Jump to content
Cheryll

Грешният ъгъл на кутията

Recommended Posts

 

Малко думи от мен: това започнах да го пиша преди месец и в момента е онгоинг. Пуснала съм го като тема във форум за фенфикшън, но си мисля, че няма да е зле да го пусна и тук. Уклонът е БЛ и моля хейтърите на подобен жанр да не коментират. По принцип залагам на драмата, но знам ли - може да съм загубила тренинг и да не ми се е получило. :/ Каквото и да е, смятам да го завърша, макар да нямам много лично време. Пиша на момента и залагам преди всичко на импровизация, правя само една редакция и пускам главата, така че грешки ще има бол. Неточности - също. Въпросът е сюжета да върви гладко и да опиша възможно най-образно персонажите си. :)

 

 

 

 

Пролог

 

‘’Пъзелите се редят като се започват от ъглите…’’

 

Агент Ю не обичаше пъзели. Още от малък изпитваше такова отвращение, за което само родителите му знаеха. Но това не пречеше леля му – стара мома от Северозападната част на Корея, да му подаряваше за рождените дни само пъзели. Първият му пъзел представляваше сбор от двадесетина кубчета, които наредени в правилна позиция, откриваха животни с буквата ‘’б’’ или ‘’а’’. Леля му беше в състояние близо до възбуда, сякаш не той, а тя щеше да си играе с кубчетата. Беше на пет и това бе един от най-ярките му спомени. Наложи се да скрие от леля си разочарованието си, че не е получил топка или куче. Подмята кубчетата няколко дни след това, после постепенно се изгубиха. 

Няколко под леглото.
Други в кухнята, които майка му изхвърли от яд, защото без малко щяла да се спъне и да си счупи врата.
След няколко месеца намери останалите в градината. Явно с Ризе ги бяха забравили, докато играеха на нещо по-интересно от редене на пъзели. Картинките се бяха излющили и ръбовете им бяха загладени. Самите кубчета не ставаха за игра и той ги изхвърли без жал направо в кофата за смет.

След няколко месеца, когато той стана на шест, получи друг пъзел от леля си. Петдесет парчета с вдлъбнатини и издатини за напасване. На кутията бе изобразен японския Гоку от ‘’Драконова топка’’. Обожаваше Гоку, но дори и това не помогна да заобича пъзелите. Нареди го след няколко дни, когато навън валеше и нямаше какво да прави.
И разпиля частите му отново.

Тогава леля му му каза, че пъзелите се започват от някой ъгъл. Рядко от центъра, понеже е по-трудно.
Запомни го.
Но така или иначе пъзелите бяха от онзи непознат детски свят, който го оставяше объркан. Безинтересен. Недодялан, дори.
Глупав.

Странно, че работата му бе като редене на пъзел, сглобяване на мозайки, а в нея бе много добър. Наричаха го Бика и бе систематичен, прагматичен, отдаден. Развееше ли се червена пелерина, той тичаше с рогата напред. Без спирачки.
И
без никакви
скрупули…
С ясната цел да хване убиеца.
Защото правосъдието бе най-важния стимул за хора като него.

За хората от другата страна на пелерината обаче правосъдието бе нежелана последица от криминални деяние. Така най-меко можеха да се определят онези, които главен агент Ю стръвно преследваше.

Той оглавяваше Сеулското звено по залавяне на особено опасни престъпници. 

