Maria

@bealonenomore Благодаря за препоръките!

Хора, споделете, който се сеща за филми за постижения, може да са спортни или в областта на изкуство, наука... където да се акцентира на работата по постигането на високи резултати, ако има някакви любови или драми да са съвсем минимални и покрай другото, основното да е работата. Може и да е някой стар филм, преди правеха доста такива, може и нов, без значение.

Вчера The Last Rockstars са имали са имали концерт.

Вчера ги слушах. Подейства ми като малко скучно и предвидимо музикално колажче, особено много ме разсмя "Бигидан, бигидан, бан, бан, бан..." Може и затова да е направено, да разсмива слушателите... Иначе, си ги харесвам пак. Много обаче, ме зарадва нещо друго

@fractal Благодаря за идеите! Много любими заглавия са изброени, а още по-страхотно е, че три от тях не съм гледала. Мятам ги веднага в списъка за гледане и започвам с "Какво се случи с Понеделник".

Моят детски кошмар е “То” 1990. Гледах половината и после ме беше страх да вляза в банята. "Нещото" е класика в ужасите. "То" сега ми се струва тъпичко, но тогава ми прекърши възприятията в цирка. “Squid Game” сигурно ще спечели обаче, ако се съревновават не по ужасност, а по-количество нездравословни идеи, които могат да хрумнат на ученици, пък и на големи с незряло мислене…

Хич, не ме привлича Squid Game, особено с всекидневното мрънкане на детето, че иска да го гледа, защото всички в училище говорели за това. И после обяснявай на десетгодишно, че може да се запаси с кошмари за дълго време напред. Но... ако Lexx е по-ужасно, да взема да го гледам тайничко от разни десетгодишни този Squid Game. Лекс ми е от любимите фантастики и ми се струва очарователно саркастичен. Корейците обаче успяват да докарват степени на извратеност, които не знам дали ще изтрая.

Привет, Кева! Наистина, рамката е толкова разтеглива, че започвам да се чудя, сложих ли такава изобщо, но по-добре… Така пък си споделила толкова различни филми, които си взаимодействат някак очарователно. Ако човек реши да гледа “Съединените Щати на Лиланд” ще бъде обхванат от всемирна печал, ще се проникне от саундтрака и ще започне да припява тъжно Пиксис на фона на размисли за човешката природа. После обаче, може да си пусне “Животът е прекрасен”, и да се излекува от всички тъги на Лиланд. Да си спомни ерата, когато киното беше младо, силно, вярваше в доброто в човека и още не беше заразено от противоречията на постмодернизма. Кева, благодаря за идеите! Ако се сетиш още - пиши! Наскоро и аз гледах нещо, което ми се стори интересно като сюжет - “Wild Tales” 2014. Не е супер необичайно, по скоро са като няколко разкази с неочакван край. Показва странното поведение на героите в момент на афект. Има много японски филми или сериали, с интересни за мен сюжети от типа: училище изчезва, а на мястото му остава дупка или учениците трябва да убият класния си ръководител извънземен, иначе той ще унищожи Земята... и други от този порядък. Но в случая са от манга, а вторият освен мангата има и аниме и не ми въздействат, като самостоятелни произведения, а като реверанс към феновете на мангата или анимето.

Подариха ги на моя близка и пробвах първата, но това нещо е нечитаемо. Всичко горе посочено си помислих и аз... Даже ги запомних с това, че май за пръв път пробвам да чета книга, написана в стил рекламна листовка. Иначе са симпатично оформени, използвали са качествена хартия...

