Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'история'.

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Форуми

  • Форумна дейност
    • Добре дошли!
    • Субтитри
  • Азиатско кино
    • Китайски, хонконгски и тайвански филми
    • Корейски филми
    • Японски филми
    • Тайландски и други азиатски филми
  • Азиатски сериали
    • Китайски, хонконгски и тайвански сериали
    • Корейски сериали
    • Японски сериали
    • Тайландски и други азиатски сериали
  • Аниме и манга
    • Аниме
    • Манга
  • Азиатска култура и шоубизнес
    • Азиатска кухня
    • Бит и общество
    • Библиотека
    • Документални филми и поредици
    • Телевизия и шоупрограми
    • Музикална сцена
    • Звездите от киното
  • Други
    • Културни прояви
    • На Източния фронт
    • Лично творчество
    • Форумни срещи
    • Общи приказки
  • Архив
    • Чекмедже

Категории

  • Сериали
    • Корейски сериали
    • Японски сериали
    • Китайски сериали
    • Тайландски сериали
    • Тайвански сериали
    • Копродукции сериали
    • Филипински сериали
    • Хонконски сериали
    • Други сериали
  • Филми
    • Корея
    • Япония
    • Коопродукции
    • Китай
    • Тайван
    • Тайланд
    • Хонконг
    • Филипините
    • Индонезия
    • Други
  • Аниме
    • Сериали
    • Филми

Търси съвпадения в...