В този мек септемврийски следобед той търпеливо чакаше в парка зад Държавния Университет, макар природата му да не бе толкова меланхолично-спокойна. Наблюдаваше отронващите се жълти листа на липите, докато пушеше поредната цигара. Недалеч от него жена в зелена манта метеше с дълга метла нападалите листа по алеята. При други обстоятелства той би потърсил шумния Сеул. С рекламните пана и билбордовете на рекламирани шампоани, бои за коси или модната линия по последната Японска седмица на модата. Сеул бе толкова цветен и шарен, колкото можеше да бъде само калейдоскопа на дете. При тази мисъл сви вежди, изсумтявайки мислено за нелепото си сравнение.
Мразеше калейдоскопи.
Мразеше и пъзели.
А от всичкото най-много мразеше да чака…
- Инспектор Ю?
Той се извърна рязко към нарушителя на уединението му, изпитвайки облекчение при вида му. Лицето му бе матово с високо чело и остри скули. Тъмните очи бяха присвити зад очила с дебели рогови рамки, които му придаваха вид на зубър. Беше облечен в поизмачкан панталон, по който бяха полепнали косми и агент Ю се обзаложи със себе си, че най-вероятно са от куче. Носеше спретната бяла риза и пуловер с остро деколте.
Към първото му впечатление се добави и факта, че мъжът бе висок. Определено бе по-висок от него самия.
- Главен агент Ю Мин – подчерта той, протягайки ръка към него.
Съвсем обикновен жест, който целеше физически контакт и социално сближаване, но новопристигналия изгледа ръката му втренчено, сякаш се боеше да не бъде заразен и само кимна. – А вие сигурно сте професорът, оглавяващ катедрата по психиатрия към Държавния Университет?
- Да – потвърди мъжа, но не се представи. – Имате ли нещо против да повървим?
Не дочака отговор и тръгна по алеята, предоставяйки време агент Ю бързо да вземе решение. Стисна челюсти, осъзнавайки, че се гневи на поведението му и го последва. Подминаха жената, която събираше на куп листата и едва тогава агентът проговори:
- Кох бе така любезна да ми каже кой й помогна в залавянето на Ноято. Мисля, че трябва да ви уведомя, че се наложи да я отстраня от отдела.
- Тя не направи нищо злонамерено – Мъжът намести очилата си и прехвърли папките, които носеше от едната си ръка в другата. – Помоли ме да профилирам престъпник. Сподели ми анализите на вашите психиатри, няколко снимки, възстановки… Показах й очевадните грешки. Консултирах я.
- Агент Кох бе преназначена в отдел Наркотици към Участък 53 в Източен Сеул – натърти Ю. – Заради неправомерни действия. Трябва ли да добавям, че изкарването на доказателства и приемането на консултации от цивилен въз основа на водещо разследване и законо-наказуемо?
Последната дума накара мъжа да спре и да погледне Ю в очите с такъв изпитващ интерес, че той впрегна всичките си сили да изглежда назидателен и спокоен. Само миг обаче, защото професорът отмести пръв погледа си.
- Агент Ю, нима се опитвате да ми кажете, че ще ме съдите?
- Бих могъл, при условие, че разполагам с доказателства и признания за вашата намеса в разследване – Ю се усмихна и тръгна по алеята, очаквайки, че професорът ще се поддаде под авторитета му и ще го последва. Само, че мъжът остана на място и той почти изскърца със зъби. Наложи се да се върне назад и да изръмжи носово: - Но няма да го направя…
- Когато вчера ми се обади секретарката ви, разбрах, че полицията ще иска нещо от мен – Професорът се взираше в някаква точка над лявото му рамо, избягвайки всякакъв контакт. – Или съм заподозрян…?
- Нито едно от двете. Предлагам ви работа.
- Страхувам се, че не разбирам…
- Направили сте поправки по профила на Наято, попълнили сте празни дупки, на които двама от моите психиатри оставиха само блудкави предположения, показахте къде да търсим, кого да търсим… Наято се оказа непридвидим, неразбираем, извратен.
- Той… не е извратен, агент Ю.
- Странно опровержение от психиатър, не мислите ли? Намерихме във фризера на Наято осем човешки глави. Замразени, в добро състояние. Бил е студент по медицина. Сигурно се е подготвял за стажа си.
- Не – Професорът поклати глава и тръгна по алеята. – Знаете много добре какво е правил, агент Ю. 
- Знам. И за това казвам, че е извратен. Дори самата мисъл ме изпълва с отвращение.
- Канибализмът е просто форма на доминация. Начин на оцеляване. Съвременното общество го заклеймява като болест, макар то като деяние да си има първопричина, взаимодействие, рефлекс, ако щете. Знаете ли, че дори при бременност е напълно възможно единия близнак ‘’да изяде’’ брат си? Това само трябва да ви говори, че изяждането на един индивид от друг е донякъде напълно нормален, естествен, биологичен акт.
Агент Ю остана потресен и изумен. Очакваше стереотипното мислене на специалист в областта си, но това надмина очакванията му. Почувства нелепото усещане, че вече държи жокера в ръката си. От цялото тесте карти в неговата ръка имаше черен жокер, обърнат огледално, така че шансът да победи тази игра, а и всяка следваща, се увеличаваше двойно. 
А агент Ю обичаше да играе карти.
Никога не губеше на карти…

