях да те обичам

stelito

 

Знаеш ли какво ми е отвътре...

Знаеш ли каква пустиня съм без вятър?

Двете бури - Любов и Омраза настървено се хапят

и малко преди да победи едната,

се самоизяждат.

Настават тъмни времена и безлюдни късове

в мен се надробяват до атоми.

Замирисва на дъжд,

но не вали...

Когато се прегърнат телата ни,

се настанява в гърдите...

Не, пак нищо,

а пустинята с нож да я режеш.

Жилавата ù плът сякаш търмъци я решат

и нанизват се между зъбите им

листа.

Тепърва ще дебне страшното -

лицето ми като платно е,

статично и еднакво...

а пещери сами се дълбаят между ръцете.

Витае в тях и нощ и ден грешното -

динамитна тишина и стрелки, изподрали

кръвта ми,

но не на времето...

а на пясъчния часовник - сърцето.

 

[dostoevski]

Ами, стана така, че коментарът ми отиде в другата тема, обаче аз държа да си го кажа - "Спрях да те обичам" - наистина много ми хареса. Обичам поезията, и още повече белия стих. "а пещери сами се дълбаят между ръцете(...)динамитна тишина и стрелки, изподрали

кръвта ми," .

[stelito]

ааа добре... щом е разрешено- кой бяга от сладкото?! хихи

dostoevski, много благодаря за думите...

 

Следващото спада повече към подкатегория "хумористична"/поезия/

 

С един куршум

от stelito

 

оправдана съм...

 

 

 

 

за перманентно навъсените вежди

 

имат пръст глътките себеотрицание

 

нагрели до червено инертността ми

 

и обърках пътя с водопада...

 

 

 

намигна ми светофарът

 

с издъхнали зелени очи

 

отпечата се в разплакания простор

 

и несъмнено означава предимство -

 

по вода да ми върви...

 

ама от сорта на хлъзгавата

 

 

 

а онова тупкащото в гърдите

 

избяга и се заклещи

 

между очите ти

 

и чух изстрела

 

на непослушната в ръката ми

 

пушка

 

гръмнала от тиковете на пръста

 

и сега се гърча на пода

 

от смях

 

станала любимата плетка на паяка

 

без доказателства

 

убих

 

с един куршум два заека

[myzi4ka]

Поздравявам те Второто ме спечели тотално. Да посрещаш с усмивка (макар и поизкривена моментно) собствените си грешки и слабости, би ни спасявало много повече от колкото и най-хладния разум.

[stelito]

myzi4ka, много благодаря, радвам се, че ти е харесало...

 

 

А това го написах днес в автобуса... на път за работа.

 

 

И една грешка е много

от stelito

 

 

не се изтрива никога грешката направило

добро сърце

намразило до смърт

дори и кожата си

посява сякаш в ложето

пирони

грешеният изстрел

който като бумеранг се връща

и във всеки сън е гост

сече в дъха му а после се пръска

 

сънува все една и съща нощ

как мие ръцете си в чужда кръв

и струйката й като плесница удря

лицето му

и погребва деня в нощта...

оставя му дървесина под ноктите

издраната прашна лавица

и споменът

пронизал като карфица

центъра на окото

на онази нощ

когато по погрешка взел е лошия паспорт

и от грешката

кървави петна експлодират под сакото...

 

[stelito]

Експеримент

 

/не са кой знае какво, но не съм рисувала от 9 клас :)/

 

 

[Sierra]

Хаха, аз като почвах отново да рисувам след 10-ина години без рисуване, бях далеч по-зле. Лицето е много добро - наистина емоцията е много силно изразена. Единствено устните малко ме смущават. Иначе си личи, че вече дрехите те е мързяло да им отделяш внимание - и аз съм така обикновено - концентрирам се в/у лицата, 'щото най ме кефят.

 

Абе с 2 думи - продължавай в същия дух .

[stelito]

Sierra, благодаря ти!

 

Бръм

oт stelito

 

 

Ледена висулка се колебае от дисбаланса,

драска по рамото ми и мърмори: "обърни се!".

Курсорът все още не изпитва погнуса,

нежно трепка в ума ми - да натисна ли "изтрий се"?

 

Тогава се спънах и тежко паднах по гръб.

Опровергах те - не съм хищна котка,

а в ума ми често боцка кръвожаден ръб

и пак ще ме разплаче обърканата нотка.

