Jump to content
magic

За самураите и всичко около тях

Recommended Posts

И да закрием засега темата с художниците, укийо-е, красивата калиграфия в тях

с един от отявлените ценители на женската хубост и да се пренесем в света на

японската жена. :)

 

КИТАГАВА УТАМАРО

c579f53ff5a2.jpg
Насладата от четирите сезона: цветовете и ароматите на цветята (вдясно и вляво)

Китагава Утамаро (на японски: 喜多川 歌麿) е японски гравьор и художник, смятан за един от най-значимите автори на ксилографии укийо-е. Той е роден около 1753 година. Известен е най-вече с майсторските си етюди с жени, известни като биджинга. Той е автор и на илюстрирани книги за насекомите. Умира през 1806 година.

84dd3736f353.jpg
Три известни красавици

Европа се запознава с творбите на Утамаро в средата на XIX век, където той жъне голям успех и придобива популярност, особено във Франция. Той повлиява на европейските импресионисти със своите частични изгледи и акцентите си върху светлината и сянката. Откриването на "японското влияние" върху тези художници често се свързва с творбите на Утамаро.

0c5028804a59.jpg
Жени, правещи керемиди
 

Всъщност, за живота на Утамаро не се знае много, въпреки че има много предположения. Роден в японска провинция през 1753 г., Утамаро отишъл в Едо (Токио) някъде около 1775 г., където става ученик на Toriyama Sekien, правейки дебюта си в света на художниците работещи в стила укийо-е под псевдонима Toyoaki Kitagawa. През 1781 г. той променя псевдонима си да Kitagawa Utamaro и точно тогава талантът му е забелязан от издателя на укийо-е - Tsuta-ya Juzaburo, който става негов покровител. Това покровителство се оказва от особено значение като критичен фактор за по-нататъшния успех на Утамаро.

Още творби:

 

98f39f89b108.jpg
995fde319bee.jpg
27d45e9bc403.jpg

 


Източници:

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

ЖЕНИТЕ НА САМУРАИТЕ

 

fem_samurai3.jpg

 

Според някои исторически източници съпругите на самураите не били нито образовани, нито красиви, нито елегантни, макар, разбира се, да се грижели за външния си вид. Обичайно те прекарвали деня си в самота, тъй като мъжете им почти винаги участвали в някоя битка далеч от дома.

Преди да се омъжат, жените може да са имали връзки с няколко мъже, но след брака верността била задължителна и предателството било наказвано с отричане и развод. Браковете се сключвали в по-ранна възраст и винаги като сделка между семействата, затова съгласието на родителите било от съществена важност за самурая. Всъщност мнозина от тях използвали брака за политически цели.

Но от първостепенна важност за самурая била лоялността към техния господар. Любовта към съпругата и децата била на второ място. При заплаха от плен самураите убивали не само своите жени, но и децата си.

 

Самурайските жени били възпитани в условията на военния начин на живот, в атмосферата на бойните традиции, и тренирани да боравят с различни видове оръжия.  Това се налагало най-вече, за да могат да защитават домовете си по време на война.

Жените на самураите били част от същата социална група като съпрузите си, но естествено имали различни задължения. Самурайската съпруга или окусан („тази, която стои у дома“) първо трябвало да се грижи за домашните задължения и обучението на децата.

 

Но в историята се помнят и имената на някои велики жени-воини, наричани още жени-самураи, което не е много правилно, доколкото названието "самурай" се използва само за мъжете. По-точното название на тези жени е "онна-бугейша". Те участвали в битките рамо до рамо с мъжете и защитавали своите семейства и шогунат с цената на живота си. Дори последните археологически доказателства потвърждават  по-широко участие на жените в битка, отколкото се предполагало. Онна-бугейшите имали и предпочитани оръжия, като най-често прибягвали до нагината (дълъг жезъл с извито острие накрая).

 

При нападение, вместо да се оставят да бъдат пленени,  много от самурайските жени предпочитали да извършат „джигай“ (ритуално самоубийство), което представлявало прерязване на шийните вени. Като проява на изключителна лоялност към своите съпрузи, някои жени се самоубивали, преди самураят да замине да воюва, за да може той да посрещне смъртта свободен, без никаква емоционална обвързаност.

 

Познати са и т.нар. „онна-муша“ – жени-воини, които се биели професионално във войните, заедно със самураите. Такива били легендарните Томое Гозен и Итагаки, и двете описани в японския епос „Хейке Моногатари“.

 

Някои от по-известните жени-воини в историята на Япония

 

Ходжо Масако (1156 – 1225)

 

image.jpg

 

Съпруга на Минамото но Йоримото, основателят на шогуната Камакура, която била известна като „Монахинята-шогун“. След смъртта на съпруга си, приела монашеството, но не се оттеглила в манастир, а продължила да се занимава с политика, като заедно с баща си Ходжо Токимаса и брат си Ходжо Йошитоки практически управлявала шогуната.

 

Императрица Джингу (169 - 269)

 

Empress_Jingu_In_Korea.jpg

 

Съгласно легендите била съпруга на император Чуай. След смъртта му управлява като регент до възкачването на престола на сина й, император Оджин (описан в „Коджики“ или „Записки за древните дела“, считана за най-древния писмен паметник на японската литература). Според легендите тя предвождала армия при инвазия в корейското царство Шилла, но няма никави писмени доказателства за управлението й там. През 1881 г. Станала първата жена в Япония, чийто образ бил сложен на банкнота.

 

Томое Гозен (1157-1247)

 

  18731118.jpg

Томое Гозен - гравюра от Утагава Тойокуни

 

Според някои източници е била съпруга на Минамото-но Йошинака (генерал и член на самурайския клан Минамото, убит през 1184 г. от братовчед си Йоритомо). Участвала във войната Генпей (1180-1185, между клановете Тайра и Минамото). Според японския епос "Хейке Моногатари" Томое била изключително красива, с бяла кожа, дълга коса и чаровни черти. Била също забележително силен стрелец (с лък), а като фехтовач била воин, струващ колкото хиляда, готова да атакува демон или бог, върху кон или на крак. Яздела невредима надолу по опасни склонове. Когато и да надвиснела битка, Йошинака  я изпращал да води атаката, екипирана със здрава броня, свръхголям меч и мощен лък; и имала повече прояви на храброст от всички останали негови воини. Какво точно се е случило с нея след войната не се знае. Според някои се е била и умряла геройски, според други е отрязала главата на врага и е изчезнала, а според трети се е омъжила за Уада Йошимори, след чиято смърт е станала монахиня. Въпреки, че няма доказателство за историческото й съществуване, Томое Гозен  имала огромно влияние върху воинската класа и станала вдъхновителка на много творци. Историята й е представяна в традиционния японски театър кабуки, телевизионни серии, аниме, книги, видео игри, картини и др.

 

Накано Такеко (1847 – 1868)

 

Nakanotakeko.jpg

 

Била жена-воин от клана Айзу, участвала във Войната Бошин (1868-1869, между воините на шогуната Токугава и онези, които искали да върнат политическата власт на императора). При битката на Айзу, когато самураите от клана били превъзхождани числено от императорската войска, малка група от жени воини, предвождани от Накано Такеко, се били с тях до самия край. Накано Такеко се била героично, докато не била простреляна в гърдите. За да не попадне главата й като трофей в ръцете на врага, тя помолила сестра си Юко да я отреже и да я зарови.

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Така вълнувашата ни тема за жените, онна-бугейшите и тези, които не са като тях. :thanks:

Особено много благодаря за разяснението относно окусан („тази, която стои у дома“),

която в сериала преведоха като "втора съпруга". :)

 

Реших да продължа разговора с представяне на друго популярно сред самураите

изкуство - кабукито.

 

 

КАБУКИ

b15c8f357efc.jpg
Най-ранният портрет на Izumo no Okuni, основателят на кабуки (1600-те).

Кабуки е една от четирите класически форми на японски театър. Другите три са: но, кьоген и бунраку (куклен театър). Включва музика, танц и пантомима. Изпълнява се главно от мъже. Най-големите звезди са изпълнителите на женски роли. Репертоарът на кабуки е съставен от различни пиеси - от историческа до битова драма. Кабуки се развива и оформя повече от 250 мирни години през периода Едо (1600-1868 г.). Вкусовете на тогавашната търговската класа оформили култура, която е отразена във великолепните костюми на актьорите, в декорите и самите пиеси на театъра кабуки, чиито герои са и храбреци, и обикновени хора, които се опитват да намерят баланса между личното желание и социалния дълг. За разлика от другите форми на класическия театър, кабуки продължава да бъде много популярен и днес и да се играе често пред ентусиазирана публика в театри като "Кабукиза" в Токио, "Минамиза" в Киото и "Шочикуза" в Осака. В съвременния кабуки се запазват условността и каноничността на движенията, гримът, костюмът и декорът. Народностният му характер се отличава от елитарния характер на театър но. Изкуството на кабуки се предава по наследство в актьорските династии.
 

a69a18838e66.jpg

Още снимки

ab91d4e5db84.jpg
театър Минамиза в Киото
bf67ce9d6fe8.jpg
Shibai Ukie ("Сцена от пиеса") от Masanobu Okumura (1686-1764), изобразяваща театъра Edo Ichimura-za в началото на 1740-те години.
c1104a360d2e.jpg
Kunitarō Sawamura II в ролята на Kitsune Tadanobu (вляво) „летящ“ над сцената, август 1825 г., рисунка на Yoshitsune Senbon Zakura.
dd08dc0fa0fb.jpg
Сцена от най-популярната пиеса Chūshingura на театъра Edo Ichimura-za, март 1849 г.

 

 

СТРУКТУРА НА ПИЕСИТЕ

Както и в другите традиционни форми на драмата в Япония и други култури, пиесите са се, а някои се играят дори и сега, в продължение на цял ден, за разлика от съвременните, които траят не повече от 2-5 часа. Някои пиеси, особено историческата jidaimono, може да трае цял ден, но повечето са били по-кратки, изигравани последователно една след друга, за да се произведе целодневна програма.

Структурата на целодневната програма, както и структурата на самите пиесите, е придобила вида си от условностите на bunraku и Noh (но). Основната е концепцията на jo-ha-kyū (序 破 急), която гласи, че драматичното темпото трябва да започне бавно, да се ускори и накрая да завърши бързо. Концепцията е разработена подробно от драматург Zeami, майстор по Noh, който урежда не само действията на актьорите, но и структурата на пиесата, структурата на отделните сцени и роли в рамките на целодневната програма.
 

Почти всяка целодневна пиеса се състои от пет акта. Първият съответства на jo - ведро и бавно встъпление, което въвежда публиката в сюжета и я запознава с героите. Следващите три актове съответстват на ha - ускоряване на събитията, което завършва почти винаги в кулминационния момент на драмата или трагедията, обикновено в третия акт или евентуално в битката във втория или четвъртия акт. Последният акт – kyu, е почти винаги много кратък и представя бързия и задоволителен край.
 

Въпреки че повечето пиеси изначално са били писани за кабуки, много други са били заети от jōruri, Noh, фолклора или други произведения от устната традиция като Приказката за Хейке. Докато при пиесите на jōruri имаме склонност към сериозност, емоционална драматичност и организиран сюжет, пиесите, написани специално за кабуки, като цяло имат ненатоварващ и по-глупав сюжет. Една от най-важните разлики във философията на двете форми е, че jōruri се фокусира предимно върху историята и на изпълнителя, който я рецитира, докато кабуки се фокусира повече върху актьорите. Докато при jōruri пиесата може да се жертва от част от детайлите си, кукли или някои действия в полза на изпълнителя, при кабуки може да жертва драмата и дори сюжета само и само да се изтъкне таланта на актьора. Не е нещо необичайно за кабуки да се пъхат или премахват отделни сцени от целодневното представление с цел да с покаже таланта на актьора или да се съобразят с неговото желание да се изявят сцени, с които той е станал прочут или, които го характеризират, без оглед на връзката им със сюжета на пиесата.

източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

БУНРАКУ

bd054e55e797.jpg

Бунраку е традиционния японски куклен театър и е една от четирите форми на класически японски театър, наред с Кабуки, Но и Кьоген. Съчетава в себе си три основни елемента - рецитиране на повествование, музика, изпълнена на струнния инструмент шамисен, и куклено представление. Изпълнява се от разказвач, музикант и трима кукловоди, обединени под общото название "сангьо" или "три длъжности". Първоначално наречено "нингьо-джорури" (от "нингьо" - кукла, и "джорури" - разказ, който се пее), това популярно изкуство се формира и развива от края на ХVII и началото на ХVIII в. Историята обаче започва още през периода Хеян (794-1185), когато пътуващи кукловоди обикалят Япония и разиграват забавни спектакли със своите кукли, които могат да бъдат манипулирани само с две ръце, а вместо сцена връзват на вратовете си кутии. През ХVI в. те вече изнасят представленията си в Киото пред кралското семейство и военния елит. Именно по това време изкуството на куклите се слива с изкуството на наративното пеене, а названието идва от едно от най-известните произведения в този стил - легендата за любовта между воина Минамото и красивата Джорури. През ХVII в. в Едо (днешно Токио) това своеобразно изкуство става все по-популярно, но не там, а в Осака, благодарение на таланта на певеца Такемото Гидаю (1651-1714) и драматурга Тикамацу Мондзаемон, когото наричат "японският Шекспир", за театъра "нингьо джорури" започва "златен век". Сюжетите на пиесите водят началото си от самурайските легенди, но и от реални събития, в които участват обикновени хора. Куклите са облечени в пищни костюми, а всяка сцена напомня прекрасна картина. Разказите обаче най-често са тъжни - прекрасна жена умира от несподелена любов или дете решава да умре заради своя господар, а смел самурай, опитвайки се да скрие сълзите си, хвали верността на детето.

Бунраку наистина е изкуство за пресъздаване на човешките емоции. В началото Тикамацу пише предимно исторически драми, а през 1703 г. създава и новия стил на "домашната драма", която става изключително популярна. А след като в пиесата си "Самоубийството на влюбените от острова на Небесната дъга" пресъздава истинската история на двойно самоубийство от любов, конфликтите между социалния дълг и чисто човешките чувства не само поразяват въображението на публиката, но и стават основна тема в пиесите за Бунраку.
Историческите драми продължават да се играят и стават все по-усложнени, тъй като публиката очаква да види в тях психологическата дълбочина на домашните пиеси. Типичен пример за това е най-известната бунраку пиеса "Съкровищница на самурайската вярност" - историята за героичните подвизи на 47 роднини, за тяхната вярност, преданост и отмъщение. Общо взето всички пиеси за театър Бунраку са написани прези 300 г. и се играят до днес с неизменен успех, единственото по-нова произведение, включено в репертоара на този уникален вид театър, е написано преди 100 години.

Уемура Бунракукен (1737-1810) е първият организатор и постановчик на тези уникални куклени представления и дава названието на това традиционно японско театрално изкуство. През 1872 г. в Осака е открит най-големият театър в Япония, наречен в негова чест "Куклен театър Бунраку", а през 2003 г. този вид театър за възрастни е включен в списъка на Световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.
 

КУКЛИТЕ

1b212b16de25.jpg

В началото куклите били много малки и се ръководели от един човек. Но през 1734 г., когато изкуството на Бунраку преживява своя разцвет, се въвеждат големите кукли с размери от 1/2 до 2/3 от човешки ръст, водени от трима актьори, и оттогава това изкуство не се е променило. Самата кукла представлява дървена рамка с правоъгълна форма, оплетена от сложна система конци, закрепени към главата, ръцете, а в някои случаи и към краката, обаче крака имат само куклите-мъже. Любопитна е връзката на главния кукловод с неговата кукла - непосредствено преди всяко представление той лично измива и боядисва лицето на куклата, после "събира" отделните й части, като в зависимост от предстоящата роля към дървената рамка прикрепя съответната глава, ръце и крака, облича й пищен пъстроцветен костюм, поставя и сресва перуката, направена от човешка коса. Главите на куклите Бунраку, които наброяват около 70 вида, са изключително ефектни - те могат да премигват и да въртят очи, да движат устните си, да свъсват или да повдигат вежди, дори да изплезват език. Ръцете също са много подвижни и изразителни, куклата спокойно може да движи всичките си пръсти и с жест да изразява най-разнообразни чувства. За някои роли се необходими сложно конструирани глави. В японските легенди често се появяват демони и призраци, превъплътени в образа на прекрасни жени, и тогава с едно рязко движение актьорът обръща главата на куклата назад, отхвърля разкошната коса и вместо прелестното бяло личице зрителите изведнъж виждат ужасна плешива муцуна, дотогава скрита под косите на тила. А на друга прекрасна дама изведнъж долната част от лицето пада, разкривайки кървава озъбена паст, изпод прическата израстват рога, клепачите на очите се обтягат и се ококорват огромни кървави очни ябълки.

В началото актьорите и изпълнителите на шамисен били скрити зад сцената, но днес те, както и главното действащо лице в спектакъла - разказвачът, са пред очите на публиката. Изкуството им е наистина поразително - единствено чрез гласа си разказвачът пресъздава всички герои, музикантите дават ритъма и атмосферата, а актьорите водят марионетките с такова майсторство, че те оживяват. По стара традиция сборът от възрастта на главния кукловод, разказвача и ръководителя на оркестъра трябва да бъде повече от 200 години.

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

ШАМИСЕН

 

18514709341e.jpg

 

Шамисен или самисен (三味線), означава буквално „тетива с вкус на дърво”. Друго наименование за него е „санген” – „три струни”. Шамисенът представлява триструнен музикален инструмент, на който се свири с помощта на плектър, наречен „бачи”. Шамисенът е с близка дължина до тази на китарата, но неговата шия е много по-тънка и липсват позиции. Тялото на инструмента, което е с четириъгълна форма като барабан, е покрито с кожа както при банджото и спомага за подсилване на звука от струните - то се нарича „до”. Кожата е обикновено кучешка или котешка, но в миналото се е използвал специален вид хартия. Сега се експериментира с пластмаса. По повърхността на някои от най-добрите инструменти зърната на котката могат да се различат. Трите струни се изработват от коприна или в днешни дни от найлон. Най-ниската от тях, минава покрай малка издатина и при изпълнение произвежда специфичен звук, известен като „савари”. Горната част на  „до” е почти винаги покрита от предпазно покривало, известно като „до каке” и музикантите често държат малко парче плат в лявата си ръка, с цел да улеснят придвижването по шията на инструмента. Покривалото се нарича „юбикаке”. Може също да има покривало на главната част на инструмента, наречено „тенджин”.

