Jump to content

Cheryll

Потребители
  • Content Count

    198
  • Joined

  • Last visited

Everything posted by Cheryll

  1. Аз пък след всички изчетени коментари изведнъж осъзнах, че спамя в тема, която не е за това, за което се извинявам. Осъзнавам, че предвид цялата информация, онова, което аз знам изглежда няма да бъде прието така, като трябва да бъде, а вместо това ще продължава да ми се изтъкват неща, които на няколко пъти подчертах, че предвид жанра и насоката му са смешни. Нищо лично към останалите. Аз се нуждая от стимулация на друго ниво, което е на сто километра от клишетата, по които си мрат останалите. Живи и здрави и все така прави да сме, другото е майтап. Лека вечер ви желая!
  2. Окей, много се радвам, че съм възбудила интереса ви и се надявам да предам страстта си и на вас! До половин час ще си събера всички мисли и ще напиша повече по темата заедно с разяснения относно всичко.
  3. Анди, говориш за така наречения стокхолмски синдром - отвлечената жертва започва да изпитва любов към похитителя си. Залегнато е в много анимета, не само яои, а хентай, където там разновидностите направо могат да те хвърлят зад борда. Хентай има жанрове като инцест, рейп, тентакъл, футанари, които репликират на яои като степен на друг поглед на любовта. Аз с моя огромен стаж в анимето, мога с удоволствие да кажа, че японското виждане спрямо всички тези стряскащи жанрове са наслада на душата. Счупиш ли единия калъп, нататък чупенето става лесно. >< БЛ-драмите са олекотени варианти на един бара-доуджинши, където например ще се изкефя на макс да видя АоКага в действие от ''Kuroko No Basket'', но това е отделен въпрос. Ще говоря още стига да ми дадете възможност, разбира се!
  4. Твое мнение и както казваш, евала, че не го натрапваш! Моделът, който е описан в този уеб сериал е типичен фикшън, не фикция... Има разлика от едното до другото. Смятам, че за да оцениш точно такъв сериал, трябва да разрушиш доста калъпи, с които възприемаш света, поне що се отнася до хомосексуалната такава и смятам още, че предвид всички Ваши аргументи в предния коментар и в този, изразявате точно стереотипната любов с всички нейни клишета, които за мен лично са ми смешни и нелогични. Нищо лично. Достигнала съм етапа, в което тривиалните глупости и романтики не могат да ме стимулират емоционално или да задвижат мозъка ми. Извинявам се много, че навлизам в тема, в която всеки разсъждава субективно и спрямо средата, в която се е развил. С други думи хетеросексуалната любов пречупена през призмата на всички клишета ми е толкова безвкусна и еднообразна, че бих я описала като права линия без отклоняващи се въпроси колко постъпваш правилно и колко не. За мен любовта трябва да бъде точно таква, каквато я представих с първия си коментар в тази тема - фикшън-->яои-->аниме. Защо ли? Яои като жанр е не само и просто яои, то се разделя на разни свои пожанрове, като в последно време много се акцентира на шотакон, шонен-ай или бара. От там и моделът за БЛ-драмите не се различава жанрово, защото фуджоши-аудиторията диктува як фенсървиз, залегнат преди всичко именно на рейп, на пасивна страна(уке) или на активна страна(семе). С'я подозирам, че всичките ми думи са казани нахалос, защото само човек, който е навътре в тези неща ще разбере какво се опитвам да обясня. И макар никъде да няма правила за гледане на филми в БЛ драмите и яои-аниметата се постъпва по иначе. Преди десетина години и аз си бях невинна и девствена относно яои. Първият път, когато гледах нещо такова, опулих очи и се рекох: ''Баси и извратените хора има на този свят!'' Обаче после настана една, не е за описване. Тук в този форум дама бе споменала следното, че ако започнеш с БЛ (обикновено това е шонен ай, защото въпреки изрязаните сцени си наподобява точно шонен ай в манга стил), преминаваш през яои и смут-доуджиншите, където бара-та направо ще те накара да се червиш и накрая стигнеш до откровеното гей-порно. Дрога е. Опиташ ли веднъж, накрая завършваш на ''тежките наркотици'' и гей-порното, където няма никакви изрязани сцени. До тогава обаче на всички непросветени, препоръчвам да не гледат подобни формати. Наистина за тях няма да има смисъл. Надявам се, че не съм обидила някой. Просто изразявам гледна точка.
  5. Пхаххаха, отрицателното мнение така ме разсмя още вчера, че в момента съм с нелепа усмивка от ухо до ухо в стил Чеширски котак... О, съвсем не искам да оспорвам това мнение, защото то е на базата на лична гледна точка и следователно не налага модела си, при все че гореспоменатите факти от плота доказват пълно незнание относно точно яои и БЛ-драмите... С други думи дори изнесени така, хората, които знаят калъпа като мен, биха мигали на парцали и биха се смели истерично... Та за това и аз реагирам така... И тъй, не смятам да навлизам в подробности, но, мила Чингулинка, точно тези аспекти от плота, които си засегнала като нещо, което мислиш, че опонира всеобщата гледна точка, белязват един вид модела на всяка БЛ-драма. С други думи хард-уклона, единия герой е пасивен, другия - активен, рейпът, стокхолмски синдром на отвличането и размитото съдържание на мъжка сексуалност, са нещо, по което всеки филм от подобен род, се движи. Публиката не ги възприема от позицията на друга хетеросексуална точка. Това е проявление на любовта и то точно хомосексуалната тип ''фенфикшън +аниме+яои''. В този ред на мисли този сериал и всички филми и драми, означени с БЛ биха били разбрани от аудитория запозната с тази матрица и съответно за това и са пристрастени. Логично е. Моя съвет точно към двете дами, изразяващи негативизъм: сериалът не е за вас. Има толкова голям каталог, изберете си от него нещо друго, само избягвайте таг ''БЛ''. Няма да разберете нищо и се страхувам, че само ще Ви изпълни с лоши впечатления. Колкото до другите, за мен сериалът е върха! Жалко, че няма да има втори сезон... :/
  6. Рейзър, Базилиск е за нинджи, а не за самураи и там залагат повече на помпозни битки със свръх-сили. Нищо общо със самураите. Не че е лошо, но аниметата изобщо не си приличат...
  7. Много здраво се накефих на това аниме. Артът, сюжета, персонажите, развръзката, епизодите, започващи със сцена едно, две, три... и т.н. Всичко толкова много се докосваше до японския начин на живот, че бе като делириум за мен. Убедена съм, че много малко хора биха харесали подобна интерпретация за самураите в древна Япония, може би защото очакват повече да летят като нинджи, да идват от Коноха и да обладават свръх-сили, знам ли... Но за мен идеята му е пресъздадена по много успешен начин и задоволява душичката ми към кървави развръзки. Изключително аниме! Моите адмирации!
  8. Пълно разочарование си е т'ва аниме. :/ Толкова много се прецаках с него, че още ми е болно - пропилях цял един ден да го гледам. Подходих към него с надеждата главния, който маааалко ми наподобяваше Гинко-сан от Мушиши, да покаже повече... ''багаж'', ама не. Като се започне от това, та се стигне до идеята. Хубава е. Но не разработена според мен. Неизпипана детайлно. Как, за Бога, би съдил някого, щом не познаваш човешките емоции? В една или друга ситуация страхът може да надделее над любовта, омразата да се прероди в смирение, надеждата - в отчаяние... Главната /малката хубавица със сложната плитка/ искаше да направи революция в арбитража, но не й се получи и анимето отново заби в идеята, че субекти, непознаващи човешките емоции, ще съдят простосмъртните... Реално погледнато това си е теза в анимето, но за да те направи съпричастен, не му достигаше повече разработка и детайлно описване. Може и аз да греша. Вероятно има хора, които са го харесали. Благодарности за субовете. Трудът трябва да се признава все пак.
  9. Ех, Рейзър, знаеш с каква върла яои- фенка си имаш работа!!! Споко,в момента пиша последното, което пуснах тук и чака последната си глава... Не е яои.
