Jump to content
Sign in to follow this  
sinardin

Приказки, митове и легенди от Корея

Recommended Posts

Умният заек

 

 

Вие питате отде се появила на земята костенурката ли? Слушайте тогава!

Един път на дъното на дълбокия океан се случило голямо нещастие. Великият дракон, господарят на морето, се разболял от тежка болест. Напразно придворният лекар — тюленът — разглеждал предългия му език, натискал му корема, обаче каквото и да правел, не можал да познае смъртоносната болест на своя господар и не знаел какви капки и прахове да му предпише. От ден на ден драконът отпадал и гаснел. Лекарствата на тюлена не само че не му помагали, а даже му вредели. Всички придворни ходели из двореца на пръсти и шепнели, когато говорели. Смехът и усмивката се наказвали със смърт. Виновният бивал изхвърлян на брега.

И ето веднъж в двореца дошъл пустинникът-октопод. Много години не бил напущал жилището си той, но като чул за смъртоносната болест на морския владетел, старият октопод се явил пред дракона и му казал:

— Господарю! Нито докторът, нито придворните, нито мъдреците, нито пък учените — никой не ще облекчи твоите страдания и не ще те избави от болестта. Само аз мога да те излекувам. Едно време много отдавна моят дядо боледувал от същата болест. Но една минута преди да умре, един мъдрец му донесъл чер дроб от жив заек. Той го изял и оздравял. Нека, господарю, да ти намерят чер дроб от жив заек и твоята болест ще мине! Разбира се, в морето не живеят зайци, но на брега, съвсем близо оттук, има много зайци.

Изслушал великият дракон думите на октопода и се натъжил.

— Аз съм цар на всички морета и океани, пред мене треперят китове и акули, аз потапям грамадни кораби и все пак не съм в състояние да уловя нищо и никакъв заек.

Тъгувал драконът ден-два, а на третия ден заповядал да повикат всички придворни.

Дълго мислили придворните как да хванат заек, но нищо не могли да измислят. Най-бъбривите съветници мълчали, като че ли си били глътнали езика. Но по едно време се обадил великанът кит. А ето какво казал той:

— Могъщи наш господарю драконе! Възложи на мене да ти уловя заек. Аз ей сегичка ще донеса в двореца този безделник.

Зачудил се драконът.

— Благодаря ти, ките. Но я кажи ти, мой верни служителю, как мислиш да хванеш тоя звяр?

— Много лесно — отговорил китът. — Ще изплувам на брега, ще срещна заека, ще го глътна и ще се върна тука.

— Ех, ките, ките — натъжил се царят, — главата ти е голяма, но умът ти е мъничък. Ами че как ще извадят заека от корема ти?

Сконфузеният кит замълчал и се помъчил да се скрие зад гърба на телохранителите-акули.

— Значи никой от моите мъдреци не знае как да донесе на дъното на океана едно мъничко зайченце — извикал драконът и китът се разтреперал от страх.

Тогава при дракона допълзяла една костенурка и казала:

— Господарю, възложи на мен да хвана заека. Аз имам четири крака и мога не само да плувам, но и цял ден да ходя по сушата. Утре ще ида в планините, ще намеря заек, ще го измамя и ще го доведа тук.

Помислил дракона и решил: нека костенурката се опита да хване заек. Тя е хитра. Не току-тъй главата й прилича на змийска.

— Твоят план е прекрасен — възкликнал той. — Още сега тръгвай за земята. Моят живот зависи от твоя ум.

Разтичала се костенурката, сбогувала се надве-натри с домашните си и изплувала на повърхността на морето. Брегът не бил далеч. Костенурката излязла на сушата и почнала да пълзи към планините. Много била доволна от задачата, която трябвало да разреши. И с право! Защото ако тя донесе заек на дъното на океана, господарят й сигурно щял да я направи главен съветник. Но изведнъж костенурката си спомнила, че никога не била виждала заек.

— Какво нещастие! — прошепнала тя. — Аз тъй бързах, че не попитах как изглежда заекът. Ще трябва да се връщам в къщи.

И костенурката припълзяла до брега, пльоснала се в морето и се спуснала на дъното близо до двореца. Както винаги тук се трупали придворните.

— Господа — казала смутена костенурката. — Не се ли е случвало на някого от вас да се срещне със заек?

В тълпата се чуло подсвирване. Смеел се с ококорени очи големият морски рак.

— Защо се смеете? — ядосала се костенурката. — Много сте дързък!

Морският рак запълзял на една страна, приближил се до костенурката и казал:

— Смея се на вашето невежество.

— Значи вие самият сте се срещали със заек?

— И още как! Аз ли не съм виждал заек? Колко пъти съм го срещал аз, когато съм се разхождал близо до планината.

— Ех, че ми провървя! Разкажете ми, моля ви се, как изглежда.

— Аз на драго сърце бих ви разказал това, но нали всички знаят каква забравана сте вие. По-добре ще бъде, ако ви нарисувам тоя звяр.