__________

- Абсолютната свобода не е недостижим идеал за някои, родени във времето, предхождащо Френската революция. Но е клише в съвременния свят. Изтъркано клише, каквото е и самия свят, понеже в различното време свободата е вид архаизъм и начин да се пороби един вид мисленето, което мечтае за нея. И последно: какво ли би причинило едно съзнание, напълно освободено от нормите и порядките на ограничаващия ни социум? И къде точно трябва да се простира свободата преди да се превърне в деградация и унищожение? 
Няколко от съучениците му зяпаха гаргите през прозореца. Птиците се издигаха накуп и кацаха последователно или в двора, или на дървото до паркинга, или на покрива на физкултурната зала. Несъмнено представляваха повече интерес от презентацията му, която само господин Шинг следеше с интерес зад бюрото си. Беше поставил малка залъгалка за уикенда и изглежда само Джин имаше достатъчно свободна време, за да я напише. Други предпочетоха купона, който Ким Техюнг бе организирал в дома си, за да се натоварят с нещо, което не подлежеше на балообразуваща оценка. Дори въпросният домакин на тези прословути купони нямаше свян да спи по време на час, демонстрирайки нулевия си интерес към Джин.
- Това беше много добро, Джин! –похвали го господин Шинг, въздъхвайки доволно. – Наистина много добра обосновка, а риторичните въпроси накрая… Те бяха гвоздея на твоята теза! – Учителят обиколи с поглед лицата на чиновете и се изправи, щом видя Техюнг, който бе положил глава на сгънатите си ръце и по всичко даваше вид, че спи. Лицето на господин Шинг побеля, сякаш неуважението бе залепило плесница на собствената му буза. – Някой може ли да опровергае Джин? – Мълчание. Празни погледи. Като очиките на птиците навън, които потропваха с човки по двора. – Може би ти, Техюнг, ще опровергаеш думите на съученика си?
Запитаният надигна глава и без свян се прозя широко, издавайки звук, който разсмя момичетата.
- Съжалявам, господин Шинг, но слушах с половин ухо скучното слово на зубрача. Не бих могъл да го опровергая по каквато и да е точка.
- Не е нужно опровержение – Бузата на учителя потрепера. – Можеш само да кажеш собственото си отношение към човешката свобода.
- Моето отношение ли? Не ми се налага да навлизам толкова надълбоко, че да изследвам нещо, което смятам за недоказуемо и лишено от смисъл. Истински свободния човек няма да се замисли дали е свободен, кое е правилно и кое грешно… Ще възприеме себе си за фактор, по който останалите ще се коригират, ще кове сам закони, ще разрушава други закони… 
- Това не е свобода – обади се Джин и си спечели презрителния поглед на Техюнг, който го изгледа така все едно е лигаво мекотело, залепнало за скъпата му маратонка. – Това е анархия.
- За теб и други като теб – някакви издънки без собствено мислене и без никакъв потенциал, е анархия. За мен е свобода. Опровергай ме, зубър!
Можеше да му каже…
Проклето недоносче, ти си само онзи, който учителите избутват напред всяка година, само защото брат ти е в училищното настоятелство. Нямаш никакви заложби.
Нямаш никакви заслуги.
И се ползваш с уважение, защото при други обстоятелства щеше да си в някое училище за бавно развиващи се. 
Вместо това подмина конфронтацията. Премина по редицата и седна на последния чин без да каже нищо в отговор. А през останалото време от часа зяпаше през прозореца, откривайки нови нюанси в безоблачното есенно небе. Усещаше самотата си толкова, колкото и свободата, за която бе написал редове, които бяха опровергани само с няколко думи. Нямаше сили да се възмути, но изпита дълбоко огорчение, което дори му попречи да чуе звънеца, известяващ края на часа. Стаята се опразни за секунди, през които той събра учебниците си и ги подреди в големия джоб на раницата си.
Провлече стъпки между редовете от празни чинове, заслушан в шума на коридора.
На касата на вратата се бе облегнал с рамо Ким Техюнг. Рошава тъмна коса. Маркови дънки и блуза на Бенетон с емблемата на световно известната марка. Беше налапал близалка, чиято пластмасова пръчица стърчеше от ъгъла на устата му. Имаше нехаен, леко отнесен вид, който Джин не успя да разтълкува. И преди да има време да направи каквото и да е било, Техюнг затвори вратата на стаята, премина разстоянието, което ги делеше и си приближи.
Дъхът му опари бузите на Джин. 
Знаеше какво ще последва.
И не се дръпна.
Ким Техюнг извади близалката от устата си, хвърляйки я в близкия кош до дъската, обхвана бузите на Джин с длани и придърпа лицето му към своето. Устните им се сляха в гореща, пламенна целувка.