 

Обичах сочното и цитрусово лято,

знаех, че в него си объркан от вятъра,

в душата ми навярно се разпръсква ято,

когато в различни морски настроения съм мятана.

 

Напомня ми за тебе старата прахосмукачка,

потрепнала в ръката ми от токов удар,

изпържила главата ми в бръмчащата закачка

и сега ледът в ума ми стана май по-мъдър.

 

Вече няма да е лято, забранявам го,

разбрах - вирееш само в коктейлна жега.

Да си на дъното, позволявам го,

вместо разхлаждащото кубче. Наздраве! Нека...

[stelito]

Тук няма да коментирам!

 

 

На майка ми

 

от stelito

 

 

Виждам те рядко. Знаеш ме що за образ съм, все по задачи тичам.

Всеки ден копнеех за онези твои топли думички,

който сякаш със замах кърпеха самотните парчета в мен.

Обичам те и на теб го изричам най-лесно, без измъчени срички,

думи ококорени в сърцето ми, плътни, без плен...

 

 

 

Казвала съм ти, помниш ли, или било е на устата ми...

Силно ме боли, когато бреговете тръгват си с миража,

че утре денят ще си го бива. Стига, твърде дълго съм стажувала,

или по-скоро боледувала във вярата, че един ден изтъняват мъглите.

Но вече нищо не искам. Благодарна съм, че имам тебе,

едно телефонно обаждане и самоубиват се тайфуните.

 

 

 

И, да знаеш, спрях да плача, просто връзката е лоша или друго...

Звъннала съм по погрешка от рапана на нощното ми шкафче

и бушуват не сълзи, а океани - от онези, дето търсят си води и дъно...

Знам, не ти е лесно с хилядите мисли как съм. Прости за назъбените думи.

Мамо... Да се подпираме, когато животът ни блъска.

Аз няма да имам милост. Какво ще кажеш, мамо?

[stelito]

И звярът иска утеха.

от stelito

 

 

Следиш ли как се прелива блясъкът

и как опашката контрира вятъра?

Да, звяр съм, и събужда се крясъкът

на случаен свидетел на трансформацията.

 

 

Откакто светът се помни, живея в клетка

и от толкова скокове хванах му цаката.

Боцкаше в костта ми стъклената му плетка,

но копирах човешки облик и станах му факлата...

 

 

Нарисувах си душа с черен молив за очи

и се чудя дали с гума да изтрия звяра.

Но в ума светкавица взе да бучи:

„Непобедим е! Не го лови даже черна отвара”.

 

 

От глава до пети облякох се в мрежа -

под ръка да ми бъде оръжието.

Ще закача с поглед страха ти в стремежа

да покажа колко вряло може да е безкръвиетo.

 

 

С маслени очи ще разпаля по тебе страст,

ще мечтаеш от кожата ти да си направя дреха,

но няма да мръдна даже и пръст,

ако не разкриеш как да откъсна жива утехa.

 

 

[urawa_reds]

Наистина имаш усет да подреждаш думите за стихотворения.(Малко редакция тук таме..лол)Но наистина мн ме впечетлиха))))А за рисунката...ами на мен именно устните ми харесаха и сенките са на мястото си.Емоцията си пресъздала/пресъздал успешно.Ти имаш характер на творец.Продължавай в същият дух.

[stelito]

Благодаря за думите.

 

Случва се

от stelito

 

 

Така ти ври дълбоко под кожата,

че дори и студеният душ не помага.

Водата се стича от тебе, събрала

настроението ти... и пада гореща,

а след него с леко облекчение сядаш

до прозореца и целиш с мисли

някой минал случайно, но пак не става...

И аз така след принудителната раздяла.

Всеки ден е същият до времето за среща,

дори не се сещам скоро какво ме очаква.

Пред огледалото приготвям се и даже бързам,

излизам и там... по средата ме одира

смъртоносна мисъл - отдавна не се чакаме,

а аз на букет се надявах. Номера ти позабравих,

но целувките до бора не мога. Услуга...

Услуга ми трябва. Ако те срещна случайно,

не ме гледай - сърцето е пред побъркване

след горчивия поглед. Обичам те.

[stelito]

Балони

 

 

там на брега пак вълна дялка в мен странни фигури

облегната на някоя мисъл облаци пука душата

и шмугва се птичка между ръцете и лицето

а щях да заплача...