— Колко съм ви благодарна, скъпи раче! Когато стана пръв съветник, аз не ще забравя вашата любезност.

И като скрила рисунката под корубата си, костенурката пак излязла на брега. Тя веднага се заклатушкала към планината, на която много-много отдавна живеел един заек. Случило се така, че тъкмо по това време заекът намислил да се поразходи преди обед. Едва направил заекът няколко скока и изведнъж чул, че го викат.

— Кой ме вика? — попитал заекът, като се спрял.

Зад един камък се показала костенурката. Тя смело изпълзяла три заека, разгледала го и едва тогава го попитала:

— Я чуй! Ти си заекът, нали?

— Да, аз съм заекът! — казал важно заекът. — Ами ти що за звяр си? За пръз път виждам такова животно. Откъде и защо си благоволила да дойдеш по нашите места?

— Аз се казвам костенурка. Живея на дъното на океана. Ето защо не си ме виждал никога. Но днес трябваше да дойда тук по една важна работа.

— Но отде позна, че съм заекът, щом никога не си ме виждала?

— Ами че много просто. Аз имам твоя портрет!

Костенурката измъкнала рисунката и я показала на заека.

— Виж каква прилика! — провикнал се заекът. — Същински аз! Отде я взе?

— Придворният на морския цар — морският рак — ми подари този твой портрет.

Зачудил се заекът.

— За какво ти е потрябвал, костенурке, моят портрет?

— Скъпи зайко, аз дойдох при тебе, да ти предам поканата на моя господар. Царят на моретата те покани да му отидеш на гости.

— Благодаря ви за любезната покана — казал заекът и се поклонил. — Но не мога да ви последвам в морето. Нима не знаете, че аз не умея да плувам и че много се страхувам от водата?

— Глупости! — казала костенурката. — Не се безпокой за нищо. Аз ще те отнеса на дъното на океана в пълна изправност.

Но заекът никак не искал да се разделя с нивите, засети със зеле, със зеленчуковите градини, в които растял сладкият и сочен морков, да се разделя със своята тъй широка и удобна дупка. Затова той отново попитал:

— А не знаете ли защо съм потрябвал на вашия цар?

— Разбира се, че зная — почнала да лъже костенурката. — Работата е там, че царят на моретата е най-доброто и справедливо същество в целия свят. Той просто се облива в сълзи, ако някой от жителите на царството му се разболее. И ето че най-добрият от царете узна колко тежко живееш на земята. Той просто плака с глас, когато морският рак му разказваше, че тебе може да те убие с човката си някой орел, да те разкъса на парчета някой тигър, да те застреля някой човек. „Поканете го при мене! — провикна се през сълзи царят. — Защото тук, на морското дъно, никой никога не ще го закачи. Тук няма нито орли, нито хора, нито тигри!" Ето защо дойдох да те взема — завършила своя разказ костенурката.

Натъжил се заекът от думите на костенурката.

— Това е истина! На земята всички ме преследват: и зверове, и птици, и хора! Колко пъти животът ми е висел на косъм. Даже в своята дупка не се чувствувам в безопасност. Речено-сторено. Отивам на дъното на океана, дето всички са тъй добри и любезни!

— Прекрасно — зарадвала се костенурката. — Да не губим време. Да тръгваме още сега!

— Да, да! Да тръгваме още сега!

Костенурката и заекът тръгнали към морето. Щастливият заек се усмихвал, постоянно мърдал уши и високо подскачал на едно място. И макар костенурката да бързала много, на заека се струвало, че тя пълзи като някой охлюв. Не се стърпял заекът и казал:

— Я се качете, уважаема костенурке, на гърба ми и за една минута ще бъдем на брега на морето. Там пък вие вече ще ме носите. Съгласна ли сте?

— Разбира се! Аз за пръв път в живота си идвам на сушата и виждам, че да се ходи по земята е цяло мъчение.

Качила се костенурката на заювия гръб и заю се затичал към морето. Той тичал тъй бързо, като че ли го гонел някой вълк. Докато костенурката скрие главата си в своята коруба, те стигнали в боровата гора, която се простирала до самия бряг на морето. Никога дотогава заекът не бил виждал море. И то му се видяло много страшно. Имало вятър и вълните с шум се пенели в стръмния бряг.

— Погледнете, госпожо костенурке, как се вълнува морето. В такава буря лесно можеш да се удавиш — казал уплашеният заек.

— Какво говорите! — засмяла се костенурката. — Веднага се познава, че не сте бил на море. То е неспокойно само на повърхността. Щом се гмурнете във водата и всичко ще тръгне добре. Качете се сега на гърба ми и нямайте грижа за нищо.

Но заекът се маел. Кой знае защо, го хванал страх да скочи в морската бездна. Изведнъж наблизо се появил старият познат на заека — язовецът. Язовецът много се зачудил, като срещнал заека тъй далеч от дупката му.

