Jump to content

voileta

Потребители
  • Мнения

    785
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

  • Days Won

    1

Всичко публикувано от voileta

  1. Едно ви признавам-благодарение на вашите мнения темата на сериала стои на заглавната страница и повече хора я виждат. Вие бяхте причината да я видя и да загледам сериалчето. Сърдечно ви благодаря, за което Абсолютно не се взимат насериозно, но аз го приемам като взето от живия живот. Не са един или два подобните случаи. Сещам се за историята за папеса Йоана, според която тя доста време си е била папа преди да забременее и да разкрият пола й. Във всяка фантазия има и доза истина предполагам. Относно сериалчето-много леко и ненатрапливо. Актьорът в ролята на съпругата, се снима в доста такива кратковременни сериалчета, а това не е първата му роля в БЛ. Задобрява с играта все повече и повече. Удоволствие е да наблюдавам прогреса му. Приятно разпускам с епизодите. Актьорът успява да е грациозен, което не се отдава лесно на всекиго. И ме радва колко е силен и доминантен героят му за сметка на съпруга, хехе *** Едит: Отговор към мнението след моето: Учените все още спорят. Те за какво ли не спорят. Това малко като има ли извънземни или няма. И кое е вярно и кое не, всеки сам ще си избере. Засега водят историята за папесата легенда, да.
  2. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ В таксито сяда млад мъж: - Давай! Таксиджията се изчерви и...
  3. Откъс фик: Опит за летене /БЛ/ 2010 година Съветникът седеше зад масивното писалище с пръснати по него различни папируси. Монокълът се отпусна в треперещата му ръка. Знаеше, че старчето е костеливо, но не и че е толкова подмолно. - Тази нощ, независимо какво ще стане, какво ще чуеш или какво ще почувстваш, ще стоиш на уреченото място и ще се правиш на глух, сляп и ням. Не трябва да мърдаш дори и на ли* от поста си, защото направиш ли го, онова за което цял живот копнееш, на което си подчинил съществуването си, ще стане само прах в шепите ти. Твоите ръце ще бъдат тези, които сами ще унищожат всичко. Все пак имаш някакъв избор. Какво ще избереш? Интересно ми е. Съветникът се бе усмихнал. Усмивка, която Сейран с удоволствие би разширил с джиан* от едното до другото ухо, ако знаеше, че ще стои на пост пред покоите на императора, а Шуурей ще влезе там облечена в одежди за своята първа брачна нощ. Тя също нямаше идея какво се случва. Лицето на императора бе нещото, което никога не би могъл да забрави. Бе воювал, убивал, но трепетите на сърцето, любовта, безсилието, нещата които не се решаваха с оръжие. О, как можеше да се пребори с това! Затварянето на двойните врати отне вечност от процеждащи се безспир мигове. Отрязък, в който цялата му същност се бореше, но не знаеше точно с какво. Не знаеше какво иска, кого иска повече. Дали най-лесното решение беше и най-вярното? След време плачът й замлъкна. Увита в част от постелята, тя изхвръкна от покоите. Очите й стрелнаха лицето на Сейран, сякаш бяха игли забиващи се в кожата му. Този поглед бе на животно. Жертвено животно, което току-що е било пречупено от волята и тежестта на един тиранин. Болката на мъжа, закрилника и любовника в него бяха някаква смес, която дългът му не можа да заглуши. Неосъществените му копнежи се пръснаха и осъзна, че и сега не знаеше какъв иска да бъде в живота й. Понечи да я докосне, но очите му се замъглиха. Тя изчезна преди изобщо да успее да зачене някакво действие в съзнанието си. Свлече се като парцалена кукла. Марионетка на съдбата. Мъж-не, той не беше мъж в момента. Бе предал целия си род. По-лошо-бе предал нея. - Някакви щения към жена ми ли имаш, Сейран? Или... - високата фигура въздъхна и се позамисли. Императорът промени нападателната нотка в гласа си с чаровна гальовност в рамките на едно пърхане от пеперудени крила. - Да не би да ревнуваш, че напоследък не ти обръщам достатъчно внимание? Все още си мой фаворит. Шуурей е съпружеско задължение, но ти от своя страна си новата ми тръпка. - Погали брадичката му и се наслади на всеки миг неспирно страдание, което прочете отсреща. - Не се тревожи. Съвсем скоро ще ти се реванширам. Веднага след като науча младата дама как да се държи възпитано с мен. - Наведе се и тенденциозно облиза бузата на Сейран за довиждане. После се прозя протяжно слагайки театрално ръка пред устата си. - Жалко, че съм така изтощен, иначе щях да те поканя още сега. - Обърна се и затегна връзките на копринената си одежда. Вратата се затръшна. Сейран остана насаме с мислите си. Белотата на гнева му бе така силна, че избиваше петна в погледа му. Ако до три минути не намереше какво да убие, щеше да има един император, който нямаше да е уморен до смърт само образно. Наблюдаващият в сенките също не поиска да разбере какви точно ще ги върши Сейран оттук насетне. В мрака се видя само синята съветническа лента, която тръгна в противоположна на Сейран посока. *** Героите са от анимето Saiunkoku monogatari* Ли* - китайска мярка за разстояние възлизаща на ⅓ mm в случая Джиан* - прав двуостър меч за една ръка
  4. Това мисля и изпитах докато гледах филма: 'BRING THE SOUL: THE MOVIE'. Благодаря за темата и субтитрите ОЩЕ ЕДИН ДЕН /7 АВГУСТ 2019 Г./ Прожекцията свърши преди малко. Все още не мога да осмисля точно чувствата си. Какво гледах преди малко? Любовна история. И то от най-красивите. За шанса да обичаш всичките седем. Да обичаш света. Да обичаш себе си. Дори, когато е тежко и трудно. Дори, когато те боли. За радостта да откриваш щастието в дребните неща. Да се чувстваш пълноценен, когато правиш другиго щастлив. Когато успееш да накараш този, когото обичаш отново да се усмихне и сълзите от очите му пресъхнат. И осъзнаваш, че животът ти е пълен с тези, които обичаш. Виждаш ги всеки ден и все пак те ти липсват. Постоянно. И имаш още и още нужда от тях. Защото не можеш да се наситиш. И осъзнаваш, че правиш всичко възможно да усетят, че ги обичаш. Въпреки това, никога не ти се струва достатъчно. И опитваш отново и отново, и всеки нов устрем те прави по-щастлив. ‘’Днес ви обичам повече от вчера, но по-малко от утре’’. Дълго време не изпитвах нищо. Карах на предишни спомени, какво е да си щастлив или тъжен. За малко бях спряла и просто наблюдавах околното. Сега вече знам, че никога няма да върна предишните усещания. Това е бил моят начин да се защитя от болката. Но на тяхно място се появи благодарност и съчувствие. И знам, че всяка трудност ми е била урок. Сега е време да направя следващата крачка. И после още една. И още една. А после ще почна да тичам. И един ден отново ще мога да летя. Днес имаше сълзи на прожекцията от някои А.