Jump to content

Дантела


Recommended Posts

Глава трета - Семейства.

♤♡

 

 

Скъпи Дневнико, родителите би трябвало да ни защитават от злото, нали? От подлостта, от измамата, от фалша също. Как ми се иска да не си само тъмна кожа и листи, а истински човек, приятел, с когото да говоря!
Родителите би трябвало да изграждат лицата ни, за да изградим и ние тези на нашите деца. Би трябвало да изграждат личността ни, за да сме способни и ние един ден да изграждаме личности! И не би трябвало да ни даряват с лица от белези, прорязани от дълбоки, гротески усмивки, а с лица изпъстрени с разбиране, с уважение, с достойнство. С лица от мечти, от истинска благодарност; с лица от смисъл, лица..не маски, не болки.

 

♤♡

 

На петнадесет години Лукас Дегрийдиън бе объркан. Пишеше своите мисли и чувства в Дневник, откакто един от психотерапевтите, които баща му постоянно наемаше, за да превъзмогнат, двамата с Гадриъл, смъртта на майка си, някак по – лесно, без да се налага той да разговаря с тях, а после сменяше защото бързо считаше професионализма им за неефективен, не му бе казал, че за дете, което трудно изразява на глас своите виждания, ще е много по-полезно, ако просто ги записва на хартия, вместо да ги струпва в себе си.
Но не,
Лукас Дегрийдиън не бе объркан защото бе тинейджър, когато бе на петнадесет, той бе станал такъв от момента, в който бе започнал да осъзнава живота в своето семейство.
Своята позиция в него.
Своите липси.
Тоест, Лукас Дегрийдиън бе объркан от единадесетгодишен. Тогава, когато майка му бе починала от рак. И бе осъзнал, че никога повече няма да бъде прегръщан.
Просто на петнадесет години продължаваше да бъде такъв, какъвто бе на единадесет.
Заплетен.
Най – добрият му приятел, Джулиън, също си нямаше майка. Но той си нямаше майка от както се бе родил, а Лукас помнеше своята ясно.
А и Джулиън не показваше, че се нуждае от прегръдки. Даже ступваше всеки, който се опиташе да тормози него или Александра. Въпреки че наистина се бе погрижил за онова улично коте, което някаква кола бе блъснала и оставила да лежи полумъртво на улицата. Дори го бе завел на ветеринар, а Лукас и Александра се влачеха след него, мислейки че бедната животинка ще издъхне, така или иначе.
Все пак можеха да видят и черва,
и кръв,
но не и надежда.
Въпреки това обаче, котето бе оцеляло. Джулиън правеше промивките, като не се гнусеше, а Лукас притваряше очи, опитвайки се да овладее гаденето в стомаха си, понеже желаеше Александра да го вижда смел.
Такива бяха на петнадесет – той, Джулиън и Александра.
Джулиън бе откраднал пари от баща си, сума, която не бе никак малка, но можеше да остане незабелязана, от човек зает, дотолкова с любовници и бизнес, доколкото бе той, и тримата бяха наели помещение в Бруклин, което превърнаха в свой истински дом.
Влагаха в него, градяха, изнамираха непотребни вещи за възрастните, трупаха ги в своята обител,
и се чувстваха на място,
горди
и спокойни,
собственици на истински дом,
който в последствие приюти и котето,
което нарекоха Оцеляващ и превърнаха в талисман на групата си.
Лукас и Джулиън се познаваха от първи клас на елитната, частна гимназия, в която и двамата учеха. След това в класа им дойде и Александра, която, така, както и те двамата, не се приобщаваше към другите, не се вписваше и естествено попадна в компанията им, макар и неочаквано.
Джулиън я заговори пръв. А той не заговаряше хората.
Лукас се бе лепнал за него в първи клас защото го бе спасил от набезите на останалите и това му даде сигнал, че с него ще бъде в безопасност.
А и той не го отхвърли.
Но за разлика от Лукас, Джулиън не бе сам защото останалите го намираха странен или нежелан. Бе сам защото не разговаряше с тях, нещо повече – не ги виждаше. Затова, когато заговори Александра, Лукас бе изненадан, но нямаше нищо против защото тя изглеждаше мила и много,
много изплашена,
за да бъде така сама сред всички.
Много,
много по – късно от тази заветна,
първа среща
Лукас и Джулиън бяха научили - нейната тайна.
На петнадесет.
Тогава, когато признания като нейното, на кожения диван в просторната им бърлога, с котето Оцеляващ, мъркащо в скута й, докато пръстите й го милваха, а от очите й капеха сълзи, не можеха да бъдат докрая приети, докрай обработени и правеха хора като Лукас,
хора,
дълбоко,
дълбоко затворени,
безпомощни,
способни единствено на това да пишат в своите Дневници,
колко отвратителни,
колко грозни,
колко жестоки
могат да
бъдат
някои родители,
хора,
създания.