— Какво правиш тук? — попитал язовецът.

Заекът оправил с лапа мустаците си и важно казал:

— Госпожа костенурката ми съобщи, че морският цар желае да се запознае с мене. Аз отивам в неговото царство.

Язовецът сърдито завъртял глава и високо извикал:

— Глупост е това! Ти няма да преживееш нито един ден там.

— Празни приказки! Кой ще посмее да ме бутне в морското дъно, щом самият цар не може да живее без моето общество?

— Измамили са те! Морското дъно гъмжи от разни чудовища. Ти ще загинеш там. И помни: колкото и да викаш за помощ, никой от твоите приятели не ще може да ти помогне там. Послушай моя съвет: бягай далеч от морето и забрави костенурката.

Язовецът говорел тъй убедително, тъй разпалено, че заекът се смутил и казал на костенурката:

— Вижте, госпожо костенурке, аз си спомних, че в дупката ми остана едно снопче много хубави моркови. Тъй че не ще мога да дойда сега при вашия господар.

Като казал това, заекът се намерил с три скока при язовеца. И без да бързат, тръгнали за гората.

Щом видяла това, костенурката викнала жално:

— Олеле, какво нещастие! Колко ще се наскърби нашият цар. Нали съм глупава, забравих аз да кажа на заека най-важното: стар и бездетен е нашият господар и искаше той да предаде своето царство на умния заек.

Всички знаят колко дълги са ушите на заека. И, разбира се, зайко не пропуснал нито дума от това, което казала костенурката, а глухият язовец нищо не чувал.

— Я чуй, язовецо — казал заекът, — аз все пак ще ида за минутка при морския цар. Интересно е, разбираш ли, да се види как живеят там...

И той се затичал назад към брега, дето го чакала костенурката.

— Аз реших да не огорчавам твоя господар и да изпълня желанието му — казал заекът. — Освен това страхувам се, че царят ще ти се разсърди, ако се върнеш сама...

— Отдавна трябваше да сториш това! — зарадвала се костенурката. — Глупавият язовец от завист ти наприказва всякакви глупости. И тъй, да вървим!

И костенурката, като качила на гърба си треперещия от страх заек, се хвърлила във вълните. По земята костенурката едва пълзяла, затова пък във водата плувала бързо и уверено. Като стигнала до средата на морето, костенурката почнала да се спуска на дъното. Тя тъй добре познавала пътя, че се спуснала тъкмо пред двореца.

Като видели костенурката със заека на гръб, вратарите тозчас обадили на дракона за пристигането на дългоочаквания гост. Двете акули разтворили пред заека дворцовите порти и костенурката повела заека към трона, на който седял морският цар.

— Добри ми и могъщи драконе — казала костенурката. — Твоята заповед е изпълнена. Пред тебе стои един жив заек. Можеш да изядеш черния му дроб! Като чул тия думи, заекът едва не припаднал. Обаче никак не му се умирало, та казал вежливо, но тъй високо, че всички да чуят:

— Любезна костенурке, защо вие на земята не ми казахте, че добрият цар има нужда от моя черен дроб?

Костенурката се закикотила:

— Че ако аз ти кажех това по-напред, ти никога нямаше да се съгласиш да ме последваш.

— Вие постъпихте неразумно, госпожо костенурке. Аз с готовност бих ви дал за добрия господар не само единия си, но и двата си черни дроба. Аз нищо не ще пожаля за такъв могъщ цар. Но аз никога не нося със себе си черния си дроб. Пазя го в дупката си. Сега ще трябва отново да се изкачваме на земята, а после пак да се спускаме на дъното. Ето колко излишна работа създадохте вие, госпожо костенурке!

Когато драконът чул, че костенурката довела заека без чер дроб, ужасно се разсърдил: тая костенурка винаги забравяла най-главното. Драконът кихнал три пъти, което показвало, че е много разгневен, и изревал:

— Как посмя, глупачке, да не кажеш на заека за черния дроб! Още сега тръгвай с него обратно и на мръкване искам да видя тук заека с чер дроб! Инак ще заповядам на една акула да те глътне!

Пак се качил заекът на корубата на костенурката и изплували на брега. Щом костенурката стъпила на брега, заекът скочил от гърба й и се втурнал към гората.

— Сбогом, глупава костенурке! — извикал той. — Трябва ти моят чер дроб, ето го!

И като се изправил на задните си лапи, той се потупал с предните си крака по корема.

Нито го чула, нито го видяла вече костенурката. Къде ще стигне тя заека! Знаела костенурката, че драконът не обича да се шегува. Значи сега ще се намери в гърлото на акулата. Помислила, помислила костенурката и най-после решила: „Щом глупавият заек може да живее на земята, ще преживея и аз!"