  10. Вили, сърце мое, не че съм имала проблеми с хейта... :/ Може би самата аз подтиквам към хейт и понякога съжалявам, че съм толкова гадна. Не понасям и себе си и в повечето случаи, когато пиша, 'мразя' героите си. Преди време бях чела за Дж. Р. Р. Мартин, че 'убива' без жал всичките си персонажи и мога да подкрепя това. Наистина ги убива и сякаш няма един любимец, който той да 'обича', така че да го остави жив. Аз съм със същата нагласа - ако не ги 'убивам', ги карам да страдат... :/ Мислех дори да си поговоря с теб във фейса - ей-така, просто за да те питам дали изобщо да пускам тук. И само заради теб пускам първа глава! Относно сериала, който спомена, съм без коментар. Определено си ме знаеш каква съм. :* CHAPTER I. ‘’Злото не е зло, докато не го наречеш по име…’’ Вратата бе затворена. Шумът в коридора – множество тропане на крака, разговори, музика от телефони, смях, блъскане… тела на хора, миризми, скуката на еднообразния свят… и тази нелепа грозна целувка, която го караше да стиска зъби и да търпи. А най-много искаше да блъсне със сила гнусното копеле. Беше по-силен. Можеше да го хване за раменете и да го засили към дъската със силата, с която удряше топка в стена. Но за разлика от топката тялото на Ким Техюнг нямаше да рикошира. Джин знаеше, че бе способен да му счупи врата. Представата го накара да успокои гнева си. Техюнг усети това и се възползва докрай. Притисна тяло към него и обви ръце около врата му. Даде му възможност да се отърка в него и да усети издутината под колана на Джин. Докосването го накара да се дръпне на крачка, откопчвайки се от хватката. - Това е противно! – не се сдържа Джин и изтри устата си с опакото на ръката си. – И то в училище, за Бога! - Държиш се като благопристойна монахиня – ухили се Техюнг.- Това ли е благодарността ти, след като слушах всяка дума на презентацията ти. Джин поклати глава в недоверие. - Спеше през цялото време! – изсъска студено и понечи да мине покрай него, но Техюнг му препречи пътя. – Имаш отвратително държание, глупако! Ако бях на местото на учителя, щях да те изхвърля от стаята… - Шшшт! – Техюнг постави показалец на устните си и поклати предупредително глава. – Каква светотатствена мисъл, Джин! За разлика от твоето посредствено семейство от обикновени гимназиални учители моя брат е в училищното настоятелство на десетина училища като това. Ежегодно дарява крупна сума пари, за да могат такива като брат ти да преподават на малоумните келеши. - Гнус ме е от теб! Джин блъсна Техюнг на страни и посегна към вратата, обръщайки му гръб. Но преди да е отворил малкия гад подпря с цяла длан гладкото дърво, отпускайки се към гърба на Джин. - Хубава презентация, Джин. Такова човеколюбие лъхаше от думите ти, че чак ми се повръщаше. Мнението ти бе изкопирано в желание да се харесаш на тълпата от гниди,които ни заобикалят. Също толкова лицемерно, колкото и тях самите, нали? – Техюнг допря устни до кожата на врата му и Джин почувства тръпки. Упорито си втълпяваше, че са от отвращение. – Но ако само разберат какво грозно чудовище си? Дали ще те обичат толкова, колкото аз? Джин се извърна. Очите на Техюнг бяха светлокафяви, присвити и в момента го наблюдаваха с интерес. Имаше гладка бяла кожа, лъхаше на здраве, добро самочувствие и пари. Беше онзи, след когото малките пикли се обръщаха, а после обсъждаха в кенефите как са се подмокрили само от една негова усмивка. Беше чувал от същите курви от по-горните класове, че хубаво чукал, правел страшни шпакли - лижел от венерения хълм, та чак до ануса, и не изпитвал никакви задръжки. Какво ли щяха да кажат, ако разберяха, че същия духач с готовност би клекнал пред задръстения Джин и би излизал не само пениса му, но и ташаците в комплект? От няколко месеца разиграваха театър, но никога не бяха стигали по-далеч от целуване, така че и самата мисъл бе под въпрос, който Джин не искаше да разисква нито пред себе си, нито пред наглия кучи син. Мълчанието му се проточи повече и Техюнг продължи: - Кога ще го направим? - Когато аз реша. – опонира го рязко Джин. – Препираш, бързаш, не обмисляш нищо… - Дадох ти записките на хьонг – Техюнг сбърчи нос. – Обмислил е всичко. Точка по точка. Да не повярваш, че се е отказал, но все тая. Ако той е бил пъзльо, аз не съм… - Батко ти го е съставил преди десетина години. Сега технологиите са се променили. Полицията разполага с обучени професионалисти – патоанатоми, криминалисти, балистици, психолози… Да извършиш перфектно убийство е почти невъзможно. Не искам да говорим тук! - Тогава да се видим тази вечер. Ще го обсъдим, ще набележим жертва, ще… - Имам да уча по история. Би ли се дръпнал? Закъснявам за час. - Да върви по дяволите тъпата история! – изръмжа Техюнг и отвори вратата. – Отказвам се от всичко, малък задръстеняко! Коридорът бе празен. Училищният звънец би, известявайки новия час. И Джин го хвана за ръката. В много редки случаи изпитваше възбуда, но в този момент той почувства такъв прилив на адреналин, че ушите му писнаха и той реагира първосигнално. Прокара пръст по устните на Техюнг и кимна. - Не бързай! – помоли той и кимна. – Тази вечер ще се видим и ще определим жертва, ще обсъдим подробностите. Трябват ни пари за… - Имам платинена карта. Това не е проблем. - Знам, но не трябва да бързаме. Схващаш ли? Техюнг се усмихна колебливо и не реагира на докосването му. Отдръпна се и тръгна напред, следван на няколко метра от Джин. - Перфектно убийство не съществува, а? – додаде той към Джин и му смигна зад рамото си. – Знаеш ли какво ще ти кажа, зубър? От цялата ти пледоария за свободата лъхаше такъв анархизъм, че само извратеняк като мен го е усетил. - Не съм анархист. - Само онзи, който защитава върло доброто у човека е способен на най-голямото зло. - Мразя философии, изрод такъв! - И аз – призна през смях Техюнг. – Но странното e че в твое присъствие винаги ме избиват философии. Снощи прочетох останалото от дневника на хьонг. Искаш ли да ти кажа нещо, което ми се е забило в главата? - Слабо ме интересува. - Неговият най-добър приятел му е казал следното: че злото не е зло, ако не го наречеш по име – Техюнг се усмихна на себе си. – Има доза истина в това. Ако не знаеш, че блудството с деца е педофилия, няма да знаеш, че е зло, нали? Ако не знаеш, че отнемането на живот е убийство, няма да знаеш, че не бива да го правиш… Хората не се страхуват от убийството. Страхуват се от последствията. Страх ли те е от последствията, копеле малко? - Начукай го на майка си! - С готовност, друже! Каква ли е думата, която описва желанието да наебеш майка си? Няма значение. – Техюнг махна с ръка и свърна по коридора, оставяйки Джин сам. – Не знам името на това действие. Значи това не е лошо, нали? Значи това не е зло… Джин остана загледан до тогава, докато Техюнг се скри зад ъгъла. Мразеше историята и вероятно отиваше да изпие кафе с шайката богаташчета, с които се мъкнеше. Обикновено онова, което изричаше Техюнг не бе толкова впечатляващо, но през останалите часове, Джин прекара в опит да си спомни думата, която описваше сексуалното желание на сина към майка му. Сети се едва тогава, когато се прибра и видя брат си, целуващ приятелката си във всекидневната им. Едипов комплекс. __________ Злото не е зло докато не го наречеш по име. Беше го казал на Джи Йонг много отдавна. Когато те самите бяха деца и откриваха света. Когато злото се състоеше в думи и забрани. Не лъжи! Не кради! Не прелюбодействай! Не убивай! Простички думи, глупави забрани. Откриваха злото всеки ден и Джи Йонг неимоверно много се забавляваше. В началото нещо дребно – да избягат от час, да излъжат, че не се чувстват добре, да киснат в тоалетните на даскалото, докато пушеха цигари. После започнаха купоните и среднощните терени. Разгонени мацки. Открадната трева. Водка или уиски. На петнайсет двамата ограбиха апартамент, докато собствениците ги нямаше. Една вечер след поредния купон се прибраха към седем сутринта. Вече бяха студенти, но следваха в различни факултети. Джи Йонг се шмугна в неговото легло и му направи свирка. А после преди да се съвземе и да реагира адекватно, го изчука. Диво, селско ебане, от което леглото скърцаше и се тресеше, а той имаше чувството, че му вкарват нажежен шиш в задника. Беше по-висок от дребничкия си приятел, но той съкрати това предимство, оковавайки китките с белезници. Остави го унизен, треперещ и на ръба