Jump to content

inhmn

Потребители
  • Content count

    9
  • Joined

  • Last visited

Community Reputation

7 тофу

About inhmn

  • Rank
    Глупаче

Recent Profile Visitors

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. inhmn

    Joint Security Area (2000)

    с режисьора не можем да се разберем двамата и това си е Проблемът сигурно е в моя приемник, но по-скоро останах скептичен след края на филма. Kang-ho Song както винаги беше на едно ниво над останалите, но дори и неговият герой ми беше скучен.
  2. inhmn

    Mother (2009)

    Струва ми се, че коментирах,а нищо не съм коментирал. Майка е абсолютен шедьовър. Минлата година за първи път гледах "Спомени за едно убийство" и обявих филма за най-добрият през годината, който бях гледал, а бях гледал и доста други силни "претенденти". Тази година работата ще е същата, но този път с "Майка". Все едно библийски образ (старозаветен по-скоро обаче), майката на всички майки, тя теглеше ли, теглеше без да връща ресто. Криминалният елемент и кой-е-убеца заигравката толкова не ме интересуваха, но философията на страданието пресъздадена така блестящо от Bong Joon-hо наистина издигна филма много високо в класацията ми. А Kim Hye - Ja направа игра, на която и Динжа Роуландс би завидяла. Краят с амока на фона на залязващото слънце. Има го в ютуб и мине се не мине си го пускам. Не кино, а лазерен лъч, който те разсича на две.
  3. Хаха, и аз почнах да превеждам преди година последния му филм ама нещо зарязах начинанието. Не мисля, че ще го популяризираме повече в България. Така или иначе диалозите не са второстепенни, но наистина героите разкриват много повече с това, което не си казват.
  4. Не видях нищо да сте писали за режиьора, което е голям пропуск. Отново става въпрос за един от най-големите имена на съвременното кино, при това не само в Азия ами в света изобщо. Надявам се да събудя нечие любопитство с тази тема. Действието във филмите на Цай Минг-лянг почти винаги се развива в Тайпей. Героите, обитаващи мегаполиса минават през ежедневни ритуали – като във филмите на Ханеке – и макар външно безразлични и апатични, вътре в себе си те тлеят от липсата на любов. Наблюдавайки тяхното циркулиране и безмълвно движение, зрителят започва да ги възприема като духове, които преминават през света без да оставят следа. Затова Цай много обича да ги ситуира в хотели, кафенета, ресторанти, кина – все социални топоси, където не може да се създаде минало. Анонимността е диагноза на модерния социум, която при Цай е изострена в името на художественото въздействие. Баща и син не се разпознават в „Реката”, Мей Лин не може да познае гласът или лицето на любовника от предишната вечер в „Да живее любовта”, героите от същия филм обитават незаконно един и същи апартамент без да се опитват да се срещнат, докато съдбата не ги сблъсква челно. Във всички филми на Цай, диалогът е сведен до минимум. Причината за това е, че героите на урбанотопията нямат какво да си кажат. Те вечерят заедно, пият кафе, возят се в коли, автобуси и асансьори, но емоционално остават непознати и безмълвни. Тук е мястото да кажем и за Водата като централен катализатор във всяка лента на режисьора. От една страна – водата е любов и затова героите са винаги жадни. Нейната мащабна липса е централна тема в „Дупката”, където целият Тайпей е на воден режим и в „Капризното облаче”, където цената на динята е паднала дотолкова, че вече е по-изгодно да се пие сок от диня, отколкото вода. В „Надлезът го няма”, главната героиня си поръчва вода в едно кафене, но сервитьорката и казва, че е свършила. Водата при Цай разкрива на героите тяхната истинска същност. В „Реката”, кръщенето в мръсния канал, отприщва физическите болки във врата на Кан-Шенг, които пък са отражение на неговата душевна рана. Отново там, бащата се опита да спре течът в апартамента и да надхитри водата, но на края, всичко завършва с катастрофа. Теч в апартаментите на двама съседи в „Дупката” събира техните два свята. На края на филма, чаша с вода ще доведе до развръзката на лентата. Отделните филми на Цай са привидно безсюжетни. Самият тайванец е споделял, че е бил силно повлиян от нямото кино на