Jump to content

Корейската война


Recommended Posts

25 Август 1945 г. е ден на триумф на целия Корейски полуостров. Капитулацията на Япония отваря пътя на корейците към решаване на собствената им съдба за първи път след 1905г. Повечето от тях приветстват перспективата за независимост, но 40 години японска окупация неизбежно стават причина за социално икономически, политически и идеологически разцепления в страната. От друга страна, ако и поражението на Япония във Втората световна война и да донася освобождение на полуострова, то също така създава геополитически вакуум в североизточна Азия, който нито една от двете велики сили на пост военната ера – Съединените щати и Съветският съюз не е готова да предостави на другата или на самите корейци. За по-малко от 5 години взаимодействието на тези сили, външни и вътрешни, довежда до национално разделение и гражданска война.

Събитията и значението на периода на освобождението са необясними без поглед към предшестващите четири десетилетия на японско управление. Колониалната политика разтърсва основите на стабилното бюрократично аграрно общество на 19 в. и отприщва нови сили, намиращи се в конфликт със старите и едни с други. Корейското общество през 1945г. представлява смес от стари и нови класи, политически групи и идеологии. 80% от хората все още се изхранват от земята си, но освен със земевладелци, корейската социална сцена е изпъстрена с богат асортимент от капиталисти, чиновници, наемни работници във фабрики и стотици хиляди безимотни селяни, които, принудени от мобилизацията да напуснат селата си, сега се завръщат от различни части на разпадащата се Японска империя. Колониализмът поражда активна и пасивна съпротива, многобройни националистични групи в Корея и извън нея, всяка със своя история, собствени връзки и политическа програма. Той също така създава и много на брой колаборационисти: корейци, които открито и с ентусиазъм подкрепят японското управление, такива, които с нежелание са се примирявали и много други между тях. Комунизмът в Корея се развива като радикален отговор на колониализма и други националистични движения, като и самите комунисти са разделени от опита и целите си.

Сред това множество от сили и идеи се открояват две основни политически организации с една сива, почти аполитична ниша по средата. От една страна са т. нар. “десни”- болшинството образовани корейци владеещи земи, много от които са взаимодействали с колониалния режим и са благосклонни към идеята за обединение. Повечето от тях са против фундаментална социална промяна, каквато е поземлената реформа. Други, включително някои от най-прогресивните земевладелци, смятат промяната за неизбежна, но имайки дял в индустрията държат да поемат контрола над нея. В тази група са и онези по-малко образовани корейци съставлявали около 40% от колониалните полицейски сили.

Групата на “левите” включва корейци с разнообразно потекло, включително студенти, интелектуалци, селяни и работници политизирани от колониалния режим. Някои са действителни членове на комунистическата партия или и симпатизират като на сила противопоставяща се на японското управление и предлагаща алтернативи и подкрепа за бедните и подтисканите. Те търсят също някаква форма на преразпределение на собствеността, която да заличи различията от миналото и да направи обществото по-равноправно.

В началото на 20-те основната антипатия между двете страни вече се изразява под формата на дебати в печата, а до края на Втората световна война, много преди каквито и да било изкуствени географски линии да са прекарани по 38-и паралел, Корея вече има едно идеологически разделено общество, задържано единно единствено от колониалния режим.

През Август 1945г. за да запази живота и собствеността на гражданите си Япония се обръща за помощ към корейския националист Сон Чин-У, предлагайки му да оглави временен административен комитет за опазване на закона и реда. Отказът му ги кара на 15 Август да отправят същото предложение към Йо Ън-Хьонг- популярен политик с радикални националистически възгледи. Той приема при условие, че японците освободят всичко политически затворници, осигурят доставки на храна за следващите три месеца и се въздържат от намеса в каквито и да било корейски мироопазващи, мобилизационни и други действия за независимост. Японците с нежелание се съгласяват и Йо основава Чосон Кьонгук Чунби Уиуонхьое или Комитет за Подготовка на Корейската Независимост (КПКН) с главен щаб в Сеул.

