Какво поведение очакваме от любимия герой (мъж) във сериала или филма:

[maira]

Ехааааааааааааа и аз гледам да си оставя киното, литературата.. и при мен и музиката, на ниво непосредственост. Да има нещо първично дето се казва, аман от интелектуализиране на възприятията ))))))))). Предполагам и затова спорят с мен, някои, тук там по темите... копнат някое недоразбрано доцентско мнение, после взимат да ме убеждават, то колко е правилно... В това отношение архитектурата и дизайна са много отрезвяващи, при тях смисълът е в утилитарното . Понеже за кино плащаме 6-8-16 лв, и ако не ни хареса си излизаме... но хайде обясни на човек, който плаща архитектурен проект и после за строеж, че трябва да се примири с чужд вкус, разбиране и визия... Т.е. работиш пряко с публиката. И ако тя не ти живее в къщата, изложил си се, толкоз.

 

Но виж "сценаристите оплескаха сценария или финала" и аз го казвам като ме ядосат. Това - главно на корейски сериали, но има и на японски... Не е толкова дали се събират или разделят... по-скоро дали излизат победители или победени или просто спират нелогично. Мразя, когато победителите ги побеждават само за да поплачем или когато ми продават обобщение защото не смеят/не знаят да решат нещата докрай.. Примерно, не знам изгледа ли Masters sun. Историята беше вълшебна - преследваното момиче, което набра сили... силният, но затворен човек, който се влюби и заживя цветни... и какво,тя замина за 1 година да се научи да се контролира, той я чака, чака, върна се и се разбраха изведнъж. А историята отиваше в кресчендо. Все повече сила, все повече напрежение, все повече помитаща любов... Ако я гледаме като ритъм, трябваше девойката да остане и на място да се научи да се справя, не за друго, а защото го обичаше...Ужким истински?... А те им присъдиха поведението на двойка женена от 15 години... нелогична раздяла и нелогично събиране... Добре поне, че краят беше щастлив.. 

Въобще азиатците имат странно разбиране за край и това по някой път нерви...

[Matrim]

Е, Майра, и аз не обичам да ми убиват героите накрая, ама го отнасям в графа "национални особености" Освен това имам тренинг с трагичните финали. 10 години бях драматург в оперен театър. От всички опери, писани някога, поне 70 %  завършват с убийство (самоубийство) на главните герои. При това, след като паднат смъртно прободени, вземат, че изпеят няколкоминутна ария. Логично, да? Условности в изкуството,какво да правиш!  

[maira]

Олее сещам се аз, някога една девойка до нас учеше оперно пеене. И се размяташе един огромен том "Книга за операта"... Ка не оживя някой там не знам, крехката ми детска психика зачерта жанра за вечни времена... или поне за доста дълго... (Затова пък колко се хилих на някои писания на Уди Алън после.. )

 

Мисля си, че някои велики трагични истории човек цял живот се бори да ги приеме или надгради. Колко автора се мъчат да съживят я Хектор, я Ромео и Жулиета, само и само щото е една такава изяждаща несправедливост... (и аз всичките съм ги чела, понеже и мен ме глозга).... към това причислявам и вечния корейски стремеж да ги срещнат в друго прераждане или японската мания да ги пратят напред или назад във времето... Обаче азиатците нямат усет  за великост по някой път са вредно пакостливи съвсем на дребно... да им имам културните особености .

 

Но Евала, страшно интересно, да си вътре в операта трябва да е адски вълнуващо и красиво . За китайска опера да подпитвам ли? Какво мислиш за нея?

[Matrim]

Ех, как ме хвърли в музиката ненадейно! Операта от елитарно изкуство все повече се превръща в музеен експонат. Въпреки всичко, наистина е прекрасна с всичките си условности и абсурди, с обърканите си сюжети, с дебелите сопрани (възлюбени) и дебелите, ниски тенори (любовници), с пищните декори и костюми и много, много картонено-тенекиена бутафория, със стотиците "пчелички", които неуморно щъкат зад сцената и цял оперен оркестър, скрит в оркестрината. Затова, сигурно, е измислена увертюрата - да се настроиш подобаващо, да забравиш всичко изредено до тук и да прескочиш в другото измерение. Още преди да се вдигне завесата си готов и ако душата ти е отворена за красотата - магията винаги действа.