Моля, споделете филм, който според вас е с необичаен сюжет. Разбира се, за някой ще е необичайно едно, а за друг друго, но за това няма да спорим, нали... Може да е зле заснет, с посредствени актьори, със смотани ефекти и т.н., просто да ви се струва интригуваща идеята му. Може и да не е азиатски, или да е… Не е задължително да е и с велик смисъл, може и да е де... Аз се сещам повече за анимета с необичайни сюжети. Филми и сериали също има. Последното, което гледах и ми се стори интересно и много забавно като сюжет е един стар фантастичен сериал - Лекс. Гледам го за втори път - първия, преди доста години и наскоро пак. Разбира се, не е задължително предложените филми, да са фантастични. Ще съм благодарна за всякакви идеи!

Едно от аниметата, които гледам в момента. Не предполагах, че има толкова бърз бг превод! Обичайно не гледам на бг, но покрай детето взех да търся, защото преведените подходящи за деца анимета са изгледани 1000 пъти и ми мрънка за нещо ново. За съжаление това, макар, че е интересна история е за малко по-големички и си го гледам само аз.

Благодаря за препоръката. Тъкмо си търсих нещо новичко да гледам.

Да, много е талантлив Хонго и със запомнящо се присъствие. И тук и в другите си работи буквално ме залепя за екрана.

Тези три серии подробно разглеждат последните две ръце от дуела Washizu-Akagi. Сезон 2 е с друг дуел, а 3 завършва дуела от сезон 1. На който финала на 1 му се е сторил отворен, тук може да получи затваряне. Ако го гледам като самостоятелно произведение без сравнения с мангата, бих предпочела финалът да си остане, както е в 1(достатъчно беше ясен), но и с продължението ми хареса. Akagi загуби от загадъчността си - доста негови мисли бяха озвучени. Сподели мисли за философията си, които можем да се досетим и без да ги казва толкова буквално. Исках героят да си остане неуловим. При Washizu допълнителният смисъл ми беше OK (неговите мисли и в предните серии бяха най-силно озвучени). Все пак продължението беше красиво: И още едно мое впечатление, харесвам Хонго Каната(гледала съм му повечето работи) и той е прекрасен като Акаги и тук, но тези 3 серии бяха на Масахико Цугава (за съжаление е починал малко след излъчването на Акаги 3).

Гакт е качил всичките си соло концерти (без странични проекти като YFC, Camui Gakuen, с Токийската филхармония и т.н.) по случай годишнината си. Имат май някакъв лимит като време в което ще са там. Малко размисли по темата... Специално тези, които нарича Visualive, a не от 2018, или някои от сборните като структура напомнят на традиционните японски пиеси Но. Състоят се от две части, разделени от трета хумористична част – Кьоген. От друга страна ми напомнят на европейския романтизъм и неоромантизъм. Първата част е романтична, патетична, трагична и сериозна(там обикновено са повечето песни, които обичам). В първата част героят (дали ще е влюбен киборг, или самурай, или мистично същество и т.н.) преживява своята трагична съдба и в най-патетичния момент започва Кьоген-а(там са повечето песни, които са съвсем поп и които ми се струваха преди време странно съжителстващи в албумите на Гакт с другите му песни, но в концерта си идват на мястото). После хумористичната част прелива в по-сериозна и накрая трагичният герой (той вече е умрял или умира), има своя катарзис или да кажем освобождение. Особено много обичам ранните му концерти, много любим RR 2001. Там пак е театрален, но все пак не толкова, колкото в по-късните му, а нещо по-средата между пърформанс (тъй като се усеща непосредственост на изживяването) и театър. Там гласът му е толкова ярък... честно, това е чисто изкуство. Историите, които разказва ми напомнят на това, което човек си фантазира преди заспиване. От време на време се сещам и си ги пускам, въпреки, че мина толкова много време от първият път, като харесах нещо негово повече от 15 години.