 

7ccf62f0e5b4.jpg

 

Изпълнение

Големият плектър, с който се свири най-често е изработен от слонова кост или черупка от костенурка, но сега е заменен с дървен такъв с форма на гинков лист. Звука му донякъде е близък с този на американското банджо. По време на „кута” (小唄) – буквално „ кратка песен „ и други жанрове се използват върховете на пръстите за свирене.

 

източници:

Share this post


Link to post
Share on other sites

ГЕЙШИТЕ

 

5233603571_42f423e447_b.jpg

 

Гейшите са един от най-древните символи на Япония и нейната култура, още от времето, в което страната на изгряващото слънце е затворена за външни влияния. Те са една от традициите, които са на изчезване, но се стремят да запазят най-важните черти от древната си история, които описват много повече от традиционно забавление с красиви жени, танци, червени устни, бяла кожа и скъпа коприна. Гейшите са запазили в ядрото на своята култура основните японски черти и ценности, които могат да се видят и до днес. Въпреки че са познати по цял свят, много хора не знаят много за гейшите или имат погрешна представа за тях.

 

Професията на гейшата е била престижна и много желана от семействата на японските момичета, но обучението и ежедневието на всяка гейша са били много трудни и са изисквали множество таланти.

Буквалният превод на думата „гейша“ означава човек на изкуството (на японски  芸者, gei - изкуство и sha - личност), „обучен в изкуствата" танци, пеене, музика, етикет и др. Гейшите са традиционни професионални японски артистки-танцьорки, които забавляват чрез различни умения. В региона Кансай след периода на Реставрацията Мейджи, се използват също и наименованията гейко (芸妓), а за чиракуваща гейша – майко (舞妓). През 18 и 19 век гейшите са били особено популярни. Срещат се и в наши дни, въпреки че броят им е намалял.

Гейшата професионално забавлява гостите по време на банкети и в чайните, където традиционно мъжете отпочиват и правят своите бизнес срещи. Тя е ликът и гаранцията за престижа. Задачата ѝ е отговорна - да създаде атмосфера на спокойствие и уют, за да се отпуснат гостите и да се забавляват. Погрешно е твърдението, че гейшата е проститутка. Основното умение на гейко е, че знае колко мъжът обича жената да властва над сетивата му с нежна сила, която е по-мощна от секса. Докато мъжът се храни, гейшата стои на колене до него, за да му сервира саке с деликатеси и упражнява брилянтното изкуство на разговора. Дали ще прави секс със своя клиент, зависи от нея самата, но никой не я задължава за това.

 

Първоначално гейшите били предимно мъже. Докато професионалните куртизанки предлагали сексуално забавление, то гейшите използвали уменията си да забавляват, използвайки традиционните японски изкуства - музика, танци и разказване на истории. С времето започнали да се предпочитали артистичните умения на мъжете и жените гейша, вместо на високо поставените куртизанки. Постепенно мъжете гейша (наричани  хокан) изчезват и названието гейша се е използвало само за жена-гейша, както се използва и сега.

Добре е да се знае, че никоя жена не се ражда с тази титла, а полага много усилия, за да стане гейша. Самите родители на красиви момичета са ги давали (не безплатно, разбира се) в специални домове, наречени „окия“ с окаа-сан (майка, притежателката на окия), за да се научат да бъдат истински жени. Тези, които са имали късмета да влязат в школата на гейшите, можели да не се безпокоят за нищо. Момичетата се научавали да пеят, да танцуват, да свирят на няколко музикални инструмента, усвоявали тънкостите на чаената церемония. И всичко това трябвало да го правят с финес и грация, като непрекъснато помнят за свръхзадачата си - да са сбъдната мечта за всеки мъж.

cf50466684a4.jpg
 

Гейшата започвала обучението си, докато е съвсем малка. Тогава тя се наричала майко (в превод - "танцуващо дете"). Обучението на майко отнемало 5 години, през което време тя учила традиционни японски изкуства и етикет. Да стане майко - чиракуваща гейша ученичка, било стремеж на много японски момичета.

По време на детството си начинаещата гейша работила като домашна прислужница или помощница на вече опитна гейша и така получавала обучението си. Сутрин тя ставала в ранните часове и лягала късно нощем. Учила се да пее, да танцува и да свири на традиционния японски струнен инструмент шамисен, наподобяващ китара. Майко трябвало да изучи различните традиционни японски изкуства, чайната церемония и икебана, както и тънкото умение да води разговор.

 

Най-напред момичетата се научавали как да бъдат красиви. Първо, те намазвали лицата си с чудодеен, много скъп и екзотичен крем - каквото например е мазилото, направено от екскременти на славей. След това загрявали между дланите си малко парче восък, което втривали в кожата на лицето, шията и дори гърдите. И накрая, внимателно с четчица нанасяли на челото и бузите нещо като тибеширена паста - именно тя придавала на гейшите прочутата порцеланово-бяла визия. В началото на миналия век е била доста разпространена така наречената китайска глина - пудра, направена на основата на оловото. Тази козметика наистина скривала всички недостатъци на кожата, но изключително трудно се измивала и била много вредна за здравето.  Вратът отзад винаги се оставял в естествения цвят, защото това се считало за най-еротичното място в женското тяло.

SUZUKI_Swift_Long_Articles_2012_marzo_ma

 

 

Освен бялата маска, задължителен бил и ружът, който трябвало да е с цвета на кимоното. А върху скритите очертания на устните накрая се нанасяло алено червило във формата на миниатюрно листенце или панделка. Строго забранено е гейшата да плаче, да се смее или да се поти, защото гримът може да потече и да развали реномето на мечтаната жена. Не бива и да се храни - смята се за неприлично, нито може да пийне от приготвения от нея самата чай.

 

Сложните прически на гейшите също отнемали много време. Гейшите полагали много старания да си пазят прическата. Грижели се за нея и докато спят, като слагали под врата си твърд цилиндър, наречен такамакура.

 

Old_Photosof_Japan_Colored_In17.jpg makura_104_1.jpg

 

Накрая оставало гейшата да се премени с празнично кимоно, да се стегне с дълъг ярък колан и да обуе дървени обувки с кожени каишки - окобо. В тях центърът на тежестта е разположен в петите, което обяснява ситните стъпки на гейшите като върху горещи въглени. Цялото облекло на гейшата тежало около 2-3 кг. Прическата и аксесоарите по нея също били около 2 кг.

След такова трудно и дълго обучение един ден, ако майка-сан решала, че кандидатката вече е готова, идвал мечтаният момент тя да бъде обявена за гейша.

Untitled_1.jpg geisa.jpg

 

Над поведението на всяка млада гейша бдяла така наречената по-голяма сестра. Тя не само била по-възрастна и по-опитна, но и можела да се похвали със собствена постоянна клиентела в чайните, както и да осигури важни познанства на дебютантката. Върху тази по-голяма сестра падала огромна отговорност и безброй задължения към младата гейша - да я води на важни сбирки и да я наставлява.

 

Когато младата майко била готова да се раздели с девствеността си, тя извършвала т. нар. церемония „mizuage”. Разпращала на заможните мъже оризова торта екубо с малка червена вдлъбнатинка в центъра, а после наблюдавала битката за девствеността си. Тъй като за японците девственицата била най-желаната гейша, богаташите се надпреварвали да плащат големи суми за правото първи да бъдат дарени с ласките й. Потенциалните клиенти наддавали като на аукцион - който предложи по-голяма сума, печели незабравима нощ с младо момиче, чиято честност предварително е проверена от медицинско лице.
След паметното събитие младата гейша сменяла червената якичка с бяла и получавала правото не само да сипва чай и саке, но и да си намери покровител - данна. Девойка, която не е имала късмета да бъде забелязана от достоен данна, се стремяла да натрупа достатъчно богатство и респект, за да стане велика гейша. В противен случай рискувала да се превърне в обикновена проститутка.

 

Покровителите на гейшите

Гейшата нямало право да се омъжва, но не й се забранявало да си намери покровител - данна. Това означавало, че тя щяла да дарява с ласки само него, а той трябвало да е достатъчно заможен, за да й осигурява прилични доходи и уважително отношение от страна на другите богаташи. Покровителят на гейшата обикновено имал законна съпруга, но било въпрос на чест да плаща и на изкусната любовница, обучена да спазва древните японски традиции. Подобно удоволствие обаче не било евтино - само кимоното струвало извънредно скъпо, а гейшата трябвало и да се храни, да й се купува козметика, да се плаща за лекар и медикаменти, ако се наложи.
Ако гейшата решала да се омъжи, тя трябвало да напусне професията.

 

САМУРАИТЕ  и  ГЕЙШИТЕ

На самураите не било позволено  да участват в кабуку театър или да ползват услугите на куртизанки (или „юджо“). Било нарушаване на класовата структура - членове на висшата класа - воините, да се смесват със социални изгнаници като актьори и проститутки. Въпреки това безработните самураи по времето на мирната Япония на Токугава намерили начини да заобиколят тези ограничения и станали най-добрите клиенти в кварталите на удоволствията.

При тази по-висша класа клиенти, се развили и по-възвишени умения  при жените за забавления. Високо квалифицирана в танците, пеенето и свиренето на музикални инструменти като флейта и шамисен, гейшата вече не разчитала на продаването на сексуални услуги, за да получава доходи. 

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Няма как да пропуснем и това основно изкуство в нашия разговор, като чайната церемония.

Темата е доста обширна, затова не мога да се ангажирам с изчерпателност, най-малкото

относно стиловете на провеждане. Ако някой може с нещо да обогати темата ни, ще се

радваме да се присъедини. :)

 

ЧАЙНАТА ЦЕРЕМОНИЯ

c9763363ce99.jpg
 

Чайната церемония (чадо или садо) е ритуализирана подготовка и поднасяне на зелен прахообразен чай в присъствието на гости. Една пълна официална церемония обхваща хранене (чакайсеки) и два чая (коча и усуча) и трае около четири часа. В това време домакинът ангажира цялото си същество в създаването на подходяща обстановка, носеща естетична, интелектуална и физическа наслада и спокойствие на съзнанието на гостите. За да постигне това е възможно домакинът или домакинята с десетилетия да усвояват не само отмерените действия, с които се сервира чаят на гостите, а и да се учат да ценят изкуството, занаятите, поезията, калиграфията, подредбата на цветя, готвенето и поддържането на градината, и в същото време да овладеят грация, себеотрицание и внимание към нуждите на другите. Въпреки че всички усилия на домакина са насочени към насладата на другите, не може да се каже, че чайната церемония е предназначена само за доставяне удоволствие на гостите. Церемонията им носи смирение като фокусира тяхното внимание върху дълбоката красота на простите прояви на природата като светлината, звука на водата, отблясъците на дървесните въглища неща, върху които се акцентира при строежа на чайните. Чайните церемонии представят също и проявите на творческата сила на вселената в човешките стремежи, като например изработването на красиви предмети. Разговорите в стаята са ориентирани към тези неща. Гостите не обсъждат ежедневието или клюките, а ограничават разговора си до произхода на приборите и възхваляват красотата на природните дадености. Идеята на чайната церемония идва от дзен будизма, да живееш единствено в настоящия момент и целият ритуал е така конструиран, че да ангажира сетивата на човека така, че той да бъде изцяло въвлечен в церемонията и да се освободи от ежедневието си.
 

bd06c5d2e6c5.jpg
Чайна в Koishikawa, автор Katsushika Hokusai
 

Първото документирано доказателство за чай в Япония датира от IX век, когато той е донесен от будисткия монах Eichū (永忠) при завръщането си от Китай. Той лично приготвя и поднася sencha (несмлян японски зелен чай) на императора Saga през 815 г.. С императорски указ той нарежда да се засадят чаени насаждения и да започнат да се отглеждат в региона Kinki. Въпреки това, интересът към чая в Япония скоро намалява. За този период е бил характерен чаят, който се пие преди всичко с медицинска цел, както и за удоволствие и е представлявал смлян в хаван до ситен прашец чай, който е бил смесван  с различни други билки и / или ароматизатори. Наричал се е  "чай към сладкиша" (団茶 dancha). Към края на XII век, стилът на приготвяне на чай е наречен "tencha" (点 茶). При него стритият прах matcha се е поставял в купа, добавяла се е гореща вода и после двете са се разбивали с пръчка. Този метод на направа на чай е въведен в Япония от Eisai - друг монах, който се завръща от Китай. Той донася със себе си чаени семена, от които и досега се произвежда най-висококачественият чай в цяла Япония. Този зелен прахообразен чай е бил използван за първи път в религиозните ритуали в будистките манастири. До XIII век, когато  шогунатът Камакура управлява нацията, чаят и луксът се свързват с неговото управление, като се превръщат в нещо като символ на високия статус на военната класа. Тогава стават популярни събиранията за дегустацията на чай (闘 茶 tōcha), където състезателите печелили екстравагантни награди за това кой ще познае чаят с най-доброто качество, отглеждан в Киото, произхождащ от семената, които Eisai донесъл от Китай. По-късно при възхода на културата Хигашияма, който е свързан преди всичко с елегантния културен свят на Ashikaga Yoshimasa и неговата резиденция в най-източните склонове на Киото (Ginkaku-ji). През този период се формира окончателният вид на това, което обикновено се смята за традиционна японската култура, каквато я познаваме днес. Тогава японската чайната церемония придобива вида си на "трансформираща практика", развива своя собствена естетика и по-специално принципите "sabi" и "wabi". "Wabi" представлява вътрешното, духовното, преживяванията на човешкия живот. Първоначалното му значение е тихият или трезв финес, или още приглушеният вкус, "характеризиращ се със смирение, сдържаност, простота, натурализъм, дълбочина, несъвършенство и асиметрия" и "подчертава простите и неукрасени обекти и самото архитектурно пространство, за да се отпразнува меката красота на момента и грижата за посланията на материалите. "Sabi"от друга страна представлява външната или материалната страна на живота. Означава "износен", "закален" или "разложен." Особено сред аристокрацията, разбирането за празнота се е считало за най-ефективното средство за постигане на духовно пробуждане, докато приемането на несъвършенството се почитало като здравословно напомняне за това да ценим нашата недодялана природа, тук и сега, точно каквато е като първа стъпка към "satori" или просветлението. Murata Jukō е останал в историята chanoyu (чайната церемония) като човекът, който най-рано е развил чайната церемония до степента на духовна практика. Той е изучавал джен будизма под ръководството на монаха Ikkyū, който тогава, през XV в., възражда дзен будизма. Поради наличието на този факт, и самата чайна церемония се повлиява силно от дзен будизма.

554bf2350e78.jpg
Отворена чайна къща, предлагаща matcha и амбулантен търговец, който продава екстракти. XVI в.

От XVI век насам пиенето на чай се разпространява във всичките слоеве на японското обществото. Sen no Rikyū,  заради творбата му „Южен запис“, е може би най-известната и все още почитана историческа фигура по отношение на чайната церемония, който е следвал концепцията на учителя си Takeno Jōō, наречена ichi-go ichi-e. Това е философия, която учи, че всяка среща трябва да се цени, защото тя никога не може да бъде възпроизведена отново. Учението му усъвършенствало много новоразработени форми в областта на архитектурата на сградите и градините, в изкуството и в цялостното развитие на "Пътя на чая" (чайната церемония). Принципите, които той определили са: хармония (和 wa), уважение (敬 kei), чистота (清 sei) и спокойствие (寂 jaku). Всичките те са в основата на чайната церемония.

През дългата история на chadō са се развили и са активни и до днес много школи на японска чайна церемония.

СТИЛОВЕ
 

Стилът Уабича, популярен с простотата си, се развива от майсторът на чайната церемония Сен-но-Рикю. Той смята чаною за проста церемония, състояща се от вряща вода, правене на чай и пиенето му. Много хора я превръщат в занимание за цял живот заради простотата на философията. Практикуващите чайната церемония изучават принципите на Уа, Кей, Сей и Джаку (хармония, уважение, чистота и спокойствие) и ги прилагат при церемонията и във всекидневието си.
Урансеке е сред най-известните стилове, които се практикуват днес. Подготовката за чайната церемония включва голямо разнообразие от съдове и приспособления: вази за цветя, чайници, съдове за вода (кенсуй), черпачета за чай (чашаку и хишаку), метлички за чай (часен) и купички за чай (усучауан и куро раку чауан). Най-подходящите са тези, които не се отличават. Най-важната част от ритуала е в подреждането им да има хармония и да бъдат използвани с изящество, това изразява признателността на домакина (тейшу) към напитката и неговия усет за прекрасното.

 

ЧАЙНА, УТВАР, ЕТАПИ НА ПРОВЕЖДАНЕ НА ЧАЙНАТА ЦЕРЕМОНИЯ

668cc7403032.jpg

a8fa0d7064e0.jpg
76a75bb8b1cc.png



Традиционната чайна (чашицу) е построена от бамбук и дърво, в която цари празнична атмосфера. Преди началото на ритуала, гостите биват поканени от домакина в градината, където им се поднася каменна купа с вода, с която те си измиват ръцете, тази част е като пречистващ ритуал. След това гостите влизат през нисък вход, с което се напомня, че всички са еднакви. При влизането през nijiriguchi, самураите си оставят мечовете отвън, а последният влизащ затваря вратата зад себе си. Чайната е конструирано така, че гостите първо тайно поглеждат към свитъка, който виси в токонома или нишата. Този свитък е обикновено някакъв калиграфски изписан текст, чиято тема най-често представлява сбито представяне на някакво наблюдение, например, Honrai mu Ichibutsu ("От самото начало няма нищо"). Тъй като този свитък е внимателно подбран от домакина за да зададе нотка на настроението или сезона, гостите по обичай му отделят момент за да го преценят, преди да седнат около малкото огнище в центъра на стаята. Друга особеност, на която трябва да се обърне внимание е пода, който е покрит със специални традиционни подови подложки (рогозки) наречни татами, които определят хода на гостите в помещението, местата за сядане и начинът на протичане на церемонията, спрямо избрания стил.

 

Кайсеки е началната част на церемонията, в която домакинът поднася на своите гости обикновено ястие, в не големи количества, колкото да заситят глада си. След това им сервира сиропирани сладкиши (с това се отбелязва края на кайсеки). За разряването им се използва специална клечка, която служи и за хранене. Гостите се връщат в градината, излизайки по реда, в който са влезли и чакат да бъдат поканени отново.Това прекъсване се нарича накадачи.