Следва продължение...

Share this post


Link to post
Share on other sites

На клона както винаги. Няма нужда да казвам, че ми харесва. Стилът ти ми харесва навсякъде до сега.

Още ли имаш проблем с хейта? Мислех си, че това е отдавна надживяно по форумите, или аз не посещавам правилните места. Отдавна чакам да срещна хейт, просто за разнообразие. Сякаш отмина тази мода. 'Като не е твоята бира, просто си вземи друга чаша', така си мисля аз. Отдавна не съм срещала и пошли писания, което само ме радва.

Усетих препратките. Улових поне две. Свързах канибализма с гледането ти на проекта Ханибал/ако помня правилно името, де/. Това за близнаците, не знаех дали да го споменавам, че също го асоциирах като актуално за момента.
Малко хора се замислят, че всъщност шанса да са 'изяли' своя близнак или дори два близнака е плашещо голям. Процентите са си доста. И доколкото разбрах признаците, по които може да се разбере, аз е почти сигурно, че съм канибалче по рождение :Д

Мисленето на учените е уникално и ти си го показала страхотно. Те имат обяснение за на пръв поглед необяснимото и ти го поднасят по начин, който на момента ти се струва шокиращо опростен.


Напоследък започнах да разсъждавам като онази критичка, която беше споменала преди време. Че няма смисъл да се опитвам да разбера подробно нещо, чиято цялост все още не виждам в завършен вид. Затова започнах да пускам коментари само на началните глави и да чакам, за да видя дали проектът ще бъде завършен. Това е проблем, който мн ме тормози навсякъде. Омръзна ми да чета незавършени проекти. Като незавършена любов-недоизживяна, ненарадвана, недолюбена. Съжалявам, че се отплеснах, но мисля, че ще разбереш отклонението ми и навярно липсата или по-малкото коментари към останалите глави ;)


