Jump to content
magic

За самураите и всичко около тях

Recommended Posts

САМУРАИТЕ

 

0fdc04257e9b.jpg 5f16d179d2b3.jpg

Самурайска броня от периода Kamakura; Портрет на самурая Hasekura Tsunenaga, по време на пребиваването му в Рим през 1615г.

 

 

9191780aa467.jpg

d4fde078623f.jpg

 

 

Самурай (на японски: 侍 - някой, който служи) е една от четирите основни класи в Древна Япония, а именно: самураи, земеделци, занаятчии и търговци. Това са т.нар. защитници на Япония, воини, които живеят според свой неписан закон Бушидо (武士道|bushidō) - път на воина, споменат в края и началото на 16 век в произведението на Цунетомо "Хагакуре". Белег на самурайското съсловие били двата меча, опасани около кръста на самурая, както и характерната прическа. Самураите в началото са били предимно кавалеристи - ездачи на коне, като тяхното основно оръжие били: лъкът или нагината - вид копие с извито острие. Като родоначалник на термина самурай се счита принц Ямато, за когото се носят легенди. Силата му била изключителна, както и смелостта му. Именно тези качества са характерни за самурая. Идеализираният образ на самурай включва в себе си готовността да умре по всяко време в полза, защита или по желание на господаря си. Да не изпитва страх, но единствено съжаление, както и да презира материалните блага. Венец на поведението на самурая е да поеме отговорност с цената на своя живот.

 

25184af0e301.jpg

Парад на самураи в Киото.

 

Самураите произлизат от пазачите на императорския дворец и от личните пазачи на властващите кланове в и около Киото. Наричани saburai (служител), обещавайки защита и печелейки власт чрез политически бракове, скоро те започнали да превъзхождат самите аристократи. Някои кланове по произход били земеделци, принудени да се защитават от изпратените от императора държавни лица да управляват земите им и да събират данъци. Скоро те се обединяват, за да се защитават срещу по-властни кланове от тях. Те възприемат японския стил броня и оръжие и основават обединение под закона на бушидо.

 

Бушидо (от японски: 武士道|bushidō) - път на воина) е неписан кодекс на поведение на самураите в обществото, представляващ сбор от правила и норми за „идеалния“ воин. Бушидо, интерпретирано първоначално като „път на коня и лъка“, впоследствие започнало да означава „път на самурая, воина“. По този начин той представлява моралът на самураите, техния морално-етичен кодекс. Този кодекс се основава на идеите за благородството, уважението и вярното служене. Благодарение на Бушидо духът на японците създава самобитна култура, която няма аналог в света и я съхранява цели пет века, за да достигне тя непроменена до наши дни. Пътят-морал, на който човек подчинява себе си и го предава на околните е, в широкия смисъл на думата, любов към обществото. Този морал (етика) крие корените си в конфуцианството (учението на древнокитайския философ Конфуций).

 

Петте елемента джин, ги, рей, чи, шин изграждат основните критерии на обществото; те са, образно казано, коренът и стъблото на Пътя на самурая. Джин означава морал, тоест любов; Ги е дълг и отговорност; Рей - етикет; Чи - мъдрост; просветеност, а Шин - доверие. Липсата дори само на един от тези елементи прави човека непълноценна личност. Като член на обществото, освен че трябва да усвои минимум тези пет практики на моралния кодекс, самураят задължително действа като лидер.

 

Седемте добродетели:

 

Gi (義): Искреност и правосъдие
Yu (勇): Кураж
Jin (仁): Качество
Rei (礼): Любезност и съдействие
Makoto (誠) или Shin (真): Истина и Истинност
Meiyo (名誉): Почтен
Chūgi (忠義): или Chū (忠): Дълг und Лоялност

 

 

Петте основни изисквания:

 

Лоялност
    Лоялност към владетел и патриотизъм
    Лоялност и уважение към родителите
    Лоялност към себе си, упорита работа
Учтивост
    Любов
    Скромност
    етикет
Смелост
   Твърдост и хладнокръвие
   Търпение и постоянство
   Съобразителност
Откритост и Честност
   Чест
   Правосъдие
Простота
   Чистота

 

 

Съвременните японци почитат паметта на самураите и бушидото все още изпълва културата им. Днес, обаче, на самурайския кодекс се позовават предимно не на бойните полета, както преди, а в корпоративните заседателни зали.

 

За съвременни наследници на самураите в днешна Япония се считат хората от т.нар. якуза - престъпни организирани групировки. Наричат ги още кабуки-моно, в превод "лудите". За кабуки-моно се говори още в древността, когато имало групи от шумни самураи, които се държали арогантно, предизвиквали безредие и паника сред населението, говорели на характерен жаргон, носели различни прически и дрехи от стандартните за времето си, както и по-дълги от обичайните мечове.

 

Якудза“ (на японски: ヤクザ или やくざ) известни още като gokudō (極道), са членове на организирани престъпни групи в Япония, наричани „групата на насилието“. Накратко, японската мафия. Днес „Якудза“ е сред най-големите престъпни организации в света. Те контролират хазартния бизнес, проституцията, занимават се със спекула, нелегално букмейкърство, рекет и търговия с оръжие, които им носят милиони печалба. През последните години организацията навлиза в операциите с недвижими имоти и на фондовия пазар. От 1 март 1992 г., според приетия тогава закон срещу престъпните групировки, „Якудза“ официално са наречени „престъпно съдружие“.

 

Източници:

 

 

 

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

magic, благодаря за хубавата тема и така добре представената информация.

Има и доста филми за самураи, от които сигурно най-известен е "Седемте самураи" на Акира Куросава.

Интересен факт е, че самураят Сейго Ямадзава, като представител на Японския император, е участвал даже в Руско-Турската война, като командир на взвод в руска военна част.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Благодаря и на теб за интересните факти! :thanks:  В тай-раздела вече станаха 2 сериала

тясно обвързани със самурайската тема, така че ни беше много необходимо

подобно място за споделяне на информация за тяхната култура. Ето и още факти,

като после ще има и още, но с радост ще очаквам и вие да се включите! :)

 

СТРУКТУРА НА ОБЩЕСТВОТО, КЛАНОВЕ

 

За разлика от структурата на европейското феодално общество където селяните са били в дъното, структурата на японската феодална класа поставя търговците на най-ниското си стъпало. Конфуцианските идеали подчертават значението на продуктивните членове на обществото и затова в Япония фермерите и рибарите са имали по-висок статус от този на търговците. На върха на тази структура са се намирали, но под императора, - шогунът, даймьо (господарите) и самураите, които са оформяли управляващата класа.

 

Феодалната японското общество се е контролирало от класата на самурайските воини. Съставлявали едва около 10% от населението, самураите и техните даймьо господари са притежавали огромна власт. Когато минава самурай, хората от по-ниските класи са били длъжни да се поклонят и да се покажат уважение. Ако земеделец или занаятчия откаже да се преклони, самураят напълно законно е имал право да му отсече главата. Самураят се подчинява само на даймьото, за който той работи, а даймьото, от своя страна, се подчинява само на шогуна.

 

източници:

 

 

 

САМУРАИТЕ, ИЗКУСТВОТО И КУЛТУРАТА

 

Всеки самурай трябва да бъде културен и грамотен. Напрактика аристократи в продължение на векове, самураите разработили своя собствена култура, които повлияла на японската като цяло. Културата на самураите се свързва с: чайната церемония, монохромната живопис с мастило, каменните градини и поезията, които воините възприемат и усвояват в периода между 1200-1600г.. Тези практики са заети от китайското изкуство. С тях ги запознават дзен-монасите, които успяват за заинтригуват с тях мощния военен елит, ставайки техни своего рода съветници по изкуствата, но всъщност изпълнявали ролята на дипломати във връзките между Япония и Китай.

 

източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Още един интересен факт е, че няколко японски войника от Втората световна война, потомци на самураи, били откривани във филипинските джунгли след 30 и повече години. Войниците не знаели, че войната е свършили. Фанатично предани на своя император, те се криели в джунглата, за да избегнат позорен плен.

По-известен от тези войници е Хироо Онода, когото наричат (по-скоро за драматичност, според мен :), заради по-необичайната си житейска история) "последният истински самурай, съхранил духа на древните традиции". Онода почива на 16 януари 2014 г. на 92 годишна възраст. 

 

източници:

 

 

 

Изумителна е издръжливостта и упоритостта на тези воини, възпитавани в старите традиции, според които императорът е божество, а да умреш за него - подвиг. 

 

magic, явно засегна струна в душата ми, че вдъхновението ми запали моторетката :D

Share this post


Link to post
Share on other sites

О! Много интересно! Точно това показват и в тези сериали,

както и в други филмови продукции, свързани с темата. :up:

 

КЕНДО

 

1db0535a4a69.jpg

 

Кендо (剣道, 劍道) – японското изкуство за фехтоване, е начин на живот, създаден да подпомогне самоизграждането чрез трениране в принципите на изкуството на меча. Чрез точно трениране на Кендо ученикът укрепва своето тяло и ум, изгражда силен дух, учи се да се отнася към хората правилно, да се стреми към моралните ценности. Съвременното Кендо е пряко наследство от безбройните самурайски школи по кенджуцу. В тях векове са се предавали техники, прийоми как да се извърви пътят на меча с цел усъвършенстване на личността.

 

От най-ранното самурайско управление по време на периода Камакура (1185 – 1233), боят с меч, заедно с язденето и стрелбата с лък, били основните военни занимания на военните кланове. През този период кендо се развило под силното влияние на Дзен будизма. Самураят можел да приравни незачитането на собствения си живот по време на битка, което се смятало задължително за победа в индивидуална битка, с будистката идея за илюзорната природа на разделението между живота и смъртта.

 

През 15-17 век възникват 600 стила фехтовка. Много от тях са запазени и до днес благодарение на класическите японски школо по бойни изкуства (рюха). Скоро била създадена стройна теория, която обединява всички стилове и подпомага обучението на самурая в изкуството на владеене на меча. Тази теория на техниката е била комбинирана с бушидо (философията как самураят трябва да живее) и някой езотерични аспекти и учения на дзен. След прочутата битка при Окехадзама, даймьо Токугава Иеясу обединява всички кланове и през 1601 г. установява централизирана власт в Япония – правителството на Токугава (бакуфу). През следващите 250 години се установява траен мир в страната и бойните изкуства претърпяват значителни изменения. Изкуството на владеене на меча бавно се трансформира от система за водене на бой, чиято цел е убийството на противника, в метод на самоусъвършенстване на характера. Разбира се изкуството на бой с меч (кенджуцу) задължително се изучава от всички самураи, но повечето от тях дори не получават възможност да тестват своите умения на практика заради трайният мир и забраната за дуели. Въпреки това кенджуцу не губи своите традиционни техники, а дори става все по-популярно в Япония тъй като някои школи вече са достъпни не само за потомствените самураи, но и за обикновените граждани. Кенджуцу бележи невиждал просперитет, като до 1860 били познати близо 700 различи школи.

