Jump to content

voileta

Потребители
  • Posts

    766
  • Joined

  • Last visited

  • Days Won

    1

Everything posted by voileta

  1. ^Душичка! Дано не оспамвам темата, но не мога да мина само с реакция на поста. Толкова е приятно чувството, още повече, когато зачета личното послание добавено отгоре. Здраве и мечтателност желая
  2. ^Много мило! Бъди здрава и честита, ftisland
  3. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Понеделник... Шефът ме пита: - Очите ти са червени, пил ли си? - Не, липсваше ми работата, плаках!
  4. Все се чудя, защо продължавам да чета този туун. Сюжетът отдавна отиде в друга посока. Най-любимите ми герои се изгубиха за по 50 чапа. Главният герой я се вясне в настояща арка, я не. Истината е, че начинът, по който авторът списва е реалистичен. Често разглежда събития и емоции, които са близки до действителността. А другата чаровна нотка е, че смесва всичко с абсурдни случки, арт на героите, реплики. Също добавя и толкова странните им привички и облекло, че се оказваш на пода от смях или изумление. В настоящия момент по-голяма сила би имало, ако Васко не бе казал нищо. Също ме радва, че продължават да използват приложението за двойки. Бромансът им е непобедим, хе хе. Дариус изтъпанчен в това дамско бельо направо щеше да ме задави от хил. Ексцентричен до мозъка на костите си. Даниел седящ в скута му по време на интервюто, го гледах сякаш е извънземно. А Зак-това момче кърти. Как непрестанно се мотивира, за да еволюира. Веднъж паднал не значи нищо, щом можеш пак да се изправиш и да продължиш напред. Харесва ми, как постоянно изтъкват, че няма талант и умения, но упорството, желанието и стратегията-също печелят боя. Кой казва, че по-силен те прави единствено силата. Зачудих се и къде изчезнаха всички жени от този туун. Върнете ги за цвят, автор-ним. Не че гигантическите им гръдни обиколки ми липсват особено, но толкова мъжко и в харем тууните не съм виждала. Тестостерон, кръв и тупалки. И голямата симпатия на автора към Русия. *До чап 363* Мнението ми ще бъде дописвано, живот и здраве.
  5. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Прибира се пиян мъж вкъщи и едва нацелва вратата. Жена му го посреща с точилка в ръка и пита: - Кажи, бе, прасе такова, къде беше! - Миличка,... на гробищата бях. - Що, бе, някой умрял ли е!? - Ох, ще ми повярваш ли... там всички са умрели!
  6. Hyun - ах, секънд лийд синдромът тук е мега силен. Обожавам трапчинките. Толкова разбрано и балансирано същество. Как ни веднъж не издъни нещата. Притежава и сила, и финес. Защитава и с меч, и с думи. Ни веднъж не взе себе си за приоритет, не изревнува или не предизвика интрига. Дано задържи така. Харесвам много езика на тялото на актьорите. Току-що видях прегръдка и лекото едва доловимо отдръпване направи показаната емоция още по-силна. Епизод 9-ти, 27.10 минута. Дават кадър на мантията и колана в гръб. Преди и след това виждаме как процесията върви плътно зад 'принца'. Невъзможно е тилът му да се види така от страничен човек, Екипа по монтажа обаче е плеснал с ръка и е решил, че всичко е възможно в тоя живот, лол
  7. Изгледах си сериалчето. Много е леко и приятно. Бих гледала и втори сезон, живот и здраве. Едно нещо обаче не ми дава мира. Дори и за отворен финал, пак не мога да проумея последните две серии. Нима всичко свършва така? Разбирам, че това би трябвало да подкладе огъня за втори сезон, но можеха спокойно да завършат, когато си Вероятно има причина зад решението му. Засега обаче тя остава скрита. Животът продължава. Напред към следващия сериал в листата