на нерва криза. Два часа гавра, а после потупване по бузата и нещо от рода на: - Довечера ще се видим. На обяд изтегли всичките си спестявани, завещани от починалите му родители. Подаде молба за прехвърляне в Ректората и преди да изчака отговор от две седмици, потегли с нощния полет за Токио. Завърши психиатрия в Токийския и едва миналата година се прибра в Сеул. Казват, че само злото може да те дамгоса. А благодарение на Джи Йонг, той осъзна, че е осакатен. Връщане назад нямаше. В четири следобед сградата на градската библиотека изглеждаше оживена. Пред десетината широки стъпала пред арката й се разхождаха група деца в училищна униформа. Няколко просяка подпрени на носещите колони. И други – тийнейджъри с обеци и прически тип ‘’кейпопър и много лак’’. Беше попадал само на откъслечна информация и сега се чувстваше едновременно нервен и възбуден. Подпря се встрани от вратата, на стената гледаща към киното и извади кутията си с цигари. На огромното пано над киното проблясваше рекламата на последния филм. ‘’Само тази вечер – ТРАНСФОРМЪРС III’’. Не чака дълго. До него се подпря млад мъж с рядка брада и някакво кожено яке, протрито на ръкавите. Огледа го с ъгъла на окото си зад тъмните очила и остана разочарован. - Момче или момиче? – попита го носово непознатия. - Моля?! - Момче или момиче да ти изпратя? – повтори търпеливо въпроса си мъжа, загледан в него. Той преглътна и отговори, колкото се може по-нехайно: - Момче. - Имам един рус на седемнайсет. Плащане сега. Ето там – Той посочи обществената тоалетна. – Кабина номер две. След пет минути. Съгласен. Плати веднага, изпитал усещането, че го наблюдават. Какво ли щеше да му коства този да извика на полицията, но някак без мисъл влезе в тоалетната и влезе в средната кабинка. Не чака много. Русата курва дойде точно след пет минути, но увереността му бе изчезнала, оставяйки след себе си горчилката на грозното му щение. Даде нещо като бакшиш на момчето, което го изгледа недоумяващо, но не попита защо клиента му си е променил решението. На път за вкъщи имаше чувството, че всеки го зяпа осъдително, сякаш знаеха, че си е заплатил за секс с момче. На път за вкъщи осъзна, че нямаше значение как хората бяха дали име на злото. Достатъчно бе да го нарече той с негово собствено име. __________ Застреля го от упор. Очите на господин Шинг се окръглиха от почуда, щом видяха как от сенките на мрачната учителска стая изплува лицето му. Умря след няколко секунди, познал убиеца си. Докато оформяше сцената, както си я представяше мислено, отбеляза, че жертвата му е много кротка. Бездиханна. Прекалено отпусната, като кофа, напълнена с месо. Пляк. Пляк. И месото се наместваше сред карантията от вмирисани черва и кръв. Следващият път жертвата щеше да пищи, да се гърчи и да се опитва да избяга. Следващият път щеше да изкара сърцето й, докато още диша… Усмихна се, когато видя резултата след по-малко от час. Господин Шинг седеше кървав на стола си зад бюрото. В краката му бяха изсипани червата, които висяха като чорапи на простир, захванати от вътрешните мускули. На бюрото пред оцъклените му очи бе отворен учебник по философия, а на страниците му бе оставен отрязания му пенис. Едно кърваво парче мускул, което патоанатомите щяха да изследват. Предвкусваше какво щяха да кажат психиатрите за него, изготвяйки профила му. Че е сексуално неориентиран. Деградирал. Може би умствено изостанал. Най-вероятно шизофреник. Имаше цялото време на света, за да им докаже в каква дълбока грешка са. Все пак това беше само началото… Следва продължение…
  11. Пролог ‘’Пъзелите се редят като се започват от ъглите…’’ Агент Ю не обичаше пъзели. Още от малък изпитваше такова отвращение, за което само родителите му знаеха. Но това не пречеше леля му – стара мома от Северозападната част на Корея, да му подаряваше за рождените дни само пъзели. Първият му пъзел представляваше сбор от двадесетина кубчета, които наредени в правилна позиция, откриваха животни с буквата ‘’б’’ или ‘’а’’. Леля му беше в състояние близо до възбуда, сякаш не той, а тя щеше да си играе с кубчетата. Беше на пет и това бе един от най-ярките му спомени. Наложи се да скрие от леля си разочарованието си, че не е получил топка или куче. Подмята кубчетата няколко дни след това, после постепенно се изгубиха. Няколко под леглото. Други в кухнята, които майка му изхвърли от яд, защото без малко щяла да се спъне и да си счупи врата. След няколко месеца намери останалите в градината. Явно с Ризе ги бяха забравили, докато играеха на нещо по-интересно от редене на пъзели. Картинките се бяха излющили и ръбовете им бяха загладени. Самите кубчета не ставаха за игра и той ги изхвърли без жал направо в кофата за смет. След няколко месеца, когато той стана на шест, получи друг пъзел от леля си. Петдесет парчета с вдлъбнатини и издатини за напасване. На кутията бе изобразен японския Гоку от ‘’Драконова топка’’. Обожаваше Гоку, но дори и това не помогна да заобича пъзелите. Нареди го след няколко дни, когато навън валеше и нямаше какво да прави. И разпиля частите му отново. Тогава леля му му каза, че пъзелите се започват от някой ъгъл. Рядко от центъра, понеже е по-трудно. Запомни го. Но така или иначе пъзелите бяха от онзи непознат детски свят, който го оставяше объркан. Безинтересен. Недодялан, дори. Глупав. Странно, че работата му бе като редене на пъзел, сглобяване на мозайки, а в нея бе много добър. Наричаха го Бика и бе систематичен, прагматичен, отдаден. Развееше ли се червена пелерина, той тичаше с рогата напред. Без спирачки. И без никакви скрупули… С ясната цел да хване убиеца. Защото правосъдието бе най-важния стимул за хора като него. За хората от другата страна на пелерината обаче правосъдието бе нежелана последица от криминални деяние. Така най-меко можеха да се определят онези, които главен агент Ю стръвно преследваше. Той оглавяваше Сеулското звено по залавяне на особено опасни престъпници. В този мек септемврийски следобед той търпеливо чакаше в парка зад Държавния Университет, макар природата му да не бе толкова меланхолично-спокойна. Наблюдаваше отронващите се жълти листа на липите, докато пушеше поредната цигара. Недалеч от него жена в зелена манта метеше с дълга метла нападалите листа по алеята. При други обстоятелства той би потърсил шумния Сеул. С рекламните пана и билбордовете на рекламирани шампоани, бои за коси или модната линия по последната Японска седмица на модата. Сеул бе толкова цветен и шарен, колкото можеше да бъде само калейдоскопа на дете. При тази мисъл сви вежди, изсумтявайки мислено за нелепото си сравнение. Мразеше калейдоскопи. Мразеше и пъзели. А от всичкото най-много мразеше да чака… - Инспектор Ю? Той се извърна рязко към нарушителя на уединението му, изпитвайки облекчение при вида му. Лицето му бе матово с високо чело и остри скули. Тъмните очи бяха присвити зад очила с дебели рогови рамки, които му придаваха вид на зубър. Беше облечен в поизмачкан панталон, по който бяха полепнали косми и агент Ю се обзаложи със себе си, че най-вероятно са от куче. Носеше спретната бяла риза и пуловер с остро деколте. Към първото му впечатление се добави и факта, че мъжът бе висок. Определено бе по-висок от него самия. - Главен агент Ю Мин – подчерта той, протягайки ръка към него. Съвсем обикновен жест, който целеше физически контакт и социално сближаване, но новопристигналия изгледа ръката му втренчено, сякаш се боеше да не бъде заразен и само кимна. – А вие сигурно сте професорът, оглавяващ катедрата по психиатрия към Държавния Университет? - Да – потвърди мъжа, но не се представи. – Имате ли нещо против да повървим? Не дочака отговор и тръгна по алеята, предоставяйки време агент Ю бързо да вземе решение. Стисна челюсти, осъзнавайки, че се гневи на поведението му и го последва. Подминаха жената, която събираше на куп листата и едва тогава агентът проговори: - Кох бе така любезна да ми каже кой й помогна в залавянето на Ноято. Мисля, че трябва да ви уведомя, че се наложи да я отстраня от отдела. - Тя не направи нищо злонамерено – Мъжът намести очилата си и прехвърли папките, които носеше от едната си ръка в другата. – Помоли ме да профилирам престъпник. Сподели ми анализите на вашите психиатри, няколко снимки, възстановки… Показах й очевадните грешки. Консултирах я. - Агент Кох бе преназначена в отдел Наркотици към Участък 53 в Източен