 

Въвеждането на бамбукови тренировъчни мечове (шинай) и броня (богу) в "кен" тренировките се приписва на Наганума Сирозаемон Кунисато през ерата Шотоку (1711-1715). Наганума развил използването на кендо-гу (богу, защитна екипировка) и въвел тренировъчен метод, използвайки шиная. Това се смята за основата на модерното кендо. Кендо започнало да прилича на модерната си форма по време на късния 18ти век. Използването на шинай и броня позволило да се правят удари и мушкания с всичка сила, без да се наранява опонентът. Този напредък, заедно с развитието на установени тренировъчни методи, поставил основата на модерното кендо.

 

Понятия като мушин (無心, むしん), или "празен ум", са взаимствани от Дзен будизма и се смятат за съществени за достигане на високо ниво в кендо. Фудошин (不動心, ふどうしん), или "неподвижен ум", е качество, свързано с божеството Фудо Мьо-О, един от петте "крале на светлината" в Шингон Будизма. Фудошин означава, че кендоката не може да бъде подведен от заблудите на гнева, съмненията, страха или изненадата, които се раждат от действията на противника. По този начин днес е възможно да се предприеме подобно търсене на духовно извисяване, каквото са следвали някогашните самураи.

 

Повратна точка в развитието на кенджуцу е революцията „Мейджи“ през 1868 г. Правителството на Токугава е свалено и власта е узурпирана от императора. Самурайската класа и нейните привилегии са ликвидирани. Установява се ново правителство по западен модел, в който самураите и техните традиционни ценности нямат място. Някои от тях съумяват да се приспособят към новите условия, но една голяма част остават безработни, а техните школи се закриват. През 1871 г. обучението по бойни изкуства е премахнато, като част от учебната програма на учениците.

 

ЕКИПИРОВКА И ОБЛЕКЛО

 

e3affa457334.png

 

Първите подобия на предпазната екипировка – такава каквато я познаваме днес – се появяват в началото на 18-ти век. Целта е била да се направят тренировките с меч по-безопасни, а в същото време достатъчно реални до срещата с истински противник. Тогава се появява и шинай – бамбуковия меч – заместител на катана предназначен за тренировки. Съвременната екипировка включва същите компоненти като тази от самурайската ера, а в много детайли от нея продължава да се пази традицията и историята.

 

Отделните й части:

 

Шинай, Shinai (竹刀)
74f9955fb47b.jpg
Шинаят замества японския меч (katana) и се състои от четири бамбукови летви, които са прикрепени една към друга с кожени ремъци.

Bokutō (木刀)
967b1c0cbedb.jpg
Използват твърди дървени мечове за да практикуват кати.

Защитна екипировка:
Мен, Men (面)
0c676f9c3c35.jpg
Представлява предпазен шлем за главата и гърлото. Лицето на трениращия е защитено от метална решетка (мен-гане), а темето и раменете му от дебел пласт специално обработен текстил (мен-бутон). Шлема се привързва с връзки и е в тъмносин цвят. Под мен се привързва специална кърпа около главата (тенугуи), която попива потта и придава допълнителен комфорт.

До, Dō (胴)
1a0631cb9d91.jpg
Нагръдник. Изработва се от бамбук и кожа. Служи за предпазване на торса. По него се нанасят удари и от двете му страни. Долната част (до-дай) е покрита с лак, а горната (до-муне) е богато инкрустирана с кожени апликации. По правило До е черен на цвят, но днес съществуват редица различни по цвят и материали.

Таре, Tare (垂れ)
fdd083f4beb1.jpg
Предпазител за бедрата и слабините. Изработен е от текстил и кожа. По него не се нанасят удари. Състои се от пет плочки (три големи и две по-малки), разположени по дължината на таза. На среданта се поставя специално парче плат на, което са избродирани имената и клубната принадлежност на трениращия.

Коте, Kote (小手)
fb0d4c482cba.jpg
Предпазни ръкавици. След мен, тази част от екипировката е подложена на най-много удари. Дължината им стига до средната част на предмишницата. Ръкавиците са тип „два пръста“, изработени от кожа, текстил, памук и козина от елен. Удари се нанасят и по двете коте.


Облеклото, което се носи под защитната броня (bōgu) включва: кейкоги (kendogi или keikogi, тренировъчно облекло) и хакама (част от мъжкото облекло, която се привързва за кръста и се поставя над кимоното), тя е разделена в средата с цел да образува широки панталони. Освен това има и памучна кърпа тенугуи (手拭い tenugui), която се увива около главата, под шлема мен, за да абсорбира потта и да осигури добро прилягане на мена към главата.

 

 

ЕТИКЕТ

 

Етикетът е особенно важна част в Кендо. Основните правила идват от сложната социална система на Япония. С една дума, Кендо етикетът е основан на респект – към сенсея, към по-напредналите, към екипировката и т.н. На практика не е толкова просто. Има предписание за почти всяко движение и неспазването им може да се разбере като знак за непълно обучение, а в определени случаи – и като обида.

 

Основен етикет в доджото (мястото, където се учи (практикува) Пътят):


 

Никога не изпълнявай традиционната любезност непринудено или небрежно.
Спри и се поклони, когато влизаш или излизаш от доджото.
Поздравявай своя сенсей и кендоките в първия възможен момент, особено сенсея.
Бъди внимателен, слушай внимателно напътствията и отговаряй незабавно.
Бъди готов за напътствията на по-напредналите и ги следвай.
Не сядай преди тези с по-висок ранг.
Не завършвай поклона си и не мести екипа си преди тези с по-висок ранг.
Когато се подреждаш в редица, заставай винаги зад тези с по-висок ранг.
Следи за начинаещите и се грижи за тях.
Винаги стой и сядай правилно.
Не се влачи и не настъпвай нищо.
Не пълзи, за да наместиш,а стани и се премести.
Когато заставаш в сейдза, постави първо лявото си коляно.
Когато ставаш от сейдза вдигни първо дясното си коляно.
Не използвай ръцеъте си да подпомогнеш ставането си.
Не върви пред сенсея или кендоки с по висок ранг, когато стоят в сейдза.
Отдавай уважение на кендоките, когато си заминават, особенно на сенсея.

 

 

Основен етикет, засягащ облеклото и екипировката:


 

Служи си с облеклото и екипа си внимателно и с уважение. Увери се, че са сгънати стегнато, без висящи или хлабави части. Използвай шиная си с уважение. Не го настъпвай, не го изпускай, не се подпирай на него и не го влачи. Бъди сигурен, че е винаги добре стегнат и няма пукнатини. Обличай хакамата и кейкогито си спретнато. Увери се, че кейкогито е добре прилепнало и не се издува отзад или отпред. Когато обличаш хакамата си, слагай първо левия си крак; когато я събличаш, изваждай първо десния.

 

 

Основен етикет по време на практика:

 

Когато практикуваш с по-напреднал, благодари му с онегаи шимасу в началото и с аригато годзаимаща в края. Тренирай старателно. Не сядай по време на практика, освен когато оправяш екипа си. Не се включвай в безсмислени разговори. Не допускай сенсеят да чака, когато е готов за практика. Не носи украшения по време на практика. Изпълнявай пицу рей и дза рей правилно. Не прегъвай врата или кръста си. Задръж поклона, преди да се върнеш в изходна позиция. За да извадиш шиная си, първо изпълни рицу рей към противника си, после повдигни лявата си ръка до кръста и направи три големи крачки напред. Извади шиная, заеми чудан но камае и клекни в сонкйо. Дръж гърба си изправен и гледай само напред. За да прибереш шиная, първо заеми чудан но камае и клекни в сонкйо. После върни шиная до кръста си. Стани и направи пет малки крачки назад. Отпусни лявата си ръка и направи рицу рей. Дръж гърба си изправен и гледай само напред.

 



източници:

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Наистина страхотна идея да се съберат в една тема всякакви факти за самураите.

 

Ето и малко истинска история по повод филма "47 Ронини" с Киану Рийвс и Аканиши Джин

 

 

ИСТОРИЯТА НА 47 РОНИНИ

 

og7q32z0ib41.jpg

 

 

Ронин (в буквален превод - „странник“, самурай без господар) е самурай, загубил покровителството на своя господар или допуснал той да бъде убит, през феодалния период в Япония (1185 - 1868). Названието “ронин” идва от “ро” (вълна) и “нин” (човек) и означавало “човек-вълна”, тъй като животът на ронина бил непостоянен като вълна.

 

Историята на 47 ронини се знае като „Chushingura“ и се счита за едно от най-известните исторически сведения в Япония. Събитията датират от началото на 18 век и са пример за това какво е самурайското бушидо като код на честта и отмъщението. Историята се превъплъщава в много форми, включително и в японските театрални представления кабуки и бунраку, макар че имената на истинските лица търпят промяна, тъй кат по онова време съществувала строга цензура, която забранявала да се пресъздават настоящи събития.

Събитията засягат двама мъже – Асано, който е даймьо, и лордът Камеи, които са познати с високопоставения чиновник Кира. Двамата са в неговата компания, тъй като трябва да научат от Кира дворцовия етикет. За съжаление отношенията между тях се развалят – дали защото Кира е очаквал по-хубави „подаръци“ от тях, дали защото той не е задоволил очакванията им, дали защото ги е обидил с несериозното си отношение – историята не споменава точно. В резултат на подобни причини Асано и Камеи са изключително обидени.

Ситуацията ескалира един ден, когато Кира обижда Асано с думите „селска мечка без никакви маниери“. Асано губи самообладание и атакува с нож.

Важно уточнение към историята е, че в замъкът Едо било строго забранено ваденето на каквото и да е оръжие, а директното нападение с такова било нещо нечувано.

 

Първата атака на Асано оставя Кира с малка рана на лицето, а втората не стига до него. Вместо това оставя следи по намиращата се наблизо дървена колона.

Въпреки че раната на Кира не била въобще сериозна, Асано получава заповед да се прости сам с живота си, а неговите притежания и земи да бъдат конфискувани. Що се отнася до неговите придворни и служители – съдбата ги превърнала в т.нар. ронин – слуга без господар.

Първоначално хората на Асано наброявили около 300 души, но само 47 от тях отказали да се примирят с тази несправедливост. Те сключили таен съюз и се заклели да отмъстят за смъртта на господаря си, въпреки че по онова време отмъщението било строго забранено в случаи като този. Всички били наясно, че ще последват жестоки наказания, но били решени да защитят честта на своя господар, затова не се отказали.
Лидер на ронините станал мъж на име Оиши. Той предварително обмислил целия план за отмъщението и го привел в действие съвсем скоро след смъртта на Асано. По това време Кира вече се потял от страх, че може да получи удар в гърба от бездомните ронини и ги наблюдавал внимателно. 

 Когато съдбовният за тях ден настъпил, те проникнали в дома на Кира, убили всичките негови приближени, които им се изпречили на пътя и стигнали до покоите на човека, виновен за смъртта на господаря им.
При срещата си с Кира Оиши му направил следното предложение. Изключително спокоен и овладян, Оиши паднал на колене и с уважение се обърнал към Кира. Обяснил му кои са те и за какво са дошли. Предложил на Кира да умре като истински самурай – тоест да се самоубие. Казал му, че ще бъде негов секундант, като дори му дал същата кама, която Асано използвал да отнеме собствения си живот.
Показвайки се като абсолютен страхливец, Кира отказал да приеме, молейки се на колене единствено за милост. Краят му настъпил, когато Оиши и хората му им писнало да го слушат, хванали го и му отсекли главата. Оцелелите напуснали къщата, изгасяйки всички лампии в дома и отнасяйки главата на Кира.

