Jump to content

Recommended Posts

maira    450

Това е писано преди 1000 години, когато съм била само на 20...  Стилистично е кофти, има много повторения, диалозите са зле... Има и правописни грешки, типично за мен, някои неща не се изменят. От уважение към тогавашното ми аз, няма да го редактирам, както му се полага, не и днес поне, може би утре. Слагам го, понеже има и добри неща: малко атмосфера, малко колебания, и защото ми е спомен... предизивикан спомен, някои истории са вечни.

 

И защото пак ми се играе Хироус 3, в плоската земя, както тогава, само че всяко нещо си има край... 

И защото източните фантастични дорами още играят на Хироус....

 

 

МРАК

 

И това беше денят. Разбира се, почваше аналогично на всички останали дни – с изгрева на слънцето. Слънцата малко се интересуват какво става с подопечените им планети – те просто следват своите маршрути и се наслаждават на гледката.

 

А в този ден големи неща  щяха да стават в кралство Морея. Нов крал трябваше да бъде коронясан – ново начало за изтерзаната страна казваха жреците. Крал, който противно на всяка дворцова традиция, нямаше да има кралска кръв. В този ден седемнайсетгодишната принцеса Елена щеше да постъпи в женската обител покрай дворцовите градини и да посвети прокълнатия си живот на молитви към морейските богове и грижи за цветята в парка. На нея самата молитвите никога не бяха помагали, дори и в трите есенни нощи когато всички морейци запалиха свещи и се молиха коленичили за нейно здраве по заповед на краля. Бяха ú отредили наказание пропито с ирония.

 

Тихо като фея, Елена бродеше из празните зали на двореца- в сънната мъгла на неизгрялото слънце имаше нещо ужасяващо, призрачно. Но деня и нощта бяха еднакви на цвят за принцесата- вече четири години тя беше напълно сляпа. По стените на стаята ú още бе запечатан ужасът с който се будеше в проклетите есенни месеци на тринайсетата си година. “Мама…мамо, не мога да виждам, съвсем нищо не виждам” стенеше момиченцето в леглото си, тя вече нямаше сили да вика или да плаче. Понякога зрението ú се проясняваше привечер и тя различаваше сенките на статуите в парка  или топлите тонове на залеза. Но следващата нощ се будеше в същия кошмар и усещаше как мракът бавно поглъща сетивата ú. Кралят и кралицата опитаха всичко за да помогнат на единственото си дете. В ония месеци меките кестеняви коси на кралицата посивяха, а очите и хлътнаха от разчитане на рецепти и дима на лековити варива. Лечителите идваха и си отиваха  един след друг, всеки следващ с все по безнадеждни стъпки. Споменаваха “богове”, “воля”, “проклятие”. Елена мразеше тези думи, мразеше съскащия тон на кралските съветници и вината, която ú приписваха… Какво беше виновна тя – тя която познаваше  само топлите ласки на родителите си и вълшебните книги в кралската библиотека, какво беше сторила тя за да заслужи толкова сурово наказание? Мрак… за нея нямаше друго освен мрак. Едно единствено нещо сториха за нея лечителите – техните билки помогнаха на безполезните ú очи да запазят цвета и формата си. Обратно на всички очаквания очите на принцесата бяха неземно красиви. Всъщност тя цялата беше красива, тъй нежна и грациозна, напомняше сън, чиято хубост свива сърцето. В друго време поетите щяха да пишат балади за косите ú с цвета на пламъка, за ръцете ú създадени за целувки.

 

Елена не съзнаваше красотата си, тя се плашеше от това, което наричаха красиво. Мислите за цветове или образи я караха да се притеснява, правеха я тъжна и копнееща, недовършена. В една от блуждаещите си разходки из коридорите на двореца  тя се натъкна на влюбена двойка- придворна дама и годеника ú. Принцесата се притаи и отдръпна в сенките - не искаше да я разпознаят и съжалят. Така, без да иска, част от любовния им шепот прогори сърцето ú. “Толкова си красива…нека те целуна, тук …и тук..и ..” повтаряше задъхния мъжки глас. Никой не искаше да целува принцеса Елена. Младостта ú принадлежеше на манастира и смешните молитви. Слепите жени не могат да бъдат кралици. Слепите принцеси не можеха да имат съпрузи защото тяхната прокълната кръв не биваше да мърси морейския кралски двор. Династията ú трябваше да бъде прекъсната.

