Jump to content

Crash! Boom! Bang!


Recommended Posts

 

Това е част от една, за момента, прекратена история, която се надявам, че след време ще имам подходящата мотивация да продължа.

Реших че тази глава не заслужава да бъде изтрита и затова я представих като нещо като странен разказ. 

 

 

 

 

 

- Помни ги, но не бъди сантиментална към тях. Отминалите дни не бива да бъдат сенки в настоящите. - чувствени, бледо розови устни, оформят образа си в огледалото, боготворящо извивките и измамите им – Аз и ти нямаме нужда от никого. - изричат твърдо, а мрачните, тъмнокафяви очи проблясват, нанасяйки пласт студенина и непоколебимост върху негодувание и болка, дълбаещи и измъчващи, загниващи и врастващи в новоизградената личност – Може и да мислят, че са необходими, но ние знаем, че не е така. Те са просто използвани. От тях няма да остане нищо повече от спомен. - миглите потрепват, като че ли нервно, и опитват да прикрият плахостта, живееща в зениците на погледа - Ще бъдат заличени и отблъснати във времето. Ще се превърнат в отминали дни, дни, неспособни да отразят себе си в нашето настояще. Само ние ще бъдем истински. Само ние. Една към друга. Всичко останало ще бъде измамно и мимолетно.

- Мамо.. 

- Защо плачеш? - бледото чело се изпъстря с недоволство, ръцете свиват пръсти в здрави юмруци – Изтрий сълзите, изглеждаш слаба. – нарежда гласът, макар да потрепва издайнически в края – Плачеш ли, плачи сама. - детските длани премахват следите, наблюдавайки безцветността им, събираща се върху кожата - Не позволявай на никой да бъде свидетел на чувствата ти. Рано или късно, нахранил се с тях, той ще ги блъсне в лицето ти като плесница. - хладните, треперещи длани, обвиват облото, детско лице, наблягайки – Никога не говори за страховете си, за да не молиш за милост. На колене стой единствено пред себе си. Съди се сама. Не позволявай на останалите дори да си помислят да го правят. Защото те не живеят с твоя дух и не правят твоите крачки, не носят страховете ти и не поемат твоите рискове. Живей живота си така, че дори най – обикновеният спомен, който запазиш в старата си памет, да я ярък и изпълнен с плам. И помни, дори ако светът ти се разпадне, събирайки се в длани, и дори да не можеш да направиш нищо, с което да го спреш, дори да губиш битка след битка и да чувстваш коленете си да поддават, живей като себе си и умри като себе си. Не ти е нужно ничие рамо, ти можеш да продължиш и сама. Не ти е нужна чужда сила, имаш достатъчно в себе си, за да се изправиш. Това е начинът. Единствено така ще оцелееш. Без чужда длан и чуждо разбиране. Хората, които търсят сигурност у другите, не живеят дълго. Тази сватба няма общо с любовта. В живота съм обичала веднъж и достатъчно. Запомни, само толкова можеш да обичаш. Истинските неща, които се случват, се случват само веднъж. Всичко останало е самозаблуда. Отвън бъди жена. Обаятелна, съобразителна, елегантна, учтива, но вътрешно, вътрешно, Белона, бъди мъж. Мисли като мъж, обичай като мъж, използвай като мъж, убивай като мъж.. Само така ще оцелееш. Защото този свят не е за жени. 

 

 

My Papa told me to stay out of trouble

"When you've found your man, make sure he's for real!". 

I've learned that nothing really lasts forever

I sleep with the scars I wear that won't heal

They won't heal. 

Cos every time I seem to fall in love

Crash! Boom! Bang!

I find the heart but then I hit the wall

Crash! Boom! Bang!

That's the call, that's the game and the pain stays the same.

 

 

 

 

 

Искаше да вярва, че не бе родена алчна, но това бяха само остатъци от съвест и страх, умиращи драматично, но завинаги. 