Подобна история няма как да остане скрита и много бързо хората научили за нея и я разпространили. Твърди се дори, че всички научили още докато ронините пътували към гроба на Асано, намиращ се на десетина километра от мястото. Всички ги посрещали с одобрителни викове и ги поздравявали, а някои дори им предлагали напитки за освежаване. Подобна проява показала, че Кира съвсем не бил тачен от обикновените хора, а някои дори откровено го мразели.

На гробът на Асано те изчистили главата на Кира и я поставили пред камъка, заедно с камата. След това отишли в близкия храм и се помолили, а при напускането си дали на монаха в храма всичките си пари, след което се предали.
Като истински ронини те били последвали принципите на бушидо и отмъстили за смъртта на своя господар. Но по този начин те не се подчинили на законите на Шогуната, които забранявали преследването на отмъщение. Управляващите не били сигурни какво точно трябва да правят с тях, още повече когато обществеността била на тяхна страна. Огромно количество хора подкрепяли постъпката на ронините, дори била направена петиция в тяхна защита.

Крайният резултат предопределил те да бъдат осъдени на смърт. Била им оказана честта да могат да извършат ритуално самоубийство, вместо да бъдат убити като престъпници. За ронините подобно решение не било от особено значение, защото още от самото начало те знаели, че ще се простят с живота си след отмъщението. Могъщи управители се опитали да повлияят на шогуна за помилването на самураите. Шогунът им отговорил: “Чух за изключителната вярност на някогашните самураи на Асано към техния господар. Това е нещо доста необикновено за нашето време. Аз с удоволствие бих им помогнал, ако законът не изискваше сепуку.” Така на 4-ти февруари 1703 г. 46-те ронини се самоубили по заповед на шогуна Токугава Цунайоши.

 

47_Ronin_gather_1024x499.jpg

 

Този акт на отмъщение всъщност послужил за реабилитирането на Асано като лорд. Стотици самураи, които преди смъртта му служели при него, били без работа и не можели да си намерят такава, защото тяхната служба била омърсена. С постъпката си 47 ронини изчистили името на Асано и по този начин останалите ронини успели отново да постъпят на служба.
Естествено има и критики към 47 ронини, които ги обвиняват, че не са добър пример за бушидо и не е трябвало да постъпват по този начин. Ямамото Цунетомо например твърди, че ронините е трябвало да нападнат Кира веднага след смъртта на Асано, а не да изчакват, макар че той е бил в очакване на подобна реакция. От гледна точка на бушидо Оиши е бил твърде обсебен от това да постигне успех на всяка цена. Изчакването на подходящия момент може да е подобрило шансовете им, но би могло да доведе до обезчестяване на техния клан, което е най-големият грях за един самурай. Важното, според бушидо, не е смъртта на Кира, а смелостта и отдадеността на бившите самураи на Асано, изразена чрез нападение на къщата на Кира, за да завоюват честта за своя мъртъв господар. Дори и да не са могли да убият Кира, дори и всички да са намерили смъртта си, за бушидо победата и загубата не са от значение. Затова Ямамото и останалите критици считат 47 ронини за добра история за отмъщението, но не и като достойна за идеите на бушидо.

 

Източници:

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Чудесно, интересна история, която много добре илюстрира

тънкостите на самурайския кодекс! Благодаря! :up:

 

САМУРАЙСКИТЕ БРАКОВЕ

 

5bca6c2eab72.jpg

 

Бракът при самураите се организира от някой със същия или по-висок ранг от този, който ще се жени. Ако за самураите от висок ранг това е задължително (тъй като нямат кой знай какви възможности да срещат жени), то за тези с нисък ранг това е формалност. Повечето самураи се женят за жени от самурайски семейства, като за тези от нисък ранг са разрешени и бракове с обикновени хора. При тези бракове зестрата се дава от страна на жената и се използва за започването на новия живот.

 

Самураят може да има любовница, но нейното минало строго се проверява от самурай с по-висок ранг. В много случаи това се третира като брак. "Отвличането" на любовница, въпреки че често се среща в художествената литература, се възприема като срамно, дори престъпно. Ако тя е обикновена жена, се изпраща пратеник при родителите й, който им носи пари (по случай на годежа) или бележка за освобождаване от данък, с които моли родителите да приемат това. Факт е, че много от тях приемат това с радост. Ако жената на самурай му роди син, той би могъл един ден да стане също самурай.

 

При самураите съществува понятието развод и един самурай може да се разведе с жена си по най-различни причини, ако получи одобрението от по-висшестоящия, въпреки че разводите при тях са изключително рядко събитие. Една от причините за развода би могла да бъде, ако жена му не може да му роди син, но често разводът се избягва като се осинови чуждо дете. Един самурай може да се разведе и по лични причини, например, просто защото не харесва жена си, но по принцип това се избягва, тъй като ще постави в неудобно положение самурая, който е уредил брака. Жената също би да инициира развод, въпреки че това ще се оформи така, сякаш самураят е поискал да се разведе. След развода, самураят трябва да върне парите за годежа, което често е причината, която възпрепятства разводите. Някои богати търговци използват това и дават дъщерите си на самураи в замяна на погасяне на дълговете им към тях, с цел да засилят позициите си в обществото чрез този брак.

 

b4f6e88b2e5a.jpg

снимка от традиционна шинтоистка сватба

 

източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Страховит живот ми се струва, в който всичко е по правила. Щом дори любовницата трябва да бъде проучена и одобрена от друг... :D

Човек остава с впечатлението (и явно е било точно така), че животът на самурая не му е принадлежал. Много е трудно за повечето съвременни хора да разберат такова съзнание. 

 

Очаквах поне мъже да се включат в темата, пък то излезе, че само жени пишат за самураи  :P. Magic, какво ли сме правили в предишните си животи...   :D

 

И изивнявай, че малко ще "разводня" темата с една по-съвременна демонстрация на т.н. "модерен самурай" от нашето съвремие.

Видеото е с японеца Исао Мачии, който демонстрира невероятна техника. Рефлексите и координацията между очите и ръцете му са толкова прецизни, че е вписан в Книгата на Гинес.

Японецът приема предизвикателството да бъде заснет от холивудски кинодейци, докато се опитва да разреже летящ срещу него куршум (в случая малко топче), който не може да бъде видян с невъоръжено око.

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Потресаващо е наистина, но като че ли животът им освен служене е и пропит от една кауза,

в която те намират някаква красота. Не случайно са се занимавали и с изкуства, защото иначе

животът им не би бил никак приятен, дори мъничко. Благодаря ти за обогатяването на темата!

Всеки ъгъл, всяка подробност, ни е от полза за да разберем, или поне да се опитаме, тази

интересна служба и начинът на живот, който налага.

 

Мъжете ще се включат, когато разберат за съществуването й, а дотогава, ние ще продължим

да я пълним и да обменяме идеи и информация.

 

Относно сватбите и на мен ми се видя много интересно как всичко става по договорки между

"големите", но все пак обръщат внимание, че това важи за високите рангове, където явно

подготовката изисква цялостно отдаване на времето за нея до степен, че те "нарактика

не срещали жени" за да си изберат съпруга. По-интересен е фактът, че тя отначало се нарича

"любовница" и трябва да заслужи позицията да стане съпруга, но за това и браковете

по-нататък ще пиша по-подробно, когато открия информацията.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Има доста ефектни стари снимки на самураи, като някои от самураите ми изглеждат доста страховити :D

 

Martial_arts_old_samurai.jpg

 

394199.jpg

 

Ето и още...

 

 

 

samurais003.jpg

samurai03.jpg

Nakaoka_Shintaro.jpg

15938_samurai01_960_539.jpgsamurai05.jpg

samurai07.jpg

 

 

 

 

НЯКОИ ПО-ИЗВЕСТНИ САМУРАИ В ИСТОРИЯТА НА ЯПОНИЯ

 

 

Миямото Мусаши (1584 - 13 юни 1645)

 

320px_Musashi_ts_pic.jpg

Миямото Мусаши - гравюра от Утагава Кунийоши

 

Мусаши Миямото, известен още като Шинмен Такедо, Миямото Беносуке, както и под будисткото си име Нитен Дораку e японски самурай и ронин, майстор на меча, превърнал се в легенда. Мусаши се прочува със забелeжителното си майсторство на фехтовач и множеството спечелени дуели още от ранна юношеска възраст. Той е основоположник на школата Ни Тен Ичи Рю и автор на трактата Го Рин Но Шо (Ръкопис на петте пръстена) - книга за стратегията, тактиката и философията, която се изучава и до днес.

Трудно е да се потвърдят някакви факти за ранния живот на Мусаши. Той самият заявява, че е роден в провинция Харима. Своето пълно име и титла Шинмен Мусаши-но-Ками Фудживара-но-Геншин той посочва в „Ръкопис на петте пръстена“.

През 1600 г. Мусаши участва във войната между клановете Токугава и Тойотоми (и в решителната битка при Секигахара на 21 октомври), като очевидно е воювал на страната на Тойотоми.

През 1643 г. Мусаши се оттегля като отшелник в пещерата Рейгандо (на запад от гр.Кумамото), където пише "Ръкопис на петте пръстена" и там умира около 13 юни 1645 г., както се смята - от болест, а не в битка.

 

Ето някои откъси от „Ръкопис на петте пръстена“:

         «За първи път се дуелирах на 13-годишна възраст. Победих своя противник – стратега от Шинторю, някой си Арима Кихей. После на 16 години в провинцията Таджима победих силния стратег Акияма. Срещах се с различни стратези в много дуели и нямаше случай да не победя.» 

         «В Пътя на Стратегията твоята духовна нагласа не трябва да се различава от нормалната. И в боя, и във всекидневието бъди решителен, но същевременно спокоен. Посрещай обстоятелствата без напрежение, но не безразсъдно. Духът ти трябва да бъде центриран и безпристрастен. Остави духа си да трепти спокойно. Дори и за миг не спирай това трептене. Духът винаги да реагира естествено на обстоятелствата.» 

          «В Стратегията бързината не е истинския Път. Когато нещата не са в ритъм, те изглеждат бързи или бавни. Действията на един майстор на Пътя не изглеждат бързи.» 

 

Източници:

 

 

 

Ямамото Цунетомо (1659-1716), автор на "Записки на самурая: Хагакуре". 

 

Yamamoto_Tsunetomo.jpg

 

Ямамото Цунетомо  е бил самурай, васал на клана Набешима, владетели на провинция Хидзен (дн. префектура Сага). След смъртта на господаря си през 1700 г. той се оттегля и става будистки монах. Живее в почти пълно уединение в подножието на планината, където го посещава младият самурай Таширо Цурамото, по някаква причина уволнен от служба. В продължение на седем години в разговори под сянката на дърветата старият самурай предава целия си жизнен опит. Младият усърдно записва всичко, което би му помогнало да стане добър самурай, да се справя успешно с живота и да посрещне достойно смъртта. Така се появява ръкописът на Хагакуре кикигаки - „Записки за онова, що чух под сянката на листата". Цурамото не спазва обещанието си да го изгори след смъртта на Цунетомо, тъй като добре разбира неговата ценност и дълги години ръкописът се пази като скрито съкровище на клана Набешима. Хагакуре е изгаряна много по-късно - по заповед на американските окупационни власти след Втората световна война, тъй като е била настолна книга на пилотите камикадзе, които именно от нея се учат на презрение към смъртта и усвояват самурайския кодекс бушидо в една от неговите най-крайни версии.