 

 

 

сигурна бях че всяка преструвка познавам

но срещнах те в един разболял се залез

напълнил куфара на сърцето ми със съмнителни мелодии

и всичките твои

разказах ти за всяка своя слабост

как от дете с различни перуки украсявах тъгата

наливах със сълзите си черните ú балони

и с мерник от болка прицелвах се в грозното небе

а то огледалата ми чупеше... защо?

нещастна в уморена любов още хиляди живота...

 

 

 

с подигравателен дъжд успя да измие усмивките ми

сега съм повече размазан грим

по кожата на несъществуваща надежда

за скорошно щастие

 

 

 

и тази нощ ще погреба цветовете му

няколко звезди ще запаля за него

да не посмее щом се роди наново да отвори прозореца

ще се събудя за поредното ни сбогуване

това поне го мога

 

[stelito]

Клоунски обувки

 

 

 

 

 

Броди тъжен и течен по кожата вечният студ

и ръката ми стиска в обещание, че просто минава оттук.

 

Лъже. Пак иска със сива рокля него да чакам пред угасналия фар на живота

и с вплели ръце в косите ми сухи цветя, по които най ме познава... Ей го, идва с охота!

 

А колко нагласи редих, ако знае, и мечтания, в които се раждам желязо,

но последното хапче вяра излапа и остана ми от него да черпя омраза.

 

Как ми се иска, (прости ми), на заскрежения му пулс да му стане горещо,

да бяга по улици с викове диви, да застане в центъра на кръговото нищо....

 

 

 

 

Защо всички плодове се родиха изгнили, когато есента реши да зимува в лятото?

Заспивам и будя се в съня на илюзии, които знаят само вкуса на лакомото.

 

И как да повярвам, че утре с Любовта чаша кафе ще изпия,

щом клоунските й обувки от краката и до днес не мога да измия?!

 

 

[stelito]

Aбсурдно

 

 

 

не знам

може да съм едва от вчера

и блясъкът ми да е малко

и гласът ми може да те дразни

и по навиците ми да плюеш...

да

сигурно е както си знаеш

но пак горчилка ми завира в гърлото

когато отсичат клепачите присъда

че и днес не ти отивам на ризата и...

жалко

че не съм се родила змия

с гордост да ти овкусявам злобата

 

 

 

остана ми да мечтая

 

 

 

искам да се превърна в гущер

а в опашката да тупка сърцето

когато в ръба на преструвката си

разбиваш дъното на бутилка

и с остатъка посягаш да ме обичаш...

но стига

вредни са остатъците

неотстранени напълно спомени

също като трохите ти

изтърсени под кожата ми

 

 

 

край

 

вече май стигнах оградата

и няма накъде да бягам

и гримът отказа да помага

да се правя на хиляди други

щом и тогава пак се оправдаваш

че виновен е цъфтежът на умората

да

и аз се уморих да ровя

в калта и локвите...

да се пръскат в мен случайни очи

открила в тях намек за тебе

 

 

 

промених се

 

смених и калибъра

и кобалтов стана погледът

ще ловувам хищници

погледни ме

за да те изтърся от рамото си

че не отива пепел на новото

 

 

 

спаси се като бъдеш друг

човекоядецо

къде си...

 

 

[stelito]

Не вярвам, че те няма

 

 

 

 

Изплакала съм ги вчера, а от вчера нищо не помня.

Заспали са на възглавницата, а дланта ми ги е укротила.

 

 

 

Оглушили са светлината и не ме е страх,

че цветовете ми изчезват в небето.

 

 

 

Ще му шепна какво да чувства, когато настъпя стъкло.

Когато сядаш в креслото и напиваш стаята ми с аромата си.

 

 

 

Когато съм сама, а в огледалото виждам и теб...

Взиращ се в леглото, запомнило формата ти.

 

 

 

И търся в съновника какво означават очите,

застреляли утрото, в което не се събуди.

 

 

 

Не повярвах в смъртта ти... На съмване влизаш през щорите

и нежно ме гушваш да не заплача... от тишината.

 

 

[thedemon1238]

Искам да си призная, че съм твоят най-голям таен фен.  Стихчетата ти страшно много ми харесват.  Просто като ги чета, получавам някаква тотална дезориентация и не знам къде се намирам.  Може би в някои от тях, намирам чувства близки до себе си, неща които съм преживявал или просто ми е интересно да разбера какво си искала да изразиш. Вероятно за това толкова ми допадат. Не знам в какво състояние ги пишеш тези неща. Мога само да ти кажа, да продължаваш с добрата работа. 