Р.М.И.. Имаше и две дами, които първоначално помислих, че придружават дъщеря си и внучката си, но накрая ми се стори, че и те самите са А.Р.М.И.. Беше мило и затрогващо. Едновременно като човек си и щастлив за момчетата, че изживяват мечтата си, и тъжен, когато виждаш, колко са изморени, колко травми получават и колко болка се налага да изтърпят. Да, беплатен обяд няма, но на всеки от нас, който гледа от екрана му се иска да помогне. Момчета, кажете как и ние ще го направим. Усмихвах се. През цялото време се стараехте да сте духовити, но всъщност усещах меланхолията много силно. Усещах как се чувствахте в тези градове, защото знам, как бих се чувствала аз. Показахте ни още истини за себе си и едновременно с това скрихте много други зад усмивката си. Ще продължа да ви обичам, докато стоите под светлините на прожекторите, ако това ще ви дава сили да устоите. Но и когато решите, че е достатъчно, ще съм с вас в това ви решение. Ако болката стане прекалено голяма. Ако светлината започне да е прекалено ярка или един ден продължите напред живота си, пак ще ви подкрепям. Бъдете здрави. С много обич и уважение-просто един човек, който ви се възхищава. Посвещава се на БТС. Винаги ще съм благодарна, че бяхте до мен, когато беше трудно
  5. Родени в хаоса: Лабиринтът Искам /Либра и ши-он*/ 2015 година Имаше усещането, че се е загубил в лабиринта от сектори, подразделения и входове към това място. Проблемът беше, че в момента на него не му трябваха входове, а само изход от Академията и то по възможно най-бързия начин. За съжаление все не уцелваше честотата на заклинанието, за да излезе. Щеше да я има. Ръцете й, които винаги докосваха хладно и му причиняваха единствено агония и неприятни усещания, щяха да даряват само сладострастие. При мисълта за това на Либра му стана горещо. Никой не познаваше удоволствието от плътта по-добре от него, а тя колкото и корава да беше, не беше нищо повече от една жена. Не можеше да отрече, че желанието се зароди именно защото тя не се поддаваше на природния му чар, а всяко предизвикателство събуждаше инстинкт за себедоказване. Фактът че бе с по-високо положение и се опитваше да спазва някаква йерархия я правеше още по-апетитна и труднодостъпна хапка, защото той бе просто кадет. Кадет, но с много силно заложено чувство за надмощие. Тя не беше първата, която се правеше на важна, нито щеше да бъде последната, която ще сподели леглото му. Разбиранията му за тленни наслади бяха прости. Вземаш, което ти харесва и му се наслаждаваш докато ти омръзне. После преминаваш към следващото блюдо на масата на изобилието. Количеството и разнообразието не бяха за пренебрегване, но онова, което възбуждаше сетивата му бе именно когато трябваше да се потруди, за да получи нещо. И точно защото мразеше усилията, после си отмъщаваше по най-бруталния начин за причиненото неудобство. Новата ши-он/преподавател, ментор/ бе пропуснала шанса си да му се хареса. Бе посмяла да си помисли, че има контрол над него, а това бе грешка, която Либра щеше да се постарае да поправи. За него тя бе като цвят с бодли. Когато го гледаш отдалече е красив, но нямаш реална представа от допира и аромата му, защото големите бодли го вардят стабилно. Ако се опиташ да го откъснеш, шиповете се впиват в плътта ти и я раздират. Само, че Либра имаше различно разбиране за болката. Понякога нейното предизвикване носеше удоволствие, особено, ако накрая те чакаше задоволителна награда. Неприятното усещане се възнаграждава когато усетиш, че въпреки болката, си откъснал цветето. Въпреки неговата защита, си преодолял бодлите и можеш да вдъхнеш омайния му аромат отблизо, преди то да повехне и загуби блясъка си. Тогава когато пожелаеш отново да усетиш примамливия аромат, просто избираш друго цвете от градината. Това вече никому не бе нужно. *Това е шестият откъс по този проект. Назад в темата може да откриете останалите пет откъса от 'Лабиринтът'. Благодаря безкрайно за реакциите ви. Те ме зареждат с ентусиазъм. Ако някой реши да коментира тук или на лично съобщение, ще се радвам да дискутираме
  6. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Пиян дълго рови из гащите си в тоалетната: - Ама и моята жена е една, колко пъти съм казвал, като вземе нещо, да го оставя на мястото му.
  7. АСИСТЕНТЪТ /откъс от РП/ БЛ ************ *припомняне-в колата* Размърда се неспокойно на седалката. Косата му докосваше страничния прозорец. Погледът му пробягваше по скалистия бряг, по разбиващите се вълни и от време на време се разсейваше отскачайки до рибарските корабчета в далечината. Ятата с птици ги следваха с учудваща настойчивост и търпеливо чакаха изваждането на мрежите в късния следобед, за да откраднат нещичко от улова. Небето бе по-синьо и от океана, с големи тромави облаци, които се плъзгаха лениво по небосвода. Спомените го връщаха назад към последните му думи отправени към идола, промяната на който още го озадачаваше. Именно тя го държеше постоянно нащрек и не му позволяваше да се наслади на пътуването, на гледката, на компанията му. Много хубаво никога не е на хубаво и тази мисъл продължаваше да го измъчва. Упорито се убеждаваше, че зад промяната се крие нещо. Крие се и се спотайва, надявайки се чакането да приспи бдителността му. Но Мин бе виждал твърде много от страните на звездата, за да повярва, че подобна безпроблемна промяна е възможна. Най-накрая бяха успели да избягат от напрегнатото си ежедневие. Нещо, което мениджърът отдавна ги бе посъветвал да направят. Това обаче далеч не беше мечтаната ваканция. Де-Сун бе временно отстранен от ръководителя на компанията заради инцидента с репортерите, а Те бе приел с чувство на примирение наложения му каторжен труд. Сякаш мислеше да извлече максимално положителното от предлаганото, а не да мисли за негативите. Трябваше да заснеме посредствена драма, за да отчете някаква дейност и да разсее журналистите отвличайки им вниманието. Мин усещаше, че нищо, с което се захванеше идолът не можеше после да носи определението ''посредствено''. Преди да тръгнат Мин бе отишъл до болницата. На излизане остави сестра си с нежелание, но с надеждата, че ще му се обадят във всеки един момент да се прибере от пътуването, защото тя се е събудила. Целунал я бе по челото прошепвайки, че ще му липсва. Чувствата, които преди не можеше да изрази, сега го изгаряха и думите дращеха по гърлото му напирайки да излязат. Нещо погъделичка врата му и го върна в настоящето. Проклети малки гадинки. Мухите не го оставяха на мира. Ръката му се стрелна и в същия миг видя, че се канеше