Търси резултати които...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


Уебсайт


Skype


E-wallet


Zap


Местожителство


Любими сериали


Любими филми

Открити 5 резултата

  1. Глава I. -Момичетата не трябва да носят сърцата си на ръкава - казва майка й - Трябва да владеят чувствата си, да знаят, кога да се отърват от тях, да знаят, кога да ги скрият. В противен случай, ще свършат опустошени, защото любовта е игра на загуба. ♤♡ Думите се въртяха в главата й. „Игра на загуба..“ „Момичетата не трябва..“ „ ..сърцата си..“ „Белона?“ Майка й изричаше името й. „Слушаш ли ме?“ „Да.“ Искаше да отвърне. „Аз съм тук, мамо. Точно тук.“ Но от устата й не излизаше нищо освен дихание. Отново и отново. Образа на майка й, разресваща косите си, седнала пред тоалетката си, ту се размиваше, ту ставаше ясен, ту изчезваше напълно. „Мамо.“ Мълвеше на ум. „Зле ми е.“ Навсякъде около нея се носеше аромат на парфюм. Мъжки. Мирис елегантен, свободен и непринуден, който сякаш танцуваше във въздуха. Ухание на ябълка, на мандарина, на виолетки и ванилия.. .. на кожа и мускус, на зима. Зад затворените й клепачи, образа на майка й се появи отново, но този път в него имаше нещо нередно, нещо, което накара стомаха й да се преобърне. Едната половина от красивото й лице бе проядено от малки, бели червеи, които се сипеха от него, долу в краката й. Тя се усмихваше и я викаше с длан, за да седне до нея, но картината бе твърде гротеска. Белона пое рязко дъх, задържа писъка, който опитваше да пробие през устните й, и среща тавана на стаята, която не бе нейна. Къде бе? Дали бе умряла и това бе някакво предверие към рая, към ада? Клепачите й се затвориха отново. Умората и замаяността я надмогнаха твърде бързо. Унесе се за неопределено време, но отново отвори очи, този път по – решително. Размърда се в леглото така сякаш опознаваше всеки негов ъгъл. Главата й обещаваше да се пръсне на парчета, слепоочията пулсираха, а върху очите й сякаш бе легнало було, което й пречеше да вижда предметите в точните за тях форми. Къде се намираше, наистина? Започна да оглежда модерната обстановка. Всичко бе в черно, сиво и бяло. В стаята бе мрачно, но не бе нощ. Това прецени със сигурност. Извърна лице към дългите, стигащи до пода, прозорци, откриващи надвисналите над Париж, пепеляви небеса, от които валяха големи снежни парцали. Може би бе ранен следобед? Стисна с пръсти металическо сивото одеяло и усети приятни му допир до кожата си. Повдигна го към лицето си и вдиша аромата, който живееше във всяко кътче на просторната стая. - Будна си. Гласът я накара да подскочи, притискайки плата към гърдите си. Очите й се разшириха напрегнато, а сухите й устни застинаха в права линия. - Вече започнах да се тревожа, че си умряла в леглото ми. Очите му наподобяваха течна стомана. Плътен, тъмно сив цвят, който не говореше за прекалена мекота на характера, нито за прекалена неотстъпчивост. Гъсти, черни мигли обрамчваха леко издължената им форма, придавайки на погледа му един особен, невинен момчешки чар, балансиран от чувствеността на устните му. Косата му, пригладена небрежно назад, с цвят на черен абанос, прилягаше съвършено на бледия тен на кожата му. Носеше модерни очила с диоптър, бяла риза и тъмни, спортни дънки. Бе висок близо метър осемдесет и седем, рамената му бяха широки, а тялото силно и внушително. Наболата му брада му придаваше улегналост и лек полъх от строгост, които младото му лице обикновено не притежаваше, когато бе на сцената. Но без значение това дали бе мрачен или изпълнен с жизненост, дали бе загадъчно усмихнат или мълчалив и вглъбен в нещо, до което сякаш само той можеше да достигне, притежаваше харизма