Jump to content

Recommended Posts

Под хипноза винаги говореше за себе си в трето лице. Изживяваше се като наблюдател, а не пряк участник в събитията. Честно казано това го плашеше. Тази особеност на разказите й, му внушаваше, че това младо момиче се е отказало да живее. То наблюдава. Наблюдава живота, хората , чувствата си. Разказите й приличаха на сянка, призрак, който има отчаяна нужда да се покаже.......Възможно е колегите да му опонират, но да съзерцаваш парче шоколад и да го вкусиш са две различни неща. Толкова различни, че само едното носи наслада..
От друга страна с нетърпение очакваше новият й разказ. Толкова живо усещаше емоциите, който момичето си е забранило да изпитва,че те отекваха в него, добиваха плътност и заживяваха на ново някъде дълбоко в душата му. Какво ли би станало, ако той самия се подложеше на хипноза? Колко ли му беше повлияла тя?
Преди да започне да говори лека усмивка се появи на лицето й - усмивката й означаваше толкова много различни неща и едва ли слиза от лицето й. Усмивката й - това беше енигма по-голяма от нея самата.
Отново равният глас :

„ Колебаеше се.При нея винаги простичките думи най-ясно описваха чувствата й, те струваха повече от стотиците изречения с който можеше да се опишат емоциите й. Колебаеше се - колко противоречие, наслагвани потиснати желания и страхове събираха тези две думи! Колебаеше се , не желаеше и не можеше да се изправи пред себе си. Беше й невъзможно да стой далеч от него, мразеше се, мразеше слабостта си, чувстваше се жалка. Искаше да избяга, но самата мисъл, че ако пропусне тази възможност може би месеци няма да го види й причиняваше непоносима болка. Болка, съизмерима само с онази, когато го вижда, но той беше потребност.
Той, тя, в сбърканият й свят те бяха едно, бяха се вплели, а реално нямаха нищо общо. Чувствата й бяха тайна, а от друга страна не можеше да си представи себе си без тази любов.
Любов, която се опита да отрови, да натрупа огорчение........“
Замълча за миг. Той имаше чувството, че дори под хипноза тя преценяваше кое да каже и кое да запази за себе си. Орязваше цели пасажи от историите си, а кой знае може би и от нея самата?
„Все пак отиде. истинска ледена кралица. Толкова притеснена, но този път излъчваше някаква враждебност, самовглъбеност и изолираност. Около себе си той беше събрал кръг от хора, слушаха го внимателно,а той (горкия) излъчваше някаква странна смесица от смущение и увереност - Отново се усмихна, широко и нежно - В това отношение двамата си приличаха и той беше изтъкан от отявлени противоречия. Уплашеното момче и суровия мъж водеха постоянна борба в него, в поведението и действията му.

Тя застана малко в страни от кръга и все пак бе в кръга, съсредоточи се в думите му. Той винаги успяваше да я потопи в разказите си и то до толкова, че да забрави за него и за чувствата си. Възхищаваше му се, гордееше се с него и му беше бясна. Той не оценяваше адекватно себе си. Не съзнаваше колко е добър и това беше на път да я побърка от яд. Искаше да му крещи, да го раздруса, искаше да му помогне. Съмненията му не оставаха скрити за нейните жадни , всепоглъщащи очи. Тези съмнения отекваха болезнено в нея, поредната болка, поредното желание да закриля и пази.А той беше добър, дяволски добър, превъзхождаше я, превъзхождаше много от всепризнатите умове на страната. Той беше изключителен, а не си вярваше. Искаше, отчаяно искаше да му изкрещи.
Омагьосана от думите му се бе зареяла в картините който описва, усети настойчив поглед, вдигна очи и не забеляза никой да я гледа. Той се беше смутил, леко се беше изчервил, погледите им се срещнаха. Сърцето й слезна в петите, изпъна се като струна, но лицето й омекна. Сянка на ревност се появи, коя ли от слушателките му го смути така?
Много от жените бяха привлечени от него. Някой го криеха, други нападателно и нахално го показваха, но коя ли привличаше него?
През годините беше усещала на два пъти силното му влечение - женска интуиция - но сега, не разбра коя го смути .
Стената беше толкова здрава, че и да иска не можеше да я събори. Мисълта, вербалните й способности,цялото й същество беше зад нея.
Получи се много ужасяващ диалог, имаше нужда от спасител, да се изпари от там.
Божичко колко сковани бяха и двамата! Разговор по-принуда и по-желание, вечното противоречие, което ги тормози.
-Ще останеш ли на вечерята?
- Не, мястото ми не е там
Направи ядна физиономия
-Това са глупости
-Възможно е, но твърдо вярвам в това и не обичам да се натрапвам.
-Отново твоите глупави странности . Понякога не те разбирам.
- Ти така и не опита.
Повикаха го и той не успя да каже нищо повече, а може би избяга от не особено удобния и приятен разговор. Поне в последното си изречение беше смела, вярно отново спести същественото : въпреки отчаяните си опити така и не успя да го разбере, той самият не й даде тази възможност. А някога я търсеше отчаяно.
Обърна гръб на залата и тръгна с уверена и бодра крачка. Мига в който стъпи на ескалатора се усмихна широко