И останала костенурката да живее на земята. И от нея започва целият род на костенурките, които живеят по земята. А оттогава зайците никога не се приближават до морския бряг и не говорят с костенурките.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Защо вълкът остнал без кожа

 

Случило се така, че царят на зверовете - тигърът - се разболял тежко. Той лежал в пещерата си и тъй силно пъшкал, че заекът, който живеел на другия край на гората, от страх запушвал с лапички дългите си уши.

Напразно търсели зверовете някакво лекарство за своя господар. От ден на ден тигърът отивал все по-зле и по-зле.

И тогав а първият министър на царя - вълкът - съобщил на всички зверове в гората да идат да се простят с господаря на горите и планините.

Цял ден в пещерата на тигъра се трупали зверове. Те се кланяли ниско на своя господар и му пожелавали да оздравее в най-скоро време.

Надвечер се разбрало, че тигърът е бил посетен от всички зверове освен от един. Не дошла да посети царя червеникавата лисица. А вълкът отдавна имал зъб на лисицата, защото тя постоянно му се присмивала и уверявала, че първият министър не е никакъв вълк, ами най-обикновено куче.

И ето, като разбрал, че лисицата не едошла да посети тигъра, вълкът влязъл в пещерата при умиращия цар и казал:

- Велики и трашни царю! Всичките ти поданици дойдоха да те навестят, всички ти пожелаха щастие и оздравяване. И само един звяр забрави за своя дълг и не поиска да се яви при тебе.

- Кой е той? - изревал тигърът. - Кажи ми името на тоя престъпник!

Вълкът се озъбил и отговорил:

- Това е лисицата, о справедливи царю! За атакова прстъпление тя заслужава смърно наказание!

- Е, добре, намери я и я разкъсай на парчета! - изревал отново тигърът.

Зарадваният вълк изскочил от пещерата и се затичал към края на гората, където живеела лисицата.

А лисицата през всичкото време си лежала в храстите пред изхода на пещерата и слушала какво говорел за нея вълкът.

Когато министърът изчезнал зад дърветата, тя влязла в пещерата и почтително приветствувала болния цар.

- Кой те пусна да влезеш тук? - извикал тигърът. - Как си се осмелила да не ми пожелаеш здраве и многолетно щастие?

Лисицата се проснала по очи на земята, вирнала червеникавата си опашка и заговолила със сладък глас:

- Изслушай, велики царю, защо твоята вярна слугиня се е явила тъй късно при тебе. Всички зверове вече се явиха при твоето легло и те приветствуваха. Но никой не ти донесе лекарството, от което да оздравееш, и не помисли как да облекчи твоите страдания.

- Това е вярно! - рекъл тигърът. - Никой от тях не ми каза как да оздравея.

А лисицата продължавала:

- Да питаш някого как е със здравето, не е мъчна работа. Само че от това още никой не е оздравял. Денем и нощем мислех как да продължа твоя живот. Обиколих всички страни, за да науча с какво лекарство може да се изцери твоята болест. Ето защо, велики царю, аз се явих при тебе тъй късно.

Като чул такива думи, тигърът се зарадвал и се провикнал:

- Какво щастие, че вълкът не успя да изпълни заповедта ми! Дай ми по-скоро лекарството си и ако то ми помогне, ще направя теб мой пръв министър!

- Аз обиколих тичешком десет държави, преди да стигна при прочутия индийски лекар. Попитах го какво трябва да направи моят господар, страшилището на горите и планините, за да оздравее и да бъде щастлив. И прочутият лекар ми отговори: нека тигърът спи десет нощи върху вълча кожа и ще оздравее.

Като казала това, лисицата смирено се поклонила на царя на зверовете и напуснала пещерата.

Тигърът веднага заповядал да намерят вълка и да го одерат.

Като се опънал върху вълчата кожа, той зачакал кога ще оздравее, А лисицата в това време си събрала нещата и се преселила в съседната гора.

Десет дни и нощи лежал тигърът на вълчата кожа, ала не оздравял. Разбрал тогава царят на зверовете, че лисицата го е измамила, но било твърде късно. Колкото и да я търсили, не могли да я намерят.

А вълкът заслужено намерил смъртта си, защото който иска да разкъса другиго, често сам остава без кожа.

 

 

Как язовецът и белката се съдили

 

Веднъж язовецът и белката, като тичали по една горска пътека, видели парче месо. Изтичали те при него.

- Аз намерих това месо! - викал язовецът.

- Не е вярно, аз намерих месото! - викала белката, та се чувало из цялата гора.

Язовецът настоявал на своето:

- Аз го намерих! Няма защо да спорим напразно!

Белката също настоявала на своето:

- Аз първа го видях!

Така се препирали те, препирали, малко оставало да се сбият и пак не могли да се споразумеят.

Тогава язовецът казал:

- Да отидем при съдията. Нека той реши кой има право.

А съдия в тази гора била лисицата.

Изслушала тя язовеца и белката, помислила малко и казала:

- Месото принадлежи и на двама ви. Това парче ще трябва да се раздели на две равни части. Едната нека да вземе язовецът, а другата белката.