 

Може би най-лошото дойде преди два месеца, когато кралицата загина в една тъй странна лятна буря. В онзи ден въздуха миришеше на ярки цветя и магия - Елена добре помнеше аромата. Лястовиците тревожно бръскаха с криле под прозореца ú, а когато заваля на принцесата и се струваше, че без да вижда, плаче заедно с небето… Кралицата и две придворни дами се бяха укрили от дъжда в един от градинските параклиси - точно този, където стихията  съсредоточи мълниите и яростта си. Каменният храм стана на прах и не намериха дори и следа от обгорели тела, всичко бе изпепелено в грандиозния пожар. Елена не пожела да излезе от стаята си в последвалата седмица на траур и покруса. Тя чувстваше, че злото прораства и се вкоренява в слънчевата Морейска равнина. След около седмица плъзнаха слухове, които обвиняваха краля, Филип Справедливия, в черна магия и убийство. Наричаха го Филип Смъртта. Той и само той е виновен за сполетелите земята нещастия. Бяха забравени годините на възход и благоденствие... тъй трудно постигнатата сигурност в кризата, всичко. Гарвани и жреци се събираха по площадите и искаха кръв… Кралска кръв… Прокълната кръв, както казваха… И ето, че най-доверения кралски генерал арестува своя сюзерен по време на годишния парад. Затвориха Филип в Алената кула – най-ужасния морейски зандан, обвинен в убийството на кралицата и в служба на подземните демони. Хората изглеждаха съвсем озверели за принцесата. Понякога ú се струваше, че в заобикалящия я мрак към нея се прибижават не хора, а хрътки, хиени изплезили езици, които я тровеха с дъха си.

 

Съдбата на Филип Смъртта щеше да зависи изцяло от волята на новия крал. Елена не можеше да намери обяснение на това, което се случваше. То и се струваше не просто кошмарно - то беше безсмилено, прищявка и каприз на боговете.

 

Принцесата стреснато извика. Без сама да разбере, неусетно разходката я беше отвела до величествения фонтан в градината и струи вода наквасиха роклята ú. Елена познаваше градините и двореца така както познаваше тялото си, никой не можеше да отгатне слепотата ú, докато се движеше между сенките.  “Трябва да съм уморена, много, много уморена тази нощ…” си помисли девойката… “Ще остана тук докато усетя слънчевите лъчи и после в стаята си ще изчакам монахините, които ще дойдат за мен..”

 

Леко по своя призрачен начин, тя се плъзна по брега на езерцето, премина по склуптирания мост и застана в самия център на фонтана между статуите на къпещите се младежи. Елена никога не беше виждала статуите. Склупторът ги беше завършил, след като тя ослепя. Но принцесата знаеше, че една от статуите е необикновено красива.  Беше статуя на мъж – мъж с къдрави коси и силно тяло, тъй вълнуваща и съвършена, че няколко придворни дами разпитаха склуптура откъде е взел идеята и има ли жив модел, по който да е направил статуята. “Това е най-привлекателния мъж на света!” беше възкликнало едно от момичетата. “Какво не бих дала за една негова целувка .. ” беше добавило то, гледайки отмъстително сегашния си любовник. Склупторът си бе заминал без даде никому обяснение.

Внезапно дяволита, направо непристойна мисъл мина през главата на принцесата.

“Ти също си като мен, затворник като мен.”прошепна тя. “Днес отивам в манастира и никога не ще имам мъж, никога не ще получа любов.. Искам да ти дам своята единствена целувка.” И плъзгайки ръце по каменните рамене на мъжа, принцесата се протегна на пръсти за да докосне лицето на статуята. Тя положи своите топли търсещи устни за тази толкова мечтана и упоителна ласка. Гръм не разцепи небето. Нямаше даже вятър, когато ужасенато момиче долови гласа на статуята.

 

“Елена”, шепнеше каменния мъж, “Знаеш ли кой съм аз? Не ме ли помниш Елена?…Не може да си ме забравила, аз имам нещо твое, нещо което ти си искаш обратно, винаги си искала обратно…”

 

Страхът беше сковал гърлото на принцесата. Тя не можеше да изкрещи, опита се да избяга, но за първи път градината и изглеждаше чужда, тя се препъна в протегнатите ръце на статуите и се свлече хълцайки на земята.