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Докато четях в главата ми изникна следния въпрос : Дали той наистина е толкова добър, колко тя го вижда? Дали наистина е толкова неспособен да види, какво представлява или е наясно с възможностите си, а тя ги надценява? И не е ли тя всъщност онази, която е толкова ярка, но не си позволява да изпъкне и обрисува себе си у някой, който може би бегло прилича не нея?

 

Нямам търпение да разбера. :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ако толкова много го обича, защо я е страх да се покаже?:) И аз нямам търпение да разбера...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ех, доживях да видя нещо твое. Събуди ми сърбела за още. Откъсът те оставя с много чуденки. Страхотен стил на изразяване. Обожавам всеки път, в който се докосвам до написаното от някого за първи път. За първи път чета нещо твое и все едно сега се запознавам с теб още веднъж. И аз ще чакам с удоволствие да видя с какво още ще ни зарадваш :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ох, разчитах твърде много на конструктивната критика , която да охлади ентусиазма на Криси. Сега вече, трябва да разчитам на собствените си усилия, че да секне веднъж завинаги. Вили по-добре дай шанс , на останалите части от мен, че тази не е особено добра :na2: . За доказателство и за да отговоря на Танчето ще използвам един стар разказ, който е твърде слаб. Понеже си знам, че не мога да го оправя го допълних и го поставих в друг контекст. В кавичките е старият вариант, другото е  допълнение.

Чете се на собствена отговорност. Ама май е най-добре вместо да се занимавате с това да хвърлите по едно око на Сделката с Демона на Майра :icon_sunny:

*
 

Изражението й бе прекалено сериозно , дори за нея. Свъсената й физиономия не се разведри, дори когато зае стола пред редакторката. Между двете жени съществуваше естествена симпатия и дори близост, която отдавна надмина деловите им отношения.

 Двете се нуждаеха от малко думи за да се разберат и никога не изпитваха страх за реакцията на отсрещният .

-Имам проблем с третият.

Безмълвно подаде страниците. Жената ги пое, а сетне през смях попита :

-Какво ще правиш, ако листовете и химикалките излезнат окончателно от употреба ?

- Ще спра да пиша.

Отговори й прозвуча някак вяло, незаинтересовано. Това смути по-възрастната жена. Нима текста й е толкова слаб ? 

Беше му бясна, Боже колко бясна беше. Никога не бе обичала, някой да се рови в главата й, да се опитва да достигне до онези кътчета в съзнанието й, където и тя самата не смееше да стигне. Не обичаше да прозират в нея – плашеше се. А той, сваляше преградите й дяволски бързо, рушеше заблудите й и най-важното изправяше я лице в лице със страховете й. Личностно израстване – ха – звучи добре на теория, но практиката е дяволски вбесяваща.

А освен всичко, някъде дълбоко в нея отекна вина. До сега се спираше, не искаше да го нарани – не, че това не беше резултата. Вината я жегна и май това я озлоби. През зъби изрече всичко онова, което той настояваше да чуе, а тя знаеше, че не би му харесало.

