Jump to content

voileta

Потребители
  • Posts

    766
  • Joined

  • Last visited

  • Days Won

    1

Everything posted by voileta

  1. Ох, не може ли да си те осиновя, а? И без това трябва да качиш някое килце при тоя ръст. Моля ви, ако имате подобен човек в приятелския ви кръг, ценете го до безкрай /и го пратете и насам, не бъдете скръндзи /. Хареса ми приятелството между Всички бяха разкошни. Хареса ми, че въпреки, че Ча Ън У e певец тази роля в сериала не беше заета от него. Героят на Хуанг Ин Йоп добре пое тази позиция. Kогато е с този котешки грим и когато е без него, за мен това са сякаш двама напълно различни човека. Оказа се, че съм го гледала съвсем наскоро в 'Отново на 18' и така и не съм разбрала, че това е той. Трудностите ми с разпознаването на лица и имена продължават Сцената, в която двамцата наши са под Няма нищо лошо от време на време човек да си погледа нещо за разтуха и да му стане леко на душата. Имаше си поуките, израстването, веселите моменти ...и целувките бяха по повечко Хареса ми тази приказка, която гледах. И ще си я наредя в любими. Аз отлитам към следващото заглавие. Харесах си 'Flower of Evil'. Желая приятни мигове на тези, които тепърва ще гледат сериала 'True beauty' И нещо рандъм: на 1.18.03 минута от 16-ти еп ясно си личи, че Ча Ън У има доста голяма алергична реакция на врата. Искрено се надявам да е добре, а аз да спра да забелязвам постоянно факти, от които никой няма нужда... мда.
  2. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ - Ти откога работиш в тази фирма? - Откакто заплашиха, че ще ме уволнят!
  3. Тегоба /БЛ/ Леката тъга в очите го правеше още по-магнетичен. Онази преживяна болка бе накърнила цялостта му, но бе създала още повече нюанси в неговата чувственост. Първите няколко дни не искаше да вижда никого. Това, което желаеше едновременно му носеше мъка и щастие. Дробовете се късаха с всяко вдишване, а дъхът му не стигаше. Алвеолите спазматично просвирваха. Бодежите поробваха сърцето, което се луташе между бесен бяг и пропускане на удар. Гърбът мъчително се изкриви в неестествена поза и се скова. Душата крещеше и умираше в протяжни вопли. Тялото отказваше да продължи, а умът му изправен пред невъзможното, го хвърляше в нова, поредна паник атака. *** 27.11.17 - Домъкни най-сетне този твой мозък за бизнес и тяло за грях тук. Аз съм Со Ин, твой приятел от детинство. Помниш ли ме изобщо? Докога смяташ да ме разиграваш? Струва си. Пичът е малко шашав, но не е като да иска душата ти. Работата е за минимум три месеца. Превод от китайски на корейски. Прикачвам визитка. Покажи я на входа. Бъди точен. Со Ин изглеждаше бесен. Типично в негов стил. Все припира за нещо, сякаш светът ще свърши. Не искаше да се среща с него. Не искаше да се среща с никого. Беше в такава емоционална дупка, че докато превеждаше думите бягаха от него и се губеше в смисъла на изреченията. Осъзнаваше, че не успява да проследи мисълта на събеседниците си. Често чуваше само откъслечно словата им и не можеше да се съсредоточи върху същността им. Сметките се трупаха, а проектите напоследък бяха оскъдни. Просто прелест! Прегледа договора. Изглеждаше добре. По два часа вечер между 22.00 и 24.00 часа, в клуб „Фламинго”. Тези две условия бяха задължителни. Парите бяха повече от прилични. Подписа без да се колебае повече. Всъщност Рен беше развалина, но някой му даваше пари и той смяташе да ги приеме. Ако възложителят не беше доволен от него, винаги можеше да прекрати договора предсрочно. Не му пукаше какво ще си помисли другият за него. Отдавна спря да му пука какво мислят останалите. Не можеше да разбере защо Со Ин продължаваше да го тормози с тази задача. Възложителят явно не се отказваше и настояваше на своето. В един момент Рен осъзна, че само проточва неизбежното. Имаше ли смисъл да увърта и да дава уклончиви отговори, когато на мобилния му винаги имаше по десет намилания от Со Ин в същия дух и по още десет на секретаря вкъщи, щом се прибереше. Защо хората не уважаваха личното пространство на човек? Защо нарушаваха спокойствието му, ръчкаха го и го бутаха накъдето искаха ТЕ да върви? Рен просто беше спрял. Не можеше ли да го оставят, да го подминат? Не, това не е липса на грижа, не е изоставяне. Някой ден той отново щеше да ги настигне, щеше да върви редом с тях, но това време не беше сега. Сълзите го навестяваха все по-често. Нямаше нищо друго освен тях като израз на емоция. Чувстваше се някак незавършен. Нещо му липсваше, но не знаеше какво. С всеки изминал час му липсваше все повече и сълзите ставаха все по-горчиви. Свиваше се на дивана, увит в детското си одеало и скриваше лицето си от света. Телевизорът бумтеше усилен до краен предел, но не можеше да заглуши мислите му. Те се блъскаха и умираха в главата му преди да успеят да реализират идеята на съществуването си. Единствено Джипси успяваше да го извади от унеса му. Той се бе промъкнал в скута му тъкмо приключил с вечерята си. Лапичките му още бяха студени заради мраморния под. Благодарение на него Рен се сещаше, че е живо същество. Сещаше се да яде, да излезе да напазарува, да отиде до тоалетната. Джипси го подсещаше, че все