iii

[Kristina]

 

 

 

Аз и ти

- един ден ще се събудим.

Не ще бъдем вече на двадесет и една.

Ще бъдем по – стари,

по – мъдри,

светът ще е шарил по наш'те лица.

 

В прозорци

през завеси

ще се взрем,

за да си спомним всичко,

което някога

сме търсили,

оставили.

 

И нещо в нас ще затупти,

ще зареве,

нещо отдавна,

потулено,

забравено.

 

Ще си спомним онова,

което сме били,

онова, което

сме опитвали,

направили.

 

Ще си спомним

как сме били двама – само аз и ти.

Как от гордост всичко сме забравили.

 

Как сме тръгнали,

обърнали сме гръб.

Как последвали сме чуждите пътеки.

 

Как сме съжалявали дълбоко всеки път,

в който срещали сме

новини - един за друг -

от всеки.

 

 

 

И ще сведем поглед в този ден,

тихо ще въздъхнем,

не ще смеем да заплачем.

 

Ще тръгна аз – в безизразност – смирен.

За тебе знай – все още вътре – в мене – всичко – обич – плаче.

 

 

 

 

 

 

[Kristina]

Никога не се променяш ти.

Все такъв си – плаче ти се,

а се смееш.

 

Полагаш опрощаващо ръка

и продължаваш във смиреност,

кротко

да живееш.

 

А аз във огън цял живот горя.

Във непримиримост съм -

събирам всичките пороци.

 

И тайно ненавиждам в тебе онова,

което прави те

такъв, какъвто си – добрякът просяк.

 

И завиждам аз – на теб

и твойта простота.

Как лековато сълзи триеш, а

се смееш.

 

Да докосна аз подобна висота,

в плът на Дявол съм,

не мога,

и не смея.

 

Затова до мен все още те държа.

В доброта ти - глава полагам.

 

Прощаваш ми,

прощавам ти, нали така?

 

Добро във зло,

поклон пред вечното разпятие.

 

[Kristina]

Днес прекърших

някого

защото

някого прекърши мен.

 

Но не изпитах онова,

което някога би

изпитал някой като мен.

 

Не трепнах

и не почувствах болка,

вина не срещнах,

нямаше я в мен.

 

Днес прекърших безразлично

някого - защото някой

бе прекършил мен.

 

Усещам рози дето вехнат,

някъде далече там.

Змии обивам върху

свойте китки -

не ще бъда вече сам.

 

Деградирам и разбирам,

колко точно ти ми взе.

И как със същите очи, с които

имах аз към някой вчера,

гледал си ме - с поглед

на убиец, гледащ жертва,

знаеща,че ще умре. 

 

Давя се в растежа си порочен,

всяка кост се чупи,

Всеки ъгъл се руши.

 

Студ е там,

повдигащо леплив.

Там никой, никой

не е жив.

 

Не усетих точно,

докато

повръщах чувства,

кога чудовище

от гнилоч сътворих.

 

Но не искам никога да го напускам,

щом образа му с моя припокрих.

 

[Kristina]

 

Не идвай тук - буря е.

Студено е до там,

че кожата синее.

 

И ронят се отгоре

леднни късове.

 

И сякаш нищо тук

отдавна не вирее.

 

А аз съм в центъра

на този мраз.

 

Така ме е обхванал

- дълбоко вцепенение.

 

И вече не дочувам твоя глас

- с теб

говори призрак,

мое отражение.

 

Не идвай тук  - че шумно е.

 

Не мога да те чуя,

а това във

мене всичко

предизвиква.

 

Но после някак стихва - в снега

изгубвам те,

тишината вътре

в мен сред шума -стена изниква.

 

Поданник съм ням на режещ звук.

Ледът дълбае,

ледена усмивка.

 

Не идвай тук - че страшно е.

Някъде навътре, някъде дълбоко - в мен се води битка.

 

[Kristina]

Руша се във въздуха.

Засипвам всичко.

 

Ти заспиваш

някъде там.

 

Аз повръщам чувство.

И пускам водата.

 

Гледам го как потъва.

В три през ноща.

 

Някой ми говори.

Виждам усмивки.

 

Гнусно е.

Полепва по мен.

 

Лъжите са винаги такива.

Лепнещи.

Като теб.

 

Някой ме докосва.

Повръщам чувство.

Гледам го как потъва

в сифона на банята.

 

Вече е пет,

а ти спиш,

някъде там,

където няма

мръсни пръсти.

 

Слънцето изгрява.

Повръщам чувство.

То просто изпълзява,

удря пода и изчезва.

 

Броя секундите.

В девет сутринта.

 

[Kristina]

Денят е праволинеен.

Тик -так.

Ах, какво добро момиче.

 

Преброй минутите,

раздели ги

на чувства,

времето тече ли, тече..

 

Имаш толкова много малки

диаманти в скута.

Тик-Така.

Броиш ли, броиш..

 

Нощ и ден.

Какво добро момиче.

Работата за днес,

не ще се вмести

в утре.

 

Тик -так.

Тази плаче,

онзи също.

 

Дай им диамант,

остави да го гледат.

 

Тик -так.

 

Каква добро момиче.

 

Не оставяй нищо за себе си.

 

[Kristina]

Виждам болка.

Тя е в ириса,

не е в отронената

ти сълза.

 

Остава там,

навътре в окото.

Не може да я отмие

капчица вода.

 

Нещо ми казваш,

нареждаш,

споделяш,

а аз гробовно мълча.

 

Ти знаеш ли за ужаса бездушен,

който дебне в човешката душа.

 

Тя безсмъртна е. И той със нея.

Не се губи. Там стои.

 

На мрака дълга епопея.

Човешката душа е пълна с ужаси, уви.

 

Но ти споделяш ли, споделяш.

И истини споделяш, и лъжи.

 

А в мен не трепва нищичко за тебе.

Във мен отвътре нищо не гори.

 

[Kristina]

Звярът в мен

 е жив,

а сякаш бях го оковал. 

 

Сякаш бях го вързал

и запрял - 

сякаш бях го

надиграл. 

 

Сякаш бях го

позабравил,

наметнал бях 

във бяло 

своето палто.

 

Сякаш бях го 

истински оставил - 

всички алени нюанси

в центъра 

на злото му око.

 

Но го усетих 

в мен да 

вие - 

вчера.

 

 Усетих го да вие 

днес. 

 

Звярът в мен 

е жив, за Бога.

 

И не го е грижа - 

за моя спретнат, 

изигран прогрес.

[Kristina]

Слънцето ме 

заслепи и

аз го 

гръмнах.

 

Бам.

 

И всичко приключи.

 

Между мен

и неодобрението 

лежи тишината - 

от намеци - урок 

не се учи.

 

Аз просто казах - стига -

и го гръмнах. 

 

Правя така, 

както правя.

 

Когато нещо ми блесне в очите - 

хващам и

стискам и

давя.