Искаше да вярва, че не бе способна на предателство, но това бяха само остатъци от идеали, които пропадаха в пъзел от порочни връзки.

Искаше да вярва, че не би убила, за да предпази себе си, но това бе просто алиби, чрез което щеше да отрича всичко, докато криеше окървавените си длани. 

Искаше да вярва в Бог, но това бе просто зов, воден от отдавна изгубената невинност, ронеща се в нозете й като дъжд от стрити кости.

Цял живот търсеше нещо, което не можеше да обясни с думи, търсеше нещо у някого и нещо у себе си, и едновременно с това се страхуваше, че един ден ще го открие, че един ден някой ще прогледне, ще погледне право в лицето й, и ще изкрещи от отвращение. 

Отказваше да стъпи върху твърдата земя, за да върви по нея с нозете си, но знаеше добре, че трябва да го стори, ако иска да съзре болката. Тя бе пътеводителят, отвеждащ душата до всички, невидими пред това, истини. Колкото по – болезнен ставаше пътя напред, толкова по – голямо щеше да бъде дареното познание. 

Но способна ли бе? 

Подсъзнателно, откакто бе родена, предпазваше себе си от болката и отказваше да я приема. Страхуваше се от онова, което можеше да й причини. От промените, които щяха да дойдат заедно с нея. 

Бе пленница на самата себе си. Всеки път щом вземеше решение за живота, който живееше, чувстваше, че ще сгреши и пропадне. 

 

 

 

I’m walking down this empty road to nowhere, 

I pass by the houses and blocks,

I once knew.

My mama told me not to mess with sorrow, but

I always did, and Lord, I still do. 

I’m still breaking the rules. 

 

 

 

Дочу песента, звучаща ненатрапчиво, и прогони спомена, сграбчил здраво онази детска част от нея, която все още търсеше нечие одобрение. 

Думите, които майка й бе изрекла в деня на първата си сватба, бяха вкоренили дълбоко и имаха способността да преследват, 

да причакват зад ъгъла и 

да изискват, 

да не престават да изискват... 

Задържа дъха си, за да провери, дали би имала смелостта да умре нелепо?

Дали бе достигнала онова пълно отегчение от живота? Дали наистина можеше да посегне над онова, което й бе дадено? Дали не се колебаеше? Дали потръпваше от вълнение? Или потръпваше от страх? Дали реално бе толкова покварена вътрешно, че не мислеше за последиците?

Хората на разума и порядките, намираха подобни въпроси за плашещи и осъждаха мълчаливо онези, които искаха да научат повече от необходимото им, за да живеят. Виждаха тревогите й като низ от безсмислени думи и смятаха, че проблемите, които разиграваха войната си върху сърцето й, са жалки, маловажни и лишени от смисъл. И въпреки това, ако само един от тях се престрашеше да запита, колко момичета на нейната възраст спираха дъха си? Колко от тях мислеха за смъртта? Колко се страхуваха от нея? Колко я намираха за привлекателна? Колко искаха да отхапят от плътта й и да се върнат обратно при живите? Колко? Колко от тях бяха вече мъртви? 

Едно единствено запитване, способно да спаси човек, попаднал в краха на дните си. Едно единствено, но въпреки това неспособно за масово разбиране.

Едновременно просто и сложно, достатъчно важно, но не достатъчно обсъждано, макар отговорът винаги да бе неочаквано близо.

Бе толкова непоносимо и отблъскващо, толкова разтърсващо и болезнено, да живееш под пласт от кожа, която не притежаваш, с душа, която не желае да се подчинява, че би направил всичко, за да я освободиш, освобождавайки себе си с нея.. 

Мисъл, 

отворила очите й, 

дробове, 

поели дъх отново. 

Вдишване, 

издишване, 

повторение, 

живот. 

Каква непоправима загуба на време и чувства. Трябваше да се срамува, макар слабостта да бе изписала единствено мислите й. 

Онова, което бе поискала от себе си, в мига, в който бе отворила очи и бе започнала да диша отново, бе да се наслаждава на коварството на мъжа, посмял да влезе в живота й.