 

Ясуке – единственият в историята  чернокож самурай.

Ясуке пристигнал в Япония през 1579 г. като слуга на италианския йезуитски свещеник Алесандро Валиняно. Мълвата за новодошлия чернокож човек се разнесла из цялата страна. Стигнала и до ушите на самия Ода Нобунага (японски пълководец и държавник, един от обединителите на феодална Япония, един от главните даймьо в периода Сенгоку в Япония). При срещата му с Ясуке той бил много впечатлен от ръста му, силата и черния цвят на кожата му (като първоначално мислел, че е просто боя). Нобунага приема Ясуке за постоянно в свитата си и му дава позиция на самурай. Ясуке понякога дори се хранел на масата на самия Нобунага.

Самурайската му служба не траяла дълго, тъй като през юни 1582 г. господарят му Нобунага бил нападнат и убит от предалия го офицер Акечи Мицухиде. След смъртта му Ясуке преминава към сина му Ода Нобутада, с когото дълго време се бил рамо до рамо, защитавайки замъка му. В крайна сметка замъкът бива превзет и Ясуке се предал на хората на Акечи Мицухиде. Но Акечи Мицухиде не признал Ясуке за истински самурай и отказал да му даде достойна смърт. Вместо това изпращат Ясуке в йезуитската църква в Киото. Няма информация какво е станало с него след това. 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Благодаря много за ценната информация и примерите с известните самураи,

които явно вдъхновяват и героите от романа, чиято екранизация в момента

следим. Впечатли ме снимката на втория самурай, която заимствах за темата

ни, понеже единият ни герой е досущ като него. :)

 

Извинявам се, че едва сега ще отговоря с пост, но ми трябва време да потърся

и преведа информацията. :)

 

ХАЙКУ

 

f759a6ac5c49.jpg

хайку на Matsuo Basho

 

Ха̀йку (на японски: 俳句) или хо̀кку (発句) е литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия, навлязъл през 60-те години на ХІХ век и в повечето западни национални поезии. Отличава се с изключително кратко изложение - в своя класически вид хайкуто се създава по схема 5-7-5 она (японският он е донякъде сравним със сричката в индоевропейските езици).

 

Хайку е най-късата поетична форма в световната литература. Въпреки че се състои само от три реда, съдържащи съответно 5 - 7 - 5 срички, то може да изрази и дълбоко чувство, и проблясък на интуицията. В хайку няма символи. То отразява живота в неговото свободно движение. Притежава чистотата, завършеността и дори празнотата на една музикална нота. Занимавайки се с простичките, привидно незначителни неща от ежедневието - падащо листо, сняг, муха - хайку ни насочва към дълбочинно възприемане живота на нещата. В стиховете обикновено има някакъв насочващ към сезона образ или дума. Според Ролан Барт краткостта на хайку не е формална; хайку е кратко събитие, изразено в точна и непосредствена форма. Хайку не е изразът, а съществуването на нещо. Едни от първите известни произведения в такъв стил са излезли изпод четката на Арикида Моритаке още през 1465 г.

 

През ХІХ век, Масаока Шики предлага израза "хайку", с цел да го отграничи като литературна форма. Хайку не е поезия, хайку е настроение!

 

източник

 

ХАЙКУ И САМУРАИТЕ

 

d6fc8f255037.jpg

 

Хайку стихотворенията са вид японска поезия, която се превръща официална форма на изкуство преди повече от 300 години, когато поетът и бивш самурай - воинът Basho (1644 - 1694) се отдава на жанра. През 16-ти век Matsuo Basho става известен като майстор на този

стил поезия. Лаконичността и в същото време дълбочината на стиховете той е постигал, премахвайки думи, за да говори не само за самата сцена, но и да предизвика емоции на щастие, състрадание и отчаяние. Към средата на 1800-те години този стил се смята, че е започнал да залязва в Япония, но благодарение на усилията на Masaoka Shiki - виден поет и литературен критик, интересът към него отново се възражда.

 

Любовта на японците към красотата на заобикалящата ги среда е била от особено значение и за мъжете, които са посветили живота си на войната. В мирни времена много самураи са се занимавали с изкуство, писали са и са преподавали, за да запълнят свободното си време. Ето какви аспекти от живота са били засягани в самурайската поезия: мисли за готовността, за битките, промените, кабукито, бъдещи битки, окита, река Тенрю, почетните приятели, за стареенето.

 

Окита – този, който се фокусира върху това да бъде велик воин и който няма време за жена, която не споделя страстта му към самурайския начин на живот.

 

източници:

 

 

 

САМУРАИ, ЧАЕНИ ЦЕРЕМОНИИ, ХАЙКУ – САМО ЧАСТ ОТ СЪКРОВИЩАТА НА ''ЯПОНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ''


dc1aec17781e.jpg
 

Публикацията представлява интересно ревю към книгата на български японист Братислав Иванов - „Японската цивилизация“, в която той описва подробно живота, бита, езика, географията и историята на Страната на изгряващото слънце, отделяйки специално внимание на образованието, структурата на властта и културата на японския народ.

 

източник

Share this post


Link to post
Share on other sites

magic, благодаря! Радвам се, че минахме и на поезията  :wub:

 

Ще дам малък принос към поста ти с няколко хайку-стихчета на поети от самурайски семейства (за да сме в крак с темата :D). 

 

Мацуо Башо (1644-1694)

Роден като Мацуо Кинсаку. Започва да се занимава с поезия в ранна възраст и става най-известният представител на поезията от периода Едо. В наши дни той е признат за майстор на кратката форма хайку. Роден е в небогато самурайско семейство. Мацуо Башо служил при богатия и знатен самурай Тодо Еситади. От 1667 г., след като напуска службата си, вероятно се премества да живее във Фукагава при Едо (днес Токио) при приятеля си Сугияма Сампу. Тук той започва да пише хайку и да се задълбочава в поезията. След това учи при Китамура Кигин (1624–1705). Заема пост в държавната служба от 1672 г. Животът му на чиновник обаче не му се отдава и става учител по поезия. Неговите ученици му построяват първата му колиба от японски бананови стъбла (芭蕉庵, bashō-an), откъдето идва неговият поетичен псевдоним. Въпреки успеха си Башо се чувства самотен и започва да се занимава с Дзен-медитация. Умира през 1694 в Осака.

***

Нищо в песента на цикадите
не напомня,
че те ще умрат.

***

Протегна ирисът

Листата си към своя брат.

Огледалото на реката.

***

Вишните разцъфтяха.

Не ще разтворя днес

Тетрадката с моите песни.

***

Изминат е дългият път,

Зад далечния облак.

Сядам да отдъхна.

 ***

Върбата сред вятъра.

Славеят запя във клоните,

Сякаш нейната душа.

                                 

Морикава Кьорику (1655–1715)

Произхожда от знатен самурайски род. Поет и художник, ученик на Башо.

***

Песен се лее,

От облаците блика.

Чучулига!

                                  

 

Като Кьотай (1732-1792)

Роден е в град Нагоя в самурайско семейство. Служи на рода Токугава, но бързо напуска службата си и се отдава на поезията. Известен поет, привърженик на стария стил теймон. Теймон принадлежи към школата на Мацунаги Тейшицу (1571-1653) и утвърждава хайку като занятие, достойно за големи поети.

***

Снегът  се топи.

Планините са в облаци.

Крясък на гарван.

 

източници:

 

 

http://bg.wikipedia.org

http://en.wikipedia.org

http://chitanka.info/text/9126/6 - от книгата на Людмила Холодович - "Хайку. Антология"

 

 

 

Не съм гледала тайландски сериали досега, но ако дават такива интересни истории в тях, може и да подхвана някой... :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

magic, изпреварих те с този пост :), но не можах да се стърпя да не споделя тази хубава публикация на Драгомира Никова относно философията на самураите и техния път. Нещо като малко допълнение към първия ти пост, в който пишеш за Бушидо.

 

ФИЛОСОФИЯТА НА САМУРАИТЕ

 

460737796.jpg

Икеда Нагаоки през 1864 г.

 

Първоначално самураите били бойци и фехтовачи. От 1185 завзели властта и се оформили като феодално общество, като една привилегирована класа. Все още кайзерът бил марионетка и същинската власт упражнявал Шогунът, в качеството си на военен диктатор. Честите борби между клановете подбили авторитета му. И така в началото Самураите били като рицари, които предизвиквали на ритуален бой своите противници.
 

С увеличаващото се напрежение между клановете, самураите все по-често били въвличани в брутални боеве и служели като пехотни войници, образовани за близък бой.  По време на свободолюбивия Токугава Шогунат, самурайското съсловие се издига в аристократичен сан. Това, разбира се, представлява една строго подредена, на четири нива организирана класова система. През 1876 година настъпва краят на ерата на самураите.

Сериозно проницателно лице, кимоно, наподобяващи пола панталони, късо яке и два меча закрепени за пояса. Само той, в качеството си на самурай, би могъл да носи двата меча със себе си. Те не са еднакви и всеки има своята точно определена функция.

Единият е по-къс /вакисаши/, другият е по-дълъг /катана/, символи на неговата мощ върху живота и смъртта. Дългият меч самураят използва при двубой, късият го свързва със скъсяването на пътя към смъртта. Водачът на самураите в битка носи страховит шлем или маска. В повечето случаи обаче самураят е самотен войн, отдаден на задължението и обетите си, който страни от лъжовността на славата.

От него се очаква да поддържа винаги буден бойния си дух и, когато се наложи или в трудни времена, да защитава господаря и страната си. Той собствено принадлежи към кастата на бойците, най-високата каста на Япония. Обучението на децата, които се готвят за самураи, започва още от 3-годишна възраст.

Боят с меч е подчинен на разбирането за живот, водено от кодекса на честта. Упражнява се способността за самоконтрол по всяко време и във всяко отношение. Самураите се обучават в изкуства, писане на стихове, посещение на театър, осъществяване на чайна церемония.

Философията на самурая се изразява в кратки мъдрости, доказани от опита на живота умозаключения и констатации, към което се препоръчва да не се допуска корист и нечистота в мислите. Едно от правилата за самурая не допуска воинът да изказва нещо нерешително и колебливо, дори и в случаите на непринуден разговор. Самураите знаят, че лъжите и лицемерието не подобават на достойните хора, защото те непременно преследват лична изгода.

Опростена и същевременно изключително дълбока и сериозна е философията на самураите. Безкомпромисна и едновременно с това позитивна е посоката на мислене.