Сеул – натърти Ю. – Заради неправомерни действия. Трябва ли да добавям, че изкарването на доказателства и приемането на консултации от цивилен въз основа на водещо разследване и законо-наказуемо? Последната дума накара мъжа да спре и да погледне Ю в очите с такъв изпитващ интерес, че той впрегна всичките си сили да изглежда назидателен и спокоен. Само миг обаче, защото професорът отмести пръв погледа си. - Агент Ю, нима се опитвате да ми кажете, че ще ме съдите? - Бих могъл, при условие, че разполагам с доказателства и признания за вашата намеса в разследване – Ю се усмихна и тръгна по алеята, очаквайки, че професорът ще се поддаде под авторитета му и ще го последва. Само, че мъжът остана на място и той почти изскърца със зъби. Наложи се да се върне назад и да изръмжи носово: - Но няма да го направя… - Когато вчера ми се обади секретарката ви, разбрах, че полицията ще иска нещо от мен – Професорът се взираше в някаква точка над лявото му рамо, избягвайки всякакъв контакт. – Или съм заподозрян…? - Нито едно от двете. Предлагам ви работа. - Страхувам се, че не разбирам… - Направили сте поправки по профила на Наято, попълнили сте празни дупки, на които двама от моите психиатри оставиха само блудкави предположения, показахте къде да търсим, кого да търсим… Наято се оказа непридвидим, неразбираем, извратен. - Той… не е извратен, агент Ю. - Странно опровержение от психиатър, не мислите ли? Намерихме във фризера на Наято осем човешки глави. Замразени, в добро състояние. Бил е студент по медицина. Сигурно се е подготвял за стажа си. - Не – Професорът поклати глава и тръгна по алеята. – Знаете много добре какво е правил, агент Ю. - Знам. И за това казвам, че е извратен. Дори самата мисъл ме изпълва с отвращение. - Канибализмът е просто форма на доминация. Начин на оцеляване. Съвременното общество го заклеймява като болест, макар то като деяние да си има първопричина, взаимодействие, рефлекс, ако щете. Знаете ли, че дори при бременност е напълно възможно единия близнак ‘’да изяде’’ брат си? Това само трябва да ви говори, че изяждането на един индивид от друг е донякъде напълно нормален, естествен, биологичен акт. Агент Ю остана потресен и изумен. Очакваше стереотипното мислене на специалист в областта си, но това надмина очакванията му. Почувства нелепото усещане, че вече държи жокера в ръката си. От цялото тесте карти в неговата ръка имаше черен жокер, обърнат огледално, така че шансът да победи тази игра, а и всяка следваща, се увеличаваше двойно. А агент Ю обичаше да играе карти. Никога не губеше на карти… __________ - Абсолютната свобода не е недостижим идеал за някои, родени във времето, предхождащо Френската революция. Но е клише в съвременния свят. Изтъркано клише, каквото е и самия свят, понеже в различното време свободата е вид архаизъм и начин да се пороби един вид мисленето, което мечтае за нея. И последно: какво ли би причинило едно съзнание, напълно освободено от нормите и порядките на ограничаващия ни социум? И къде точно трябва да се простира свободата преди да се превърне в деградация и унищожение? Няколко от съучениците му зяпаха гаргите през прозореца. Птиците се издигаха накуп и кацаха последователно или в двора, или на дървото до паркинга, или на покрива на физкултурната зала. Несъмнено представляваха повече интерес от презентацията му, която само господин Шинг следеше с интерес зад бюрото си. Беше поставил малка залъгалка за уикенда и изглежда само Джин имаше достатъчно свободна време, за да я напише. Други предпочетоха купона, който Ким Техюнг бе организирал в дома си, за да се натоварят с нещо, което не подлежеше на балообразуваща оценка. Дори въпросният домакин на тези прословути купони нямаше свян да спи по време на час, демонстрирайки нулевия си интерес към Джин. - Това беше много добро, Джин! –похвали го господин Шинг, въздъхвайки доволно. – Наистина много добра обосновка, а риторичните въпроси накрая… Те бяха гвоздея на твоята теза! – Учителят обиколи с поглед лицата на чиновете и се изправи, щом видя Техюнг, който бе положил глава на сгънатите си ръце и по всичко даваше вид, че спи. Лицето на господин Шинг побеля, сякаш неуважението бе залепило плесница на собствената му буза. – Някой може ли да опровергае Джин? – Мълчание. Празни погледи. Като очиките на птиците навън, които потропваха с човки по двора. – Може би ти, Техюнг, ще опровергаеш думите на съученика си? Запитаният надигна глава и без свян се прозя широко, издавайки звук, който разсмя момичетата. - Съжалявам, господин Шинг, но слушах с половин ухо скучното слово на зубрача. Не бих могъл да го опровергая по каквато и да е точка. - Не е нужно опровержение – Бузата на учителя потрепера. – Можеш само да кажеш собственото си отношение към човешката свобода. - Моето отношение ли? Не ми се налага да навлизам толкова надълбоко, че да изследвам нещо, което смятам за недоказуемо и лишено от смисъл. Истински свободния човек няма да се замисли дали е свободен, кое е правилно и кое грешно… Ще възприеме себе си за фактор, по който останалите ще се коригират, ще кове сам закони, ще разрушава други закони… - Това не е свобода – обади се Джин и си спечели презрителния поглед на Техюнг, който го изгледа така все едно е лигаво мекотело, залепнало за скъпата му маратонка. – Това е анархия. - За теб и други като теб – някакви издънки без собствено мислене и без никакъв потенциал, е анархия. За мен е свобода. Опровергай ме, зубър! Можеше да му каже… Проклето недоносче, ти си само онзи, който учителите избутват напред всяка година, само защото брат ти е в училищното настоятелство. Нямаш никакви заложби. Нямаш никакви заслуги. И се ползваш с уважение, защото при други обстоятелства щеше да си в някое училище за бавно развиващи се. Вместо това подмина конфронтацията. Премина по редицата и седна на последния чин без да каже нищо в отговор. А през останалото време от часа зяпаше през прозореца, откривайки нови нюанси в безоблачното есенно небе. Усещаше самотата си толкова, колкото и свободата, за която бе написал редове, които бяха опровергани само с няколко думи. Нямаше сили да се възмути, но изпита дълбоко огорчение, което дори му попречи да чуе звънеца, известяващ края на часа. Стаята се опразни за секунди, през които той събра учебниците си и ги подреди в големия джоб на раницата си. Провлече стъпки между редовете от празни чинове, заслушан в шума на коридора. На касата на вратата се бе облегнал с рамо Ким Техюнг. Рошава тъмна коса. Маркови дънки и блуза на Бенетон с емблемата на световно известната марка. Беше налапал близалка, чиято пластмасова пръчица стърчеше от ъгъла на устата му. Имаше нехаен, леко отнесен вид, който Джин не успя да разтълкува. И преди да има време да направи каквото и да е било, Техюнг затвори вратата на стаята, премина разстоянието, което ги делеше и си приближи. Дъхът му опари бузите на Джин. Знаеше какво ще последва. И не се дръпна. Ким Техюнг извади близалката от устата си, хвърляйки я в близкия кош до дъската, обхвана бузите на Джин с длани и придърпа лицето му към своето. Устните им се сляха в гореща, пламенна целувка. Следва продължение...
  12. Cheryll

    Big Bang

    Причината, поради, която не съм писала тук е, защото в последните години някак занемарих изявите си по форуми... Не че има някаква причина, която да е много важна, по пък и няма причина да се изтъква. Зарибих се по Биг Банг покрай една моя много добра приятелка - луда кейпопърка от Пловдив. И от близо две години слушам без прекъсване, като Биг Банг бе последната група, която бях слушала. И тогава... Мисля, че лудостта те удря право в десятката стига да настъпи точния момент и точното място. Всичко, което ще кажа сега е суперлативи, клишета до дупка и скука, най-вероятно, но няма как да не изразя възхитата си от всеки един член на тази група. Индивидуалността им заразява, всяка песен е връх, който бива прекрачен от самите те. Понеже наблюдавам и други групи, си мисля, че единствените, които могат да надскочат Биг Банг, са самите Биг Банг. Невероятни! Уникални! Заразителни!!! Сигурно ще е глупаво да споделя, че имам техни снимки и клипове на телефона, на лаптопа, на компютъра дори. Следя всяка тяхна изява и с нетърпение чакам завръщането им с албума, който съм убедена, че ще ме изстреля в небесата. Както всяка песен, тийзър, та дори и просто участие в шоу.
