Jump to content

Recommended Posts

Реших да си направя една обща тема за стихотворенията защото в повечето форуми, в които съм била темите бяха отделни и така бях свикнала, но виждам, че тук са много пръснати и ще изглежда по - прибрано, ако са на едно място. Не можах да открия бутон, от който да изтрия вече ненужните, но предполагам, че те ще отидат назад и няма да правят впечатление на никого или модераторите ще ги изчистят. 
 

i.

Дантелени завеси.

 

Повлича те бездната, 

а блясъкът от светлината,

заглушава поредната

мисъл за делата, 

които е трябвало

да свършиш със  желание,

но застигнат от истини

и обладан от отрицание,

си свил себе си

в розово листче,

забравил си

всичко и странно безличен,

обхванал си себе си

във въздушни длани и

носиш се облачно

и подминаваш закани.

Но днес е нощта,

в която се спираш,

поглеждаш във себе си,

духа си събираш

и осъзнаваш единствено

– болка няма – 

а това ти се стори

като поредна покана,

да продължиш да рееш

поглед сред дантелени завеси,

да  дишаш безсмислено,

да не знаеш къде си,

да искаш единствено,

а нищо да не правиш,

да не вярваш на никого

и всеки да газиш. 

*

А беше различно и някъде там, 

ти знаеш,

че всъщност си толкова сам

и

трудно преглъщаш

истина пряма,

че

няма приятели,

приятели няма.

*

И всичко добро, 

което си някога правил,

се връща на прага ти, 

така неподправено, 

изпъва се на пръсти, 

през сълзи се смее:

– „ животът е за хитрите, само те живеят”.

 



 



 
 

ii.

Лично падение.

 

Застанал си сам

на ръба на хлъзгав 

път, 

в замяна на обич, 

изгубил си време. 

Дните повтарят

своя кръг,

завъртат се бавно,

превръщат се в бреме.

Годните бягат

и търсят врагът,

в огледалото мръсно,

в зацапан оттенък.

С времето взел

ти е всеки страхът

и ти си пречупен,

самотен и беден.

Бездушно те гледа

отдолу градът,

очаква безмълвно,

накъде ще поемеш?

Всички приятели с теб

стигнали върхът,

пропускат обаждания,

за тях си пореден.

Оставен бездушен,

оглозган и тъп,

не можеш плътта си

отново да срежеш.

Оттегля се бавно дори и страхът,

оставя те в сянката -

на лично падение.

 

iii.

Тежък.

 

Бях твърде тежък,

за да бъда влачен.

Моята любима не 

успя да разбере.

Нейната вяра 

ме отведе до водата,

в която бавно я 

оставих да умре. 

 

Бях твърде тежък, 

за да бъда влачен. 

Любовта ми бе

бетонирано поле. 

Любовта ми 

бе метална каишка, с

която я обвих и 

прекърших я на две. 

 

Бях твърде тежък, 

за да бъда влачен.

Моята омраза бе 

разцъфнало поле. 

Моята омраза бе

алена усмивка.

Моята омраза бе 

алени ръце.

 

Бях твърде тежък, 

за да бъда влачен. 

Моят ковчег бе от тъмно дърво.

Моят гроб бе в края и в ъгъла.

Моето име бе помен от зло. 

 

 

iv.

 

Кутии.

 

Нощ е

и странна

и студена.

Но ти бъди ми

спътник.

Нека водя

те до сутринта.

 

Срещна ме - безумно

отклонение – за благодарност

ще ти покажа нова,

хубава страна.

 

 

*

 

В нея всички сме чудати,

пластмасови

кутийки,

с различни размери,

с различни лица.

 

Побрали сме в себе си

купища хорски усмивки,

параван от изгубени,

мъртви сърца.

 

*

Тук всички сме използвани

и полунови,

има петна

по наще страни.

Но сме щастливи,

дори и отваряни,

били сме нечии,

стига, нали?

 

*

Ние сме кръг

от всеобщо разбиране

от тишина,

от пъстър звук.

Не живеем дълго,

света не разбира

борбата на онези,

които губят в името на

някой друг.

