Jump to content

irritee

Потребители
  • Мнения

    4
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Всичко публикувано от irritee

  1. irritee

    i.

    Винаги те е бивало в поезията. Сега остава и да ни зарадваш с нещо ново от прозата.
  2. Радвам се, че си забелязала тези неща. Алексей е точно такъв, какъвто го описа, той е изключително негативен персонаж. Но най-много се радвам, че си забелязала метаморфозата, през която преминава Лукреция, или както ти го нарече - нейното полудяване, което е може би дори по-подходящо като израз, защото първоначално тя е като объркано, изгубено дете, което търси своята комфортна зона, което търси някой да го приюти. Тя е като хванато в клетка животинче, което е толкова наивно, че дори не осъзнава решетките около себе си. Само когато е притисната в ъгъла, само тогава тя успява да докосне звяра в себе си и да се бори - веднъж в началото, когато се изправя срещу него, и втори път накрая, когато бива отхвърлена, което за личност като нея, която мечтае да бъде приета под нечие крило, която мечтае да се чувства част от нещо; да принадлежи някому, е голям удар. Не случайно още във втората част самият Алексей казва: А след това, по-късно в третата част правя препратка именно към тези негови думи. Затова - да, наистина може да се каже, че тя полудява, и едва в своята лудост тя намира свободата, за която дори не е мечтаела, дори не е предполагала, защото тя не е физическа, а душевна, и е свързана с това да се научи да си бъде самодостатъчна, да не се осланя на сляпа вяра, на фалшива вярност, на измислени богове, на измислена любов. Но ще спра до тук с "издаването" на идеите, които съм се опитала да вмъкна, защото няма никакво удоволствие в това да ги отгатвам аз, а не самите читатели.
  3. all people are driven to the point of eating their gods. - margaret atwood i. Когато се изправя срещу него за втори път след толкова много години, тя носи черна рокля, тъмна качулка скрива косите й и част от лицето й, но той може да забележи следите от засъхнали сълзи по скулите й — устните му се извиват в израз на погнуса. В този момент тя наподобява бледното същество, което беше в деня, в който той я дари с вечен живот. Тя изглежда слаба и крехка; счупена кукла. Но лицето й огрява с надежда и желание, когато най-накрая забелязва фигурата му в тъмната, есенна нощ. “Ти си тук!” Е първото нещо, което тя казва. “Надявах се, о, Алексей, как се надявах, че ще дойдеш.” Когато казва името му, гласът й е писклив и треперещ, изпълнен с благоговение. За момент той просто се взира в нея, безизразен и сякаш застинал във времето, досущ като гаргойл*. “Тук съм.” Проговаря най-накрая, когато забелязва тревогата върху лицето й, провокирана от мълчанието му, носеща му тъй голяма наслада в този момент. Беше забравил какво е да си нечий господар, какво е чувството да държиш нечий живот на върха на езика си. “Дадох ти живот, Лукреция, в момент на мимолетна прищявка. Твърде глупаво от твоя страна да търсиш компанията ми отново.” “В опасност съм, Алексей.” Прошепва, навела глава надолу, сякаш засрамена. “Доверих им се, а те се обърнаха срещу мен; бях разобличена и измамена, на крачка от това да изгубя живота си—” Той премигва лениво срещу нея и бавна усмивка се настанява върху устните му, докато се приближава. И колкото повече се приближава, колкото повече скъсява дистанцията между него и треперещата й фигура, толкова по-малка и нищожна му се струва тя, докато най-накрая не застава лице в лице с нея, зъбите му заплашително оголени и проблясващи на лунната светлина, главата й едва достигаща гърдите му. И той може да подуши натрапчивата миризма на сълзи, смърт и разбити сърца около нея. “Превърнала си някого, нали?” Гласът му, в гротески контраст с мрачното му изражение, е като лъч светлина, бодър и жизнен. Дълго време тя не смее да каже нищо, нервно дъвчеща долната си устна, докато той заплашително обикаля около нея в очакване, и тогава, най-неочаквано тя проговаря, едва доловимо— “Превърнах ги, защото ги обичах.” За момент той вижда червено; насилствени картини обземат съзнанието му. А в следващия—ръката му е вече здраво обвита около шията й, очите й силно стиснати в израз на агония. “Знаеш ли, че вониш на слабост?” Изсъсква точно срещу напуканите й устни. ”Избирам създанията си внимателно, Лукреция. Никога не се задоволявам с деградирала кръв, с човешка неустойчивост, с нищо по-малко от това, което съм аз. А