Защо китайската опера е наречена опера - не знам. Сигурно защото е събрала в себе си всякакви изкуства - и пеене, и четене на текстове, и пантомима, и акробатика, и бойни изкуства. Няма по-странно, по-чуждо и по-непознато нещо за европееца, но азиатците си я боготворят. Не я познавам добре, но за мен преживяването е "шок, ужас, възторг" и пълно неразбиране кой ги ражда тези артисти с извънземни способности. Маските, костюмите, сценографията, символиката, която непрекъснато те напряга да мислиш и тълкуваш посланията... а бе странна древна работа, която ако опознаеш, може би ще намериш ключ за Изтока. Ама не ми се вярва, защото имаме само един живот.   

[sonihrisi]

   Ех, момичета, за пръв път някой някъде да каже, че обича операта. Аз я обожавам и пътувам дълго всеки път, когато искам да гледам някое представление. За мен операта е магия, вълшебство някакво, въпреки дебелите любовници. Операта ме зарежда и ме кара да се чувствам различна и специална. Когато слушам в притихналата зала имам чувството, че съм някъде там, далече, в някакъв красив измислен свят, който обаче е толкова реален колкото може да е. И всеки път чакам с нетърпението на дете любимата ария, да това е тя операта. 

   А китайската опера, за мен също е непозната, далечна  и много различна. Всъщност, опера ли е? Но е нещо  красиво и интересно.

  И да ви кажа, момичета завиждам ви благородно, а може и да не е толкова благородно, за прекрасните творчески професии, които имате, за изящната словесност, която притежавате. Бъдете здрави! Чета ви с удоволствие!

[debil4e]

Малко офтопик ама какво да се прави, последните коментари събудиха едни спомени... Вероятно ще обидя любителите на операта, но наистина е вярно, че ако първия път не я харесаш никога не успяваш.

 

Вашите писания ми напомниха първата ми истинска среща с операта(остана си последна)-не по телевизията, а на живо. Заведоха ни от училище на Евгений Онегин, беше си кошмар. На фона на диплянките, с либретото, в които и  Татяна  и Онегин  бяха с визията на приказни герои, тези на сцената бяха завидно закръглени, прехвърлящи средната възраст певци, които категорично не успяха да омагьосат никого от нас големите(бяхме на внушителната възраст от 14г ). Освен това не беше в самата опера, а в друга сграда, чиято акустика не беше от най-добрите. За капак не можехме и да си тръгнем, учителите стояха на изходите и не пуснаха никого, дори в антракта. След това, дори да засека опера по телевизията сменям канала, но няма проблем да чуя откъс или ария, но само да чуя. Добре че не ме отказа от класическата музика като цяло - слава богу, нямам проблем с оперетите, симфоничните концерти, мюзикълите и балета

 

 

 

[Matrim]

Много е приятно като те похвалят Sonihrisi, благодаря!
Все пак темата е за героите, които харесваме. По принцип е ясно - трябва да са готини, който както го разбира. Иска ми се да споделя едно мое парадоксално наблюдение. Отнася се до героите на Чанг Хьок. От доста време се лутам в неговите изпълнения: ту много ми харесва, ту - ама никак! Безспорно е артист -ярък, много силен, запомнящ се. Да, ама го обвиняват, че играе винаги по един и същ начин навсякъде. Не съм съгласна. По-скоро играе историческите си персонажи така. Не харесвам "силовите" му герои, които неврастенично (истерично) се мятат от едно в друго състояние, изразявайки го с изкрещяване на последната дума във фразата, неадекватна усмивка със сълзи в очите, зловещото хилене с оголени венци... Всичко би имало своето място, ако не беше в прекомерни количества. С две думи: героите му в Slave Hunters, Deep Rooted Tree и Shine or Go Crazy са ми направо отблъскващи със своята агресия, арогантност и неуравновесеност. В A Greet Hope героят му е чудесен - мил, чистосърдечен, наивно-обезоръжаващ, качества, които го отвеждат до щастливия финал. Филмът, с който категорично ме спечели е Penthouse Elephant и може би, Five Senses of Eros.
Попаднах на прекрасен отрицателен герой - гад-убиец. И Су Хьок с неговия зашеметителен вампир в Scholar Who Walks the Night, със заявки за перфидна гадност в Дърво с дълбоки корени. Да е голям артист - не е, но елегантната му външност на "чосонски елф" в съчетание с гласа му, който въздейства на епидермално ниво, му придават силно мистично внушение. Ето, на това му казвам естетика в чист, рафиниран вид!