  13. Започнах да го гледам преди няколко дни с нагласата, че искам романтика до дупка... Защо не и сълзи или смях... Но да е нещо разтоварващо. Бях изгледала Ано Хана и Канон с триста мъки... Наистина много се бях разочаровала, ама това аниме много ми допадна. В смисъл радвам се като дете, а ракурса на сюжета ме върна в моите тинейджърски години, опитвайки се да открия себе си. Не че през всеки следващ ден не откриваш нещо хубаво за себе си... или лошо, но анимето страшно ми допада. Поне засега. Мисля си, че докрая няма да ме разочарова.
  14. Престанахме да търсим чудовищата под леглата си, когато осъзнахме, че те са вътре в нас.

  15. Cheryll

    EXO

    Преди и аз си задавах този въпрос, после достигнах до логичния извод, че К и М съответно се означава езика, на която се изпълнява песента, а не толкова самата група. М - мандарин (китайски) и К - корейски. Ама може и да греша! Иначе отдавна чаках клипчето и не съм разочарована. Страшно ми допаднаха новите им визии, хореографията и музиката!
  16. Съгласна съм с мнението, че момчетата изглеждат като хип-хоп вариант на ЕХО. Ще добавя, че страшно ми допадат звученето на песните им, особено тази последната. Още трудно ми е да ги различавам и съм си харесала определени гласове. Но кой кой е... Ще мине месец, докато ги различа. Но по принцип не това е водещото при мен. Рядко гледам клипове и сценичното поведение не ме вълнува. Пускам си ги на плейлист в Ю Туб и ги слушам, докато чаткам по други сайтове. Вероятно и коментара ми ще се стори странен на някои, но така реагирам и с други корейски групи. Харесвам песни, но се затруднявам да определям имена...
  17. Уау! Това аниме е разбиващо... Няма да казвам колко много ми допадна, за да не звучи клиширано с първия пост, само ще добавя, че си заслужава всяка минута. Артът е страхотен, както и музиката! Препоръчвам го с две ръце! П.П. Накрая ревнах, ама аз съм си по принцип ревлива, така че само мен може да ме е разчувствало толкова!
  18. Оооооо, едитвам се веднага и поправям грозната и нелепа грешка...
  19. Ммм, Рейзър, ами проверих курса на йената и се оказа, че една йена възлиза на 1.37 лв. От тук 560 йени по 1.37 излиза грубо към 760 лв. Но си прав, бих някак на халос, защото честно не знам колко струва една проститутка с пълна програма. Така че приемам забележката... Да увелича ли тарифата или да я оставя така? Както и да е. Смятам всеки един от братята да притежава нещо, което да отврати до известна степен и да го представи в лоша светлина, за да подкрепя и идеята на написаното. Ха дано се получи нещо накрая. Благодаря ти много за коментара!
  20. ГЛАВА 1 ''Няма ли да се върнеш у дома, Джун-кун!'' Киото, район Накагьо началото на декември, 2012 година ###~### - Вие сте някоя голяма клечка, нали? - попита момичето. Пътуваха от Накагьо към квартирата, която бе наел още преди година. Макар да имаше възможност да си позволи нещо по-добро, той държеше да е в близост до кантората. Ето защо и кварталът не бе нищо особено. Другите хора биха избрали жилищен квартал в Укьо или Фушими, колкото се може по-далеч от административния център на града, но не и Торинага Лий Джун, който в известна степен бе работохолик. Нямаше личен живот, поне не изразяващ се в ангажиментите, които обикновените хора имаха в личния си живот. Връзките, които създаваше с другите бяха основани предимно на семпли взаимоотношения и материалистични облаги в една или друга степен. Аз ти давам това. Ти ми даваш онова. Простичко. И напълно подходящо поне за него. Дали другата страна бе съгласна с такъв вид сделки не го интересуваше или не влагаше такова внимание, концентрирайки се единствено върху собствените си желания. Като проститутката в колата му. Беше хубаво момиче, със светлокестенява коса, стегнато дребно тяло, малки гърди и лице, което изразяваше миловидност и доза инфантилност. Обикновено не ги избираше по каталог, но този път направи изключение. Имаше нужда от разпускане, особено след като бе приключил последното си дело с успех. Отново. Не че бе изненадващо за някой от кантората или дори за него, но изведнъж се почувства така, сякаш задържаше всичко негативно в себе си. И как иначе. Имаше магистратура по криминология и беше специализиран в областта на тежките престъпления, което още повече вдъхваше респект у колегите му, занимаващи се в бракоразводни дела или международно право. Не отвърна нищо и момичето повтори въпроса си: - Аз попитах дали си... - Ако на теб ти харесва, такъв съм - прекъсна я той грубо, без дори да я удостои с поглед. - Не ми харесва тонът ти. Изглеждаш добре. Носиш костюм и вратовръзка. Имаш нова поддържана кола и на задната ти седалка имаш куфарче. Пушиш скъпи цигари и ухаеш добре - Тя вдигна рамене с някакво отиграно кокетно движение. - Ти си важна клечка, нали? - Много неща си забелязала - подметна Джун саркастично. - Такава ми е работата. Да забелязвам с кого си лягам и съответно да избера цената си. - Цената ти е фиксирана. Наех те за три часа и платих на сводникът ти достатъчно. Мога да правя с теб каквото си пожелая. - Зависи. Извратен ли си? - Дефинирай ''извратен''! Но да отговоря на въпроса ти, не съм по-различен от останалите ти клиенти. Най-вероятно. Устните й потрепнаха в усмивка. - Не отговори на въпроса ми - настоя упорито. - А аз бих предпочел да си спестя всякакви коментари и разговори с теб, освен ако не искам да използвам устата ти за нещо друго освен свирки. - Но... - Казах млък! Тя скръсти ръце пред гърдите си. Заприлича му на ядосано дете и устоя на желанието си да избухне в невъздържан смях. Намести очилата си и продължи да шофира, почти забравяйки за присъствието й, до момента, в който спря пред кооперацията. Небето над Киото бе надвиснало с тежки оловно-сиви облаци и Джун бе убеден, че до края на вечерта ще завали сняг. Излязоха от колата и се насочиха към входа рамо до рамо. Тя бе по-ниска от него, въпреки че токчетата й потракваха равномерно по плочите. Косата й бе разпиляна по раменете над черния балтон, а ботушите й се подаваха дискретно под ръба му. Фоайето бе празно и стерилно като болница и двамата се насочиха към асансьорите, където Джун натисна копчето. Не бяха промълвили дума, откакто той й бе заповядал да замълчи, но явно тя се почувства нервна, защото когато асансьорът пристигна, попита тихо: - Редовно ли си поръчвате проститутки? - Не. Не толкова редовно, колкото би ми се искало. - А защо го правите? Той подмина въпроса си с очевидно ледено мълчание, което красноречиво й показа нежеланието му да води разговор. Асансьорът спря на третия етаж и той премина по коридора към апартамента си. Отключи вратата и я задържа, за да влезе първо тя. Момичето се поколеба, взряна в тъмния апартамент, но въпреки всичко прекрачи вътре и вратата се хлопна меко след нея. А сега какво? Тъмнината я изсмукваше и тя настръхна от нещо, което не мислеше, че е възможно. Не й беше за първи път. И преди посещаваше домовете на клиентите. Съвсем обикновени апартаменти, като този със съвсем обикновени собственици. Скучаещи или търсещи приключения, разнообразие от сивия си делник. Бяха й до болка познати и в известна степен и тя бе такава. Животът в Киото не предлагаше разнообразие по-различно от офисното време от девет до пет. Времето течеше монотонно и предвидимо. Но този мъж... Още когато го видя преди час, разбра инстинктивно, че е по-различен. Не знаеше как да го нарече, но като всяка жена имаше интуиция, а нейната никога не я бе лъгала. Изпита тревога и някаква приятна възбуда, че ще има такъв впечатляващ мъж, различен от сивите офисни мишки, които обикновено я искаха. Не беше само това, че