Jump to content
advensve

Кутре - кратък разказ

Recommended Posts

Нощ е. Вятърът бута жестоко страните на кашона и се опитва да те отпрати. Дъждът вали отгоре ти и се чудиш, това ли е светът или още спиш. Погледът ти е размазан, нищо не виждаш. Някакви светлини от улични лампи висят високо над главата ти и те зяпат с безразличие. Чакат те да умреш.

Нима не очакват всички хора това? Чакат малкото новородено пале да пукне от студ и самота в тази тясна уличка.

Носи се тропот от обувки наоколо. Всички бързат да избягат от пороя и блъскат чадърите си един в друг, но ти вече не ги чуваш. Главата ти е замаяна и се поклащаш като дрогиран на мястото си. Вече нямаш сили дори да изскимтиш. Топлината бавно изчезва от малкото ти телце. Дори не усещаш, че имаш опашка. Муцуната ти е станала безчувствена и клепачите ти бавно се завтарят. Приспивен мрак се спуска над теб и чуваш само бясното туптене на малкото си сърце. Опитва се да те спаси, да ти даде надежда. Мени непрестанно своя ритъм и опитва да си спомни как ли звучеше сърцето на мама. Иска ти се да имаш нейната смелост, искаш да я подушиш пак и да се сгушиш в топлата ѝ козина. При мама е най-добре. Но къде е мама?

Инстинктивно отваряш очи и се оглеждаш. Сам си в кашона. Той е вече толкова мокър, че дъждът го е накъсал. Вестниците, в които седиш, са полепнали по теб. Козината ти е настръхнала, но не ти стигат сили да тръснеш тялото си и кихаш. Да, кихаш и окото ти се насълзява мъчително. Този тих звук, подобен на пращене, се понася между капките, блъска се между червените стени и опитва да си проправи път. Прокрадва се през краката на хората, залита по улицата, но се удря в една кола и пада мъртъв на асфалта.

Ти стенеш вътрешно и примлясваш кашлицата си. Главата ти продължава да се клати и ти повторно започваш да губиш съзнание. Този път - за последно.

Светлините над теб се уголемяват. Приближават се да видят как духът ще напусне телцето ти. Заслепяват те и ти се отпускаш в мокрите вестници до пъпната си връв. Вече е топло и приятно, мама е с теб и ти писукаш щастливо. Вятърът спира и дъждът изчезва. Козината ти пак е суха и опашката ти радостно потрепва. Вълнуваш се, но не и сърцето ти.

Мама те близна с езика си, но той не е топъл и влажен, а някак... различен. Усещаш топлина, усещаш как се замайваш и поглеждаш за последно нагоре, когато виждаш неговото лице. Уличните лампи светят завистливо отзад и очертават краищата на качулката му. Той ти говори нежно и ти го слушаш неразбиращо. Опитваш да отговориш, но се задавяш. Той те е взел на ръце, държи те и те крие от дъжда и вятъра. Те се карат отгоре и пищят недоволно, шибат го по главата и раменете, опитват да го избутат от теб, но той стои непоклатим като скала и не те пуска.

Сърцето ти започва да бие повторно. Вълнуваш се от тази среща. Искаш да се помръднеш, но си изморен. Той вижда това и те доближава до себе си. Първият аромат, който усещаш - на мухъл и манджда. Влюбваш се в миризмата му и сгушваш глава в козината му. Суичърът те обгръща и попива влагата. Каква хубава и мека козина... Той е толкова голям и добър. Обичаш го. И сърцето ти го обича. Ще го обичаш винаги.

Тръгвате заедно надолу по улицата, но вече няма страх. Ти заспиваш упоен от радост в ръцете му и сънуваш. Още малко и си у дома.
 
afaa178ced87837a3320ae33e5988556.jpg

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×