Боже, колко мъка и самота има в тези очи, Боже!

[maira]

Елф, а? 

А това е специално за почитателите на Евгений Онегин и аниметата... че ме втресе... 

Играта и персонажите в романа...

Татяна, Чацкий??? (Ленски e по-красив) и Онегин..

 

И дуел? Или битка със зомбита?

Твърде смела  идея... Твърде...

[Matrim]

О, НЕ! Нямам сили! Ха-ха....

 

И тъй, говорим за Татяна.

Ни с Олгината красота,

ни с красотата й засмяна

окото би привлякла тя.

Печална, странна, мълчалива,

като кошута боязлива

и сякаш чужда, мълчешком

растеше тя във своя дом.

Не се научи да се гали

с баща си, с майка си дори;

не припкаше с деца в игри

и често — в блян ли, във тъга ли —

срещу прозореца сама

седеше често у дома.

[maira]

Тя вярва, че е героиня.

Под имена, каквито са

Клариса, Юлия, Делфина,

Татяна скита из леса,

сама с опасна книга, дето

намира отклик жив сърцето;

и пълни с таен жар, с мечти

въздишат младите гърди;

и в чужда скръб сама изгаря,

приела чужд възторг и вкус,

и дълги нощи наизуст

писма до милия повтаря.

Онегин, вярно, бе герой,

но Грандисън не беше той....

-----

 

Интересно, на чернооките и чернокосите им върви да са елфи, макар че елфите са измислени от русокоса култура )))))) май... 

 

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

 

Ето един зъл, леко тежък елф....ехххх как се вкарах в руското таз сутрин, защо ми трябваше

 

 

Да се върнем към Корея . И Япония

[maira]

Даааа, тия дни докато си пробирах дъждовни плакати, и си прехвърлях любими филмчета ме озари поредното прозрение...

Известно е на всички, за съществуването на масовия женски герой "малка глупачка" в азиатските продукции. Някой път корейските глупачки за много зле, някой път японските, а някой път китайските идиотки просто цепят мрака.

Да свържем това, с лекотата, с която една форумка почва да следи сериала/ филма от името или от очите на героят мъж и взема да се отнася адски пренебрежително към главната. При мен тази лекота е мноооого голяма, но май по-назад в темата или в съседната, установихме, че и на други се случва. Всеки случай дори и да не следим винаги от гледна точка на мъжа, то със сигурност се дистанцираме от образа на жената... Но защо??

 

И тогава (сега) ме осени предположението: възможно ли е в азиатската култура да липсва Прекрасната Идеална Жена като образ/архетип или даже концепция? Ето какво е направила за нас Дева Мария - дала ни е правото да сме идеални. Да сме музи, вдъхновителки, ангели, светици или сияния. В азиатските филми тези ги няма, изобщо няма идеални жени има само идеални мъже. И идеалните мъже поправят жената - обучават я, възпитават я, дават и смелост и енергия, финес или знание, цел или смисъл. Тя сама е все половин човек. Дефакто ако един азиатски мъж не си поправя жената той даже сякаш губи своята привлекателност за нея. Понеже мъжът й трябва да е над... Всякак.

 

Обаче това е много едностранно и взех да се чудя, не си ли въобразявам. Понеже и преди сме си говорили, че липсват образите на силните и самостоятелните жени... но чак пък изобщо да няма идеална жена? Искам да кажа, не мило съседско момиче с чаровни грешки в говора/ходенето/мисленето/поведението и Отворено Топло Сърце ами идеалът, равен на Белия Рицар, Галахад, Робин Худ или някой друг, за който си струва всичко?

[Matrim]

Изглежда наблюдението ти е вярно.  И аз съм си мислила нещо подобно. Сега ми хрумва абсурдната мисъл, дали пиедесталът, на който азиатският мъж сам се е поставил, не е генетично наложен комплекс срещу дългия и тежък Матриархат? Уродлив и нелеп матриархатът се е запазил в корейските кралски династии почити до преди век. От решението или подкрепата на кралицата-майка  са зависили всички важни решения в кралството, в това число и изборът на нов крал. Но това е само "хилава" хипотеза. По-вероятната причина сигурно идва от консервативното сляпо следване на конфуцианството, 

Централно място в тази идеология заема концепцията Жен за идеалните отношения между хората в семейството, в обществото и в държавата. Друга концепция третира синовната почтителност, уважаване на родителите и на по-възрастните въобще. И много важните правила за благопристойност, регулиращи поведението на човека в различните жизнени ситуации. Последователите на Конфуцианството спазват железни правила, които изискват от всеки човек твърдо да помни своето място в обществото.  В тази непроменяща се с хилядолетия система ролята и поведението на жената е ясно дефинирано. Не вярвам да се промени в близките 2-3 века.