Пожелавам ти несекваща муза. Идеите ти винаги са идеи с главни букви. Винаги пречупваш уникално историята, дори и да е фик на нещо вече създадено от някой друг. Неведнъж съм виждала как създаваш и доразвиваш свят, който вече съм гледала по начин, който може да буди само удивление. Сега си се заела с авторски проект и мога само да ти пожелая успех :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Вили, сърце мое, не че съм имала проблеми с хейта... :/ Може би самата аз подтиквам към хейт и понякога съжалявам, че съм толкова гадна. Не понасям и себе си и в повечето случаи, когато пиша, 'мразя' героите си. Преди време бях чела за Дж. Р. Р. Мартин, че 'убива' без жал всичките си персонажи и мога да подкрепя това. Наистина ги убива и сякаш няма един любимец, който той да 'обича', така че да го остави жив. Аз съм със същата нагласа - ако не ги 'убивам', ги карам да страдат... :/ Мислех дори да си поговоря с теб във фейса - ей-така, просто за да те питам дали изобщо да пускам тук. И само заради теб пускам първа глава! 

 

Относно сериала, който спомена, съм без коментар. Определено си ме знаеш каква съм. :*

 

 

CHAPTER I.

‘’Злото не е зло, докато не го наречеш по име…’’

 

Вратата бе затворена.