ти, момиче, ти си слаба.” Тя забива ноктите и на двете си ръце в китката му, в отчаян опит да се освободи, но той е желязо, той е стомана, той е самата Земя. Давейки се, от устните й се изтръгва неразбираем, нечленоразделен звук, наполовина животински. Слаб. Ти си слабият тук. Той я пуска толкова светкавично, че тя пада на земята, бореща се за глътка въздух с трепереща ръка върху зачервената си шия, точно върху белега, оставен от дланта му. “Кажи го отново.” Подканва я със спокоен глас, докато я наблюдава как се свива на кълбо като малко дете. В този момент пръстите й се заравят в мръсната почва, и през хрипащи звуци тя прошепва “ти си слаб.” Той пристъпва към нея и обхваща косата й в болезнен юмрук, откривайки красивата извивка на дългата й шия, и изсъсква през зъби. “Още веднъж.” “Ти си слаб!” Този път тя крещи срещу него, гласът й груб и гърлен. “Ти си – ти си слаба. Цял живот слушам едно и също - горката, малка Лукреция, няма да доживее до осемнадесет.” Той поглежда надолу към нея, неподвижен. “Не съм.” Взира с в него, очи ярки, пламнали от гняв. “Превърнах ги от любов; бях влюбена—но предполагам ти никога не си притежавал това чувство, предполагам никога не си притежавал истински нищо, затова кой е слабият тук, Алексей, кой е по-слаб—“ От устните й се изтръгва маниакален смях. “Аз или ти? Не съм аз тази, която се е укрила в някаква си бърлога; не съм аз тази, която преследва глупави, селски момичета за вечеря; не съм аз тази, която превръща хора в чудовища за монета или две—“ Оголва зъби в обезумяла усмивка, вперила упорито очи в неговите. “Кой е слаб, Алексей, кажи? Кой е слабият тук?” В този момент той може да се закълна, че усеща секирата, с който бе печелил хиляди битки, в ръката си отново. В следващия се нахвърля върху нея и безпощадно разкъсва гърлото й. **** Наблюдава търпеливо, седнал на ръба на леглото й, очаквайки събуждането й. Гърлото й е възпалено и окървавено, следи от зъбите му върху шията й, раздиращи артерии и капиляри, които тепърва започват да се възстановяват. “Стой далеч от мен.” Прошепва безсилно, всяка дума пропита с отвращение. “Недей така, скъпа.” Усмихва се галантно насреща й. Той е посещавал кралския двор, и Хатшепсут, и Нефертити, и самата Теодора. Все още не бе забравил как да бъде очарователен. “Това държание не ти подхожда.” “Убий ме.” Тя проговаря с апатия в замяна. ”Убий ме вече. Нямам за какво да живея—а и не е ли това причината, поради която не ме довърши, за да можеш да го направиш по-късно? Хайде, няма ли да ме убиеш? Тя затваря очи. “Направи го.” Той усеща кълбо надигащо се раздразнение да се образува в гръдния му кош, но решава да го игнорира. Ти си слаб, гласът й прокънтява в съзнанието му, и той си припомня, че хванатото в капан животно, е именно онова, което се бори най-ожесточено, ако му се отдаде шанс. “Спести ми тези безсмислици.” Думите му са последвани от помахване с ръка, и иззад него от сенките излиза момиче. Камериерка, която няма да липсва никому. “Пий.” Заповедта е проста и кратка, и по нищо не може да бъде сбъркана с покана. “Не.” Той изскърцва със зъби. “По-рано ми каза, че не си слаба.” Накланя се едва забележимо към нея. “Каза ми, че искаш да живееш. Промени ли се това?” Тя потреперва, оставайки мълчалива. “Само слабите умират.” Сега той е дори още по-близо от преди. “Само слабите спират да вярват, да жадуват, да искат. А както вече сама каза, момиче, ти не си слаба. Не толерирам слабостта.” Тя поглежда към тавана и дълго се взира в него, преди отново да проговори. “А ако откажа?” Той дори не трепва. “Тогава ще те убия.” Отговорът се изплъзва лесно измежду устните му, като парче масло. “ Ще те измъчвам по начин, по който никой не заслужава да бъде измъчван. Ще те накарам да крещиш и плачеш, докато не започнеш да съжаляваш за решението си с всяка фибра на тялото си. А после ще положа обезобразения ти труп пред баща ти, пред прага на дома му, и ще му разкажа в какво си се превърнала, и какво е трябвало да сторя, за да отърва селото от този демон, и тогава той ще погледне към теб с погнуса; и тогава собственият ти баща ще плюе върху мъртвото ти тяло. А накрая ще убия и него." След минута прекарана в тишина, тя се изправя в седнало положение, очите й студени и бездушни, забивайки зъби в шията на момичето без капка колебание. “Довърши я.” Глухо го чува да я окуражава някъде в далечината, вече твърде опиянена от жаждата си за кръв. “Пресуши я.” И това е точно, което тя