 

 

[maira]

Ами то аз знам, че тях ги е страх от жени. Имат си такова огромно изобилие от женски демони, даже май на японците Хадес е жена, и си нямат отделна Хеката.

Не знам, много се втресох от идеята с постоянното поправяне. Някак си, нормално е всеки да иска да стане по-добър, но тук сякаш, едно, че процесът е равностоен... и не е толкова безкраен... и второ и двете страни могат да бъдат идеални... или равни... уф даже не мога да го обясня с правилните думи. 

[Matrim]

Чувствам се  объркана и безпомощна. Много лесно и повърхностно е да се опитвам да обяснявам нещата само с конфуцианството, което се е сраснало с природата им.  Аз изобщо ненавиждам догматизма и правилата, които не се променят. Но сега, покрай многото говорене и писане за случилото се в Кьолн, излиза, че на повечето места по света една жена "струва" по-малко от половин мъж, а бе, изобщо кой я брои за човек! 

Гледах един стар сериал, който ме хвърли в голям смут - "Вирусът на Бетовен". На няколко пъти се каня да пиша за него в съответната тема и все не ми достига енергия. (Защото много неща ми се иска да кажа ) Та, там една от историите е за аджума, която преди 20 години е завършила музикален колеж  с виолончело, омъжила се е и оттогава не се е докосвала до инструмента. Мъжът й е пълен изрод: "Гладен съм. Дай ми да ям! Оризът е воднист! Върви да  купиш зеленчуци! Направи каша! Защо рибата ми е най-малка?!" Да, ама аджумата има мечта на живота си - да свири на сцена! Така попада в странен симфоничен оркестър, с не по-малко странни оркестранти. Пълна художествена измислица е след 20 години несвирене да се справиш с Бетовен, Брамс, Чайковски и Пиацола, но героинята каза, че ще се старае, ще се упражнява усърдно и ще даде всичко от себе си. Не достигна съвършенството, но общо-взето й се получиха нещата. По-късно изневярата на мъжа-изрод провокира взаимни признания и тя му разкри, че мечтаела за сцената, само той да я забележи. Някога (преди сто години) той й бил казал, че изглежда красива, когато свири. Това ужасно ме разстрои

[maira]

То и в Швейцария са разрешили на жените да гласуват някъде през 70те години на 20ти век. А в Европа чак след Втората световна са ги допуснали в университетите почти навсякъде - например да учат право или физика... Обаче тук някак си нещата се развиват много по-адекватно. Един вид Ленън като пее как сме негърът на вселената, ние вече не сме били чак такъв негър... И колкото и да сме били мачкани преди това, като че ли е оставало поне мъничко светлина. 

 

Не, ще се опитам да не превръщам темата във прокламация на права и манифести, просто наистина в Азия е леко стресиращо... 

Аз изпитвах подобно разочарование вече в няколко японски сериала... с тези странни излагации на девойките, които изведнъж решават, че основния смисъл на животът им е да са в помощ или поне в очите на Мъжа (си). Най ми беше тъжна една домакиня, която се цани за детективка, а после и чистачка в компанията му, че да го следи отблизо.. И след като израстна страшно много, научи се да прави нови неща и т.н, спаси света колкото можа и даже си завъди другарчета --- за финал тя каза чао и мерси на всички и се прибра у дома "че го е спечелила пак".  (Sengyou Shufu Tantei ~Watashi wa Shadow)

 

Ама не знам, това е някаква комплексна история. Докато идеята е той и тя да си помагат взаимно и да се обичат (както са маскирани в началото повечето сериали) нещата са добре и за мен. Разпределят си ролите и задачите и всичко е ясно. Но когато избие странната им неравнопоставеност, винаги ми става страшно жал за причиненото на тези хора смачкване. Той е твърде умен, но тя макар и глупава го радва като малко кученце и му е вярна... пак така. Той е твърде богат... тя е невъзпитана, но го радва... като малко кученце... Той е твърде силен, упорит, смешен, чаровен или не знам си какъв, а тя ... милата... като малко кученце. Никога няма самооценка, живот, цел, мисъл... нещо ...