във всяко едно от състоянията си. Високите му скули, правилните, мъжествени черти и загадъчното, но достъпно за очите на хората, излъчване, както и всепризнатият му талант, въздигаха образа му и го превръщаха в една от най – известните и влиятелни световни знаменитости. - Джулиън ван дер Уд. - промълви Белона, все още силно объркана – Но как? - Лукас. Обади ми се с молба, да те намеря на адреса на бара, който явно си му изпратила, и да те отведа на безопасно място. -А папараците? - изрече почти ужасена. - Мислиш че съм толкова суетен, че искам да се видя в сутрешните новини за пореден път? - той скръсти ръце пред гърдите си - Не. Изпратих хора от екипа ми да те измъкнат, подчертано пияна, и да те доведат при мен. Както знаеш с Лукас сме приятели, а той явно е нямал други опции, щом е опрял до мен. Белона внезапно си спомни разочарованието си, болката, бара, чашите с уиски и телефонното обаждане до Лукас в Ню Йорк, както и мъжа, който се бе появил, увещавайки я, да тръгне с него, за да я заведе на безопасно място. Спомни си огромния, брониран ван, спрян пред задния вход на бара. Спомни си как още с отварянето на вратата, бива натъпкана вътре, падайки в нечии крака. Спомни си как вдига глава, за да види именно лицето му. Спомни си и черните рамки на безцветните очила, които той носеше тогава. Те сякаш подчертаваха студенината в погледа му, в изваяното му, преценяващо изражение. Спомни си татуировките върху които бяха попаднали очите й. „Господ е с него, той няма да падне“ Спомни си.. И се разсмя. Започна от несигурен кикот, за да премине във весел, жизнен смях. Джулиън я погледна по – задълбочено. Очите му отразиха лекия му интерес. Внезапният й смях го бе накарал да премигне, заинтригувано срещу й. Способна да се смее след всичко това, което можеше да й се случи миналата вечер? Очите му застинаха, отразявайки помрачаването в настроението му. Ако малката калпазанка бе негова, щеше да зачерви задника й, за да не може да седне върху него поне седмица. - Мислиш ли, че е забавно аз и брат ти, мъже със сериозни професии и без време за губене, да тичаме и разчистваме след каприза ти, да се напиеш и озовеш в безпомощно състояние в някакъв си бар? - Мисля, че е малко забавно, да. Чаровна усмивка придружена от малка трапчинка върху лявата й буза. Усмихваше му се така невинно, значи? Какво друго можеше да прави с тази красива уста? Устните му се извиха цинично и той поклати глава. Не бе ебач на беладжийки, сестри на най – добри приятели. - Благодаря. - пророни тя и кимна – Че сте ми помогнал и сте се отзовал по молба на брат ми, въпреки затрудненията покрай това кой сте и колко проблеми може да Ви създаде това. Оценявам го. Той също ще го оцени. Големите й, пъстри очи го съзерцаваха така сякаш бе направил нещо изключително за нея и думите не можеха да й помогнат да изрази благодарността си към жеста му. - С Лукас сме приятели от детството. Да се отзова на молбата му е абсолютно нормално, така че не е нужно да благодариш. - И все пак – настоя тя – Също така не искам да бъда неуместна, но трябва да призная, че всъщност съм Ви почитателка. - бузите й се обагриха в приятно червено, което привлече погледа му – Засичали сме се на няколко мероприятия и въпреки че знам, че с Лукас сте близки, никога не съм имала смелостта, да дойда и изкажа възхищението си от творчеството Ви лично. - Колко очарователно – подхвърли с лека, неопределена усмивка – Значи си ми почитателка? Лукас никога не ми е споменавал. - Просто музиката, която създавате, тя е много, много специална за мен. - Нима? Тя не забеляза насмешливостта му и кимна уверено. - Пиша докато слушам песните Ви. За мен те са важна