прави, оставяйки тялото й да падне шумно на земята, очите й налудничаво обръщащи се в екстаз. Той се изправя, лениво пляскайки, и застава срещу нея. “Точно така.” Казва й, и тя инстинктивно се напряга, когато го вижда да протяга ръка към нея. “Добро момиче.” Той плъзва палеца си по шията й, нагоре към челюстта й, и избърсва кръвта от брадичката й, от устните й. За една кратка секунда, той усеща горещата мекота на върха на езика й срещу палеца си. гаргойл* - (англ. "gargoyle", фр. "gargouille" от лат. "gula" - "гърло") в архитектурата са каменни скулптури с гротескни изображения на фантастични същества. ii. Той обхваща целия свят в дланта си и й го подарява. Отвежда я в паднали градове, в запостели гробници, на самотни пустинни пътища, разказва й истории; за армии, за секири, за пророци, които постят в продължение на четиридесет дни, с пясък в очите си, с надеждата да достигнат до Бог. За Ур, за Вавилон, за Соломон Велики, за изкусителни и порочни жени в кули от слонова кост и цветни воали. “Ала нямат ли те имена?” Пита го една нощ. Те са сами, в руините на град погълнат от пясък и време. Над тях се разпростира небето – хиляди декари синьо кадифе, осеяно със звезди. “ Нямат ли порочните жени имена?” Въпросът й го разсмива. “Какви имена би им избрала ти, скъпа?” Тя свива рамене. “Йезавел, майка ми някога казваше, Йезавел, и Саломе, и Савската царица. Тя също така обичаше да казва, че всички те отишли в Ада.” Тя се обръща към него, търсеща някаква реакция в очите му. “Някога срещал ли си ги?” Устните му се разтягат, но не точно в усмивка. Истината е, че той не си спомня. Това е нещо физическо – да броди през десетилетията, вековете, хилядолетията, и твърде изтощително да си спомня всичко. Лицата се сливат, и телата се сливат, и кръвта се слива и изменя, от мед, към вино, до солена вода—той не може да си спомня всичко. “Може би,” Решава да й отговори просто, тя не би го разбрала. “А има ли значение?” Тя отново повдига рамене, и поглежда към небето. “Предполагам.” Отвръща му. “Бих искала някой ден да намеря книга с познато име в нея, и да си кажа “някога я познавах.” Той прокарва длан по извивката на шията й. Потръпването й е почти неуловимо, тя се е научила на контрол; научила се е да носи наивността си като броня. “Някога имаше дърво тук.” Неочаквано започва той. “Най-големият дъб на петдесет мили оттук. В центъра на един дворец, и какъв дворец беше само—златен и пищен, и инкрустиран с мрамор и скъпоценни камъни в стените. Гравюрите отнеха на хиляди занаятчии десетки години, за да бъдат изработени. Любимата наложница на краля някога посещаваше това дърво всеки ден, пееше на корените му, за да станат по-дълги, и на листата, за да ги запази зелени цяла година.” Тя е тиха, с очи вперени в него, изцяло погълната от разказа му. “Смятало се, че пеенето на наложницата запазвало дървото безсмъртно.” Поглежда към нея и искрена усмивка се настанява на лицето му за първи път от години. “Твърдяло се, че дървото не ще никога срещне своя край, дори и империята около него да се разпадне.” Той усуква кичур златна коса около пръста си и го наблюдава как се оформя в съвършена къдрица. “А царството в крайна сметка се разпаднало.” Гласът му е шепнещ и наподобява съскането на змия, карайки тялото й да настръхне от удоволствие и нетърпение да чуе още от историята му. “Портите бяха разбити, кралят—обезглавен, жените—изнасилени и убити, а двореца – разграбен. А аз убих наложницата точно пред дървото, на което тя обичаше да пее.” Палецът му докосва скулите й, проследявайки деликатните извивки на лицето й. “Източих всяка капка живот от тялото й, и я оставих да лежи там, върху мръсната почва, и погледни сега—“ Той замахва с ръката си към обширния, мрачен пейзаж; към пустинните хълмове, към оголените части на пометени от пясъка камъни, които стърчат от земята, наподобяващи стари, жълти зъби. “Сега дворецът го няма. Името на краля—забравено. Империята—заличена от лицето на света. Никой няма да си спомня името й, никой няма да си спомня местонахождението й. Дървото го няма. Но аз съм още тук.” Ръката му се увива болезнено около плътта й, докато бавно изрича думите срещу нея, досущ като мантра. “Това, което не трае вечно, не е завинаги. Запомни това, скъпа—стените му се разпаднаха, и всички земни зверове се нахраниха с останките от битката, пиеха от кръвта в пясъка. Всички тези епоси, цялата тази поезия, всички тези измислени суеверия и вярвания на