Много хубава тема... Творците, които Ксексе е посочила, са ми едни от любимите и на мен. Искам да добавя oще някои. Ще започна с: Кунихико Икухара Kunihiko Ikuhara (21.12.1964 г.) е японски режисьор, писател, художник и музикален продуцент. Най-известните му ранни работи са – „Sailor Moon“ (към Toei, режисира част от епизодите) и „Revolutionary Girl Utena“( Be-Papas, където вече творческият контрол си е негов). По-късните му творби са „Mawaru Penguindrum“, „Yurikuma Arashi“ и „Sarazanmai“. След като завършва Kyoto University of Art and Design, Икухара започва работа в Toei Animation като асистент режисьор на Junichi Sato. Най-известната работа на Икухара с Toei е „Sailor Moon“. Той е режисьор на много епизоди в хода на сериала и поема позицията на режисьор от Junichi Sato през третия сезон, „Sailor Moon S“. Освен това Икухара е режисьор на първия театрален филм „Sailor Moon R“. След четвърти сезон на „Sailor Moon“ Икухара напуска, за да основе своя творческа група Be-Papas, състояща се от него самия, известната мангака Chiho Saito, аниматора Shinya Hasegawa (Neon Genesis Evangelion), писателя Yōji Enokido и продуцента Yuuichiro Okuro. Be-Papas си сътрудничи за създаването на анимационния и манга сериал Revolutionary Girl Utena (Shōjo Kakumei Utena 1997). Икухара ангажира композитора J. A. Seazer, който предоставя забележителните хорови песни, които придружават всеки дуел в анимето. Икухара твърди, че винаги се е възхищавал на Seazer, който се е радвал на популярност по време на японското студентско протестно движение през 60-те години на миналия век и смята, че работата на Seazer с темите за революция и промяна на света е напълно подходяща за Utena. Тук пускам няколко от тези наистина забележителни теми. "Revolutionary Girl Utena" има успех и спечелва "Best Television Series Award" и "Kobe Award" на Animation Kobe '97. Be-Papas си сътрудничи отново през 1999 г., за да създаде филма “Utena, Adolescence Mokushiroku” с придружаваща манга, отново с автор Saito. Излиза и видео игра на Sega Saturn и сценичен мюзикъл. Be-Papas се разпуска след излизането на филма. След Utena Ikuhara си сътрудничи с Chiho Saito за мангата "World of the S&M" и с Mamoru Nagano за романът "Schell Bullet". Излиза и базиран на Schell Bullet концептуален албум Thanaphs 68. След приключването на Utena, за известно време единствената работа на Ikuhara в аниме индустрията е по сториборда на опънинга на Nodame Cantabile и юри янимето Aoi Hana. През 2011 г. Икухара се завръща като режисьор на аниме сериал с Mawaru Penguindrum. През 2015 г. Икухара пуска Yurikuma Arashi, който се състои от аниме серия, произведена от Silver Link, и серия от манга, илюстрирана от Akiko Morishima. През 2019 г. пуска анимето Sarazanmai. Също пише мангата Nokemono на Hanayome, илюстрирана от художника Asumiko Nakamura и публикувана месечно в японското списание KERA. Както при Миядзаки и Томино, произведенията на Икухара съдържат някои критики срещу капиталистическата система. При Икухара подобни критики често са придружени от повече или по-малко латентно недоверие към целия социален ред или дори към самата човешка природа. Лично мнение: Най-общо бих нарекла работите на Икухара, не просто съдържащи критики към капиталистическата система (въпреки, че това го има) , а по-скоро антисистемни като цяло. Характерно за него е използването на символика. Той не обяснява какво и защо (може би най-обяснителното му до този момент аниме все пак е „Саразанмай“), като оставя на зрителя сам да интерпретира произведението му по какъвто начин прецени. Той не дава обяснения и на срещи с фенове, пресконференции и т.н., въпреки, че е засипван от въпроси за аниметата си, които дават огромен материал за интерпретация. Най-елементарно погледнато действието в аниметата му може да се разгледа като развиващо се поне на две нива - едното е в социума, а другото е вътре в самата личност, като това включва характеристиките и на всички нива включително материалното т.е. действието достига до ниво самата клетка. Най-цялостно идеите му според мен са разкрити в Утена. На много места го водят юри, но това е само на повърхността. Утена е чисто символично произведения, ако се гледа буквално сигурно изглежда красиво, но странно. Разглежданите идеи са много по-близо до херметизма и западноевропейските мистични школи, отколкото до азиатския мистицизъм. Когато го гледах за пръв път, това ми направи силно впечатление. В Утена много последователно е разкрит един мистичен процес на трансформация, който приключва със саможертвата на самата личност. Всъщност не приключва, защото виждаме последната крачка само на личността, а след края следва начало. В линка по-долу има превод на английски на една от дуел темите, който може да даде обща представа за някои от идеите в анимето. Utena, заедно с анимета на други автори, като Ghost In The Shell, Kino no Tabi, Texhnolyze, SE Lain, Ergo Proxy, Mushishi, Paprika и купища други ме бяха разглезили до степен, да не искам да гледам почти нищо с актьори - темите на повечето от игралните филми ми се струваха банални в сравнение с невероятните теми в аниметата. Сега гледам и игрални филми де... но това което могат да дадат като материал за размисъл аниметата и в случая тези на Икухара е наистина много обширно и си струва човек да се втурне в този свят. После няма да мy се прииска да си тръгне.