А той винаги е твърде положителен, никога не е егоистичен, надут, досаден и пр... просто бидейки така издигнат!, се снизхожда до девойката и огромните й недостатъци... какво да прави сладкия той.

Даже си мисля, че и това с по-възрастните жени е точно, за да има някакво равновесие в двойката, което да е поносимо за азиатците. Т.е. жената може да е мила, умна, с позиция, с цел и пр... но пак е виновна - стара е. Т.е. тя вечно компенсира пред него....

 

Не знам, по някой път просто ме боли да ги гледам.

[Кева]

А бе, ние фокусирани върху липсата на нормален женски образ. Да точно така - нормален, не идеален или вдъхновяващ пропускаме другите липси. А осезаемо липсват  цели типажи и сюжети. Някак си, когато са уж зрели хора е страшно. Едно такова едно планово и най-важното осакатено. При жените, докато са девойки всичко е наред- имат право да се развиват, мечти, университети, работа и после се женят и хоп- кухненски робот. Ако са с успешна кариера са без връзка и без любов. Ами мъжете- когато са семейни, нямат мечти. Живота е работа , отговорност и жена, която тотално не харесват. Ако са не дай Боже  щастливи в брака си, то тогава непременно на работа ги мачкат . Ако имат добра кариера, брака е дупка, челядта отчуждена и непозната .

Най-силно от всичко , обаче ме дразни възхода на мухльовците. Тука във форума се роди и великото им оправдание : "той е мъж и страда"  . Само дето не е човек , а безгръбначно и обикновено страда сутрин, че му се налага да си отвори очите. Но не, живота бил жесток, хората зли и отвсякъде среща неразбиране и болка. Не стига, че това човече ми го правят главен герои (даже герои за подражание), но му дават и жена, а отгоре на всичко понеже е жена е поставена и под него.

Хубаво би било само в Азия тоя псевдо герои да се подвизава, но напоследък все на такива налитам и се чудя кой и кога подмени ценностите , че маргиналите да са символ на бунт срещу системата? И от кога мързела и  безхарактерността са добродетел?

Преди време гледах тайванският Обречен да те обичам - май така се казва и там ме порази разликата между това кой  ще е главният герои в Европа и кой в крайна сметка ще остане втори - в Азия е наопаки. Главния първоначално е влюбен в друга, благороден, богат наследник, ту груб, ту невероятно мил, разглезен ....Втория е сираче, успяло със собствени усилия да забогатее, чаровен с чувство за хумор, от самото начало подкрепя девойката , оценяване и я подтиква да се бори и развива .....На запад няма как той да остане с празни ръце. Обикновено разглезеното момче е само препятствие по пътя, необходимият контраст, фон на който да блести способният мъж, може да е първият, но никога финалният избор на жената. Да ама не. Хайде когато втория го изкарат като подметка или кученце - разбирам. Все пак ролята на псето е отредена за жената  . Тука обаче са го разписали кото 100% главен герои. Властен, силен, способен, умен, грижовен, отговорен и като се налага груб и рязък. Много трудно ми беше да приема, че Дилън е втората  цигулка в сценария. Уви в Азия този типаж губи.

От самото начало гледайки японски филми изпитвах благодарност, че съм се родила точно тук. След толкова години, мога да кажа, че не искам да живея на подобно място и там да отглеждам и възпитавам деца. В началото ме порази приликата, която имаме с японците и онова изненадващо и неочаквано превъзходство , което открих . После ми стана странно, че никой не забелязва приликите ( даже като споменавах реакциите бяха един път), силно се възмутих, че се открива прилика с корейците , че съвременният българин не само не се познава, ами се олицетворява с слабоволеви  и малодушни образи. Това обаче бързо ми мина, все пак се чувствах като извън земно с тая пуста прилика между българи и японци. Както винаги добре, че беше  Майра    и тя като мен я бе открила.

Сега вече има книга по-въпроса (впрочем има и далеч по-стари изследвания) та не сме открили топлата вода, но някак си е хубаво сравнението. Осъзнаването какво си надраснал и какво си до изградил....Пак се отклоних. Това с приликите го започнах защото японците  по-странен начин ми напомнят и на англичаните. Не, не виждам прилика между българи и англичани . Именно това ме озадачи, как едновременно откривам прилика с нас и с тях. В един прекрасен момент ми присветна. Англия до ден днешен е силно класово разслоена , но там никой няма проблем с това. Всяка жаба си седи в локвичката, никой не се дразни и хората си живеят според вековната традиция. А Япония  ли, ами те все още са си кастово общество . Кастите са си там, видоизменени , но разслоението го има. Правилата и порядките не са се променили. В такъв свят зрелите мъже и жени нямат особено голям избор, длъжни са да забравят и загърбят огромна част от себе си.