--  По-добре от теб знам какво изпитва той към мен. Все пак, аз съм била там- не ти, все пак аз съм се превръщала в гъба, която попива всяка негова емоция, цялото ми същество е било ориентирано към него, очите ми са следили винаги и само него, някак без да си давам сметка се оказвам в непосредствена близост до него. Може да не му проговоря, но съм там като сянка и жадно поглъщам всяка дума, па макар насочена към друг. Искаш да ти разкажа за Охрид, за ревността , за другата жена, затова как той се оживи, как стойката му се промени. Как я наблюдаваше, как поглъщаше с очи всяко нейно движение или как заставаше близо до нея. Ето това беше знак. Към мен следа от сигнал никога не е имало – сигурна съм в това.

-Тогава излез с мен.

--  Не мога. Защо да те лъжа, защо да лъжа себе си. Аз все още, въпреки всичко обичам него. Не мога, опитвам се , но не мога да го пусна от живота си.

Горчивината в думите й, това толкова мрачно изражение го влуди и той беше по-груб, и настоятелен, отколкото първоначално имаше намерение да бъде.

-Не искаш и знаеш ли защо ?

Тя само предизвикателно вдигна вежди, което заличи всяка следа от милост в него.

-Не го пускаш,  защото си усетила или си си въобразила някакъв сигнал и си готова заради един поглед, една усмивка, едно от поредните му изречения да чакаш. Да чакаш действие. Затикала си тези чувства и всеки божи ден ги подхранваш, заблуждаваш се и искаш. Искаш него, отхвърляш мисълта, че в крайна сметка няма да сте заедно и чакаш. Не пускаш никой друг, няма и да пуснеш, защото го чакаш и те е страх. Страх те е да си го признаеш или да се задействаш. Не можеш просто да отидеш при него и да кажеш :„ Хей, знаеш ли, че те обичам“ и това не е от гордост. О, не! Направиш ли го, това е края. Веднъж завинаги ще се изясни, нали ? А в същото време се хващаш за мен като удавник за сламка. Добре , приемам –чешам егото ти, но аз не съм като теб. Няма да чакам вечно.

- Никой не те кара, да съм искала нещо от теб?

-С думи не, но очите ти, те гледат толкова тъжно и уплашено. Всеки път когато ме погледнеш все едно ми казваш, че се нуждаеш от мен.

-Нямам нужда да се ровиш в мислите ми, нито да се опитваш да ме разбираш или да ми помагаш да се отърся от чувствата си. Нямам нужда......

Толкова бързо се приближи до нея, придърпа я и я целуна, че тя не успя да реагира. Беше спонтанна настоятелна целувка, тя вече отвръщайки му, осъзна какво всъщност става. Също толкова изненадващо я отдръпна от себе си.

- Имаш нужда от упора, но не забравяй, че аз няма да съм вечно на разположение.

Обърна й гръб , бавно, уверено , прекалено спокойно излезна от стаята.“

Поредният й разказ беше кратък и откровено слаб. Факт ясно осъзнаван и от двете, за това не счетоха за нужно да го обсъждат.

-Е как да нямаш проблем с третият герой, като той не съществува ? – Тя понечи да се защити, а редакторката кротко добави.- Не може при двама герои с прототипи в реалността да си измислиш трети и той да стой естествено. Няма как да го превърнеш в реален пълнокръвен човек. Тази история е базирана върху твърде малко фантазия. С третия ти създаваш поредното огледало. – Отново изпревари противоречието й – Нима Алтернативите не са огледала? Този новия е онази част от теб, която те обича.

- Повечето ми самоличности ме обичат, даже много си ме обичат.- -Изричайки това успя да сподави  смеха си, но не прикри кривата си усмивка.

-Дръж се сериозно. – Та вдигна вежди, а сетне с два пръста козирува. Жената на среща й продължи без да обръща внимание на поведението й.- Само ти познаваш емоционалният си свят, няма как този нов персонаж да познава чувствата й по-добре от нея самата. Само чрез нея е възможно да изразиш страховете, съмненията и колебанията й. Разбира се , той може да гадае, но не може да навлезе толкова навътре във съзнанието й. Освен всичко това непрестанно ровене в чувствата е уморително. Разказ след разказ нищо не се случва. Действието разгръща чувствата, не може събитията да са на заден план и да служат само като фон. – Прочете недоверие в изражението й. Тонът й се оцвети с една две нотки убедителност в повече.- Уморително е и ти самата би се изморила, ако четеш подобно нещо. Даже бих казала, че би ти досадило и би се чувствала излъгана.