Нищо повече.

Протегна се в седалката на тъмносиния седан, с елегантна, котешка небрежност. 

Медно русите коси, с червеникави отенъци, бяха запазили формата си, а облото, умно лице бе поруменяло приятно, допълвайки чаровната сънливост на погледа, трептящ под ветрило от гъсти, тъмни мигли.

Чувстваше се отпочинала, след дни на неспокоен сън, и макар да изпитваше неудобство от небрежността да затвори очи в колата на един непознат, не възнамеряваше да показва дори капка смущение. 

Обичаше да представя себе си като много по – безочлива, отколкото бе всъщност. 

Черното палто, обгръщащо фигурата й, пропълзя надолу по раменете.

Двигателят на колата работеше, а с него и парното, но въпреки това жестът му към нея тежеше интригуващо върху мястото си. 

Трапчинката върху бузата й засия невинно, въпреки лукавостта на усмивката, извила плътните, меки устни.

Свежият аромат на цитрусови плодове и мускус, идващ от палтото му, я предизвика да вдиша силно, изпълвайки дробовете си. 

Какъв главозамайващ мъж.. 

Меланхоличното величие на океана, чиито вълни набираха скорост, разстилайки се до брега, я развълнува. Дълбочината на сивите, зимни небеса, погълна тъмно сините очи, блестящи с естествено любопитство, което малко жени умееха да използват, като привлекателно оръжие, озаряващо погледа.

 

 

Cos every time I seem to fall in love

Crash! Boom! Bang!

I find the heart but then I hit the wall

Crash! Boom! Bang!

That's the call, 

that's the game and

the pain stays the same.

 

 

 

 

- Оставяте се на великодушието на непознат, госпожице Лорейн. Вие сте такава противоречива личност. 

Затвори вратата на колата зад гърба си, позволявайки на една лека, обиграна усмивка да удави изненадата от приятно дрезгавия глас, дошъл иззад нея. 

- Един човек може да сгреши лесно, господин ван дер Уд. Особено, ако бъде провокиран.

Извърна се. 

И срещна очите му. 

С поглед проследи извивката на челюстта му, мислено зарови пръсти в косите му.

Съсредоточи сетивата си в търсене на аромата му, пожела да го вдиша, и запомни.

В извивките на устните му, тя откриваше, 

точно толкова чувство, 

колкото и безчувственост, 

точно толкова простодушие, 

колкото и мнителност, 

точно толкова вяра, 

колкото и безверие,

и точно толкова лъжи, 

колкото и истини,

родени, за да ограбват.

Навил нагоре ръкавите на бялата риза, която носеше непретенциозно, с леко набола брада и коси, играещи предизвикателно с вятъра, приличаше повече на опасено красив престъпник, отколкото на световноизвестен певец.

Шумът от вълните, разлистващи океана, придаваше необикновена дълбочина на погледа му. Сякаш сивото в очите му задълбаваше, превръщайки се в парченца натрошено стъкло, отразяващо небесата.

Той бе онзи неочакван, но търсен непознат, способен да говори малко, за да отреди користно внимание на всичките й тайни. 

Съществата като нея бяха превърнали себе си в нещо тъжно и жалко...

Бяха готови да отворят вратата си за всеки, достатъчно подготвен да чуе оплакванията им. 

Правеха го без дори да се замислят; 

кой бе той в настоящето, 

кой бе в миналото си и кой щеше да бъде утре,

когато те вече не съществуваха.. 

Когато улови ръката й, за момент, за толкова кратък, но ясен момент, се почувства на точното място, а когато пръстите му се вплетоха в нейните, бе толкова ограбена от усещането, че за миг престана да диша.

Почувства пресъхването на собственото си гърло, 

разтърсващи тръпки, 

пълзящи надолу по гърба и внимание, 

съсредоточаващо себе си в едно единствено; 

лицето му.