бе добре сложен и притежаваше чар. Имаше нещо властно в натурата му, а желанието му да контролира всичко, дори и само вербално, й показа, че не е далеч от истината. Ръката й затърси по стената ключа, но не го намери. - Би ли светнал! - помоли тя тихо и в тишината на апартамента й се стори, че гласът й бе прекалено висок и уплашен. Усети ръцете му да се обвиват около тялото й в прегръдка, която я накара да застине за миг. После почувства устните му по задната част на шията си. Леко като крилца на пеперуда, а същесвременно с това той я завъртя към себе си, притисна я към вратата, повдигайки тялото й към своето. Имаше време да си поеме само един дъх, след това бе невъзможно, защото устните му се впиха в нейните в целувка, която й попречи дори да мисли. Френска целувка с език, който се заигра с нейния твърде дръзко, настоятелно, без да й даде право дори да отвърне. Вкопчи се в рамената му като удавник в море и то, сякаш я погълна. Почувства се изгубена и напълно подчинена от блокажа му... и странно доволна. Той развърза колана на балтона й и го свлече от раменете. Ръцете му се обвиха около шията й, сякаш се канеше да я удуши, но пръстите му се плъзнаха по ключиците й, надолу и обхванаха грубо гърдите й през потника. Не носеше сутиен и зърната й настръхнаха срещу дланите му болезнено, карайки я да изстене из под устните му. Мъжът се отдръпна и тя различи само силуета му в мрака, преди главата му да се спусне по шията й и езикът му да остави влажна следа по кожата й. Ръцете му грубо издърпаха потника й нагоре, оголи ребрата й и устата му засмука гладно зърното на дясната й гърда. Главата й се замая и момичето изпъшка силно. Зарови пръсти в тъмната му коса, а тялото й се изви като дъга срещу него. Почувства огън, който сякаш обхвана цялото й тяло, а скута й натежа. Желанието не можеше да се сбърка с нещо друго, нито можеше да бъде подправено. Нямаше значение дали бе хубав, добре изглеждащ или богат, макар да бе фактор, пък й помагаше да се отпусне, а това, което вършеха в момента да не изглеждаше като работа, за която получаваше солидна сума пари. Почувства ръката му по вътрешната страна на бедрото си. Надигаше полата й. Оголваше кожата на крака й. Студът в апартамента я накара да настръхне, после усети как той просто отмести прашките й и пръстите му се хлъзнаха в нея. Тя издиша хрипливо от грубостта му. - Отвори краката си по-широко! - заповяда тихо той, изпускайки гърдата й от устата си и тя се подчини. В тъмнината разбра, че той се опитваше да свали панталоните си и понечи да му помогне, но той блъсна грубо ръката й и в гърлото й заседна буца на разочарование. Отдръпна се за момент, после се намести между бедрата й и проникна бурно в нея, вкарвайки цялата дължина на възбудения си член изцяло в нея. - Господи! - изстена тя и се вкопчи в раменете му. Осъзна, че го правеха в коридора, прави и все още полуоблечени. Стори й се дори нелепо. Беше с ботушите си, прашките й бяха просто отместени, а голите й гърди се търкаха в ризата му с нарастващия ритъм, който я задъха и й се наложи да прехапе устни, за да не издаде колко й допада това. Така мислеше в началото, но след време осъзна, че той изобщо не държеше на нея. Нежността му бе изместена от нещо друго, неуловимо и неусетно, особено след като той продължи да се движи отсечено. Желанието и удоволствието й бе попарено като слана през ноември и тя зачака търпеливо той да свърши. Първите пет минути я учудиха. Но след десетата минута започна да усеща изтръпване и болка, а също и негодувание. При други обсоятелства една жена би се радвала на издържливостта му, но точно в момента разбра, че това негово качество не й носи никакво удоволствие. В началото бе добре, но сега сексът се бе превърнал в механичен акт. Дали изобщо му харесваше? Не. Не бе възможно. Вагината й гореше и тя преглътна сълзите си, които се появиха внезапно, но не успя да издържи и изстена протеста си задавено: - Моля те, спри! Боли ме... - Млък! - изсъска той. Усети, че той извади члена си и издиша с облекчение, но то трая само миг, защото в следващия момент се озова на пода в тъмния коридор на четири крака. Пръстите му дръпнаха прашките й до коленете й и той разтърка разсеяно клитора й. После разтвори дупето й и се намести. Очите й се разшириха от шок, когато разбра, че той всъщност се кани да влезе в нея... анално. - Недей! Не можеш... - Казах ти да млъкнеш! Платил съм си да правя, каквото искам с теб! - Но... но... - тя изпищя и се опита да се измъкне. Не успя. Вместо това членът му проникна в нея и той се задвижи бързо. Усети, че се подмокря. По бедрата й се стичаше нещо и осъзна с болезнена яснота, че кърви. Заплака. Беше се сдържала, но сега вече не можеше. Замоли се по-скоро да свърши. Колкото се може по-скоро..., но мина време, а болката започна да става нетърпима. Режеше я като нож и тя се опита да се измъкне от хватката на ръцете му, при което получи шамар по дупето, което я накара да заплаче с глас като малко дете. Изнасилваха я! Беше платил, да. Тя се бе съгласила, да. Но грубостта му я накара да се почувства незначителна, като някоя от онези грозни надуваеми секс-кукли. И съвсем не на шега започна да се моли. ''Свършвай вече! Моля те, свършвай по-бързо!''. Допря мокрото си лице на студения под и захлипа с някаква скрита надежда той да се трогне и да престане, но това не помогна. Напротив, сякаш го накараха да озверее още повече, защото болката стана по-силна и я завладя без остатък. Започна да се съпротивлява. В началото неуверено, някак безучастно. След това бурно, така че му се наложи да я сграбчи за косата и да натика лицето й към пода, докато другата му ръка се вкопчи в талията й. Понечи да изкрещи истерично, но изведнъж с облекчение забеляза, че движенията му се промениха. Станаха по-дълбоки, замаяха я, но след това издиша на пресекулки и тя осъзна, че се празни в нея. Най-накрая! Изпита такова облекчение, каквото не бе изпитвала от много време насам. И още по-голямо, когато той я пусна и тя се свлече на пода. Бедрата й трепереха, а от очите й се стичаха сълзи от преживяното унижение, на което бе подложена. Не знаеше колко време е минало, но определено й оставаха поне още два часа с това копеле. И първоначалното облекчение се замени с ужас. Светлината я заслепи, когато той включи осветлението и стисна очи от срам, представяйки си какво ще види той. Вдигнатата й пола, голото й дупе, треперещия й гръб... Нямаше никаква изисканост или красота в позата й, но не й пукаше особено. Изстена, когато той я хвана за косата и я издърпа жестоко, принуждавайки я да се изправи на крака. Премига няколко пъти. Погледът й се избистри и тя се втренчи в лицето му. Стори й се бездушно и напълно неразгадаемо, особено след като той издърпа потника й надолу, закривайки гърдите й. Наведе се надолу и вдигна прашките й нагоре, после оправи и полата й. Наметна балтона й, завърза връзките му и вдигна дамската й чанта, подаде й я и отвори вратата, блъскайки я безцеремонно навън. Тя се препъна в прага и се извърна изумено, само за да види как той затвори след нея без изобщо да каже нещо. ###~### Джун остана загледан във вратата доста дълго време. Отбеляза, че е гневен, но не и изненадан. Освен това тестисите го боляха и той се разтърка през панталона, преди да се запъти към всекидневната. Дръпна щорите на прозореца. Отбеляза, че бе започнало да вали сняг. Видя, че проститутката се отдалечаваше, наметнала дамската си чанта така, сякаш нищо не се бе случило. И как иначе. Сигурно ще се мъчи да го забрави поне до следващия й клиент, който поне ще разцелува задника й преди да го разпори. Джун свали очилата