да шамароса не кой да е, а самият Те с дебелото списание, което държеше яростно. Огледа се крадешком като същински престъпник, канещ се да извърши престъпление. Призна пред себе си, че ако го беше сторил, нямаше да съжалява. Защо имаше такива бързи рефлекси, дявол да го вземе! Главата на Те се бе отпуснала изцяло на рамото на Мин и косата му се бе пъхнала още по-навътре под яката, предизвиквайки странното усещане в асистента. Бавно прибра ръката до тялото си и неохотно се размърда оставяйки списанието с намусена физиономия. Проклетникът се възползва и се разположи още по-удобно. Погледът на Мин мерна бегло чертите на спокойно спящия, отразени в огледалото на поставката. Мин отдавна търсеше да разпознае своята енергия в човека отсреща. Само тогава другият успяваше да развълнува съзнанието му. Знаеше, че за да хареса някого, първо трябваше да го съизмери със себе си. Досега не бе намерил достоен противник с изключение на Ир Ра. Някой, който да го дърпа напред, да го кара да го гони и достига. Да го тласка енергично и да подклажда съревнованието. Само тогава в преследване на равенството Мин би бил щастлив. Гледаше Те и не откриваше нищо подобно в него. Досега той бе объркан, стресиран и фалшив, но всеки ден зареждаше с енергия тялото на Мин. Мислите и действията му се подчиняваха на него. Какъв беше този метод на 'красавица в беда', който така успешно прилагаше, за да успее да прикове интереса му. Беззащитен и дезориентиран на моменти - да, но и арогантен и непреклонен друг път. Той си играеше с чувствата на Мин и го стъписваше, ала поривът да го разбере не секваше. Тези крайности оплитаха Мин в порочния кръг на това едновременно да му съчувства и да го подкрепя, но и страстно да се опита да обуздае темперамента, който често улавяше в шоколадовите очи. Знаеше, че тази битка ще е интересна и затова с усмивка посрещаше всеки нов ден. Идолът може и да приличаше в подхода си доста на предишния антисоциален Мин, но след пропукването показа същност, която се различаваше от сегашната на асистента драстично. Досега Те бе кипял от живец и на всяка почивка бъбреше с хората от екипа. Пътуваха самостоятелно с шофьор, а екипът отделно натоварени с апаратурата. Екипът често изоставаше и се налагаше да ги изчакват, за да се движат заедно. През останалото време на пътуването идолът убиваше времето в слушане на музика или цъкаше нещо на телефона си. Те не говореха. Между тях тегнеше тягостна атмосфера на неловкост. Макар и да живееха заедно досега винаги имаха ангажименти, които да обсъждат или спорове, които ги горещяха. Сега сякаш нищо не ги свързваше. Нямаше ги задълженията на Мин и графика на Те. Не знаеха и какво ги очаква там където отиваха. Мин определено остана изненадан от реакцията, с която Те прие наказанието си. Видя отраженията им в преградата разделяща ги от шофьора, а после плъзна поглед по лицето му. Забеляза белега с форма на подкова и се усмихна накриво. Явно идолът не беше чак толкова накипрен винаги. Харесваше му да вижда несъвършенствата на иначе толкова перфектното същество. За сметка на това обаче Те нито за миг не сваляше тъмните очила. Може би в опит да прикрие изтощението си. Сега тяхната лява рамка се огъваше неестествено във врата на Мин, а ръбът на стъклото се забиваше с бузата на звездата оставяйки отпечатъка си. Мин Че Ри се извърна и се оказа по-близо отколкото бе очаквал. Усети дъха на шоколадови дражета с фъстъци, които Те беше омел през последната почивка. Как можеше да яде подобни боклуци!? Пресегна се към него и в мига, в който хвана очилата автомобилът неочаквано се разтресе. Колата попадна в дупка и кривна от пътя за момент. Тялото на Те подскочи заедно с това на Мин точно когато вече беше взел очилата. Мразеше ги, мразеше тях и мухите, и дупките по пътя. Мразеше всичко!!! Изсумтя и скръцна раздразнено със зъби. Удари злобно по вратата на колата и усети как болката от сблъсъка с дръжката проряза целия му мозък. - Много съжалявам за неудобството. Добре ли сте? - Гласът на шофьора прозвуча развълнувано и притеснено по станцията. - Добре сме, господин Ким, не се тревожете - едва успя да събере мислите си, за да отговори. От рязкото му сепване, идолът се размърда, намесвайки се още по-осезаемо върху него. Промърка нещо и облиза долната си устна точно в лицето му. Приличаше на нещо сладко и гушливо. Отвратителна комбинация. Мин от своя страна се отдръпна като опарен и удари челото си в стъклото, без да успее да се отдалечи и на йота. Озъби се безсилно на отражението си и процеди няколко проклятия. Ръката му стисна очилата, докато те не запукаха от натиска, а после ги пусна и ядно ги стъпка с крак. Хвана Те за рамото и го килна по-далеч от себе си. Негодникът спеше като пън, а устните му малки и розови примамливо си блестяха като свежа, росна пъпка в огледалото. Със свободната си ръка докосна своите. Тръпката пробяга по гърба му надолу и после се върна обратно. Облегна се назад, надявайки се да спре пулсирането в главата си и въздъхна. Това изобщо не подобри настроението му. Затвори очи, за да скрие образа на Те, но продължаваше неминуемо да усеща близостта му. Дори факта, че дишаха един и същи въздух, го дразнеше. *** С напредването на деня слънцето вече не биеше така жежко. Морето сякаш се подчини на спокойствието на всичко околно и плавно започна да мие бреговете си. Рибарите издърпваха за последно мрежите си и даваха сигнали за прибиране. Чайките сити и доволни вече се чуваха съвсем рядко. Идолът спеше все така дълбоко и блажено, а Мин не спираше и не спираше да усеща вкуса на дражета с фъстъци по устните си. Само да не беше проклетата дупка на пътя, ех! *Това е проект започнат малко след създаването на темата тук с човек, с който се запознах също в този форум и е първото ми РП. Благодарна съм на другарчето по перо. Назад в темата можете да откриете още три откъса от този проект. Все още не съм го завършила, защото записките останаха в предишния ми компютър. Но тези герои и проект са от любимите ми и един ден може би ще го завърша със съвършено нов финал.
  8. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ /черен хумор/ Учителката: - Иванчо, дай пример за лош късмет? - Да намериш хапче за безсмъртие, да се задавиш с него и да умреш!
  9. Не знам доколко видеото е едитнато, но в езика на тялото има повече БЛ отколкото съм виждала в цели сериали. Направо ми напълниха сърцето. Ако не си почивах сега от гледането, щях да подхвана дори само заради тези двамата. Видео тук: Броманс ли бе да го опишеш! Конете също бяха наслада за сетивата. Толкова грация и аристократизъм.