Точно тогава потърси и причината да бъде на това място, в това време с този човек, а когато отчаянието, родено в буря от липсващи отговори, докосна сърцето й навременно, осъзна че не бе способна да бъде по – нещастна. 

Той можеше да бъде всеки, 

можеше да носи всяко име, 

но тя реши, 

че ще го нарича „бягство“ и това бе достатъчно, 

за да докаже падението, 

което усещаше.

- Замръзнала си. - дръзката нотка на интимност, изразена в дрезгавината на гласа му, полази гальовно по кожата й. - Ръцете ти са ледени. 

- Не се тревожи, не е необичайно за мен. - сви кичур от косите си, поставяйки го зад ухото, с добре овладяна деликатност- Казват, че хора, чиито ръце са винаги студени, се оказват безсърдечни като влечуги.- откъсна длан от своеволния му капан, въздъхвайки тихо – Дали е така?

Лицето му остана непроницаемо, но погледа заблестя с чаровно, момчешко веселие.

- Не мога да кажа, как е при хората със студени ръце, госпожице Лорейн, но не смятам, че влечугите са подходящи, за да опишат „безсърдечността“ във всичките нейни аспекти. В крайна сметка, лицата им са неспособни на това да приемат изражение. Не могат да заменят кръвта във вените си, правейки я топла. Те са създания, които нямат избор. Не мисля че липсата на избор, може да те направи безсърдечен. Дори бих казал, че ставаш доста по – истински. Не се налага да избираш между „искам“ и „трябва“. Вечната човешка дилема. 

- Искаш да кажеш – очарователно премигна – че човекът е нещо толкова низше именно заради правото си на избор?

Джулиън повдигна рамене. 

- Искам да кажа, че не знам как е при хората със студени ръце. 

Чистият й смях бе непредвидимо оръжие. 

Чаровен, 

духовит, 

млад и 

жизнен. 

Тя се смееше на думите, които бяха успели да я накара да изглежда твърде задълбочена. 

Смееше се на себе си, 

на него,

на света...

Сивите му очи плъзнаха надолу по малката, настръхнала фигура. 

Вместо да наметне палтото му; носеше го в ръка. 

- Защо ме доведе тук? - попита с добронамерен, мелодичен тон; оставяше го да съзре благоразположението й – Какво възнамеряваш, господин ван дер Уд? Тук ли ще се осъществи срещата между мен и човека, за когото ми спомена?

- Очарован съм. Три моментални, но внимателно подбрани въпроса.

- Спестих ти времето, изричайки ги един след друг. Не си ли поне малко доволен? Една типична жена. Това съм аз. Очевидно, искаш да ме познаваш.

Очите му потъмняха предизвикателно. 

- В теб няма нищо типично, освен начина, по който флиртуваш.

Трапчинката върху бузата й изгря чаровно. 

Усмихваше се меко, 

кокетно, 

опасно. 

Жените като нея умееха да обичат силно, но намразеха ли някого, мразеха го завинаги. И макар да причиняваха много повече болка на себе си, отколкото на онзи, които удостояваха с презрение, до сетния си дъх - поменеха - и отказваха да простят. 

- Едва не се поболях от стреса изживян напоследък. И всичко това по твоя вина. 

- И продължаваш да се претоварваш, играейки ловко, скъпа. - очите му приковаха нейните - Защо го правиш сега, когато си отпочинала и изглеждаш толкова добре. 

- Моето настроение ли извиква спонтанността ти?

Способна бе да намрази, до мозъка на костите си, дори лист хартия.

Тъмнината в очите бе достатъчна, за да потвърди. 

Усмихваше се, 

но тази лека, 

бездушна усмивка, 

не желаеше да докосва погледа, 

отправен срещу му. 

- Бих могъл да потвърдя с едно кимване, но подобен жест би бил равносилен на измама. – прокара кокалчетата на пръстите си, очертавайки вирнатата й брадичка; тя устоя пред докосването му – Едно съблазнително, лековерно женско настроение, не би могло да ме направи спонтанен. 