  8. You are the Sun /БЛ/ - откъс от РП Герои: Го Ку Мин и Пак Дже Джунг Дже внимаваше с изказа си: - Сигурен ли си в думите си? - и двамата знаеха, че има предвид признанието в къщата. - Не съжалявах и преди, няма да съжаля и сега, но ти имаш... - Го не дочака повече обяснения. Хвърли се напред като го събори на земята. Блузата на Дже се повдигна и усети по гърба си мокрите листа. Само след миг горещите ръце на Малчо опознавателно се разходиха по кожата му, заличавайки бързо първоначалното неприятно усещане. Устните на Дже потънаха в отсрещните с настойчива, но нежна нотка, за да затвърдят отговора му. Тялото на русокосия се намести плътно, но без голям натиск върху другото. Подпирайки се на лакът Го повдигна с лекота Дже и изхлузи досадната дреха през главата му. За момент тъмнокосият изгуби от поглед Малчо, но след няколко секунди прошумоляващ плат усети дъха му, косата му на гърдите си. Издиша шумно и се изкикоти. - Какви ги вършиш? Гъдел ме е - хвана няколко къдрици и настоятелно, но без да му причинява болка го затегли нагоре. - Ела тук. Устните му отново намериха неговите, а пръстите му се заразхождаха по гръбначните прешлени, все едно свиреха мелодия. В главата му зазвуча небесна симфония. Огънят вече почти загасваше. Съзнанието му блажено усвояваше думата 'сега'. Тук и сега той имаше Го до себе си и цялото му същество бе задоволено. Буквално и преносно. Беше странно. Те почти не общуваха. Не знаеха интересите си, общите си теми. Нито нещата, които ги дразнеха, но безпогрешно разпознаваха чувствата си. Думите дори повече ги объркваха. Ако можеше да не мислят, само да чувстват, ех. Наблюдаваше всеки детайл и му се любуваше дълго и с наслада. Прокара върха на пръста си по правилния нос на момчето. Видя наболите няколко косъма по широката челюст. Мина по брадичката и смъкна показалеца си по шията, задържайки го в шийната ямка. После пръстите му пробягаха по гръдния кош и в този миг русият сложи край на пътешествието им. Той промънка нещо и се извъртя, просвайки се изцяло върху Дже, който колкото и да се опитваше, не можа да го отмести изобщо. От гърлото му се откъсна блажена въздишка. Краищата на устните му трептяха, а ъгълчетата им сочеха нагоре. Накрая не му остана нищо друго освен да се позавърти доколкото може и обгърнат от Малчо като от одеяло, да заспи държейки протегната над главата ръка на Го. Капризите, чарът, усмивката, невинната чистота, трапчинките, тези тъмни поглъщащи очи и това едро силно тяло. Обожание не беше точната дума. Беше тотално прелъстен от всяка частичка от него. Можеше да усети откъде е минал по аромата на кожата му. Когато пиеше дъха му безумно се опияняваше. Мислите му блокираха и можеше само да чувства, да го усеща, докосва. Да му дава любовта си и да получава забрава и щастие. *** В крайна сметка Дже се събуди в стаята си, с муцуна забита в пода и врат огънат под направо невъзможен ъгъл спрямо тялото му. Проснат не примамливо под тежестта на Го, а проснал се от леглото долу. Стиснал не ръката му, а една дървена закачалка. Можеше ли да е по-зле? Ама, естествено! Спомни си какво наистина се беше случило. След заветната нощ един идиот, последван от група идиоти нагло му светна в лицето и после го заобарваха сякаш е национално съкровище. Добре си беше, дявол го взел, и щеше да бъде зверски по-добре, ако не бяха дошли тези навлеци точно тогава. Група провеждаща спасителна акция!!! Тогава те не само не го спасиха, а направо погребаха живота му. Знаеше си, че Онзи горе го мрази. Истината бе, че не можа да се пребори със себе си. Малчо му липсваше прекалено много