-Блага Димитрова, нито за миг не ми досади

- Има само едно „Пътуване към себе си“ и една Блага. Не я имитирай, това би похабило таланта ти. Нейната, твоята сила е в това, че не подражавате на стереотипи

Засмя ли се, изсумтя ли, не стана ясно.

-Заслужих си го. Иска ми се читателя да опознае Блага, да я потърси. “Но вместо това в редакцията валят предложения и препоръки. Искат от мен да мина в стила на Нора Робъртс и посестримите й.

Редакторката захвърли небрежно листовете.

- И ти ги послуша . –  Тя се засмя-Трябва да откриеш третия !

- За мен или за нея говориш ?

- Тя не си ли ти ?Момичето ми, не само разказите ти имат отчайваща нужда от този трети човек. Публикувам го така. Един слаб разказ няма да навреди на репутацията ти. Може даже да ти подейства отрезвяващо. Тези дето те харесват ще ти простят слабите редове, онези, който си мислят, че знаят как искат да бъде развита историята ти ще си дадат сметка, че различието, изненадата – това ги задържа, а ти ще започнеш да ми даваш силните си разкази. Знам страх те е да не се разпознае в тях, а не трябва. Твърде неуверен е, че да го предположи.

Силна остра враждебност се надигна в нея. Погледа й беше твърде остър, а гласът леден.

- Той е един от най-интелигентните хора, който познавам...

- Знам и никой не му го оспорва, но понякога е повече от чукан. Изчезвай вече, твърде много работа имам, а и ти самата, че да си пилеем времето в празни приказки.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Докопах се до поста първа, хехе.

Както винаги проявяваш специфичното си чувство за хумор, криещо се в отрицанието. Обожавам това, така че няма да се отървеш лесно. И на кое точно иска критика Кева, пита моето вътрешно аз' и се чуди. Има правописни грешчици, но откъм идея не бих се осмелила да критикувам, защото е субективно. Като читател или приемам гледната ти точка или я отхвърлям и се аргументирам. За в момента насладата от прочетеното ме оставя само с желанието да искам още :)

 

 

 

ПП. Майра също не бих я подминала. Все пак трябваше толкова месеци да я омилостивяваме да ни пусне...

още части от душата си. Все повече заприличваме и ние на демони :Д 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Кева, моят ентусиазъм е като на дете застанало пред витрина на сладкарница. Обичам пишещите хора, особено онези, които го правят вълнуващо за мен. И нямам нищо против да ги наблюдавам как творят и се изграждат и да им се наслаждавам. Никога няма да ми омръзне! Не се надявай! 

 

Героинята ти е толкова ..човешка? Не знам дали е точната дума, която търся в момента. Комплексирана, близка до нас, сдържана, горяща отвътре, симпатична и отблъскваща. Харесва ми противоречието. Тя е най - обърканото същество и същевременно онова, което е способно да предаде на хората около себе си и действията им онзи точен смисъл. 

 

Мисля че я обожавам и искам да я видя на прага на силите й! Искам да я видя открита, съблечена до кости, именно защото знам, че за нея това ще е фатално. 

 

Успех! 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ооо Кева :) много добро е това второто :)

Рамка в рамката :)

 

В първото (началото на темата) имаш много силна емоция, но ми е страшно разхвърляно - бих го цепнала на няколко миниатюри или не знам, нещо...

Във второто самоиронията много силно задава втори и трети план на историята, получава се интересно. Тук лично аз бих премахнала някои повторения, и бих съкратила още малко базовия БОЛДНАТ разказ - повече акцент на емоцията и по-малко въртене в омагьосан кръг. Но и в този си вид вълнува, пък и принципно, дето се вика, добре е човек да следва себе си :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Отговорено (Редактирано)

Благодаря ви ( утешава ме мисълта ) ,че поне, не е било тотална загуба на време.