още съществува. Той беше връзката му с този свят. Този стар осем годишен уличен кот прибран в една късна доба. Рен тъкмо се влачеше към убежището си. Якето му отново беше съдрано, раницата скъсана. Бяха вързали презрамките на чантата му една за друга, за да го забавят. Рен дръпна и веднага осъзна грешката си. Грешката, която предстоеше да направи. Съучениците му разчитаха, че ще избяга, оставяйки света си на показ, но това беше последното, което щеше да направи. В тази раница беше цялото му сърце, цялото му минало и смисъл. Не беше дневник, беше същността му написана на хвърчащи листи попили сълзите му и кръвта на родителите му. Дърпаше все по-ожесточено раницата си, докато накрая не я изтръгна от стола. Беше изпуснал момента. Учителят беше излязъл, а той не бе успял да го последва. Беше едва третият час. Днес нямаше да завърши часовете. Белезите по тялото му щяха да станат още повече, синините също. На тях им харесваше да ги гледат. Гледаха на него като на свое произведение. Обичаха да ритат на същото място, където беше започнало да избледнява. Обичаха да намират нови места по тялото, които носят болка. Да гледат изкривяването на чертите, сливането с пода, немия ужас и накрая топката плюеща собствената си кръв в тоалетните на училището. Един път в седмицата. Бяха точни. Всеки петък. Какво ли хоби си намираха през останалите дни от седмицата? Почисти кръвта от умивалника. Избърса телесните си течности от пода с парцала. Можеше и да е по-зле. Било е и по-зле. Погледна разрошената си коса в замъгленото от дъха му огледало. На челото беше залепнала от потта му, на скулите от слюнката и кръвта му. Имаше голяма деруга на бузата си. Имаше и събота и неделя, за да реши как да я прикрие. Толкова много приличаше на майка си, затова ли бе виновен? Имаше нежните черти на майка си, но се бе родил момче. Каква голяма грешка от негова страна. Нали? **************** Вървеше към изоставения склад. Там всички му бяха приятели: хлебарките, които хранеше с остатъци; плъховете, които понякога случайно го докосваха минавайки; и прилепите гледащи го с празните си очи. Бяха му приятели, защото изслушваха всички онези сдържани стонове. Всичко онова, което искаше да изкрещи през дните си, които изкарваше сред обществото. Цивилизация. Каква смешна дума! Вървеше и се подпираше на контейнерите. Единият му крак се провлачваше. Беше му трудно да го сгъне. От самата мисъл за това очите му се насълзяваха. Спъна се и падна. Чу някакъв задавен звук. Странно, не беше от него. Извъртя се. В краката му се валяше мърляво котенце. Сиво на цвят, но толкова лишено от козина, че можеше по-скоро да се предполага за цвета му. Изцяло недохранено, с едно око. Изхвърлено като Рен, защото не беше като останалите. Кръсти котето Джипси, циганска душа и заживяха заедно. Малко по малко под грижите му котаракът завъди козина. Оказа се, че е много любвеобвилен и породист. Не се отделяше от Рен и постоянно търсеше компанията му. Когато Рен се канеше да излиза Джипси, се увърташе около краката му и започваше тревожно да мяука. Нощем Джипси се загнездваше на гърдите му и успокоен от мъркането му Рен заспиваше. Бе открил приятел, който не само го изслушва, но споделя и разбира съдбата му. Беше открил най-красивото и обичащо същество на земята. То имаше само едно око и измръзнали нащърбени от студ уши, но сърцето му беше топло, готово да побере целия свят в себе си, стига само светът да го поиска. И сега Джипси го гледаше с цялото възможно доверие на света. Изглеждаше помъдрял. Нормално. Котките остаряваха по-бързо от хората. По-бързо разбираха как е устроен животът и някак съумяваха да го живеят въпреки всичко. - Спи ли ти се, приятелю? Поспи си – погали го зад ушите. Тази нощ за първи път от много време насам Рен щеше да опита от живота навън и той щеше да остави противоречиви нотки в душата му. Клуб „Фламинго”, а? *Историята на Джипси е истинска. Имах щастието той да присъства в живота ми. Появи се един ден слаб като вейка, с опадала изцяло козина, с нащърбени уши и едно извадено око. Мяучеше жално и беше пред умирачка. После се превърна в най-обичливото същество на земята. Обожаваше зимата и да гази в локвите. Освен това не можех да мръдна и на крачка без той да не се озове в краката ми. Никой друг не ме е чакал така да се прибера всеки ден. И не става въпрос, за да го нахраня, а беше чисто обожание. Животните наистина умеят да обичат всеотдайно и завинаги. Ето и негова снимка:
  4. Изключително благодарна съм за темата. Отдавна обмислях спретването на такава за тези минисериики, но не ме бива с правенето на теми, където трябва да изброявам каста и да давам повече от един линк за гледане. Освен това се чудех, дали трябва да задавам някакво възрастово ограничение заради тематиката. Красиво заснето и вмъкнати толкова много детайли за краткото време на развитие. Сериалът дава един по-различен поглед от това, което по принцип ни се представя-корейци, които се усмихват срамежливо и ти говорят с анимирано гласче. Тук залагат на директност и чувствена сетивност. Отношенията са като за възрастни и полигамията не е нещо непознато. Но излиза въпросът, дали ако си дадеш прекалено много свобода, няма да се удавиш в нея? И показаха няколко гледни точки. Хареса ми, че разглеждаха нещата от позицията на и четиримата. Интересно беше колко реалистичен се оказа финалът. Ако на мен ми се беше случило нещо подобно, бих взела същото решение като главната героиня. Но преди това нямаше да позволя събитията да се развият така както се развиха при нея. Препоръчвам това заглавие на хората, на които са им омръзнали розовите панделки Още веднъж благодаря за темата