  10. Родени в хаоса: Лабиринтът БОЛКА /Саодат и Фебър - БЛ/ 2015 година Беше заспал под дърво във вишневата градина. Поредно бяло цветче напусна пищната корона и кацна на клепача му. Приличаше на майчина милувка, но Саодат нямаше как да знае това, защото никога не беше получавал такава. Никога не беше и познавал майка си. Тя нямаше желание да познава някого, който не беше Избрания. Беше починала след раждането на брат му. Един човек по-малко, който щеше да го тормози и ненавижда. Много бързо осъзна, че Дарао не беше наоколо. Онова пет-годишно палаво създание с къдрици, топли като шоколадов току-що изпечен мъфин. С кръгли като копчета очички, моряшко синя огромна пандела на врата и облечен в бяло костюмче, което успяваше да опази чисто като сърцето си. Щеше ли да отиде в Ада, ако мразеше това хлапе? Ако в мислите си нощем планираше да го пъхне в кошница за хляб и да го пусне да плава по реката? Защо добрите хора не осъзнаваха, че бидейки толкова добри, караха другите да изглеждат гадно лоши? Не, невинността им не ги оправдаваше. Не, другите не бяха лоши. Те не можеха да стигнат техните нива на доброта. Страдаха заради това не само в мислите си, а и през целия си живот. Биваха сравнявани и карани да бъдат нещо, което, така или иначе, не могат да достигнат. Сърцето му запулсира скоростно като на фазан насред стрелбище. Пъргаво се изправи и хукна като вятър към имението, изоставяйки милувките на цъфналите вишни. *** Трябваше да намери източника на цялата си болка и съществуване, и да позволи отново да му бъде показано, че е просто нечия изтривалка за многократно ползване. Тази болка никога не свършваше. Всеки ден тя беше там, като въздуха в дробовете му. Като широко отворените му очи, които не можеха да видят бъдещето. Като краката му, които не съумяваха да го отведат далеч. Да обвинят този, който е давал всичко от себе си за другите: за да ги зарадва, за да види блясъка в очите им, за да усети обичта им, за да бъде нужен. Това ли заслужаваше? Да го презират, мачкат, обиждат, бият, мразят, ненавиждат, да го отхвърлят от собственото му семейство. Обвинен в кражба, предателство и егоизъм. Имаше още десетки, не, хиляди дребни случки, които се трупаха в него цикъл след цикъл. *** Дарао разтвори малката си ръчичка и в нея, в целия си блясък и сияние, се появи пурпурно омагьосващ артефакт. Прикачената към него висулка беше майсторски изкована. Саодат само беше чувал за тази реликва, предаваща се поколения назад от незапомнени вече времена. Никога не биваше да вижда камъка. Не беше упълномощен за това. Не знаеше как малкият му брат беше успял да го вземе, но щяха да имат големи проблеми, ако това чудо не заемеше мястото си обратно. Тъкмо щеше да попита Дарао, когато... *** Камшикът отново изплющя по бялата му кожа. Лилавата, тъмна течност започна да става синкава. Раните ставаха все по-дълбоки и кръвта се сгъстяваше все повече. Още малко и щеше да стане смолисто-черна. Моментът, в който губеше съзнание и потъваше в лабиринт от халюцинации и заблуди, наближаваше. Само когато усещаше болката, се чувстваше жив. Само нея бе имал през целия си живот. Затова се самобичуваше отново и отново, връщайки се към добре познатото русло. Дните в подземието, оставен без вода и храна. Процеп, където лъчът светлина не носеше топлина. Влагата така се беше просмукала в костите му, че имаше чувството, че ръждясва. Не усещаше вонята от себе си или околното, защото обонянието му беше примряло някъде далеч в съзнанието му. Беше бит толкова много, че в редките моменти, в които идваше в съзнание и виждаше камшика, дори нямаше вътък да реагира. *** - Кажи ми, как взе камъка на Избрания? Как го изнесе от кабинета ми? Какво мислеше да сториш на брат си? Затова ли те отгледах, дребно нищожество? Ти, плюнка на обувката ми. Толкова много години възпитание и насоки, и пак не стана нищо от теб. Колко пъти да повтарям, че трябва да си опората, но която брат ти да стъпи? Ти трябва да си онази невидима стена, защитаваща го от света. Трябва да понесеш всеки удар отправен към него. *** Стисна зъби. Сегашното му аз замахна още веднъж с камшика и този път остави забитите нишки да се окъпят в кръвта. Да попият дълбоко от аромата и да потънат в раните, преди бавно да ги изтегли от прорезите в кожата си, удължавайки агонията. Викът му се протегна от ниската гама като загребване, преди да набере скорост и пълнота, и да изпълни дробовете му с вопъл на ярост и безсилие. Този вик се блъсна в отсрещната стена и рикошира обратно в тялото му, за да го събори на земята.. - Правех го, татко. Правех го всеки път, но никога не беше достатъчно. За теб или за Него. Бяхте алчни и погубващи. По гърба му имаше толкова белези, че те се застъпваха като мрежа от гърчещи се змии с хиляди отгоре. Стонът този път бе нисък и гърлен. Ударът го принуди да коленичи тромаво, а спомените изплуваха още по-ясно. *** Стоеше пред масивното алабастрово бюро. Дрехите, маниерите, прическата, осанката, дори дишането му бяха най-съвършен еталон за възпитание. Но той много бе сгрешил. Желанието му да вярва в някого щеше да му струва прескъпо. - Няма нужда да се оправдаваш. Действията ти говорят вместо теб. Самата идея, че замесваш името на брат си в деянието, говори достатъчно. Камъкът беше намерен у теб. Не заслужаваш да се наричаш мой син. Постъпката ти ме отвращава. От днес вече няма да носиш фамилното ни име. Отричам се от теб и твоето съществуване. Ти вече не си мой син. *** Остана без име, без дом, без семейство, но защо ли взе всичкия товар на произхода си, когато си тръгна? Това го преследваше постоянно. Обикаляше в кръга на затвореното си съзнание и се въртеше все по-френетично и все по-отчайващо безнадеждно. Подземията бяха мрачни и задушни. Но някак топлата влага и тъма му даваха познат уют. Сякаш беше в утробата на тясно и спокойно, далеч от непознати погледи. Пръстеният под постоянно му напомняше за тленността на света в заобикалящото го. - Докога ще се самообвиняваш? Остави го в миналото - мина зад него и Саодат усети топлината от дъха му по разранената си кожа. Усети как той се спуска надолу, а после отново се изкачва нагоре. Можеше да си представи изражението на Фебър в момента. Погледът му, мислите му. - Баща ти вече не може да те нарани. Щом намеря и брат ти, вече няма да има кой... - Не! Казах ти да не закачаш семейството ми. За мен те не означават нищо вече. - Все още ги наричаш свое семейство? Противоречиш си. Те отдавна не са - зъбите му пробляснаха с нотка на мъст. - Забравяш, че мога да отгатна мислите ти. Разхождам се в съзнанието ти. Не можеш да се скриеш сред другите души, защото аз чувам как