Chakin (茶巾) е малък правоъгълен бял ленен или конопен плат, използван главно за да се избърше купата на чай.

fb6c893ad21a.jpg

Купа за чай (茶碗 chawan). Купите имат различни размери и стил, като стилът им определя какъв чай ще се използва - с дебели или тънки листа. Плитките купички позволяват на чая да се охлади бързо, затова се използват през лятото; дълбоките купи се използват през зимата. Купите си имат име, което често е посветено или на автора си, или на собственика си, или на майстор на чай. Някои купи са на повече от четиристотин години и се употребяват и днес, но само за особено специални поводи.

c7a6399a1ecd.jpg

Кутийка за чай (棗 Natsume). Представлява малък контейнер с капаче, в който се слага чая на прах, който ще се използва по време на церемонията.

Черпак (茶 杓 chashaku). Черпаците за чай обикновено се издълбават от парче бамбук, но могат да бъдат изработени и от слонова кост или дърво. С тяхна помощ се взема чай от кутийката и се поставя в купата за чай. Различните стилове и цветове се използват при различните чайни традиции.


Тел за разбиване на яйца (茶 筅 Chasen). Използва се за смесване на прахообразния чай с горещата вода. Правят се чрез издълбаването на парче бамбук. Съществуват различни видове. Понеже те бързо се износват и повреждат след употреба, домакинът трябва да използва нова.

a94000ac3ac3.jpg

Съдът за чая, черпакът и купата се избърсват за символично пречистване. Домакинът с ритмични движения приготвя плътен чай и се пуска една купа между гостите. Първо се сервира на почетния гост (шокиаки), който отпива 4 глътки, почиства ръба на чашата и подава на следващия гост. Задължително е те да отпиват от едно и също място, символизиращо обвързването. Когато подава купата, гостът трябва да внимава лицето й (страната с керамичен знак или украса) да не сочи към човека. След като и последния гост отпие от чая, чашата се почиства и се налива втора с малко по-разреден чай и с това настъпва края на официалната част на церемонията. Гостите благодарят на домакина, изказвайки възхищението си от гостоприемството и вкусовите качества на чая. Разговорите за Дзен философията са задължителни. Този етап се нарича хайкен. Една пълна чайна церемония с поднасянето на двата чая (коча и усуча) трае около 4 часа.

a93b1625f43e.jpg

ЯСТИЯТА

Чайната церемония е много повече от приготвяне и опитване на чай. Тя е свързана и с консумацията на фина, изтънчена храна, приготвена по специален начин и поднесена в строг ред. Храната “кайсеки” е умален модел на японската кухня. Тя е критерят, по който се съди за японските гозби. За всеки детайл от приготвянето и поднасянето се следи с педантична точност. Продуктите са подбрани съобразно сезона. В първия поднос се предлага ориз, супа и сурова риба или салата. Има морски ястия и планински продукти, риба или месо, печени на жар и др. Подреждат са красиво в специално подбрана посуда, която не се повтаря по форма и дизайн. Гостите могат да се насладят не само на вкуса на поднесените им блюда, но и на начина, по който са поднесени. Така храната се вкусва по три начина - с очи, с уста и със сърце. Разбира се, не е забравено и сакето. Има специален ритуал, при който гостите пият от една чаша, наливайки си един на друг. Основен водещ фактор при чайните събирания е стимулирането на вкусовите усещания. Основните пет вкусови усещания – сладко, кисело, горчиво, лютиво и солено, много деликатно са представени в подобни чайни церемонии. Леката горчивина на чая контрастира с вкуса на сладките; храната, която се яде със саке е с кисел оттенък; японската горчица, добавена към супата е с деликатна лютивина; приготвената сезонна риба е със солен вкус. Като правило храната, която се поднася, е съобразена със сезона. Накрая се поднасят сладки и чай. Чаят, който се използва при такива събирания, наречени чайди, е уникалният чай, наречен „Матча” или „кехлибар на живота”. Отглеждан и събиран при специални изисквания, това е един от най-скъпите чайове в света.

5c1718a0c48d.jpg

Хората може би се чудят дали японците правят редовно пълни официални чайни церемонии за релаксация. Отговорът е не. Днес е рядкост някой да може да си позволи лукса да притежава чайна или да желае да се забавлява. Чайната церемония като забавление винаги е била, с изключение на будистките свещеници, привилегия на висшата класа.Попитайте обаче дали в Япония има много хора, които да изучават чайната церемония и отговорът ще е положителен, има милиони хора, мъже и жени, бедни и богати, принадлежащи към стотици различни чайни секти във всяка една част на страната. Всяка седмица през цялата година, те ходят при учителя си и прекарват с него и с още трима-четирима ученика два часа. Всеки един от тях приготвя чай и поема ролята на госта. После си отиват и идват отново следващата седмица. Много хора правят това през целия си живот. С времето ученикът се учи не само как да прави чай, но и как да накладе идеалния огън, как да се грижи за приборите, как да приготвя прахообразен зелен чай, как да цени изкуството, поезията, глинените и лакираните съдове, майсторската дърворезба, градините, как да се учи да разпознава всички диви цветя и кои кога цъфтят. Те се научават също и как да влизат в стая с татами (тръстикова рогозка) и винаги да мислят първо за другите. Учителите не одобряват ученето от книги и правят всичко възможно движенията да се запомнят от тялото, а не от мозъка. Традиционните японски изкуства - чайни церемонии, калиграфия, подредба на цветя и бойните изкуства в началото са били преподавани без учебници и помагала. Целта не е интелектуално усвояване на предмета, а постигане присъствие на духа. Всяка седмица ритуалът малко се променя в зависимост от съдовете и сезона, за да се запази интересът на учениците. Всеки път им се напомня, че чайната церемония не е обикновен курс, който трябва да бъде завършен, а начин на живот. На учениците се дава възможност често да присъстват на пълни чайни церемонии и няма значение дали един ученик някога е присъствал на официална четиричасова ча-джи, крайната точка на всичко научено. Обръща се внимание на самия процес на обучение, на събирането на знания и на постепенната настройка на сетивата и на малките, но напълно достатъчни успехи да се справяш все по-добре с ежедневните житейски драми. Силата на чайния ритуал е в разгръщането на личните умения.

Източници:


 

Share this post


Link to post
Share on other sites

ЧАБАНА

c33c77095827.jpg

Чабана (chabana , 茶花) буквално означава „чаени цветя“ и представлява елегантен стил на подреждане на цветя специално за японската чайна церемония. Водеща праобраза си от nageire, който стил има по-малко правила и е обърнат към онези, които търсят по-прост и естествен вид на аранжирането, чабаната, макар и разновидност на икебаната, всъщност може да се разглежда като самостоятелно изкуство. Това е така, защото нейното предназначение е изключително обвързано с чайната церемония и се отнася единствено до  конкретното представяне на цвете в чайната. Чабаната е един от основните компоненти, който трябва да привлече вниманието на гостите за чайната церемония в чайната стая. Поставя се обикновено в tokonoma или на друго място, чието предназначение е да покаже основната тема на събранието. Безспорно, основният елемент, подаващ темата, е kakemono - обикновено висящ свитък с някаква дзен или друга фраза, написана с четка и мастило. Най-често цветята в чайната стая споделят пространството на tokonoma с kakemono, но в зависимост от обстоятелствата чабаната може да се появяви в стаята и по-късно в основната част на събранието, след антракта, когато гостите излизат веднъж навън. И в двата случая, когато гостите влизат в стаята, те първо обръщат внимание на елемента или елементите показани в tokonoma, защото именно те задават тона му.

39f72f8a7924.png


Чабаната винаги изразява сезона чрез цветя, поставени във ваза с проста форма или в кошница. Предназначението й е да повиши и задълбочи атмосферата на събранието, както го изисква поводът. Материалите за вазите могат да бъдат от всякакви. Една от основните идеи на чайната церемония е разграничаването на shin, gyō и sō или на формалното, умереното и спокойното, която изпълва всеки аспект на чайната церемония. Ако мястото, където ще се проведе церемонията е официално, чабаната е добре да бъде в изискана ваза или кошница. Когато домакинът започне да подрежда чабаната, той първо избира цветето и едва след това подбира подходящият съд за него. Чабаната трябва да излъчва усещане, подобно на това, което човек чувства в градината, затова всякакво използване на подпори, както е в икебаната, не се допуска. Има цветя, които се считат за неподходящи за чайната церемония. Наричат се kinka, което буквално означава "забранени цветя". Това са цветята с неприятни имена, неприятен аромат, силно миришещите, без ясно изразена сезонност и тези с по-продължителен цъфтеж.
 

още снимки:

 

2034f824b884.jpg
a8bc6db48523.png
fea9cf00611c.jpg
905fe53c7375.jpg
eccfdd5d4d1e.jpg

 

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Какво е чайната церемония без градината?

 

ЯПОНСКИТЕ ГРАДИНИ

5ceb0bca8bd9.jpg

Японските градини (日本 庭園 Nihon Teien) са традиционни градини, които създават миниатюрни идеализирани пейзажи, често в силно абстрактна и стилизиран начин. Градините на императорите и благородниците били предназначени за отдих и естетическа наслада, докато градините към будистките храмове били предназначени за съзерцание и медитация. Освен дървета и храсти, за постигане на художествения облик на японските градини, се използват още скали, пясък, изкуствени хълмове, езера и течаща вода в композиции, които възможно най-близко да наподобяват природните пейзажи.

СТИЛОВЕ

Японските градински стилове биват:

- Karesansui.
- Японски скални градини или дзен градини.
- Селски градини с чайни в тях.
- Kaiyū-shiki-teien или още алейни градини или градини за разходка.
- Tsubo-niwa - малки дворни градини.

При изграждането на пейзажите създателите на градини следват три основни принципа. Това са умален мащаб, символизъм и "заимвствани пейзажи". Първият принцип се отнася до умаляването на планински и речни природни гледки, така че да образуват органично цяло. Така могат да бъдат създадени идеализирани пейзажи от планинско селце в сърцето на големия град. Символизмът включва много абстракции, като например белия пясък, който представлява морето. Проектантите "заимвстват" пейзажи, като включват гледката зад градината например, планината или океана като неразделна част от композицията. Според една от философските школи основната конструкция на японската градина са скалите и начинът по който те са подредени. Древните японци вярвали, че обградените със скали места се обитават от богове и затова ги наричали амацу ивасака (небесни прегради) или амацу ивакура (небесни места). По същата логика гъста горичка се наричала химороги (божествена ограда), а рововете и потоците се смятало, че заграждат свещена земя и ги наричали мицугаки (водни прегради).

Японските градини могат да се разделят на два основни вида: цукияма (хълмиста градина), композиция от хълмове и езера и хиранива (плоска градина), равна площ без хълмове и езера. Първоначално хълмистият стил бил използван за главните градини на дворците, а равнинният стил за по-ограничени пространства. Последният вид става популярен с въвеждането на чайната церемония и чашицу (стая за чайна церемония).

ИСТОРИЧЕСКИ ПЕРИОДИ НА РАЗВИТИЕ
 

Япония (преди 794 г.)

c00b7363860e.jpg

Една от най-ранните форми на градини в Япония са били свещени места, намиращи се сред природата, а хората са ги отбелязвали с камъчета. Тази т.нар. ранна форма на японската градина може да бъде разпозната в някои древни светилища на Шинто, например в Айс светилища, чиито сгради са заобиколени от широки калдъръмени области. азпространението и приемането на китайската култура и будизма през VI век силно повлияли и на японския градински дизайн. През тази ера градините са строени в имперски дворци, за отдих и забавление на императора и аристократите. Като допълнение към градините, са създадени и езера и потоци, които представляват и координационни центрове, съдържащи много будистки и даоистки елементи.


За съжаление нито една от тези ранни градини не е просъществувала до днес. Въпреки това, въз основа на археологични находки, в град Нара през 1990 г. е реконструирана и открита за обществеността една от тези градини, която предоставя на посетителите възможност да придобият представа как са изглеждали градините в миналото.
 

Хейан (794-1185 г.)

916e8097e3a8.jpg

По време на относително мирното време на Хейан, столицата е преместена в Киото, където аристократите посветили голяма част от времето си на изкуствата. Те започнали да строят Шинден градини в своите дворци и вили, като тези големи градини са били използвани за развлекателни дейности като разходка с лодка, риболов и обща наслада. Шинден градините са проектирани като големи острови и езера, свързани чрез сводести мостове, през които може да се премине с лодка. Чакълът, покриващ площада в предната част на сградата, е бил използван за забавление.

 

Камакура и Муромачи (1192-1573 г.)

be6bbef1fa20.jpg

В началото на периода на Камакура се извършва прехвърляне на властта от аристократичния към военния елит. Военните управници прегръщат нововъведената идея за Дзен будизма, която оказва силно влияние върху градинския дизайн. През този период японските градини често са били построени към храмовите постройки, за да помагат на монасите да напредват в медитацията. Градините продължават да се строят, но стават по-малки, по-опростени и по-минималистични, като се запазват и голяма част от елементите от другите периоди: езерата, островите, мостовете и водопадите.
Много градини от този период са оцелели в Япония до днес, особено във водещите Дзен храмове в Киото, като Ryoanji, Daitokuji, Tenryuji и Kokedera. Някои от по-старите варианти също могат да бъдат намерени в Камакура, включително началото на Дзен градините на Zuisenji и Kenchoji.

Азучи-Момояма (1573-1603 г.)

c050390ca504.jpg

Чайните градини вече са били открити, когато е започнала и практиката с чайната церемония, но всъщност развитието на тези градини не успява да достигне своя “апогей” по време на периода наречен Азучи-Момояма. Именно през тези години се е усъвършенствала конструкцията на този тип градини и те са били “пропити” с духа на “уаби”, с което впечатляват и днес. Чайните градини като цяло са прости и няма претрупаност в тях. В този тип градини специална пътека се изгражда, така че посетителите на градината да имат възможност да се придвижват от входа към помещението за чай. Каменните фенери осигуряват осветление и декоративен елемент, а мивката (tsukubai) се използва за ритуално измиване. Много чайни градини могат да бъдат видяни в Япония днес, въпреки че много от тях са включени в по-мащабни проекти.

Едо (1615-1867 г.)

c185a4bba5a9.jpg

През този период, градският дизайн се отклонява от минимализма. “Раждат се” и се изграждат градини с езера, острови и изкуствени хълмове, които биха могли да се разглеждат от различни ъгли, сякаш се разхождаме по кръгова пътека. В тези градини обаче се запазва елемент и от чайните градини. Много от построените в този период градини, могат да се видят в днешно Токио.

915611960bca.jpg

Цубонива пък са малки градини, които са станали популярни сред градското население. Тези мини градини, изпълващи малките пространства на двора във или между градските къщи, позволяват на техните посетители да се докоснат с лекота до природата, както и до светлината и свежия въздух. Цубонива може да се видят в някои от историческите резиденции на търговци, които днес са отворени за обществено ползване. Те също остават популярен вид японски градини в днешно време, особено сред хората, които желаят да добавят малко зелено пространство в домовете си, но не разполагат с лукса от пространство.

Мейджи (1868-1912 г.)

98bf06dbf132.jpg

След 1868 г. настъпва период на оживена модернизация и навлизане на западния стил на живот. Много от старите частни градини са били изоставени и оставени на разрушение. Със закон, през 1871 г., много от градините от периодите Монояма и Едо са получили статут на защитени и се превръщат в публични паркове.

Модерните градини (1912 г. до днес)

382e39b2a560.jpg

През периода Showa (1926–1988) са построени много традиционни градини от политици и индустриалци. Но след втората световна война, градинското изкуство спира да бъде самостоятелно занятие и се превръща в част от архитектурния замисъл на сградите. Ето защо, оттогава насетне те се проектират от архитекти, които внасят модерни елементи и материали, сред които бетона. Някои съвременни дизайнери на градини се опитват да черпят вдъхновение от традиционните форми на японските градини.

Галерия

ad4943b42c49.jpg
af10a7ce8eab.jpg
c8b59a4420bc.jpg
da11f8726714.jpg

 

 

източници:

 

 

 

Случайно попаднах на този български блог за японската култура във всичките й аспекти.
 

Share this post


Link to post
Share on other sites

СЕПУКУ - РИТУАЛНОТО  САМОУБИЙСТВО ПРИ САМУРАИТЕ

 

Бушидо - пътят на воина означава смърт. Когато за избор имате два пътя, изберете този, който води към смъртта.

Вие може да загубите живота си, но честта - никога."

                                                                                              Из „Хагакуре: пътят на самурая“

 

50297g1.jpg

 

Сепуку (на японски: 切腹, букв. „разрязване на корема“) е японско ритуално самоубийство. Известно е  още и като „харакири“, като думата е резултат от неправилното прочитане на йероглифите от европейците и американците. Самите японци използват думата „сепуку“.

 

Самоубийството е присъствало отдавна в японската история, но едва с появата на самурайството и бушидо то придобива конкретната си историческа форма и се появява терминът „сепуку“. Сепуку било привилегия само за самураите и благородниците.

Самураите вярвали, че чрез самоубийството човек може да докаже превъзходството си над смъртта. Смърт чрез сепуку се извършвало поради множество причини - предателство на господаря към идеологията, предателство към господаря от подчинения, провал или грешка, които водят до безчестие на рода, на който служи самураят.

 

До изпълнителя на сепуку понякога имало свидетели и „секундант“( кайшакунин), чиято роля била да го обезглави в нужния момент, за да прекрати мъките му. В „Хагакуре – Записките на самурая“  Ямамото Цунетомо обяснява, че да бъдеш помолен да изпълниш тази роля вещае лошо, тъй като воинът не придобива слава от това, дори и при успешно обезглавяване, но ако обърка нещо, срамът е за цял живот.

 

До периода Едо (1600 - 1867) ритуалът сепуку бил по-малко тържествен. През 12 и 13 век практиката кайшакунин още не се била появила и обредът се считал за много болезнен. С течение на времето извършването на сепуку се превърнал в сложен ритуал. В случаите на планирано сепуку, това обикновено ставало пред публика. 

 

РИТУАЛЪТ

Самураят се къпел, обличали го в бяла траурна одежда и му сервирали любимата храна. Когато приключел, поставяли оръжието му върху чинията. Така облечен, с меча, поставен пред него и понякога седнал върху специален плат, воинът се подготвял за смъртта, пишейки своя предсмъртен стих.

 

samurai.jpg

Острието на меча трябвало да бъде пречистено с вода и обвито в оризова хартия, тъй като кръвта се смятала за нечиста.