При тези думи лисицата разкъсала парчето на две части.

- Това е несправедливо - заскимтял язовецът. - парчето на белката е по-голямо.

- Ей сега ще поправим тази беда - казала хитрата лисица и отхапала от дела на белката доста голямо парче месо.

- Сега пък парчето на язовеца е по-голямо - завикала белката. - Това не е справедливо!

- Няма мищо, и тази беда ща поправим! Аз обичам всичко да е справедливо.

Като казала това, лисицата пак отхапала парче от месото, само че вече от дела на язовеца.

Сега се оказало, че парчето на белката било по-голямо от това на язовеца. Но лисицата не се смутила и отхапала отново от парчето на белката.

И така тя изравнявала парчетата едно след друго, докато от намереното месо не останало нищо.

 

Изглежда, умните хора са прави, като казват, че лакомите и неотстъпчивите всякога губят.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Корейска митология

автор:Йорданка Александрова

 

Историята на човечеството днес се преоткрива чрез митовете, чрез символите, обясняващи забравени вярвания и обичаи. Когато тези символи се сведат до разбираеми понятия, декодирайки миналото, става възможно да разберем не само древните хора, но и себе си. Доколкото митовете са своеобразни видения на колективното съзнание под формата на обожествяване на исторически личности или отражение на социалната структура и отношения, изучаването им отвежда до противоречиви констатации. Митът сам по себе си се състои от отделни митеми, които се явяват едновременно причини и следствия. В зависимост от начина си на съчетаване те изграждат смисъла на самия мит и обуславят както прекия резултат в миналото, така и последиците в съвременното общество.

Фолклорът като цяло и по-специално тази част от него, която включва човешките вярвания, приказки, легенди, песни и поверия предавани от уста на уста има интернационален характер. Фолклорните предания не могат да бъдат анализирани извън икономическите и социалните аспекти на живота, а по-скоро като техен продукт. Разположената на кръстопът Корея е предразположена към влияния от съседните страни, между които се явява мост. В корейските митове се наблюдават влияния от Китай, Япония, Индия, Манджурия, Монголия, Тибет. Даоистките, будистките, конфуцианските и други внесени идеи се развиват рамо до рамо с анимизма, тотемизма и шаманизма в корейските митове.

При корейския народ изглежда митичното начало стои над историческото. Техните митове имат по-силна връзка с историческото минало на страната, а също така с фолклорното, по-специално приказното, творчество. В корейските писмени паметници могат да бъдат открити освен древните митове за създателите на държави и по-късно създадени митове за исторически личности. Освен това, там присъстват немалко култови митове, свързани както с будизма и конфуцианството, така и с демонологията. Затова митичните персонажи в Корея са полуисторически-полулегендарни владетели или герои от древното минало на страната. Това води до трансформиране на митове в легенди, особено за основателите на корейските държави, които при това имат съответни исторически прототипи. Така, когато се вземе превид и преплитането на митовете с приказки, често границата между отделните фрагменти на фолклорното творчество е трудно откриваема или на практика липсва.

Корейските митове се разделят на генеалогични – за прабащи, основатели на държави и родове; демонични – за духове на планини, реки, скали, и по-специално на големи дървета; космогонични, антропогонични и етиологични; шамански митове; будистки митове, появили се след проникването на будизма от север; конфуциански митове за идеалния управител, очевидно силно повлияни от Китай. В корейските митове липсват етиологични митове от чист вид, както и митове, чиито герои са божества от двата пола и, съответно, отсъстват и описания на взаимоотношенията между тях.

Ядрото на корейската митология е съставено от митове за първооснователя на корейската държава Тангун, за основателите на различните държави – Ким Суро (Кая), Хебору (Северно Пуйо), Тхаре (Шила) и т.н., и за основателите на различни родове, които имат по-скоро легендарен характер – Ким Алчи (Пак), Хьоккосе и др. Записи на тези и други митове могат да бъдат открити в “Исторически записки на Трите кралства” на Ким Бу Шик, в “Легенди и истории на Трите кралства” с автор Ирьон, “Песни за императори и крале” на И Сън Хю, “Събрание за източната страна” на Сан Гук от периода на държавата Корьо и в географските бележки открити в “Аналите на крал Седжон”, съставени от Чин Ин Джи през периода на династията Чосон. Корейските митове се разпространяват и по мнемоничен начин, като широката им устна употреба както в рамките на едно поколение, така и от поколение на поколение, прави възможнио сравнително късното им записване. В устната си версия тези митове постепенно добиват формата на легенди и сказания, като техни фрагменти влизат и в състава на народните приказки като специфични мотиви или сюжети. Затова легендите, сказанията и приказките също са извор при изучаването на корейската митология. Нерядко в тях могат да бъдат открити митологични мотиви със соларен, лунарен, астрален или тотемен характер.