при положение, че вече знаеше, че искат едно и също. Бе като опит да държи половината от себе си надалеч. Просто не се чувстваше пълноценен. Бе убийствено усилие, което виждаше, че се отразява и на Го и от това го болеше още повече. Да бъдат заедно, бе нещо толкова просто и едновременно с това повличаше след себе си всички останали условности, с които Дже продължаваше да се измъчва. Вината веднага се появи като нечакан гост и обсеби съзнанието му. Тялото му потрепери и той потърка слепоочието си в опит да осмисли станалото. Бе наблюдавал всяко негово движение, потрепване, примигване, вдишване и го бе карал да усеща как страните му се изчервяват и тялото му се затопля от всичкия този проявен интерес. И тази дистанция, която бе спазвал да не би искрите да се окажат прекалено силни за волята му. Беше неловко. Наистина се бе почувствал като ученик, борещ се да признае обичта си за първи път. Смелостта не му достигаше, усещаше стомаха си на топка, а срещнеше ли тези омагьосващи очи, забравяше дори и как се диша. Думите никога не са били стихията му, но осъзнаваше, че тялото на Го недвусмислено разчита всеки негов сигнал. И отвръща по същия опияняващ начин, разпращайки по кожата му трептящо удоволствие, вливащо се в него със силата на ураган. Мислите им се допълваха, а сърцата им забиваха в един ритъм миг преди да пропуснат един удар. И този сън, който отново го бе споходил. Дали и Малчо имаше подобни смахнати съновидения? Едва ли. Навярно, ако му разкажеше, щеше много да се смее. Обаче от тази гора там го побиваха тръпки. Сигурно всичко се дължеше на стреса и несигурността от бъдещето, които изпитваше. Така и не бе успял да се наслади докрай на връзката си с Го, защото осъзнаваше, че го подвеждаше. Ах, защо трябваше да се роди толкова праволинеен!? *** *** - Обичам го - бе казал той на майка си. Тя го бе прегърнала в мълчание. Бе поставила плик в ръцете му и го беше оставила сам в чайната, с изстиващия чайник в красиво изрисуваната стая. Беше го изоставила като свое дете. В тишина. В самота. И от двете болеше еднакво непоносимо. Каква ирония! *** *** *** Студенината му бе поразяващо брутална: - Какво си се вкопчил в мен като някое разглезено момиче? Не разбираш ли, че това ти държание ме дразни? Задушава ме. Такава лепка си! - пауза. - Ние просто си прекарвахме приятно времето. Някога да съм ти обещавал луната и звездите? - усмихна се, осенен от прозрение и зъбите му проблеснаха в сумрака. - Нима ти беше за първи път? Затова ли си такава лепка? Само сантименталните глупаци лапват така по първия, който ги открехне - видя как се промени изразът и цветът на лицето му, как застина тялото му, а ръцете му безволево се отпуснаха. Очите му говореха, както никога преди и издаваха само неописуема болка. От блясъка им нищо не бе останало. За първи път видя тези устни да поддават надолу и да треперят така. Долови усърдието, с което той ги задържаше, за да не изсипят сподавените стонове, които го задушаваха. Вената на шията му пулсираше бясно, а дишането му стана шумно и на пресекулки. Просто виждаше как убива душата на това момче. Изтръгва я и я захвърля. В него самия всичко стенеше от болка, а кръвта от прободеното му сърце не можеше да отмие предателството, което току-що бе извършил. И точно тогава нанесе решаващия удар. Такава бе цената, която трябваше да плати. Смехът му прозвуча дрезгав и саркастичен, почти сардоничен. Също като билката Сардония, която предизвиква изкривяване на лицето способна да накара дори умиращите да се усмихват и той си намести тази траурна маска. Изгледа го насмешливо, за да подчертае колко незначителен беше и никому ненужен. Думите му полетяха по-режещи и от бръснач: - Изглеждаше ми по-отворен, Малчо. Нима наистина съм