 

*

 

Ние сме,

вие сте

весели, пластмасови

кутийки,

до една

събрали много от онова,

което някой прилежно

е обгърнал във хартийки,

и е изхвърлил

също толкова прилежно

след това.

 

v.

Чуваш ли?

 

Крещя. Чуваш ли?

Не можеш ли? Защо?

Крещя. И моля се.

И питам се. 

Къде сгреших и 

със какво?

 

Нима не можех 

да прочитам

по лицето ти

и самотата ти,

и твоите беди.

Нима не можех да

те чувствам със сърцето си?

Нима не бях достатъчно добра кажи?

 

Нима не гонех онези твои страшни 

сънища, измъчващи душата ти

в нощите на суета? 

Нима не откривах за тебе пътища, 

когато изход нямаше и ти 

потъваше във самота?

 

Нима не долавях твоите викове, 

когато от устата ти 

не излизаше и звук?

Нима не бях жена в онези 

мигове, в които

ти застиваше и искаше

да бъдеш друг?

 

Нима не се превръщах в твоя сянка,

когато страдаше и не умееше

да вдигаш своята глава..

Нима не бях единствена

и твоя, 

нима не бях най – важната жена?

 

***

 

Крещя. Чуваш ли?

Не можеш ли? Защо?

Когато ти крещеше – аз

бях там, 

спях до твоето легло.

 

Когато ти крещеше аз

умирах, но усмихвах се

за да ти дам кураж. 

 

Когато ти крещеше  - въздуха си спирах, 

но оставах и притисках те, будувах 

нощ след нощ. 

 

***

 

Крещя. Чуваш ли?

Не можеш ли? Защо?

 

Крещя на ум. 

Крещя в надежда.

Крещя в името на 

онова, 

което имахме, 

което пазехме, 

което бе най – ценно на света.

 

Крещя защото

в любовта се колебая?

Крещя защото 

срещнах друга, 

нова, 

по – хубава любов.

Крещя защото 

усещам, че ме губиш.

Крещя ти ясно.

Крещя защото все още влюбена

съм в теб, любов...

 

***

Но ти не чуваш..

Той 

слуша.. 

Друг слуша.. 

vi.

Завещание.

 

Имам спомени, които да продам, 

като дрехи,

вехти и 

ненужни. 

 

И зная думи, с които да предам, 

всички, 

и близки, 

и чужди. 

 

В джоба си нося две златни пари. 

С тях да платя на лодкаря. 

 

За да може,

в онзи уречен час, 

надалеч от този свят 

да ме откара. 

 

Безсрамно купих 

от часовника стар, 

време, 

в което да ме има. 

 

Знаех, 

че не си готова ти, 

за деня във който ще замина. 

 

Подредих живота си

във свое 

собствено присъствие, 

планувайки

отсъствието хладно.

 

Исках единствено,

когато завали, за 

мене да ти бъде жално. 

 

Но когато слънцето изгрее, 

освети лицето ти 

и се усмихне, 

забрави веднага

за скръбта си, 

погледни го, 

в отговор 

му се усмихвай. 

 

Животът е единствено 

за живите, 

панаир неловък на лъжата. 

 

За мъртвите остава малко време, 

онова,

в което плачат небесата. 

vii.

Помниш ли?

 

Помниш ли нашето време?

Помниш ли наще мечти?

Помниш ли дните, в които, 

имахме само сълзи. 

 

Помниш ли дългите нощи?

Помниш ли тихия стон?

Онзи, 

който все още докосваш, 

в търсене сляпо – на дом.

 

Помниш ли как се притисна, 

стискайки мойта ръка?

Помниш ли колко поиска, когато

предаде света.  

 

Помниш ли колко самотно, 

остана небето без теб?

Помниш ли колко ми коства - 

да остана и бъда човек. 


 
viii.
Днес.
 
Днес няма да планирам живота си. 
Днес ще го живея. 

И няма просто да мисля за теб… 

Днес ще пропътувам цялото онова разстояние, за да ти се усмихна, за да застана пред теб и себе си, за да ти кажа, за да го чуеш, за да го знаеш.

Днес няма да скрия тъгата си от погледа ти. 