част от работата ми и... - Значи си писател? - изражението му се смекчи. - По - скоро любител, но.. - О, ясно – усмивката му я накара да премигне озадачено – Аматьор. - Всеки професионалист някога е бил аматьор. - побърза да се защити и макар да усети неприятните, ледени вълни, застроели от сивия му, пренебрежителен поглед, не се посвени да довърши мисълта си – Освен това не мисля, че не съм талантлива, само защото все още не нося на раменете си прозвището „професионалист“. - Виждал съм много като теб. - устните му трепнаха в арогантен намек за неприкрито веселие - Отбор „Мечтатели“. Започват и свършват по един и същ начин. Ентусиазъм и съкрушение. Задълбочи се в нея. Притежаваше малки фини кости, които създаваха усещането за това, че може да бъде наранена от всяко необмислено докосване. Не бе твърде слаба, но структурата на тялото й не й позволяваше да изглежда по – различно от малка, ефирна фигура от порцелан, побираща се в джоба му. Да, изглеждаше крехка, но очите й говореха друго. С красива бадемовидна форма. Зелено премесено с пръски златисто - кафяво. В тях имаше жизненост и дух, които не отговаряха на порцелановата обвивка, в която се подвизаваше. Ръстът й не бе особено впечатляващ. Не бе повече от метър петдесет и осем. Момиче, което можеш да прибереш в джоба си, отвеждайки го у дома, за да го защитиш от външния свят. Точно такова чувство навяваше. Че трябва да бъде закриляна и обгрижвана, но тези нейни очи бяха такова огромно противоречие. Дългите й, медно руси коси бяха в пълен безпорядък, а тениската му й бе възголяма. Седеше в средата на огромното му легло и го гледаше обидено, вирейки нослето си. Нахалница. - Колко досадно.- изтъкна след дълго мълчание, облъчвайки го с красивите си, предупредителни очи. - Трябваше да го предвидя. - Да го предвидиш? - Разликата между истинския и изкуствено създадения образ. Джулиън се усмихна - Преминаваш към настъпление, докато си в леглото ми. Това никога досега не ми се беше случвало. Моля те, продължи. - Бихте ли ме изслушал, ако продължа, наистина? - Разбира се. Все пак съм способен да проявявам възпитание. - Това, че сте успял, не Ви дава правото да смачквате останалите и да гледате на тях отвисоко. -Като се замисля в това има известен смисъл. Защо трябва да ги смачквам, когато ще се справят добре и сами? Белона разтвори устни, за да отвърне подобаващо на думите му, но веждите му се повдигнаха твърде решително, подсказвайки й, че бе готов да спори до края на времето. - Вие сте изключително груб. Искрената й, почти наивна констатация, го накара да кимне и да се засмее. Заприлича му на малко, обидено момиче, чиито плитки бе издърпал. - Просто изключително прям. - Не бъркайте прямотата с грубостта. - Звучиш доста наставнически за момиче, което не знае дори къде се намира. Белона зяпна, шокирана от подлостта му. - Изобщо не сте човекът за когото Ви мислех! - Аз съм един непознат. Как можеш да търсиш каквото и да било от един непознат? Не очаквай розовите ти фантазии за мен да се подплатени с истина. - Странно е, че дори не разбирате за какво говоря. И ми говорете на „Вие“, все пак! Не ме познавате, за да се обръщате към мен с такова подчертано удобство. - Но как така? - Джулиън наклони глава развеселено – Та ти оповръща тоалетната ми. Белона поруменя, прехапвайки несъзнателно долната си устна. - За което се извинявам – процеди през зъби, стрелвайки го с остър, непримирим поглед – И въпреки това, наистина, очаквах поне да разбирате какво имам предвид. - Знам какво имаш предвид. - усмихна се презрително, повдигайки вежди – Всички говорят само за това. Очаквания. Сякаш можеш да знаеш какъв съм всъщност или какъв трябва да