си, поставяйки ги на холната маса и разтърка лицето си. После се насочи към бара, където си наля уиски. Когато седна на дивана и включи телевизора осъзна, че бе забравил куфарчето си в колата, а записките, които бе водил бяха останали в него. Облегна се назад и затвори очи. ###~### Събуди се от звънеца. Някой настоятелно го натискаше, а звукът се забиваше като пирон в пулсиращата му от болка глава. Стисна я между дланите си, сякаш искаше да я строши и погледна към китката си. Часовникът му показваше едва пет сутринта. Кой, за Бога, беше на вратата? Изправи се рязко и влачейки крака, се насочи към коридора. Зъбите му бяха стиснати от яд и се канеше да напсува неочаквания си гост веднага щом отвори входната врата, но застина с ръка на бравата. В коридора на кооперацията стоеше прав единствения човек, който не очакваше да види. Разтърка очи, въздъхвайки шумно и се отмести в безмълвна покана. Мъжът кимна и влезе, оглеждайки се наоколо и Джун беше пределно наясно, че в ума му се набиваха и най-малките подробности. - От много време не сме се виждали, Торинага-сан - поде той вместо поздрав и Джун махна с ръка, въвеждайки го в апартамента. - Нека седнем. Гостът му кимна и го последва. Джун се отпусна на дивана и впи погледа си в мъжа, който се настани срещу него на ниската табуретка. Беше едър, с прошарена коса и смръщени вежди. Не помнеше някога да се бе усмихвал и сега не се изненада, че той дори не благоволи поне да извие устни в престорена, лицемерна усмивка. Белият му костюм бе изряден, подбран с отлична кройка да подчертава широките рамене на притежателя си и напълно изгладен. За разлика от неговия, който бе заспал на дивана с полуотворена риза и разхлабена вратовръзка. Затърси цигарите си, но после се сети, че останаха в колата и сви устни. Гостът му, сякаш предусети желанието му и извади своите цигари, подавайки му кутията и запалката си, които Джун не отказа. Затъкна една между устните си и запали, премижавайки щом силния никотин го блъсна в носа. - Силни са - подметна той и добави: - Какво те води насам, Исаи? - Мисля, че знаете отговора. - Баща ми, предполагам. - Да. Този месец става на петдесет и четири и организира семейно събиране. Братята ви вече изявиха желание да присъстват. Банг-кун вече се е прибрал, а Джонхюн каза, че до края на седмицата ще се освободи от часове в болницата и ще си пусне отпуска. - Рожденият му ден не ме интересува - каза Джун и вдигна рамене с безразличие. - Трябва ли да ме интересува? - Не сте се прибирали повече от десет години. Баща ви се притеснява за вас. Лицето на Джун се отпусна и той се разсмя високо. - Сигурен ли си, че говорим за Торинага Сано, Исаи? - Джун-кун... - Кажи ми защо след като толкова много се притеснява за мен е изпратил теб, за да ми го кажеш? Слушай, не ме интересува никой от семейството ми - нито братята ми, нито баща ми. Не ме интересуваш и ти, така че заеби всички официалности. Съветвам те да се върнеш обратно при Торинага-доно и да му кажеш, че синът му не възнамерява да се връща в Сацумасендай нито сега, нито когато и да е било! Исаи завъртя цигарената кутия между пръстите си, после рече нехайно: - Микото-доно ще се зарадва много. Туш! Джун застина при споменаването на името й, после сведе очи надолу и прокара ръка през косата си. - Как е... мама? - Чувства се много добре. Когато тръгнах за Киото, ми каза да ти предам съобщение - Исаи присви очи и допълни: - Каза: ''Моля те, направи всичко възможно Джун-кун да се прибере! Кажи му, че той страшно ни липсва - и на мен, и на Кай. Моля те!'' Простичка молба и съвсем прост довод да се прибере. И то от жената, която през повечето време му е била майка, макар и не тази, която го бе родила. Спомняше си за Микото може би по-добре, отколкото можеше да си спомни за Исаи или познатите си в Сацумасендай и от тези спомени се чувстваше объркан. Последните му спомени с нея не бяха никак благопристойни и Джун осъзна, че ако не запази самообладание, Исаи ще види как се изчервява, което бе нелепо за трийсет-годишен мъж. Трябваше да бъде облекчен и доволен, че адвокатът на баща му не можеше да прочете мислите му. Иначе не би казал това, освен ако не знаеше за последствията. Каквото и да чувстваше към майката на Кай, трябваше да остане скрито от околните. Всяка една негова мисъл за Микото-доно бе непристойна, ненормална, лишена от здрав разум и бе табу. Изведнъж осъзна защо от толкова време не искаше да се прибира в Сацумасендай. Осъзна го там, стиснал цигарата между пръстите си, навел глава и гледайки чорапите на краката си. Бягаше от нея. От това, което всъщност изпитваше към човек, на който трябва да е само благодарен. Да чувства уважение, желание да я защитава и да я обича... като майка. Не като нещо повече, отколкото му се полага... Спомените му нахлуха с бясна сила и го оставиха... безсилен... Лицето й, наведено над неговото. Ръката й, която го пипаше по челото, за да провери дали има температура. Черните й очи, вперени в неговите – загрижени, притеснени... ''По-добре ли си, Джун-кун? Ще се обадя в училище, че днес няма да присъстваш’’. ''Стига си защитавала това копеле!'' – думите на Сано-доно, които бе чул една сутрин. – ''В дома ми е, само защото няма друг начин... И не се отнасяй с него като към син! Такъв като него, с мръсна кръв, не може и не трябва да бъде в моето семейство!'' ''Престанете и двамата! Боят не решава нищо! Джун, Джонгхюн, ще бъдете наказани!’’ Опитваше се да ги усмири, след като веднъж решиха, че и двамата не могат да се понасят. ''Съблечи се и ела при мен!'' Един ден се прибра по-рано от училище, само за да стана свидетел на... Гледа ги през малкия отвор на вратата на кухнята и изумен осъзна, че иска да е на мястото на баща си. Тя беше полу-гола на кухненската маса с разтворени бедра и извила тяло към него, докато той галеше гърдите й. Само седмица след това завърши гимназия и замина за Токио, за да кандидатства право. И не се върна. Спомни си това толкова ясно, сякаш виждаше спомените си като на кинолента. - Дори след това нима няма да се върнеш у дома, Джун-кун? - Гласът на Исаи го върна в реалността, но Джун не отвърна нищо. Очите му се затвориха и той се облегна назад. Ръката, с която държеше цигарата, се разтрепери. СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
  21. keva, позна за сериала. Точно от него бях вдъхновена, главно може би защото кастинга там си заслужаваше и определено всяка минута, прекарана с братята, не бяха загуба на време. Трябва да поясня, че руския оригинал на книгата не съм чела, нито пък сюжета на този фикшън ще следва плътно този в японската интерпретация. Единственото, което взимам е идеята за убийството на татко, който в някаква степен е злодей и заподозрените му синове. От тук нататък не възнамерявам да пестя нищо, като се надявам да не сговня нещата. Рейзър, опитвам се да пресъздам сложен персонаж като използвам различни литературни похвати и иновативно пресъздаване на основната нишка. До колко ще успея, не знам, но ще пиша, залагайки на импровизацията. Т.е. само онова, което ми хрумне на момента. В този ред на мисли описателната част няма да е само диалог. Започнах така, защото смятам, че диалоговата форма, пресъздава движение (метафорично казано) и е по-сложна да опишеш вътрешен свят на герой. Исках да изпробвам възможностите си и мисля, че успях да направя запомнящи се герои, които впоследствие ще се доразвият. Не само главната идея, а и следващите, така че фикшъна да се превърне в психологическа драма, не само криминале с еротични елементи. ксексе, да. По-късно тази вечер ще пусна следващата част! Благодаря ви много за коментарите!