Самураят разгърдвал дрехата си и разкривал корема си (коремът е смятан, според японската традиция, за вместилище на човешката душа). Вземал своя  танто (къс меч, наричан още нож или кама) и го забивал в корема си, след което правел напречен разрез надясно. Вадел острието и по желание правел втори разрез, този път надлъжен, надолу. Това е доста мъчителна и бавна смърт, която отнема часове, затова е необходим секундантът.

 

Тогава кайшакунин извършвал  дакикуби - разрез, при който воинът е почти обезглавен (малка част от кожата се оставяла, за да придържа главата към тялото). Заради необходимата прецизност при това действие придружителят трябвало да е опитен в боравенето с меч. Обикновено кайшакунин пристъпвал към задачата си в момента, когато воинът се пробождал с меча. Обикновено той бил приятел на самурая, но имало случаи, в които в знак на уважение към проявената в боя храброст на някой воин, неговият опонент заемал тази длъжност.

 

800px_tanto_p1000625.jpg4821_1_L.jpg

Танто

 

РИТУАЛНОТО САМОУБИЙСТВО ПРИ ЖЕНИТЕ - ДЖИГАЙ

Жените на самураите също имали право на ритуално самоубийство, наречено джигай . Състояло се в прерязване на шийните вени със специален ритуален нож кайкен (вид танто).

 

1311948849_2850140.jpg

Кайкен

 

Основната цел била да се постигне бърза и сигурна смърт, за да се избегне залавяне. Преди самоубийството жената си завързвала коленете, за да бъде намерен трупът ѝ в достойна позиция със събрани крака, дори след предсмъртните конвулсии. Джигай често се извършвал и с цел опазването на честта при военна загуба.

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

И след като ритуалните самоубийства стават с помощта на мечове ето малко информация и за тях.

 

САМУРАЙСКИТЕ МЕЧОВЕ

 

af7600603522.jpg

 

Самурайският меч е може би единственият предмет, възприет като символ на традиционните бойни изкуства на Япония. В страната на изгряващото слънце, още от дълбока древност съществува култ към меча. Счита се че има три свещени съкровища – свещено огледало, огърлица от яспис и меч. Това са трите вещи, за които се смята че са най-ценни и пред които хората се прекланят. Самият факт, че мечът е част от тези вещи, говори за това че японците не се отнасят към него само като към оръжие. За тях той е олицетворение на душата, символ на доблестта, честта и храбростта. На меча са посветени стихове и легенди, предавани от поколение на поколение. Необходими са много думи за да бъде описан изящният и уникален по вид японски меч или както го наричат в страната нихон-то. В направата на меча се използват традиционни техники, както и уменията и опита на майсторите. С тънкото си и леко извито острие, той се счита за един от най-красивите мечове, които някога са произвеждани. Острието на типичния японски меч е наточено само от едната страна.То е дълго около 80 сантиметра, широко е 3 сантиметра и тежи около килограм. Изящният вид на острието, придава на всеки един меч красота и уникалност. А в целия свят няма два еднакви меча. Острието е прикачено към така наречена дръжка тсука, и обикновено се съхранява в калъф, наречен сайя. Между острието и дръжката има предпазител, наречен тсуба, който улеснява държането на меча и съответно предпазва ръката. Често около дръжката е омотан канап или парче плат, или пък е покрита с коприна, за да може да бъде като реално продължение на ръката. Понякога калъфът е богато украсен. Металният предпазител също е украсен по уникален начин. Четирите основни елементи на меча се произвеждат от различни майстори, използващи традиционни техники, запазили се през вековете. Мечът винаги и принадлежал към синтуисткия култ, което също го прави по-особен предмет. Според синтуистките канони, всички предмети, които имат отношение към Бога, трябва да притежават три основни качества – чистота, висока стойност и уникалност. Считало се, че мечът притежава и трите качества. Според легендата, богинята на слънцето Аматерасу, подарила на внука си меч и го изпратила на земята, за да раздава справедливост. С течение на времето мечът, освен оръжие, доста често е бил и част от украсата на свещените храмове, както и предмет, поднасян в жертва на боговете. Първото достигнало до нас сведение е летопис от III век.

 

6fd2779bb3d8.jpg

Ковачът Munechika, живял в края на X век, подпомаган от лисицата дух, кове острието kogitsune-maru ("малката лисица"). Духът е представен като жена, заобиколена от лисици. Гравюра от Ogata Gekkō, 1873 г..

 

 

Счита се че предшественика на японския меч е бил произвеждан в Китай около 4-ти век. Доказателство за това са намерените в японски гробници древни метални остриета, датиращи от 4-ти или 5-ти век. Властта над Япония постепенно започнала да се централизира и в началото на VIII век, тя била в ръцете на аристократите от двора на императора. Като символ на тяхната власт, те носели мечове. Само благородници от този ранг имали право да носят мечове.Те също били с прави остриета. Добре украсените мечове като този, не са били създавани за реална практическа употреба, а само за демонстрации в императорския двор. Но така както се произвеждали мечове за демонстрации, така започнали да се правят и бойни мечове. Изисканата украса на меча символизира силата на неговия притежател. Истинската борба за власт в страната започнала в началото на XII век, когато воините самураи започнали да се издигат в йерархията, нараснало и производството на бойните мечове. Когато острието на един меч е извито, е много по-лесно да повалиш противника си. Така мечовете получили своята елегантна извивка, а остриетата се наточвали още повече. Смята се, че истинският японски меч нихон-то комбинирал в себе си практичност и изисканост е започнал да се произвежда през този период XII век. За разлика от мечовете за демонстрации, военните саби не са толкова пищно украсени. Когато управлението било стабилизирано и когато властта се върнала в ръцете на аристократите, отново започнало да се обръща по-сериозно внимание на мечовете за демонстрация.

 

Днес японските мечове имат основно сувенирно предназначение. Но тяхното делене на подгрупи по големина и място на изработка продължава да бъде актуално. По начало всички мечове се казват катана.

 

КАТАНА

 

1ab37d2d8854.jpg

 

 

Катана (на японски език 刀 - меч) e двуръчен издължен японски меч с дължина 95—120 см (самото острие е с дължина около 70 см). Заедно с късия меч уакизаши влиза в комплекта с въоръжение на самураите.

Японските мечове били съхранявани на специални етажерки — Катанакаке.

Ко-катана (кокатана) е къс меч „катана“, който също влиза във въоръжението на самурая. Ръкохватката е права, острието е малко по-широко. Носел се е или на пояса или закрепен на кръста.

Ръкохватката на „катана“ е с дължина обикновено около или над 35 см. Ширината на острието е около 3 см, дебелината — 5 мм. Острието се заточва до острота на бръснач. Ръкохватката е обвита в кожа от скат или друг материал, за да не се плъзга в ръцете. Теглото на меча е около 1—1,5 кг.

Хамон е линията на закалката на „катана“.

Най-древните мечове „катана“, били изработвани от майстори (също и ножниците за „катана“), които те украсявали с орнаменти - техниката била предавана от поколение на поколение като стара семейна реликва. Особено ценни мечове „катана“ са тези, на които има „меи“ - клеймо с името на известен майстор и годината на изработване.

 

 

d94947ea715e.jpg

 

NB: На форума има чудесна и много подробна статия за катаната, която ви препоръчвам да не подминавате! Може да я провечете тук. :click:

 

 

УАКИЗАШИ

 

7a2b310e093b.jpg

 

 

Уакизаши (на японски език 脇差) — къс традиционен японски меч. Основно се използва от самураите и се носи на пояса. Дължината на острието — е от 30 см до 61 см. Общата дължина 50–80 см. Острието е едностранно заточено, леко изкривено. Уакизаши прилича по форма на катана. Обикновено е носен заедно с „катана“ в пояса на самурая. Уакизаши е изработван от дзукури, с различни форми и дължини, обичайно по-тънък от катана. Ръкохватката обичайно е с квадратно сечение.

Самураите използовали уакизаши в качество на оръжие тогава, когато катана бил недостъпен или неизползваем.

В ранните периоди от японската история, кинжала танто бил носен вместо уакизаши. Влизайки в помещение, самураите оставяли катана при слугите или на катанакаке — специална двуредова дървена поставка. Уакизаши винаги носили при себе си като лично оръжие на самурая. Буси често наричали този меч „пазителят“. Опитните самураи използвали уакизаши в бой като второ оръжие — за нанасяне на неочаквани удари. Катана бил държан в главната ръка и служил като основно оръжие. Също така уакизаши бил използван за извършване на ритуално самоубийство — сепуку, ако в самурая отсъствал предназначен специално за тази цел кинжал кусунгобу. За разлика от катана, който можели да носят само самураи, уакизаши бил разрешен за носене и от други хора. Бил използван като пълноценно оръжие от хора, които не могат да носят катана.

 

 

Най-дългият меч е дайто. В музея на мечовете в Япония се съхранява дайто катана с дължина на острието 2 метра. Различните по дължина мечове са се носели от различни по сан хора от обществото. Така например дайто можели да носят само войните. Края на XV век, за Япония е период на граждански войни и феодални размирици, което е и причина производството на бойни мечове отново да бъде приоритетно. Остриетата се правели все по-извити. В началото на XVII век, мирът отново се възцарил. Самураите от най-висш ранг, обаче имали право да носят комбинация от 2 меча – дълъг и къс, която се нарича дайшо. Така представата за японския меч придобила съвсем нов вид. С отварянето на Япония към останалия свят в края на XIX век и замирането на самурайското общество, ролята на меча като лично оръжие, отпаднала. Днес японските мечове са ценени като красиви предмети с огромна стойност за изящните изкуства. Традиционните техники при производството на мечове, установени през XII век, били предавани през вековете и днес са се запазили в близък до първоначалния си вид. Като начало, метални песъчинки се събират от реките, течащи през богатите на желязо планини. Грубата основа, от която се прави мечът са железни песъчинки. Тази технология, при която се използва речен пясък за създаване на основата на меча се нарича татара сеитетсу. Някога производството е изглеждало точно така. Изготвя се голяма правоъгълна пещ от глина. Металните частици заедно с дървени въглища се поставят вътре. Въглищата поддържат изключително висока температура, което позволява разтапянето на метала. Периодично се прибавят дървени въглища и железни песъчинки. Необходимо е голямо количество дървени въглища, за да се поддържа определената температура в пещта. За да се уцели подходящият момент, в който се добавят дървените въглища и пясъкът, е необходим дълъг опит. Процесът продължава без спиране три денонощия. Традиционната технология татара сеитетсу никога не е била повлиявана от съвременните техники, защото те винаги са се оказвали неприложими. Трите основни елемента – глината, използвана за пещта, температурата, при която горят материалите и майсторството на занаятчиите са незаменими. След трите денонощия, татара сеитетсу е към своя край, въпреки че огънят в пещта все още гори. В края на процеса, в пещта се прави специален отвор, от който се вади част от съдържанието. Съвсем естествено е в метала да се съдържат различни примеси. Те се наричат норо. Майсторите преценяват дали са постигнали желания резултат и дали е необходимо да бъдат добавяни още метал и въглища. Когато всичко е наред, идва ред и на финалната фаза, при която пещта се разчупва. Разтопеният суров материал е наречен кера и може да се види в пещта. Кера се изстудява и се чупи на парчета с подходящи размери, от които се правят различните части на меча. Именно най-добрата част от отломките, която се нарича тама-хагане се използва за изготвянето на острието. С цел да бъде постигната максималната здравина на метала, той се нагрява отново и отново, като след всяко нагряване се кове и се подготвя за направата на меча. Колкото повече се кове, толкова по-здрава става стоманата. Именно това е и последният етап от изготвянето на първокачествен материал за направата на меча. Правят се и специални вдлъбнатини, което позволява стоманените парчета да бъдат подложени на двойно повече напрежение. Това също увеличава устойчивостта. При този процес, наречен орикаеши-танрен, каляването на стоманата се повтаря многократно. Уникалността на японските мечове е не само в изящното им украсяване, но и в изключително наточеното острие. То се постига чрез специален процес, при който върху основното парче метал се добавя смес от изгоряла глина и пепел от слама. Така се образува нов слой, по тънък от хартиен лист, който позволява прецизно да бъде наточено острието. Когато и този етап приключи, стоманата се кове и изтънява в краищата, като се оформя острието. Оттук нататък, работата е в ръцете на майстор ковача. Горенето, коването и изтъняването на стоманата е процес, който се нарича хай-зукури. След като се постигне точната дължина, основната форма на гърба и острието се нагласят с помощта на малък дървен чук. По този начин се прави леката извивка на острието. Сега работата на майсторите е да оформят външния вид на меча, като използват въображението си за желаните от тях дължина и извивка. Когато е направена основната извивка е необходимо тя да бъде прецизно обработена, като за целта, металът отново се нагрява и с малък чук се нанасят останалите корекции. След като майсторите ковачи завършат острието, то трябва да се изглади. Този процес се нарича ара-шиаге. Сега вече основата на острието е завършена. Също характерно за японските мечове е и каленото добре украсено острие. Процесът на каляване и украсяване се нарича хамон. Първоначално, повърхността се изстъргва, за да стане гладка, като се използва инструмент с много остър връх. Този важен етап изисква да бъде преценена здравината на цялото острие. За да бъде подострен меча се използва камък. Но острието преминава още през няколко етапа за да бъде постигната здравина, но и красота. Този процес се нарича тсучи-оки. Той завършва с по-добро каляване, наречено иаки-ире или следващата фаза. При нагряването се използват различни смеси, от чието комбиниране всъщност се получава хамон. Процесът иаки-ире е най-важен за определяне качеството на меча. Температурата в пещта е много висока между 750 и 800 градуса по Целзий. И тъй като майсторите могат да я определят само гледайки цвета на нагорещеното острие, процесът иаки-ире се извършва само при пълен мрак. Когато нагорещяването приключи, острието се потапя в студена вода. Това бързо изстудяване прави стоманата още по-здрава. А под отделните слоеве се запечатват различните стадии на обработка на стоманата. Изпиляването на повърхността на острието разкрива украсата. Извивката също е перфектна. Най-накрая, острието трябва да се наточи внимателно върху мокър камък, като това се прави по посока към върха на острието. Майсторите използват четири вида камъни.

 

2e4d4c76716c.jpg

 

В нито една друга страна, не е развит толкова силно етикетът, свързан с употребата на меча, колкото в Япония. Ако той е пъхнат в пояса на долу, то това означава, че човекът който го носи е добронамерен към събеседника си, тъй като от тази позиция ще му е доста трудно да се приведе в бойна готовност. Ако меч се предава на друг човек, това трябва да стане с дръжката към този, който го подава. Противният жест значи неуважение към фехтовалните способности на ответника, тъй като истинският майстор с меча би се възползвал от ситуацията. При демонстрация на оръжието, мечът никога не се вади изцяло извън калъфа. Освен това оръжието може да се пипа само със специално парченце оризова хартия или с копринена кърпичка. Цялостното изваждане на меча, както и употребата му с голи ръце е равносилно на предизвикване на противника. Както и в Европа можели да имат имена и се предавали от поколение на поколение. Често известните майстори не надписвали своите произведения, като смятали, че те сами говорели за себе си. Изработката на един меч коства около 3 месеца усилена работа на майсторите. Все още има някои довършителни работи, които трябва да се извършат. Сега майсторите прибавят вдлъбнатините от задната част на острието, не само като украса, но и за да подобрят баланса. За да се направят тези вдлъбнатини се използват специални сечива. Различни оръдия се използват за първоначалното издълбаване, както и за последното оформяне на детайлите. Инициалите на майстора, се изписват с червено мастило, върху горния край на острието. След това подписът се гравира. Така завършва целият процес на производството на острието. След последно изглаждане и дооформяне, се правят поставката и калъфът за меча. Ето сега вече целия процес на изработване на оръжието приключва. Днес, японските мечове не са просто произведения на изкуството, на които човек може да се възхищава в музеите. Те са част от онова което можем да определим само с една дума – японско. Японците твърдят, че тренировките с меч усъвършенстват едновременно и духа и тялото, но позволяват и човек да се отпуска и релаксира. Мечовете, съчетали в себе си майсторството на вековете и типичната азиатска традиция винаги ще символизират японския дух. Изработката на меч е предхождана от извършването на негласни традиционни ритуали. Майсторите споделят, че те трябва да са с чиста душа и съзнание и да са изпълнени с любов и уважение.

 

 

източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

И да допълня темата на magic за самурайските мечове с още малко информация за други хладни оръжия в Япония.

 

ХЛАДНИ ОРЪЖИЯ, ИЗПОЛЗВАНИ В ЯПОНИЯ

 

Кодачи

Кодачи (на англ.език – Kodachi) – в буквалeн превод Малък Тачи, е японски меч, по-къс от Дайто (дълъг меч) и малко по-дълъг от танто. Острието му има дължина от 40 до 65 см. Неговият размер е давал възможност на самурая да го извади много бързо. Използвал се там, където движенията били ограничени, или при атака тяло в тяло.

 

020847859.jpg

 

Предпочитано оръжие от самураи, които разчитали основно на бързината си. Много удобен за защита, поради това наричан „мечът, който е щит“.

През Периода Едо, Шогунат Токугава разрешава да се носи и от не самураи, обикновено търговци. Кодачи, за разлика от Уакизаши, има фиксирана дължина, също така извивката на острието е по-голяма и дръжката е по-дълга.

 

  Танто (kosigatana) - кама или нож (дължина на острието <30.3 см). В древността били наричани катана. Носили ги заедно с тачи.

 

1198962945_t_4.jpg

 

Цуруги (Tsurugi)- прав нож с две остриета, разпространени преди Х век. В миналото с този термин за наричали всички мечове.

 

Ken_double_edge_straight_sword_Kofun_per Tsurugi_Yoshimitsu_Shirayamahime_Shrine_

 

Кусаригама

Кусаригама е традиционно японско оръжие, което се състои от Кама – вид японски сърп, закачен за метална верига (Манрики) с тежест в края. То е едно от оръжията използвани от Нинджа. Смята се, че е измислено през XV век от будистки монаси.

 

020847856.jpg

 

Характеристики

Дължината на веригата е от около 2,5 до 3 метра. Веригата може да бъде закрепена както за ръкохватката, така и откъм страната на сърпа. Обикновено дръжката на сърпа при Кусаригама е по-дълга от тази на обикновената кама.

Техники

Най-много техники за използване на Кусаригама се срещат в школите по Будо (Буджуцу, Кобудо) и Нинджуцу. Оръжието се държи и с двете ръце, като с едната се хваща сърпа, а с другата веригата. Тя (веригата) се мята в противника с цел да го зашемети или оплете заедно с оръжието му, след което незабавно се атакува със сърпа. Най-голяма тънкост е техниката Маки (точното хвърляне на веригата). Изкуството за ползване на Кусаригама се нарича Кусаригама – Джуцу.