твоята ридае. Делим една енергия, нали? Когато ме спаси, ми даде част от себе си. Не искам повече да страдаш. - Отмъщението не е решение. Няма ли да уважиш избора ми? Явно при прехвърлянето неравномерно съм разпределил някои свои черти, затова сега те са се изострили у теб. Не разбираш ли? Не е твоята истинска природа. Ти не искаш това. - Няма да се откажа, докато не премахна Дарао от пътя ти. Само той остана. Тогава ще бъдеш свободен. Няма да се разкъсваш от чувство за вина. Няма да виждам сълзите ти. Душата ти ще е в мир. Нямам търпение някой ден да стана отново част от теб. Искам да ме притежаваш. Да погълнеш остатъка от мен. Да излекуваш онази част, която от незапомнени времена мъсти за отдавна погубени надежди. Древните 'въздух' отдавна ги няма, но аз съм обречен да бродя из Лабиринта като блед спомен от тяхното величие. Фебър все така отказваше да възприеме казаното от Саодат. Той изравни очи с тези отсреща, изправяйки внимателно изтощеното тяло. Саодат продължаваше да размишлява на глас: - Не успявам да балансирам правилно конфигурацията, понеже не съм те познавал преди. Сега не знам каква част от качествата ти са се запазили. - Тогава да продължим да опитваме - устните му се впиха в тези на Саодат, а ръцете му потънаха в лепкавата слуз на гърба му, когато притисна голото му тяло към себе си. Усети емоцията, бушуваща в тялото му. Силата на ръцете му. Огънят, в който го хвърли пронизващата откровеност, на която бе способен. И проявата на неприкритата жажда да се слеят. Едновременно да му вдъхне живот и да му го отнеме. Пиеше от него като от съд с амброзия. Като пенливо първо вино, все още младо и диво. Неспособно да се възпре да те опие с дързостта си. - Престани - отблъсна го с две ръце и се строполи отново на земята. Фебър взе главата му в скута си и го загушка като бебе. - Мразя начина, по който се държиш с мен. Мразя начина, по който ме караш да се чувствам. Мразя те, но и имам нужда от теб. Отчаяна нужда и ти прекрасно го осъзнаваш, негоднико - очите му се притвориха. Мъчителното изтезание, на което се беше подложил, взе превес. Там в мрака Фебър остана да бди над него: да промие раните му, да се любува на профила, да се радва на формите му и да се зарича, че ще дири сметка за всеки белег по това изстрадало тяло. Още повече за неизброимите белези по тази душа, с чиято безкрайна болка живееше Саодат ден след ден. Щеше да продължи да взема отново и отново дъха му, защото така получаваше все повече от болката му. И колкото повече го намразваше той, толкова по-близо до изцелението щяха да бъдат. ***
  11. voileta

    Solo Leveling (2018)

    Знаех си, че ще успеят да събудят дракона. Жалко, че така свършиха нещата. Сцената беше сладка, смешна и мила. Усмихна ме. И после БУМ, ми отнеха усмивката. Ето, че се случи. То беше ясно. Но не ми хареса, че написаха, че е 'забравил' да сложи сянка на другарчето. Главният има достатъчно брой сенки и сила, за да сложи по две от тях вероятно на всеки член от корейската нация и из един път 'забравил' бил. Някак ми звучи кухо и разочароващо като обяснение. Виж другарчето да беше нападнато от чудовище и сянката нещо да се разсея та този да го отвлече-разбирам. Ма 'забравил', не върви. И някак си мисля, че другарчето няма да оцелее. Този, който го отвлече от него още в предния епизод миришеше на кръв и смърт. Освен това е тъп, та дрънка. Проси си да го затрият двама от най-силните ловци. * До чап 143* Нашият пич е красив и мега гига бесен!
  12. Отвъд стената-първи чап /16.02.2020/ - Хората казват, че съм пресметлива. Че постоянно изпитвам човека насреща си. Не е вярно. Хората се опитват да ми вменят вина. Да направят мен лошата и грешната - усмихна се. - От самото начало аз съм откровена и директна. Показвам силните и слабите страни в характера си. И те избират сами, дали да вървят до мен в силата ми, или да се опитат да ме наранят, за да ме изпреварят. И когато аз покажа ноктите си и ги забия в меката им плът, те започват да мрънкат и да се опитват да се измъкнат. Значи, ако те бяха успели да наранят и унищожат мен, нямаше да е проблем. Но ако аз правя същото с тях, е проблем. Защо? Не разбирам. Това че имам нокти ли е проблемът? Това, че съм реално чудовище, хищник? Хищниците нападат само, за да се нахранят и в отбрана за живота си. Човекът от друга страна е всеядно, което винаги иска нещо повече. Никога нищо не му е достатъчно. Ако му предложиш още храна, дори и вече да има, той ще вземе и тази. Ако му предложиш още пари, още от времето си-той ще ги вземе. - Изпъна ръка и острите стоманени струни се показаха от пръстите й. - Ще умреш бързо. Няма смисъл да шаваш и да упорстваш. Молех се да не опитваш да лакомееш за още, но ти видя възможност в моя слабост и се опита да я използваш. Някога играл ли си шах? Ако в партията видиш лесна плячка, обикновено има и уловка. Нещата са навързани. Едното води до другото. На полето фигурата бива пазена от друга фигура. Но хората виждат само възможността за единичен успех, не и последствията. Някога помисли ли, че ще нараниш мен? - Ноктите се показаха и от другата й ръка. Тя направи гримаса. Кръвта потече от пръстите й. Металът беше раздрал плътта й. - Виждаш ли, на, сега мен ме боли заради теб. Освен това ще трябва и да чистя след като те убия. Отваряш ми твърде много работа. Не, не, не. Няма нужда да се опитваш да говориш. Дискусиите приключиха. Сега ще говоря само аз. - Зъбите й пробляснаха попадайки в снопа светлина на лампата. - Трябва да внимаваш с тайните. Хората споделят тайните си с някого, когато му имат доверие. Но много рядко ги споделят, ако не са се подсигурили преди това. Да ти споделят тайна е ценно и опасно нещо, защото загубят ли доверие в теб, усъмнят ли се, ще те унищожат. И всичката слава и пари, за които си се трудил, ще изгубят смисъл. При подходящия стимул става ясно, че всеки е чудовище. Може би не на външен вид или по сила, но в съзнанието и действията си. Някои предпочитат да се подчиняват, а други да управляват, за да спазват привиден мир. Приеми го като естествен подбор. Оказа се, че този път аз съм по-голямата риба - замахна и пръските кръв облизаха пода придружени с мъгляв стон. - Глупаво чувство за всесилност и неуязвимост. Никога няма да разбера човеците. Умират толкова лесно, а се имат за велики. - Повдигна рамене в почуда.
  13. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ - С какво е свързана работата ти? - С идиоти!...
  14. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ - Тате, какво е оргазъм? Защо мълчиш, тате? - Виж, хлапе, проблемът не е във въпроса, а в това, че всички в автобуса чакат отговора!