КПКН бързо еволюира от временен мироопазващ орган в ново национално правителство. Клонове на КПКН наречени “народни комитети” (инмин уиуонхьое) се разпръсват из страната и превземат административния апарат на всички нива. На 6 Септември в Сеул КПКН свиква представителна асамблея и неколкостотин делегати обявяват формирането на Чосон Инмин Конхуагук или Корейска Народна Република (КНР). И Сън Ман – бивш член на Временното Корейско Правителство, докато то е в Шанхай, е избран за председател на КНР. На 14 Септември е обявена платформа от 27 точки предвиждаща конфискация и преразпределение на земята, национализиране на големите индустрии, 8 часов работен ден и редица други промени, които биха довели до социална революция в корейския контекст, тъй като би се оказала твърде неприемлива за едрите земевладелци и индустриалци.

През Втората световна война в САЩ говорят за Съветския Съюз като за съюзник, но след края и старите подозрения отново пробиват навън и една от първите области усетила ефекта от този факт е Корея.

За Съветският Съюз Корея продължително време е била област от стратегически интерес обусловен от географското положение. Този и интерес в един момент съвпада с подобни Японски империалистически амбиции. След десетилетие на провалящи се усърдни опити да достигнат задоволително споразумение относно Корея и Манджурия, двете държави се изправят на ръба на война, стартирана от японците с изненадваща атака на порт Артур през 1904г. В крайна сметка резултатът е загуба на влиянието от страна на Русия в Корея за 40 години. В края на Втората световна война предстоящият колапс на Япония още веднъж прави Корея обект на внимание в Москва.

До 40-те години американският интерес към Корея се свежда до няколко протестантски мисии и дори по-малко бизнесмени. По тази причина, въпреки че Щатите са първата западна нация подписала дипломатически договор с Корея през 1882г., те също така първи изтеглят посланиците си през Ноември 1905г., след като японците принуждават Корея да подпише договора за протекторат. Тази политика на ненамеса е формализирана в Меморандума Тафтаксура от 1905г., с който Япония се съгласява в замяна да уважи американския контрол на Филипините. Това и остава основната политика на Съединените Щати спрямо Корея до Пърл Харбър, когато е заменена от същия страх от руски контрол на полуострова измъчвал Япония в началото на века.

През 1945г. в Ялта и Потсдам е постигнато споразумение между Щатите и Съветския Съюз оставящо инвазията в Корея и Манджурия изцяло в съветски ръце. До 10 Август, след бомбардировките на Хирошима и Нагасаки, става ясно, че войната е свършила. Основна грижа на Щатите става континентът, където съветските войски навлизат в Манджурия и Корея. Безсилни да спрат пълната руска окупация на полуострова, на среща на Държавния Военноморски Координативен Комитет Щатите вземат решение да бъде разделен полуострова на две окупационни зони с надеждата Съветите да се съгласят. На Дийн Ръск, по това време майор и полковник Чарлз Х. Боунстийл са дадени тридесет минути, за да изберат подходяща разделителна линия. Те се спират на 38 паралел, граница която дава контрол над Сеул на американците и минимално повлиява съществуващото административно деление. Направени са предложения да се изпратят войски към Пусан в случай че Съветите откажат да приемат предложението, но за изненада на всички те се съгласяват и американците не навлизат в Корея до 8 Септември.

Резултатът от окупацията на Севера е пълно преобразяване на социалната структура, докато на юг американците действат по-малко прибързано. Те установяват формално Американско Военно Правителство в Корея (USAMGIK) . На 16 Септември е създадена Корейска Демократична Партия (КДП), която открито осъжда КНР заради комунистическата и дейност. След редица бунтове в южната окупационна зона са премахнати Народните комитети, като остават да съществуват само няколко на остров Чеджу. И в двете зони са проведени редица значими промени, но през 1945г. никой не очаква че ще бъдат създадени две отделни корейски държави.

Фактът, че докато на най-високо ниво САЩ и Съветският Съюз работят за разрешаване на корейския въпрос чрез съвместно управление не пречи в окупационните зони ляво-дясната поляризация прогресивно да се засилва. Процесът започва още през 1945г., когато всяко от окупационните командвания приветства своя любим патриот в изгнание. На север Съветите подкрепят небезизвестния Ким Ир Сен - добре познат и на японската полиция заради партизанската му дейност с китайските комунисти. През Февруари 1946 той застава начело на Временния Народен Комитет –фактическо временно централно правителство основано в Пхенян. През есента на 1946г. започва да се сформира Северна армия.