Марнау, от въздействието на филмите без помощта на думи. Трябва да се отчете, че Цай определено е овладял до съвършенство този тип снимане. Също така, ако отделните ленти нямат строго дефиниран сюжет, който да ги движи към логичен завършек, то в един макро-план, всичко е свързано в една много сложна и логична система от герои, които търпят развитие, които стареят на екрана. Кино-семейството на Цай е представено от Лий Кан- Шенг – синът ; Миао Тиен – бащата и Лу Хсиао Линг – майката. В първият филм на тайванеца – „Бунтовниците на неоновия бог” с оригинално заглавие “Teenage Nezha", където Nezha е божество, родило се в човешко семейство, което се опитало да убие баща си. Трюфо е най-любимият режисьор за тайванеца. Затова този филм са неговите лични 400 удара. Младите герои са заключени в един и същ ритъм, без да достигнат до причината за своите страдания. А дъждът над Тайпей ръми, ръми, ръми. Вместо бягащ към морето Лео, филмът завършва с върховна мизантропия, включваща фирма за слепи срещи, безплатен коктейл и звънящ телефон. ната лента. Кан-Шенг вече е пораснал, издържа се като продава урни и е издълбал още по-дълбока душевна дупка. Другият герой пък работи като амбулантен търговец и почасов дон жуан. По случайност, героят на Кан-Шенг успява да открадне ключ от празен апартамент и вечерта отива в него с намерението да се самоубие. Опитът му е прекъснат от Чен, който е доведен в апартамента от брокерката Мей Лин (Куей-Мей Ян) за набързо. В следващите няколко дни героите ще обитават напълно анонимно един от друг жилището, а като се съберат, тишината ще е още по-тягостна. Мей Лин е една от най-силните героини във филмите на Цай и в нея режисьорът е вложил най-много любов и състрадание. Работеща сама жена, прехвърлила трийсетте, тя е с добър външен вид, за който се грижи, но все пак разговаря с мъжете само ако са клиенти и трябва да им продаде жилище. Въпреки това, тя иска нещо повече. За това подсказва прегрешението ú, превърнало се в ритуал, всяка сутрин да пресича платното за движение, въпреки надписа „Забранено” и предупреждението за глоба. Същият мотив ще бъде използван по-късно в „Надлезът го няма”, но за това по-нататък. След поредната вечер на безмълвен секс, Мей Лин отива да се разходи в парка, докато обектът на нейното влечение Чен продължава да спи в апартамента. Това обаче е по-скоро подобие на парк, защото няма дървета, а всичко наоколо е разорано. Пейзажът е почти апокалиптичен. Мей Лин сяда на една скамейка и започва безутешно да плаче. Този изблик на емоции е толкова неочакван, че зрителят в първия момент се сепва. Тя плаче ли, плаче, спира, пали цигара, пак започва да плаче и накрая Цай се смилява над нас и завършва филма. В едно интервю режисьорът твърди, че е имал намерение да заснеме оптимистичен финал, в който Мей Лин се връща в апартамента и гледа спящия любовник. После обаче отишъл да се разходи в горепосочения парк и му станало толкова гадно, че веднага променил сценария, за да ни стане гадно и на нас. „Семейството” се завръща в „Реката” – възможно най-мрачният и депресиращ филм на Цай. В началото, героят на Кан-Шенг е поканен от снимачен екип да се потопи в мръсен канал и да "изиграе" ролята на мъртвец, защото предвиденият за това манекен не излиза достатъчно "истински". След тази почти пародийна случка, Кан-Шенг получава болки във врата, които се задълбочават и стават нетърпими с развитието на лентата. Баща му и майка му се опитват да му помогнат, но тази помощ не е продиктувана от родителска обич, а по-скоро от чувство за обществен дълг, който се превръща във фикс-идея. Самият факт, че тези хора са му родители, зрителят научава едва ли не случайно, а най-бащинският акт, на който е способен Миао Тиен е да държи главата на сина си, за да може той да управлява мотоциклет. Върховно скандален за псевдопуританите е моментът на анонимен инцест между баща и син, които не могат да се разпознаят в обществената гей-сауна, въпреки че спят в едно легло вечер в хотелската стая. По принцип сексът във филма и в цялото творчество на Цай копира празния физически контакт и по-скоро е нещо мъчително, отколкото отдушник на болката. Може би заради критиката