Докато го гледах, в главата ми се въртеше Маркс със неговото „Битието определя съзнанието“. Тази теза е доведена до крайност във филма. Но все пак ми се искаше, да има и поне мъничка пукнатина. Иначе излиза, че е абсолютно вярна. А все пак тя е вярна наполовина. Другата половина верност е на противоположното твърдение. Досадно би било и обратното доведено до крайност, макар, че в днешно време на това повече сме свикнали. Търсене при което двете се неутрализират звучи почти като Дао, но тогава няма Оскар. Връщам се към крайният материализъм във филма и класовото разделение. Едните са озверели, а другите успани. И в двата случая съзнанието е на ниво най-низши животински инстинкти. Все пак, успаните т.е. богатите, и по специално децата, са малко по-приемливи за гледане, не заради някакви качества, а защото основните им еволюционни потребности от дъното на пирамидата са задоволени и логично се озовават малко по-нагоре – учат, търсят някаква въображаема любов и т.н. Така или иначе, показват двете страни от едно и също робство. От тази гледна точка във филма паразит=човек, защото просто други човешки образци не са показани. Въпроси не са зададени. Изход няма. Иначе, чисто технически според мен филмът е добре направен. Има ритъм, добре структуриран е. Писмото слага точка иронично и с вкус, макар и горчив. Тук искам да добавя, че макар, че изкачването по стълбата е показано като непостижимо, все пак споменаването му дава някакъв минимален процент вероятност. И това е свръхиронично, защото това е най-високата точка във филма. Нещо такова ли беше... „Ще купя къщата и ти ще се качиш горе“. Ама как може да се разпиша толкова много сега за това, като толкова хубави неща гледах, и слушах хубава музика, а точно затова реших да пиша. Може би, защото не съм сигурна в отговора на един въпрос. Все пак защо го избраха за Оскар. Ясно е, че наградите отдавна не са свързани с художествени качества. Не мисля, че това е резултат само от следването на някакви тенденции в общественото съзнание напоследък. По-скоро ми звучи като затвърждаване и дори задаване на такива. Нещо като напомняне: Изход няма.

Между другото вокален педагог ми е казвал, че на хората от едно семейство гласовете си пасват. Аз не съм наясно с това, но с брат ми(той се занимава с пеене) сме пели песни заедно за удоволствие и наистина се връзват гласовете. А за тези двамата – прекрасни са. Особено тя. Гласовете им хармонират толкова искрящо, направо вибрират красота. Настрана от това, песните им и изобщо к-поп не е моята музика. Развитието в песните им, не съм много наясно как да го кажа, самата мелодична линия, ми е еднообразна и ми доскучава. Това е лично възприятие. Въпреки това, порадвах се на гласчетата им. Прослушвам от време на време какво създават и другите от к-поп. Прослушвах и к-рок и алтернативен рок, имаше и някаква група(явно почитатели на Рейдиохед), които се опитват нещо...