Разбира се, Самураят вижда своя път в смъртта, но това не е самоцелно, понеже за японеца истинският мъж не мисли нито за победата, нито за поражението, неговият път е извън тези неща. Истинският самурай никога не подценява опита на другите. Той също смята за опасен онзи, който не е грешил. Една японска история разказва:

 

По време на един съвет, когато трябвало да издигат един човек на висока длъжност, членовете на съвета били на път да решат, че кандидатът е непригоден за поста, защото преди време бил замесен в пиянски скандал. Изведнъж някой се обадил:

- Ако ние отхвърляме всеки, който веднъж е допуснал грешка, вероятно няма да намерим подходящи хора. Сгрешилият веднъж ще бъде много по-предпазлив и пригоден поради разкаянието му. Смятам, че трябва да го изберем на длъжността. Този, който ни веднъж не е сгрешил, е опасен. „Безупречният” на вид човек не е годен за големи дела.

 

samurai_3.jpg

 

Философията на самурая учи, че смисълът на пътя се състои в усъвършенстването. Човек трябва да се стреми към съвършенство всеки ден и с всеки нов ден да бъде по-съвършен от вчерашния. Днес по-съвършен от утре, утре с една стъпка напред от вчера.

Една дума или един жест могат да бъдат достатъчни, за да осъществи боецът целта си.

Самураят обича да казва: Ако войнът не се е освободил от привързаността си към живота и смъртта, той за нищо не е годен.

Мечът е олицетворение на духа на самурая, който е пазител на честта, фамилията и дома. Обичайните обети на самурая се синтезират до това да не бъде надминат в пътя на самурай, да почита родителите си, да служи добре на господаря си, да проявява голямо състрадание и да действа за благото на човека.

 

 

 

Драгомира Никова пише философска есеистика, книги занимаващи се с философска антропология, изследва различията в културите през една философска призма, прави интервюта в сферата на музиката и изобразителното изкуството на личности от различни националности, отразява културни репортажи, разполага с много идеи, които се опитва да намести в относителността на времето.
Главен консултант и съветник към Фондация „Еднорог”.

Публикации в научно методическото списание „Философия”, издание на министерство на науката и образованието.

Източници:

 http://www.public-republic.com

https://www.yumpu.com/de

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

O, Благодаря ти! Определено имах нужда от подобна информация,

защото сериалите са пропити от тази философия!

 

А иначе, интернетът ми спря, затова си успяла да ме предвариш. :)

Ето и отговорът ми към предишния пост! :D

 

И двата сериала са екранизации на тайландски романи и са силно обвързани

със самурайската тема. Единият е  The Rising Sun (1) Roy Ruk Hak Liam Tawan,
а другият е Sunset at Chaophraya, но и двата в момента са в процес на превод.

От това, което досега засегнахме като информация за самураите, романите са

достатъчно близки до темата, но самите сериали са си тайландски и не бива

да се пристъпва към тях с очаквания, че ще звучат по японски. ;) Но все пак ги

препоръчвам за гледане, има какво да се види и разбере. :yes:


 

Понеже засегнахме поетичната тема, а сакурата е една от основните вдъхновителки

на влюбените мъже и на самураите, следващият ми пост ще е едно резюме на

темата. Доста по-подробна информация има публикувана вече във форума тук :click:


 

САКУРАТА В ЯПОНСКАТА КУЛТУРА

624a9e34a72e.jpg

Един от най-известните символи на пролетта в Япония са великолепните розови японски вишневи дървета, наричани още сакура. Те започват да цъфтят в средата на месец март във всички нюанси на розовия цвят. Вишневият цвят е символ на японския характер. Това е така, защото животът на самураите е бил сравняван с живота на вишневите цветове, който продължава "не повече от три дни", но е красив и достоен.

Hanami е вековната практика да се прави пикник под цъфнали вишневи дървета и да се наслаждаваш на гледката на японските пагоди в рамка от красивo цъфнали вишневи дървета. Според историците, традицията ханами се е зародила в императорския двор в Киото в периода Хейан (794-1185г.), по време на династия Танг. До преди това японците предпочитали да се радват повече на разцъфтелите сливи, които наричат „уме“, но понеже те били донесени в Япония от Китай, по времето на въпросната династия преценили, че сливата не е японска, а чуждестранна култура, и решили, че е по-правилно да се любуват на вишната. Нещо повече, любуването на сакурата било включено в официалните празници и традиции на страната. Този обичай е бил първоначално ограничен само за елита на императорския двор, но скоро се разпространява и в самурайското общество. Аристокрацията, отличаваща се с изящни и изискани маниери, прекарвала с часове под цъфтящите дървета, наслаждавайки се на красотата и аромата на вишновите цветове докато играели салонни игри, пиели леки напитки и рецитирали стихове. В краткотрайното и прекрасно цъфтене на сакурата те виждали дълбок смисъл: размишлявали за краткостта на живота, неговия смисъл и стремежа към съвършенство, а ронещите се цветове били тема за разговор за храбростта и чистотата на помислите. На по-късен етап ханами вече е била популярна и се е практикувала и от обикновените хора. Може би не всеки от нас би могъл да разбере философията на японците, които са успявали да постигнат духовен мир и блаженство само съзерцавайки изобилието от вишневи цветове - цели „облаци” от ефирни и нежни цветчета, но за японската културна традиция  цъфналото вишнево дърво е с особен символизъм, който често се свързва с будистко влияние. В Япония вишневият цвят е една от вечните метафора за краткотрайния характер на живота, асоциация за преходността на цветовете,  изключителната красота и бързата смърт. Вишневият цвят е наистина  дълбоко символичен за японците  и е използван често в японското изкуство, както изобразително, така  и музикално.

Символизираща красивата, но променяща се природа, сакурата е лайтмотив известен в японската поезия и проза, който често се нарича "mono no aware" – "изтънчено чувство на тъгa". Асоциацията на цъфтежа с mono no aware датира от 18-ти век и е свързана с ученият Motoori Norinaga. Един от класиците на японското хайку - Кобаяши Иса, казва следното: “Под сянката на цъфналите вишни никой не е странник”.

Има една много популярна народна песен, първоначално предназначена за shakuhachi (бамбукова флейта), която се казва "Сакура".


 

САКУРАТА И НЕЙНАТА СИМВОЛИКА

Растението е символ на събуждането на природата за нов живот, на нейната промяна и неземна красота.

bde0700f0b74.jpg

ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ:

Сакурата е неофициалното национално цвете на Япония.

Тъй като учебната година в Япония официално започва през април, първият ден в училище или на работа след празниците обикновено съвпада с цъфтежа на красивите вишневи дръвчета. По това време от годината много от местните жители си правят пикник под тях - традицията се нарича "Hanami" и датира от VIII век.

За да бъде насърчена и популяризирана практиката ханами са били засадени големи  площи и цели градини с вишневи дървета. В тези красиви вишневи градини хората са съзерцавали и са правили семейни празници.

Според поверието, ако в сакето ти падне листенце от цъфнала вишна, това ще ти донесе много здраве и сила.

Ханами се смята за напълно уважителен и приемлив повод човек да си тръгне по-рано от работа, за да се събере с приятели или роднини, с които да се полюбува на цъфналите вишни и да си хапне и пийне с удоволствие. Даже, често някои тарикати използват ханами по-скоро като предлог, отколкото като причина за празнуване. В Япония си имат и една шеговита поговорка по този повод: „Хана йори данго“, дословно се превежда като „Я, хапването преди цветята“. И все пак, ханами се счита за нещо като един вид паломничество, по време на което хората ходят на места, известни със своите прекрасни сакури.

Според статистиката, по време на тези съзерцания японците употребяват изрядни количества саке и дори точно по това време японските мачовци си имат и свой „мъжки“ ритуал „икки“, който всъщност е нещо като състезание по надпиване със саке – кой ще изпие най-много и ще успее да се задържи на краката си колкото може по-дълго време, преди да се напие тотално.

Едно от най-известните места за ханами е в Токио в парка Шиндзюку, в който растат 1500 сакури от 75 вида. Официалното откриване на сезона на сакура става именно в този парк в присъствието на императорската двойка. Следващият по известност парк е Уено, в който има 1100 сакури. От края на март до 7-8 април там се провежда и градският фестивал, посветен на цъфтенето на сакура.

Вишневият цвят е преобладаващ символ в Irezumi (традиционното изкуство на японските татуировки). В татуировките сакурата често се комбинира с други класически японски символи като рибите кои (японски шарани), с дракони или тигри.

източници:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Влязох в темата тази вечер и гледам едни красиви лилави и розови цветове...  Усещане за истинска пролет, нищо, че е лято :D Благодаря, темата стана толкова цветна и красива :wub: .  И това директно ме настрои на вълна самураи-художници. 

 

И аз, в стила на magic, ще пооформя малко повече конкретната тема :).

 

 

САМУРАИТЕ И ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОПИСТА И ГРАВЮРАТА

 

photo_verybig_750740.jpg

 

Влияние на будизма и китайско културно влияние

Живописта в Япония започва своето по-съществено развитие през 6 в., когато управляващата класа в започва да проявява интерес към будизма и будистката култура, навлезли от Китай и Корея. Запазените картини от края на 7 в. и началото на 8 в. са изпълнени в стилове, възникнали в Китай през периода на Шестте династии (222-589 г.). Те илюстрират живота на Буда и пресъздават будистките божества. След 10 в. живописта бива съществено повлияна от идеите на будизма от Чистата земя („джодо шинко”).

До средата на периода Хейан (794-1185 г.) изцяло местно течение в живописта, наречено „ямато-е” започва да измества китайските образци. Ямато-е пресъздава природните пейзажи около Киото и най-ранните такива творби могат да се видят изрисувани по плъзгащи се врати и паравани. Заедно с този нов, роден стил се появяват и два нови формата за оформяне на живописното произведение – албумът с листа и ръчно изработения и илюстриран свитък „емаки”. Най-известните свитъци са тези с „Историята на Принц Генджи” (ок. 1120 г.).

В края на 12 в., въпреки ясно изразеното преминаване на властта от благородническата аристокрация към военната класа на самураите, благородниците, заедно с управляващите будистките и шинтоистки храмове, запазват своето богатство и продължават да покровителстват различни жанрове на изкуството.

 

 

Последвалият период Камакура (1185-1333 г.), чието име произхожда от мястото на новото правителство, се характеризира с две основни тенденции – реализъм, който съответства на вкуса на класата на самураите и консерватизма, олицетворяващ вкуса на благородническата аристокрация в Япония.

Дзен будизма, който се разпространява през 13 в., демонстрира архитектура и изкуство, които значително се отличават по стил от другите будистки секти. През 14 в. живописта върху свитъци отстъпва пред рисуването с туш, зародило се в големите дзен манастири в Камакура и Киото. Дзен художниците и по-важно – техните покровители, демонстрират предпочитание към строгия монохромен стил, така както той е внесен от Китай по време на династиите Сун (960-1279 г.) и Юен (1279-1368 г.) До края на 1400 г. японските дзен художници и техните покровители в Киото предпочитат да рисуват монохромни пейзажи, наречени „суйбокуга”. Между тези художници е и Сешшу, дзен будистки свещеник, изучавал китайска живопис в Китай.