  5. Седя си, гледам 23.59 минута на 13-ти еп екрана вдясно и се чудя, защо мъж би се облякъл така лятно посред зима? Всички със зимните палта и ръкавици, па този симпатяга на заден план с къси панталонки. Изби рибата и окраде екранното време на главния актьор. После зацепих, че вероятно това отгоре е сакото му и надолу носи телесен цвят панталон. Явно прекалено се вживявам напоследък Остават само два епизода. Ще ми липсва този сериал
  6. От видяното на кадъра гарантирам, че са 35. Дори си мисля, че са и малко повече Химията на тези двамата не е шега. И двамата се справят превъзходно, но начинът, по който той задава динамиката е красив за гледане, а цялостно е магнетично. Голямо браво, за който ги е подбирал като каст
  7. Това не знам от къде е и дали не го има някъде назад из темата, но съм го засичала някъде у някакъв форум преди време. Иначе вече шеста година седи у компа ми за в случай, че имам нужда от повдигане на духа. Който и да го е писал, който и да го е постнал-от сърце му благодаря. Ако домашните вкъщи ми скъсяват живота, то четенето на това го удължава. Хиляди благодарности! Отзиви за мъжки гел за депилация: След като ми казаха, че яйцата ми на външен вид напомнят стар растафар, реших да направя решителна крачка и да си купя този гел, понеже предишните опити за бръснене не се увенчаха с успех, освен това едва не си счупих гръбнака в опити да достигна особено трудно достъпните места. Падам си малко романтик, затова реших да направя това за рождения ден на жената - нещо като втори подарък. Поръчах си гела предварително. Тъй като работя в Северно море, се мислех за корав пич и мислех, че предишните отзиви са писани от жалки офисни плъхове... О, събратя мои по нещастие, колко грешах само! Изчаках, докато половинката ми легна да спи и, намеквайки за приятна изненада, отидох в тоалетната. Отначало всичко вървеше нормално. Нанесох гела на съответните места и зачаках. И много бързо дочаках. Отначало почувствах топлина, която след няколко секунди се смени от непоносимо парене и чувство, което мога да сравня единствено с усещането, когато се опитват рязко да ти обуят гащи от бодлива тел, като в същото време се опитват да те подхвърлят нагоре към тавана. До тази вечер не бях особено религиозен, но във въпросния момент бях готов да повярвам във всеки един бог, само и само да ме бе избавил от адското парене около г*за и от пълното унищожение на кренвирша и яйцата. Стараейки се да не си прехапя долната устна, се опитах да отмия гела в мивката, но единственото, което успях, бе да пъхна снопче косми в дупката. През завесата от течащи сълзи някак си се измъкнах от тоалетната и се насочих към кухнята. Когато стигнах там, вече не можех да ходя, така че последните метри до хладилника изминах пълзешком. Изкарах тавичката на фризера и открих там ваничка със сладолед, махнах капачето и я тикнах под себе си. Облекчението бе фантастично, но не за дълго, понеже сладоледът се разтопи и адското парене се завърна с нови сили. А и ваничката бе твърде малка, така че не успях да бъда от полза на дупката на з*дника си. Започнах да ровя из фризера, надявайки се да намеря нещо - сълзите вече бяха толкова обилни, че почти нищо не виждах. Напипах пакет, в който, както после се оказа, имаше замразени бобени кълнове, и го разкъсах колкото се може по-тихо. Грабнах няколко кълна и безуспешно се опитах да си ги набутам между бузките. Не помогна - а и на всичкото отгоре гелът проникна в правото черво и сега там все едно работеше реактивен двигател. Надявам се, че никога през живота си за втори път няма да си мечтая в кухнята внезапно да се бе оказал снежен човек - гей. Разбирате ли колко ниско бях готов да падна, само и само за да отмине болката? Единственото решение, което хрумна на изтерзания от болката ми мозък, бе внимателно да пъхна едно кълнче там, където досега не бе раснало ни едно растение. За съжаление жена ми дочула странните звуци от кухнята и решила да провери какво става. Когато влезе в кухнята, завари потресаваща гледка: аз лежа на пода, вирнал з*дник, от който капе ягодов сладолед, и си тикам фасул в г*за с думите "О-о-о, какъв кеф...". Това несъмнено я шокира и тя закрещя. Не я бях чул да влиза и това така ми изкара акъла, че червото ми се сви в спазъм и кълнчето с немалка скорост излетя към жена ми. Мда, ясно, че бобен кълн, с който пърдят в твоя посока в 12 часа през нощта, не е изненадата, на която тя бе разчитала... а и на следващия ден трябваше дълго да обясняваме на децата къде изчезна сладоледа... в общи линии, благодарение на гела може да се лишиш не само от космите на тялото си, но и от достойнството и самоуважението си.
