Deninda

Не, не си странен, всеки има право на собствено мнение и затова твоето не е единственото отрицателно в темата. Понякога хората се влюбват не в човека срещу тях, а в образа, в който се превръщат щом са с другия заедно. Не знам за теб, но лично аз съм се привързвала след няколко разменени реплики в нет-а, без да видя човека, така че май не е съвсем невъзможно. Иначе в случая с филма- според мен те развиха силна привързаност един към друг, защото всеки "стъпи" в тайния свят на другия чрез тези едносрични изречения. Светове, които те ревностно пазеха и не допускаха никой до себе си и толкова бяха потънали в самотата си, че дори и не мечтаеха да срещнат някой друг. Него не го моряха само дълговете Не е задължително буквално да следим сюжета, да може би след последната сцена ще се съберат, ще се разочароват един от друг, той ще стане пропаднал алкохолик, тя ще спи със съседа, защото няма да го понася- това го има всеки ден около нас, затова има изкуство, което да реже пъпната ни връв с баналностите, в които газим ежедневно. Това, че имаш мнение, различно от повечето за този филм не означава, че е погрешно, да не ме разбереш другояче. То в това му е красотата, всеки решава за себе си и никой няма право да посочи с пръст "О, как можеш..." На мен ми хареса не защото е азиатски, корейски и прочие, ами защото и аз съм глупачка (както ги оприличи) като главните герои и ми бе смешно-тъжно да видя някои свои черти отстрани. И аз съм с комплекси, и на мен ми е идвало да сложа край на живота си много пъти, но може би и в това бих се провалила, и аз имам дългове, и аз изпадам в див възторг като посадя нещо и то вземе, че върже плод, и аз се привързвам към счупени като мен хора... Та така, различни хора, различни идеали.

Ще поспамя малко, но нямам намерение да се хвърлям в спор. Гледала съм "Изкуплението на Шоушенк" няколко пъти и не изпаднах в транс. Виж "Зеленият път" по ми хареса... пак не изпаднах в транс. Но не виждам общото в сравнението между филми по Стивън Кинг и "Castaway on the moon". За мен акцентът не е в "корабокрушението", а в това, че невидима сила, както искаш я наречи, запраща главния герой на този остров и го изолира там, докато "си научи урока". Именно, че има много по-важни неща от битовизмите на ежедневието ни, от материалното. Героинята също като героят бе захласната по фалшивата страна на нашето съвремие, потънала в своите страхове и комплекси. Но и тя покрай него отвори душата и сърцето си за нещо повече и по-ценно. Двамата са еднакво крехки и раними, затова случайността или отново тази невидима сила ги среща, за да си помогнат един на друг, в един момент сякаш тя бяха единствени по рода си на тази земя, както се случва, когато човек срещне сродната си душа и всичко замръзва и света става за двама, както пее Орлин Горанов. Та, това видях през моите очи, наблегнах на предадената емоция, все пак това не е приключенски филм, както споменатите западни продукции от теб, тук посланието е друго. Хубава неделя от мен и дано корейските филми, които ти харесат са повече от тези, които те разочароват.

Много топъл филм. Единствено съжалявам, че няма да мога да го забравя напълно и да го гледам пак за първи път. По лично мнение- за да се случи любовта двамата трябва да са еднакво счупени. Ще направя и баналното сравнение с парченцата пъзел. Ако беше сериал, трябваше да си взимам болнични, защото нямаше да мръдна от вкъщи.

Свежо, леко, забавно филмче. Идеално за събота вечер.

Ukio, благодаря за препоръката- със сигурност ще ми хареса.

От вчера (след като изгледах "Air doll") ми върви да лея сълзи за японски хуманоиди. Сериалът е увлекателен и симпатичен. Има своята харизма, заради такива като него се запалих по азиатските поредици. Уж лековат и ненатоварващ, но ти бръква в душицата.

Не е за ревли като мен. Изтъркано е до безкрай, но факт е, че любовта е животворящата сила сред нас. Понякога се замислям колко много самотни хора има около нас, особено възрастни и как е доказано, че самотата убива. Мисля, ама не правя кой знае колко по въпроса. Човек не знае как с няколко семпли думички и усмивка може да промени целия ден на някого... А филмът свързва- сърцето на Нозоми и нашите сърца.