  15. Отвъд стената-втори чап /27.02.20/ Косата й беше като пърхкав облак. Къдриците леко полягаха на тесните рамене. Затворената догоре бяла риза трябваше да вдъхне спокойствие и професионализъм. Фибата в косата доза невинност. Синият, моден гащеризон свежест и новаторство. Кафявите очи буден ум. Нищо нямаше да подейства. Не и когато му залагаха капан. Колкото и красива да беше мрежата, пак си оставаше мрежа за улов. *** Затвори за миг очи подразнен от факта, че долови парфюма й. Аромат създаден от козметиците примесен с този на кожата й. Въздъхна с досада. Той и проклетото му въображение. В съзнанието му ясно изплува представата как тя нанася сместа от китката по шията си чак до сгъвката на рамото. Погледна я. Стоеше все така пред него извисявайки се на седем-сантиметровите си токове, създадена сякаш за да го предизвиква. Не са ли я учили, че възрастните хора нямат време за глупости? И смееше все още да го гледа право в очите. Колко много ненавиждаше енергията на младостта. Тогава, когато не подбираш все още битките си. Реши да отговори на въпроса й: - Оцелях по време на тормоза в училище, защото не отвърнах на удара. Научих се на търпение. Оставих ги да мислят, че са по-добри от мен. Ако бях отвърнал в сляпата си ярост, щях да ги пребия и да се превърна в насилника, от когото се опитвах да избягам. Търпението ми се превърна в сила. Изучих насилниците си. Сега съм стожер. Знам как да защитя себе си и мога да защитавам другите, когато се наложи. - А защо си сам сега? Огледай се. Замисли се. Толкова високи стени си изградил, за да се опазиш, че и слънцето не достига отвъд. А хората, които казваш, че защитаваш, не са ли по-скоро твои затворници? Понякога трябва да отвърнеш на удара. Един-единствен път - за да помниш ти, за да помнят и те. *** Дилън беше опрял двете си ръце обрамчвайки цялото бюро. Тази жена се опитваше да рови в миналото му и да разклати основите му. Да го извади от зоната му на комфорт, но не знаеше, че той вече беше минал по цялата стълбичка. Беше насилник, когато се почувства несигурен и уплашен. Удари в незнанието си и после всичко се завъртя пред очите му и рефлектира обратно върху него карайки гърба му да изпука изпод напора на вината. Очите му се усмихнаха. - Ще говорим пак, когато поживеете още десет години, госпожице Нийл. Хората не се раждат отшелници. Животът ги прави такива. Когато си давал и давал, но отсреща никога не проявят разбиране, в един момент се уморяваш да даваш. Защо светът очаква аз да играя по правилата му? Защо той не играе по моите? Накрая печели по-силният, нали? Защо е проблем този път това да съм аз? И когато реша да се оттегля хората ще ме нарекат страхливец, егоист и хахав, нали? В моя свят, там където съм само аз, мога да правя за другите, което сам реша за редно. И няма нужда да ги питам и да търся разрешение или одобрение. Жертвата накрая съм единствено аз, защото решавам да жертвам времето и старанието си да защитя някой, който се опитва да живее отново с белезите си. Да, те са мои затворници, докато не намерят силата в себе си да скъсат оковите и да живеят свободно. Сами за себе си. ***
  16. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Жените са железни - могат цял ден да чакат едно позвъняване, за да не вдигнат...
  17. И Грами, и военната служба са едни такива теми... Все още не съм готова да се доверя, че ще дадат Грами като изпълниш явните критерии. Те се ослушваха колко време в Америка дорде се наканят да номинират БТС. Там са намесени и много други фактори, за които говорихме в темата преди време. Затова признавам си, че имам съмнения, дали на организаторите ще им се откъсне от сърцето. Дори БТС да имат обичта на милиони АРМИ и продажби също в големи цифри, картинката е сложна. Изчаквам на нокти и ми е интересно как така още никой не се е юрнал да даде предварителни прогнози какъв е шансът за спечелване. Обикновено има много такива хора в нет пространството. И мога да гарантирам, че ще се появят с видеоклипове веднага след провеждането на Грами. Но мен не ме интересуват после техните мнения, а сега. А те мълчат. Това ли постигнаха със закона? В Корея още никой няма Грами, а те вече са го предвидили като опция. Печелиш Грами-няма военна служба? Според мен всяко от момчетата ще иска да изкара службата си. Защото всеки би желал да е подготвен да защити родината си, ако се наложи. Поне аз така бих се чувствала на тяхно място. Ще минат някакви подготвителни курсове, да. Здраво, право мъжко чедо ли си, ще да трябва да поназнайваш нещо от военната служба. Нещото, което ме успокоява е, че Биг Хит ще е плътно зад гърба им навсякъде. Надявам се в случай на нужда това да носи достатъчно респект. Защото човекът в реала и звездата не са едно и също нещо. Още помня как Джи Драгън го разнасяха из цяла Южна Корея не, ами из цял свят, защото 'пичовете' от поделението му изнасяха инфо за това къде косата му падала от стрес, къде имал дефекти по тялото и сие. Т.е. ако се къпе с останалите, те ще го оглеждат все едно е извънземен и ще го обсъждат по медиите. А ако не се къпе с тях, ще го обвиняват, че се надува и се има за нещо повече. Сериозно, не знам как оцеля този човек без гъг да обели за всичкия тормоз, който отнесе заради кого ли не. Не искам да дълбая, че ще ги насмета всичките набързо. Никой не заслужава такова отношение, независимо известен ли е или не. НИКОЙ! От мен има цялата възможна подкрепа не само защото е гениален артист, ами и защото знам как корейците могат да те притиснат в ъгъла и да те съсипят заради нещо несъществуващо, само защото ги дразни, че ти си успял, а те не. Зверски лицемерни са. Хората понякога къде съзнателно, къде не, вредят на известните личности с вниманието си. Момчетата няма да видят грам мира и постоянно ще ги обвиняват, че получават някакви по-добри условия спрямо останалите. Със сигурност ще се намери и кой да завижда и да ги тормози и отвътре, и отвън от обществото. И дори да се пишат само положителни заглавия из медиите, не бих се доверявала особено. Просто знам какво прави завистта с обикновения човек. Та, това ми е мнението за военната служба. Ако Грами ще им позволи да изкарат военното си обучение далече от всичката тази дандания, която описах горе, да я печелят, за да съм спокойна за тях. Това е
  18. Сред АРМИ има един лаф, че каквото Юнги иска Юнги получава. След като един път вече отложиха датата за награждаването с Грами, направо ми се изчака чакането, ама какво да се прави чакам си. Юнги има нюх, признавам му го, хе-хе: Превод на туита: 'Дали Юнги е знаел, че седи до продуцента на Грами 2021?' Тогава БТС участваха в сегмента 'Криеница' в Шоуто на Джеймс Кордън. Пост в Туитър:
  19. Напът съм с привършването на този сериал, но нарочно искам да изкажа мнение преди да изгледам последните епизоди. Изумително е как всички изкарват серийния убиец /бащата/ като някакъв безумен звяр, а когато го показват на екран той е самият еталон за самоконтрол и чисто изпълнение. А също и гледайки Двете неща са различни от небето до земята и си има тестове, които много ясно могат да го докажат. Това докторите направо ги направиха да изглеждат малоумни като професия. Жената на главния пък, милата, единия епизод ще вини съпруга си за нещо, в следващия ще му прости поради същата причина включваща същото това нещо. Това ми е 'любимата' загубена кауза на сценаристите и загубен епизод като цяло. Ако няма да държиш на аргументи за действията на героя, дори не започвай да пишеш тази сцена. Безсмислена е. Нямаш ли достатъчно екранно време, за да подплатиш, героят започва да изглежда непоследователен. А сцената, в която насочваш пистолет, ситуацията е на живот и смърт, но махаш предпазителя едва после, за да намекнеш, че си сериозен. Да, прави голям ефект за зрителя и изглежда зрелищно, но би било безкрайно неефективно в реала. Пичът просто можеше да пусне запалката и да избяга в суматохата, докато Аз забелязах само толкова, което да ме дразни. Вероятно има още бели конци, но през останалото време ми вървеше гладко гледането. Единствено стотината намесени имена ме объркваха. Хуморът ми хареса. На фона на всичките тези убийства и интриги добре разведряваше обстановката. Имаше много детайли и схеми, но не ми дойдоха в повече. Атмосферата беше точна спрямо ситуациите и аз ще си догледам доволно, какъвто и финал да предстои. И последно: винаги има три истини-твоята истина, истината според другите и истината
  20. Ето малко интересни питанки: Първи въпрос: Жена е бременна, а има вече 8 деца. Три от тях са глухи, две са слепи, едно е умствено изостанало, а тя самата има сифилис. Във вашите ръце е решението... Да абортира ли или не? Прочети и следващия въпрос преди да погледнеш за отговора на този Втори въпрос: Време е да се избере нов световен лидер и вие отивате да гласувате. Ето част от биографиите на тримата кандидати: Кандидат 1: Името му се свързва с подкупни и нечестни политици, консултира се с астролози. Има две любовници. Пуши като комин и пие огромно количество мартини всеки ден. Кандидат 2: Бил е уволняван два пъти, спи до обяд, употребявал е опиум в колежа и пие над литър уиски за една вечер. Кандидат 3: Той е герой от войната. Вегетарианец, не пуши, пие само ако има повод и то в минимални количества. Никога не се е забърквал със съмнителни лица. Кой от тримата бихте избрали? ОТГОВОРИ:
  21. Боят с оръжия не е шега работа. Забелязах, че и при краля, и при министъра на отбраната има рани в основата на палците на ръцете им. Всеки път щом видя бойни сцени, сърцето ми се свива. В Корея все още по-голямата част от нещата се изпълняват от актьорите и нараняванията са доста често срещани. Честно казано не харесвам как подсигуряват каста и дубльорите в Корея. Нещата, които зрителят гледа за развлечение за минута-две на екрана, на някого са коствали много усилия, болка и тренировки. И смея да кажа, че невинаги си заслужава. Сега може и да съм забелязала някви мънички ранички, но истината е, че никой не говори за големите наранявания, синини и натъртвания. Нараняването по време на снимки е тема табу. Защото, ако говориш за работодателя си, че нещо в процеса не е било ок, то той няма да те наеме повече на работа. Не може да казваш, че е трудно и не може да твърдиш, че някой не си е свършил работата добре. А някъде там в процеса нещо наистина им куца на тези хора. Забелязах определена зависимост. Затова и толкова малко актьори се съгласяват да снимат екшън проекти. Повечето, които са го правили преди, отказват да се снимат сега. А тези, които продължават да го правят са наистина необичайна издръжлива порода, затова и имат моето възхищение. Надявам се да им върви гладко на нашите в оставащите два епизода. Не мисля, че биха намерили по-подходящ актьор, който да изиграе краля. Винаги избира правилните физиономии как да реагира на извънземните ситуации, които му се случват. Старшата придворна дама и сцената с алкохола...
  22. Изгледан и харесан, но с едно голямо НО за последните епизоди. Определено щеше да е по-добре, ако не се беше наложило да сменят сценариста при започнат вече проект. Защото предшественикът движеше нещата по доста необичаен начин и имаше градация в действията на героите. След промяната тази градация отиде да пие една студена вода. Героите започнаха да говорят много повече и то колкото, за да запълват време, а злодеите уж трупаха повече сила, а ставаха все по-жалки и по-жалки. Да не говорим, че главния злодей тотално изгуби смисъла си на съществуване. Ще да е изпаднал в екзистенциална криза също като сценариста. Интересно ми е, вие, ако имате Нещо ми се губи там. Двойката злодеи мъжът с белега и жената направиха сериала вълнуващ. Шапка им свалям. Прекрасно изградени образи и прекрасно изиграни. Жената егоист до мозъка на костите си, но Респект за първия сценарист. Младокът дебютант в главната роля играе, та се къса. Не знам как се е учил на актьорстване, но ще си осребри заложбите, живот и здраве. Мацката идол също много я харесах. Има особени черти на лицето, които залепнаха за ролята, плюс че излъчването на нахакано лудо куче беше готино. За следващия път ги съветвам продуцентите да дават повече творческа свобода на сценаристите си, ако това е била причината
  23. Ох, не може ли да си те осиновя, а? И без това трябва да качиш някое килце при тоя ръст. Моля ви, ако имате подобен човек в приятелския ви кръг, ценете го до безкрай /и го пратете и насам, не бъдете скръндзи /. Хареса ми приятелството между Всички бяха разкошни. Хареса ми, че въпреки, че Ча Ън У e певец тази роля в сериала не беше заета от него. Героят на Хуанг Ин Йоп добре пое тази позиция. Kогато е с този котешки грим и когато е без него, за мен това са сякаш двама напълно различни човека. Оказа се, че съм го гледала съвсем наскоро в 'Отново на 18' и така и не съм разбрала, че това е той. Трудностите ми с разпознаването на лица и имена продължават Сцената, в която двамцата наши са под Няма нищо лошо от време на време човек да си погледа нещо за разтуха и да му стане леко на душата. Имаше си поуките, израстването, веселите моменти ...и целувките бяха по повечко Хареса ми тази приказка, която гледах. И ще си я наредя в любими. Аз отлитам към следващото заглавие. Харесах си 'Flower of Evil'. Желая приятни мигове на тези, които тепърва ще гледат сериала 'True beauty' И нещо рандъм: на 1.18.03 минута от 16-ти еп ясно си личи, че Ча Ън У има доста голяма алергична реакция на врата. Искрено се надявам да е добре, а аз да спра да забелязвам постоянно факти, от които никой няма нужда... мда.
  24. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ - Ти откога работиш в тази фирма? - Откакто заплашиха, че ще ме уволнят!
