Jump to content

Search the Community

Showing results for tags 'проза'.



More search options

  • Search By Tags

    Type tags separated by commas.
  • Search By Author

Content Type


Forums

  • Форумна дейност
    • Добре дошли!
    • Субтитри
  • Азиатско кино
    • Китайски, хонконгски и тайвански филми
    • Корейски филми
    • Японски филми
    • Тайландски и други азиатски филми
  • Азиатски сериали
    • Китайски, хонконгски и тайвански сериали
    • Корейски сериали
    • Японски сериали
    • Тайландски и други азиатски сериали
  • Аниме и манга
    • Аниме
    • Манга
  • Азиатска култура и шоубизнес
    • Азиатска кухня
    • Бит и общество
    • Библиотека
    • Документални филми и поредици
    • Телевизия и шоупрограми
    • Музикална сцена
    • Звездите от киното
  • Други
    • Културни прояви
    • На Източния фронт
    • Лично творчество
    • Форумни срещи
    • Общи приказки
  • Архив
    • Чекмедже

Categories

  • Сериали
    • Корейски сериали
    • Японски сериали
    • Тайвански сериали
    • Китайски сериали
    • Копродукции сериали
    • Тайландски сериали
    • Филипински сериали
    • Хонконски сериали
    • Други сериали
  • Филми
    • Корея
    • Япония
    • Коопродукции
    • Китай
    • Тайван
    • Тайланд
    • Хонконг
    • Филипините
    • Индонезия
    • Други
  • Аниме
    • Сериали
    • Филми

Find results in...

Find results that contain...


Date Created

  • Start

    End


Last Updated

  • Start

    End


Filter by number of...