  9. АЛФА 27.05.17 ГОД. /БЛ/ *** В автобуса беше такава тъпканица, че повечето хора дишаха във врата на другия, а по-ниските душеха нечия подмишница по немилост. Сънг Джи вече двадесет минути зяпаше на отсрещния човек. Не че беше на нивото на очите му, но накланяйки поглед надолу, все пак съумяваше да гледа точно това местенце. Беше седнал на една от страничните седалки на онези източноевропейски автобуси, а на около четиридесет сантиметра от носа му се мъдреше въпросният пакет. Ако знаеше, че се откриват подобни изгледи, щеше по-често да сяда тук. Превозното средство най-сетне стигна до спирка и част от хората се изнесоха освобождавайки жизнеутвърждаващо пространство. Онези завряни под нечия подмишница, си отдъхнаха. Жалко, мислеше си мъжът в наситеносин костюм. Сега неговото забавление щеше да се отдалечи. Беше му интересно да наблюдава как се променят гънките по опънатия панталон, описващ онази примамлива издутина. Животът има странно чувство за хумор. Понякога вземе, че изпълни щенията ти, колкото и шантави да са те. Автобусът тръгна някак рязко и сякаш всичко се разви на забавен каданс. Куфарчето литна към тавана. Тялото се олюля. Краката на отсрещния се препънаха в нечии други и се подкосиха. Мъжът се стовари тежко строполявайки един по един крайниците си. Подлакътните му кости намериха мекотата на бедрата на Джи, а колената му срещнаха твърдия под. Краката му бяха твърде дълги и единия леко се беше килнал встрани. Непохватен е. Джи направи кръгче с показалец от вътрешната страна на китката си. Знак, че вече е решил. Наведе се и прошепна: - Така и така си долу, защо не продължиш? - Не дочака извиненията. Искаше да види изненадата в очите на другия. Позата наистина беше прелъстителна. Тъмнокосият седеше добре между бедрата му. Тялото му пасваше плътно. Главата му бе наведена под правилен ъгъл, и ако не бяха досадните дрехи, ех... За по-малко от две секунди непознатият вече бе обсебил слуха на Джи. Гърленият тембър проникваше в ухото му опитвайки да превземе съзнанието му. - Ако реша да сляза още по-надолу, ще си загубен. - Шепотът му беше наелектризиращ. Изправящ власинките по кожата. Усмивката беше толкова завладяваща, че обикновен човек би изпаднал в транс, напълно подвластен на притежателя й. Пръстите на непознатия прикрити от тила му, се придвижиха нагоре, там където бедрата се съединяваха. Направиха специфични, някакви само техни си движения и накараха Джи рязко да потъне в седалката си. По тялото му се разпростряха множество микроексплозии разливащи топлината си. Точно когато Джи мислеше, че натискът става нетърпим, отново го завладя онова блаженство изпълващо погледа му. Очите отсреща все още оставаха в сянка под бретона, но ако можеше да ги види, щеше да разбере, че са поглъщащо сиви. Сиви, както в деня, в който го видя да целува баща му. Сиви, както в часа, в който го пожела в краката си. Сиви, както в мига, в който реши да го пречупи. Не се беше излъгал. Другият също беше Алфа. ***