Почти едновременно с тази централизация на север USAMGIK полага основите на отделно дясно централизирано правителство на юг. На 20 Октомври 1945г. американското командване поставя И Сън Ман начело на корейската общественост и той се заема с осъждане не само на Съветите и на корейските комунисти, но и на групи като КНР, които ги подкрепят.

Имайки предвид и корейския и международния политически климат в момента става невъзможно да не се стигне до поява на два отделни корейски режима. Последната стъпка в този трагичен процес е предприета през 1947г., когато САЩ обявяват намерението си да придвижат корейския въпрос пред новосъздадените Обединени Нации. Там, въпреки съветските протести, те получават одобрение за установяване на Временна Комисия на Обединените Нации по Корейския Въпрос, която да организира избори за ново независимо корейско правителство. Пхенян осъжда тези пълномощия и отказва на Комисията достъп в Северната зона. Изборите се провеждат само на юг и на 15 Август 1948г. е основана Република Корея, чийто президент става И Сън Ман. РК претендира да бъде единственото легитимно правителство на полуострова и веднага е призната от САЩ и техните съюзници. Пхенян реагира на тези събития като провежда собствени избори и на 25 Август е обявена Корейската Народно Демократична Република (Чосон Минджуджуи Инмин Конхуагук) с Ким Ир Сен за премиер. В края на 1948г. Съветите изтеглят войските си от Корея и са последвани от Щатите през Юни 1949.

Всяка от двете Кореи последователно обявява другата като единствен агресор в Корейската война от 1950-1953г. Докато няма място за съмнение, че всъщност северът стартира атаките през 38 паралел на 25 юни 1950г. е важно тази атака да се постави в контекста на ожесточаващата се политическа поляризация на полуострова през изминалите 5 години и особено през двете години последвали установяването на отделните корейски режими през 1948г. В периода между края на 1948г. и юни 1950г. Южна Корея е сцена на кървава и напълно безуспешна партизанска война на местните левисти, която избухва на Чеджудо и Йосу Сънчхуон в Южна Чхола и се разпростира в голяма част от страната. По същото време военните конфликти по протежение на 38 паралел между северни и южни сили, много от които всъщност са предизвикани от Юга, стават все по-чести и интензивни и продължават чак до пролетта на 1950г. И и неговите генерали говорят открито през този период за завземане на Севера със сила. На края решаващите фактори повлияли за решението на КНДР да атакува през1950г. са вероятно неуспехът на южното партизанско движение, завръщането в Северна Корея през 1949г. на десетки хиляди закалени в битки корейски ветерани от Китайската гражданска война и страховете от голяма изпреварваща атака от страна на Юга.

* * *

След мълниеносно нападение на 25 Юни, добре обучените и по-опитни войски на КНДР, снабдени с танкове от Втората световна война и бойни самолети взети от Съветите скоро получават превъзходство над армията на РК. Те превземат Сеул за три дни и продължават да се придвижват на юг. До началото на Август те вече са завзели почти целия полуостров, с изключение на парче земя с размери 80 на 80 км на изток от Нактонгганг до пристанищния град Пусан (т. нар. Периметър на Пусан). САЩ бързо се намесват под покровителството на ОН и ходът на войната се променя драстично през Септември, когато ген. Макартър, командващ силите на ОН и РК провежда успешно нападение по суша и море на пристанището Инджон до Сеул, по този начин разделяйки северната армия на две. Сеул е отвоюван на 28 Септември и до няколко седмици войските на РК и ОН достигат до Ялуганг.

В края на Ноември обаче курсът на войната отново се променя, когато стотици хиляди китайски войници, които постоянно са преминавали в страната от средата на Октомври започват мащабно контранастъпление, изтласквайки частите на ОН и РК обратно на юг. На 4 Януари 1951г. Сеул пада за втори път. Въпреки че силите на ОН успяват да върнат столицата през Март, постепенно се стига до патово положение около 38 паралел. След двегодишни преговори е подписано примирие в Панмунджьом на 28 Юли 1953г. Скоро след това Китай изтегля своите сили (1958г.), но Щатите продължават и до днес да поддържат контингент от 40 000 души на полуострова.