Няма как да не ми липсват сюжети - те са табу, няма как и героите да са по-разнообразни ...........

И последно за жените, то и при тях е до голяма степен въпрос на избор. По-лесно е да си куче в ролята на съпруга, отколкото независима и борбена личност .

[maira]

Не знам, аз през цялото време сумирам и изваждам в главата си. Разбира се, основен момент е, че ние следим и си представяме Япония и Корея главно по филми и сериали. А ако си представя, че някой съди за България по кино- и теле-продукцията ни, тръпки ме побиват... НЕЕЕЕЕЕ!

От друга страна, кино и теле- индустриите на Азия са много по сериозна част и от техния бизнес, и въобще от световната продукция, така че донякъде имаме основания и да отсъждаме. Още повече, че все по-малко си представям идеалния оценител и вътрешен човек на културата им, на които да имам доверие за смислени впечатления. Очевидно за самите азиатци всичко си е съвсем закономерно. За туристите - всичко е екзотично, а за е/имигрантите --- ехххх  този емигрантски комплекс... Така че, можем да приемем, че теле и кино света отразяват и доста реалности... и да се надявам че донякъде и грешим в заключенията си.

 

Мисля, че липсата на Идеална жена е по страшна от липсата на Нормална жена, понеже поставя жените винаги в губеща позиция. Ти си го казала - дом или кариера. Обаче в днешния свят това си е основа за сериозни психически и личностни проблеми. Не можеш да висиш вкъщи и да имитираш вече купения робот и да се чувстваш "гамбате"... Не можеш и да си седиш сама на работа и да се чувстваш нормално - затова масовият корейски ромком се грижи да ти намекне в преклонната 30 годишна възраст... със всички разтревожени самотни дами който завъждат тийн и пр. връзки по спешност и по възможност с бременност. А не ти дават да правиш и двете едновременно, разписали са ти ред! Не може да готвиш всеки ден топла храна на котката..и да работиш, неее в никакъв случай, това е несъвместима дейност... само бедните семейства от майка и дете без баща го преглъщат...  Неее, и не ти дават дори да останеш само на едното щом ти е кеф: как не, ако си само на едното, там си ВИНОВНА - пред обществото, пред света и всички.... и какво дамите се спихват, излудавят, вманиачават се в простотии и си хабят потенциала.

 

Добре де, това са минусите. Но има ли плюсове? Ако жената е толкова ранима, несъвършена, простодушна, свежа и невинна.... това прави ли мъжа силен, съвършен, интелектуален, зрял и знаещ? Трябва ли му такава жена, за да го прави такъв? Нали всички изживяват "Завръщането към ценностите" във форума? И всъщност това богатство на мъжките образи е нещото, което може би ни липсва в нашия, посвоему политкоректен свят... Та сумирам и изваждам. Ако ние сме свободни и дейни, ако имаме по девет живота като котките, прави ли това мъжете ни мързеливи, неуверени и неспособни? Предпочитам да мисля, че нашите (истински) мъже са единствени и уникални на света. Толкова смели и широкоскроени, толкова могъщи и добросърдечни, толкова уверени и щедри.... че до тях ние можем спокойно да бъдем идеални без да предизвикваме ревност, неспособност или гняв....

 

И така де, аз лично, мисля, Кева, че този мухльо, от който те втриса, е във възход именно заради липсата на Идеална жена и въобще заради постановката, че жената има дефект по рождение. Дето се вика, ако жената винаги играе кученце, то мъжът играе всичко останало... и някои неща всъщност никак не му приличат...

[Matrim]

Мисля, че филмите дават много добра представа за същността на нещата. Ако махнем вътъка от романтична фабула, ще се оголи почти документално-реалистична основа, която никак не ми е симпатична. Чак се задъхвам от възмущение от съществуването на такава узаконена субординация:по възраст, по служба, по образование, по финансови показатели, по произход... В тази субординация жената не присъства. Жените се делят на бедни, значи безполезни, незначителни, по всяка вероятност глупави и богаташки дъщери или съпруги; те са домакини (домакински роботи) или работещи, получаващи два пъти по-ниски заплати от колегите си- мъже и т.н...........