Повечето корейски митове визират шаманистки вярвания, което се потвърждава и от съответната ритуална практика: раждането и животът на митичните основатели на корейските държави са обект на шаманско почитане и представляват специална тема в шаманските песнопения. Необикновените способности на легендарните прабащи на корейците се сравняват с божествената дарба, като се прави явен паралел между някогашните герои и небесните божества. Небесният произход на повечето от основателите на корейските държави в митовете се индикира посредством мотива на необикновеното раждане. Така основателят на Корея Тангун, който има полубожествен-полутотемен произход е син на жена-мечка и Хуанун – синът на Небесния владетел Хуанин. Въпреки че е роден на Земята, мястото на неговото раждане – планината Тебек, има сакрален характер. Героите на други митове също се появяват в необикновени места, сакрални гори (Ким Суро), камъни (Хебору), ракли (Ким Алчи). Изворът на тяхното раждане като правило идва от Небето или от Земята. Най-разпространен е мотивът за раждането от яйце, който е свързан с идеята за космическото яйце, но в корейските митове тя е представена под формата на истории за антропоморфни бащи, които имат божествен или полубожествен статут. Затова корейската митология утвърждава континуитета на необикновената власт на местните крале, като общият архипрототип е самият Тангун. Почитането на прабащите все още е една от най-необичайните практики, а в Република Корея първият ден от първия месец по Лунния календар е известен като Лунната Нова Година, когато във всяко семейство се извършват ритуали в памет на прабащите. Това често е свързано с рецитиране на митове или техни фрагменти. По този начин корейската митология изпълнява ролята на специфичен устен корелатив по отношение на религиозната практика, защото като цяло по своята структура тя контрастира със съответните ритуали, които се провеждат и до днес по случай раждане, сватба, смърт и т.н.

В мита за Тангун, мъдрият и смел принц Хуанун помолил баща си Хуанин да му даде да управлява прекрасния Корейски полуостров. Така той бил изпратен на Земята. Самото му изпращане от Небето означава, че той има божествен произход. Когато Хуанин стигнал Земята той се озовал под свещеното сандалово дърво растящо на върха на планината Тебек, където и се възкачил на престола. Друг корейски мит – “Голямото наводнение”, разказва, че едно време на земята имало голямо лаврово дърво. Една фея често слизала от небето и почивала там. Тя родила син, чийто баща бил дървото и когато той станал на седем години, тя се върнала на небето. В този мит свещеното дърво е не само връзка между Небето и Земята, но и също и въплъщение на бог. Лавровото дърво действа като небесен представител на Земята. Може да се предположи, че образът на лавровото дърво произхожда от древното боготворене на дървото като свещен обект. Това е причината мястото с Небесно дърво да се почита като специално за представителите на Небето, каквито са шаманите например. Свещеното дърво в мита за Тангун е също с такава функция, тъй като самият Хуанун е бил първият корейски крал и представител на Небесната класа. Такова дърво е типичен образ на митологично и поетическо съзнание. То въплъщава универсалната концепция за света и е известно като Космическо дърво или arbor mundi.

Култът към дървото е един от най-изненадващите култове оцелели до днес в Корея. Следи от него могат да се открият в съвременните приказки. Почитта към дървото може да се разглежда като автохтонен феномен и като традиция, заета от съседни народи в миналото. Първото обикновено се свързва с шаманизма и по-специално с шаманистките космогонични виждания, докато второто има будистко или даоистко естество. Култът към дървото е широко разпространен. Из цяла Корея могат да се видят свещени дървета, по които минаващите закачат различни неща, и чието отсичане е строго забранено и според поверието води до неминуема незабавна смърт. Спорно е дали дървото играе роля на фетиш или тотем или почитта към него е равна на боготворенето на дух или бог. Често култът към дървото е свързан с култа към планините и Земята. Затова дървесните духове се споменават редом с планинските. В корейските митове могат да се открият всички прояви на комлексния култ към дървото: култово дърво – убежище; въплъщение на универсалната концепция за света известна като Космическо дърво; понякога то е материална връзка между Небето и Земята; местоживеене на дървесни богове; осигуряващо жизнена сила на хора и животни; обект на почит, защото на него живеят духове и демони; свещен обект или въплъщение на бог само по себе си, което е най-древният елемент.

Връзката между Небето и Земята се реализира главно чрез планините. Още повече, в митологиите на различни етнически групи планините често са считани за местообитания на богове или за небесна земя. Кралете, императорите, управителите и особено основателите на държави са с божествен произход или са свързани по някакъв начин с боговете. Затова и Хуанун слиза на планината Тебек.

Хуанун се явява и демиург на първите хора. Разказва се, че мечката и тигърът искали да станат хора. Те се молели пред свещеното сандалово дърво така настойчиво, че Хуанун бил трогнат от искренността им и им обяснил как да го постигнат. Но само мечката успяла да премине изпитанието и да се превърне в жена, а тигърът избягал. Негативният характер на тигъра в корейския фолклор изглежда се корени в мита за Тангун. Изглежда, че за корейците тигърът и мечката са били тотемни животни. Не е изключено и митът да е свързан с враждата между племена, чиито тотеми са били въпросните животни.