Трите години бойни действия не решават нищо и причиняват разруха и в двете части на полуострова. Загубите в човешки жертви са потресаващи. Само на Юг общият брой на жертвите- военни и цивилни- корейци, които са убити, екзекутирани, ранени, отвлечени или изчезнали е около 1300000 души. Почти половината от индустриалния капацитет и една трета от жилищата са унищожени заедно с голяма част от обществената инфраструктура. Въпреки липсата на точни данни по всичко личи, че загубите на Севера са още по-големи. С популационна база наполовина по-малка от тази на юг, Северът дава военни и цивилни жертви наброяващи 1500000 души. Интензивните въздушни бомбардировки на север през тригодишния период опустошават провинцията и превръщат градове като Пхенян в купчини пепел.

Онези преживели войната не могат да предадат усещането от това което е било, онези които не са могат само да се опитат да си представят: ужасът от вражески армии и бомбардировки; разделянето на семейства, често завинаги; безумните бягства към бежански лагери нагоре-надолу по полуострова; непрекъснатата борба за оцеляване във водовъртеж от огромна маса отчаяни хора; страхът от репресии от едната и от другата страна или от това, че съседът ще се възползва от хаоса или, че политиците ще се заемат с разчистване на стари сметки. Войната убива и осакатява милиони корейци, но също така белязва цяло поколение оцелели, оставя наследство от страх и несигурност, което и днес афектира двете Кореи в тяхното вътрешно развитие и отношенията помежду им.

След официалния край на войната е подписано Корейско споразумение за прекратяване на военните действия. В него се предвижда спиране на откритите враждебни действия, изтегляне на всички военни сили и оборудване на широка 4000 м буферна зона разделяща двете части и освобождаване и размяна на военнопленници и изселени. Със същото споразумение е установена Военна Мирновременна комисия, следяща спазването на условията, както и това нито една от страните да не увеличава силите и въоръжението си.

Демилитаризираната зона между РК и КНДР става най-военизираното място в света с мините, капаните, преградните материали и наблюдателните си постове. ДМЗ се простира на по 2 км от двете страни на Военната Демаркационна Линия- границата между двете Кореи по лесно защитим терен, основно по 38 паралел, маркирана със знаци на корейски, китайски и английски.

Въпреки юлското споразумение за прекратяване на огъня, войната не спира. Мирновременната комисия се е срещала стотици пъти в отговор на установени нарушения на споразумението. Над 50 американци и 500 южнокорейци са убити от севернокорейците след края на официалната война. Горещата война е заменена от студена война под формата на тероризъм, политически убийства и внедряване на шпиони и агенти. Командването на ОН е документирало почти 100000 отделни нарушения на споразумението от страна на Северна Корея, като Правителството на КНДР признава 2 от тях. То отрича и установеното наличие на въздушна отбрана. РК от своя страна поддържа армия от 500000 души- една от най-големите в света.

Началото на т. нар. Втора Корейска война е през 1966г. През 1967г. военният бюджет на КНДР е утроен. 1968г. става най-кървавата след 1953г.

Един от известните следвоенни инциденти е бягството в РК на вицепрезидента на Официалната Северно Корейска Централна Информационна Агенция. Той успява да получи достъп до индустрията и защитата на Южна Корея преди да бъде установено, че всъщност е агент на Ким Ир Сен. След като е проследен до Хонг Конг и Сайгон е върнат в РК от виетнамската полиция, осъден е за шпионаж и обесен.

През 1968г. е трябвало да бъде осъществен дълго подготвян атентат срещу президента Пак Чунг Хии. Севернокорейските войници опитват да проникнат в Синия Дом, но не са облечени в севернокорейски униформи, губейки по този начин всичките си права според Женевската конвенция. Тази атака приключва със смъртта на всички нападатели с изключение на един, чиято граната не се взривява когато се опитва да се самоубие.