 

Кусари-фундо

Кусари-фундо е оръжие, съставено от верига и тежест, което е тясно свързано с кусаригама. С дължина от 45 до 76 см, това е оръжие предназначено за близка битка. Веригата може да бъде направена от стомана, а може да се използва и въже за тренировка.

 

020847860.jpg

 

Това подвижно оръжие може да се използва за удряне, улавяне на чуждото оръжие или уплитане на противника. Говори се, че кусари-фундо е изобретено за обезоръжаване, омаломощаване или убиване на атакуващите императорския замък.

 

Манрики-гусари

Манрики-гусари е традиционно японско и китайско оръжие с верига, на чийто край се намират две тежести предназначени за удряне или за улавяне на противника. Друга тактика е да хванеш тежестите с ръка и да ги метнеш на другия в лицето, което довежда до безсъзнание или смърт.

 

6465142.jpg

 

Друга възможност е да се метне самото оръжие срещу опонента, което може да предизвика шок или изненада. В повечето случаи това оръжие се използва за изненада. Обикновено манрики-гусарито е дълго около 90 см (три фута). Това оръжие е едно от традиционните оръжия в бойното изкуство нинджицу.

Допълнителни употреби на оръжието са например използването му като пробождащо оръжие (шип и верига) във връзка с оръжието с верига. При тази употреба веригата е по-дълга- около 1,8-3,04 м (6-10 фута), с тежест и в двата края, всеки от които може да бъде използван поотделно. Също възможно е и използването и на двете едновременно, когато притежателят постави централна дръжка на веригата.

 

Нагината

Нагината (дословен превод – „дълъг меч“) е японско хладно оръжие с дълга ръкохватка (около 2 м) с овално сечение и извито едностранно острие (около 30 см), с което се биели бушите (така са наричани самураите в древна Япония).

 

020854744.jpg

 

С времето се е утвърдил облекчен вариант на оръжието (1,2 – 1,5 м), използван при тренировки и показал по-добри характеристики в боя. Нагината е аналог на глефата, (макар често да се бърка с алебарда), но значително по-лека. Първите сведения за използване на Нагината са от края на VII век. В Япония е имало 425 школи, в които се е изучавала техниката на бой нагинатадзюцу. Това е било основното оръжие на воините — монаси Сохей.

В мирно време нагината се използвали от Онна-бугейша – жени-самураи за защита на домовете си.

 

Шуко и Ашико

Шуко и Ашико са едно и също оръжие – шуко с разлика, че Шуко е предназначено за използване с ръце, а Ашико за крака. Те представляват метални пластини с шип-нокът подобни издатини, които се прикрепят с кожени каишки около дланите или китките (стъпалата).

 

DSC08406_300x225.jpg shuko2.jpg

 

Използват се за защита като с тях може да се отбие атаката на вражески меч или за атака като шиповете могат да оставят на лицето на нападателя ужасни рани. Също така нинджа ги използвали и да изкачват по-лесно стени или дървета.

 

Неко-те

Неко-те (в превод означава котешки нокти или лапа) са остри ножове или метални нокти подобни пластини закрепени на пръстите или на ръкавици или гривни обхващащи външната страна на ръката или китката.

Ръкавиците и гривните са използвани за отбиваме на атаки и нанасяне на малки вреди на противника, ако е необходимо, а дългите нокти по върховете на пръстите са били за удари по артериите и други жизнено важни области.

 

020847864.jpg

 

Текко-Каги (Текаги)

Оръжието Текко-Каги (или Текаги) е подобно на желязна лапа. Представлява желязна или кожена гривна, върху която са закрепени дълги шипове-резци. При различните разновидности на оръжието шиповете са с различна дължина, но по принцип са доста дълги, като обхващат ръката от лакътя или от китката нагоре и достигат до няколко сантиметра или много над пръстите.

 

020847855.jpg

 

Текко-Каги може да се използва при защита, поради голямата си площ почти като щит или за нападение, като щетите, които нанася могат да бъдат доста големи, най-вероятно би могло да пробие и броня. Техники за ползване на оръжието има в школите по Тайджуцу.

 

Чигирики

 

2_chigiriki.jpg

 

Чигирики е японски вид боздуган, използван от Нинджа. Той е съставен от около 60 см. дървена дръжка и 60 – 70 см. метална верига към него с топка с шип в края на веригата.

Най-много техники за използване на Чигирики има програмата Чигирики – джуцу, която е част от обучението в Араки-рю – древно бойно изкуство, основано в началото на 1570 г. от Араки Муджинсай Минамото.

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

ИСТИНИ И ЗАБЛУДИ ОТНОСНО ЯПОНСКИЯ МЕЧ

автор: д-р Дориян В. Александров
(Историческо дружество „Българска Орда - 1938”; школа „Златен Дракон”)


567dacfac54b.jpg

За написването на настоящия материал съм ползвал основно една публикация на шихан Масаюки Шимабукуро и Карл Е. Лонг (специалисти по Кендо и Яйдо) „Факт или фикция. 50 грешни схващания относно японския меч и фехтовка” (сп. „Черен пояс”, септември, 2007 г.); използавни са също книгите на потомстения майстор на меча и изработката на мечове шихан Тецутака Сугавара (специалист по Кен-Джуцу, Яй-Джуцу Катори Шинто-рю, Айкидо, Карате и Кунг-Фу); също някои публикации за мечовете и дамаската стомана в сп. „Guns.bg”, статията на И. Таганов, В. Иванов и В. Карасев „Руския булат – „червената структура”. Металургията на древните славянски племена” (сп. „Калшников”, бр. 5, 2007 г.), книгата на Иван Лазарев „Меч и сабя. Оръжия на ранните нтомади (5-7 в.)”, Валери Йотов „Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (7-11 в.)” и някои мои изследвания за мечовете и сабите на древните българи и тези в Евразия.
 

1. ЯПОНСКИЯ МЕЧ Е УНИКАЛНО ЯПОНСКО ТВОРЕНИЕ И ТОВА СА НАЙ-ДОБРИТЕ МЕЧОВЕ В СВЕТА.
Това твърдение не е вярно, защото самата технология на коването на тези мечове е внесена отвън. Центърът на тази технология на „дамаската стомана” е Индия, откъдето се разпространява из цяла Азия и Близкия изток, където именно добива названието „дамаска стомана”, вероятно след кръстоносните походи за освобождавнето на Йерусалим. В древността индийците са произвеждали най-добрите образци оръжия от дамаска стомана (зелена, сива и синкава стомана). Сабите от зелена стомана са можели да секат камъни, а тези от сива стомана са пробивали без проблем кожата на слон, като са били невероятно гъвкави при това! Един такъв меч или сабя е струвал колкото един боен слон (невероятно скъп в миналото) и са можели да си го позволят само богати раджи, владетели и царски особи. В областта Кодуманал (Индия), археолозите са разкопали и открили пещи, добре запазени тигели, стъкловидна маса и шлака, които свидетелствуват за получаване на стомана. Находките се датират между 3 в. пр. Хр. и 3 в. сл. Хр. Останки от производство на тигелна стомана са открити също в Хайдерабат (Централна Индия), Голконда (Андра Прадеш) и на други места от п-в Индустан.

Корейски и китайски специалисти  ковачи изработват първите японски мечове продължително време, които в последствие биват усъвършенствани в някаква степен от японските ковачи, но в един доста по-късен период 9-12 век, тъй като технологията на коване е била пазена в тайна. Първоначалните японски мечове копират формата и структурата на старобългарския (хуно-българския) палаш и правите китайски мечове и после добиват характерната си леко извита форма, подходяща повече за сечене, а не за мушкане.

Обработката на желязо започва далеч на Запад в древна Анатолия (Мала Азия) още през 2-ро хил. пр. Хр. при хетите, като се разпростира в Кавказ, Северното Причерноморие и Балканския полуостров. Разпространението на техниката за леене и обработка на желязо (чугун) и стомана в Азия се дължи на конните народи и преди всичко трако-кимерийците (наименование на древните българи), българи, скити и хуни. Тези знания се разпространяват по Пътя на коприната, който е бил създаден, контролиран и охраняван от древните българи. Счита се ,че технологията на чугуна е овладяна първо в Индия, Китай и Средна Азия.

Според изследвания на японски учени (проф. Й. Каяма и др.), част от японската народност (етносите свързани със самурайското съсловие и императорското семейство) произлизат от конните народи от Централна Азия и Средна Азия, групировки от които се прехвърлят на японските острови през 1-во хилядолетие пр. Хр. и създават японската държавност, като донасят коня, железните оръжия и сечива, технологията за леене и коване и характерната култура. Не случайно при свое посещение в Япония на бившия държавен глава на България – Тодор Живков и дъщеря му Людмила Живкова, са посрещнати за пръв път лично от японския император с многозначителните думи: „-Добре дошъл братовчеде след 2300 години!”......., което силно е притеснило преводачите на българската делегация.

Японските мечове не са най-добрите в света, тъй като имат подобаваща конкуренция в лицето на китайски, индийски, средноазиатски и европейски оръжия със същото или по-добро качество. В Китай например са откривани в древни гробници уникални мечове на над 1000 години, без никакви следи от корозия и толкова остри, че разсичат косъм. Японски емисари са предлагали на китайските власти да изследват метала срещу 10 милиона долара! Молбата им е била отклонена вежливо с аргумента, че и Китай, развива космически технологии и тези находки са си негов патент!....

Така, че по-скоро рекламата и филмите за самураи са направили японския меч „най-добрия в света” и са го обвили в мистика и тайнственост, като символ на японския дух. Има и още една причина. В днешно време японските мечове изработени по старата технология (дори и съвременни изработки) се считат за произведения на изкуството с висока художествена и материална стойност, подобно на картини, художествени произведения и бижута на известни майстори. По тази причина най-добрите образци такива мечове отиват още след изработката в банковите трезори на известни японски корпорации и фирми (дзайбацу), като един вид солидна инвестиция с гарантирано качество и като вид капитал (подобно на злато, картини, диаманти, валута и недвижимо имущество). Един добър пример за градивен национализъм!

2. ЯПОНСКИТЕ МЕЧОВЕ СЕ ИЗРАБОТВАТ САМО ОТ МЕСТНИ СУРОВИНИ (ИЗВЕСТНИЯ ЖЕЛЕЗЕН ПЯСЪК СЪБИРАН С МАГНИТИ).
Това също не е вярно, защото са внасяни суровини (железни слитъци) и от чужбина, главно от Китай и Индия. По начало Япония е бедна на метални руди и традиционната технология за изработване на мечове е доста трудоемка и бавна. През Средновековието обаче и гражданските войни в периода 12-16 в. са изисквали голямо производство на оръжия, което е налагало внос на желязна суровина отвън. Индия е била най-известна с производството на качествени железни слитъци, които през античността са били на цената на златото. Известно е, че при походът на Александър Македонски (4-ти в. пр. Хр.) към Индия и сблъсъка му с индийския цар Пор (Порус), един индийски раджа му подарява такива железни слитъци, от които е изковано въоръжението и доспехите на цял един тракийски легион! В 323 г. пр. Хр., в битката при р. Хисдап, срещу фалангите на Александър македонски, войниците на цар Пор били въоръжени с оръжия от необичайно здрав и красив метал (стомана), което им дало някои примущества в боя.

В по-късен период и през двете последни Световни войни през 20-век, много японски мечове от типа  „гунто” (масово произведени мечове за целите на армията и полицията) са изработвани от железопътни релси! Това се прави и до ден днешен, въпреки, че традиционните технологии за леене на заготовки и слитъци от железен пясък също се практикуват макар и от силно ограничен кръг майстори ковачи, които не са повече от 50 човека в цяла Япония!

3. НАЙ-МНОГО ОРИГИНАЛНИ ЯПОНСКИ МЕЧОВЕ ИМА  В ЯПОНИЯ.
Това е било валидно само до Втората Световна война. След войната, окупационната американска армия конфискува поголовно всички налични японски мечове и забранява тяхното производство. Конфискувани са около 350 000 остриета, които са раздадени като сувенири на американските войници и офицери. В момента голяма част от тези мечове се намират в САЩ и даже могат да бъдат купени от антикварните магазини. По подобен начин, след разбиването на Квантунгската армия в Манджурия от руснаците, се изземва всичкото хладно оръжие, заедно с огнестрелното. Най-добрите образци са прибрани в различни руски музейни колекции или са подарени на висши офицери, всико останало е претопено за танкова стомана и сечива. Констатирани са доста случаи на пълно невежество по отношение на тези уникални остриета остриета (някои предавани в семейството векове наред), когато руснаците и „тьотките” са си кълцали цвекло, пържоли и дърва за горене със самурайски мечове!....

Между другото подобна акция прави в самата Япония още през 16 век владетелят Тойотоми Хидеоши, който след гражданските войни изземва от населението над 500 000 остриета и разпорежда да се претопят на клинци, гвоздеи и сечива. Изглежда тогава са били унищожени и някои уникални мечове от типа „джокуто” и „кото” (стари и уникални мечове).

Забраната за производство на мечове в Япония след Втората Световна война  (след 1948 г. когато американската окупация е прекратена) отпада благодарение на усилията на д-р Хома Джунджи и личната му молба към ген. Дъглас МакАртър. В резултат на което, общата забрана е променена по такъв начин, че оръжието тип „гунто” се унищожава, а мечовете с художествена стойност могат да се притежават и съхраняват. Д-р Хома става основател на „Нихон Бижицу Нозон Токен Кай” – „Общество за съхранение на художествено изработените мечове”, превръщайки в своя мисия запазването на старите техники и остриета.

b9bb434b464f.jpg

4. ЯПОНСКИТЕ МЕЧОВЕ СЕ ОГЪВАТ (ДИПЛЯТ) ПРИ КОВАНЕТО ОГРОМЕН БРОЙ ПЪТИ, КАТО МЕЖДУВРЕМЕННО ПОЛУЧАВАТ МАГИЧЕСКИ КАЧЕСТВА.
Това е един поредните митове. В художествената проза се срещат мечове, огъвани стотици, хиляди и милиони пъти, макар и да няма сведения за повече от 20 огъвания. С всяко огъване , направено от майстора-ковач, се огъва и вътрешния слой, така че общия брой слоеве се увеличава в геометрична прогресия при всяко сгъване и наковаване; тъй като дебелината на катана е по-малко от 230 железни атома, достигането на 20 огъвания вече не допринася за броя на слоевете в острието. Нещо повече, докато загряването и огъването служи за разпределяне на въглерода  равномерно по цялото острие, едно малко количество въглерод също се „изгаря”, както и неблагородните съставки на метала. Повтарянето на огъванията в крайна сметка ще острани и повече въглерод, което превръща материала в меко желязо и намалява способността му да поддържа остър ръб. Наковаването и огъването на стоманата при меча елиминира мехурчетата в метала, хомогенизира го и създава пластове чрез продължаващо въглеродизиране на повърхността и връщайки повърхността във вътрешната част на меча, което му придава уникалната и красива зърнистост, характерна за дамаската стомана. Въпреки широко разпространеното популярно убеждение, че слоестата структура осигурява усилените механични качества на стоманата, това е съвършено невярно. Слоевете действат като слепени точки, което може само да отслаби интегритета на острието. Дипленето при японските мечове е повече с цел да изгори  многото примеси (сяра, фосфор, излишен въглерод и др.), като отново помага да се преодолее слабото качество на японската стомана и да изчисти и усили стоманата. Продължителното огъване няма да доведе до „супер острие” и най-добри са мечовете с по 8-12 огъвания (огъната 12 пъти има 4000 слоя, а тази с 20 огъвания над милион!). Известните саби- дамаскини изработвани в България през средновековието (Самоков, Костенец, Чирпан, Етъра, Сливен и др.) са се „диплели” именно 12 пъти и това е записано дори в народните песни, както и факта, че можели да сечат камъни и броня.

5. ЯПОНСКИТЕ МЕЧОВЕ СА ПО-ДОБРИ ОТ ЕВРОПЕЙСКИТЕ МЕЧОВЕ И САБИ.
Това е често срещано твърдение, като тези претенции обаче се основават предимно върху неразбирането на производството и ролята на европейските саби и мечове, както и на сравнения въз основа на най-лошите продукти на съответната школа, а не на най-доброто. Традиционно японската стомана се счита за най-подходяща за изковаване на мечове, но в действителност съвременните западни стомани са били и са всъщност по-добри по отношение на сила и чистота, а също и легиращи свойства (дори добре полираните японски мечове ръждясват, ако не се поддържат по съответния начин!). Съвременни остриета на катани изработвани от западни фирми („Cold Steel”) и такива в България („Асеро Толедано – Европа” ООД), на тестове могат да търпят извиване на готовото острие до 45 и повече градуса и след това пак се изправят; при подобен тест японските остриета просто се чупят!

Тъй като Япония представлява общество бедно на желязо, направата на един меч представлява традиционно изключително скъпо начинание; доставката на мечове е била ограничена и поради това майсторите са имали интерес да вложат възможно най-голяма част и качество от материалите, които могат да си позволят. Европа също е имала своите превъзходни майстори на мечове, саби и шпаги (келтските мечове, древните български саби, викингските мечове, шпагите и мечовете от Толедо, прочутите рицарски мечове, мечът на крал Артур) и др. По-голямата достъпност на желязото в Европа обаче прави по-практично производството на евтини, нискокачествени оръжия в големи количества. Докато европейците имат избор между скъпи и добри мечове и саби и евтини и лоши мечове, японците са изправени пред избора между скъпи мечове, съвсем по-малко скъпи мечове или изобщо никакви мечове.

Най-разпространения метод за изковаване на мечове в Европа през 5-10 в. се базирал на съединяването на няколко споени пръчки желязо с различни характеристики по тяхната надлъжна ос, т.е. по технология близка до тази на индийската и японската. Учените дефинират метода като „коване чрез натрупване”. Средния слой (сърцевината на меча) се нарича „въже” или „змия”, защото предварително се усуква и изглежда като серпентина, усукано въже или виеща се змия. Целта на усукването е намаляване на шлаката и повишаване здравината чрез увеличаване съдържанието на въглерода, когато пръчките били карбонизирани. Така усукването замествало дипленето известно ни от дамаската стомана и изпълнява същата роля. Оставналите пръчки се съединявали с „въжето” чрез тнар. „ковашка спойка”. Създаването на тези многослойни структури разкривало на ковачите възможности да локализират на точно определени места желаните качества на меча, чрез емпирично съединяване на разнородни късове желязо, дължащи се на различния произход на метала и наличието на други микроелементи в рудите. Броят на пръчките бил различен, между 8 и 16, но най-често те са 7, в зависимост от размерите на проектираното оръжие, неговото тегло, предназначението, физическите качества на поръчителя и не на последно място  - майсторството на ковача. Така изкованите остриета имали характерни шарки от усукания метал, които са подобни на тези от дамаската стомана и при китйските и японските мечове и не отстъпват на техните качества. Тази техника на коване е съществувала още през 3-ти в. в Европа и се разпространява повсеместно през 5-10 –ти век.