Joined

  • Start

    End


Group


Уебсайт


ICQ


Skype


Местожителство


Любими сериали


Любими филми

Found 2 results

  1. Писах тази история, когато бях дете. След това започнах да я пиша още веднъж, когато пораснах защото имах нужда от нея. Надявам се да ви допадне този нов, по - различен поглед. Ако ли - не, така е било писано. Книгата има три части. Врагът пред мен. Врагът зад мен. Врагът до мен. Скъпи лист хартия.. трябва да ти кажа.. Светът е жестоко място. Аз отговарям за това, разбира се. През по - голямата част от времето си. Казвам се Куросаги Дайсуке.. Да, знам. Баща ми е изчерпал имената след първия си син. Досещаш се - не съм аз. От мен се очаква да си седя тук. Да бъда послушен. Защото съм привилегирован. Но аз не съм. Послушен, имам предвид. Иначе СЪМ привилегирован. И то много ...
  2. i. „ Хората бягат..“ Някой му каза. „ Бягат, за да отслабнат. Бягат, за да забравят. Бягат, за да продължат да живеят защото ако само за миг си позволят да спрат и посрещнат вятъра, който са предизвикали с отчаяното си тичане, не биха оцелели.“ Погледна в огледалото пред себе си и се усмихна защото реши, че изглежда поразително мъртъв, а това го развесели така, както го развеселяваха и печалните лица на клоуните с балони в ръце, застаряващи в цирк „Отчаяние“. Всичко бе в постоянно движение. Сякаш нищо никога не можеше да спре. Освен него. Защото се чувстваше твърде тежък. Върху този стол, в тази стая. Но никой от хората, които се въртяха около него, никой, дори само един, не бе способен да прозре това негово интересно, но обезпокоително състояние. Всички те бяха твърде заети да разговарят помежду си, да се поздравяват за успеха, да поздравяват и него, да опразват съблекалнята му. За да остане накрая сам. С усмивката си. С цялата пареща възможност, която светът можеше да предложи на човешко същество привилегировано толкова, колкото привилегирован бе той. Издиша дима от цигарата си, догаряща бавно между неподвижните му пръсти, и проследи, със странна обсебеност, начинът, по който гъстата, отровна пелена потъваше в повърхността от стъкло, отразяваща образа му. Щеше да ги види на така очакваното от тях афтърпарти, където тревата, наркотиците, алкохолът и сексът щяха да запълнят вечерта и часовникът щеше да завърти стрелките си, за да го върне на краката му следващата сутрин. Временно кисел. Достатъчно разпокъсан. И създаващ. Песен много по- добра от предишната. Главоболието помагаше. Без него никога нищо нямаше да е същото. То бе любимото му безобразно пулсиране, започващо като шепот, свършващо, като разбиващ се срещу стените на мозъка му, вик. И винаги си го биваше. Никога не го разочароваше. Особено в късните, мрачни следобеди. Когато бе най – силно. Тишината бе като барут. Взривоопасна. Твърде страшна. Пораждаше у него идеи и представи. Но всичко можеше да върви по дяволите – неудобствата бяха шедьоври. Онези, които не го познаваха, казваха за него, че не е нищо повече от един разсеян, егоцентричен типаж, изгубил разум - ненавременно - заради надареността си да създава музика, способна да принуди човешката душа да се влюби и разпадне, разбрала смисъла на своето собствено пагубно съществуване. Но те винаги грешаха, заговореха ли за него, особено, когато достигаха до извода, че талантът му идва от неговата непорочна чувствителност. Именно затова той обичаше да се среща с тях. Да ги открива и да развенчава представите им, да поглъща и омагьосва душите им, за да подкосява и отнема краката им, за да изпитва тяхната истинска, неподправена болка, за да я чувства чрез тях, но по – силно от всеки друг, който някога са срещали или им предстоеше да срещнат. Неговата хамелеонова душа струваше всичко на всеки, който не притежаваше и не познаваше свободата на открития хоризонт, изгарящ пред погледа на човек, роден за да умре, а не за да живее в греха и падението на едно различно, истинско, осакатено, увековечено – изкуство. Сърцето му бе непостоянно, изменчиво и дръзко. Смилаше лесно онова, което бе способно да съкруши хора, далеч по – уверени в живота си и в своя личен избор. Защото той никога не бе уверен в нищо, нито се опитваше да създаде измамна увереност за себе си у другите. Просто избираше какво да следва и защо и отказваше да върви по очертани линии. Без помен от тъга. Без грапавина, оставена от нечии нокти. Не позволяваше да бъде белязан, разтворен, запълнен от някого. Продължаваше да бъде една и съща сянка, дори и в най – мрачните моменти от съществуването си. И осъзнаваше своето приятно превъзходство. В състояние бе да скъси всяка дистанция. Не изпитваше нужда да се доказва и не търсеше нечие разбиране. Не обичаше одобрението. Ненавиждаше правилата. Боравеше с илюзията. Продаваше се така, както те искаха да го видят да се продава. Но не се боеше да бъде отхвърлен в мрачния ъгъл като нежелана, парцалена кукла защото знаеше добре, че дори и там, ще бъде способен да създаде свое собствено вълшебно царство. Неговият гений се криеше в това, че си