 

2 част

 

 

 

Първият корейски крал с божествен произход участвал в появата на първия корейски принц. Мечката превърнала се в жена посетила планината Тебек със сандаловото дърво на върха и се помолила да стане майка на дете. Желанието й било оценено и не след дълго тя дала живот на дете от полу-божествен произход, чийто баща бил Хуанун. Възможно е тук сандаловото дърво да е въплъщение на самия Хуанун. Подобно на този непряк баща, който бил сътворил Свещения град, Тангун установява нова столица в Пхенян и дава на страната името Чосон – Земя на Утринната Свежест. Времето на управлението му съвпада с периода, когато Корея се разширява териториално и достига до Южна Манджурия и река Ляо.

Планината Тебек е сцена на действие и на друг мит – за крал Чхумонг, управител на Когурьо. Там кралят на Пуьо срещнал жена на име Юхуа, дъщеря на Повелителя на реката. Тя му казала, че веднъж се свързала с човек наречен Хемосу, който бил син на бог и затова родителите й я прокудили. Кралят бил трогнат, взел я със себе си и я затворил в една стая. Изведнъж в стаята проникнали слънчеви лъчи и колкото и да се опитвала девойката не успявала да ги избегне. Скоро тя забременяла и родила огромно яйце. Кралят бил разярен и заповядал то да бъде унищожено, но никой не успял дори да го повреди. От яйцето се излюпило едно момче, което още от малко било много здраво и силно. Тук мотивът за яйцето е здраво свързан с мотива за необикновеното раждане на героя, който с идването си на земята има качества присъщи на приказните герои и персонажи. В мита се казва, че когато момчето става на шест години, то вече можело да стреля с лък и скоро надминало всичките си съперници. Затова му е дадено името Чумонг – отличил се в стрелба с лък. Образът на смел и дързък мъж с пословични умения се открива и в приказките. Раждането на такъв герой е винаги чудно, често родителите на детето са много възрастни и не биха могли да се сдобият с наследник, освен ако не се случи чудо. Понякога божествата се намесват пряко или индиректно в раждането на героя.

Мотивът за необикновеното раждане е свързан с идеята за специална предопределеност, която на свой ред е присъща на митичните наративи, както и на героичните епически и исторически легенди. Той съдържа два особено важни субмотива – чудно зачатие и необикновено детство. Героят от епосите прокламира свръхестествените сила и ум от самото начало, за разлика от приказния герой, който обикновено ги крие. Затова героичното детство, когато главният герой расте изключително бързо и показва в такива сериозни забавления, каквито са ловът, риболовът и борбата, може да се разглежда като период на набиране на сила и самоосъзнаване. Чудното раждане, героичното детство и предричането на времето на героични подвизи, които предстои да бъдат извършени, трябва да се разглеждат като показатели за появата на нов свръхестествен образ в определено общество.

Героят с небесен или земен произход се ражда обикновено след специално приношение на бъдещите му родители. Зачеването идва като резултат от контакт със слънчеви лъчи, облак, неизвестен феномен или странно същество. Самото раждане става по обичаен или почти обичаен начин, когато героят излиза от майчината утроба или подмишница. Мотивът за раждането от яйце, който е широко разпространен в корейските митове и легенди, индикира божествения или небесен произход. Ето защо яйцата в корейските митове обикновено са златни и главният герой е красив като Слънцето, величествен и великодушен като него и дори понякога има кръгло лице или тяло. Раждането в пещера, цепнатина или изпод камък, означава раждане от утроба. Същото важи и за раждането от кутия, чийто златен цвят може да означава слънцето. Като митологичен символ раждането от яйце може да се открие в почти всички митологии и да се проследи назад до сътворението на самия свят. То присъства и в древните митове и в ритуалите. В Корея митологията за яйцето е от по-късен период, защото то действа само като субмотив на необикновеното раждане в наративи разказващи за основателите на държави. Космогонията, наред с космическото яйце като неин важен символ, е използвана като модел за антропологичния изначален акт. С други думи, появата на основателите на държави имитира сътворението на Вселената. От друга гледна точка, яйцето в корейските митове и легенди символизира по-скоро прераждане, отколкото сътворение, защото яйцето гарантира повторение или прераждане, или изначален акт. В някои случаи обаче, яйцето функционира като шамански символ на душата. Този мотив е много по-древен от другия.

Слънчевият произход на яйцето и съответно на главния герой е посочен чрез златния цвят на яйцето или на други предмети, които имат отношение към героя (кутия, жаба), пурпурния или червен цвят (въже, облак) и белия цвят (кон, светлина). Цветовете поначало са наситени с богата символика. Често бели същества се споменават в описания на различни ритуали и церемонии. Конят, особено белият, е жертвено животно за корейците. Той е измежду най-почитаните животни, може би в резултат на ролята, която е играл за номадските племена. Конската подкова закачена над вратата пази от зли духове и демони. Древните корейци вярвали, че крилатия бял кон има небесен или божествен произход. Според тях такъв кон често идва на земята като Небесен вестоносец. Той е наричан Чхонма – Небесен кон. Среща се в мита за Хьоккосе. В мита за Ким Алджи присъства образа на бял гарван, натоварен с подобна функция.

