Jump to content

Recommended Posts

ПРОЛОГ


 


Дядо й – този куц и хилав фанатик, но тъй строг и жесток - винаги бе обичал да казва, че материалното и духовното наследство в семейството, се предава единствено и само от баща на първороден син.


Всеки път, когато се завърнеше от поредното от многото си самотни и непонятни за никому пътешествия и дестинации, нуждата за които оправдаваше със своята саможива и авантюристична природа, която пък бил наследил от своя дядо, в чиито вени течала индианска кръв, той се прибираше с куп екзотични подаръци и истории за разказване.


С големи, отмерени крачки, следван от ритмичното удряне на бастуна си, той достигаше до семейната библиотека с неочаквана за човек в неговото състояние бързина, настаняваше се на любимият си кафяв фотьойл, подпирайки бастуна си от едната му страна, след което внимателно изваждаше от джоба на сакото си кутия с пури, запалваше една и безцеремонно издишваше бели кълба дим, пренебрегвайки забраните на жена си – нейната баба - напомняйки й на стар и изнемощял дракон, който обаче не бе забравил как да бълва огън.


Мисълта, че семейната библиотека бе и нейното любимо място, където да пилее времето си, дразнеше детската й, все още невинна по това време душа, която макар и неопитна, умееше да усеща злото – а дядо й не бе добър човек.


Ала въпреки явната й за всички любов към книгите, те никога не присъстваха сред подаръците, които той носеше за нея, защото тя не бе първородният син на баща си, а първородната дъщеря на майка си, която бе имала нещастието да роди първо нея, и която по някаква трагична случайност, се бе оказала склонна към самоубийство, а дядо й мразеше самоубийците – за него те бяха грешници; налудничави и слабохарактерни хора, а тя неосъзнато, дълбоко в себе си подкрепяше твърдението му, но лоялността и любовта, които едно дете изпитваше към майка си, бяха далеч по-силни.


И докато книгите и редките, антични предмети и сувенири бяха предназначени за ръцете на брат й, тя получаваше бижута, парфюми и огледала в красиви рамки, които в тази крехка възраст не й разказваха за ничия невероятна, щастлива или тъжна история; които не й служеха за нищо, освен за бездушни украшения, които да нареди по стените и мебелировката на стаята си.


И колкото и да й беше неприятно присъствието му, тя трябваше да се примири с него,  не само от добро възпитание, но и защото колкото и да го ненавиждаше, изпитваше неприкрито любопитство към онова, което имаше да каже. Тя се задоволяваше само с другата половина от подаръците му, а именно чудатите му истории за други култури и светове, които излизаха директно изпод побелелите му, рошави мустаци, напоени с дим и уиски. А понякога, когато бе поел достатъчно от отровната, жълтеникава течност, той дори бе склонен да разказва за участието си във войната с най-големи подробности, жестикулирайки френетично и възторжено, сякаш все още бе насред бойното поле. 


Той започваше с описания за работата и задачите, за които е държал отговорност първите няколко седмици, и обичаше да завършва с имената на хората, приятели и неприятелите, които бе срещнал, а много от тях по-късно и гледал как умират, като умишлено или не, описваше начините, по които са загинали твърде красноречиво. И въпреки че я проклинаше повече, отколкото я възхваляваше, тя знаеше, че дядо й, като всички мъже, обичаше войната, включително и най-кървавите и гротески страни от нея; защо иначе би говорил толкова често за нея? Бог, Дявола, Хитлер и Наполеон. Всички войни са започнати от мъже, скъпа, добри или лоши, запомни това, и никога не вярвай на мъж, който твърди, че предпочита мир и спокойствие, обичаше да казва баба й.


Ала обикновено клетият й дядо не успяваше да стигне до тази последна част, пълна с насилие и кръв, тъй като баща й твърде често успяваше да се присъедини навреме, смъмряйки го тихомълком, а нея и брат й изпращаше обратно по стаите им. След това сядаше срещу него и двамата прекарваха остатъка от нощта в разговори, които по-скоро приличаха на призрачни шепоти. И всеки път те се развиваха по един и същ начин.


Баща й безуспешно се опитваше да убеди своя старец, че е крайно време да спре с всички тези разкази и анекдоти за войната, живота и смъртта, които не бяха подходящи за деца.