  22. Всяка прилика с реални лица и събития е напълно случайна... или не съвсем... ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ Сацумасендай, префектура Кагошима, Япония първите дни на януари, 2013 година ПРОЛОГ ###~1.~### - Знаете ли онова заведение до Цукихиме? Точно така, на центъра. Държат го семейство корейци и предлагат освен корейска кухня, също и наша. Окономиякито там е несравнимо. Редовно си поръчвам в Киото окономияки или терияки, а също и тейкоту, но вкусът тук, в Сацумасендай е друг. Различен. Почти съм сигурен, че семейството добавя към соса саке или някакъв друг сос, може би ''Уорчестър'', но никога не съм ги питал за тази тайна съставка, защото съм сигурен, че ако я науча, интересът ми точно към окономиякито ще спадне и вече няма да ми бъде толкова любимо. Дори си мисля... Мисля си, че именно точно то ме накара да се върна тук след толкова години. Да усетя същия вкус, когато за първи път го опитах и да се влюбя в него така, както бих се влюбил в някоя жена. Какво? Извратено ли ви се струва признанието ми, че обичам едно окономияки много повече, отколкото съм обичал жена? Но знаете ли какво, не ми пука... Много отдавна престана да ми пука нечие друго мнение, освен моето собствено. Иначе нямаше как да съм добър в работата си, нали? - Чувал съм за вас, Торинага-сан. Дори мисля, че ви видях няколко пъти по телевизията във връзка с някакво известно дело срещу сериен убиец - педофил. Поехте защитата му. - Това бе преди повече от година. Аз самият съм го забравил. - Не мисля така. Колко дела сте загубили? - Нито едно. И нямам намерение да загубя и това. - Все още не е образувано обвинение срещу вас или братята ви, така че дело все още няма... Или искате да има? - Знаете ли какво искам? Да си тръгна от тук. Да забравя изобщо, че имам семейство в Сацумасендай. От десет години Киото е моя дом. - А срещате ли се с братята си? Чувате ли се по телефона? Поддържате ли контакт с мащехата ви? - Не. - Защо? - Защото нямам време, желание, ресурси да се изправям пред миналото ми, което не помня да е добро... и което по-скоро бих искал да забравя. - Как е окономиякито? - Чудесно. Превъзходно. Бих искал още една порция от него... - Странен сте, адвокат Торинага Джун. Баща ви е жестоко убит, а вие ядете така все едно нищо не се е случило... ###~### - Не е странно, инспектор Казуя. Гладен съм. Цял ден не съм ял. Все пак трябва да се живее... Нали? ###~2.~### - Какъв точно лекар сте, Торинага-сан? - Специализирал съм неврология. В момента работя като диагностицик на свободна практика в частната ''Татамацу'' в Йокохама. - Кога дойдохте в Сацумасендай? - Началото на декември миналата година. Обади се мащехата ми. - А баща ви? - Баща ми никога не е обичал телефоните. Предпочиташе да говори лично, очи в очи. - Имахте ли добри взаимоотношения с баща ви? - Много добри. - В смисъл? Бихте ли се уточнили, в какво точно се изразяваха те? - Отпътувах за Йокохама, когато завърших гимназия тук преди осем години. Тогава обявих решението си, че ще кандидатствам медицина, но вместо подкрепа или потупване по рамото, получих пръст, който сочи към вратата и думите: ''Заминавай! И не се връщай повече!" - И все пак се върнахте след осем години... За да го убиете, може би?... - Върнах се по молба на мащехата ми, която много уважавам и ценя. Колкото до баща ми, той отдавна е мъртъв за мен. Трупът в моргата е само досадно бреме, което до няколко дни ще е просто разложено човешко тяло. Няма какво повече да добавя. - Имам една молба към вас, Торинага Джонгхюн-сан. Казахте, че сте диагностицик и споменахте името на болница ''Татамацу'', която се слави с най-добрите лекари в страната ни. Направете диагноза на баща си, метафорично казано. Ако бяхте вие убиеца, какви биха били мотивите ви? ###~### - Баща ми бе озлобен човек. Безскрупулен. Аморален. Съществуването му бе излишно. Чували ли сте за Синдрома на Баракер-Саймънс? Не? Нарича се още придобита парциална липодострофия и е изключително рядък синдром, който причинява натрупване на слой на мастна тъкан под кожата, като самата кожа продължава да расте с бързи темпове, причинявайки остаряване. Така ако сте тридесетгодишен, ще изглеждате на седемдесет, че и повече. Болестта няма позната генетична причина. Предполага се, че е автоимунен процес или отклонения в системата на комплемента, въз основа на анамнезата или клиничната картина. Но все съм си мислел, че ако е имало първопричина, метафорично казано, баща ми щеше да се вписва идеално в тази незавидна роля. - Възприемате баща си като... болест? - И така може да се каже. Той бе болен от омраза и злоба. Имаше агресия и антисоциално поведение, нихилист в някои аспекти и напълно поругаваше човешките ценности на околните. Състари ни, инспектор Казуя. Уби ни много преди той самия да умре. Нямам мотив да го убивам, след като съм отдавна мъртъв, след като той първи заби ножа в мен... Няма логика в това, не мислите ли? ###~3.~### - Живеете в Аомори, така ли? - Да. От близо пет години. Живял съм и в Токио. - С какво се занимавате, Торинага-сан? Прочетох досието ви, но то не загатва нито работа, нито начинание или хоби. - Музикант съм. Текстописец. - Поет? - Не съвсем. - Можете ли да ми съчините едно хайку сега? На момента? -... слабо слънце над локвата куче с вдигнат крак... - Сарказъм ли долавям? - Тълкувайте го, както искате. Хайку се тълкува по много начини. - Прав сте. Къде бяхте снощи между два и четири сутринта? - Спях. - Свидетели? - Нямам. - Обичахте ли баща си? - Обожавах го. - Бихте ли се допълнили? - Разбира се. Обожавах начина, по който ме подритваше сутрин, когато минаваше покрай мен на път за фирмата. - Вие сте единствения му доведен син от втория му брак, нали? Нямате кръвна връзка с братята си? - Да. - Той отнасял ли се е зле с вас? - Той се отнасяше зле със собствените си синове. Защо аз да съм по-различен? - Защо се върнахте в Сацумасендай? - Меланхолия. Израснал съм тук. Имах приятели. Познати. Исках да се върна и да ги видя отново преди да замина за Корея. - Кога щяхте да пътувате? - Полетът ми за Сеул е на шести януари. Предполагам трябва да го отменя. - Правилно предполагате. - Заподозрян ли съм? - Може би. Вие заподозрян ли се чувствате? - Не. Защото не съм аз този, когото търсите. - А кого търсим, Торинага Банг-сан? ###~### - Баща ми винаги е имал много врагове. Той бе финансова акула в средата, в която живееше. Унищожаваше компании, тъпчеше дребния бизнес, опияняваше се от властта. Светът му в Сацумасендай е коренно различен от моя в Аомори. Ние сме отдалечени един от друг на светлинни години. Той никога не е разбирал музиката или писането. Смяташе писателите за глупави фантазьори, неспособни да погледнат реалния свят, отвъд красиво подредените думи. Беше... неодухотворен, скот, животно, което действа и мисли първосигнално. Човекът, който го е убил е същия като него - озверяло, безподобно чудовище. - А вие, Банг-кун? Какъв сте? - Аз съм просто един поет. Единственото, което мога да направя е да пиша. ###~4.~### - Изглеждате ми притеснен, Торинага-сан. - Разбира се. Майка ми е отвън и се безпокои за мен. Изобщо имате ли право да ме разпитвате? Аз съм на осемнайсет, непълнолетен съм. - Освен ако не криете нещо от следствието. - Нищо не крия. Дъртото копеле бе убито. Едва ли в този шибан град някой се е изненадал, научавайки новината за смъртта му. - Баща ви бе в градската управа, а Сацумасандай не е никак малък град. Семейството ви притежава три компании, частен бизнес, обхванал почти деветдесет процента от търговията в региона. Разполагате с пари, привилегии, власт... По мое мнение там, където има много пари, не се ражда нищо добро. - Мнението ви не ме касае изобщо. Ако нямате директни обвинения, доказателства, свидетели, предлагам да прекратим този цирк и да заведа майка ми вкъщи, където спокойно да оплаче останките на баща ми. - Останките... Правилно. Знаете ли, че баща ви е бил буквално нарязан на парчета с брадва? - Не. - Искате ли да ви покажа снимки? - Какво се опитвате да докажете? - Че може би вие сте убиеца на Торинага Сано. - Но не съм, колкото и да ви се иска да ме изкарате виновен. Приключихме ли? - Не. Бързате ли за някъде? - Как се казвате, инспекторе? - Казуя Казухико. - Инспектор Казуя, единственото, което искам е да прибера майка си у дома. - Явно много обичате майка си. А баща си? - Мъртвите заслужават уважение. - Не показахте уважение, когато го нарекохте ''дърто копеле''. - Това е най-милото нещо, което успях да измисля за в момента. - Ученик ли сте? - Да. Последна година. - А после? Може би ще избягате от тук като братята си? Или сега вече няма да има нужда след като ''дъртото копеле'' е мъртво? - Братята ми постъпиха така, както са сметнали за правилно. - А вие? Как ще постъпите вие, Торинага Кай-кун? ###~### - Ще продължа напред. Ще живея така, както съм живял и когато той е бил жив. Но Сацумасендай е моя дом. Майка ми е тук и има нужда от мен. Никога не бих си тръгнал. - Заради майка си? - Не само заради нея. Заради себе си. За да докажа на мъртвеца, че съм по-силен от него, че ще го надживея така, както той надживя всички останали. - Как бихте могли да му докажете? Той е мъртъв. - Не съвсем. Той живее в нас. Ние сме негови синове. Докажа ли на себе си, че съм по-силен, ще докажа същото и на онази част от мен, която е негова. Тогава ще мога да забравя... всичко. Ще мога да го загърбя така, както братята ми се опитват, но не успяват. Дъртото копеле никога няма да излезе победител в тази игра! СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
  23. Mushishi. Сетих се за него преди малко.
  24. Se7en. Напомни ми защо толкова харесвам психотрилъри!
  25. Рейзър, наистина го бях забравила, което е учудващо, тъй като доколкото помня аз бях тази, която откри темата за това аниме. Списъкът ти е по-пълен от моя, за което ще се изям от яд. В кръга на шегата де. Макар коментарът ми сега да е спам, може би трябва да допълня Samurai Champloo и Cowboy Bebop, като гласувам за последните по чисто субективна гледна точка. Едното е шонен, ориентиран към сейнен-публиката, а другото е мека. Basilisk и Perfect Blue също ми са фаворити, но не знам до колко биха се класифицирали към графата ''умни'' анимета.
×
×
  • Create New...