Други знаци, присъщи на всяка една митология по света, са числа. Корейските митове не правят изключение по отношение на натоварването със значение на числото три, смятано за свещено, и всичките му производни.

Корейската митология има по-силна връзка с историческото развитие на страната и с приказките отколкото с класическия свят на боговете. В Корея могат да бъдат открити почти всички типове митове, включително за Слънцето и Луната, за звездите и съзвездията. Тези митове могат да бъдат отнесени към най-древните заради етиологическата им природа. Те обясняват създаването на основните същности и принципите на природата и човешкото общество. По правило човек още не съществува в митичната епоха, но корейските митове се преплитат с приказки появили се в по-късна епоха. В мита “Слънцето и Луната” например, могат да се видят образи типични за разказите за животни: голям тигър заплашва стара жена, която носи на децата си оризови питки. Накрая той я изяжда и решава да направи същото и с децата й, които от своя страна бягат на едно дърво. В корейския фолклор тигърът е най-често срещаният образ. Често той е лукав и глупав едновременно. В този мит децата се молят на Небесния владетел да ги спаси като им спусне стоманено въже, по което да се изкатерят. Тук златното въже е продължение на дървото, и двете са с необикновен характер, като дървото принадлежи на Земята, а въжето на Небето. Тигърът опитва също да се изкачи, но по изгнило сламено въже. Той пада в поле от ракита и умира пронизан от тях. Оттогава листата на това растение са покрити с кървавочервени петна. Междувременно Небесният владетел решил момчето да стане Луната, а момичето – Слънцето. Тъй като тя била скромна девойка, тя се притеснявала, когато хората се взирали в нея и затова започнала да свети все по-ярко, докато не станало невъзможно да я гледат. Затова Слънцето е толкова ярко – за да бъде уважавана моминската й скромност.

Два мотива в този мит имат етиологичен характер – те обясняват произхода на вторични особености в природата – петната на ракитата и яркостта на слънцето. От друга страна, яркостта на слънцето може да се разглежда като есхатологически мотив. Смесицата от етиологически и есхатологически мотиви е характерна за алтайската митология. Друг корейски мит, “Огнените кучета”, обяснява слънчевите и лунните затъмнения със стремежа на краля на Земята на мрака да открадне луната и слънцето с помощта на кучетата си. Появата на съзвездието Голяма мечка, според друг мит, е отговор на молбите на една майка седемте й сина да отидат на Небето.

Митичният героя в процеса на израстването си е хранен и защитаван от птици и животни. Този момент има и митичен и епичен характер. В по-късна епоха, когато митовете биват включени в героични епични разкази, този мотив става една от най-честите характеристики на главния герой. Животните и растенията се явяват съдии, отделящи добрите от лошите и закрилят избраните за велики дела.

Въпреки строгото разделение на класите в корейското общество, и аристокрацията, и обикновените хора почитат едни и същи божества. Те вярват, че всички природни обекти имат душа, че наоколо има духове на гори, планини, върхове, реки, скали и т.н. Слънцето се почита като изключително благоприятно божество, което дарява хората с изобилие и щастие. Наред с добрите духове в техния свят обитават и зли духове и демони. Световната хармония зависи от управляващите – ако те са честни и почтени, притодата, т.е. светът, ще е благоприятен, и обратното, ако управляващите изпаднат в прегрешения, държавата ще западне и техните поданици ще страдат. Природните феномени се възприемат като непосредствена проява на небесното одобрение или неодобрение – това важи и за митовете като отражение на обществените идеали. Подчертава се връзката между социума и природата. Мотивът за синовното почитание е застъпен още в мита за Тангун под влияние на конфуцианските идеи. Оттук следва, че Небето и Земята трябва да бъдат почитани като Отеца и Майката и от тях зависи живота на отделния човек и държавата.

Корейският народ се гордее със своята култура и история. За повече от две хилядолетия той не само успява да се опази като нация, но и да извлече най-доброто от географския и културен кръстопът, на който се намира. Будизмът, даоизмът и конфуцианството навлизат дълбоко в съзнанието на всеки кореец, формират принципите на корейската държавност, определят характера на корейската култура и я интегрират в източноазиатската културна общност. При все това, корейците запазват старите си вярвания и култове, обичаи и ритуали, в това число и култа към прабащите. Традиционните корейски вярвания са застъпени в корейската култура в не по-малка степен от заимстваните религии. Така се формира корейският културен синкретизъм, който изиграва важна роля в съхраняването на културната им идентичност.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Sign in to follow this  

×
×
  • Create New...