Най-гадното е, че жените намират положението си за напълно нормално.

След толкова много изгледани заглавия със сигурност може да се научи повече за азиатските общества, отколкото от една екскурзия

Затова предпочитам исторически или приказни сюжети, където класовото разделение е някак си по на място. Ама и там - как да приемеш хладнокръвно факта, че благородната висша класа (при корейците) е тази, на така наречените "учени", а за да си "учен" трябва да научиш наизуст няколко книги от китайски класически автори, докато астрономи, преводачи, музиканти и художници принадлежат към плебса. 

[maira]

Четох си пак Йори Фудживара и той някак си ме примири отново със този странен азиатски свят. Бога ми, колко е красив и печален този текст, и как свършва добре, но ти се плаче. Колко забравени неща ми припомня, които вече твърде малко истории докосват. Затова понякога си мисля, че киното/сериалите не са съвсем справедливи, и когато четеш придобивиш по-човешка и светла представа. Понеже книгите са по-лични и не толкова цензурирани/пропагандни/поучителни...

Мислех в случая не за жените толкова, а по темата за Отцкаре-Ганбаре (О/Г)... Това е, когато японците постоянно си благодарят за добрата работа и си пожелават да дадат всичко от себе си. Обичам работните и спортните им сериали и О/Г схемата всъщност много ми допада, една такава зареждаща. Тя със сигурност изгражда ценности у работещия човек и му дава усещането, че е необходим тъкмо такъв, какъвто е. Дава му възможност да се гордее със себе си и да търси развитие макар и в най-малкото. (В корейските филми не ползват точно тези реплики, и не разработват системата така подробно... но усещането е подобно, що се отнася до работните истории)

 

Но понякога се замислям... Добре е да ти благодарят за всяко старание... най-малкото, приятно е, не отричам... обаче всъщност така това не ни ли подценява и профанизира понякога. Уеднаквява. Познавам много добри хора тук, които си вършат работата без Благодаря&Старай се терапия. Просто защото са си такива. Никой не ги е възпитавал или подреждал, те просто са. И да им благодариш е леко неуважително - кой си ти, барабар с оценките и сметките си...

 

Та мисълта ми е, че докато си четях Йори, осъзнах, че при него никой не благодари на Главния герой. Те (както и аз) просто го харесват. Въпреки че е прасе и старомоден неандерталец... Въпреки че мълчи и саморазрушително търпи справедливата според него болка. Въпрвки че е принц без кон. И може би цялото това О/Г е просто филмовата маскировка и пожелание. Начин да се превъзпитава нацията, а не красива традиция.

 

Но и в книгата женските образи бяха ужаааасно тъжни. (И все пак нива над онова, което обичайно гледам).

 

Но не можеш да имаш всичко. Ако вземеш О/Г традицията, ще трябва да вземеш и кастовото общество. Ако вземеш разнообразните красиви мъже, взимаш и повредените жени.

 

Така че май предпочитам нашето си...

[Color]

Ъм... Не знам какво да кажа, честно. Четох, четох, доста и разнообразни разсъждения по темата.

Какво очаквам аз от даден мъж (герой в някаква постановка)? Както и в живота - очаквам да има гръбнак и ако някой обиди мацката му, да стане на бой. И очаквам да не скача на бой срещу нея, защото тогава няма да е никакъв мъж. Очаквам да има смелостта да защити позицията си и да кривне от правилата ако се налага, и да има принципи, все пак.

Веднъж зададох въпроса дали мъжете харесват силни жени (във връзка с последния пост), някой ми беше отговорил, че ги харесват, но не могат да си ги позволят. Не смятам, че е достатъчно един мъж (за мъже говорим, за мен важи за същността и поведението на човек като цяло) да силен, красив, умен, да събира очите на дамите и така нататък. Ако когато се появи, без значение дали е от добрите или от лошите, нещо не ти трепне и не усетиш, че в тоя човек има живинка, има нещо неопитомено, тогава не ми го хвали. Не мога да понасям мъртви души в изкарани от калъп перфектни черупки.

 

И все пак - идеални мъже/жени няма, може би за това повечето хора са толкова нещастни, защото гонят някакъв перфектен образ и почти никога не осъзнават, че такъв не съществува.