Ала дядо й бе жив дявол и знаеше как да предразполага хората – възползваше се от преумората му, породена от нестихващата работа, предлагаше му една от своите скъпи пури, наливаше му чаша уиски, въпреки че знаеше, че синът му имаше проблеми с алкохола и се опитваше да го откаже, а след това му задаваше решаващият въпрос, намекващ дали най-накрая бе превъзмогнал смъртта на недостойната й майка. А баща й, носещ вината за смъртта на бившата си жена, която бе решил да изостави и замени с друга едва две години след раждането на първото им дете, рядко се колебаеше и имаше волята да откаже на това, което му се предлагаше, а именно – отдушник за вината му в лицето както на кристалната чаша пълна с кехлибарена течност, така й в лицето на своя старец, от чието мнение и одобрение неосъзнато и сляпо се интересуваше.


Тя знаеше за всичко това, защото никога действително не се връщаше обратно в стаята си.  Бе превърнала подслушването в свое второ хоби. Първоначално мислейки си, че така ще може да чуе повече за гротеските разкази свързани с войната, към които не осъзнаваше защо изпитва талкова голямо привличане – тя мразеше насилието – ала когато в онзи ден тя неволно научи неща, за които не биваше да знае и за които не подозираше, едно сред които и тайната омраза, която дядо й таеше към майка й, която пък провокира нейната към него, тя започна съвсем целенасочено да се промъква иззад ъглите и стените, в опит да научи поредната тайна, която вместо да я шокира и накърни, й даваше чувство на сигурност и сила, сякаш държеше скрита карта под ръкава си, за която никой не подозираше.


Докато един ден баба й – нейният пример за подражание и майката, която никога не бе имала – не я хвана. Този момент даде изява на първата й истинска лъжа - нищо общо с онези малките, невинни, благородни лъжи, за които не се притесняваше, дори и да бъдат разкрити – която пък даде началото на безкрайният кръговрат от други, по-умели такива, с които щеше да си служи за в бъдеще.


-          Какво правиш тук, скъпа? Защо не спиш? – Изричайки тези думи, без да губи време в очакване на отговор, тя улови малката й ръка в своята, чиято мекота и до днес помнеше, а тогава винаги я изненадваше, защото никога не й убягваше, че баба й работеше и се грижеше за цялата къща едновременно, и въпреки това магически успяваше да запази своята женственост.


-          Надявах се, че ще мога да чуя повече от историите на дядо. Те са толкова по-интересни от всички тези огледала и от цялата тази козметика, които ми подарява.


-          Сега може и да не виждаш смисъл и приложение в тях, скъпа моя, но когато пораснеш те ще бъдат единственото ти и най-важно оръжие.


-          Оръжие срещу какво, бабо?


Ала всичко, което получи в отговор, бе нежната усмивка и трапчинките, които украсиха лицето й, и за които винаги й бе завиждала. Тя не знаеше и не можеше да проумее как толкова феерично същество като нея, можеше да обича и съжителства с човек като дядо й. Ала баба й бе жена изпълнена с мистерии. Тя вероятно никога нямаше да си обясни това, така както никога нямаше да разбере защо изпитваше нуждата винаги да държи близо до себе си тамян.


Същият този натрапчив мирис, който сега, две години по-късно, я обгръщаше от всички страни, докато слушаше заучените, неразбираеми за нея думи на свещеника.


Тя бе забила очи в земята, не смееща да погледне нито към ковчега, в който се намираше вече мъртвият й дядо, чиято смърт бе провокирана от рак - предизвикан от същата тази любов, която той таеше към пурите и цигарите – нито към който и да било от роднините си, от страх, че някой от тях може да прозре нейното безразличие и липса на тъга в тях. Докато внезапно винаги нежният глас на баба й не я извади от мислите й, а хладната й, слаба ръка, не пое нейната, пускайки в дланта й нещо метално, гладко и студено. Тя погледна в очите й, в които не видя нито една сълза, нещо, което я озадачи, но тъй като всички останали винаги й даваха славата на най-силната, горда и смела жена, която някога са познавали, тя реши, че липсата, или по-скоро прикритието на явни следи за тъгата й, бе именно резултат от тези й качества.