бъда. - Мога. - Сериозно? - Музиката Ви. Тя казва всичко. Просто някой трябва да затвори очи и да слуша. Смехът му бе непресторен. Това бе нещото, което я накара да го погледне отново. Приятният трепет от звука. - Разбираш от музика? - А кой изобщо Ви каза, че не разбирам? Отдавна не бе водил толкова динамичен диалог. Острите нападки на жената до него го заредиха. Обичаше, когато срещаше противоречие Можеше да развие потенциала си чрез този на някой друг. Умът му ставаше остър като бръснач. Сетивата му затрептяваха. Всеки мускул се изпълваше с енергия, всяка вена пулсираше. Много рядко повишаваше тон защото смяташе, че подобно нещо е признак за слабост в характера. Хората се вцепеняваха от равнодушието в гласа му. Не му бе нужно да надмогва над някого с безсмислени крясъци. - Да прекратим засега – той кимна към вратата – Време е да те нахраня с нещо. Не искам Лукас да мрънка за начина, по който съм се отнесъл с обичаната му сестра. - Вие защо – тя заекна, поглеждайки надолу към бялата тениска, която висеше на тялото й, като на закачалка – Защо сте махнал моите дрехи? -Не аз. - отвърна със сериозно изражение – Мениджърката ми го направи. Бяха в повръщано, така че на никой не му беше приятно. Въвлече в малката си игричка достатъчно хора, така че не играй ролята на девица в беда, моля те. - Съжалявам – непресторено изрече и несъзнателно стисна одеялото, обвито около дребната й фигура – Наистина не съм предполагала, че ще създам толкова проблеми. Въпреки че ми е някак приятно. Никога досега не съм правила нищо извън границите на това, което се очаква от мен. Бях свободна във всяка своя емоция. - Затова ще платиш всяка една последица. Белона наклони глава настрани, втренчвайки очи в неговите. - Не е ли с всичко така? - отвърна след секунда и впи тъжен поглед в ръцете си. - Момичетата не трябва да носят сърцата си на ръкава, Белона. Тя рязко вдигна глава, когато чу тези думи. - А ти видимо го правиш. - Вие.. Какво си позволявате? - В банята ми се намира всичко нужно за това да си вземеш душ и да останеш доволна. Оставил съм ти дрехи. Можеш да се преоблечеш. - Господин ван дер Уд.. - Госпожице.. - Лорейн. - Госпожице Лорейн, косата Ви е в пълен безпорядък, сигурно и върху нея се намира част от вечерята Ви, грима Ви е размазан, не вярвам да ухаете приятно и освен това приличате на уличница. След като се приведете във вид подходящ за сестрата на Лукас Дегрийдиън, ще Ви позволя да поспорите с мен още малко. Глава Втора ♤♡ Милосърдие от непознати. ♤♡ + 16. „Господ е с него, той няма да падне“ Тя прочете отново една от татуировките от външната страна на ръката му, втренчила поглед в красиво оформените букви. Вилицата почиваше между фините й пръсти; твърде често. Сякаш забравяше да се храни. Сивите му очи отчитаха това. Караше го да изпитва интензивна нужда да я накара да побърза. И не само. -Набожен ли си? Сякаш бе мислила над въпроса с векове. Потърси очите му, леко повдигнала вежди. Представи си как я полага по корем върху масата помежду им, показвайки й, колко „набожен“ е всъщност. -Много. Тя сведе поглед, усмихвайки се леко. Отзвук на открития му саркастичен отговор. Косата й бе чиста, вързана на опашка с ластика, наподобяваща пандела с цвят пепел от рози. Носеше светли, впити дънки и блуза в бяло, с обло деколте. Около врата й висеше тънко, златно синджирче; с висулка - птица. Беше нейно. Единственото по нея, което беше нейно. Мениджърката му, Оливия Касие, й бе осигурила всичко останало, от което едно момиче, можеше да има нужда - в такъв извънреден момент. И макар и да не бе била особено ентусиазирана, не си бе позволила да спори с него. Очите й обаче му бяха казали