Исках чрез написаният текст да дам отговор на въпроса на Танчето, но текста ми беше толкова ужасен, че не играх честно и го допълних. Блоднатото е разказа и то може да служи за показател какъв точно е крайният резултат при другите написани, че и тези дето , може би евентуално ще се напишат. Да изправя разказа знаех, че не мога (иначе да бях го направила) и затова съвсем целенасочено изтъкнах недостатъците му   , хем така стават простими , хем залъгва, че е съзнателно търсен ефект, а не просто тъжната истина, че толкова си мога. Пък написан е, може би трябва да пробвам да задам вторият и трети план чрез него ( макар, че не съм убедена, че за втори се е получило пък камо ли за трети) и така се сетих за един разговор с Майра, тогава не подозирах за Пътуване към себе си, но пък нали съм по рекламите съчетах и двете. Може би и за това рамката се е получила донякъде, просто са мой - познати мисли, а не измислени и чужди.... :D Пак се отклоних. Силно се надявах критиката да не остане анонимна ( както аз не харесвам написаното, така знам, че има много като мен), от друга страна това си е аматьорски текст и не претендира за друго, че и за повече. Силен отдушник - няма по-добро средство когато си бесен да си създадеш свят  в който да тероризираш хората :asian: 

Да си питам обаче, казвала ли съм ти , че има втори и трети план или просто съм взела, че и като никога успяла да внуша това, което съм искала. А иначе основата на идеята ми е за този омагьосан кръг и неспирното завъртане в него  :wacko: 

Май трябваше първо да си изпия кафето, че тоя път хаоса е повече от допустимото  :blush: 

 

 

 

П.П Ето пример как се прави рамка в рамката http://chitanka.info/text/30720-edna-ljubov-v-parizh title="Click Me" rel="nofollow external">click-me.gif

Редактирано от Кева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Силен отдушник - няма по-добро средство когато си бесен да си създадеш свят  в който да тероризираш хората :asian: 

 

Определено! По - съгласна не мога да бъда. Чувствам го и на свой гръб.

 

Аз не съм много по критиката и не мога да ти помогна в тази насока, а и не съм даже усетила, че е разказ в разказа. По - скоро не се замислих. Аз както винаги се рових в душевността на героинята. Има нещо страшно привлекателно и близко в нея. 

 

А относно това :

 

 

 Силно се надявах критиката да не остане анонимна ( както аз не харесвам написаното, така знам, че има много като мен), от друга страна това си е аматьорски текст и не претендира за друго, че и за повече.

 

Много аматьори са по - добри от професионалистите - само това ще кажа! Важното е, че ми събуди мозъчните клетки и предизвика интерес. Така че.. Дерзай! 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Бавно се отпусна , сетне пое дълбоко дъх и постави уморено чело на бюрото. Съсредоточи поглед  в нищото . Опитваше се да изтласка последните 15 минути от съзнанието си –безуспешно .

Затвори за миг очи. С ужас си припомни колко неоснователно груб бе. Отново , за пореден  път, като всеки път.

Не, че съжаляваше, напротив. Грубостта спрямо нея се бе превърнала в естествено състояние. Зад нея той скриваше всичко онова, което иска и има да й каже – съзнаваше го. Ала се надяваше да я провокира.

Искаше това малко, глупаво дете да започне да си вярва.

Бавно се изправи и си заповяда повече да не мисли за проклетницата. Опита се да отблъсне вината. Леко се усмихна – тя никога не би предположила, че го измъчват угризения  породени от собственото му държание.

Какво ли всъщност мисли, тази малка проклета несериозница  ?

На вратата се почука и той машинално се извърна . Любопитството кой може да е пък сега , бързо се измести от облекчение.

Пак беше тя – това изобщо не го изненада. Все забравяше по нещо. Колко трудно му беше  да не се разсмее .

Уж не обича да я вижда такава – безпомощна , объркана, притеснена и уплашена, това даже рефлектираше върху собствените му настроения, но този път осъзна цялата комичност на ситуацията . Пък и той самият бе отговорен за състоянието й. Това , че има такава власт над настроенията й му хареса. Нещо повече, даде му някаква щастлива увереност. – Май една част от него обича да я тормози и може би заради това винаги беше преднамерено груб.

Дори сега, въпреки угризенията  , нямаше намерение да я улесни или да й помогне.