Затова тя бързо измести настрана тези размътващи за момент съзнанието й мисли, и върна поглед към сребърния медальона в ръката си, повдигайки въпросително вежда.


-          Поредната находка на дядо ти от последното му пътуване. Искаше да ти го подари, но така и не успя. - Тя не знаеше как да реагира в този момент, дали беше уместно да благодари или не. Затова просто замълча и посегна да отвори медальона.


Дядо й можеше и да не бе добър човек, но тя не можеше да отрече, че той винаги успяваше в това да предизвика любопитството й, дори когато бе на път да бъде заровен на метри под земята. Може би това бе у него, което привличаше човек като баба й.


Когато го отвори, със същото внимание, с което разгръщаше нова книга, с изненада установи, че това не бе нищо повече от поредното огледало, само по-миниатюрна версия. Тя сподави и преглътна напиращата в нея въздишка на разочарование.


-          За какво ми е?


-          За да се оглеждаш и търсиш, разбира се, глупачето ми.


-          Да се оглеждам за какво?


-          Тук има дяволи, дете мое.


-          Дяволи в църква?


-          Дяволи има навсякъде, ако знаеш как и къде да гледаш.


Тя не каза нищо повече и прибра медальона в джоба на черното си палто, докато гледаше как изнасят ковчега. Думите на баба й я бяха объркали до толкова, че дори докато заравяха ковчега на дядо й, тя не спря да мисли и разсъждава върху тях дори за секунда, чудейки се дали зад тях наистина имаше някакъв смисъл, или бяха просто думите на една жена, загубила разума си от мъка по загубения близък човек.


Тя никога не бе виждала баба си в такава светлина; за нея тя бе мило и деликатно същество, което пръскаше светлина където и да отидеше, контрастирайки напълно с циничната природа на съпруга си.


Ала това, което й каза, не бе нищо, в сравнение с онова, което чу да се изплъзва измежду бледите й устни по-късно, когато церемонията свърши, и всички си взеха последно сбогом с остроумния, екстравагантен старец.


-          Скъпа, не намираш ли за странно, че навън пече слънце, ала припръсква дъжд? – Тя не знаеше защо, но при тези нейни думи в съзнанието й се появи историята за женитбата на баба й и дядо й, за която тя обичаше да слуша като малка. Бе й разказвана толкова често, че помнеше и най-малката подробност. Затова не й бе трудно инстинктивно да направи паралел с днешния ден и този по времето на сватбата им, когато времето навън е било същото като това днес - в пълно противоречие със себе си, разваляйки тържествената прическа на тогава младата й баба.


-          Какво имаш предвид? – Бе единственото, което посмя да каже, незнаеща какво точно цели тя с този внезапен въпрос, нито какво се очаква от нея за правилно да отговори.


          -          Само това, че когато аз и дядо ти се оженихме, навън времето бе същото. – В този момент тя се наведе към нея, постави ръка около раменете й, и прошепна в ухото й думите, с които щеше да я запомни и свързва завинаги. – Това е така, защото церемонията за погребението на съпруга й, е истинската сватба на една булка.


Тя остана вцепенена в продължение на една минута, вихрушка от нови, преплетени чувства обгръщаща сърцето й, неподозираща колко много тези думи щяха да променят светогледа й, нито колко права щеше да се окаже баба й един ден, чиято фигурата влезе в очакващата я кола с типичните за нея грациозност и спокойствие, сякаш се връщаше не от погребение, а от чаено парти.


Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Явно проект в процес на писане. Радвам се, че има нов пишещ във форума. Ще продължа да следя и следващите постове, за да добия по-цялостни впечатления преди да коментирам. Желая спорно писане :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Обещаващо :) Силна атмосфера :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Нали :). Ами аз мога да кажа само едно : браво 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Различно е от предишните ти неща. Радвам се, че си оставила назад темата за вампирите, поне за момента.  Главната ти героиня е различна от другите, които си писала. Изглежда ми малко по - сдържана, може би наивна. Баба й е зловеща. Определено не ми харесва. То като цяло има нещо зловещо, но там му е чара. Както се казали по - горе. Атмосферата. 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Само аз ли чакам продължението  :dunno:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×