Редица европейски саби и мечове също са проектирани за различни видове бой. Остротата на катана я прави отлично режещо-сечащо оръжие, подходящо за употреба срещу противници с по-лека броня, само че се поврежда твърде лесно, ако се използва срещу по-тежка броня; извивката на катана подпомага допълнително режещата и сила, но я отслабва като промушващо оръжие. В тази светлина, различните характеристики на определени европейски саби и мечове се дължат в по-малка степен на създалите ги майстори, отколкото на изискванията, произтичащи от употребата им.

6. ДОБРИЯТ САМУРАЙСКИ МЕЧ МОЖЕ ДА РАЗРЕЖЕ КОПРИНЕН ПЛАТ ПОДХВЪРЛЕН ВЪРХУ ОСТРИЕТО МУ.
Катана и другите японски мечове са оформени да разсичат обектите, като остието преминава през целта. Ако обектът просто се пусне върху острието, вероятността да бъде разсечен под собствената си тежест е нищожна. Този мит идва от една среща между предводителя на кръстоносците в Йерусалим и арабския предводител Саладин. Двамата демонстрирали предимставата на своите оръжия, всеки по свой начин. Рицарят извадил двуръчния си меч от толедска стомана и с един замах разсякъл един камък на две. Саладин се усмихнал, извадил сабята си от дамаска стомана и подхвърлил върху остието копринен шал, който се разрязъл на две. Има още една легенда за мечовете изработвани от японския майстор Масамуне и неговият ученик Мурамаса. Твърдяло се, че мечовете на Масамуне възприемали блогородството на майстора и носели мир на самурая който ги носел, а злобните мечове на ученика му носели негативни енергии, които в крайна сметка водели до гибелта на притежателите им.  Двамата седяли до един поток и направили тест за остротата на своите мечове. Мурамаса забил меча изработен от него в дъното на потока с остие срещу течението и сухите листа носени от водата като срещали остието се разсичали; Масамуне сторил същото, но при неговия меч водата се разделяла на две и листата заобикаляли страшното острие!.....Всичко това обаче са само красиви легенди, внушаващи определени философски концепции, а не реални факти; само че на нас ни се иска да е обратното.

13a0cd8f5341.jpg

7. КАТАНА МОЖЕ ДА РАЗСЕЧЕ ОБИКНОВЕН МЕЧ НА ДВЕ.
Всеки стоманен меч може да бъде счупен, ако удари под грешен ъгъл. Разсичането обаче на две е много рядко срещано.

8. В БИТКА, ЯПОНСКИЯ ФЕХТОВЧИК ИЗПОЛЗВА РЪБА НА ОСТРИЕТО ЗА ДА БЛОКИРА ВРАЖЕСКИТЕ АТАКИ.
Острието често наистина се използва за блокиране на противника, но по различен начин. Единият е да изпреварите удара на противника или да го избегнете и да го посечете. Другият е използване на плоското на меча или тъпата част (елмана) за отклоняване и блокиране на оръжието. Острието (ха) никога не се използва за директно блокиране, защото лесно се поврежда и захабява; то се прилага за сечене и трябва да среща само плът! Същия е принципът и в китайската фехтовка със сабя и меч (Дао-Шу и Дзиен-Шу).

9. ВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ СПРЕ РАЗСИЧАНЕ С КАТАНА КАТО ПРИТИСНЕМ ОСТРИЕТО СИЛНО МЕЖДУ ДВЕТЕ ДЛАНИ.
Това е още една фикция идваща от разни филми със самураи и нинджи (примерно филма „Прераждане от света на мрака” със Сони Чиба) или нагласени демонстрации на разни каратисти. Подобен екперимент в действителност може да ви коства живота.

10. В ДРЕВНА ЯПОНИЯ САМУРАИТЕ ЧЕСТО СА СЕ БИЕЛИ СРЕЩУ НИНДЖИ.
Това е повече мит и легенда, отколкото факт.

11. СЛЕД ПОСИЧАНЕТО САМУРАЯ САМО ТРЪСВА МЕЧА СИ И НЕ ГО ИЗБЪРСВА ОТ КРЪВТА ПРЕДИ ДА ГО ПРИБЕРЕ В НОЖНИЦАТА.

В катите на Яй-Джуцу и Яйдо има такова движение за изтръскване на кръвта от острието (чибури), но преди да се прибере мечът обратно в канията, задължително се измива и избърсва с чиста кърпа, което го предпазва от корозия, тъй като кръвта има силно корозивно действие и това би повредило острието на меча.

12. БО ХИ (ЧЕСТО ПРЕВЕЖДАНО КАТО „КАНАЛ ЗА КРЪВТА”) Е ИЗМИСЛЕНО ДА ОТВЕЖДА КРЪВТА ОТ ПРОТИВНИКОВОТО ТЯЛО ЗА ДА НЕ ВИ ИЗПРЪСКА.
Това е абсолютно невярно. Бо хи е част от дизайна на острието, чиято цел е олекотяване на меча, без да се нарушава неговата здравина.

13. БОКЕНЪТ ОТ ТВЪРДО ДЪРВО (ЧЕРВЕН ДЪБ) МОЖЕ ДА ПОБЕДИ ОСТРИЯ МЕЧ В БИТКА.
С бокен един опитен фехтовач наистина може да победи боец въоръжен със самурайски меч. Известния Миямото Мусаши е побеждавал някои от най-сериозните си противници въоръжен само с бокен, но Мусаши е този който ги е побеждавал, а не неговия бокен!...Парадоксално, но факт - самият Мусаши веднъж когато е бил въоръжен с два меча (къс и дълъг) е бил победен от един майстор на късата тояга (джо), който му подарил живота!

14. ГИГАНТСКИТЕ МЕЧОВЕ ЧЕСТО ВИЖДАНИ В АЗИАТСКИТЕ МУЗЕИ С ТЕГЛО НАД 10 ПАУНДА (ОКОЛО 4-5 КГ.) СА АКТУАЛНО ИЗПОЛЗВАНИ В БИТКА.
Това е вярно. Някои от тези „нодачи” са използвани срещу конници, при кавалерийски атаки. Други са изработвани като церемониални мечове.

15. БРЪСНЕНЕТО НА РЪКАТА Е ДОБЪР ТЕСТ ЗА ОСТРОТАТА НА МЕЧА.
Това също е добър начин да загубите и доста кръв!..... Доста добри професионални шлифовчици на остриета споделят колко са внимателни при работа с готовото острие и въпреки това са се порязвали. Има по-добри начини за тестване на острието. Всяко докосване на острието до която и да е част на тялото е нежелателно и опасно.

16. СЕЧЕНЕ ИЗПЪЛНЕНО С ЛОША ТЕХНИКА ДЕФОРМИРА ОСТРИЕТО НА МЕЧА.
Абсолютно вярно. Техниките трябва да бъдат показвани от опитен инструктор за да не се повреди меча.

17. ПРИТЕЖАВАНЕТО НА КАТАНА Е ЗАБРАНЕНО ЗА ОБИКНОВЕННИТЕ ЯПОНЦИ.
Обикновенните японски граждани могат да притежават мечове, но задължително ги регистрират в „Нихон Токен Кай” („Асоциация на японските мечове”). Нелицензираните  мечове или тези които са произведени от нелицензирани майстори се конфискуват и може да се наложи глоба.

18. ТЕХНИКИТЕ НА ДЖУ-ДЖУЦУ СА ПРИГОДЕНИ ЗА БИТКА СРЕЩУ САМУРАЙСКИ МЕЧОВЕ.
Това е също фикция. Джу-Джуцу е помощна дисциплина на самурая, предназначена за невъоръжен конфликт и само по-изключение при загубване или повреждане на оръжието тези техники могат да се прилагат срещу въоръжен с меч противник и то с променлив успех.

19. ВСЕКИ БИ МОГЪЛ ДА ЗАТОЧВА МЕЧОВЕ, ЗАЩОТО ТОВА Е КАТО ТОЧЕНЕТО НА НОЖОВЕ.
Абсолютно погрешно схващане. Точилар и шлифовчик, който не е специално обучен да полира и заточва мечове може необратимо да повреди острието, като изтрие някои слоеве на метала и оголи сърцевината. Оригинални остриета трябва да се дават само на професионални полировчици на мечове. Също така частта, която влиза в дръжката никога не се зачиства и полира, защото по нея се следи остаряването на меча, а също грапавата повърхност е нарочно така направена, за да може дръжката „да захапе” по-лесно края на клина. Там се отбелязват името на майстора, който е изработил меча и извършените тестове (тамешигири) с него. Изпиляването на тази част и изглаждане и полиране могат да намалят стойността на оригиналното острие наполовина!

20. ИСТОРИЧЕСКИ НИНДЖА МЕЧОВЕТЕ СА РАЗЛИЧНИ ОТ САМУРАЙСКИТЕ МЕЧОВЕ.
Исторически няма такова понятие като „нинджа мечове”. Мечовете от тази група са използвани и от самураите. В Нин-Джуцу обаче се развиват и други оръжия за техните собствени нужди на шпионажа и промъкването – по-компактни и скрити.

21. МЕЧОВЕТЕ ИЗРАБОТВАНИ В МИНАЛОТО СА ПО-ДОБРИ ОТ СЕГАШНИТЕ.
Това твърдение е много субективно. Много от най-големите майстори на мечове наистина са живяли през средните векове в т.нар. „златна епоха” за изработването на мечове. Факт е, че на много от тези средновековни образци не могат да бъдат изработени копия (реплики), по ред причини. Обаче съвременната технология на материалите и стоманите е много напреднала и определено е по-добра като качества на стоманата. Древните образци превъзхождат съвременните главно в художественото въздействие и старинния дух, който носят!

22. ДОБРИЯ МЕЧ ТРЯБВА ДА ИМА ВИДИМО ТЕМПЕРИРАНА ЛИНИЯ (ХАМОН).
Видимия „хамон” (линията на закалка и зърнистост на острието) може да бъде резултат от няколко фактора, но не е индикатор за добрия меч. Някои много добри мечове не са с представително изразена темперирана линия. Добрия меч обаче трябва да има „хамон”. Колко той изпъква, зависи от начина на полиране и артистичността на ковача.

23. В ДРЕВНА ЯПОНИЯ ЖЕНИТЕ НЕ МОЖЕЛИ ДА ИЗПОЛЗВАТ МЕЧОВЕ.
Това не е вярно. Освен ножовете танто и айкуши, както и нагината, жените на самураите са ползвали и мечове и са участвали в битки. Основното оръжие на жените обаче е било танто.

24. ВСИЧКИ ДЪЛГИ ЯПОНСКИ МЕЧОВЕ ИМАТ ИЗВИТО ОСТРИЕ.
Оригиналните японски мечове са  „чокуто” или „цуруги”  - прав меч. Те нямат извивка. Такъв е мечът на богинята Аматерасу, който наред със огледалото и скъпоценностите се явяват трите свещенни предмета от шинтоизма.

25. ВЪЗМОЖНО Е РАЗСИЧАНЕТО НА ВРАТА С КАТАНА ДА СТАНЕ ТОЛКОВА ЧИСТО, ЧЕ ГЛАВАТА ДА НЕ ПАДНЕ.
Майсторът на меча Миура Такеюки казвал, че в миналото, когато главата на противника е отсичана правилно, тя оставала права за момент във въздуха. В традицията при асистирането при сепуку (харакири), асистентът (кайшаку) винаги оставял малко парче от кожата на врата отпред за да препятства цялостното отделяне на главата (да не се търкулне). Това обаче изисквало голямо майсторство. Истинския самурай е знаел, че е по-маловажно да се отдели главата от тялото на противника и по-важно е мечът никога да не излиза от ножницата за да се получи върховната победа!....

753465f954a2.jpg

източник

Share this post


Link to post
Share on other sites

НИНДЖА

1e90df99e29e.png

Нинджа (на японски: 忍者) (преди ХХ век със същото значение е използвано името Шиноби) е таен агент или наемник от феодална Япония, който е обучен в изкуството Нинджуцу, което включва много умения: шпионаж (разузнаване), саботаж, илюзия, убийство и партизанска война. Думата Нинджа се изписва с два йероглифа: «нин» (忍) (в други прочети «шинобу») – търпя, скривам, донасям, правя и др. и «джа» (者) (в други прочети «моно») – човек. Съществителното «шиноби», образувано от глагола «шинобу», означава: 1) тайно проникване; 2) съгледвач, шпионин; 3) крадец. Исторически, думата Нинджа не е била в обща употреба, среща се само в някои разговорни диалекти. Започва да се използва през ХХ век, при нов прочит на двата йероглифа: от «шинобу»«моно» (така в Япония казват от XIV век на шпионите) към «нин»«джа», за да се раздели понятието от думата шпионин. В историческите документи, почти винаги се използва думата Шиноби. Куноичи (на японски: くノ一), което означава жена-нинджа, се предполага, че е измислено, като е разделен на части йероглифа за жена (на японски: 女; onna) от японската канджи (китайски йероглифи използвани в съвременната японска писменост).

ИСТОРИЯ

186dab71cc40.jpg
Скица на нинджа, от серия скици (Хокусай манга) от Хокусай. Гравюра върху дърво отпечатана на хартия. Том шест, 1817.
 

Въпреки че сред широката аудитория най-голяма популярност има японското название Нинджуцу, според историческите сведения тази система води произхода си от китайското Черно Изкуство Фа Шу (Метод на техниката) и корейското Сулса До (Път на могъществото). Как всъщност възникнали китайските форми на Черното Изкуство? През началният период на управление на Китай от западната династия Хан, император Юен насърчил разпространението на философията на даоизма. В Китай широко се разпространили тайни общества и секти, в които бойните изкуства се съчетавали с окултната наука и магията. Подобен тип нетрадиционен даоизъм обаче привлякъл многобройни привърженици както в Китай, така и в съседните Корея и Япония, и с течение на времето се трансформирал и утвърдил в цялостна система, получила по-късно широка известност под названието Нинджуцу. Мистичното умение До Сул (пътят на могъществото) е корейски еквивалент на китайското Ин Сен Шу (петте начина за изчезване на тялото) и японското Нинджуцу (Умението за невидимостта). В Корея Черното изкуство възникнало преди около 1800 години, с около 900 години по-рано от Нинджуцу. Езотеричното учение До Сул представлявало съчетание от фолософско-религиозни идеи, окултно магически практики и някои висши форми на бойните изкуства.
 

Нинджуцу се е зародило в Китай в първите векове след новата ера. След като е пренесено в Япония през VII-VIII век, то се развива първоначално в планините Кога и Ига в префектура Нара. След това се разпространява из цяла Япония, но тези планини си остават основният център на Нинджуцу. В превод Нинджуцу означава "Изкуството да бъдеш невидим" или "Изкуството да бъдеш търпелив". Според японски източници Нинджуцу се заражда в страната на изгряващото слънце около VI век, скоро след проникването на будистките учения от Китай и Корея. По това време принц Шотоку (593-662г. от н.е) наема и обучава армия от тайни агенти, специализирани в изкуството на шпионажа, отвличанията, диверсиите и убийствата. Изследователите признават, че основните идеи около възникването на Нинджуцу в Япония идват от Китай през Корея чрез пътуващи монаси, търговци и майстори по бойни изкуства. Японската самобитна култура с течение на времето, възприемайки тези идеи ги асимилира и японизира. За наставници на Нинджа в Изкуството на Тихият път се смятат Ямабуши - най-загадъчната от будистките секти в Япония, организирана като монашески орден. Названието Ямабуши означава "Планински Воини" и свидетелства за същността на тяхното учение. През епохата на религиозните междуособици в Япония между привържениците на традиционната религия Шинто и идващия от Китай и Корея будизъм възникнали конфликти. Ямабуши (отшелници-мъдреци, които разработили учението "Шуген-до" - разновидност на индийската Йога съчетана с митични аспекти от будистките секти Шингон и Тендай) се опитали да решат диспутите в обществения живот като въведат в религиозния живот на обществото проповядваната от тях японизирана форма на будизма. Тъй като тази идея бързо спечелила популярност сред широките маси, управляващата върхушка решила да спре новото учение, докато още не се е утвърдило. Преследвани от правителствената армия, ямабуши били принудени да се оттеглят в планинската месност Ига. Тук под естествената защита на природата възникват корените на Нинджуцу. Подложени на перманентни гонения, ямабуши разработили собствено бойно изкуство, същността на което било врагът да бъде атакуван изневиделица, тайно, от засада, когато той е неподготвен. Нинджа станали най-упоритите последователи на ямабуши. Трябва да поясним, че предците на нинджа били самураи без господари, хора извън закона и др., които живеели в непристъпните планински месностти Ига и Кога, и съжителствали с ямабуши.

В условията на постоянни граждански войни се създали множество самурайски кланове, които прибягвали до услугите на нинджа, за да се победят. В периода 1192-1333г. мнозина самураи били изгонени от служба или загубили господарите си станали свободни самураи и много от тях се заселили в месностите Кога.

По-късно поради вътрешни разногласия част от фамилиите се преселват в месността Ига. Отцепниците настоявали за по-дейно участие в политическия живот, докато Кога били за запазване на традицията и оставане в страни от обществената сцена. Така от разцепването на клана Кога се образували двата най-мощни клана на Нинджа. Тези месности дали имената на двата най-големи нинджа-клана. Ига Нинджа започнали да приемат в редиците си хора извън закона, които обучавали в своите методи за убиване, с което си спечелили лоша слава, но успели да се доберат до високи постове в управлението на страната, дори член на клана Хатори станал Шогун. Кога Нинджа застанали на страната на легитимната власт, като създали специалните отряди в полицията и войската.

d27c17156aa7.jpg
Yamato Takeru облечен като слугиня се готви да убие лидерите на Kumaso. Yoshitoshi, 1886.