Със спокойно, овладяно, леко строго изражение я чакаше да заговори.

Тя сведе очи , това почти го накара да се усмихне – почти.

Когато вдигна отново погледа си, очите й бяха леко разширени, а бузите й силно зачервени. Все по –трудно ставаше да не се разсмее.

Отново, типично за нея, тя изстреля  като картечница .

-          Извинявай, обаче забравих себе си.

Сега вече се изсмя, то и до сега си бяха нечовешки усилията , който положи да спазва приличие, но това му дойде в повече. Като че ли реакцията  му малко я успокой. Нищо , че се изчерви още по-силно.

-И какво забрави ? – Знаеше , че не й помага, но нещо от вътре го караше да бъде гаден.

Проклетницата запелтечи, на три пъти започна едно изречение и ни веднъж не го завърши. А той безучастно със спокойно изражение, просто си стой и чака като същински ангел на милосърдието. Да ,би се наградил с орден за това, че не се смее.

-Ще може  ли, защото няма да мога, а ....- Пое си дъх за миг и пак неестествено бързо изрече. – На работа съм, няма как да присъствам и може ли просто да ти пратя текстовете на пощата ? Не би трябвало да има проблем, нали?

Явно разочарованието му е проличало, защото тя бързо добави.

-Или преди това ще дойда и ще ти ги оставя, може и на секретарката, но просто няма да мога да присъствам.

Погледна го така умолително, но той отново се поддаде на гневът.

-Отнасяш се изключително несериозно, а после проявяваш хиляди претенции.

Този път като че ли камшик я удари. Тя се сви видимо , сведе поглед и каза много тихо.

-Съжалявам.

-Съжаленията не помагат. От месеци знаеш за това.

Твърде рязко вдигна очи. Сега имаше гняв в погледа й – Слава Богу .

-От месеци ли?Разбрах едва преди два дена. Никой не ме пита дали искам или , дали ще имам възможност. Да, вярно не сте ми приоритет , нито сте единственото нещо с което се занимавам, обаче никога не съм се държала сякаш  сте. Правя минималното и искам минималното. Старая се и се опитвам да не създавам неприятности.Явно, обаче и въпросите ми тежат  твърде много. Съжалявам и от сега нататък ще се постарая повече да не те притеснявам.

Рязко се обърна, той бързо изстреля .

-Това не беше въпрос. Искаш да напаснем  цялата програма спрямо графика ти и се сърдиш, че не може.

Извън себе си от яд, с измамно тих глас тя заговори.

-Не просто искам да си предам натрапеният проект по-рано и да не присъствам на това мероприятие, което е извън задължителните. Може би, даже съм сигурна, че щях да направя необходимите промени, но сега ми е невъзможно да пътувам.

Шефа отвори рязко вратата, никога не си правеше труда да чука. Чу последните й думи.

-Здравейте .- Усмихна й се широко и той като него харесва  хлапачката . – Няма ли да дойдеш с нас?

Леко объркано, но все пак мило започна да обяснява.

-Ами няма да мога, ще съм на работа. Затова питах дали мога да пратя текстовете по електронната  поща или преди това да ги донеса.

- А , ще ги носиш , глупости. Тук има принтер ще ги разпечатаме. Хубаво би било все пак да дойдеш щеше да ти е от ползва.

-И аз й казвах това, но тя отказва.

-Късно разбрах и вече няма как да сменя графика си. Разчитам на тази заплата и не мога да си позволя лукса да я загубя.......

-Пак започна твърде много да се обясняваш.

-О, стига, стига. Какво ще кажете за едно помирително кафе?

Та се усмихна ( доста често се усмихваше на хората, но никога на него ), хубава лъчезарна усмивка, която го вбеси още повече.

-Съжалявам , но трябва да се връщам . Значи като съм готова ще ти ги пратя, става ли?

-Не. – Шефа го изгледа косо и се наложи да уточни.- Имаш една седмица. За това време да си готова.

-Е, то се подразбира –леко се изсмя. – Довиждане и благодаря за помощта и разбирането.

Само на нея можеш да се отдаде подобно нещо : да насочи едно единствено изречение към двама души едновременно и то да звучи различно за всеки един от тях. Благодарността към шефа беше искрена, към него бе изпълнена с жлъч и ирония.