  8. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Не съм злопаметна. Зла съм, но паметта ми е слаба и не помня. Мога да си отмъстя, да забравя, и после пак да си отмъстя. . .
  9. Изгледан и нареден в много, много любимите. Знаех, че ще ми хареса, но не предполагах, че толкова ще ме докосне. Изграден е с много мисъл и обич. Едновременно с това се гледа леко, без да е лишен и от тъмните краски. Ау, ушите на моното бяха толкова червени. Толкова го беше срам, милият/и героят, и актьорът, който изпълнява ролята имам предвид/. Голям симпатяга. Перфекно се превъплъти в ролята си да покаже страх, несигурност, саморазрушение, любопитство, грижа, саможертва. А 'probe' /не знам как е на български това/ имаше интересната позиция да го убеждава, води, следва, развеселява, окуражава, да дърдори очарователно дълго за цветове и бъде отдаден изцяло. Интересът му да разбере моно и да му се посвети беше толкова мил. Лъхаше такава завършеност и от двамата. Просто им трябваше доза увереност. Диалозите тук са много ценни и наистина успяват да разкрият дълбочината на връзката. Ролите на закрилник постоянно се разменяха, за да покажат, че и двамата обичат силно и докрай. За малкото времетраене всичко е разгърнато прекрасно. Силно съм възхитена как е изграден този проект. Докосна и сърцето, и ума ми
  10. Той сенки може да си налюпи доста, но се зачудих, какво би станало, ако тази армия, която му предоставят сега като воини не са подставени и в един момент не се обърнат срещу него. Защото твърде много му станаха войниците. Той не подменя старите, но и не спира да трупа нови и то с бързи темпове. И моето съзнание почва да търси уловка. Също би ми било интересно какво би представлявала битка между двама монарси некромансъри. Убедена съм, че има тактика да вземеш волята на противниковата армия или някакъв вид унищожение. Като заговорихме за порталите. Преди се спазваше установен ред как, къде, колко порти ще се отворят. Сега настана пълен хаос. Кое предизвика тази промяна? Държанието на Създателя също ме озадачи. Той се показа първи от Големите. Обикновено Създателя играе последен на сцената. Сякаш нещо го беше принудило да се покаже сега. Да даде някакви насоки, които на този етап останаха мъгляви. Да подготви главния за нещо? Сега сякаш вече или няма никой който да контролира порталите или този, който има власт над тях си прави каквото ще. Възможно е и да го прави, за да види кои са силните на деня. Историята взе да става мащабна. За толкова голям сюжет авторът успява да поддържа всичките си герои наравно, без това да е за сметка на динамиката на развитие. Респект!