бе самодостатъчен и не търсеше сигурност, дарена му от друго човешко същество. По този начин не оставаше опасно открит и тъгата, уязвимостта и болката, не можеха истински да обагрят душата му. Но твърде много хора не притежаваха неговата вулгарна гъвкавост и трудно съумяваха да я преглътнат. При него не съществуваха предпазливост, страх и неудобство, но това съвсем не говореше нито за невинност, нито за безгрижие, а за онова осъзнато превъзходство и себепознание, изградили се като част от личността след множество стъпки - множество различни посоки. Всички вече бяха напуснали. Бе сам. Телефонът му зазвъня. Очаквано. Спокойствието, по правило, особено в не добрите дни, не можеше да продължи дълго. Погледна косо към екрана. Видя името й, снимката й, необходимостта й. На нея отговаряше. Тя имаше нужда от това, хората винаги да отговарят, когато ги потърсеше. - Ядосан си, нали? Че не бях на концерта ти. Плътните му устните трепнаха в бледа усмивка. - Не съм мислил за теб. Наистина ли те нямаше? - Да се видим. - Зает съм. Александра въздъхна. - Имам нужда от теб. Лицето му остана безизразно за отлитащите секунди време, отчетени от телефона. - Дали? - веждите му трепнаха в израз на фин сарказъм – Лукас не можа ли да дойде и да те спаси както винаги, когато имаш потребност от един от двама ни? - Лукас се върна в Ню Йорк веднага след ревюто. Явно Гадриъл го е притиснал да присъства на семейната идилия. Знаеш че баща им ще се жени. - Значи съм само аз. Но ми липсва желание. - Никога ли не е променяш? Обидена му бе. А бе добра. С него. Макар да опитваше да изглежда друга. - Никога. - Получих цветята ти. Джулиън остави сивите си очи върху образа си в огледалото. Лицето му не обичаше емоциите така, както главата му. - Можеше да дойдеш. За първи път дефилирам за „Виктория Сикрет“. Знаеш че беше една от мечтите ми да мина по тази сцена. А не дойде. Никога не идваш, когато е важно. - Щеше да се тревожиш, ако бях дошъл. Затова не дойдох. Трябва да се научиш и знаеш кое е доброто за теб. Моето присъствие в твоите важни моменти не е едно от тези неща, които ще ти помогнат или които трябва да бъдат от значение за теб. Точно обратното е. Тя замълча. Никога не се отказваше да търси одобрението му, макар и понякога да опитваше да прикрие истинските си намерения, липсите си. - Познаваме се от деца. Приятели сме. Исках да ти дам урок, но явно не си го оценил. - Познаваш ме. Не оценявам такива неща. - Трудно е, когато не го приемаш лично. - Съжалявам. Оставям хората в свободата им. - Но аз не. Знам, че концертът в Париж бе важен за теб, както ревюто за мен, и съжалявам, че го пропуснах, но се надявах да разбереш, че твоето мислене не е едно от най – добрите в света. Постъпките също. Но хайде, нека да спрем да дъвчем темата и да отпразнуваме и твоята, и моята победа. Нима предпочиташ да идеш да пиеш с простолюдието вместо с мен? - Простолюдието е всичко, което имам. - Добре ли си? Звучиш като в едно от онези настроения след които има твои снимки из всеки таблоид по света. - Кога не съм бил? Освен това изглеждам добре на снимки. На всякакви снимки. - Това дори не е за коментар. Джулиън се усмихна. Александра също. Но тя въздъхна след минута и прочисти гърлото си така, както винаги правеше преди да му каже нещо абсолютно неналожително и безкрайно сантиментално. - Знаеш че в края на всичко, което започваме сме аз, ти и Лукас. Дори и когато .. Не продължи. Очите му се присвиха едва. - Искам да ти кажа, Д, можеш да ни кажеш всичко. На мен и Лукас. Ние ще разберем. - Нямам нужда от терапия. - Чух че вече ходиш на такава. - Трябва да не превъртя. - А той? - Затварям. - Той ти е баща. Хората не винаги са егоисти в делата си. - Не живееш мъдро. Звучиш наивно. Освен това твърдиш, че ме познаваш. Всички мои страховити черти на характера. Майка ми е била просто наивна художничка. От кого мислиш съм наследил всяко малко, подло звено, което съдържа душата ми? Нека ти кажа – не е дошло от нейната страна на семейството. Нуждата да бъда над, въпреки онези, които съм казвал, че ще поставя на първо място. Той е този, от който съм взел всичко. Хора като нас никога не стават самотни. Ние не се нуждаем от другите. Нито един от друг. Не знам защо, но понякога се вкопчваш в неща от миналото, които нямат смисъл за мен. Ще те хвана ако паднеш. Бъди сигурна. Но не съм някой, който ще държи ръката ти след това. Той също. Баща ми. Не е този тип човек. Така че нашето сближаване е като един айсберг да допре друг. - Всъщност.. той дойде на ревюто ми и остана след това. Сподели ми, че е искал да се свърже с теб, но ти не си му вдигнал телефона. Според мен се гордее, по свой начин. Не изглежда така сякаш отрича това, което си. - Сигурен съм, че е така. Не ровя по кофите, както се беше зарекал, че ще правя, ако последвам пътя, който той не беше избрал за мен. Навярно е изненадан. Че съм един от малкото хора, които не се нуждаят от важното му покровителство. Нека ти кажа, така и не дойде на нито един от