Най-голям разцвет Нинджуцу претърпява в периода 1333-1573, отличаващ се с постоянните борби между враждуващите самурайски кланове, наемайки нинджа за своята кауза. Владетелят Шинген Такеда (1521-1573), който се стремял да обедини разпокъсаната на отделни княжества Япония разполагал с 70 нинджа специализирани в диверсии и уникална шпионска мрежа от Мико (жени-нинджа предрешени като служителки в шинтоиски храмове, наричани още Куноичи). През XVI век пълководеца Нобунага Ода започнал масови преследвания срещу будизма и нинджа, като последователи на езотеричния будизъм. Самите нинджа неколкократно неуспешно се опитали да ликвидират Ода. Поради това той решил веднъж завинаги да изтреби непокорните "невидими войни". През 1851г. войската на Ода разбила коалицията съставена от Нинджа и князе подържащи будизма. Оцелелите Нинджа се разпръснали из цялата страна.

В периода на шогуната Токугава (1603-1868) Нинджуцу постепенно потъва в забрава. Някои Нинджа постъпили като полицейски служители, телохранители, други формирали разбойнически групи.

През епохата Мейджи Нинджуцу е в упадък. Само няколко фанатични последователи са съхранявали тайните на "Черното изкуство". Счита се, че последният истински Нинджа от старата школа е Фуджита Сейдзи от клана Кога, който изпълнявал поръчения на императорския двор до първата половина на XX век.

В наши дни Нинджуцу не само че не изчезва, но се развива под булото на секретността и изживява нещо като възраждане. Някои от наследниците на старите школи излизат от сянка, други са привлечени в съвременните тайни структури. След Втората световна война специалните разузнавателни служби на американската окупационна армия издирват и изнасят от Япония много трактати на класическите школи по Нинджуцу. Материалите и досега са едни от най-строго пазени от тайните служби на страните притежателки. На база на тези материали са разработени специални програми за подготовка на специалните подразделения в тайните служби.

969fd3371821.jpg

ФИЛОСОФИЯ

Моят дом е моето тяло.
Моето тяло ми е подчинено.
Моята сила е в знанието и уменията.
Моята тайна е в тренировката.
Моите очи са Слънцето и Луната.
Моите уши са навсякъде.
Моят другар е моят ум.
Моят враг е небрежността.

Моят закон е самосъхранението.
Моята ефективност е в приспособяването.
Моята защита са правилните действия.
Моят стремеж е да използвам напълно удобния случай.
Моята стратегия е да бъда една крачка пред останалите.
Истинският нинджа е този , който живеейки сред хората изглежда външно като тях,
но вътрешно се различава напълно по своето светоусещане и знания за света.


ПРАВИЛА

* Главната цел на нинджата е да използва уменията си за да проникне на вражеска територия, да събере достатъчно информация за да подготви стратегия, без да бъде забелязан  Природен инстинкт е да се скриеш, за да оцелееш.
* Нинджата трябва винаги да се стреми към справедливост чрез дела и самоподобрение  в чест на учителя и семейството.
* Нинджицуто използва заблудата. Най-добре е да объркаш врага си чрез шпионаж, тишина и разузнаване при планирането на ефективна стратегия.
* Секретността била въпрос на живот и смърт. Всеки, който предаде групата на която е принадлежал, бива убит, редом с близките си.
* Нинджата не бива да убива, наранява беззащитни хора или да краде за лична полза и удоволствие.
* Физическата подготовка трябва да се подържа на оптимално ниво.
* Изкуства като музика, рисуване, поезия, пеене и танци били толерирани.
* Нинджата трябвало да тренира интезивно в множество сфери: боравене с оръжие, ръкопашен бой, стратегически анализ, средства и приоми за инфилтрация в сгради, плуване, импровизации, бягства и въздържание, маскировка и камуфлаж, метеорология и география са малка част от тях.  
 

ОРЪЖИЯ

ffe483b9a1ab.png

Нинджа били използвани за дестабилизиране на врага, политически убийства и за доставяне на жизненоважна информация за позицията на вражеските войски, която можело да бъде решаваща за всяка битка. Много често им се приписват свръхвъзможности, което предизвиквало страх в редиците дори на смелите самураи. За нинджа основното оръжие било изненадата и разбира се страхът, който предизвиква самото споменаване на думата "нинджа". Това ги правило едни от най-мразените и презирани хора в японското общество. Нинджа не изпитвали страх. Те били подчинени единствено на своите интереси, техен най-добър приятел бил мракът. Нинджа били жени и мъже. Често се случвало жена-нинджа (куноичи) да прелъсти жертвата си и да го убие. Тренировките били тежки, понякога завършващи със смърт. Сред уменията които притежавали били: акробатика, фехтовка, ръкопашен бой, борба, катерене, плуване и издържане дълго под вода, издържане на студ и горещина, стоене неподвижно с дни, подтискане на глада и др. Нинджа използвали широк набор от оръжия и приспособления като мечове, шурикени и вериги, най-често скрити и небудещи подозрение, например в тояга или в периферията на сламена шапка. В допълнение били и експерти в подготовката на отрови, отвари и бомби. Разбирали от химия, физика, астрономия, математика и акупунктура. Също така били обучени и в "изкуството на маскировката", която използвали често, за да не се набиват на очи в градовете и да се промъкват незабелязано сред природата. Смята се, че нинджа първи конструират планер, като приспособление за атакуване на самурайските крепости. За част от тези умения се споменава в произведението на Цунетомо "Хагакуре" ("В сенките на листата") от 1716 г., където нинджа получил поръчение да убие някакъв господар. Имението било строго охранявано и поради този факт убиецът се принудил да чака сгоден момент в клозета, скрит точно под клекалото в отходната канализация. Сред ужасната мръсотия и зловония нинджа чакал търпеливо с дни докато жертвата не дошъл за да се облекчи. Когато господарят клекнал, убиецът забил копието си в ректума му, като така онзи умрял по особено мъчителен начин.

fb0441ba802e.jpg

КЛАНОВЕ

В европейската култура под наименованието клан се разбира група хора свързани с родствена връзка, тоест семейство. Макар че нинджа клановете в началото са покривали това понятие, тоест са били семейства, които се занимават с шпионаж, саботаж и др., като занаят, който се предавал от баща на син, впоследствие към тях се присъединили и много други семейства, като по този начин клановете се превърнали в организации – сдружения. Така че в японските исторически източници, когато се споменава Нинджа клан може да се има предвид организацията (Кога, Ига и др.) или отделен род – група. Всеки клан имал своя методика на обучение и тактика, свое Нинджуцу, което било строго определено и описано (Кога – рю, Ига – рю и др). От това следва, че всяка организация имала своя идентичност в действията си и наблягала повече на отделни умения: Кога били по-добри в шпионажа, Ига в бойните изкуства, Момоти в диверсията и т.н. Равнините на Ига, трудно достъпни, обградени от планини, допринесли за появата на нинджа по тези места.

Кога
Кога е първият шиноби клан възникнал в Япония, най-вероятно от семействата на самураи ронин, които се заселили в околностите на планината Иидзака. Трудно достъпни равнини, обградени от планини, където още от древността живеели последователи на религиозното учение Шуген-до. През периода Камакура, провинция Кога се разделя на две части, Ига и Оми (Кога), което допринася и за разделянето на семействата Шиноби на Кога-нинджа и Ига-нинджа. С времето Кога-нинджа започват да служат само на един господар, което ги превръща в частна шпионска организация на рода Сасаки. Поради това, че кланът Кога се занимавал предимно с шпионаж, в традицията на Кога-рю нинджуцу се набляга повече на джуцу (изкуството на шпионажа), активно се използват отрови и халюциногенни смеси, били измисляни различни конструкции като преносими трамплини, планери и др.

Други кланове: Ига, Кисю, Фума, Сада, Момоти, Фуджибаяши, Негоро, Сайга.

ОБЛЕКЛО

df0078d92d09.jpg



източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

След като поизчерпахме военната тематика, да се върнем към корените на

философията, разбиранията и вярванията, вкоренени в японската душа и

тясно свързани със самурайското битие.

 

ШИНТОИЗЪМ

 

 

c478d97c636b.jpg


 

Историята на религията в Япония е дълъг процес на взаимни влияния между различни религиозни традиции. За разлика от Европа, където християнството поглъща местните езически култове, в Япония исконната религия шинто продължава да бъде част от живота на хората от най-ранните времена на съществуването на японските племена, та до днес. Когато будизмът е пренесен в Япония през VI в., вярванията на шинто и будизма започват да си оказват взаимно влияние. Това е определяща характеристика на японската религия. Най-забележителният пример за такова взаимно проникване е теорията за „хонджи суиджаку”, в която духовете ками, характерни за шинто, са представени като преродени будистки божества. Конфуцианството и даоизмът са други два религиозни течения, внесени отвън и изиграли важни роли в японското общество за период от над 1000 години. Конфуцианските схващания са оказали основно влияние върху японската етическа и политическа философия в периода на формиране на японския нация (от VI в. до IX в.) и отново през периода Едо (1603-1868 г.). Макар и по трудно от конфуцианското, религиозното влияние на даоизма върху живота на хората може да се открие във все още продължаващата употреба на китайския календар, както и в популярните вярвания като тези за предсказване на късмета и определяне на щастливи посоки.

 

Шинто

Думата „шинто” (яп. 神道), която често се превежда като „Пътят на боговете”, се изписва с два китайски йероглифа. Първият се произнася самостоятелно като „ками” и означава „бог”, „божество”, „божествена сила”, а вторият йероглиф означава „път”. С въвеждането на системата на оризовите полета през периода Яйои (300 г. пр. Хр. – 300 сл. Хр.), започват да се развиват земеделските ритуали и фестивали, които впоследствие се превръщат в неразделна част от шинто. Макар че думата „ками” може да се използва и само за едно божество, тя може да служи и като колективно наименование на хилядите богове, които са централен обект на поклонение в Япония още от периода Яйои. Духовете ками са част от всички аспекти на живота и се проявяват в различни форми. Това са духовете на природата, които обитават свещени камъни, дървета, планини и други природни феномени. Има родови духове, наречени още „уджигами”, които първоначално са били божествата-закрилници на определени кланове, като често под тях се подразбира обожествен праотец от този клан. Това са т. нар. „та-но ками” или духове на оризовите полета, които се почитат по време на фестивали, свързани засаждането на ориза и прибирането на реколтата. Съществуват и т. нар. „икигами”, които са живи обожествени хора. Духовете „ками”, които най-много напомнят на божества в контекста на Западния светоглед са божествените същества, които обитават Такамага-хара (Високата Небесна равнина). Те се предвождат от богинята на слънцето Аматерасу Омиками, почитана в храма Исе, който е и главното шинто светилище в Япония. Отчасти като реакция на навлезлите през VI в. в Япония изключително структурирани будистки доктрини, местните японски вярвания и ритали, които присъстват навсякъде, но са неорганизирани, започват постепенно да се систематизират под формата на шинто. Желанието да се придаде легитимност на императорската династия, стъпила здраво върху основанията на митологията и религията, довежда до създаването на сборниците „Коджики” („Записки за древните дела”) през 712 г. и „Нихоншоки” („Хрониките на Япония”) през 720 г. Проследявайки династичната линия назад във времето към митичната ера на боговете, тези книги разказват как боговете Изанами и Изанаги създали японските острови и основните богове Аматерасу Омиками (богиня на слънцето), Цукуйоми-но Микото (бога на луната), Сусаноо-но Микото (бога на вятъра и бурите) и др. Смята се, че пра-пра внукът на богинята Аматерасу е легендарният Джимму, първият император на Япония.

 

92764631faa0.jpg

Голямото светилище Ise в Naiku.

 

Отсъствието на официални свещени писания в шинто отразява липсата на някакви определени морални предписания. Шинто акцентира преди всичко върху ритуалната чистота в отношенията на хората с божествата ками. Понеже шинтоизмът няма определен основател или свещени книги, няма и строга доктрина. Пропагандата и проповядването му не са приети, защото той е дълбоко вкоренен в японците и техните традиции. Моралният му кодекс обикновено следва този на конфуцианството. Моралните ценности са фокусирани върху благоденствието на групата и това е коренът на прословутия японски колективизъм. Често тази религия се възприема като път за обединение на обществото около общи ценности. Шинтоизмът е оптимистична религия, хората са сътворени да бъдат добри, а злото се предизвиква от злите духове. Целта на повечето ритуали на шинтоизма е те да се държат на разстояние чрез пречистване, молитви и приношения. Шинтоистките светилища са място за поклонение и са домове за ками. Повечето светилища провеждат фестивали (мацури), чиято цел е да покажат на ками външния свят. Прочутите японски оригами, или "хартията на духовете", пък са хартиени фигурки на птици, изработвани за късмет и щастие. Те често се виждат окачени около шинтоистките храмове. От уважение към духа на дървото, което е дало живот на хартията, при оригамите тя никога не се реже, а се къса. Днес има трайна тенденция за опазване на традициите на старото шинтоистко изкуство: храмовата архитектура, древните изкуства като театъра Но и калиграфията, дворцовата музика гагаку, идваща от двора на Танг в Китай (618 - 907) и старата танцова музика, свирена на традиционните инструменти кото и шапухачи. Днес в Япония има над 100 000 шинтоистки светилища.

 

 

ПО-ПОДРОБНО ЗА ШИНТОИЗМА

автор Ивелина Куртева, източник

 

 

 

Същност на шинтоизма
Възникнал през периода Яйой, шинтоизмът не може истински да се определи като религия. Основната му характеристика е неговият пантеизъм – природата е един вид обожествена в образа на „ками” – шинтоистките божества. Ками представлява всеки обект, заобикалящ японеца, който притежава енергия – реката, планината, дървото, камъкът, също така и природни явления като дъжда, бурята и т.н. Част от философията на шинто е единението с природата – японецът не се опитва да я преодолява, не се бори с нея, а я приема такава, каквато е, и я уважава. Интересното е, че за разлика от западните религии, при шинто дори висшите сили не са нито перфектни, нито безгрешни. Характерно за тях е, че те могат да бъдат както природни, така и кланови, като клановите обикновено представляват обожествения дух на някой от предците. Възможно е освен това все още живи хора да бъдат почитани като ками. Въпреки това има и няколко основни ками, които са централна част от шинтоистката митология, например Сусаноо но Микото – Богът на ураганите и ветровете, Тсукийоми но Микото – Богът на луната, и върховната Богиня на слънцето Аматерасу Омиками. Важно е да се отбележи, че шинто не дели вселената на физически и свръхестествен свят, намиращ се извън обсега на човешките възприятия, а възприема всичко като част от единствен единен свят. Възникнала като средство за обяснение и единение с природата, тази верска система до голяма степен е повлияла на формирането на съвременното самосъзнание на японския народ.


 

Светилища
Подобно на християнството с неговите църкви, исляма с джамиите и будизма – с тера, при шинто има джинджа – светилища, където човек се моли или благодари на ками и където се извършват някои шинтоистки ритуали. Джинджа се състои от място за молитва, наречено хайден, и вътрешно светилище, построено зад хайден, наречено хонден, където обитават ками. За разлика от будистките храмове в хонден няма статуи, а свещени предмети и предмети със символично значение като огледала и мечове, за които се смята, че съдържат духа на ками. Освен това всяка джинджа си има символични порти на име тории, които представляват арки, маркиращи свещената земя, на която се намира светилището, и фиктивно отделящи света, в който живеят хората, от този на ками. Тъй като ками по принцип нямат точно определен визуален облик, икони или техни изображения изобщо липсват. При самата молитва молещият се се покланя два пъти, два пъти плясва с ръце, за да привлече вниманието на ками и преди или след молитвата принася в жертва няколко монети. Характерна за шинто е неговата хоризонтална структура – всички божества са равни и всеки сам избира на кое да се кланя и кое да избере за свое висше ками. Известни джинджа са например Исе Джингу, посветен на Аматерасу, Ясака Джинджа в Киото, където се провежда Гион Мацури, и Мейджи Джингу в Шибуя, Токио, посветен на император Мейджи и съпругата му – императрица Шоокен.
 

Друг тип шинто светилище е камидана. Камидана представлява олтар в домашни условия, който се поставя или закача нависоко. Когато се молят на ками посредством камидана, японците „принасят в жертва” храна или цветя. Важно е преди всяка молитва молещият се да си измие ръцете.

 

49f77d63fe52.jpg

Шинтоистко "параклисче" в Чиба

 

Интересното при шинто е, че то всъщност не се нуждае от сграда или предмет, за да има светилище – достатъчно е мястото, предназначено за молитва, да бъде оградено със свещеното въже шименава.

 

 

Основен мит
Централният мит на шинто разказва за сътворението на света от двамата демиурзи - Идзанаги и Идзанами. Идзанаги и Идзанами били в началото брат и сестра, а след това – съпрузи, и от тяхното единение се родили всички останали божествени форми на живата и неживата природа под формата на ками. Раждайки обаче Бога на Огъня – Кагуцучи но ками, Идзанами умира и отива в света на мъртвите, от където според шинто никой не може да се завърне. Въпреки категоричната й забрана да я следва, покрусеният от скръб Идзанаги решава да я последва и да я върне. Когато я намира обаче той се ужасява от променения й облик и се втурва обратно към света на живите, като бягството му е съпроводено с множество премеждия. За да се пречисти от сполетялото го осквернение, след като успява да се измъкне, Идзанаги се умива в един планински поток, от където и води началото си ритуалът на пречистване с вода в шинто. При това измиване от лявото му око се ражда Богинята на Слънцето Аматерасу Омиками, а от дясното – Богът на Луната Цукийоми но Микото. От носът му пък се ражда богът на ураганите и ветровете Сусаноо но Микото. Тъй като Аматерасу се ражда първа, тя трябва да властва над Небесното царство, докато Сусаноо, известен със своето своеволие и пакостливост, нееднокретно е гонен от Равнината на Високите небеса, където живеят ками. В един по-късен момент Сусаноо счупва покрива на царствените покои, където Аматерасу преде заедно с група девойки и хвърля вътре одрана конска кожа. От уплаха предачките изпускат вретената си, които се забиват в детеродните им органи и предизвикват смъртта им. Разгневената и обидена Аматерасу се скрива в Небесната скална пещера, в резултат на което по света настъпва безкрайна нощ, а Сусаноо окончателно е прогонен от Равнината на Високите небеса. Останалите ками се събират пред пещерата, за да измъкнат Аматерасу от нея, но върховната богиня не се поддава на хитростите им. Предлагат й различни дарове, включително огледало, меч и скъпоценна огърлица – днес смятани за свещени предмети – но тя ги отказва. В крайна сметка Слънчевата богиня се показва едва когато една от другите ками – Аме-но Удзуме-но Ками – не започва да танцува, събличайки се, което предизвиква любопитството й, тя се показва и бива издърпана навън, с което денят се завръща. Според легендата праправнукът на АматерасуДжимму – е първият император на Япония, тоест за императорското семейство се приема, че е с божествен произход, а императорът е висш жрец на шинто. В днешно време огледалото, мечът и скъпоценната огърлица се считат за символ на имперското семейство.