Днес ще застана и ще ти дам възможност да ме нараниш, а ти ще решиш дали ще го направиш.

Днес няма да бъда безчувствена. 

Днес ще плача на всяка песен, на всяка история, на всеки прочетен стих, на всеки уловен спомен.

Днес няма да опитвам да бъда образа в счупеното огледало. 

Днес ще бъда онова, което ми се иска да стана след време. 

Днес ще изляза на дъжда. Няма да побързам да се скрия под чадъра си. 

Днес ще се вгледам в лицето на всеки, който подмина на улицата. Днес ще се опитам да разгадая живота му. 

Днес няма да бързам. Днес ще чуя какво се случва с теб. Днес ще те изслушам.

Днес няма да те пренебрегна. Днес ще си взема почивка и ще помълча с теб, ако това е от което се нуждаеш. 

Днес няма да изляза навън, за да се забавлявам с непознати. Днес ще остана у дома, за да бъдем заедно.

Днес няма да избързам да се скарам с теб, за да се скрия в себе си. 

Днес ще ти кажа – прости ми… искам да ти разкажа за деня си, искам да чуеш как се чувствам..

Днес няма да те нараня. 

Днес ще ти кажа – обичам те… липсваш ми, радвам се, че те има..

Днес няма да се мръщя. 

Днес ще ти се усмихвам, ще те съзерцавам и ще благодаря на бога, че те познавам, че си добре, че си на крачка от мен, че мога да те докосна..

Днес нищо няма да бъде сложно както вчера.

Днес ще пусна страховете, омразата, демоните ... днес ще живея за теб и твоето щастие, за теб и онова, което искаш да ми кажеш, разкажеш, споделиш..

Днес няма да мисля за целия свят, днес няма да го спася. 

Днес ще разсъждавам само и единствено над мен, теб и простичките неща. 

Днес няма да се смея по сигнал, за да скрия, за да бъда силна. 

Днес ще плача, ще тъгувам, ще бъда себе си. 

Днес няма да се страхувам от загуба. 

Днес ще изгубя маските си, ще сваля дрехите на отминалите дни и ще ти дам възможността да ме видиш. 

Днес ще бъде както никога до сега. 

Днес няма да планирам живота си. 

Днес ще го живея…

viiii.

Недей да обичаш.

 

Недей да обичаш. 

Обичат онези, които имат време за губене,

живот за губене,

мечти за губене.

Недей да обичаш.

Недей да обичаш колата, която караш сякаш от векове, 

която познаваш,

чиито белези си нанасял.

Колата, в която за първи път си се качил,

която те е научила

на отговорност. 

Недей да обичаш, за да можеш да замениш.

Недей да обичаш.

Не обичай дома, който си създал,

в който сa най – щастливите ти мигове,

зад стените на който си плакал,

под покрива, в който си споделял, 

пред прозореца пред който си стоял – в усмивка или сълза, радост или мъка. 

Недей да обичаш тази къща,

този дом,

тези стени,

този цвят, 

този мирис. 

Недей да обичаш, за да можеш лесно да си тръгнеш,

за да затвориш вратата,

за да вървиш напред.

Недей да обичаш. 

Недей да обичаш този стол, 

тази маса,

тази чаша, 

този лист хартия,

този звук от трептящи листа,

тази ваза и паяжината в ъгъла. 

Недей да обичаш, за да забравяш лесно,

за да смениш всичко с друго.

Недей да обичаш.

Недей да обичаш онези, в чиито очи гледаш,

онези пред които си плакал,

онези на чието рамо си скланял глава, 

онези на които си вярвал. 

Недей да обичаш. 

Онези, които се променят, 

онези, които вехнат,

онези, които си тръгват,

онези които избледняват.

Недей да обичаш, за да няма болка,

мъка,

разочарование, 

път за никъде.

Недей да обичаш.

Недей да обичаш тези хора,

най – ценните,

най -милите,

най – важните. 

Недей да обичаш.

х.

Причастие.

 

Моят страх е самотно причастие,

държи езика си в твойта уста.

Нямаме време да бъдем обичани.

Ние не търсим това!