всичко. За няколко кратки минути помежду им. Жените общуваха чрез погледи. Чрез мълчание. А и той я познаваше добре. Достатъчно добре. Винаги се грижеше за кариерата му. Винаги се грижеше да не я съсипе. Работеха заедно от години, така както и с продуцента му Хари Рей. Именно Джулиън бе изстрелял нагоре продуцентската му къща „Вижън Рекърдс“, малко преди тя да фалира. Бе напълнил банковата му сметка догоре, но двамата бяха квит. Хари бе вложил последните си пари и надежди в богато хлапе с няколко добре написани песни, визия и глас, какъвто рядко можеше да се срещне сред днешните изпълнители. Но беше риск, макар и Джулиън да притежаваше капацитета, макар и да притежаваше доброто, старо време в тембъра си, покривайки го с нещо необяснимо, от новата, задушаваща стойноста - ера. Но това никога не бе в основата. Не и в центъра на шоубизнеса. „Върви да пееш в някой пияно бар за жълти стотинки, ако мислиш, че музиката, било тя и добра, ще те изхранва, ще те издига и задържа.“ Искаше се повече. Искаше се игра. Искаше се търговия. Искаше се се шоу. И двамата бяха поели по пътя. Хари му бе казал, че в нощното си шкафче пази револвер с един патрон и мамка му, ако кораба потънеше, бе решил да го използва. Всеки за себе си и всеки за другия – бяха направили избор. Хари все още се шегуваш, че пази този свой револвер от онези несигурни, тежки времена и Джулиън знаеше, знаеше, че е така защото и двамата бяха наясно, че кулата от карти винаги можеше да се срине, по всяко време – без значение, колко добър играч я бе нареждал догоре, до върха. - Извинявай.. Тя го извади от мислите му, премигваща срещу му. Бе махнала леко с ръка, за да привлече вниманието му към себе си. Той едва не изсумтя. - Имах със себе си ..чанта си. Снощи. Толкова малка .. - показа му размера, за който говореше, макар той да я бе разбрал напълно и без подобна образност – Там е телефонът ми. Мислиш ли че знаеш къде е? Джулиън наклони глава с лека язвителност. Каква малка, нахална, жена. ♤♡ - Лукас? - Белона? За Бога, добре ли си? Тя замълча за миг, притвори очи и захапа нервно долната си устна. - Много съжалявам – промълви след секунда - Че навярно съм те ужасила снощи. Че се е наложило да замесиш Джулиън ван дер Уд също. Прости ми. - Да ти простя ли? - гласът му бе пропит с топлина, която премина през тялото й и я сгря, накара я да въздъхне с дълбоко, вътрешно облекчение – Няма за какво да ти прощавам. Резервирал съм ти полет за Ню Йорк още за тази вечер. Прибираш се у дома, нали? Сама. Тя кимна рязко, така сякаш той можеше да я види. Очите й се изпълниха със сълзи, които се отрониха по бузите й, за да бъдат изтрити от бързите й пръсти. - Да. - потвърди тихо – Прибирам се сама, Л. - Ще те посрещна на летището. - Не. - изрече и вдиша дълбоко, за да събере себе си – Имам нужда от малко време. - замълча за миг и продължи – Ще ти се обадя. Има много неща, които искам да ти кажа. - Надявам се да се срещнем и поговорим преди семейния обяд. - напомни Лукас – Бих желал да знам какво се е случило и какво ще се случи преди останалите сноби от лудото ни семейство да се доберат до тази информация. - Аз също желая да говоря с теб преди да се срещнем с тях. - нервно поясни - Нещата ще се променят. Ще се променят за мен. - Ще бъда там. - Не те заслужавам. - откровено призна – Но въпреки това ще продължа да вися на врата ти. Смехът му бе непринуден. - От всички хора, които са около него, само твоето тегло не се усеща, така че не се тревожи, не го споменавай. Джулиън – изрече някак твърдо – Добър ли беше с теб? Белона замълча, връщайки образа на красивия студ, който онзи мъж представляваше. - Той беше много ..разбран.
  2. naia