Седя във Фейсбук спокойно и изведнъж - въпрос: - КАКВО ПРАВИШ? Отговарям: - Няма да повярваш, но кося сено и го трупам пред монитора. - Колко тинейджъри са нужни, за да се смени една крушка? - 12бр. - един сменя крушката, другите 10 правят 200 снимки за Фейсбук, а последният гледа отстрани и вика: - "Копeле, ти си не човек!" Тъпите вегани са виновни за всичко! Ако навремето Ева беше изяла змията вместо ябълката, сега всички щяхме да сме в Рая. Не обичам да слагам етикети на хората, но работя в моргата и ми се налага. Човек трябва да има поне едно близко същество до себе си... Да разпознае трупа му при необходимост. Жестока е болката, когато те напусне някой, когото си обичал. Но още по-страшна е болката, когато си удариш кокалчето в крака на масата.

Хубав е, макар че не разбрах кое му е "хоръра" Много различен от всичко, което съм гледала по тематиката. Бих го предпочела пред "Здрач", но не бих го поставила преди "Истинска кръв", да речем. Хареса ми, че бягаха от баналния образ на вампирите, и че не ги бяха лишили от човещината им. Гледането на сериите бе добре прекарано време.

Сърдечно благодаря за милите думи и оценката. Радвам се, че ти е харесало. Този път текстът е взет директно от личния ми живот. Още не се знае дали ще има щастлив край.

Връзка от разстояние- начин на употреба Тръгваш по до болка познатия маршрут, сърцето ти препуска забързано пред теб. Всеки дочут разговор, забавна ситуация, нелепости и шум- нямаш търпение да споделиш с него. Усмихваш се- спомняш си моменти и фрази от последната ви среща. Топла, слънчева пелена покрива мислите ти. Наместваш тъмните очила, всичко те радва, ускореният ти пулс ти напомня, че го наближаваш. Вадиш огледалцето си, поправяш червилото, прибираш избягали кичури, мачкаш дръжките на чантата си. И така- ето го и него, по-хубав отколкото го помниш, чака теб. Търси усмивката ти сред излизащите лица. Следва припряна прегръдка, целувка със звън на камбани и бързи крачки напред. Всеки път е като ново начало. Рисувате с думи всичко, което другият е пропуснал, появяват се нежни тихи паузи. Изнизват се на пръсти минутите и отново се уверяваш с досада, че времето е разтегливо понятие. Алчно грабиш всеки миг, от вълнение вечер не можеш да спиш. Нищо, ще си отспиш, когато се върнеш в другата реалност, твоята. Не можеш да се наситиш, чувстваш се като обезумял колекционер- погледите му, допира, мислите, думите, всичко... Точно свикваш да сте двама и отново стъпваш на земята. Събираш себе си в една пътна чанта, бързаш, надяваш се да има билети, криеш сълзите си в нервна усмивка, в прегръдките му, в шеги и самоирония. Самозалъгваш се, че следващата ви среща ще е по-скоро. Прибираш се, водиш все същите кухи спорове с доброжелатели, убедени, че няма смисъл от чувства в километри. А мислите ти и сърцето останаха под чуждото небе и звезди. Живееш до следващия разговор, до идния чат, до бъдещата среща, до утре.. Представяш си среща между твоето минало и настояще "аз". Вчерашното ти те пита:" Има ли смисъл да обичам него от разстояние?". Любимата му усмивка грейва в теб и прошепва: "И още как..."

Един кавър (поздрав) и от мен:

Аз се чувствам най-комфортно на неговото рамо... докато му изтръпне ръката и го съжаля. В началото на връзката ни все му се извинявах по този повод, но той ме успокояваше, че мъжките рамена били издръжливи точно по тази причина. Вече съм нахална. След като заспим, всеки спи на ръба на леглото, защото получаваме един брой котарак или един брой куче между нас и биваме избутани. Мечтаем за спалня тип мега кинг сайз, та да има място за всички. Особено след като аз искам още котаци, а той иска още кучета.

http://vbox7.com/play:8a9c25bfd4