  10. ЛЕНОЧКА 27 ОКТОМВРИ 2016 Г. *Тематиката може да се стори тежка за четене. Цензурирала съм по-бруталните линии. Дребничката й фигура се промъкваше плътно до стените на сградите. Плъзгаше се бързо като сянка. Притичваше покрай осветените места страхливо и се озърташе. Реакциите й бяха инстинктивни. Дългите сламеноруси плитки я шибаха в лицето. Вятърът ги размяташе, но тя нямаше волята да извади премръзналите ръце от пробитите джобове. Обувките й бяха нахлузени на голо. Едната бе спукана и мокреше кракa й, карайки я вече почти да не го усеща. Телцето й едва се покриваше от къса мръснобяла рокля, крайно неподходяща за октомврийската вечер на вече отиващата си 1932 година. Лена се загърна още по-плътно в проядената си жилетка и сви зад ъгъла. Приведе се дочувайки гласовете. До нея премина мъж в овехтял миришещ на мухъл шинел. Той си говореше сам и вървеше потънал в собствения си свят. Зад него други двама се караха ожесточено и накрая си размениха удари и псувни. *** Зави към глуха задънена уличка. Огледа се крадешком и се вмъкна в една тясна пролука. Мазето беше пропито с влага и плесен. Крачетата й заеха обичайната поза върху бъчвата. Останаха вяло да висят. Тъмнина, виещ вятър, смутни, гладни времена. Само това имаше в живота й откакто се помнеше. Не мина много време и тъмнината се раздвижи. В ноздрите й навлезе вонята от тютюн. Изключи съзнанието си в мига, в който усети *** Пазеше съкровище и никой не биваше да разбира за това, което пренася. Стискаше го с две ръце до гърдите си. Хората бяха озверели. Нищо в тях не подлежеше на логика или морал. Това бяха лишени от смисъл думи, забравени отдавна в миналото. Всеки път излизаше знаейки, че може да не се върне. Животът й беше просто една искрица, но бе достатъчен, за да привлече желаещи да й я отнемат. По-страшно обаче бе това, което я очакваше в дома й. Прибираше се. Сърцето й щеше да се пръсне. Приличаше на пъдпъдък, хванат от неопитен млад сокол. Затиснат в росната земя, но хищникът все още не е впил изцяло ноктите си. Седи и го гледа. В очите му няма милост, само безмерна пустота. И истината. Ако хищникът не се нахрани, го чака смърт. Така че той или ти. Гладното й съзнание я препъна и тя падна по очи. Изправи се. Не, нямаше да позволи на сълзите да надделеят. Нямаше да допусне болката от ожулените колене да я накара. Нито пламтящите, нарязани ръце. Нито дори дълбоката деруга на челото й. Но виждайки лилаво-синеещите петна пръснати по цялата й рокля, тя се разрида с глас. Плака дълго и неутешимо, седнала на мразовития паваж. Прибрала коленете си в шепи, раните по тях попиваха сълзите й. *** Къщата й бе също тъй тъмна и студена, както и площада. Също така отблъскваща, както и мащехата Москва. Уви, да спиш под някой мост означаваше сигурна смърт. Понякога гладът не беше най-силното. Лудостта го засенчваше. *** Почука на вратата. После пак и пак, докато я заболя ръката. Сетне дочу смътен шум. Нещо вътре падна и се счупи. Мощна, завалена псувня доукраси мига. Тътрене, влачене на крака, изскърцване в нощта и един титан се изправя пред малкото телце. Леночка едва не отстъпи, когато я лъхна вонята на алкохол и долнопробен тютюн. Туловището се олюля. - Брат ти най-сетне миряса. Момичето хвърли тревожен поглед вътре. Очите й трескаво шареха. Когато зърна неестествената поза в тялото на Дима, вече всичко й бе ясно. Поредната душа, станала жертва на глада. 3-годишният Дима бе умрял от треска и изтощение. - Къде е виното, проклетнице? - Мъжът я огледа. Видя, че не е донесла нужното. Видя роклята й. Пияният му болен мозък, макар и бавно навърза зловещо историята. Шамарът му така отекна, че ако не я държеше с другата си ръка, вероятно би станала едно със земята. В този миг тя разбра. Не че не можеше да избяга, а не искаше да бяга. Искаше да го спре, преди отново да завладее ума и тялото й. Вече нямаше какво да я задържа тук. Гледайки със замъгления си поглед, този път си обеща, че наистина няма да плаче. Стъклото от бутилката, което толкова преки бе прорязвало ръката й, се устреми напред.