хората, не успяха да спасят един град от падението му. В резултат от всичките си претенции към безсмъртието, напук смъртта дойде, и погълна всичко след себе си.” “Но не и аз.” Прошепва Лукреция. “Аз ще живея вечно. Аз ще се запазя. Аз никога няма да падна отново.” Moменти като този му припомнят причината, поради която не я уби по-рано. **** Следващата им дестинация е Венеция. Съгласява се да я придружава на бал в двореца на Дожите, след дълго умоляване от нейна страна, само за да може по-късно да си легне с нея в замяна, когато се върнат обратно в тяхното палацо*. Тя не издава нито звук докато той прниква в нея, крехкото й тялото опряно в стената, затискано от неговото, зъбите й впити в устните до кръв, ръцете й свити в юмруци около косите му. И тя знае, те представляват грозно изображение. Сексът между тях е брутален, граничещ с варварство – той не я гали като предишните й любовници, той не практикува нежност или учтивост, той не пита за позволение, не дава дори предупреждение преди да забие зъби във възвишението на гърдата й. Пръстите му си играят с плътта й достатъчно грубо, за да я предизвикат да позволи силен вик да се откъсне от устните й по невнимание, оставайки тъмни отпечатъци по акрите от млечнобяла кожа. А в замяна тя забива ноктите си в гърба му, оставайки дълги, дълбоки червени ивици, и понякога, тя може да се закълне, понякога тя усеща костите на гръбнака му под върховете на пръстите си, и тази мисъл я дарява с някакво извратено, но повече от добре посрещнато удовлетворение. Звяр, чува понякога слугите да си шушукат, тя се съвкупява със самият дявол. А когато всичко свърши, те спят, по-често отколкото не, в едно и също легло. Върху най-добрите копринени чаршафи, бродирани с неговия сигил*; той винаги плаща за най-доброто. И понякога, под прикритието на нощта, тя обича да го наблюдава; единственият момент, в който той изглежда почти уязвим. Припомня си отново и отново първата им среща и думите, които й каза тогава, всеки път изпитвайки еднаква доза възхищение и ненавист към него. “Разкъсвах малки, бели гърла, когато твоите предшественици строяха Колизеума. Убивах с армията на Александър. Бих се в Троянската война. Аз съм стар, малко момиче. Нямаш си на идея колко съм стар. Нямам спомени за деня на моето раждане. Не си спомням нито ден, в който да не съм бил това, което съм. Аз съм липсващото звено на еволюцията. Историята е изписана върху костите ми. Аз не създавам история, аз съм история. Затова ти не си уплашено, малко момиче. Не, това, което усещаш е повече от страх. Това е повече от нужда за самосъхранение; това, което усещаш е първично, изначално, промяна в химическия състав на въздуха - нуждата да се подчиняваш. Някога чувала ли си за Титаните, момиче? Съществата, които бродеха по Земята, преди Олимпийските богове? Е, сега вече знаеш." А след това, само тогава, само понякога, тя си позволява да си задава въпросите, от които най-много се страхува. “Ако те убия, как ще остана будна? “ “Ако те убия, ще падна ли заедно с теб?” О, тя знае, той не би се поколебал на нейно място. Мъжете, за разлика от жените, могат да убият онова, което обичат, и пак да оцелеят. Тя се надвесва над него и едва доловимо полага хладните си устни върху неговите полуотворени, и тази целувка я кара да се чувства свята и обожествена. Тя никога не се е считала за вярваща, никога не е посвещавала и подчинявала ума си на който и да било бог, ала него го почита тъй сляпо понякога, тъй наивно, сякаш тялото му е църква, а устните му – Библията, и тя се храни ли храни от този древен език изписан върху тях, за дето и тя, също като него, скоро ще се превърне в антика. Той е нейният Бог, ала истинските богове изискват кръв и жертвени приношения, затова тя не се изненадва, когато той неочаквано отваря очи, ръката му се обвива около шията й, а зъбите му пробиват долната й устна, пиейки ли пиейки. Тя знае - това е неговият собствен начин на отдаване на почит и молитва. сигил* - (англ. "sigil" - знак, който се е предполагало, че има магическа сила.) палацо* - (итал. "palazzo" - дворцова сграда, най-вече в Италия.) iii. По улиците на следващият град, в който той решава да се установят, гладният плач на хората се превръща в писъци; недоволството - в гняв, а молитвите за хляб, хляб, преминават в кръв, кръв, искаме кръв. Той винаги се е наслаждавал на падението на една империя; на края на една ера. Благородниците са горди и суетни – той обича и това – но благородниците са безсъдържателни, всички те станали уязвими от твърде много години на лесен живот, на липса на кръв. Ставаш слаб, той знае това, ставаш мекушав и безполезен когато има твърде дълго отсъствие на хрущяли, на кости, на война. Той завежда малкия си домашен любимец там, за да сподели любовта си към разрухата с нея, към края на пролетта, в началото на едно мъчително горещо лято, през 1788г. Облича я в пастелни цветове и дантела, и скришом се наслаждава на творението си, на меката й коса и розови устни. И оттогава всяка вечер той завързва червена панделка около врата й, точно на мястото, където шията й ще бъде разрязана по-късно за вечеря; и си представя как кръвта й ще избие, и как чашата му ще прелее, за да си припомни, че тя няма сантиментална стойност за него; че не е нищо повече от играчка за него, създадена да задоволява нуждите му. **** “Обичаш ли ме?” Веднъж се осмелява да го попита, сериозност четяща се по всяка една черта на лицето й. Той пали свещ, и в този момент ръката му замръзва. Той не се обръща, нито приближава към нея, но и така може да усети аромата й, парфюмът й; деликатният мирис на руж и пудра, ала под всичко това, под цялата тази красота – мириса на ръждясала кръв и гнила плът. “Зависи” Отговорът му е провлачен, той не бърза за никъде. “Не изпитвам желание да пиша сонети в твое име, ако това е, което имаш предвид, любов. Нито пък да губя разсъдъка си по теб и да проклинам всичко като глупак.” “Но обичаш ли ме?” Тя пита отново, гласът й строг и твърд, сякаш бе репетирала този момент безброй пъти. Устните му се извиват в усмивка. Тя изисква любов, по същия начин, по който кралица изисква сърцата на враговете й поднесени в краката й на златен поднос. Колко жалко за бившите й любовници. Нито един от тях не бе изтъкан от същия материал, от който тя бе; нито един от тях не бе създаден да бъде ловец. “Би ли дошъл за мен, когато имам нужда от теб? Би ли ме спасил? Би ли отмъстил за смъртта ми, ако умра? Би ли умрял за мен?” “Не бих умрял в името на нищо.” Отговорът му е прост. “Не бих умрял дори за себе си. Във вените ми не тече смърт, и планирам това да си остане така.” Тишината е разрязана помежду им като последното парче торта, което никой не иска да изяде, преди тя отново да проговори. “Предполагам това означава не.” Гласът й е тих, вече немощен. Той се напряга, очаква гневно избухване в отговор; очаква от нея да започне да плаче, да крещи като пренебрегнато, разглезено дете, както онзи път; но този път той се е постарал да не отгледа дете, а жена. Вместо това, тя се настанява по-удобно в стола си, за да продължи четивото си. А когато по-късно отмества поглед от книгата си и поглежда нагоре, за да провери дали той няма намерението най-накрая да я остави сама, насаме с разочарованито и мъката си, само секунда по-късно ръцете му са разположени от двете страни на облегалките на стола й, и лицата им са едно срещу друго. Тя затваря книгата и я отмества настрани, и се взира в очите му със същата студенина, с която и той в нея. “Ти си моя.” Почти изсъсква последната дума. “Аз те създадох, аз те убих, аз те върнах към този свят отново, за да продължиш да живееш. Това е истината, и нейният край. Не ми говори за любов, защото не сме деца.” Миналите ми любовници щяха да кажат, че ме обичат. Миналите ми любовници щяха да паднат на колене пред мен. Миналите ми любовници щяха да изрекат думите, които искам. Изведнъж в нея започва да се заражда несравнимо тегловно облекчение. Вратата на клетката се отворя, в очакване на чудовището да излезе на свобода. Тя сключва устните си с неговите, и не спира, дори когато усеща неговата липса на реакция с цялото си същество. Зъбите й се впиват в устната му, и тя облизва кръвта, по същия начин, по който котка ближе мляко. А той оставя малка въздишка на удоволствие да се изплъзне от устните му. Това я кара да се усмихне, и той усеща подмолната й усмивка срещу устата си – бе научила тази усмивка от него - и вкопчва ръката си в косата й, опъвайки безмилостно, за да я накаже за неподчинението и наглостта й. Тя се уверява, че запомня добре допирът му, вкусът му – дъхът му, езикът му, устата му. Притегля го по-близо до себе си, и поставя бледата си, фина ръка върху гърдите му. Точно тук, мисли си. Червен Х, точно тук, точно на това място, маркира целта си. Следващото нещо, което прави, е да се сдобие с остър кол, който крие в ръкава си, в търпеливо очакване на подходящия