Живописта в края на 16 в. е доминирана от школата Кано, която приветства повторната поява на ярки пълководци като Ода Нобунага. Това вече е многоцветна живопис, ориентирана да постигне максимален ефект, изобразена върху паравани и стени. Най-важната фигура от школата е Кано Ейтоку. Школата Кано продължава да разширява своето влияние и съумява да се наложи като художествената академия на шогуната Токугава. За разлика от тази школа, която е покровителствана от силните на деня и има установена система за унаследяване и предаване на техниките от майстор на чирак, школата Ринпа поддържа стил, развил се по-скоро чрез вдъхновение и заимстване от други художници отколкото благодарение на системата за унаследяване, популярна за онова време. Най-известният представител на Римпа е Огата Корин, творил в средата на периода Едо.

 

 

 

Изкуството през периода Едо (1603-1868 г.)

Шогунатът Токугава поема властта в Япония през 1603 г. и успява да донесе мир и стабилност в страната, както икономическа, така и политическа. Управлението на Токугава е време, през което търговското съсловие от Едо (днешно Токио) и Киото натрупва значителни капитали и започва да контролира развитието на културата и изкуствата.

Картините от епохата Каней (1624-1644 г.) изобразявали хора от всички класи, които се трупали в квартала на забавленията в района на река Камогава в Киото. Подобни квартали съществували в Осака и Едо, като в тях осезаемо се усещал освободеният живот на „укийо” („плаващия свят”), изобразяван в придобилите по-късно митична слава гравюри „укийо-е”. Те стават популярни из цяла Япония и изобразяват както кварталите с червени фенери, така и теми от театър Кабуки. Първоначално „укийо-е” са картини, но в началото на 18 в. те най-често се изработват като гравюри с дървена матрица.

 

 

Сред първите жанрове на печатно „укийо-е” са т.нар. „шунга” – книги или албуми, изобразяващи сексуални сцени. Съществували и рисувани книги с коментари и портрети на най-известните за времето си проститутки, обикновени изобразявани в някаква сцена от ежедневието, като напр. измиване или разресване на косите. Техните характерни пози, като и драпериите на кимоната им представляват основният фокус в тези сцени.

През 18 в. центърът на творчество на укийо-е се премества от Киото-Осака към Едо, където в основен обект на изобразяване се превръщат актьорите от театър Кабуки. Обществото демонстрира голяма обич и към портретите на красиви жени в стил укийо-е.

До края на 18 в. изкуството на укийо-е изживява своя Златен век. Женската красота и особено високите, грациозни дами, които се появяват в творбите на Тории Кийонага, е доминираща тема през 80-те години на 18 в. След 1790 г. заваляват различни стилове, привнесени в изкуството на укийо-е от художници, чиито имена са известни и днес.Това са Китагава Утамаро, Тошусай Шараку, Кацушика Хокусай, Андо Хирошиге и Утагава Кунийоши.

 За мнозина западни творци, в това число и най-известните европейски хужожници от края на 19 в., укийо-е не е само едно екзотично изкуство. Художници като Едгар Дега и Винсент Ван Гог заимстват от неговата композиционна стилистика, перспективи и цветова палитра. Честото изобразяване на теми от природата – рядко срещано явление в западното изкуство, разширява творческия и тематичен избор на художниците.

С настъпването на епохата Мейджи (1868-1912 г.) и политиката към „уестърнизация” на Япония, изкуството на укийо-е, което винаги е било тясно свързано с културата, от която черпи вдъхновение за своите образите, започва бързо да отмира.

През периода Мейджи японската култура претърпява драстични промени, когато западните технологии и концепции за управление започват да се изучават и прилагат за благото на нацията. В процеса на модернизация на страната, западната живопис получава официално одобрение от държавата и правителството изпраща редица японски художници да се обучават в чужбина.

След няколко десетилетия на съперничество между традиционния  японски стил и новата западна живопис, през периода Тайшо (1912-1926 г.) западното влияние се разпространява значително върху изкуствата в Япония.

 

 

 

 

Ще спомена един от по-известните самураи-художници (има и много други, ама ще излезем от идеята на темата  :D). По-нататък може да допълвам списъка и с други. 

 

Утагава Хирошиге (1797 –1858), също Андо Хирошиге

Японски живописец и гравьор, особено популярен със своите пейзажи. Произхожда от самурайски род. Хирошиге е един от майсторите на укийо-е (картини на плаващия свят).

Portrait_la_m_moire_d_Hiroshige_par_Kuni

Мемориален портрет на Хирошиге от Утагава Кунисада


На 14 години постъпва в школата на Утагава Тойохиро и я завършва само на 15. Първата творба на Хирошиге е публикувана шест години по късно, през 1818 г. Създава над 8000 творби. Стилът на Хирошиге е известен най-вече с необичайни гледни точки, сезонни алюзии и удивителни цветове.

Творчеството на Хирошиге е разделено на 3 етапа. Първия етап преминава като ученик, когато е силно повлиян от стила на учителите си. Тогава рисува предимно гравюри на момичета, актьори и самураи или воини. През втория етап създава пейзажи, както и гравюри на птици и цветя. Най-значимото му произведение от този период е серията на 55 пейзажа, озаглавена „53 спирки на Токайдо“. (Токайдо е път, свързващ японските градове Осака, Киото и Едо (днес Токио). Край него имало 53 града, като хановете във всеки от тях предлагал нощувка, храна и дарове за пътниците. Хирошиге създал гравюра за всеки град, както и по за началната спирка и за пристигането в Киото.) Мнозина си купили копия на гравюрите. Скоро Хирошиге станал един от най-популярните художници на укийо-е за всички времена. В последния етап от творчеството на Хирошиге рисува още пейзажи, някои от тях голи, други с хора.

 

Ето част от серията "53 спирки на Токайдо":

 

800px_Tokaido16_Yui.jpg800px_Tokaido30_Maisaka.jpg800px_Tokaido32_Shirasuka.jpg800px_Hiroshige16_kanbara.jpg800px_Tokaido02_Kawasaki.jpg800px_Tokaido39_Chiryu.jpg

 

 

И някои други негови творби:

 

Ando_Hiroshige_The_Sea_at_Satta_Suruga_P100_views_edo_047.jpg100_views_edo_111.jpgUtagawa_Kunisada_Autumn_moon_over_Miho_GUtagawa_Hiroshige_I_published_by_Uoya_EiDe_pruimenboomgaard_te_Kameido_Rijksmuse

 

 

Източници и по-подробна информация:

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Благодаря! Без темата за укийо-е, разговорът ни би бил непълен.

Очаквам да споменеш още художници и да ни запознаеш с творчеството им

и, понеже, сме на вълната на изкуството и красотата, от своя страна ще

засегна темата за икебаната, която ще продължа и в следващия си пост. :)

 

ИКЕБАНА – ИЗКУСТВОТО ДА АРАНЖИРАШ ЦВЕТЯ

52fe40ae826b.jpg

Думата икебана обикновено се превежда като "японско изкуство за подреждане на цветя", но в икебана се използват живи клончета, лозови пръчки, листа, житни растения, зърна, плодове, семена, цветя, както и сухи растения. Всъщност в икебана могат да се използват всички естествени материи, а съвременната икебана включва стъкло, метал и пластмаса. Като традиционно японско изкуство икебана има символичен характер, както и декоративна употреба. Използването на живи ефимерни цветя и клончета прави измеренията на времето неразривна част от създаването на творбата. Съотношението на материите, стилът на подредба, големината, формата, структурата, обемът и цветът на използвания съд, мястото и поводът са от особено голямо значение. През 500 годишната си история икебана приема най-различни форми от обикновена украса за дома до огромни пейзажи и новаторски скулпторни елементи, които могат да запълнят цяла изложбена зала. Заедно с многото и най-различни форми на икебана продължава развитието и проучването и на традиционните й форми. Практикуването на икебана, наричана още кадо или "Пътят на цветята", се възприема и като форма на медитация - смяна на сезоните, време и промяна. Религиозният произход и здравата връзка с естествения цикъл на живот, раждане, растеж, смърт и прераждане придават на икебана дълбоко духовно звучене.
 

Историята на икебана произлиза от приблизително преди 500 години и историята за Икенобо — най-старото училище за икебана. Училището е създадено от свещеник от храма РокакудоШиун Джи в Киото, който бил толкова сръчен в подреждането на цветя, че бил търсен от други свещеници за помощ. Живял до река името, на която било Икенобо, името на реката се използвало за наречие на свещеници, които били специализирани в този вид олтарски подреждания на цветя.

Храмът Рокакудо бил издигнат през 587 г. от принц Шотоку. Казано е, че принц Шотоку търсел материали, за да построи храма Шитено. По време на това търсене един ден отишъл да се изкъпе в едно езеро, където закачил един будистки амулет върху едно дърво. След като се изкъпал, пробвал да премахне амулета, но не успял. Същата вечер принца видял Буда в своят сън. Буда му рекъл да издигне храм до езерото при кедровото дърво под розов облак. От дървото Рокакудо храма бил построен да съхранява статуята на богинята Канон (Куан-Ин).

 

На всяко цвете се приписва собствен характер и стойност. Правилното съчетаване изразява определен смисъл и стил. Това изкуство е високо ценено от образованите хора. Понеже икебаната подчертава духовността, личностните и морални качества на аранжиращият са от голямо значение. Всъщност, според древни китайски вярвания, изкуството на икебаната представлява уникална комбинация на човешкия дух и природата. Според историческите записки през V в. будизмът е внесен в Китай, заедно с практиката за подреждане на цветя като част от молитвената церемония. При подреждането на цветята се спазва принципът на превъзходството, пропорционалността, хармонията и ритъма. Това представлява идеята за вечния кръговрат на живота.

4434a52caa65.jpg


СТИЛОВЕ

Има три основни вида:

    насочен нагоре
    наклонен
    падащ надолу като водопад

Първоначално букетите са били с проста симетрична композиция от три стръкчета. Основният принцип при изготвянето на букет се е основавал на необходимостта от централно високо стебло, което да бъде съчетано с две по-ниски клонки. Но в началото на XVII век, будистите от школата Икенобо създали стила рикка (буквално "изправени цветя"), според който има седем основни правила за подредбата на цветя. Нужно било голямо техническо умение. Използвали са се високи бронзови вази. Основният елемент символизира небето или истината и обикновено е асиметричен, като сочи надясно или наляво. По-късно той заема централно и вертикално положение. Останалите многобройни клончета, всяко от които има собствено символично значение и декоративна функция, се поставят в центъра и образуват сърцевината на своеобразна сфера. Като цяло рикка е микрокосмос, който представя цялата вселена под формата на природна картина. Основните елементи на този стил - асиметрия, символизъм и пространствена дълбочина, оказват силно влияние на по-късните форми на икебана.

Пълна противоположност на рикка е опростената чабана (буквално "чайни цветя"). Този стил  възниква през XVI век като част от чаените церемонии (чаною). Композицията се състои от едно две клончета или цветя, поставени в малък съд.

Чабана дава основата на друг стил - нагеире (със значение "вмъквам"), при който малко на брой елементи се подреждат във висока ваза. Този стил се характеризира и с по-проста и небрежната аранжировка.

Стиловете рикка и нагеире предопределят последвалото развитие на икебана. От една страна, се набляга върху сложните техники, размаха на композицията, символизма и фиксираните стилове, а от друга, на спонтанността, опростеността, многозначността и почитта към естествения характер на самите материали.