  11. Уау, какво стана току-що? Почувствах се сякаш са издърпали килимчето изпод краката ми. За първи път виждам автор така да претупва битка, но не защото не му се занимава или не знае как да я развие, а защото цели нещо по-голямо. Сега ме остави с чуденето какво. Много показно заяви колко точно е силен главният. Щях да съм по-удовлетворена, ако имаше поне 2-3 чапа разучаване преди да разгадае как да победи титана. Сега някак не ми легна достатъчно емоционално на сърцето. Не ми донесе нужната екзалтация. Но пък ме кара още повече да се възхищавам на автора, защото не използва традиционни методи. Главният лети високо-високо. Направо ме е страх колко бързо някой от Големите може да го приземи. Нашият вероятно е още едва в началото на стълбичката. Може в показаното до сега да казват, че е без лимит в силата, но това далеч не значи, че тези които още не са ни се разкрили не са далеч по-напред в материала от него. Очаквам с нетърпение *До чап 136*
  12. БЛИЗОСТ /18.01.21/ - Защо толкова грубиянски - Саша изглеждаше като попарена. Игор я беше пернал без да иска през лицето. Той не носеше унищожителна агресия в себе си, но беше като голямо 110-килограмово бебе, което не можеше да разпредели движенията си в пространството. - Сядай там! - Съжалявам, не беше нарочно - искрено се разкайваше. - Колко още пъти мислиш, че ще успееш да ме цапардосаш ненарочно преди наистина да ме убиеш? Аз съм възрастна, жизнена жена. Когато съм около теб се налага да ставам по-ниска от тревата и да внимавам за всяко потрепване, защото всеки миг може да решиш да се протегнеш нанякъде. Сядай там докато още съм добричка - изсъска тя. Игор послушно се пльосна на дивана, но му трябваха къмто две минути, за да реши как да разпростре краката си, защото те бяха твърде огромни за нормалната мебел. Саша се настани до него. Подаде му памучен тампон и медицински спирт, и каза: - Третирай мястото и се постарай да не ми извадиш някое око междувременно. Игор опитваше, но всеки път щом приближеше лицето й, ръката му неконтролируемо започваше да трепери. Опита да придържа единия си крайник с другия. В резултат се изнерви още повече. По челото му избиха капки пот, а дишането му стана насечено. - Добре, явно това е твърде сложно. Ето - подаде му крема - намажи ръцете ми тогава. Не толкова силно. Разтриваш ме сякаш си теляк. Костите ми пукат, глупако. Утре ще съм синя - Игор се отдръпна като ужилен. Днешният експеримент го накара да осъзнае колко внимателно беше пристъпяла Саша в пространството му тези месеци. Дори не беше толкова страхът в психологичен план спрямо преживяното от нея в миналото, колкото това той да не я нарани в невниманието си чисто механично. Тя не се беше отказала. Приемаше го с недостатъка му и го насърчаваше. Всеки ден го учеше на нещо. Дори и сега. Погледна я. Тя все още обясняваше. Изглеждаше толкова дребничка потънала наполовина в дивана. Обрамчено от кремавата туника завършваща с къдри едното й коляно беше в близост до брадичката й. Другият крак беше прибран под тялото й. Излъчваше уют и комфорт в тази поза. Косата беше небрежно вързана и отделни къдри падаха покрай ушите й. Очите й все още мятаха гневни искрици, но в нея имаше толкова много живот. Беше бясна, защото й пукаше. - Красива си - тихо я прекъсна Игор. - Какво? - Красива си - повтори той. - Най-сетне си забелязал? А ще забележиш ли от сега насетне, че съм и живо същество? Не съм бездушна вещ. Ще внимаваш ли да не ме отнесеш с огромния си за*ник, когато се навеждаш? Да не ме настъпваш докато си връзваш обувките? Да не размяташ ръцете ми, сякаш не е възможно да ги счупиш? И като ти подавам бутилката с вода да не я вземаш така сякаш животът ти зависи от нея? Освен за Игор ежедневието беше изпитание и за Саша. Да живее с някого означаваше да се съобразява. Бяха й препоръчали да си вземе домашен любимец, но тя не харесваше този подход. Животните зависеха от хората и това я обременяваше. Едва успяваше да се грижи за себе си. Слава Богу 110-килограмовото намираше храната си само и поддържаше добра лична хигиена. И ако съумееше да не бъде премазана от него, успяваха да проведат и по някой смислен разговор. Освен това с времето тя се научи, че неговото присъствие й действа не винаги единствено като дразнител. Мисълта да има някой, който може да й се наложи, да играе в опозиция и все пак да не го мрази накрая, беше приятна. Откритието я жегна. Да проумееш ползите е едно, да приемеш от кого идват те съвсем различно. - Физическият контакт привързва хората. Всичко започва с наблюдение. Обикновено привличането се свързва с външния вид на човека или с черти от характера му; с начина по който танцува например. Но това са повърхностни детайли. Физическият контакт е този, който прави връзката дълбока. А по-нататък усещането, че познаваш мисленето на другия и какво го ръководи. Че можеш да предугадиш какво да му дадеш или отнемеш, и знаеш как той би реагирал. Правете този тип тренировки заедно. Изграждайте доверие по между си - я беше посъветвал Т. - Сега разбирам. - Какво разбираш - недоумяваше Игор. - Ще взема легена, за да ти измия краката. - Моля? - В някои азиатски култури миенето на крака... - обясняваше тя докато търсеше в банята. - Не ме интересуват азиатските култури - заяви Игор гледайки легенчето с вода. - Докоснеш ли крака ми, ще те изритам толкова силно, че няма да остане зъб в устата ти. - Саша го гледаше с поглед на крава. - Имам ужасен гъдел, жено! *Това са сред последните ми герои. Измислени са преди няколко месеца. Имам много откъси с тях, но проектът съдържа елементи, които ...к-хъм, няма как да цензурирам достатъчно