  11. Абсурдистан. Пансори изповед /16.11.2017 год./ Жанр: комедия Осъзнах, че нервните ми окончания са изпушили до едно. Вървях към спортната зала. Ако идеята за сам*убий**во не надделееше междувременно, щях просто да поплувам и релаксирам в басейна. Излязох набързо, защото бях напът да скалпирам някого на работа, скубейки го почти до смърт. Бях си изрязала ноктите тая седмица, та дрането и ваденето на очи отпадаше като опция. Топнах се. Тъкмо хладината на водата взе да уталожва кипналата ми кръв, когато отсреща се настаниха фитнес младеж с мутренска аура и русокоска от последната режисьорска 3 Д версия. От тях струяха толкова много хормони, че дори косата ми беше способна да се изправи. Нужно ли е да казвам, че веднага въпросните се награбиха? В момента ставах свидетел на обществена ерекц*я. Колко мило от тяхна страна! Реших. Те започнаха първи. Щом те са гадни, ще съм гадна и аз. Нок*а 5030, създадена специално за музика. И пансори, вид корейска музика неподходяща за нетренирано човешко ухо и за хора, които не са поне малко мазохисти. Така гоня и пушачите сутрин от спирката. Действа безотказно. Пуснах любимото си изпълнение и заклатих глава в такт, ала 'чалната съм'. Задрах с пълно гърло. От време на време се потапях във водата и си правех гъргорещи припявания. После се изправях, обръщах и туърквах с уменията си на шивашки метър. - Няма ли да спреш тоя джангър вече? От телефона ми дънеше Али изпълняваща вълнуваща пансори песен, а аз нетактично й пригласях, виеща с цялата си прелест на умиращ мaрмот. Нужно ли е да се споменава и колко фалшиво се раздавах? Влагах душа и сърце, и най-вече много и силни децибели. - А вие няма ли да спрете софтпор*о изпълненията? - надвиках аз телефона си. Мъжът помълча за миг, а после подвикна: - Колко често са те уволнявали досега заради острия ти език? - Винаги. - И днес ли? - Вероятно. Как беше разбрал, че съм избягала от работа? Макя му, касинката рекламираща пържено пиле все още обитаваше косматата част от главата ми. Пуу, бях я забравила. Той помълча за миг, а после се усмихна. - Имам длъжност идеална за теб. Навита ли си? - Сериозен ли си? - Като инфаркт. Много ще ти пасне. По цял ден ще поставяш разни шмръдльовци на място. Ела да си поговорим по-наблизо. - Добре, но прибери едноокия приятел, че се колебая какви са ти точно намеренията. Русокоска също не помага - изгледах мадамата, а тя се нацупи. - Не търпиш конкуренция, а? - имаше доста тарикатско подсмихване - Бъни, изчакай ме в колата, муцка. *** - Е, какво ще кажеш? - завърши той предложението си. Ето така станах първият световноизвестен пансори рап изпълнител жена *Обожавам Али и пансори. Мога да слушам с часове Въпреки, че написаното е фикция, понякога седя и се чудя, дали не изглежда прекалено достоверно Нищо против пушачите в реалността, стига димът да не бъде излъхван в лицето ми
  12. РОЗОВ СВЯТ Тае среща Мара *** /Юни 13, 2017 год./ /четвърти откъс/ *Проектът засяга темата за смяна на пола. Съдържа и БЛ. Видяха се на летището. Белите зъби на Мара проблеснаха в широка усмивка. Тае виждаше желанието в очите на мъжете и завистта в очите на жените. - Кога ти предстои великата операция? - Още само месец. Представяш ли си - изкиска се Мара. Финото гъвкаво тяло интимно се приближи до това на Тае. Безсрамно флиртуваше с него. Всички виждаха извиращата енергия и мигом пожелаваха Мара. С височина от великолепните 159 сантиметра, стоеше спрямо Тае като пред връх Еверест. Бяха забележителна двойка. С виетнамско гражданство и гордо окачен бадж на врата си, имаше зашеметително пленяващи черти. Очите й изразяваха пълен разкош от любопитство, кокетност, доза инат и пакостливост, в допълнение с ред извити светли мигли. Русата коса от дълги букли падаше свободно по гърба. С мъркащия си тембър можеше да свали и боен самолет. Пренасищаше сетивата по такъв начин, че дори Тае се улавяше, че забравя да диша от време навреме. Черните къси панталонки обгръщаха така сякаш бяха изляти по кожата. Беше с къс бял потник, разкриващ татуса на лира на кръста. Тае се усмихна. Спомни си как се появи този татус още докато