    The last recipe (2017)

    Version hdrip

    1240 сваляния

    видео: 720x304 (2.37:1), 23.976 fps, XviD build 73 ~1267 kbps avg, 0.24 bit/pixel Превод: naia
  3. Днес с огромна изненада научих, че съвсем доскоро, до 50-те години на ХХ в., в Корея е било общоприета практика жените да ходят облечени с ханбок, откриващ гърдите им. От средата на XVI век и до средата на XVII век джогори (връхното елече на ханбока) е било доста дълго, достигало е дължина 78 см. от рамото до долния ръб. От 1650-те години нататък обаче е започнало постепенно да се скъсява, достигайки рекордните 20 см. в края на XIX век. При тази дължина джогори вече не покривало гърдите. Талията на полата чима се вдигала нагоре заедно с ръба на джогори, стигайки непосредствено под гърдите. Във връзка с това жените започнали да носят и една нова дреха – хьорити, ивица плат, която се увивала около гърдите. Хьорити обикновено било бяло, но постепенно се появили и по-декорирани. Някъде към края на династия Чосон обаче жените от нисшата класа просто спрели да носят хьорити. Не може да се каже откъде тръгва наистина тази практика, но изглежда тя е била тясно свързана с традиционното желание на хората да имат синове. Жените, родили момчета, започнали да оголват гърдите си и гордо да кърмят бебетата си публично. Оголването на гърдите се възприемало като знак, че жената е изпълнила дълга си да роди наследник. Източници - тук и тук
  4. Кои са любимите ви истории? Спомням си, колко потресена бях, когато разбрах, че Пепеляшка е китайска приказка. Тя си е била на Шарл Перо и Братя Грим откак се помня, а имаше даже български вариант Мара Пепеляшка... Да ама не, всъщност китайската Пепеляшка е по-древна и свързана с традицията на малкото стъпало и повиването на ходилата... или поне така пишеше, където го четох. Т.е. цялата история с бащата, мащехата, сестрите, кръстницата, царя и бала е пресичала култури без грам сантимент и на всяко място си е намирала мястото. От друга страна има истории, които другаде ги няма и не може да ги има. Просто контекстът им е единствен и неповторим. Културата, която ги е породила е толкова специфична, че няма повторение... Предлагам ви темата за историите: Списък на уникалните истории? Списък на глобалните истории? Те класика ли са? Вашите любими версии на любими сюжети.. @ Debilche, Темата е благодарение на теб. За Джейн Еър съм сигурна, че може да се пренесе към Чосон сериалите. Гувернантки може би са нямали точно, но учителки и възпитателки... или някакви девически приюти също са имали... или незаконни връзки и деца ..и свещенни брачни съюзи... Друг е въпросът, че аз не харесвам ни една от екранизациите на Джейн... не че ги мразя, но книгата си е книга... за разлика от други случаи... Т.е. дали изобщо си струва...
  5. САМУРАИТЕ Самурайска броня от периода Kamakura; Портрет на самурая Hasekura Tsunenaga, по време на пребиваването му в Рим през 1615г. Самурай (на японски: 侍 - някой, който служи) е една от четирите основни класи в Древна Япония, а именно: самураи, земеделци, занаятчии и търговци. Това са т.нар. защитници на Япония, воини, които живеят според свой неписан закон Бушидо (武士道|bushidō) - път на воина, споменат в края и началото на 16 век в произведението на Цунетомо "Хагакуре". Белег на самурайското съсловие били двата меча, опасани около кръста на самурая, както и характерната прическа. Самураите в началото са били предимно кавалеристи - ездачи на коне, като тяхното основно оръжие били: лъкът или нагината - вид копие с извито острие. Като родоначалник на термина самурай се счита принц Ямато, за когото се носят легенди. Силата му била изключителна, както и смелостта му. Именно тези качества са характерни за самурая. Идеализираният образ на самурай включва в себе си готовността да умре по всяко време в полза, защита или по желание на господаря си. Да не изпитва страх, но единствено съжаление, както и да презира материалните блага. Венец на поведението на самурая е да поеме отговорност с цената на своя живот. Парад на самураи в Киото. Самураите произлизат от пазачите на императорския дворец и от личните пазачи на властващите кланове в и около Киото. Наричани saburai (служител), обещавайки защита и печелейки власт чрез политически бракове, скоро те започнали да превъзхождат самите аристократи. Някои кланове по произход били земеделци, принудени да се защитават от изпратените от императора държавни лица да управляват земите им и да събират данъци. Скоро те се обединяват, за да се защитават срещу по-властни кланове от тях. Те възприемат японския стил броня и оръжие и основават обединение под закона на бушидо. Бушидо (от японски: 武士道|bushidō) - път на воина) е неписан кодекс на поведение на самураите в обществото, представляващ сбор от правила и норми за „идеалния“ воин. Бушидо, интерпретирано първоначално като „път на коня и лъка“, впоследствие започнало да означава „път на самурая, воина“. По този начин той представлява моралът на самураите, техния морално-етичен кодекс. Този кодекс се основава на идеите за благородството, уважението и вярното служене. Благодарение на Бушидо духът на японците създава самобитна култура, която няма аналог в света и я съхранява цели пет века, за да достигне тя непроменена до наши дни. Пътят-морал, на който човек подчинява себе си и го предава на околните е, в широкия смисъл на думата, любов към обществото. Този морал (етика) крие корените си в конфуцианството (учението на древнокитайския философ Конфуций). Петте елемента джин, ги, рей, чи, шин изграждат основните критерии на обществото; те са, образно казано, коренът и стъблото на Пътя на самурая. Джин означава морал, тоест любов; Ги е дълг и отговорност; Рей - етикет; Чи - мъдрост; просветеност, а Шин - доверие. Липсата дори само на един от тези елементи прави човека непълноценна личност. Като член на обществото, освен че трябва да усвои минимум тези пет практики на моралния кодекс, самураят задължително действа като лидер. Седемте добродетели: Петте основни изисквания: Съвременните японци почитат паметта на самураите и бушидото все още изпълва културата им. Днес, обаче, на самурайския кодекс се позовават предимно не на бойните полета, както преди, а в корпоративните заседателни зали. За съвременни наследници на самураите в днешна Япония се считат хората от т.нар. якуза - престъпни организирани групировки. Наричат ги още кабуки-моно, в превод "лудите". За кабуки-моно се говори още в древността, когато имало групи от шумни самураи, които се държали арогантно, предизвиквали безредие и паника сред населението, говорели на характерен жаргон, носели различни прически и дрехи от стандартните за времето си, както и по-дълги от обичайните мечове. „Якудза“ (на японски: ヤクザ или やくざ) известни още като gokudō (極道), са членове на организирани престъпни групи в Япония, наричани „групата на насилието“. Накратко, японската мафия. Днес „Якудза“ е сред най-големите престъпни организации в света. Те контролират хазартния бизнес, проституцията, занимават се със спекула, нелегално букмейкърство, рекет и търговия с оръжие, които им носят милиони печалба. През последните години организацията навлиза в операциите с недвижими имоти и на фондовия пазар. От 1 март 1992 г., според приетия тогава закон срещу престъпните групировки, „Якудза“ официално са наречени „престъпно съдружие“. Източници:
×
×
  • Създай нов...