  13. Ето заради такива хора като вас форумът тук е толкова уютно и приятно място за мен години наред. Благодаря ви за топлите думи и щедрите сърца, които имате. Нека пожеланията ви се връщат eowina, не ме бомбардирай така от нищото. С моя късмет, вероятно след концерта дори няма да помня коя съм /сега ще ти добавя към 4444 плюсчета още едничко /
  14. Аз пеперудата /03.07.2020/ Нали знаете онези малки пеперуди, които влизат на стълбището и после не могат да излязат от там. Всеки път, когато видя такава, я хващам в шепи и я пускам навън. Става ми мъчно, защото не успявам да спася всички. За много от тях не успявам навреме. Някои ми се изплъзват от незнание, че искам да им помогна. Други просто не искат да бъдат уловени. Оня ден видях една на прозорчето на входната врата. Поисках да я снимам, защото беше красива. Светлината отвън придаваше много нежен ефект. Пеперудата бленуваше да излезе отново в света навън. Независимо, че там имаше хищници готови да я изядат, бури готови да я разкъсат. Крилцата й бяха отворени, крачката й допираха прозореца. Вероятно щях да я снимам, но този телефон не снима добре, затова и не го нося в себе си. Нямаше как да я повдигна, затова я докоснах леко, за да се премести. Тя не помръдна. Бързо осъзнах, че това беше изящната поза на нейната вечност. Красива си, помислих си. Запазила си цялата своя грациозност дори и сега. С широко разперени крила, втренчена в отразяващото светлина стъкло. Толкова близко до външния свят, но и толкова далечно. До вратата, която щеше да те отведе навън и до изхода, който така и не си намерила. Красива си. Взех я и я оставих в градината. Вероятно мислите й са застинали как се скита в полята. Колко живеят пеперудите? Не знам, няколко седмици вероятно. Но ги живеят без съжаления. Виждала съм такива попаднали във водата с опадал прашец. Виждала съм такива с окъсани, пречупени крилца. Да, знам, че те няма да живеят още много, но не спират нито за миг устремени все напред. Научих много от тази пеперуда. И от всички преди нея. И ще науча много от тези след нея също. По навик ми се ще да завърша с някакъв силен финал, но всъщност този път няма да го направя. Понякога тихият финал крещи по-силно. И понеже обичам да правя снимки на всичко заобикалящо ме, ще приложа и снимката на тази красавица към разказа. Досега не бях виждала толкова пухкава пеперуда. Тя, Слава Богу, беше жива и после беше пусната навън:
  15. Това в началото не беше моето нещо. Сега си го чакам наравно с другите два сериала, които следя. Гледам си го на корейски и после си дочаквам англе суба. Има двама герои дето 'ич не ги различавам кой кой е. С тези униформи, всички ми изглеждат еднакви, а аз не помня лица много-много. Хуморът с всеки изминал епизод става все по-разкошен. И мисля, че шеф-готвачът е на път да се превърне в любимия ми образ. А гората в любимо място на действие. Всички министри и сие ги превъртам. Толкова ми се сливат, че чак почвам да виждам размазано. Все са червени. Объркват възприятията ми. А взаимодействието на двамата главни е 'ммм-да'. Ето така се изнася сериал до където трябва
  16. Авторът може да реши да направи свой прочит върху характера на Ришельо, но според мен в този случай, който ти описваш той просто избра да не показва все още ноктите си. Това не значи, че няма да ги използва по-натам. Няма смисъл да издава какво мисли и иска до самия край. Може да разиграва принца докато междувременно се прави, че покорно му служи. Живял и е оцелял доста повече от принца в тази неблагоприятна среда, където не знаеш кой приятел кой враг и чие гърло ще срещне острието. Казаха, че е антисоциален и не се смесва с останалите. Не ходи на светски събития, но в същото време е човек с много връзки. И другото, което намирам за доста странно и необичайно е, че артът с който го представят е някак сенсуален. Не е съсухреният старец дето очаквах, а някакъв интересен готик прочит с черното под очите и изражение сякаш вечно има запек. Не се опитвам да се шегувам. Наистина го мисля и съм сериозна. Някак ми е интересно как го рисуват и едновременно с това съм изненадана, че толкова ми допада как са го визуализирали. Харесвам злодеите като персонажи, защото са по-непредвидими. Този автор е същинско попадение. С всичките герои постига това. Допълва характерите им чрез визията и позите на телата. Всеки един от тях е отличително представен. При положение, че героят дори не се появява често, е изумително, че успява да постигне това за толкова кратко време. Не ми се ще да вярвам, че Предполагам и него ще развият с времето. Реалистично и логично седят като цяло и обстановката, и нравите Това единственият проект на този автор ли е? Не откривам друго, но аз съм зле с търсачката
  17. А не очакваш ли отнякъде да се появят и 'Тримата мускетари' Покрай Ришельо и дворцовата обстановка наистина започвам да очаквам появата на още герои от Дюма баща. Не мога да избягам от това усещане и това е Доколкото разбрах Йохан е бил съветник на покойната кралица, а бащата на Нора е съветник на настоящата кралица. Но може и да не съм доразбрала/откъде можех да знам тогава, че всеки факт в тази история, по-късно ще играе съществена роля /. Определено много умен човек, който е имал планове за Чудя се. Принцът определено манипулатор, но много успешно успява да остане невинен като сълзичка. На мястото на Дора щях да имам чучело в двора с лика на братовчед си За съжаление Ришельо е много приближен до принца и негов съветник. Малкият манипулатор не е никак подготвен да се справи с големия, който би го изял за закуска. Ришельо води битките си тихомълком. Още ми настръхва козината как изпрати подчинения си да измъкне информация от рицаря пазещ семейството на Шули. Почувствах се толкова предадена наместо рицаря. Стана ми гадно.