 

“Не плачи,” не млъкваше стауята.“Не викай. Кой ще те чуе сега сама в градината? Кой ще дойде да помогне на дъщерята на Филип Смъртта?”…

 

“Върви си,” изплака момичето. “Прости ми задето те обезпокоих..Ти си просто една статуя, толкова съжалявам…”

 

“Замълчи,” прошепна гласът почти в ухото на принцесата, а една гладка каменна ръка улови нейната. “Знаеш ли кой съм аз? Наричат ме Андрада, Принц на мрака. Вече четири години те викам при себе си. Призовавам те всяка нощ в градината. Не чуваше ли воплите ми в нощите без звезди? Само твоята целувка можеше да ми върне свободата… Защото аз вече имам нещо твое... Хайде, не се страхувай, зная, че искаш да ме докоснеш. ..” И статуята стисна китката на Елена и внимателно постави ръката ú върху студеното си лице. Сковано принцесата хлъзна пръсти по каменните скули. Тя се чувстваше тъй беззащитна и смутена, слепотата и отнемаше всякаква възможност за реакция. Изведнъж момичето ахна в неочаквана болка и прозрение. Клепачите и очите на статуята бяха топли, човешки…

 

“Значи ти си бил! Ти си отнел очите ми!! Но какво съм ти сторила.. Защо?….” принцесата не знаеше как да продължи, обхвана я безсилие, апатия, може би трябваше да крещи, но това вече нямаше никакво значение.

 

“Твоите очи ми принадлежат. Отне ми ги човек с твоята кръв. Той ме затвори в мрака на камъка, заточи ме в празната дреха на сънищата. Питай баща си, чия е сабята забита в каменната маса на тронната зала… Ах, години наред аз жадувах своето освобождение! Години наред се явявах в сънищата на онзи склуптор за да го накарам да ми вдъхне живот. Аз съм най-доброто, което някога е правил! Знаеш ли какво направи той, когато завърши фонтана в градината? Обеси се, защото не искаше да се разделя с мен, не искаше да ме загуби… Ти толкова се забави! Казано е: само кръв от кръвта на онзи, който е нанесъл раната, може и да я излекува. Но ти си толкова красива. По-красива от всички момичета, които идваха при мен нощем.”

 

Студения дъх на оживелия камък пронизваше сърцето на прицесата, отнемаше и и последните искрици живец. Картини от детството танцуваха пред очите ú, картини от баловете в тронната зала, алените свещи и усмихнатите лица. Там имаше нещо топло, а тя се нуждаеше от тази топлина.

 

“Сега е моето време, сега ти си моя. Дойде тук без магия, дойде сама. Напразно се оглеждаш за свещениците от процесията. Рано е. Но и те нямат власт над мен.”

 

“А кой има власт над теб?” запита принцесата. “Защо боговете ти позволяват да извършиш всичко това с дома и семейството ми?”'

 

“Боговете са слепи. Слепи като теб!!” Горчив присмех отзвуча в каменния глас…. Принцесата мислеше за картините в тронната зала, техните златни рамки, силните им цветове. Тя не си ги спомняше повече точно, когато мислеше за тях в ушите и имаше музика, а прсътите и отчаяно трепереха. Лицата по тези картини. Очите им. Тя имаше нужда от тези очи, очи от друг живот, за да си спомни…

 

“Аз те познавам! Ти си нарисуван в картината с конете, яздиш до краля, а очите ти са мъртви.. Толкова се плашех от тази картина!:

 

“Да това бях аз! Загубих очите си, да, подарих ги на една жена, тогава когато бях принц и рицар сред хората, но тя ме излъга, тази жена, излъга ме! Тя пожела да бъде човешка кралица и ме остави сам пред портите на мрака за роди моето дете…а демоните разкъсаха душата ми. Аз нямах даже сабя пред тях, никакво достойнство…”

 

“Вземи сабята си и ни остави, остави ни да живеем ..”плачеше Елена. “Аз не мога да закърпя душата ти, душата ти я няма вече..”