Шумът в коридора – множество тропане на крака, разговори, музика от телефони, смях, блъскане…
тела на хора,
миризми,
скуката на еднообразния свят…
и тази нелепа грозна целувка, която го караше да стиска зъби и да търпи. А най-много искаше да блъсне със сила гнусното копеле. Беше по-силен. Можеше да го хване за раменете и да го засили към дъската със силата, с която удряше топка в стена. Но за разлика от топката тялото на Ким Техюнг нямаше да рикошира. Джин знаеше, че бе способен да му счупи врата. Представата го накара да успокои гнева си.
Техюнг усети това и се възползва докрай.
Притисна тяло към него и обви ръце около врата му. Даде му възможност да се отърка в него и да усети издутината под колана на Джин. Докосването го накара да се дръпне на крачка, откопчвайки се от хватката.
- Това е противно! – не се сдържа Джин и изтри устата си с опакото на ръката си. – И то в училище, за Бога!
- Държиш се като благопристойна монахиня – ухили се Техюнг.- Това ли е благодарността ти, след като слушах всяка дума на презентацията ти.
Джин поклати глава в недоверие.
- Спеше през цялото време! – изсъска студено и понечи да мине покрай него, но Техюнг му препречи пътя. – Имаш отвратително държание, глупако! Ако бях на местото на учителя, щях да те изхвърля от стаята…
- Шшшт! – Техюнг постави показалец на устните си и поклати предупредително глава. – Каква светотатствена мисъл, Джин! За разлика от твоето посредствено семейство от обикновени гимназиални учители моя брат е в училищното настоятелство на десетина училища като това. Ежегодно дарява крупна сума пари, за да могат такива като брат ти да преподават на малоумните келеши.
- Гнус ме е от теб!
Джин блъсна Техюнг на страни и посегна към вратата, обръщайки му гръб. Но преди да е отворил малкия гад подпря с цяла длан гладкото дърво, отпускайки се към гърба на Джин.
- Хубава презентация, Джин. Такова човеколюбие лъхаше от думите ти, че чак ми се повръщаше. Мнението ти бе изкопирано в желание да се харесаш на тълпата от гниди,които ни заобикалят. Също толкова лицемерно, колкото и тях самите, нали? – Техюнг допря устни до кожата на врата му и Джин почувства тръпки. Упорито си втълпяваше, че са от отвращение. – Но ако само разберат какво грозно чудовище си? Дали ще те обичат толкова, колкото аз?
Джин се извърна. Очите на Техюнг бяха светлокафяви, присвити и в момента го наблюдаваха с интерес. Имаше гладка бяла кожа, лъхаше на здраве, добро самочувствие и пари. Беше онзи, след когото малките пикли се обръщаха, а после обсъждаха в кенефите как са се подмокрили само от една негова усмивка. Беше чувал от същите курви от по-горните класове, че хубаво чукал, правел страшни шпакли - лижел от венерения хълм, та чак до ануса, и не изпитвал никакви задръжки. Какво ли щяха да кажат, ако разберяха, че същия духач с готовност би клекнал пред задръстения Джин и би излизал не само пениса му, но и ташаците в комплект?
От няколко месеца разиграваха театър, но никога не бяха стигали по-далеч от целуване, така че и самата мисъл бе под въпрос, който Джин не искаше да разисква нито пред себе си, нито пред наглия кучи син. 
Мълчанието му се проточи повече и Техюнг продължи:
- Кога ще го направим?
- Когато аз реша. – опонира го рязко Джин. – Препираш, бързаш, не обмисляш нищо…
- Дадох ти записките на хьонг – Техюнг сбърчи нос. – Обмислил е всичко. Точка по точка. Да не повярваш, че се е отказал, но все тая. Ако той е бил пъзльо, аз не съм…
- Батко ти го е съставил преди десетина години. Сега технологиите са се променили. Полицията разполага с обучени професионалисти – патоанатоми, криминалисти, балистици, психолози… Да извършиш перфектно убийство е почти невъзможно. Не искам да говорим тук!
- Тогава да се видим тази вечер. Ще го обсъдим, ще набележим жертва, ще…
- Имам да уча по история. Би ли се дръпнал? Закъснявам за час.
- Да върви по дяволите тъпата история! – изръмжа Техюнг и отвори вратата. – Отказвам се от всичко, малък задръстеняко!
Коридорът бе празен. 
Училищният звънец би, известявайки новия час.
И Джин го хвана за ръката. В много редки случаи изпитваше възбуда, но в този момент той почувства такъв прилив на адреналин, че ушите му писнаха и той реагира първосигнално. Прокара пръст по устните на Техюнг и кимна.
- Не бързай! – помоли той и кимна. – Тази вечер ще се видим и ще определим жертва, ще обсъдим подробностите. Трябват ни пари за…
- Имам платинена карта. Това не е проблем.
- Знам, но не трябва да бързаме. Схващаш ли? 
Техюнг се усмихна колебливо и не реагира на докосването му. Отдръпна се и тръгна напред, следван на няколко метра от Джин.
- Перфектно убийство не съществува, а? – додаде той към Джин и му смигна зад рамото си. – Знаеш ли какво ще ти кажа, зубър? От цялата ти пледоария за свободата лъхаше такъв анархизъм, че само извратеняк като мен го е усетил.
- Не съм анархист.
- Само онзи, който защитава върло доброто у човека е способен на най-голямото зло. 
- Мразя философии, изрод такъв!
- И аз – призна през смях Техюнг. – Но странното e че в твое присъствие винаги ме избиват философии. Снощи прочетох останалото от дневника на хьонг. Искаш ли да ти кажа нещо, което ми се е забило в главата?
- Слабо ме интересува.
- Неговият най-добър приятел му е казал следното: че злото не е зло, ако не го наречеш по име – Техюнг се усмихна на себе си. – Има доза истина в това. Ако не знаеш, че блудството с деца е педофилия, няма да знаеш, че е зло, нали? Ако не знаеш, че отнемането на живот е убийство, няма да знаеш, че не бива да го правиш… Хората не се страхуват от убийството. Страхуват се от последствията. Страх ли те е от последствията, копеле малко?
- Начукай го на майка си!
- С готовност, друже! Каква ли е думата, която описва желанието да наебеш майка си? Няма значение. – Техюнг махна с ръка и свърна по коридора, оставяйки Джин сам. – Не знам името на това действие. Значи това не е лошо, нали? Значи това не е зло…
Джин остана загледан до тогава, докато Техюнг се скри зад ъгъла. Мразеше историята и вероятно отиваше да изпие кафе с шайката богаташчета, с които се мъкнеше. Обикновено онова, което изричаше Техюнг не бе толкова впечатляващо, но през останалите часове, Джин прекара в опит да си спомни думата, която описваше сексуалното желание на сина към майка му.
Сети се едва тогава, когато се прибра и видя брат си, целуващ приятелката си във всекидневната им.
Едипов комплекс.