бяха ученици. Мара щеше да му счупи ръката от стискане тогава. Определено този тип болка идваше в повече. Но сега я носеше с гордост. Ханшът плавно се поклащаше и обещаваше омагьосващ ритъм, ако се окажеше върху теб. Толкова рядко си позволяваше да се отпусне, за да се срещне с приятел от своето минало. Мара беше единственият човек, когото уважаваше достатъчно, за да не замеси в своите игрички. Техният фиктивен флирт обаче пълнеше не една или две фантазии. Всичко беше наред за мъжете, докато не забележеха баджа на Мара. Дотогава се явяваше еталон за грях за тях. Перфектната жена. Щеше да се появява дълго в тяхното съзнание, докато мастур**рат. Да, Мара беше жена-трансексуална жена и това ги побъркваше, отвращаваше и вадеше най-лошото у тях. На баджа пишеше Мариус Тиен Му и за съжаление Чой можеше да чете. Изцяло завзетото внимание на Тае, му изигра лоша шега. Твърде късно забеляза проблема. Ревността. Очите на Чой минаваха през надписа като през скенер. - Какво правиш тук с този жалък изрод? Въпросът увисна във въздуха и мигом цялото внимание се насочи към тях. Погледът на Тае казваше: - ''Дръпни се от пътя или не отговарям. Ще се разправяме после''. Мара се придвижи напред и подаде картата си за достъп. Тогава се разрази буря коя тоалетна трябва да използва. Заради адаптацията си трябваше да влезе в женската, но заради баджа в мъжката. Естествено жените и мъжете упорито отказваха да допуснат да влезе, в която и да е от двете. Възмущението им беше така смехотворно, че Тае просто дръпна картата и двамата потънаха в дамската. - ''Често ли се държат с теб като за*ници?'' - Отвътре го изгаряше да зададе този въпрос, но знаеше, че Мара ще го погледне с тези големи красиви очи и ще се усмихне, сякаш няма значение. А всъщност по миглите предателски ще има сълзи. - Искаш ли да си оправиш грима? - Гушна изотзад телцето, обгръщайки с целите си ръце раменете и ключиците. Една от жените ползващи тоалетната изгледа Тае укорително. Не му дремеше. - Харесвам този белег - докосна мястото вляво от пъпа. - Знам колко искаш да си съвършен, Мариус. Точно затова толкова харесвам белега. Аз все ще те виждам, както те виждах в училище. Значи мъжко тяло с женска душа, а? За мен ти винаги ще си останеш Мариус, моята първа любов. Не мога да променя изначалните си представи. И не искам. Но никога няма да допусна друг да казва, че не си стопроцентовата жена, която се чувстваш. - Клекна и целуна белега. Сгуши се в малкото тяло, докато не усети пръстите в косата си. Тогава в него се разля безмерна топлина и можеше само да затвори очи, продължавайки да обгръща ханша с ръце. Странно, различните не мразеха обществото. Защо тогава обществото мразеше различните, когато всички копнееха за едни и същи неща? *** /някъде напред в историята/ *След 'ТЕ/матично синьо', това е вторият откъс, който бих използвала за своя визитна картичка.
  13. ДОСТОЙНСТВО /17 ЮЛИ 2018 ГОД./ *** Мразя откъснати цветя. Цветовете им увяхват толкова бързо. В миг прекършваш живота им, отделяйки ги от майката земя. И избираш винаги най-красивите. Ароматът им рязко изветрява. А когато започнат да капят листенцата им, ги захвърляш никому ненужни. И с нея се случва същото. А някога те са се радвали на слънцето. Някога те са били всичко, което са искали да бъдат. Някога... *** Самата мисъл за убити цветя ме отвращава. Въпреки това всеки петък минавам през пазара и си тръгвам с дузина букети градински цветя. Притискам ги до гърдите си. Ароматът им попива в косата ми. Минавам през града и ги раздавам. На непознати. На двойки, на малки дечица, на баби и дядовци. И те се усмихват. Усмивката на непознатия, който започва да мисли с какво е заслужил този букет или кого може да зарадва с него. *** Нямам търпение всяка седмица да дойде петък. Не защото следват почивни дни, а защото нещо ме тегли да купя онези откъснати цветя. Знам, че тя няма друго. Знам, че винаги откъсва най-красивите. Знам, че зимата ще се свива до мъждукащата печка и компания ще й прави само котката. *** Тя няма да помоли. Няма да се вгледа в теб, за да не те притесни. Ще седи на малкото си столче безмълвна, протегнала ръка стискайки букета. Онази баба, която прекарва едни от последните си дни в дъжд и пек на пазара, продавайки цветя, за да добави някой мизерен лев към пенсията си. И ми докривява. Въпреки, че са я лишили от цялото полагащо се достойнство на старините й, тя е най-достойният човек, когото познавам. ***