♤♡

Лукас бе потънал в спомени от детството.
Някои приятни,
някои не дотам,
а други, толкова зловонни,
че в секундата, в която започнеха да пропълзяват нагоре, за да излязат от ямата, в която ги бе хвърлил, ги отмяташе в съзнанието си, връщайки ги пак долу,
там, в нищото,
където не можеха осезаемо да го докоснат.
Твърде много се страхуваше да разсъждава над лицата им,
особено тогава, когато бе сам.
Считаше себе си за прекалено чувствителен и се срамуваше от начина, по който винаги
нагазваше
в емоции.
Само, ако можеше да бъде по -корав. По- свободен. По - себе си. Може би тогава Александра щеше да го обича, но не като верен другар, а като любим, така както обичаше Джулиън.
"Нещата са каквито са. "
Напомни си.
"Нормалните хора се държат към реалността."
Сгълча се.
"Без задълбаване. "
Предупреди.
И премина нататък..
Измени се осезаемо, без да го разбира. Ако някой го наблюдаваше отстрани, щеше да види промяната -
от личност
в личност,
но той самият остана в неведение.
Телефонът му звънна,
отърси го и той пое дъх,
и го изпусна.
Вече знаеше кой е.
Обичаше да поставя различни мелодии на позвъняване, за да знае кой му се обажда, още преди очите му да срещнат екрана. Това му даваше време. Секунди. За да надене точната маска - за точния човек отсреща.
-Хей, Б. Какво става?
-Може ли да се видим утре ..преди семейната сбирка. Трябва да поговоря с някого.
Звучеше изтощена,
тъжна и изоставена.
Той знаеше защо,
но щеше да се престори, че не знае и щеше
да я остави да му сподели сама, тогава, когато се почувстваше готова и силна.
Тя го правеше единствена спирка,
някой,
на когото можеше да се разчита,
герой,
такъв,
какъвто бе Джулиън за Александра.
Белона бе по - малката му,
доведена сестра,
онази, която защитаваше,
онази за която се грижеше,
онази, пред която бе истински силен,
такъв, какъвто винаги бе искал да бъде.
Онази, на която можеше да даде обичта, която нито брат му,
нито баща му,
изглеждаше да искат.
Когато ракът бе отнел майка им от тях, с Гадриъл бяха станали далечни. Погледнеха ли се, в съзнанието и на двама им,
изплуваше,
че един за друг
са само спомен,
за едни вече мъртви времена,
в които се гонеха в двора на лятната вила, а майка им се смееше в рокля на цветя, с очи,
изпълнени от обич.
Лукас бе винаги по -малкия,
по -крехкия,
онзи, който се гушкаме в бавачките, макар и
осъзнавайки, че за да отвръщат на прегръдките му - им се плаща.
Бе започнал да заеква и веднага бе разпознал раздразнението и недоволството в очите на баща си. Защото мъжете не се държаха така. Защо мъжете не трябваше да се държат така.
Гадриъл подражаваше изцяло и се държеше с надменно високомерие към хората от персонала и към онези, които не считаше за свои равни. Не че баща им се държеше арогантно или като сноб. В поведението му нямаше целенасоченост. Той бе просто студен и пренебрежителен. От онзи вид изначално богати хора, които просто не виждаха останалите защото бяха свикнали да не ги виждат. Но Гадриъл тълкуваше нещата по свой собствен начин и по свой собствен начин ги следваше.