Колкото и силно да обичаше, щеше да извърне лице и да потъне в мрака. 

Такава жена бе 

Белона 

Ан

Лорейн.

И много щяха да кажат, че това би доказало единствено нейната лицемерна любов, не съумяла да избере компромиса, пред наранената, женска гордост. 

Но никой никога нямаше да узнае, че тя щеше да върви напред – плачейки. 

Защото бе една от онези, които не претендираха със силата си, но я имаха вътре в себе си и оцеляваха, там, където други, които изглеждаха силни, не успяваха да оцелеят. 

- Ако не възнамеряваш да върнеш палтото ми, решена на отмъщение в отговор на думите, с които те нападнах, облечи го преди да се простудиш. Край океана е лесно да настинеш. 

- Какъв обаятелен джентълмен. - промълви сухо, проследявайки пестеливостта на движенията му, осигурили палтото около замръзналите й рамена.

- В днешно време, това е единственото, което може да получи дама като теб.

Не можеше да предвиди стъпките си, обсебена от неговите намерения. Колкото повече мислеше за тях, толкова по – големи ставаха грубите грешки, които допускаше. 

Веждите й се свиха над тази обезпокоителна мисъл. 

Очите й застинаха върху профила на лицето му. Мрачни, изпълнени с гняв, родени в предразсъдъци, страх и недоверие.

Пръстите й се плъзнаха по палтото, с което бе обвил тялото й, събаряйки го върху пясъка. 

- Никога не е късно за малко женска гордост, а и не е необходимо да се опитваш да бъдеш джентълмен с жена, която не смяташ за дама. 

- Подцених те. - пресегна се небрежно, докосвайки косите й; искаше да я събори върху студения пясък, обладавайки всяка част от душата й - Ти си по – безочлива, отколкото очаквах. 

Рязко отблъсна ръката му, вирвайки надменно брадичка.

- Не съм твоя, за да ме докосваш. 

- Тогава ще почакам да станеш. 

- Ще остарееш, докато го правиш. 

Върху устните му затанцува предизвикателна усмивка.

- Не си толкова упорита, Белона. И двамата го знаем. Заспа в колата на мъж, който едва познаваш и го остави да те отведе там, където реши. Твърде лекомислена постъпка, за една толкова „съвестна“ дама. 

- Заспах защото бях изтощена, а бях изтощена заради теб. 

- Оправдаваш ли се? - направи малка, целенасочена крачка, с която я накара да отстъпи, разтваряйки напрегнато устни – Нещо нередно ли правиш?

- Не те разбирам – повиши тон – Какво искаш?

- Не ме разбираш тогава, когато престане да ти бъде изгодно. 

Белона разтвори устни, за да отвърне, но той улови ръката й, усмихвайки се шеговито срещу напрегнатото й лице. 

- Искам да ти разкрия нещо за теб самата, може ли?

Бе я нападнал достатъчно дръзко, за да я обърка и направи несигурна.

- Затвори очи и остани така, докато не ти кажа да ги отвориш. 

От устните й се отдели тиха въздишка, но въпреки колебанието си, остави ръката си в неговата и затвори очи, преглъщайки едва.

Лицето му изстина, в секундата, в която се скри от погледа й. Очите му бяха бездушни и незаинтересовани, изпълнени единствено с презрителна поход. 

Направи крачка към нея и прокара кокалчетата на пръстите си през бузата й. И въпреки неочакваното докосване, тя не отвори очите си, както й бе казано. 

- Погледни ме. - промълви ниско в ухото й – Сега разбра ли? - попита добронамерено, когато срещна несигурността в погледа й – Дълбоко в себе си ти си една много покорна, много послушна и лесна жена. 

Белона издърпа ръката си, отстъпвайки шокирано назад. 

- И след като изяснихме твоята същност, облечи палтото, което ти предложих, и се качи в колата защото вече закъсняваме.