  18. Взаимовръзките в това заглавие обхващат всички герои. Ако звънне 'А', накрая сигналът ще стигне до 'Я'. Всеки е свързан с останалите. Сложни са, но са разказани и оплетени интригуващо. Както сега интересът е голям около Шули, така ни показват, че е било и с покойната кралица. Ако главната не приличаше толкова на Интересно е да се види колко силен е в мислите си и дори в позата на тялото, и колко слаб и раним е, когато стане въпрос за отношенията в семейството му. Харесвам го много. Ришельо също искам да проследя развитието му като характер. Сцената със самобичуването не я очаквах и едновременно с това много му пасваше. Начинът му на мислене е много особен. Всъщност почти не знаеш как мисли и точно това привлича. Засега по-скоро се появява покрай комедийните моменти, но вероятно ще твори в доста по-тъмни краски по-натам. Надявам се да не ни занимават много с делата на Църквата или някой Кръстоносен поход. Не съм настроена за подобни тематики.
  19. Това е добро. Мноого добро. Имам някаква поносимост на четене, след която преценявам, дали ми харесва въпросното заглавие или не. Вероятно много пъти така съм пропускала добри заглавия, защото съм спряла да ги чета прекалено рано. Опитвам се да кажа, че в началото не си казвах: 'уау'. Трябваха ми няколко чапа, за да се ориентирам в обстановката, нравите на тогавашното време и кой кой е в историята. Но за 20 чапа вече бях влюбена в историята. Начинът, по който развиват героите далеч не е едностранчив. Никой от тях не е оставен едноизмерен. Пластовете се трупат един връз друг придавайки наситен цвят. Много мило семейство. Не очаквах, че големият син веднага ще Прекрасно изграждане на автора на този герой, но и на останалите. Представя ги много зряло и логически издържано. Допада ми психологията на действията на героите. Всеки представен между дълга към света и семейството си. За да можеш да се погрижиш за сигурността и покрива на семейството си, се налага да ги неглежираш и да си строг-парадокс. Визирам бащата, който не можеше да си позволи да прекарва много време с тях. Ъъъ, кардинал Ришельо, Али паша? Избрани са реално съществували личности. Интересно как нечия симпатия/на принца/ може да доведе до нечие премахване и дори евентуална смърт/на главната героиня/ без тя дори да подозира какво става. Странно нещо е животът. Следя с интерес! *До чап 56*
  20. merisa, всичко си изгледала от филма, не бой се. Няма 'сцена на пода'. Написала съм, че моето чене беше на пода Да знаеш, че така тагнат никнеймът ми не ми излиза в известията. Копи пейст и излиза като твоя в моето мнение сега. По-скоро на късмет видях поста ти
  21. Раят на Земята /12.2017 год./ - Защо не разбираш, че искам теб? Колко още смяташ да бягаш? Не е проблем, че не приличаш на останалите. Напротив-тъкмо това ми харесва. Другите момичета от класа мислят само за гримове, пиячка и как да сплетничат една срещу друга. Грегъри беше върлинест и слаб, но с озарено лице. Ръцете му приличаха на лопати. Беше малко несръчен в ежедневието. Като част от волейболния отбор все беше заобиколен от група шумни момчета на тренировките и тълпа обожателки през останалото време. Беше първата любов на Меган. Тя с настървен интерес започна да наблюдава как в пети клас на Грегъри взеха да му никнат по-тъмни косъмчета по ръцете и това се превърна в любимото й занимание. Всеки учебен ден съблюдаваше за промяна. Беше влюбена в ръцете му. В начина, по който той сплиташе пръсти, във формата на ноктите му, в ръкомаханията, с които изразяваше себе си. Кога е притеснен, кога развълнуван, следеше най-вече така. Искаше да докосне ръцете му, да разбере какви са на допир. Да докосне възглавничките им и да се осмели най-после да допусне, че това, което желае не беше нещо погрешно. Когато на лицето на Грегъри избуяха смешни мустачета, а веждите му станаха по-гъсти и буйни, тя съсредоточи погледа си на лицето му и се влюби още по-безнадеждно. Беше първият в класа им, чийто глас започна да трепти гъргорещо, а след лятната ваканция беше пораснал с глава над Меган. Когато се разминаваха по коридорите тя виждаше само до нивото на гърдите му и се опияняваше, когато хванеше ритъма му на дишане. Така неусетно изминаха три години. Сега атмосферата беше странна. Меган хапеше долната си устна и усещаше остатъчния вкус на чипс с лютив нюанс. Сърцето на Грегъри се мяташе в пазвата му като дива котка. Не се знаеше какво ще е следващото му действие. Той се беше пускал по импулс, без да може да предположи до къде ще го доведе това. Беше я целунал в женската съблекалня и същата тази целувка и съблекалня, щяха да предопределят живота и смъртта на Меган по-късно този следобед. *** Само в Рая ли тези хора можеха да дирят щастие? *Разказът е свързан с темата за ИС* - Интерсек*уалност.