 

4fd9cf559033.jpg

Takachiho-gawara. Това е свещеното място, където е слязал на земята Ninigi-но-Микото - внукът на Amaterasu.

 

 

Шинто през вековете
Като верска система шинто започва да се формира още през периода Яйой (ІІІ в.пр.н.е. - ІІІ в.сл.н.е.), но получава днешното си име и се систематизира чак през VІ в.сл.н.е., за да бъде разграничено от наскоро навлезлите от Китай будизъм и конфуцианство. Именно при навлизането на будизма шинто остава в сянка, тъй като силно повлияният от будизма принц Шотоку (574-622) го прави навлязлата от континента верска система държавна религия. През периода Хейан се появил нов, специфичен тип шинто – така нареченото „рьобушинто” или „двустранно шинто”, представляващо своеобразна комбинация от шинто и будизъм. От една страна, при него шинтоистките божества били приемани за въплъщения на Буда, а от друга – самият Буда бил възприеман като ками. В последвалите векове шинто останал в сянката на будизма. Когато през Едо християнството било забранено и властта издала заповед всички храмови настоятелства да се регистрират към будистки храм, това принудило всички джинджа да се зачислят към такъв храм, с което загубили своята самостоятелност. Към края на периода обаче идеите на шинто започнали да се възраждат. След настъпването на Мейджишин нещата се обръщат – шинто възвръща ролята си на държавна религия, а будистките храмове и манастири са длъжни да се регистрират към шинто светилища. Постепенно в края на ХІХ и началото на ХХ век шинтоизмът става средство за обединение на нацията и опора на милитаризма и външната експанзия на страната; императорът бил издигнат до божествено ниво и онези, които се осмелели да го погледнат директно, били арестувани. Това се променило, когато през 1945 г. император Хирохито се отказал от божествения си произход, превръщайки се в символ на страната и на единството на хората. В днешно време шинто не само се е запазило в различните празници и ритуали, но и продължава да се развива, тъй като възникват все нови и нови божества, като например ками на електричеството.

 

3798bf5481c3.jpg

шинтоистки свещенници


 

Коджики“
Коджики” („Анали на древността”), наред с „Нихонги” („Летописи на Япония”), е един от най-древните японски писмени паметници. Състои се от три свитъка, като първият е пряко свързан с шинто. В него са включени митовете за ерата на боговете – от Сътворението до възкачването на престола на първия японски император - легендарния Джимму (660 г. пр.н.е.). Вторият свитък включва походите му на Изток, древни сказания за императорски родове и старейшини, за сражения и легендарни походи, без определени съответствия с реални исторически събития, и стига до царуването на 15-ия по ред император - Оджин. Третият свитък съдържа исторически предания, сведения за лица и събития до царуването на 33-ия император - Темму. „Коджики” включва също така и 116 песни / поеми. Поднесен е в завършен вид на императрица Геммей през 712г.

 

Видове шинто
* Коошицу шинто (Императорски шинтоизъм) се изразява в императорски култ към Аматерасу Омиками, като в него важна роля играят свещените предмети – огледалото, мечът и скъпоценната огърлица.
* Джинджа шинто (храмов шинтоизъм) е шинто, практикувано в шинто светилищата. След Втората световна война, в условията на отделяне на шинтоизма от държавата, храмовата дейност се координира от асоциация на храмовете (джинджа хонтьо).
* Кьоха шинто (сектантски шинтоизъм) обхваща 13 религиозни движения, възникнали през последните десетилетия на ХIХ в. в резултат на възстановяването на религията през епохата Мейджи и позициите от късния период на управлението на династията Токугава, които са причислени към шинтоизма. Това са Фусо-кьо, Джико-кьо, Идзумо Ояширо-кьо, Шинто тайсей-кьо, Шиншу-кьо, Онтаке-кьо, Шинри-кьо, Куродзоми-кьо, Мисоги-кьо, Шинто Тайк-кьо, Шинто Шусей-ха, Омото-кьо и Конко-кьо.
* Минкан шинто (народен шинтоизъм) се характеризира с по-голяма близост до следването на обредността на популярни сезонни и земеделски култове (празници на пролетта, на есенното равноденствие, на водата, на звездите, на куклите и др.). Включва в себе си анимистични вярвания и заклинателни практики за умилостивяване на неблагоприятни духове. На равнището на фолклорния шинтоизъм се утвърждават и заемки от конфуцианския култ към предците, както и гадателски геомантични практики от типа на китайския фън шуй.
 

Интересно е да се отбележи, че шинто е навлязло и в Корея, макар и в много променен, примесен с други религии вид, който трудно може да се свърже с японския му оригинал.

 

Мацури. Традиции, свързани с шинто.
Шинто и до днес има своето ярко отражение в живота на японците чрез традиционните шинтоистки празници и традиции. Спокойно може да се каже, че много мацури са се превърнали в тържествени спектакли с шествия. Типични шинто празници са Шогацу (Нова година), Малката Нова година (15 януари), първият ден на пролетта – Сецубун (4 февруари), празникът на момичетата Хина мацури (3 март), празникът на момчетата Танго но Секу (5 май) и др. Пример за запазила се до днес шинто традиция е Миямаири. Това е церемония, която в днешно време се извършва в периода след първия месец от раждането на детето до стотния ден. На Миямаири родителите и бабите и дядовците водят детето в светилище, където благодарят на ками, че то се е родило, а шинтоистки свещеник се моли за здравето и щастието му. С течение на времето в японското общество обаче се е стигнало до един интересен компромис, свидетелстващ за мирното съжителство на различните верски системи в Япония. Става дума именно за факта, че повечето сватби се извършват по шинтоистки ритуали въпреки растящата тендеция за сватба по християнските канони, докато погребенията се извършват по будистки обичаи.

 

55a745fab54d.jpg

Izanami-no-Mikoto и Izanagi-no-Mikoto, автор Kobayashi Eitaku, края на XIX в.

 

В днешно време е много трудно да се определи какъв брой от населението на Япония са шинтоисти, защото много често самите японци не се определят като такива. Това се дължи на самите особености на шинто като верска система – отворена както към будизма, така и към западните религии. Именно тази реципиентност, характерна не само за изконно японската верска система, но и за японския народ като цяло, позволява навлизането както на чужди разбирания за света, така и на различни религиозни празници – естествено, променени – свързани с други религии, като например Коледа или Хелоуин. Така или иначе, шинто никога няма престане да съществува, защото като философия на живот отдавна е проникнал дълбоко в японското съзнание и се е превърнал в неделима част от него, даваща му основните възгледи за света. Казано с други думи – шинто е японецът и японецът е шинто.

 

 

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

СВАТБИТЕ В ЯПОНИЯ

 

b1da5d95bde3.jpg

Рю и Маюми от The Rising Sun (2)

 

Ако в европейските страни хората масово сключват брак през пролетта, в Япония сватбите се провеждат предимно от началото на лятото до края на есента. Във всеки японски календар са отбелязани т. нар. "щастливи дни" за сключване на брак. Подготовката за сватбата в Япония започва половин година преди избраната дата, като семействата на булката и на младоженеца си разменят подаръци. Като символ за годежа булката получава злато или платина и диамантен пръстен, а ако средствата не позволяват, тя получава пръстен с камък с нейната зодия. Младоженецът също получава пръстен от бъдещата си жена, но той не е толкова скъп и по-скоро е само символ на съюза между двамата. След избора на дата за сватбата, се пристъпва към следващата важна стъпка, а именно към избора на кимоно за булката. То може да бъде закупено или взето под наем. Решението се взема в зависимост от материалното положение на двете семейства, като разбира се, се зачита и индивидуалното желание на бъдещата булка. След това се съставя списъка с гостите и се избират поканите. Японските сватби са с голям брой гости (между 500-700 души), но разбита се има и такива двойки, които предпочитат да празуват само в тесен семеен кръг. В Япония гостите подаряват предимно пари на младоженците, така че най-добрият сватбен подарък е чек или пари в плик. Обикновено сумата е около 200-300 долара, но някои роднини подаряват дори до 10 000 долара. Гостите на японските сватби обикновено не присъстват на самата сватбена церемония, а на специално устроен прием след нея, наречен '' кекон хироен". За него гостите получават специална покана като трябва да потвърдят присъствието си веднага след като я получат. Прието е вместо подаръци да се дават пари на младоженците. Парите трябва да са затворени в специален плик, наречен "шугу-букуро" като името на съответния гост се изписва задължително върху него. Пликът с парите се оставя на входа на приема, а гостът отбелязва присъствието си в специална книга.

 

1acf9becb430.jpg

Такеши и Сейко от The Rising Sun (1)

 

В днешно време сватбената церемония в Япония може да бъде християнска, будистка или шинтоистка. Въпреки че повечето съвременни двойки не са особенно религиозни. Все пак по-голямата част от японските сватбени традиции се спазват безпрекословно. Според шинто традицията лицето на булката трябва да е бяло с розов оттенък и да изглежда като че ли е от порцелан, затова след лек масаж върху него се нанася само лек руж. Обикновено на сватбата булката е с бяло кимоно, изработено от бял памук, с колан в червено и златно, като горната част е изработена от тежка коприна, бродирана със злато. Интерсен е фактът, че в църквата, заедно с младоженците влизат само техните роднини. Булката и младоженецът влизат в църквата и се изправят пред олтара, върху който има купичка ориз, риба, сушени водорасли и саке. Един от свещениците пее и размахва букет от изкуствени цветя, израаботени от хартия, чието предназначение е да отблъсква злите духове. Младоженците пият девет глътки саке, като се смята, че след първата глътка, те официално стават съпруг и съпруга. След църковната церемония всички присъстващи се отправят към мястото, което младоженците и техните семейства са избрали, за да отпразнуват брачния съюз. Това може да бъде хотел с голям и луксозен ресторант или просто общирна зала, сватбен център и т.н. На японските сватби не се танцува, но всички пеят. Стар японски обичай е всеки един от гостите да поздрави младоженците с реч или с песен. По време на тържеството младото семейство седи на специален подиум, от който наблюдава присъстващите и приема поздравления от гостите. Ролята на кумовете обикновено се изпълява от по-възрастна двойка, която следи за реда на празненството и също е на подиума, близо до младоженците. В края на приема гостите получават подаръци, наречени "хикидемоно". Обикновено това е сушена риба тон или захар, символи на щастие, както и различни дребни сувенири. В миналото не е било прието новосъздаденото семейство да се отправя на меден месец, но в наши дни все повече двойки заминават на сватбено пътешествие в чужбина веднага след сватбата си, и там прекарват първата си брачна нощ.

 

 

ШИНТОИСТКАТА СВАТБА

 

5cc6c50db574.jpg

 

Шинтоистката сватба в сегашният си вид произхожда от сватбената церемония, проведена през 1900 г. от тогавашния престолонаследник Yoshihito и принцеса Sado, впоследствие император Taisho, в шинтоисткото светилище към императорския дворец. Оттогава шинтоиските сватби се провеждат по подобие на сватбената церемония, която се е провела тогава в императорския двор и става популярна сред хората. В Tsurugaoka Hachimangu, сватбените церемонии се извършват в Maiden (ниската зала за поклонения) или в светилището Wakamiya. Maiden е сграда със символично значение за сватбената церемония, тъй като е разположена на мястото, където легендарната танцьорка лейди Shizuka, е изпълнявала танците за освещаване на нейния любим Minamoto Yoshitsune.

 

 

ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА ЦЕРЕМОНИЯТА

 

 

1. Sanshin (шествие) 参 進

 

221677dfaa73.jpg

 

Ритуални музиканти и шинто девойки водят булката и младоженеца, както и останалите участниците в сватбата към Maiden или светилището Wakamiya.

 

2. Shubatsu-не-ги (пречистване) 修 祓 の 儀
В началото на церемонията шинто свещеникът пречиства булката и младоженеца, както и останалите участниците в сватбата.

 

3 Norito-soujou (формулировка) 祝詞 奏 上

Свещеникът чете формулировка за да обяви брака на Hachiman Okami (божествата) и да се потърси благословията и закрилата на камитата за брачната двойка.

 

4. Kaguramai (посвещение на свещения танц) 神 楽 舞

Шинто девойки посвещават свещен танц.

 

5. Chikai-no-sakazuki (обмен на сватбените чаши) 誓 い の 盃

 

7065882b2d93.jpg

 

Булката и младоженеца си обменят сватбените чаши три пъти и отпиват три глътки от всяка от трите чаши с оризово вино, които са поставени пред камитата. Това обикновено се нарича "san-san-kudo", което буквално означава "три, три, девет", идващо от трите глътки от трите чаши, което общо прави девет глътки.

 

6. Seishi-soujou (обет) 誓詞 奏 上

Младоженецът прочита сватбеният обет.

 

7. Tamagushi-hairei (Tamagushi жертвоприношения) 玉 串 拝 礼

 

7d602d136633.jpg

 

Булката и младоженецът правят жертвоприношения, дарявайки tamagushi на камитата и така се обричат в брак. Tamagushi (玉 串) буквално означава "шиш-бижу" и е форма на жертвоприношение в шинто. Представлява клонка от елхата Sakaki, украсена с shide ленти (зигзагообразно нарязани хартиени ленти) от washi хартия, коприна или памук. При провеждане на японските сватби, погребения, miyamairi и други церемонии в шинто светилищата, tamagushi ритуално се подаряват на камитата (духове или богове) от енориашите или kannushi свещениците.

 

8. Yubiwa-no-gi (размяна на пръстени) 指 輪 の 儀

 

9. Shinzokuhai-no-gi (съвместно пиене на оризово вино) 親族 盃 の 儀

За да се създаде здрава връзка между роднините на брачната двойка, се споделя оризово вино, посветено на камитата.

 

Снимки от сватбите в сериалите The Rising Sun (2) и Sunset at Chaophraya.

 


507d582e8cd7.jpg
c467d69969ea.jpg
99a1d0a0e721.jpg
c8db4278d4ff.jpg
3ab27e4ce103.jpg
1e5950477679.jpg
310437d7de44.jpg
d18bfd25359f.jpg

 

 

източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Малко и за кухнята на шогуна.

 

ВАСАБИ / WASABI

 

f8f7c744ee7f.jpg

 

Васа̀би (уасаби), или японски хрян, е вид японска подправка със светлозелен цвят и лютив вкус. “Уасаби” означава “планински слънчоглед”. 

Името произлиза от мястото, на което расте и от начина по-който цъфти. Растението е корен, който е бил известен още през 1396 г., когато 

жителите на района Сидзуока го поднесли в дар на бъдещия шогун. След този момент растението се разпространява и в другите райони 

на Япония и започва да се култивира в домашни условия. Уасаби японика (Wasabia japonica) е многогодишно ароматично тревисто растение. 

Достига до 45 см височина със сърцевидни листа и бели цветове. Цъфти през април и май, като вкусовите му качества са разпределени 

неравномерно в корена, като горната му част е по-люта. След около половин година коренището започва да се уголемява и уплътнява и може 

да достигне 5-15 см. В Япония се нарича още хон уасаби и може да се намери само там. То расте в специални условия, в течаща вода и при

 температура 10-17°С. Най-често извън границите на Япония не се използва истинско растение, а подправка, приготвена от уасаби-дайкон. Този зеленчук е пренесен от Япония в Европа. За разлика от оригиналното уасаби, неговият дубликат е бял на цвят, което налага 

добавянето на зелен оцветител. Двойникът на уасаби се появява, защото оригиналният корен е доста скъп - цената варира от 300 до 800 лв/кг,

 а освен това се отглежда трудно. Само че за разлика от уасаби-дайкон, хонуасаби се отличава с изключителни здравословни качества.

Вирее само в 5 региона в Япония. Съдържа голямо количество провитамин А, гликозиди, витамини от В групата, витамин С и минерални соли, от които предимно сяра. 100 г уасаби съдържа 109 Кcal.

 

14a709924ece.jpg


Японските готвачи настъргват само толкова количество колкото е необходимо в момента, а остатъкът от корена се съхранява в хладилник. 

Така може да издържи около месец без да загуби вкусовите си качества и аромат. Освен популярният сос уасаби за овкусяване на суши, 

се консумира също като паста или подправка на прах. Интересно е, че лютивият ефект на уасаби е краткотраен (лесно може да се отстрани 

с вода) и се усеща с носовите канали, а не с езика. 

 

b3f62d87a6a6.jpg

 

Здравословни качества на хонуасаби

 

- Хонуасаби има силни антибактериални свойства, които са особено полезни при употреба със сурова риба. Освен това предпазва от кариес.

- Истинското уасаби има също силни противоалергични и противоастматични свойства. 

- Хонуасаби предотвратява образуването на тромби в кръвта и унищожава бактерията Helibacter Pylori, предпазвайки от рак на стомаха. 

- Истинското уасаби разрушава раковите клетки и намалява риска от различни видове рак. 

 

Антидот срещу отрови

 

В продължение на хиляди години японските лечители са използвали корена уасаби като противоотрова на хранително отравяне 

(в случаи при консумиране на сурова риба). Това негово свойство също е доказано от японски и други учени в различни изследвания. 

С антигъбичните си свойства и като антисептик, Уасабито влияе много добре на организма като диуретик. Той се препоръчва за киселини

 в стомаха, като стимулира секрецията на стомашен сок. За външна употреба коренът се препоръчва за компреси, облекчение при артрит, 

невралгия и миалгия. Уасабито е източник на полифеноли, богати на антиоксиданти, което позволява да неутрализира влиянието на

 свободните радикали.

 

Ако искате да се възползвате от здравословните ползи на уасаби, ще трябва да отскочите до Япония и да заделите повече парички 

за истински уасаби корен. Иначе не спирайте да се наслаждавате на прекрасните вкусови качества на уасаби-дайкон, но без да се заблуждавате, че подобрявате здравословното си състояние.

 

9f82ca84c873.jpg

 

 

17c768881af7.jpg
750b35680b1f.jpg
7ab6c573f21f.jpg

 

 

Източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now

×