концертите ми. Нито на първия, нито на този сега. И аз нямах надежда. Излязох пред деветдесет хиляди души без очакването за един. Благодарен съм му. Това че великият той се отказа от нищожния мен – изгради гръбнака ми. А сега, когато правя пари с нотите си, някак си счита, че е спортсменско да дойде и да потупа гърба ми. Мисли че има това право. Но аз не се нуждая от това. Неговата сила - бизнесът – в никакъв случай не е моя слабост. Успявам да продавам себе си и онова което мога. Но моята сила, музиката, думите, са негова невъзможност. Той никога не би успял там, където съм успял аз. Малко е странно да проявява гордост. Особено когато аз – не изпитвам нищо към неговите постижения. - Дори и да е така – той е твоя кръв и ти негова. - Не е сигурно. Александра се разсмя и изрече името му осъдително. - Джулиън! Отвратителен нахалник си. Наистина никога не се променяш. - Никога.. - Виж, важното е да продължиш да бъдеш поносим за себе си. Просто не искам да има нещо, което не съм ти казала от страх помежду ни да не възниква спор. - Зная. Бъди спокойна. Не се карам с хората, когато ми казват неща, с които не ми се занимава или не искам да чуя. Просто ги игнорирам. Но не се карам с тях. - Хей, умишлено си груб. Той се усмихна кратко. - Приключи ли? Разговорите с теб винаги се проточват. - Не смееш да ми затвориш, нали? - Ти не обичаш да ти затварят. Александра прехапа долната си устна и се усмихна, толкова, че той го долови, но отказа да го отбележи пред друг, освен пред една част от себе си. - Ще те чакам тази нощ. Нямаш причина да избягаш. - Винаги имам.. Затвори му. - ..причина. Чувстваше се могъща, когато затваряше първа. И той винаги й го позволяваше. Нещата, които я правеха да изглежда стабилна - бяха твърде малко. А когато той допускаше някой в живота си, отдаваше под наем всичко, което му биваше поискано. И не разсъждаваше над цената, с която се облагаше стореното. Нямаше пътища, които оставаха „затворени“. Не съществуваха ограничения, които можеха да обвият свободата му, за да я укротят и прекършат. Не се боеше от възможно самоунищожение. Всъщност го очакваше. Бе твърде добър за цялата тази душевна драма, която бе обхванала света. Но я разбираше. Превръщаше всичко в надпревара, в състезание, в реалност и вкусваше от момента, намиращ се в разперените му длани, отдавайки му се така сякаш представляваше единственото в съществуването му. Някои от хора, които бе срещнал по пътя, по който бе вървял, му бяха дали много от себе си и своята собствена философия, а други бяха взели, разделяйки се с него при следващата отбивка, но той наистина нямаше нищо против защото търсеше сред тях онзи, който да отнеме свободата му. Знаеше че за да постигне онова болезнено съвършенство, към което всеки един творец се стремеше и превръщаше в крах на дните си, първо трябваше да почувства в ръцете си всичко, което някога бе искал, да го подържи, привързвайки се към мекотата, топлината и усещането за него, да вдиша аромата му, да потопи душата си във вкуса му и да го пусне да си иде, за да почувства вътрешна празнота, способна да прекърши цялото му същество, осакатявайки таланта му завинаги. След подобно нещо имаше право на точно два непредсказуеми варианта. Можеше да седне сам срещу себе си, за да опише с точност каква е била тази емоция, разбила онова, което някога е бил. И нямаше да има съмнение. Щеше да създаде своя кристално чист шедьовър. Но можеше и да се провали в опита си да надмогне човешкото. В такъв случай от него нямаше да остане нищо повече от самота, безразличие и скръб. Щеше да изгуби способността си да вижда и създава по начин, който да му носи удовлетворение. Но въпреки това, когато бе попитан защо живее така сякаш знае датата на своята собствена смърт, единственото, което бе направил в отговор на този наивен въпрос, бе да се усмихне, защото добре разбираше че няма никакъв смисъл да се опитва да обясни причините на хора, които не знаят какво означава да бъдеш обречен на това да си различен и да следващ единствено пулсациите на своята собствена сетивност, дори когато те води към гибел. Саможивостта му напомняше за полета на орел, реещ се сред опасно заострени, скални върхове, които сякаш се протягаха за да го свалят в дълбините, но дори и когато изглеждаше така сякаш лети към слънцето, само за да унищожи крилете си, в дивия му, решен поглед не съществуваха състрадание към живота, съжаление за нещо, нерешителност към вече определеното. В гърдите си не носеше никакви морални напътствия, които да определят живота му. Не знаеше нищо за доброто и злото. Защото никога не ги бе виждал поотделно. Не знаеше кое бе грешка. Кое бе стъпка напред и стъпка в страни. Къде бе границата. Къде точно не биваше да стъпва, за да не разклаща основите, сривайки себе си и плътта под нозете си. В неговия свят всички тръгваха нанякъде.. А той изживяваше поредния ден, в който нямаше нужда от никого. Заваля сняг. Едър. Бял. Жив. Париж щеше да се събуди, в светлина, в бяла светлина.
×