момент. И въпреки че променя решението си от време на време, когато той я поглежда с нещо по-различно от жестокост в очите си; когато я целува с нежност, която не бива съпътствана от болката от захапката на кучешките му зъби; когато пие от кръвта й, но след това ближе раните й; когато я докосва с нещо повече от чувство за притежание – но не след дълго, той винаги успява да промени решението й отново. **** Устните му потрепват, когато усеща върха на острия кол срещу гърдите си. “Каква игра само.” Тя не може да не се замисли. “Ние сме безсмъртни, играещи си на смърт.” Косата й, дълга и руса, достигайки почти до прасците й, пада като воал около лицето й, ароматна и мека. Когато целувката на колът се приближава, той забива зъби във вътрешната страна на бузата си, в опит да възпре смеха си. Той все още я мисли за слаба, все още я подценява, дори след всичките тези години. “Шшшт,” Тя му шепне, поставяйки малката си ръка около шията му, и той се бори с желанието си да се отдръпне назад, да отвори очи, и да се претърколи върху нея, и да сложи край на малката й игра. “Знаеш ли, че говориш на сън?” Гласът й е сладък, твърде сладък, и той застива. “Аз не създавам история, аз съм история.” Имитира тонът му с финес, а после следва гърлен смях, и той отваря очите си твърде късно, той се движи твърде бавно този път- Колът се прибира у дома. Устата му – зейнала отворена, половинчата въздишка заседнала в гърлото му, очите му - отворени в шок, тялото му - губещо жизнеността си, красотата си, но той не е мъртъв, не, не е, той е Мъжът без смърт във вените си, Мъжът без начало и край- “Точно така, ти си история.” Тя се смее ли смее и смее, до безкрай.
  4. ПРОЛОГ Дядо й – този куц и хилав фанатик, но тъй строг и жесток - винаги бе обичал да казва, че материалното и духовното наследство в семейството, се предава единствено и само от баща на първороден син. Всеки път, когато се завърнеше от поредното от многото си самотни и непонятни за никому пътешествия и дестинации, нуждата за които оправдаваше със своята саможива и авантюристична природа, която пък бил наследил от своя дядо, в чиито вени течала индианска кръв, той се прибираше с куп екзотични подаръци и истории за разказване. С големи, отмерени крачки, следван от ритмичното удряне на бастуна си, той достигаше до семейната библиотека с неочаквана за човек в неговото състояние бързина, настаняваше се на любимият си кафяв фотьойл, подпирайки бастуна си от едната му страна, след което внимателно изваждаше от джоба на сакото си кутия с пури, запалваше една и безцеремонно издишваше бели кълба дим, пренебрегвайки забраните на жена си – нейната баба - напомняйки й на стар и изнемощял дракон, който обаче не бе забравил как да бълва огън. Мисълта, че семейната библиотека бе и нейното любимо място, където да пилее времето си, дразнеше детската й, все още невинна по това време душа, която макар и неопитна, умееше да усеща злото – а дядо й не бе добър човек. Ала въпреки явната й за всички любов към книгите, те никога не присъстваха сред подаръците, които той носеше за нея, защото тя не бе първородният син на баща си, а първородната дъщеря на майка си, която бе имала нещастието да роди първо нея, и която по някаква трагична случайност, се бе оказала склонна към самоубийство, а дядо й мразеше самоубийците – за него те бяха грешници; налудничави и слабохарактерни хора, а тя неосъзнато, дълбоко в себе си подкрепяше твърдението му, но лоялността и любовта, които едно дете изпитваше към майка си, бяха далеч по-силни. И докато книгите и редките, антични предмети и сувенири бяха предназначени за ръцете на брат й, тя получаваше бижута, парфюми и огледала в красиви рамки, които в тази крехка възраст не й разказваха за ничия невероятна, щастлива или тъжна история; които не й служеха за нищо, освен за бездушни украшения, които да нареди по стените и мебелировката на стаята си. И колкото и да й беше неприятно присъствието му, тя трябваше да се примири с него, не само от добро възпитание, но и защото колкото и да го ненавиждаше, изпитваше неприкрито любопитство към онова, което имаше да каже. Тя се задоволяваше само с другата половина от подаръците му, а именно чудатите му истории за други култури и светове, които излизаха директно изпод побелелите му, рошави мустаци, напоени с дим и уиски. А понякога, когато бе поел достатъчно от отровната, жълтеникава течност, той дори бе склонен да разказва за участието си