Погледнах Tonde Saitama, излезе преди няколко дни при рускините без субтитри. Режисьорът му прави шантави и приятни за гледане комедии. Дори и Нодаме Кантабиле ми беше приятно да гледам, като се има предвид, че обичам много анимето, успях донякъде да се порадвам и на игралната версия. Сега чакам субтитрите на Tonde.., защото логично нищо не разбрах от специфичния японски хумор, който се очаква от тази комедия. Само се порадвах на Гакт с дълга синя перука, което беше целта на цялото упражнение. И ме удари една носталгия. Може би заради края на хубавото и приключенско лято. Есента винаги напомня на някоя друга есен, вече преживяна.

Снощи не ми се спеше и рисувах. Има за оправяне по лицата, единият ръкав на Джун Ки очертава малко по-мощно рамо от необходимото перспективни бъгчета, но не ми се рисува повече по това, но исках да го споделя. Обичам райетата им - на тъмното сако - светло райе, на светлата пижама - тъмно райе.

Матрим, на мен предният ти пост ми звучеше по-скоро като мнение по повод ролята му в LL и актьорски перспективи, затова съм коментирала главно това. Ако все пак трябва да се коментира визията, според мен е по-добре е да не е толкова лъщящ, иначе като структура на лицето не виждам промяна, освен драстичното отслабване. По-принцип чертите му са остри, някой килограм в повече ги омекотява, а сега като няма нищо излишно никъде по себе си, са супер остри. Лъщящото нещо с което е намазан, изобщо не се връзва с тази острота. Особено под някои ъгли изглежда като намазан със светлоотразителна боя. Сигурно си се харесва така. Корейците са много странни в това отношение.

Според мен на Джун Ки му е рано да се разделя с младежката визия(разбира се, това е пристрастното мнение на фен). Макар че, може би по корейските стандарти възрастта му вече е напреднала. Така или иначе, когато възрастта му наистина стане по-солидна, ако продължи да се снима в сериали, ще го бутнат в различни второстепенни роли, включително и на герои с по-съмнителна мотивация и при повече късмет и някоя главна(както се получава при страхотния актьор Че Мин Су – от дъжд на вятър някоя главна роля, която не става за айдъли и успява да се вреди и той). Иначе, наред с другите проекти на мен би ми било интересно да видя Джун Ки и в някой съвсем некомерсиален филм, като например първият му "Хотел Венера". А относно конкретно тази му роля в поредния героичен сериал...

И при мен се получи така. Режисурата като цяло също ми харесва. Сценарият обаче от случаят с чичото нататък все по-уверено навлиза в най-застоялите води на корейското драма клише. Лавандула, до към 8 серия си мислех, че главният герой ще го гътнат по някакъв трагичен начин (преборвайки лошите все пак), но като гледам как вървят серийките, си мисля, че по-скоро краят ще е нещо веселичко.

И на мен ми се стори... Можеше по-стегнато да е всичко. Както беше в началото. Двамата главни, достатъчно добре представят чувствата на героите си на екрана, за да е нужно да им слагат в устата излишно обяснителни реплики и да вкарват сантиментални ретроспекции. Затова пък най-сетне героят на Че Мин Су започна да става по-интересен.(Когато сценарият даде и най-малката възможност, Че Мин Су не изпуска шанса си). Сцената в болницата(и асансьора) с него и Джун Ки беше забавна. Харесаха ми тези двамата заедно. Малко странно пуста е болницата (как успяха да я опразнят от всички така бързо), но няма да придирям за такива неща. Остави ми леко сюрреалистично впечатление.

Супер! Благодаря за линка! (и за пояснението)