- Върви в ада. - твърдо изрече – Как смееш да ме унижаваш?

Смехът му бе ведър 

и естествен. 

Чудесна имитация на контрол, 

който не съществуваше.

- Единственото, което засегнах, бе егото ти. Преглътни го или недей, но ми дай моите двадесет и четири часа. Обеща ги, забрави ли?

- Да не би да съм ти обещала и душата си?

- Не бих отишъл толкова далеч. 

Засега.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Аз също бих искала да прочета повече от тази история :) Когато видях какво си написала (че е част от една прекратена история),пък и после докато го четях си мислех дали това не е някакво продължение на твоята "Дантела" ? Или пък може би се бъркам :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Да, но първия вариант е наистина много суров. Има неща, които искам да запазя, но героите малко ме затрудняват, признавам си,  а и  всичко се нуждае от реален поглед и добра редакция. Наистина търся точната комбинация за начало. Това ми пречи като че ли. Вярвам, че като я намеря, ще се получи нещо  далеч по - точно. Иначе се радвам, че ти е харесало. 


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Знаех си :) Нямаш си и представа колко много чаках някакво продължение на историята :) Ще се радвам да споделиш с нас някой ден цялата история :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Определено съм решила да я споделя и вярвам, че скоро ще успея да си събера ума и да напиша първа глава. Благодаря ти отново за коментара. :)


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Колко несправедливо постъпваш,  необходимо е в най-скоро време да публикуваш продължение, откъс или нещичко. Няма да лъжа, това което ми прати много ми хареса, допада ми стилът ти, имаш ясно изразена индивидуалност, текста ти поглъща ( и то  дотолкова, че забравям да споря). Права беше не ми харесват хората, който си създала, но искам да видя до къде ще ги доведеш, кое ще ги  ще унищожи, кое ще надрастнат. Най-вече Белона. Виждам я като дете с много потенциал, много фалш, страхове и необходимост да се утвърди пред студенината му, да получи обич от там където смята за невъзможно. Толкова самоунищожителни механизми си и заложила, искам да разбера, любопитно ми е и освен всичко за 1999 път ще повторя : ужасно си талантлива. Та аз и сигурна съм ,още твърде много хора чакат да ни хвърлиш някоя троха :icon_sunny:

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Много ти благодаря за хубавите думи. Радвам се, че ти е харесало. Надявам се в най - скоро време да пусна първа глава на историята и да се захвана с пренаписването й, за да я предложа във възможно най- добрия вид. Колкото до героите - да, права си за тях и да си призная и аз не ги харесвам. Твърде много неща, които притежаваме хората откривам у тях и ми иде да ги убия още във втора глава, но не.  :nunchako: Та, надявам се да не разочаровам. То много хубаво мнение не е на хубаво, така че ще се постарая. ;) 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Критика ли искаш ? - Щом е така на всяка крачка ще те критикувам ( стига това да те накара да пишеш), и искрено ще критикувам :28558:  - ти само ми кажи........... Иначе имам нужда от помощ, защото само аз си папагалствам колко си талантлива , а в похвалите хич не ме бива. Пишещите хора ги разделям на три  : бездарни ( пример за това ти пратих), посредствени - предпочитам да не ги коментирам, въпреки морето , което ни залива и талантливи. Понеже са рядкост (талантливите) пък ти си от тях, някак си не ми омръзва да го повтарям и да те рекламирам :)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

То от талантливи бързо се преминава в посредствени, но да не викам Дявола.  :28558:  Благодаря ти, че си така мила да ми правиш комплименти - даже тази нощ съм си седнала на трите букви, за да поработя по първата глава, нанасяйки един малко по - различен поглед, по който да представя нещата. Като статия за единия ми герой. Той и без това е известен. Могат да се случат две неща - тотално да не се хареса и да е зле, но и да допадне. Важното е, че засега на мен ми допада идеята.. значи здравата трябва да работя, за да ти допадне и на теб. хД

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Отговорете в темата...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Създай нов...