във войната с най-големи подробности, жестикулирайки френетично и възторжено, сякаш все още бе насред бойното поле. Той започваше с описания за работата и задачите, за които е държал отговорност първите няколко седмици, и обичаше да завършва с имената на хората, приятели и неприятелите, които бе срещнал, а много от тях по-късно и гледал как умират, като умишлено или не, описваше начините, по които са загинали твърде красноречиво. И въпреки че я проклинаше повече, отколкото я възхваляваше, тя знаеше, че дядо й, като всички мъже, обичаше войната, включително и най-кървавите и гротески страни от нея; защо иначе би говорил толкова често за нея? Бог, Дявола, Хитлер и Наполеон. Всички войни са започнати от мъже, скъпа, добри или лоши, запомни това, и никога не вярвай на мъж, който твърди, че предпочита мир и спокойствие, обичаше да казва баба й. Ала обикновено клетият й дядо не успяваше да стигне до тази последна част, пълна с насилие и кръв, тъй като баща й твърде често успяваше да се присъедини навреме, смъмряйки го тихомълком, а нея и брат й изпращаше обратно по стаите им. След това сядаше срещу него и двамата прекарваха остатъка от нощта в разговори, които по-скоро приличаха на призрачни шепоти. И всеки път те се развиваха по един и същ начин. Баща й безуспешно се опитваше да убеди своя старец, че е крайно време да спре с всички тези разкази и анекдоти за войната, живота и смъртта, които не бяха подходящи за деца. Ала дядо й бе жив дявол и знаеше как да предразполага хората – възползваше се от преумората му, породена от нестихващата работа, предлагаше му една от своите скъпи пури, наливаше му чаша уиски, въпреки че знаеше, че синът му имаше проблеми с алкохола и се опитваше да го откаже, а след това му задаваше решаващият въпрос, намекващ дали най-накрая бе превъзмогнал смъртта на недостойната й майка. А баща й, носещ вината за смъртта на бившата си жена, която бе решил да изостави и замени с друга едва две години след раждането на първото им дете, рядко се колебаеше и имаше волята да откаже на това, което му се предлагаше, а именно – отдушник за вината му в лицето както на кристалната чаша пълна с кехлибарена течност, така й в лицето на своя старец, от чието мнение и одобрение неосъзнато и сляпо се интересуваше. Тя знаеше за всичко това, защото никога действително не се връщаше обратно в стаята си. Бе превърнала подслушването в свое второ хоби. Първоначално мислейки си, че така ще може да чуе повече за гротеските разкази свързани с войната, към които не осъзнаваше защо изпитва талкова голямо привличане – тя мразеше насилието – ала когато в онзи ден тя неволно научи неща, за които не биваше да знае и за които не подозираше, едно сред които и тайната омраза, която дядо й таеше към майка й, която пък провокира нейната към него, тя започна съвсем целенасочено да се промъква иззад ъглите и стените, в опит да научи поредната тайна, която вместо да я шокира и накърни, й даваше чувство на сигурност и сила, сякаш държеше скрита карта под ръкава си, за която никой не подозираше. Докато един ден баба й – нейният пример за подражание и майката, която никога не бе имала – не я хвана. Този момент даде изява на първата й истинска лъжа - нищо общо с онези малките, невинни, благородни лъжи, за които не се притесняваше, дори и да бъдат разкрити – която пък даде началото на безкрайният кръговрат от други, по-умели такива, с които щеше да си служи за в бъдеще. - Какво правиш тук, скъпа? Защо не спиш? – Изричайки тези думи, без да губи време в очакване на отговор, тя улови малката й ръка в своята, чиято мекота и до днес помнеше, а тогава винаги я изненадваше, защото никога не й убягваше, че баба й работеше и се грижеше за цялата къща едновременно, и въпреки това магически успяваше да запази своята женственост. - Надявах се, че ще мога да чуя повече от историите на дядо. Те са толкова по-интересни от всички тези огледала и от цялата тази козметика, които ми подарява. - Сега може и да не виждаш смисъл и приложение в тях, скъпа моя, но когато пораснеш те ще бъдат единственото ти и най-важно оръжие. - Оръжие срещу какво, бабо? Ала всичко, което получи в отговор, бе нежната усмивка и трапчинките, които украсиха лицето й, и за които винаги й бе завиждала. Тя не знаеше и не можеше да проумее как толкова феерично същество като нея, можеше да обича и съжителства с човек като дядо й. Ала баба й бе жена изпълнена с мистерии. Тя вероятно никога нямаше