Стилът рикка обаче става все по-скован и формален и възниква нов по-опростен стил наречен сейка или шока (от китайски - "живи цветя"), който добива широка популярност. Този стил е официален и композицията е съставена от три клончета, поставени така, че да образуват разностранен триъгълник. Много школи налагат свои стилове в подредбата, но трите клончета стават известни като, съответно: тен (небе), чи (земя) и джин (човек).


0613813eda10.jpg

 

През XIX век се появява и стилът морибана (буквално означава "отрупани цветя"). Докато при традиционните стилове елементите са събрани и се разклоняват от една точка, при този стил се използват различни приспособления, с които се подреждат елементите по цялата повърхност на плитки съдове - суибан (буквално означава "воден басейн"). Използват се и кензани (специални поставки с метални "игли" за закрепяне на растенията). Този стил дава възможност за създаване на пейзажи по много натуралистичен, а не символичен начин, както е при останалите стилове. Могат да се използват камъни и дори минерали. Този стил дава пълна свобода на въображението, но е по-специфичен и по-сложен от нагеире.

Друг стил е джиука, което означава „свободно падащи цветя“. При този стил няма никакви правила за аранжировка и целта му е по-скоро да покаже артистичността и креативността на твореца и неговата представа за красота. Позволява се употребата на всякакви материали.

Съществува и бунджинбана - подредба правена от литератори. Тя изразява чувствителността на китайските ученици и художници. Японската подредба бунджинбана оказва голямо влияние върху стила нагеире. Тъй като стилът бунджинбана се използва като начин за лично изразяване, подредбата има нерелигиозен характер и се композира за конкретния случай. Начинът на аранжиране коренно се различава от официалността на рикка или сейка.

За най-лесен, от всички стилове, се смята нагеире. Затова, съвсем спокойно, може да опитате да аранжирате цветя у дома си, придържайки се именно към този стил.

източници:

 


 

Share this post


Link to post
Share on other sites

ПО „ПЪТЯ НА ЦВЕТЕТО“ ИЛИ 10-ТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ,

С КОИТО ИКЕБАНА МОЖЕ ДА НИ ДАРИ
 

1ede92164ace.jpg

 

Икебана, японското изкуство за аранжиране на цветя, е още познато и под името Kado – Пътя на цветето. Както и много други японски изкуства, икебана е система, съчетаваща естетика, философия и практика, и се фокусира едновременно както върху личностното израстване, така и върху творческите постижения. Целта при икебана е не просто създаването на красива композиция. Пътят е точно толкова важен, колкото и резултата.

 

Изкуството на икебана се корени още в 6 век като религиозна практика на поднасяне на цветя в будиските храмове и постепенно придобива все по-голяма популярност сред аристокрацията и самураите. До 16 век това изкуство вече се е превърнало в дзен практика. Идеята за духовно просветление чрез концентрация и практика е основна за дзен будиската философия. За много практикуващи, икебана също е урок за цял живот, начин за постигане на вътрешен мир, в който да работят за по-дълбоко духовно опознаване на света, точно както дзен монасите използват медитацията. Хубавото при практикуването на икебана е, че не е необходимо да стоим мирно.

 

Но как икебана може да помогне на хората да издигнат своята духовност?

 

В старите текстове се говори за десетте добродетели на истинския майстор на икебана, които можем да постигнем и ние днес, практикувайки това изкуство.

 

1. Отричане на дискриминацията
Природата не прави разлики. Практикуващият икебана също не би трябвало да ги прави. Съзерцавайки и осъзнавайки свойството на природата просто да съществува, ние се учим да си взаимодействаме еднакво с хората и нещата около нас и да ги приемаме такива, каквито са. В исторически план, икебана е давала възможност на творците от ниските класи да се смесват с аристокрацията и дори с императорите.

2. Притихнал ум
Създаването на близост с природата е една от целите на икебана. Съзерцаването на цветята е начин за отърсване от грижите и изчистване на ума. Една от основните цели на медитацията в дзен практиката е именно постигането на чист ум, свободен от непрекъснатия „шум“ в главите ни. Тази първа крачка често е изключително трудна за всички, започнали да практикуват медитация. Но с помощта на природните елементи и чрез потъването в тяхната аранжировка, много от практикуващите икебана достигат именно до това състояние на ума без особени трудности и без дори да го осъзнават.

3. Създаване на приятелски отношения
Отново природата и съзерцаването на цветята извиква радост, която споделена с другите хора е способна да изгради връзки, минаващи отвъд нуждата от разговори или дори различията в езика. Чрез творбите си сме способни да имаме комуникация с хората, без значение на какъв език говорят.

4. Опознаване на растенията
Икебана помага да научим много за различните цветя и растения без особени трудности, както и за тяхната същност и цикъл на живот. Най-ценното знание е осъзнаването колко кратък е живота на едно цвете и това ни помага да започнем да ценим нещата в краткия момент на тяхното съществуване, без да се привързваме към тях. А също така и да осъзнаем нашето собствено място във вселената и вечността.

5. Постигане на уважение
Икебана само по себе си не носи уважение повече от което и да е друго изкуство. Но чрез нея усъвършенстваме себе си и развиваме най-добрите аспекти на нашия характер. Постигаме ниво на съзнание, което отрича предразсъдъците и работи за по-чист ум, а всичко това неминуемо влияе на отношенията ни с околните и води до по-голямо уважение, както и себеуважение.

6. Силата на аромата
Практикуващите икебана са непрекъснато заобиколени от ароматни цветя. Както всички знаем, влиянието на ароматите върху настроението и чувствата е огромно. Дори и когато сме леко депресирани, ароматът на цветя е способен да ни повдигне настроението. Творците на икебана знаят кои цветя, съответно аромати, влияят най-добре на тях и семействата им. Така икебана се превръща в мощно средство за постигане на хармония и добро настроение в дома.

7. Липса на лоши мисли
Не е възможно да имаме такива, практикувайки икебана! Това изкуство, чрез цветята и природните елементи, е способно да изчисти всеки ум от лошите мисли, което е огромно богатство в днешно време.

8. По-дълъг живот
Съзерцаването и аранжирането на цветята постига същия ефект, както и медитацията, а това води до по-пълноценен и дълъг живот.
В интерес на истината, статистиките потвърждават, че дори и днес учителите по икебана са в групата на хората, които живеят най-дълго в Япония – страна, която се слави с едни от най-големите дълголетници в света.

9. Благородство
Постигайки ниво на „тих“ ум, ние можем да развием по-дълбоко разбиране за елегантността на природата и света около нас, а с това – да култивираме у себе си великодушие и чувство за единство с вселената.

10. Близост до божественото
Независимо от религиозните разбирания на всеки, чрез икебана човек култивира у себе си всички онези добродетели, които помагат да се приближи до божественото и да осъществи връзката с духовната страна в себе си.

 

507ec8680c97.jpg

 

автор на статията: Биляна Богданова

 

източник

Share this post


Link to post
Share on other sites

КАЛИГРАФИЯТА

 

5133805_f520.jpg

 

КАЛИГРАФИЯТА (от гр. Κάλλος – „красота“ и γραφή – „писане“) е изкуството на красивото писане. Съвременната дефиниция на калиграфската практика е „изкуството на даване на форма на знаците по експресивен, хармоничен и майсторски маниер“.

Историята на красивото писане на ръка е неразривно свързана с историята на писмеността и се различава според писмените системи – различават се източно-азиатска, арабска, еврейска, европейска и др. калиграфии. От друга страна, във всяка отделна школа се забелязва естетическа еволюция, но ограничена от техническите умения, скоростта на преписване и материалните затруднения. Всеки стил на писане се нарича отделен краснопис и понякога има име (например куфийски стил и насталик в арабската калиграфия).

 

Материали и инструменти

 

640px_Wenfang_Sibao.jpg

Набор от инструменти за китайска калиграфия

 

Минималният набор от материали и инструменти се състои от хартия или пергамент, перо, четка или друг инструмент за писане и туш или мастило. В съвременната калиграфия могат да се използват писалки с различни цветове,акварел, гваш (вид водна боя от минерален произход), спрей с боя (за графити), пастел, въглен и много други.

Традиционната източно-азиатска калиграфия използва четчици и китайски туш, който обикновено е в твърд вид и течността за писане се приготвя от самия калиграф.

В арабската калиграфия традиционно се използва перо от изсушена тръстика или бамбук, а мастилото, което често е цветно, се избира с такава гъстота, че по-големите щрихи в композицията могат да изглеждат много динамични.

 

Източно-азиатска калиграфия

Калиграфията получава своеобразно развитие в страните с логографическа писменост. Двете използвани днес системи от този тип в Източна Азия са китайската писменост и възникналото под нейно влияние японско канджи. Тук за целите на калиграфията се използва обикновено китайски туш и специална четчица. Калиграфията (на китайски 書法, шуфа, на японски  書道, шодо:, на корейски書藝, сое, в превод „пътят на писмото“) в Източна Азия се счита за важно изкуство, изтънчена форма на живописта, и е оказала влияние върху развитието на живописните стилове с подобна техника като например гохуа (на английски - Ink wash painting).

 

Техника

Традиционната източно-азиатска калиграфия използва т.нар. „четири съкровища“ (文房四寶/文房四宝) или „четири приятеля“ (на корейски 문방사우) за изписване на китайските букви: четчици за туш, китайски туш в твърд вид, приспособление (камък за стриване) за приготвяне на течен туш и хартия. Към тях могат да се добавят подложки и тежести за хартията.

Основните параметри, определящи крайния резултат в работата на калиграфа са формата, размерът, материалът на косъма на четката, цветът и плътността на туша (мастилото), както и качествата на хартията – нейната повърхност и способност да попива мастилото. Техниката на писане е също много важна. Калиграфът определя какво количество туш ще вземе с четката и след това как ще нанася с нея щрихите. Тук играят роля натискът, наклонът и посоката на движение. В крайна сметка „духът“ на калиграфията се определя от скоростта, ускоренията и забавянията на ръката, обръщанията, ъглите и редът на полагане на щрихите.

 

Видовете техники в японската и китайската калиграфия са:

  1. 篆書, tensho – печатни знаци
  2. 隸書, reisho – ръкописни знаци
  3. 楷書, kaisho – редовни знаци
  4. 行書, gyosho – полукурсивни знаци
  5. 草書, Sosho, курсивни знаци

 

Японска калиграфия

gyokusen_jo_fragment_ononomichikaze_16.j

 

Японската калиграфия се появява през VII век въз основа на китайските стилове. Японските калиграфи създават няколко нови стила, които се отличават с по-голяма простота и емоционалност. Японските логограми обозначават цели понятия, притежават дълбок философски смисъл и способстват за формиране на структурно-образно възприятие у хората. През епохата Едо (1600—1868) се появяват декоративни стилове като кабуки-модзи и дзьо-рури-модзи, които са използвани при създаването на афиши и програми за театрите Кабуки и Дзьорури.

Калиграфията се изучавала предимно от аристокрацията и то в продължение на много години, за да се постигне съвършенство. Това изкуство изисква максимална съсредоточеност и спонтанност при изпълнението и е подложено на въздействието на естетиката и практиката на дзен-будизма, а в самия дзен тя е средство за медитация, път на познанието и духовно завещание на учителя.