от твърде мрачния финал на „Реката”, Цай завършва следващият си филм „Дупката” с мело-оптимистичен завършек, който е тотална пародия и е в пълен контраст с останалия филм. В края на второто хилядолетие, жителите на Тайпей за заразяват от епидемия, която ги кара да се мислят за хлебарки и да се крият в мрачни дупки. Музата на Цай – Кан-Шенг обитава един от двата апартамента в голяма и празна жилищна сграда. В другия се помещава млада жена. Двамата не се познават и нямат желание да се запознаят, макар че това изглежда логично. Теч в апартамента на единия довежда до пробиване на дупка между двете жилища. Въпреки топлата връзка между световете им, двамата герои продължават да живеят всеки за себе си и се опитват, по всевъзможен начин, да запушат дупката и да останат сами. Това е първият филм на Цай, който ще въведе музикалната пауза – нещо, което ще стане запазена марка на режисьора. Това са музикални изпълнения с участие на героите, които са в контрапункт с баналната реалност. Те са проекция на техните копнежите, които биват разбити от реалността. В „Колко е часът там?”, главната героиня бяга от Тайпей в Париж, с надеждата, че градът е виновен за състоянието на нещата. Мисъл, която може да се извлече от предишните филми на Цай и с която навярно той се подиграва. На тръгване си купува часовник от Кан-Шенг, който се влюбва от пръв поглед в нея. Тъй като тя заминава, а той така или иначе не прави опит да я спре, Кан-Шенг започва да синхронизира стрелките на всички часовници по парижко време, опитвайки се да се приближи до момичето. Другият ритуал, който извършва е да гледа постоянно „400-те удара”. Съвсем в началото на филма пък умира кино-бащата Миао Тиен . Умира, докато чака сина в кухнята и пуши цигара. Самата смърт не е показана. В следващият кадър, закъснелият син връща жеста на обич към баща си от „Реката” и говори на урната с праха му, предупреждавайки го, че навлизат в тунел и той трябва да ги настигне в другия край и да не се загуби. За три филма, това са първите реплики на Син към Отец, а иронията е очевидна. Лу Хсиао Линг – майката - също изведнъж осъзнава липсата на мъжа си, когото не е забелязвала приживе. Тя започва да се грижи за комфорта на неговия дух, който счита, че я посещава вечер. Избягалата в Париж Чен Шианг-чиу също не намира нищо ново, освен Жан-Пиер Лео – героят на „400 удара” на пейка в гробищата. Иронията е и тук– в градът на любовта, тя не успява да намери любов. Няма вода и значение колко е часът там. Затова на финала героите – синът, майката и изгнаницата – отново ще потърсят спасение в секса, за да се събудят излъгани и засрамени. Последната сцена реабилитира и за пръв път в творчеството на тайванеца поражда чувство на топлота и надежда… с известна уловка, разбира се. „Надлезът го няма” е късометражен филм, мост между „Колко е часът там?” и „Капризното облаче”. Филмът открива с главната героиня, която стои на улицата и хипнотизирано наблюдава рекламите, излъчвани на огромен уличен екран. Във времена, когато една от основните цели на комерсиалното кино е да рекламира държави, градове и отделни марки, Цай най-демонстративно върви в обратна посока. Ако гледа филмите му, зрителят остава с впечатление, че Тайпей е най-самотното място на земята и единствената причина, заради която би отишъл там е, за да се увери в това с очите си. След като се освобождава от хипнозата, Чен Шианг-чиу тръгва да пресича платното за движение, подобно на Мей Лин в „Да живее любовта”. Тя бива спряна и санкционирана от полицай. Във вселената на Цай, движението е зададено от навика, машините или законите. Ескалаторът, асансьорът, виенското колело, общественият транспорт - това са изкуствени тела, които оказват движение, на които човек се качва, за да се остави да бъде воден. Свободното предвижване не се разрешава. То трябва да бъде ограничено или включено в поток с останалите хора. Малките прегрешения на Мей Лин в „Да живее любовта” имаха за цел, да я обозначат като човек и финалът представи безспорното доказателство за това. Тук Чен пресича неправилно, за което бива глобена, а впоследствие губи и личността си чрез загубата на личната карта. Другият герой на „Надлеза” е Кан-Шенг (изненада), който се снима в порнофилм. Това е неговото амплоа и за следващия пълнометражен филм на Цай – „Капризното облаче” – възможно най-неблагоприличната творба на тайванеца. Филм за дините, чиято цена е паднала до толкова, че излиза по-евтино да се пие сок от диня, отколкото вода. Лепкавият сок на динята винаги е бил опозиция на водата. Кан-Шенг целува диня в „Да живее любовта”, докато крее в празния апартамент. Баща и син ядат диня в „Реката” като предвестие на това, което ще се случи между двамата. В „Капризното облаче”, приятелката на Кан-Шенг не престава да му предлага диня, докато той търси от нея вода. Тя не подозира за неговата професия. В една от музикалните паузи, техните роли са разменени и Кан-Шенг е жената, която бива преследвана от мъжа. Друга космическа ирония е, че една от екранните партньорки на Кан-Шенг в порнофилмите е Лу Хсиао Линг, актрисата, която в останалите филми играе негова майка, а Куей-Мей Ян (Мей Лин от „Да живее любовта”) е момичето, което снимачният екип намира припаднало (или мъртво – така и не става ясно), но все пак решава, че трябва да заснеме предвидената порно-сцена. Докато Кан-Шенг клати безжизненото тяло, придържано от режисьора, а операторът снима близки кадри, Чен Шианг-чиу влиза в стаята и първо е стъписана от гледката, но въпреки това не излиза, а продължава да наблюдава. В сюблимния момент, Кан-Шенг се засилва към Чен Шианг-чиу и буквално го напъхва до топките. Цай сменя кадъра от потните задни части на Кан-Шенг на лицето на героинята, обляно от сълзи - от радост или от агония... не става ясно – важното е, че жадната за диня публика си го получава. „Буги нощи” на десета или на петнайсета степен. След което започва песничката за „Капризното облаче”. По незнайни причини, Лувърът наема Цай, давайки му бюджет и творческа свобода, за да заснеме филм, който по някакъв начин да засяга музея. Така се появява „Лице”, в който подпомогнат от реномето на Лувърa, Цай успява да включи в актьорския състав Летисия Каста, Фани Ардан и Жан-Пиер Лео, които обаче все пак остават второстепенни актьори, подпомагащи Кан-Шенг и Лу Хсиао Линг. Резултатът – актьорите и лицата им са превърнати в шедьоври, а на истинските шедьоври е отделен мимолетен поглед. Вместо лъскави зали и образци на изкуството са представени задните стаички и сервизни помещения на музея. И това след три години подробно изучаване на картините, от страна на Цай. Кан-Шенг е тайвански режисьор, на който е даден бюджет, за да заснеме „Саломе” с участието на Звездата (в ролята Летисия Каста). Лео е Ирод, а Ардан – Иродиада. Но всичко е толкова комплексно, че е невъзможно да бъде назовано и опростено. За Цай е най-важно да отдаде почит на учителя си Трюфо като заснеме, вместо него, лицето на остарелия Жан-Пиер Лео, така както един ден ще заснеме остарялото или дори мъртво лице на Кан-Шенг. С което ще завърши своята мисия на земята и ще може да се върне към оригиналното си състояние на воден дух.
  5. Абе защо толкова малко теми за Апичатпонг Вирасетакул. Та това е един от най-добрите съвременни режисьори. А това тук е един от най-"комерсиалните" му филми. Филм, който може да те сложи под анастеза и после да ти направи операция на съзнанието. Вирасетакул за пореден път черпи вдъхновение от митовете и легендите на родината си Тайланд - връща се смело в миналото и отива в бъдещото (а ла Крис Маркър), комбинира фантастика и мистика с простоват реализъм и разбира се - любимите тайландски поп-парчета. Любимият ми филм на режисьора е Tropical malady ; за феновете на квази-документалистиката - Strange object at noon e задължителен, а ако искате да видите филма, който би накарал Дейвид Линч да се засрами - гледайте Syndromes and a century. Последният беше обявен за най-добър филм на десетилетието ама вече не помня в коя класация. Така или иначе е доста титулован и има защо. Във всичките си филми Апичатпонг успява да разшири киноландшафтът, да намери нови начини да поднесе филма си. Революцията е тиха, някои може би дори няма да я усетят, но филмите му са наистина разкошни. Единственият друг режисьор способен на такова нещо в Азия е Цай Минг Лян.
  6. inhmn