 

“Мислиш ли че е толкова лесно малка принцесо? Аз съм наполовина жив, а толкова искам да живея.. искам да имам отново кръв и топло биещо сърце.. Твоята уста, твоята чакана целувка счупи моите окови, още веднъж: виж камъкът вече се движи и говори..”

 

“Но щом аз съм ти дала живот, мога и да си го взема, нали това е правото на създателя?”

 

“Как можеш да си вземеш нещо, което не ти принадлежи повече? Но ние с теб сме свързани! Ти ще ме последваш в мрака сега и завинаги. Нужна ми е твоята кръв, за да изпълни поетото обещание на онази, която си тръгна.”

 

“Аз живея в мрак,” извика принцесата. “Мракът ме обгръща винаги и не се боя от него. Но от теб се боя, не искам да си отивам с теб сега… Моето място е тук. И ако животът ми е цената, то нека сключим сделка.”

 

“Искаш да подпишеш сделка с демон? Но какво ще ми предложиш ти, малка принцесо?…Ти вече нямаш нищо..”

 

“Искам да си отидеш,” произнесе принцесата. “Върви си. Не се завръщай повече тук. Но днес, когато Жертвената птица полети за да избере новия крал, нека кацне на моето рамо, и жреците да се подчинят на волята ми. Само аз мога да спася баща ми от затвора. А само той може да запази Морея.”

 

“Но какво ще спечеля аз малка принцесо? Морея е нищо за мен.. Земните кралства ме карат да се смея…”

 

“В замяна всяка нощ, аз ще гледам през твоите очи и ще следя пътя ти през земите на прокълнатите, където ще дириш душата си. Защото не можеш да имаш живот без душа. Така, ти никога повече няма да бъдеш самотен Андрада. Моите очи, които са прозорец за моята душа, ще те следват, докато отново не бъдеш едно цяло и не намериш покой. Така ще изкупя твоята и моята вина. А кръвта ти ще бъде отмъстена.”

 

“Една кралица вече ми обеща да ме последва и заради нея загубих всичко. Ти не си по различна, принцесо. “

 

“Но аз ще бъда сляпа през деня. Ти си взел моите очи и ще виждам само това, което ти пожелаеш… А ако наруша думата си ти винаги ще можеш да се завърнеш в Морея и да довършиш делото си.”

 

Елена не виждаше каменния си събеседник. Той се движеше тихо, тя дори вече не долавяше дъха му. Или може би той не дишаше? Само по свиването на сърцето си тя усещаше близостта му… Внезапно алени пламъци избухнаха в хоризонта и принцесата усети, че вижда отново, но не виждаше повече своя свят… Пепел и овъглени земи се простираха около нея, уродливи създания се приплъзваха в сенките…

 

“Това ще виждаш ти всяка нощ с мен. Ще виждаш злото, което се събужда и приближава защото там ще търся душата си. Ще знаеш най- ужасните човешки кошмари, най- зловещите мисли на родените от жена. Ти няма да живееш живота другите хора. И не ще можеш да имаш друг съпруг освен мен – наполовина демона. Това ще е цената на твоята Морея и твоя мир - мирът на всичките ти дребнави придворни, които ще се плашат от теб. Няма ли да си отидеш, принцесо?”

 

“Няма.” прошепна Елена. “Обещала съм да те следвам.”

 

Най - сетне слънцето изгря над Морея. Беше толкова важен ден. Щяха да избират нов крал - този върху чието рамо кацнеше Жертвената птица. Първите слънчеви лъчи помилваха стените на кулите и осветиха фонтана в градината, където сама  плачеше сляпата принцеса. Статуите във фонтана вече бяха с една по-малко.

 

София, 25.3.2000 г. 12:59

  • Upvote 1

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Kristina    4

Браво. Харесвам стила ти. Не мисля че имаш много неща за редакция защото всичко, което прочетох го четох много леко и същевременно носеше своя смисъл. Не знам дали е само разказ или е цяла история, но с удоволствие бих прочела още от теб. 

  • Upvote 1

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Кева    184

И аз, даже направо си прося още :)

  • Upvote 1

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
maira    450

Нататък става все по-дълго и по-зле :))))))))).