__________

Злото не е зло докато не го наречеш по име.
Беше го казал на Джи Йонг много отдавна. Когато те самите бяха деца и откриваха света. Когато злото се състоеше в думи и забрани.
Не лъжи!
Не кради! 
Не прелюбодействай!
Не убивай!
Простички думи, глупави забрани. 
Откриваха злото всеки ден и Джи Йонг неимоверно много се забавляваше. В началото нещо дребно – да избягат от час, да излъжат, че не се чувстват добре, да киснат в тоалетните на даскалото, докато пушеха цигари. После започнаха купоните и среднощните терени. Разгонени мацки. Открадната трева. Водка или уиски. На петнайсет двамата ограбиха апартамент, докато собствениците ги нямаше. 
Една вечер след поредния купон се прибраха към седем сутринта. Вече бяха студенти, но следваха в различни факултети. Джи Йонг се шмугна в неговото легло и му направи свирка. А после преди да се съвземе и да реагира адекватно, го изчука. Диво, селско ебане, от което леглото скърцаше и се тресеше, а той имаше чувството, че му вкарват нажежен шиш в задника. Беше по-висок от дребничкия си приятел, но той съкрати това предимство, оковавайки китките с белезници. 
Остави го унизен, треперещ и на ръба на нерва криза.
Два часа гавра, а после потупване по бузата и нещо от рода на:
- Довечера ще се видим.

На обяд изтегли всичките си спестявани, завещани от починалите му родители.
Подаде молба за прехвърляне в Ректората и преди да изчака отговор от две седмици, потегли с нощния полет за Токио.
Завърши психиатрия в Токийския и едва миналата година се прибра в Сеул.

Казват, че само злото може да те дамгоса. А благодарение на Джи Йонг, той осъзна, че е осакатен.
Връщане назад нямаше.

В четири следобед сградата на градската библиотека изглеждаше оживена. Пред десетината широки стъпала пред арката й се разхождаха група деца в училищна униформа. Няколко просяка подпрени на носещите колони. И други – тийнейджъри с обеци и прически тип ‘’кейпопър и много лак’’. Беше попадал само на откъслечна информация и сега се чувстваше едновременно нервен и възбуден. Подпря се встрани от вратата, на стената гледаща към киното и извади кутията си с цигари. На огромното пано над киното проблясваше рекламата на последния филм. ‘’Само тази вечер – ТРАНСФОРМЪРС III’’.
Не чака дълго.
До него се подпря млад мъж с рядка брада и някакво кожено яке, протрито на ръкавите. Огледа го с ъгъла на окото си зад тъмните очила и остана разочарован.
- Момче или момиче? – попита го носово непознатия.
- Моля?!
- Момче или момиче да ти изпратя? – повтори търпеливо въпроса си мъжа, загледан в него.
Той преглътна и отговори, колкото се може по-нехайно:
- Момче.
- Имам един рус на седемнайсет. Плащане сега. Ето там – Той посочи обществената тоалетна. – Кабина номер две. След пет минути. Съгласен.
Плати веднага, изпитал усещането, че го наблюдават. Какво ли щеше да му коства този да извика на полицията, но някак без мисъл влезе в тоалетната и влезе в средната кабинка. 
Не чака много. 
Русата курва дойде точно след пет минути, но увереността му бе изчезнала, оставяйки след себе си горчилката на грозното му щение. Даде нещо като бакшиш на момчето, което го изгледа недоумяващо, но не попита защо клиента му си е променил решението. 

На път за вкъщи имаше чувството, че всеки го зяпа осъдително, сякаш  знаеха, че си е заплатил за секс с момче.

На път за вкъщи осъзна, че нямаше значение как хората бяха дали име на злото. Достатъчно бе да го нарече той с негово собствено име.