Дзен-калиграфия се практикува както от будистки монаси, така и от шодо-калиграфи. За да стане майстор на дзен-калиграфията, човек трябва да изчисти съзнанието си и да остави буквите да се леят от само себе си. Това състояние на ума е наречено 無心, mushin (не-състояние на ума) от японския философ Нишида Китаро (1870-1945). То се основава на принципите на Дзен-будизма, в които се подчертава връзката с духовното, а не с физическото.

 

КАЛИГРАФИЯТА В ЖИВОТА НА САМУРАИТЕ

Съществен елемент от образованието на самураите са уроците по калиграфия и изучаването на китайските класици. В „Ръкопис за петте пръстена“, в главата "Земя", Миямото Мусаши посочва  като особено важно: "…да следваш всички изкуства, а не да се ограничаваш само в едно". Писането на идеограми (японският език не прави разлика между "пиша" и "рисувам") дава много гъвкаво и пълноценно образование на човека. Рисуването на знаците, които съставят езика, е изключително упражнение за всеки човек и всяка възраст. Изписването на отделните йероглифи вертикално или хоризонтално на листа е трудно, а четенето им често изисква чертаене на допълнителни линии, за да се проследи последователността. Нужно е изключително майсторство, за да се овладее съвършеният рисунък и да се избегне дори нищожно потрепване на четката - много труден за контролиране инструмент. Неизтриваемото мастило и попиването на хартията само допълнително увеличават затрудненията. Така се ражда "Шодо" - Пътят на писмото и се появяват големите художници-калиграфи, почитани като неоспорими майстори. 
Всички големи майстори на меча имат и високи степени по калиграфия. При рисуването на йероглифи трябва да се обедини  дух и тяло по същия начин както при изкуството на меча. Моливът или четката също като меча са инструмент за духовно пречистване. Тайната на боя с меч не се състои в съсичането на съперника по примитивен начин. Целта е ударът да бъде нанесен уверено, прецизно, мигновено, винаги да постига целта си. Японският бой с меч е отлична тренировка за ръцете и Мусаши особено набляга на това. С упорит и последователен труд лявата ръка на един майстор на меча ще стане изключително ловка, което ще доведе до цялостно развитие на мозъка му и конкретно на дясното полукълбо. Калиграфията и "Суми-е" пък могат да развият логическото мислене. Както в битката воинът се свързва с противника посредством пространството (дистанцията) и времето (ритъма), така универсалната енергия "Ки" съединява четката с мастилото (времето) и после с хартията (пространството), за да ни направи накрая едно цяло с останалите хора и с целия космос чрез окончателното изображение.

 

ДУХОВНИЯТ АСПЕКТ В КАЛИГРАФИЯТА

Калиграфията като изкуство има два важни аспекта – единият е красивото изписване на знаците, писането на ръка, чрез което хората комуникират помежду си. Другият аспект е духовният.

Първоначално калиграфията е възникнала като начин за общуване с боговете. По-късно се е превърнала и в средство за комуникация между хората. Способността да бъдеш добър калиграф е доказателство колко извисен си като душевност. Чрез калиграфията хората изразяват и своята сила и енергия. Но в същото време те трябва да притежават и  невинност и искреност, които от своя страна се раждат от един невинен и чист ум. Калиграфията е тренировка на ума, която го държи в състояние на невинност. Освен това тя е и вид изкуство, чрез което се предават емоции и чувства. Всички линии и точки върху белия лист са своеобразен летопис. Подреждането на точките, чертичките и празните пространства върху белия лист представляват изсвирване на красива мелодия на ума.

Калиграфията е много добър баланс между линии, точки и празно пространство. С дясната ръка почти задължително условие е да се спазват техниките на изписване, докато, когато се работи с лявата ръка, не е необходимо да се спазва толкова стриктно техническото изпълнение на знаците и вече творецът е свободен да вложи своите емоции в това, което изписва.
Калиграфията изразява индивидуалността на този, който я създава. Всъщност може би най-трудната част е свързана с духовния аспект. В творческия момент калиграфът сякаш е проводник на божественото внушение и той трябва да държи енергията в средата на тялото си, в един добър баланс, нито наляво, нито надясно в себе си. И именно тази нагласа му помага да изрази най-добре това, което иска да напише.

 

Източници:

 

 

http://bg.wikipedia.org

http://en.wikipedia.org/wiki/Japanese_calligraphy

http://www.new.hikari-bg.com

http://www.dnesbg.com/kultura - интервю с японския калиграф Кихачиро Нишиура

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Да, действително калиграфията е много красиво изкуство, както и повод

да се самоусъвършенстваш. Когато говорим за този аспект на красотата

и изяществото, особено в свободния стил на изисване на йероглифите,

не мога да не спомена един от най известните укийо-е творци.

 

 

КАЦУШИКА ХОКУСАЙ


070c6f81b391.jpg 6deba5575a21.jpg
Автопортрети

Кацушика Хокусай (на японски: 葛飾 北斎) е японски художник, гравьор и автор на укийо-е от периода Едо. Творчеството му е повлияно от Сесшу Тойо, както и от китайското изобразително изкуство. Хокусай е най-известен с поредицата печатни графики „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“, включваща неговия шедьовър „Голямата вълна при Канагава“. Макар и по-ранните му работи да са значими, именно с тази поредица той получава широко признание, както в Япония, така и по света.
 

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ ИЗГЛЕДА КЪМ ФУДЖИ

4e4cba4e0438.jpg
Творба от известния му цикъл посветен на планината Фуджи
NB: Известният цикъл може да се види и в България, тъй като Галерията за чуждестранни изкуства в София притежава оригинални гравюри от него.

 

Хокусай рисува пейзажа, видян не като обикновен фон, а като основен сюжет на картините. Той има над 30 000 оригинални разпечатки, живописи, скици и илюстрации на разнообразие от предмети, но е прочут най-вече със своите пейзажи. Непрекъснатото търсене на природата го довежда до реализацията през 1830 г. на серията от гравюри „Тридесет и шест изгледа от планината Фуджи“, в която знанията му относно източното и западно изкуство се събират. От този цикъл е и „Голямата вълна“. Въпреки че с тази творба става ценен и подражаван основоположник на школа, Хокусай продължава да търси както в картините, така и в гравюрите рисунъка, който да отговаря на неговия идеал за съвършенство. Първата картина, която той рисува от тази поредица е Голямата вълна при Канагава.


3591cbd5d11c.jpg

Трилогията „Сто изгледа на планина Фуджи“ (която той написва на 75-годишна възраст) оказва съществено влияние върху европейското изкуство. Съобразно своята визия за света и живописта, Хокусай представя пред актьорите на Кабуки (традиционен японски театър) виждането си за Укийо-е („плаващ свят“), японско художествено движение, насочено към представяне на удоволствията на живота, пейзажа и женските прелести. Верни представители на тази школа са художниците Китагава Утамаро и Хирошиге — и двамата съвременници на Хокусай.


cffbabd294d3.jpg
„Силната Ои налива саке“, изображение на Ои, дъщерята на автора
/по-ранна творба на автора, от зрелия му период/


Хокусай е роден на 23 септември 1760 в занаятчийско семейство в района Кацушика на град Едо (днес Токио), столицата на шогуните Токугава. Рожденото му име е Токитаро - „таро“, защото е първи син, и „токи“, за да се подчертае, че е дошъл на белия свят в годината на дракона. През своя живот той използва най-малко 30 различни имена. Макар използването на различни имена да е обичайно за японските художници през този период, броят на имената, използвани от Хокусай, е значително по-голям от този при всеки друг по-значим художник. Промените в имената му са толкова чести, а и обикновено са свързани с промяна в стила му, поради което често се използват за периодизацията на живота на Хокусай.

Когато е на 12 години, Токитаро е изпратен от баща си да работи в книжарница и библиотека, разпространена в тогавашните японски градове институция, където представители на средните и висшите класи се забавляват с четенето на книги, отпечатани с дървени клишета. На 14 години Токитаро става чирак на гравьор на дърво, при когото работи до осемнадесетата си година. След това е приет в ателието на Кацукава Шуншо, автор на укийо-е, характерен японски жанр рисунки и печатни графики. Основен сюжет в укийо-е на художници като Шуншо са портрети на придворни и актьори от театъра кабуки, популярен в японските градове по това време. След година работа при Шуншо, Токитаро за пръв път променя името си - неговият учител го нарича Шунро. Под това име той публикува първите си печатни графики, поредица рисунки на актьори от кабуки, издадена през 1779 година. През следващите години той работи в ателието на Шуншо и се жени за първата си съпруга, за която не е известно почти нищо. След смъртта на Шуншо през 1793 година Хокусай започва да изучава други стилове в изкуството, включително китайски и европейски, с които се запознава чрез френски и нидерландски гравюри, които успява да придобие. Малко по-късно той е изгонен от школата Кацукава от Шунко, водещият ученик на Шуншо, може би заради това, че посещава и конкурентната школа Кано. Според собствените му думи, това събитие му оказва вдъхновяващо въздействие: „Това, което наистина мотивира развитието на моя художествен стил, беше унижението, което претърпях от страна на Шунко“. С напускането на Кацукава Хокусай променя и сюжетите на своите работи, отказвайки се от портретите на придворни и актьори, традиционната тематика на укийо-е. Вместо това той се насочва към пейзажа и изображения на всекидневния живот на хората от всички обществени слоеве. Тази промяна се оказва решаваща за развитиено на укийо-е и на кариерата на самия Хокусай. В началото на 90-те години Хокусай се сближава с школата Таварая и използва името Таварая Сори. По това време той рисува главно картини с четка, наричани суримоно, и илюстрации за киока ехон, илюстрирани книги с хумористични стихове. През 1798 година той предава името си на свой ученик и, приемайки името Хокусай Томиса, за пръв път става независим художник, необвързан с определена школа. В самия край на 18 век Хокусай продължава да развива своя стил на укийо-е с непортретна тематика. През 1800 година той приема и името, с което е най-широко известен - Кацушика Хокусай. Първото име е това на квартала на Едо, в който е роден, а второто означава „северно ателие“. През същата година той издава два сборника с пейзажи, „Известни гледки от Източната столица“ и „Осем изгледа от Едо“. По това време той започва да набира и собствени ученици, като до края на живота си обучава общо около 50 художници. През следващото десетилетие популярността на Хокусай се увеличава, както поради качествата на неговите работи, така и поради умението му да се саморекламира. През 1811 година, вече 51-годишен, Хокусай променя името си на Тайто и започва работа върху сборника с графики с разнообразна тематика, известен като „Хокусай Манга“, и върху различни учебници по рисуване (етехон). Тези учебници, първият от които е „Бързи уроци по опростено рисуване“ от 1812 година, са удобен начин за печелене на пари и привличане на нови ученици.


Източници:



 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Тъй като изкуството и стремежът към красотата са били част от живота на самураите (не само битките и задълженията им като воини), няма как с magic да не разширим темата за художниците в стила укийо-е и техните красиви творби :).

 

Тук ще постна една статия, която magic откри - относно идеала към женската красота в Япония, как се е променял през различните периоди и как е отразен в укийо-е творбите на японските художници и гравьори.

 

 

КРАСОТА ПО ЯПОНСКИ
 

 http://krysy.blog.bg  - посочен автор на статията - krysy

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Create New...