Така че няма да стане :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Kristina    4

Е, жалко, тъкмо влезнах в филма.  :cry:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
maira    450

Извинявам се, просто е много дълго и блокира в един пост.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Kristina    4

Ще го дръпна у нас като се прибера, определено. :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Кева    184

Само тези 13 страници ли са ? Честно - трябва да има още :) Имам си аз един залог, обаче без цялото няма как да видя дали съм права :) Хареса ми определено, далеч повече от всичките „бестселърчета“, който ми минаха през ръцете в последната една година

 

Ще си позволя и от Кристина да изпрося, продължение, част или нещо друго нейно :i love this:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Kristina    4

И аз си ги дръпнах, но още не съм ги прочела.

Много съм разсеяна тези дни, но планувам да го изчета Събота или Неделя и да споделя мнение.

А колкото до нещо мое.. чудя се отдавна какво да пусна, но понеже всичките са ми цели истории, които имат нужда от барване, се двоумя коя точно глава на коя история да оформя като разказ без да изглежда прекалено очевидно. Мисля да се задействам в скоро време, но изглежда лятото ми е най - мързеливия сезон. 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Кева    184

Аз търпеливо ще си чакам ( и двете ви), но има хора, който трябва да пишат, а такива като мен ще си четат с кеф, дори и нотка на разочарование не се прокрадва от собственото ми бездарие :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
voileta    29

Имаш много интригуващ стил на писане. Непрестанно се случва нещо във всяко твое изречение и едновременно с това успяваш да дадеш и обяснението към него заедно с описанието на един напълно непознат свят. Всичко толкова обстойно и едновременно компактно. Имам предвид, че си успяла да развиеш историята в много малък обем, успявайки да й вдъхнеш всичко нужно. Чета съсредоточено и същевременно леко. Думите имат приказен привкус и допълват историята. Аз също мисля, че прекалено сурово се съдиш и подкрепям по-горните мнения. За мен бе удоволствие да чета. Радвам се, че го сподели    :)

  • Upvote 1

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Кева    184

Чакам ли , чакам аз продължение . Готов бета читател съм , но греда  :mellow:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
maira    450

Ок Кева, ти вече го изчете, но бета ридърите са много важни затова ще закача линк към втората и третата серийка за около 2 седмици...

в случай, че някой пак се прежали...

:). и изкоментира...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Кева    184

Не знам за теб, но на мен ми е особено важно да чуя друго мнение  :) . И за да не стават грешки , хареса ми и то много, но искам да видя дали само в моята глава е онова дето ти казах. Най-вероятно, даже се обзалагам, че е в моя телевизор повредата  :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
maira    450

Според мен зависи, кой колко е влязъл вътре . Аз добавях на една от редакциите тези неща, които те дразнеха, понеже търсех сериален ефект. Но може би размера на частите не е точен за това, има резон, май е размер г-с-м драма. Но няма да казвам какво е пък, да видим наистина ще има ли трето мнение :))))))) Макар че тук е обречен раздел, чете се веднъж на 2000 години :) 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
voileta    29

Никога не се знае. То и от раждането на Исус са минали 2000 години, ма още се говори за него ;)

 

 

Нещо не се справям с тегленето. Първия път ме препрати в сайт за запознанства :Д, а втория ме караше да си изтегля някакъв конвектор. Кев, нещо против да ми ги метнеш по фб имаш ли?

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Matrim    358

Eх, романтика, принцеси и демони, Врубел!... Обичам! Всички плюсове и минуси на текста произтичат от двадесетте години, но ти наистина умееш да омагьосваш с думи. Открих продължението и ще го прочета на спокойствие. Харесваш приказките на Андерсен и Уайлд, нали?

Не сме пили скоро кафе, Майра :)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
maira    450

Особено Уайлд. :) Андерсен го захаресвах късно, понеже някога ми беше толкова тъжен - със шапката на стария ерген и всякакви други тъжни и изоставени   :))))).

Но кафето е задължително :)

Само не очаквай много от продълженията - нищо, че вече съм на 37 :)))))))))))... Все пак мен ме забавляват, но не съм убедена, че са особено сполучливи или интересни. :). Пресещам се обаче периодично и ги допълвам... 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове
Кева    184

Бета читателя тоя път се изложи  <_< , но от друга страна това може да бъде повод за един ужасно дълъг разговор  :896767:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×