__________

Застреля го от упор.
Очите на господин Шинг се окръглиха от почуда, щом видяха как от сенките на мрачната учителска стая изплува лицето му. 
Умря след няколко секунди, познал убиеца си.
Докато оформяше сцената, както си я представяше мислено, отбеляза, че жертвата му е много кротка. Бездиханна. Прекалено отпусната, като кофа, напълнена с месо.
Пляк. Пляк.
И месото се наместваше сред карантията от вмирисани черва и кръв.
Следващият път жертвата щеше да пищи, да се гърчи и да се опитва да избяга.
Следващият път щеше да изкара сърцето й, докато още диша…
Усмихна се, когато видя резултата след по-малко от час.
Господин Шинг седеше кървав на стола си зад бюрото. В краката му бяха изсипани червата, които висяха като чорапи на простир, захванати от вътрешните мускули. На бюрото пред оцъклените му очи бе отворен учебник по философия, а на страниците му бе оставен отрязания му пенис. Едно кърваво парче мускул, което патоанатомите щяха да изследват.
Предвкусваше какво щяха да кажат психиатрите за него, изготвяйки профила му.
Че е сексуално неориентиран.
Деградирал.
Може би умствено изостанал.
Най-вероятно шизофреник.

Имаше цялото време на света, за да им докаже в каква дълбока грешка са.
Все пак това беше само началото…

 

Следва продължение…

Share this post


Link to post
Share on other sites

Еее и ние хейтърите душа носим... :'( Не е лесно да си лошко и да те сочат с пръст! :D

Радвам се, че се появи тука с ново произведение! Сигурен съм, че е добре написано, но колкото и да е хубаво шоунен-ай както мисля, че съм ви казвал ми е просто непоносимо по обясними причини. Затова ще си чакам следващата тематика, но доколкото знам тука има почитатели на жанра предвид колко критики отнесох в една конкретна тема дето похейтих малко за спорта.. :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ех, Рейзър, знаеш с каква върла яои- фенка си имаш работа!!!  :28558: Споко,в момента пиша последното, което пуснах тук и чака последната си глава... Не е яои.  :icon_sunny:

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ще чакалим начи! Вклювай се и при анимемцата, че сега е криза... :D Айде стига съм спамил, оставам мегдана на читателите. :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Трагедията и драмата са по-силните нюанси, отколкото комедията. По-наситени са и по-осезаеми за всеки човек. Именно това, че всеки от нас е изпитвал болка и тъга ни прави по-съпричастни към ставащото в проекта. Някои хора не могат да понесат това да се поставят на мястото на героите, защото обрисуваш случващото се прекалено реалистично. Това не значи, че бъркаш някъде. Просто всеки тр да чете това, което му е на сърце.

Винаги когато поискаш, може да ми драснеш ред ;)

Липсваха ми емоциите около твоите проекти. Дори съм позабравила колко откровена би могла да бъдеш, изразявайки желанията на героите си. Ще се посъбудят сетивата ми след някой друг пост. Благодаря за първа глава :*

Уоу, тука вече работата става дебела. Този пич от миналото мн леко се отърва. Колкото и да е незлоблив човек, при такива последствия, едва ли ще остави нещата така. Не можах да вдяна кой беше другия участник, този завършил психиатрия, но ще ми е интересно да видя, ще има ли последствия за насилника и каква е станала жертвата му.

**************

Хаха, Razzormaw, то хейтът при пишещите е нещо дето трябва да го видиш. Като се почне от това, че може да те нахейтят за жанра, че не им бил сред любимите, или за героя, че бил обущар, а не нещо по-модерно като мърчандайзер/още се чудя какво значи тази дума/. Мине се през това, че не си центрирал текста както на тях им се иска, ползвал си дума, която не понасят, краят не бил какъвто очаквали, идеята ти била плоска като теб самия. Аз искрено се забавлявам с хейта и се чудя на подобни мрънкащи същества. На тях сигурно и Господ не мож' им угоди, та коя съм аз, че изобщо да опитвам :)


***Черил, аз се чудя кое довършваш? Светни ме, да не си умра в чудене :Д

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Create New...