 

Бродим,

скъсяваме живота си.

С мисъл единствена,

с мисъл една.

Не ще

спрем, което започнахме.

Ние убихме страха!

 

Искаме,

вярваме силно.

Чакаме с търпение мига,

в който наказваме всеки

неискрен,

вдигнал срещу ни ръка.

 

 

Моят страх е самотно причастие,

държи езика си в твойта уста.

Не губя време нито в отричане,

нито в мисли по онова,

което

никога не съм имала,

което

не ще имам и сега.

 

 

Искам,

вярвам силно,

но кажи,

ще успея ли да дочакам мига?

В който ще позлатя онази истина.

Истината,

за която съм готова да умра.

 

Моят страх е молитва към Бога,

който отдръпна от мене ръка.

Няма време за вяра и безверие,

няма време за безполезни неща.

 

Искаш,

вярваш силно.

Погледни в очите ми,

решени са, нали?

Те са сигурни в едно единствено,

в онова, в което сигурен си ти.

 

Ще вкопча пръсти в теб и в себе си,

в онова, което ще бъдем, в

онова, което сме били.

Ще сложа край на дните окъсани,

ще сложа край на твойте сълзи.

 

Имам мечтите си, чуваш ли?

Имам най – важното – свойта душа.

Не ще може нищо и никога,

да я пороби,

да изтръгне,

да убие

чувството за свобода.

 

Щом съм тук,

щом съм жива,

щом дишам.

Щом държа още твойта ръка.

На две не се делим за нищо.

Пред нас се прекланя света.

xi.

Онова, което.

 

Вглеждам се в лицето ти отново,

защото искам пак да се усмихнеш.

И знам че ти ще го направиш,

макар и да

ти коства всичко.

И дори усмивката, с която се залъгваш,

да не достига погледа ти днес,

до утре

има време.

Ще дам на всеки алчен всичко, което

от теб решил е да го вземе.

Онова, което някой е отнел,

онова, което е отказал да ти върне.

Ще бъде чиста загуба на време, ако

назад опитваш да го върнеш.

Каквото е загубено веднъж,

безсмислено е за ръцете вече.

И не би могло да бъде друго, Съдбата

не нарежда,

нито пречи.

Тя не определя,

нито мами,

но остава винаги виновна.

Истината грозна,

носи тежест твърде

неудобна.

Остави онези спомени да те тлеят, те

са онова, което те създава.

Претворява цялото ти бреме

и на теб го подарява.

Но не е слабост болката,

която ти изпитваш вече.

Тя е силата, която те изпълва щом припомниш си,

че имаш някой, макар и толкова далече.

xii.

Никога.

 

Не съм те обичала – никога,

никога,

никога,

чуваш ли?

И няма да обикна, защото

заставаш пред и ми казваш - „прощавам ти“.

 

За мене отдавна е мъртво всичко, в

което съм вярвала някога.

И нищо и никой не може да върне, онова,

което съм имала.

 

Превърнах се в нещо,

което да мразя,

но

не, не съм го планирала.

 

Не планираш смъртта си,

над тебе залязва, точно

когато си бил най – добър.

 

Но най – добрите се раждат

най – мъртви,

живота си бавно живеят.

От смъртта се страхуват, на гордост

робуват и мъчно, и тягостно тлеят.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
xiii.

 

Мое единствено призвание

- още дълго ли ще продължаваш да живееш?

Крачещо само по улиците на града,

преминаващо незабелязано покрай бързите таксита.

 

Когато най – силно аз искам да те спра,

тогава най – силно на теб ти се скита.

И отлиташ свободно в пороя над града,

за да танцуваш в сянката

от болката на някой скитник.

 

Предизвикваш нощта, за да видиш деня,

играеш си с мен без почивка.

И ме караш всяка вечер да усещам онова,

което всеки, в този град,

дълбоко е изпитал.


 

Но мое единствено, загниващо призвание

– един ден от теб аз ще се наситя, 

градът е студен, 

такситата празни,

а мен ме няма сред звездите.

 


Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Винаги те е бивало в поезията. Сега остава и да ни зарадваш с нещо ново от прозата.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×