да си обясни това, така както никога нямаше да разбере защо изпитваше нуждата винаги да държи близо до себе си тамян. Същият този натрапчив мирис, който сега, две години по-късно, я обгръщаше от всички страни, докато слушаше заучените, неразбираеми за нея думи на свещеника. Тя бе забила очи в земята, не смееща да погледне нито към ковчега, в който се намираше вече мъртвият й дядо, чиято смърт бе провокирана от рак - предизвикан от същата тази любов, която той таеше към пурите и цигарите – нито към който и да било от роднините си, от страх, че някой от тях може да прозре нейното безразличие и липса на тъга в тях. Докато внезапно винаги нежният глас на баба й не я извади от мислите й, а хладната й, слаба ръка, не пое нейната, пускайки в дланта й нещо метално, гладко и студено. Тя погледна в очите й, в които не видя нито една сълза, нещо, което я озадачи, но тъй като всички останали винаги й даваха славата на най-силната, горда и смела жена, която някога са познавали, тя реши, че липсата, или по-скоро прикритието на явни следи за тъгата й, бе именно резултат от тези й качества. Затова тя бързо измести настрана тези размътващи за момент съзнанието й мисли, и върна поглед към сребърния медальона в ръката си, повдигайки въпросително вежда. - Поредната находка на дядо ти от последното му пътуване. Искаше да ти го подари, но така и не успя. - Тя не знаеше как да реагира в този момент, дали беше уместно да благодари или не. Затова просто замълча и посегна да отвори медальона. Дядо й можеше и да не бе добър човек, но тя не можеше да отрече, че той винаги успяваше в това да предизвика любопитството й, дори когато бе на път да бъде заровен на метри под земята. Може би това бе у него, което привличаше човек като баба й. Когато го отвори, със същото внимание, с което разгръщаше нова книга, с изненада установи, че това не бе нищо повече от поредното огледало, само по-миниатюрна версия. Тя сподави и преглътна напиращата в нея въздишка на разочарование. - За какво ми е? - За да се оглеждаш и търсиш, разбира се, глупачето ми. - Да се оглеждам за какво? - Тук има дяволи, дете мое. - Дяволи в църква? - Дяволи има навсякъде, ако знаеш как и къде да гледаш. Тя не каза нищо повече и прибра медальона в джоба на черното си палто, докато гледаше как изнасят ковчега. Думите на баба й я бяха объркали до толкова, че дори докато заравяха ковчега на дядо й, тя не спря да мисли и разсъждава върху тях дори за секунда, чудейки се дали зад тях наистина имаше някакъв смисъл, или бяха просто думите на една жена, загубила разума си от мъка по загубения близък човек. Тя никога не бе виждала баба си в такава светлина; за нея тя бе мило и деликатно същество, което пръскаше светлина където и да отидеше, контрастирайки напълно с циничната природа на съпруга си. Ала това, което й каза, не бе нищо, в сравнение с онова, което чу да се изплъзва измежду бледите й устни по-късно, когато церемонията свърши, и всички си взеха последно сбогом с остроумния, екстравагантен старец. - Скъпа, не намираш ли за странно, че навън пече слънце, ала припръсква дъжд? – Тя не знаеше защо, но при тези нейни думи в съзнанието й се появи историята за женитбата на баба й и дядо й, за която тя обичаше да слуша като малка. Бе й разказвана толкова често, че помнеше и най-малката подробност. Затова не й бе трудно инстинктивно да направи паралел с днешния ден и този по времето на сватбата им, когато времето навън е било същото като това днес - в пълно противоречие със себе си, разваляйки тържествената прическа на тогава младата й баба. - Какво имаш предвид? – Бе единственото, което посмя да каже, незнаеща какво точно цели тя с този внезапен въпрос, нито какво се очаква от нея за правилно да отговори. - Само това, че когато аз и дядо ти се оженихме, навън времето бе същото. – В този момент тя се наведе към нея, постави ръка около раменете й, и прошепна в ухото й думите, с които щеше да я запомни и свързва завинаги. – Това е така, защото церемонията за погребението на съпруга й, е истинската сватба на една булка. Тя остана вцепенена в продължение на една минута, вихрушка от нови, преплетени чувства обгръщаща сърцето й, неподозираща колко много тези думи щяха да променят светогледа й, нито колко права щеше да се окаже баба й един ден, чиято фигурата влезе в очакващата я кола с типичните за нея грациозност и спокойствие, сякаш се връщаше не от погребение, а от чаено парти.
×
×
  • Създай нов...