Ама че нагла, малка проклетница! Този път бе негов ред да се усмихне широко.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Готин диалог, някаква симпатична минатюра е станало ☺.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Кев, може ли да ни мъчиш така с по пост на година? Ах, тази ирония, която лъха е просто прекрасна. Думите, които подбираш оставят четящия с усмивка на уста. Мъжката гледна точка, която си взела придава нестандартен привкус. И естествено това ми остана любимо: 

Само на нея можеш да се отдаде подобно нещо : да насочи едно единствено изречение към двама души едновременно и то да звучи различно за всеки един от тях. 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Виноват :) - спирам с постовете  :D

Истината е, че дори на мен не ми е особено интересно да го чета, но понеже многократно в прав текст ми е казвано, че собствената ми гледна точка не е достатъчна и е редно да видя какво би мислил някой друг, а най-добрата проверка на реалността е с хора, който не те познават им е все тая.......Чакам си критика, та да мога да натрия носа на едни приятели и най-важното да не ме карат да завършвам историята. След "Пътуване към себе си" желанието ми се изпари  :) .

Много добра книга и по скромното ми мнение си заслужава да бъде прочетена от много хора.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

И аз те чета тук. Завърши я просто заради себе си...

 А "Пътуване към себе си" е нещо друго. Защо се изпари желанието?

Защото тя изказва мислите ти? Защото, това, което мислиш, вече е написано и изказано брилянтно от някой друг?

Стига глупости. / като в онази реклама:-))/

Тогава  би трябвало след Шекспир и още няколко автора, никой нищо да не пише,

защото вече е казано, и то гениално.

Пробвай И в късия разказ, подозирам, че ще е добре. А, на бас!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Подкрепям naia. Сядай и започвай да пишеш по 200 в минута или колкото там е нормата. Значи един пишещ или пише хубаво или не. Преглътни най-сетне, че пишеш интригуващо. А дали те познаваме или не, е без значение-просто критика няма :П. Започна ли вече да пишеш :icon_sunny:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Анонимността е добър атестат или поне аз го надцених :) . Вили, имам достатъчно написано, че да оспамя форума  и за това спокойно мога да си дам почивка  :896767: . Ния ме накара да се почувствам така все едно ми дърпат ушите, та май се налага да отговоря сериозно.

Обикновено много си харесвам идеите, тях ревностно ги пазя и не давам да ги пипат - резултата естествено рядко се доближава до заложената идея , но това не ме е спирало никога. Тука толкова се гордеех с идеята и построението на историята, че това ми даде стимул (въпреки резултата да го завърша ). Всичко да е на база емоция, а действието просто да е фон и заден план - стори ми се чудесна идея. Един вид иноватор   :ph34r: . Това че , е зле реализирана идеята не е от значение, важното е, че някой някога е взел и го е направил и направеното може да послужи за основа на една добра книга. Имам предвид този начин на разказване направен от някой талантлив човек. Естествено в главата ми винаги е сложно, замислено като пъзел криволичещ във времето, на три части и с двама в ролята на наратива , като всяка плоскост трябва да си има своята характерна отклика, за всяка една от тях  няколко определени  цели и внушения......Е, не се получи естествено , но основното в идеята все пак си стои - а не е и правено.

Да де, идеята с която се гордея нито е оригинална, нито невиждана - вика му се на моето : невежество.

 

"Пътуване към себе си" е изградено по начина по който аз се опитвах, а и е направена великолепно тази книга. Споменавам я, не заради приликата в идеята , а понеже не мога да се спра да я рекламирам.

Добре де, тя уби желанието ми да докарам до края тази злополучна плетеница и ме накара внимателно да се вгледам в това, което до тук е направено.

А липсва вътре, ужасно липсва контекст, всяко едно парче е сиво, подобно и еднакво, а накрая дори не става ясно каква (поне приблизително ) е картината в главата ми.

Истината е, че ми се иска да можех да дам на някой талантлив човек идеята, параметрите на героите и част от света дето ми се роди в главата и да го видя завършено и хубаво - такова каквото би трябвало да бъде.