  22. Тогава се извинявам за думите си. Здравето е най-важно. Надявам се сега всичко да е наред и всички да са здрави. Благодаря, че попълни липсата ми на информация 'Оки доки'-то на Мино и Зико от 'Show me the money' ми се заби в главата за тези две седмици и го изнасях на сцена всеки път докато миех чиниите. Само дето не изливах нищо от тях върху главата си. Твърде секси щеше да е за домашните вкъщи. Между другото, тигровите се появяват отново по някое време и ги забелязах далеч преди да ги изкарат на преден план. Имам набито око за подобни неща
  23. Аргг, издивях докато дочакам двете седмици за нов епизод. Как можаха да не пуснат нищо заради празниците единствено на това, сред всичко останало, което следя? Не ми трябват субове, само да видя какво става. Набарах спойлери и се очертава отново супер комедиен епизод, че и май заформиха, хъ-хъ Учителят и са мега сладки и ме нахилват като репичка
  24. Проверявах с търсачката, дали го има постнат във форума, но не го открих. Ако все пак го има, моля да ме извините. Тъкмо го изгледах и много ми допадна. Изненадах се на свежо сполучливата актьорска игра, както и на използваните песни, но най-много мандибулата ми срещна пода на голата сцена. Признавам си, не я очаквах нецензурирана Затова и няма да дам директен линк към филма, а тийзър със спойлери. Филмът се казва 'Lost ring' или CHIẾC NHẪN ĐI LẠC | O2 PRODUCTION [PHIM ĐAM MỸ LÃNG MẠN] и го има в ют*б . Чакам излизането на целия 'Manner of death', за да го изгледам на един път
  25. Сестрата повтаря съдбата на майката. Скъп за нея човек се излага на опасност, за да спаси другите с вероятно фалшиви обещания, че ще се върне. Кого наричаме герой в реалния живот? Изключението, а не константата. Човек рискувал един път живота си, за да спаси някого. Какъв е шансът от загуба на живота му или провал? Много висок. Де факто понякога е чист късмет, че и той самият е оцелял. Т.е. рискът определя това, дали ще си герой или не. Кого наричаме герой в комиксите-този който постоянно е в ход да спасява и помага на другите. Но героите рано или късно падат в боя, защото ако не подбираш правилно битките си шансът, уменията или противникът ти ще те прецакат в един момент. Мисълта ми е, че главният трябва да подбира битките си и да допусне, че сам не можеш да се справиш с всичко, колкото и да си добър. Хареса ми решението му да не споделя за трите дози лекарство. Ако не можеш да спасиш всички, не прави спекулации с лекуването. Освен това се чудех, дали и сестра му няма сънната болест, но засега май по-скоро се клони към депресия и посттравматичен стрес. Чела съм и друг проект на този автор и емоциите, които ми предава сега са различни. Тук заложената психология направо си играе със сърцето ми. Определено знае какво прави. Та да се върна на героите. В реала истинските герои не са само тези, които веднъж в живота си са направили нещо изключително, а онези, които правят по нещо за другите всеки ден: дарителите на кръв спасяват животи всеки ден например, но никой не говори за тях като за нещо велико. Защо? Защото те не са интересни. Около тях няма шум, те не са по-различни от средностатистическия човек. Няма нищо лъскаво в тях. Никой не взема присърце, че са отделили време, мисъл и грижа да дарят буквално част от себе си на някого другиго. Всеки е важен, защото брънка по брънка прави цялото. Но повечето хора виждат само лицето най-отпред, не и поддържащата сила/мускулите и ума. Без пожарникарите, медиците, учените и чистачите по улицата, светът нямаше да е такъв, какъвто го познаваме. Всеки е важен. А мисълта за това кой е герой доста ми се измени с времето Благодаря ти, че разбули неяснотите ми в тази част, debil4e. Сега отивам да прочета новия чап
×
×
  • Create New...