  25. Тегоба /БЛ/ Леката тъга в очите го правеше още по-магнетичен. Онази преживяна болка бе накърнила цялостта му, но бе създала още повече нюанси в неговата чувственост. Първите няколко дни не искаше да вижда никого. Това, което желаеше едновременно му носеше мъка и щастие. Дробовете се късаха с всяко вдишване, а дъхът му не стигаше. Алвеолите спазматично просвирваха. Бодежите поробваха сърцето, което се луташе между бесен бяг и пропускане на удар. Гърбът мъчително се изкриви в неестествена поза и се скова. Душата крещеше и умираше в протяжни вопли. Тялото отказваше да продължи, а умът му изправен пред невъзможното, го хвърляше в нова, поредна паник атака. *** 27.11.17 - Домъкни най-сетне този твой мозък за бизнес и тяло за грях тук. Аз съм Со Ин, твой приятел от детинство. Помниш ли ме изобщо? Докога смяташ да ме разиграваш? Струва си. Пичът е малко шашав, но не е като да иска душата ти. Работата е за минимум три месеца. Превод от китайски на корейски. Прикачвам визитка. Покажи я на входа. Бъди точен. Со Ин изглеждаше бесен. Типично в негов стил. Все припира за нещо, сякаш светът ще свърши. Не искаше да се среща с него. Не искаше да се среща с никого. Беше в такава емоционална дупка, че докато превеждаше думите бягаха от него и се губеше в смисъла на изреченията. Осъзнаваше, че не успява да проследи мисълта на събеседниците си. Често чуваше само откъслечно словата им и не можеше да се съсредоточи върху същността им. Сметките се трупаха, а проектите напоследък бяха оскъдни. Просто прелест! Прегледа договора. Изглеждаше добре. По два часа вечер между 22.00 и 24.00 часа, в клуб „Фламинго”. Тези две условия бяха задължителни. Парите бяха повече от прилични. Подписа без да се колебае повече. Всъщност Рен беше развалина, но някой му даваше пари и той смяташе да ги приеме. Ако възложителят не беше доволен от него, винаги можеше да прекрати договора предсрочно. Не му пукаше какво ще си помисли другият за него. Отдавна спря да му пука какво мислят останалите. Не можеше да разбере защо Со Ин продължаваше да го тормози с тази задача. Възложителят явно не се отказваше и настояваше на своето. В един момент Рен осъзна, че само проточва неизбежното. Имаше ли смисъл да увърта и да дава уклончиви отговори, когато на мобилния му винаги имаше по десет намилания от Со Ин в същия дух и по още десет на секретаря вкъщи, щом се прибереше. Защо хората не уважаваха личното пространство на човек? Защо нарушаваха спокойствието му, ръчкаха го и го бутаха накъдето искаха ТЕ да върви? Рен просто беше спрял. Не можеше ли да го оставят, да го подминат? Не, това не е липса на грижа, не е изоставяне. Някой ден той отново щеше да ги настигне, щеше да върви редом с тях, но това време не беше сега. Сълзите го навестяваха все по-често. Нямаше нищо друго освен тях като израз на емоция. Чувстваше се някак незавършен. Нещо му липсваше, но не знаеше какво. С всеки изминал час му липсваше все повече и сълзите ставаха все по-горчиви. Свиваше се на дивана, увит в детското си одеало и скриваше лицето си от света. Телевизорът бумтеше усилен до краен предел, но не можеше да заглуши мислите му. Те се блъскаха и умираха в главата му преди да успеят да реализират идеята на съществуването си. Единствено Джипси успяваше да го извади от унеса му. Той се бе промъкнал в скута му тъкмо приключил с вечерята си. Лапичките му още бяха студени заради мраморния под. Благодарение на него Рен се сещаше, че е живо същество. Сещаше се да яде, да излезе да напазарува, да отиде до тоалетната. Джипси го подсещаше, че все още съществува. Той беше връзката му с този свят. Този стар осем годишен уличен кот прибран в една късна доба. Рен тъкмо се влачеше към убежището си. Якето му отново беше съдрано, раницата скъсана. Бяха вързали презрамките на чантата му една за друга, за да го забавят. Рен дръпна и веднага осъзна грешката си. Грешката, която предстоеше да направи. Съучениците му разчитаха, че ще избяга, оставяйки света си на показ, но това беше последното, което щеше да направи. В тази раница беше цялото му сърце, цялото му минало и смисъл. Не беше дневник, беше същността му написана на хвърчащи листи попили сълзите му и кръвта на родителите му. Дърпаше все по-ожесточено раницата си, докато накрая не я изтръгна от стола. Беше изпуснал момента. Учителят беше излязъл, а той не бе успял да го последва. Беше едва третият час. Днес нямаше да завърши часовете. Белезите по тялото му щяха да станат още повече, синините също. На тях им харесваше да ги гледат. Гледаха на него като на свое произведение. Обичаха да ритат на същото място, където беше започнало да избледнява. Обичаха да намират нови места по тялото, които носят болка. Да гледат изкривяването на чертите, сливането с пода, немия ужас и накрая топката плюеща собствената си кръв в тоалетните на училището. Един път в седмицата. Бяха точни. Всеки петък. Какво ли хоби си намираха през останалите дни от седмицата? Почисти кръвта от умивалника. Избърса телесните си течности от пода с парцала. Можеше и да е по-зле. Било е и по-зле. Погледна разрошената си коса в замъгленото от дъха му огледало. На челото беше залепнала от потта му, на скулите от слюнката и кръвта му. Имаше голяма деруга на бузата си. Имаше и събота и неделя, за да реши как да я прикрие. Толкова много приличаше на майка си, затова ли бе виновен? Имаше нежните черти на майка си, но се бе родил момче. Каква голяма грешка от негова страна. Нали? **************** Вървеше към изоставения склад. Там всички му бяха приятели: хлебарките, които хранеше с остатъци; плъховете, които понякога случайно го докосваха минавайки; и прилепите гледащи го с празните си очи. Бяха му приятели, защото изслушваха всички онези сдържани стонове. Всичко онова, което искаше да изкрещи през дните си, които изкарваше сред обществото. Цивилизация. Каква смешна дума! Вървеше и се подпираше на контейнерите. Единият му крак се провлачваше. Беше му трудно да го сгъне. От самата мисъл за това очите му се насълзяваха. Спъна се и падна. Чу някакъв задавен звук. Странно, не беше от него. Извъртя се. В краката му се валяше мърляво котенце. Сиво на цвят, но толкова лишено от козина, че можеше по-скоро да се предполага за цвета му. Изцяло недохранено, с едно око. Изхвърлено като Рен, защото не беше като останалите. Кръсти котето Джипси, циганска душа и заживяха заедно. Малко по малко под грижите му котаракът завъди козина. Оказа се, че е много любвеобвилен и породист. Не се отделяше от Рен и постоянно търсеше компанията му. Когато Рен се канеше да излиза Джипси, се увърташе около краката му и започваше тревожно да мяука. Нощем Джипси се загнездваше на гърдите му и успокоен от мъркането му Рен заспиваше. Бе открил приятел, който не само го изслушва, но споделя и разбира съдбата му. Беше открил най-красивото и обичащо същество на земята. То имаше само едно око и измръзнали нащърбени от студ уши, но сърцето му беше топло, готово да побере целия свят в себе си, стига само светът да го поиска. И сега Джипси го гледаше с цялото възможно доверие на света. Изглеждаше помъдрял. Нормално. Котките остаряваха по-бързо от хората. По-бързо разбираха как е устроен животът и някак съумяваха да го живеят въпреки всичко. - Спи ли ти се, приятелю? Поспи си – погали го зад ушите. Тази нощ за първи път от много време насам Рен щеше да опита от живота навън и той щеше да остави противоречиви нотки в душата му. Клуб „Фламинго”, а? *Историята на Джипси е истинска. Имах щастието той да присъства в живота ми. Появи се един ден слаб като вейка, с опадала изцяло козина, с нащърбени уши и едно извадено око. Мяучеше жално и беше пред умирачка. После се превърна в най-обичливото същество на земята. Обожаваше зимата и да гази в локвите. Освен това не можех да мръдна и на крачка без той да не се озове в краката ми. Никой друг не ме е чакал така да се прибера всеки ден. И не става въпрос, за да го нахраня, а беше чисто обожание. Животните наистина умеят да обичат всеотдайно и завинаги. Ето и негова снимка:
×
×
  • Създай нов...