Друг известен случай е залавянето на Американския военен кораб Пуебло. Докато се движи с разузнавателна цел някъде между трикилометровата признавана от Щатите и дванадесеткилометровата признавана от КНДР териториална граница Пуебло е пленен като 81 офицера и 2 учени са задържани за една година в Уонсан. КНДР заплашва да съди пленниците като престъпници въпреки правата им според Женевската конвенция и САЩ са принудени да подпишат документ, в който се признават за виновни в нарушаване на териториалните води на КНДР. Пленниците са освободени, а корабът Пуебло е още в Уонсан като паметник на триумфа над Америка.

Отново през 1968г. 120 Севернокорейски командоси дебаркират в 8 точки по източното крайбрежие между Уачин и Самчок и създават партизански отряди в планината Тебек. Те са убедени, че освобождават подтискания от САЩ южнокорейски народ.

През 1972г. Русия преосмисля политиката си и спира да изпраща оръжия и нови технологии в КНДР.

След войната Панмунджом става единственото място за срещи на представителите на двете правителства. Тъй като се намира по средата на ДМЗ там е установена Обща Зона за Сигурност. Демаркационната линия минава по средата на залата за конференции и я разделя на Северна и Южна Корея. Панмунджом също е известен с редица инциденти. През Август 1976г. окастрянето на едно дърво, намиращо се между два поста и ограничаващо видимостта едва не става причина за избухването на нова война. В скандала, разразил се между северния и южния лагер е пребит до смърт един Щатски капитан. Случайно инцидентът, причина за който става фактът, че дървото било посадено лично от Ким Ир Сен, е заснет с камера и показан по национална телевизия в Щатите. Северно корейците твърдят, че са действали при самозащита. В крайна сметка дървото все пак е отрязано, а ДМЛ е обозначена отново като контактите между пазачите от двете страни стават практически невъзможни.

Единственият начин да се премине ДМЗ е като се мине под нея. Южна Корея досега е открила четири тунела и се смята че още 16 са или са били в процес на конструиране. Строителството им започва още през 60-те в двата основни коридора за атака към Сеул, който е на 20-25 км от ДМЗ. През един от тунелите за час може да премине 30000 войска, изходите им са на стратегически позиции и са брилянтно изпълнени от тактическа гледна точка. Първият открит тунел се намирал на 45см под земята, а вторият между 50м и 160м надолу и е изкопан в твърд гранит. За третия се знае, че екипи от 15-20 души са работили на три смени 24 часа седем дни в седмицата без право да се завръщат у дома си. За да бъде по-трудно откриваем е построен на зиг-заг и камуфлиран с храсти. На обвиненията севернокорейците отговарят: “Никой нормален човек няма да копае тунели, за да води модерна война”. Четвъртият тунел е открит през 1990г.

Ако Ким Ир Сен е “Великият лидер” за севернокорейците, то синът му Ким Джон Ир е “Любимият лидер”. Той е свързван с много терористични атаки и може да бъде по-непредсказуем и от баща си. Многобройни са опитите за покушение срещу президента на РК, в един от тях е убита първата дама. Отвличанията на самолети, бомбите и убийствата карат президентът Рейгън да обяви КНДР за една от петте държави “извън закона”. В Северна Корея също така са създадени лагери за подготовка на терористи, в които се обучават хора от цял свят. Съвместно с Русия, Куба и Източна Германия са създадени такива лагери и в още 47 различни страни.

Единствената константа на Корейския полуостров за повече от половин век е Ким Ир Сен. Роден Ким Сънг Чу, той променя името си на това на почитан корейски герой, известен като “Тигърът от Чанг Пек Сан”, който умира воювайки срещу японците в Манджурия през 1935г. Със Съветска подкрепа Ким установява тоталитарен режим в Северна Корея, а през 1972г. заменя премиерския пост с новосъздадения пост Президент на Републиката.

Ким Ир Сен умира от сърдечен удар на 8 юли 1994г., на 82 годишна възраст. Това става броени дни преди насрочената историческа среща между президентите на КНДР и РК в ситуация, когато Корея отново е на косъм от войната.

Въпреки съперничеството във всички области през Февруари 1992г. е подписано споразумение, според което двете Кореи се задължават да не предприемат военни действия една срещу друга и на полуострова няма да има ядрени оръжия. Новата политика на полуострова е насочена единствено към едно бъдещо, макар и болезнено, обединение на двете Кореи.

 

Източник: Интернет

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...