Обличаше дрехи в тъмни цветове, точно каквито носеше и баща им. Понякога зализваше косата си като него, прикривайки непокорните руси къдрици, на които преди се виеха косите му. Коси, с които майка им си играеше..
Изкарваше винаги високи оценки, активен бе в спорта и бе председател на училищния съвет в училището, в което учеше.
Той бе перфектният син, а до него Лукас ..просто предпочиташе да изчезне.
Но когато Белона се бе появила, с дългата си руса коса, тих поглед и плаха усмивка, прегръщаща здраво своята кукла, неориентирана и самотна, той бе видял някой, който търси любов,
някой, който се нуждае от нея,
точно като него.
И той бе станал изведнъж по -големия и умния в игрите,
а тя го бе последвала,
любопитна, но плаха.
Той внимаваше защото бе в очите му тъй малка и крехка.
Да не я удари или тя да падне,
да не стои гладна,
да не се страхува от тъмното.
Грижеше се отговорно за нея, така сякаш тя бе жива кукла. Даваше й цялото си внимание и търпение, разбиране и идеи. Двамата си имаха свой собствен свят, който, без да говорят за това, градяха.
Но я пазеше от другите,
от Джулиън,
от Александра също.
Не искаше единия и другия свят да се срещат,
да се сблъскват.
Както и едната, с другата му роля.
Майка й,
не бе неговата майка, но той не видя у нея нищо лошо. Целуваше и него за лека нощ, гледаше го топло и често му се усмихваше.
Само Гадриъл наблюдаваше това с презрение,
с презрение
наблюдаваше и него.
- Лукас..
Той трепна.
- Извинявай, отнесох се.
- Та, може ли да го направим?
- Разбира се, Б. - усмихна се - Мога да дойда при теб още сега. В Ню Йорк си, нали?
- Да, вчера кацнах, но.. - поколеба се - ..да го оставим за утре. Късно е. Не желая за шофираш.
- Ще взема такси - гърлото му се сви неприятно; не искаше да я оставя сама сега - Стига с този страх от катастрофи..
-Не .. - настоя тихо тя - Ще се видим утре.
- Както решиш - въздъхна.
- Лукас..
Той замълча.
Бе наранена, но нямаше да му позволи да се доближи.
Не и сега.
- Да, Белона..
- Съжалявам, ако те събудих.
- В 11 вечерта? - усмихна се - Не. Не съм толкова стар.
- Понякога имам чувство, че те търся само, когато имам неприятности. Съжалявам.
- Това не е вярно. А и освен това, аз съм твоя по-голям брат. Кого другиго да търсиш, когато имаш неприятности?
Тя бе различна от Александра по това, че не умееше да прилага манипулации, за да прикрива
истинските си чувства,
мисли, болки.
- Липсваше ми.. До утре.
Той се усмихна нежно, когато тя затвори, завладяна от нуждата да скрие себе си - тази нощ.
Утре щеше да я подкрепи,
но сега щеше да я остави.
Познаваше я добре и знаеше - това бе нейният начин.
Телефонът му звънна и той вече знаеше кой е.
Отново.
-Александра.
Изрече името и с мекота.
-Господи, Лу...Джулиън така ме вбеси!
Лукас притвори очи,
но сдържа диханието си
и след секунда широко се усмихна.
Насила.
-Той и мен така ме вбесява. - кимна - Хайде, разкажи ми всичко.

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

 Share

×
×
  • Create New...