[stelito]

Охоуу, радвам се, че имам тайни фенове и най-много се радвам, че има хора, които не остават равнодушни след прочита на писанията ми. Всичко, което съм написала е продиктувано почти винаги от чувство на болка, самота, страх и тъга... тези чувства дори рядко са мои. Вдъхновението ми идва от филмите и сериалите, които съм изгледала благодарение на easternspirit, за което от сърце благодаря. Благодаря също, че ми се предоставя и възможността да споделя, какви емоции създава в мен азиатското кино. Благодаря ви.

[stelito]

Тя е от новите

 

вярваш ли ù

че не люлее земята

та тя е изкусна танцьорка

и само изглежда

че ти играе по нотите

но главата...

там е кълбото от съскащите

а как само се крие

че преглъща отрова от мислите

и топва си фитила в

чернилката на душата

когато ти казва че те обича

заклещва прималялото ти тяло

в стъклена кутия

от която не се чуваш

какви ги приказваш

не

няма да те убие

но не смей да плуваш

че превръща синьото в червено

а стига ù само игла за да приготви

любимото си питие -

"чуждо себезалъгване

на дъното на мълчаливо море"

и какво...

още една душа ще си замине

о не

тя ги събира

ще я познаеш

по корабните въжета

сключили възел в сърцето ти

и болката ударила с юмрук по слепоочието

но навярно ще е необратимо

когато прекъсне рефлекса да дишаш

ще ти натрапи подарък -

няколко секунди ясно съзнание

за да усетиш

че е безплодна откъм

състрадание...

 

[stelito]

Песимистично

/видения, въжделения и разни емоции/

 

 

 

Дочувах стъпките й, макар да не я виждах наблизо. Ненаситната тишина беше забола знамето си и крещеше в ушите ми, че нейна ще е плътта, от която ще шие чувствата ми. Не пожелавам дори на убиеца си подобен инцидент. Може би грешката беше в това, че заспах на страната, в която все още се чудеха чувства и още тлееше нещо, наподобило въглен. Самотата е първа дружка на тишината, познах я по мириса на бонбони от детската ми наивност, която същата не спираше да троши между зъбите си. Дори да има надежда не мисля, че ще я чуя. Ще видя резултата от невнимателните ми страхове, бутнали я от масата и останалите от нея несглобяеми части. Е, нищо! Нали си имам очи. Какво като едното не различава далечни цветове, а другото не вижда близки форми. Поне си е мое главоболието от объркания мозък. Ще съм горе- долу щастлива ако всичко седи някъде по средата, между близостта и далечината. Тогава почти ще виждам, това което, ако имах щеше да се размие във въпроса "ти ли си?". Но нали не чувам, отговорът ще е отсъствието на смисъла да се опитвам да разбирам невъзможното в живота.

И изведнъж пронизах небето със светкавична мисъл - ами ако съвсем престана да виждам, ще ме залее ли онази лепкава смес от тишина и тъмнина?! Чувала съм (когато това беше възможно), че този тандем е много добър в работата си. Изпява ти песента и не ти подава салфетка, с която да попиеш сълзите и потта, насъбрана по намръщеното чело. А по някое време те накацват като мухи на мед въпроси "какво се случва?", "аз ли съм?", "какво съм?". Накрая и аз като тях ще си остана само с въпросителната, забола се като кука в главата ми и теглена от гравитацията на Земята. Е, нищо! Нали ще съм жива, ще ми бъди спътник принудителното безразличие за ставащото. Няма да ме дразнят дразнителите. А тя болката съвсем ще се отегчи от изражението на човек, лишен от палитрата на емоциите и ще се развилнее в друго сърце, неподозиращо за леталния й ефект.

Сега си спомням един съвет, но съм забравила автора му. Той казваше: "Носи си очила, убиващи яркостта на света, че след силната й вълна загубваш честотата си, а през разкъсаната ретина навлиза само тъмнина". Тогава не го разбрах и май го изпратих да ходи някъде. Грешка!

Иска ми се да намигна, гъделичка в мен смях, но не ми прилича на шега. След многото чувства, родили в себе си други, но с крила, разбрах, че ако не усещам земя под краката си, резултатът ще са дупки, които си подават една на друга живота ми. И в тази игра аз ще съм пречупената стрела.

Жалко, че не се раждаме в бронирана плът. Когато преминем през ситото на измамните, захарни чувства, от нас остава едно едреещо Нищо!