Най-големият ми проблем е девойката- не мога да й придам плътност и логичност , на моменти съм на косъм да я направя като себе си, но този вариант грам не ми харесва.

Последно - явно основната ми цел за младежа не съм я изпълнила, нарочно не казах каква е, че да видя, дали се е получило  :wacko:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Така като те чета, си викам: И ти ли, Бруте :Д Имаше такъв лаф, че в душата на творящия винаги е един пълен хаос. Усилени до краен предел и цветни емоции, които се блъскат неконтролируемо и искат да излязат. Не знам как е с професионалните писатели и доколко редакторите влияят върху крайния резултат на творбите им, но съм убедена от общуването си с други пишещи като нас, че всички имаме подобен проблем. Идеята никога не става така както е в главата ни, просто остава недостижим блян към този момент. Точно затова тр да мине време и да редактираме калъпа, по който сме писали. Да оставим бушуващите чувства в него, защото са сурови и истински и само да оформим и доразвием цялостната идея, когато вече ще имаме и поглед отстрани. Дали е нужен страничен човек-винаги. Професионалист-би било прекрасно. Винаги ми се е искало да видя как би изглеждала творбата ми след неговите насоки. Може би, някога-ще стане.

 

Пожелавам ти един ден да видиш проекта си завършен, цялостен, редактиран и той да изпълни всичките ти очаквания :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Благодаря Вили  :icon_sunny: . Никога не съм се имала за пишещ човек и едва ли някога ще бъда. Ако има нещо, което  да завърша няма да е това - не се знае , де. 

Като бях малка, а под малка имам предвид наистина малка - на 14 започнах да пиша една история и нея реално много си я обичам. Ужасна е като изпълнение за това не давам и ред друг да прочете, зарязах я като бях на 19 , но преди това и замислих продължение и понякога ми изникват разни случки, но така и не се върнах към нея (освен да си препрочитам разни моменти). Обичам всичко в нея, идеята , злополучният опит да създам 7 главни героя, множеството второстепенни , наивността - онази която само едно дете носи,естественото порастване на героите , понеже аз самата растях с тях. А, че е зле зле е, че само аз бих могла да разпозная света вътре е факт, но не ми пречи. Та ако трябва нещо да се завърши , то не е това.

Тук някак си липсва онази искрена обич към историята и хората вътре - добре де, младежа някак си го правя почти идеален, чак ми става мъчно, че е измислен  :28558: . Отначало би беше странно и любопитно. Странно понеже малко над десет години не съм правила и бегли опити ред да напиша, и любопитно какво ще се получи. Идея нямам защо там и тогава съм се занимавала с разни мой си фантазии, нито пък защо сега ми се е забила тая история в главата.

Никога не съм била от онези, системно пишещите , нито имам кой знае колко написано зад гърба си. Най-вероятно след 10 години отново ще ми се загнезди някаква идея, ще започна да драскам, че да ми се махне от главата и тогава може би опита натрупан с годините ще спомогне да прилича на приличен текст  :icon_sunny: .

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Преди не четях незавършени проекти. Сега възприемам всеки откъс като завършена история. Не мисля, че е от значение дали ще постнеш още точно по този проект.

Щом така стоят нещата, пиши по това, по което ти се пише. Това, което усещаш. Герои, случка, природна картина-няма значение. Откъсите от теб, които четох за мен не са кухи. Не знам ти доколко си ги усещаш или не, но получават отзвук откъм мое лице под формата на четящ. Естествено, че някои идеи отмират, надрастваме ги или еволюират с нас.

Каза, че не се възприемаш като пишещ човек. За мен това по колко, какво и кога пишеш, не е от значение. Ако можеш да вържеш две думи на кръст, които са ми интересни, значи си пишещ човек. Талантът да омагьосваш с думи.

Книгите мисля, че също имат голямо влияние. Не знам обаче защо се разочароваш, че написаното ти не прилича на книгата, която си чела. Това е като да сравняваш морето и небето. Преливат се, но всяко е уникално само за себе си и точно в това се крие красотата и на двете.

 

Радвам се на дискусията, но усещам как започвам да ти флуудя темата. Ако искаш, винаги можеш да пишеш на лично и да си долафим, а тук ще чакам новите ти постове, дори и да са след 10 години ;)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×