    I Saw the Devil (2010)

    Първата част на това мнение. И това, че корейците имат нездрав интерес към отмъщението. Бьонг Хон си игра на котка и мишка с дявола и в крайна сметка загуби играта. На края плачеше не от облекчение, а защото нищо не постигна. The Quiet Family за мен си остава най-добрият филм на режисьора. Въпреки че ремейкът не Такаши Мике ми е по-любим.
  7. inhmn

    Veteran (2015)

    Хуанг Чонг Мин е като Том Круз, който може в действителност да играе. Иначе филмът беше забавен. Предвид форумът едва ли ще кажа голяма дума ако споделя, че предпочитам подобни филми по кината вместо американските плиткоумища. Корейците определено откриха златното сечение в комерсиалното кино. Продават, но не се продават с евтини сцени и диалози. Ако нещо трябва да стане - да се убие куче с голф стик например - то ще стане.
  8. inhmn

    The Wailing (2016)

    Едно от най-ценните неща на корейското кино е именно, че създателите му винаги блендват няколко жанра, няколко истории, няколко гледни точки. Почти никога не се движат по равен път, а винаги има изкачвания и падения. Така беше и тук. Това, което започна като полицейска комедия, премина в зомби-хорър, за да се откъсне от всякакъв жанр и да заживее собствен живот. Доброто срещу злото и хората по средата оставени на слепия шанс. Краят с японеца-посетител наистина може да бъде поставен много високо в класацията на най-култово моменти във филм на ужасите. И все пак филмът беше по-скоро тъжен, отколкото страшен. Шаманът беше като рок звезда. Разбирам, че ще го ремейкват в Холивуд - просто си представям колко мъка ни чака.
  9. inhmn

    Memories of Murder (2003)

    Дойдох да тегля субтитри ама викам да видя влакът с критиката за тоя филм как е, че ми е нещо като любим. Mike, да кажем само, че филмът е правен основно за публиката от Южна Корея, където историята им е била до болка позната и никой е нямал нужда от обяснителни бележки. За мен филмът по-скоро страда от твърде много кинаджийство - някои сцени наистина бяха много учебникарски. Но от друга страна актьорите наистина ме накараха да забравя, че гледам филм, а Kang-ho Song направи роля, която за мен лично е абсолютен връх в актьорското майсторство. Пътят, който героят му извървя от селски полицай до екзистенциален хуманист беше епичен.
×