  14. Той винаги има свой си начин да прави нещата и тръгва с рогата напред. Но всъщност под тази привидна самоувереност умее да оцени и нейната гледна точка. Просто трябва време и много дискутиране на висок глас/дракане. А тя е способна да го разгадае и да удари право в десятката в тълкуването си. Невинаги мога да намеря точните думи, с които да опиша кое и защо ми допада. Харесвам динамиката. 'Дръпни-пусни' взаимодействията. Комедийното. Ти ще кажеш, дали съм успяла да уловя правилно детайлите. Досега са ми интересни само те двамата от сюжета, което означава, че вероятно ще остана само до 20-ти чап. Съжалявам, че няма да съм ти компания и занапред. Хубавото е, че това заглавие е проводник към четенето на манги занапред. Все още плахо пристъпям, но е напредък. И е благодарение на теб, за което благодаря 'Killing stalking' вероятно е наред в списъка ми сега. Вероятно ще пиша на лично, ако не си против. Така ще можем да си дискутираме по-детайлно. Ще ми се да не препускам през този проект и ще ми е интересно да има с кого да го обсъждам. Ако успея да преодолея първата му част. Сериозно си събирам силите, хах. *** Сега дочетох наизлязлите по 'Twittering Birds Never Fly' и е *** 'Sekaiichi Hatsukoi' не отстъпва и на йота от Джунджо. Абсолютно прекрасни. 'Hybrid Child' - убедена съм, че съм го гледала и знам, че ми е харесало, но паметта ми е абсолютно бяло петно относно детайлите. Не мога да напиша и ред. Помня или много ясно, или много мъгляво, независимо, дали ми е харесало или не. Драмата е много по-приковаваща отколкото всеки друг жанр, защото събужда симпатия, припознаване. 'Докладвай' само, ако имаш времето и желанието. Прекалено съм ентусиазирана и не смогвам да се удържа докато пиша. Извинявам се, ако е прозвучало прекалено настървено
  15. Харесва ми как си описала особеностите на стила на всеки автор. Да, много леко и приятно си достигнах до 20-ти чап. Допада ми, че когато някой от героите е в по-младша възраст, сюжетът е лишен от пошлост. Без от това да губят взаимоотношенията на героите. Обожавам да чета за човешките взаимоотношения и това, което води хората. Ако има комедия, романтика, съспенс или драма-добре дошло. Обичам да намирам границите си на поносимост и да ги преодолявам в течение на времето. Стига да има някаква логика в сюжета. Не бих се втурнала да чета нещо, ако е едностранно развито. И точно тук видях заглавието 'Killing stalking'. От доста време ми е в списъка, но не мога да го намеря за четене и да съдържа всички чапове. Погледнах линка, който си дала, но ще помоля да ми разясниш, защото не знам как да си заредя чаповете. Не съм много на ти с онлайн нещата. Може би преди това трябва задължително да се регистрирам? Доста се наспойлих относно темата. Не съм попадала на по-брутално нещо към момента. В техния случай подобен род връзка е използвана точно в смисъл на отклонение и привързване тип Столкхолм доколкото разбрах. Винаги приветствам БЛ тематиката с отворени обятия, но тук определено не е използвано в аспекта на бойс лов. И това е доста добро решение на автора. Когато открих това заглавие, се чудех що за човек е способен да го измисли. Начинът, по който работи въображението на този автор и как навързва кое откъде идва. Наслагването на пластовете е достойно за възхищение. Трябваха ми месеци преди да реша, че искам да прочета това. И все така искам да го прочета. Когато чета нещо подобно, мисълта ми тече в две насоки. Огромна доза съчувствие към жертвите и опит да си обясня кое е довело до това. Едната част от мен взема емоционалната страна, а другата се опитва да си обясни техническата част. 'Джунджо романтика' за мен е класика в жанра си. Има всичко от-до. Прекрасен арт, разнообразен плот, романтика, страст, комедия/хилила съм се с глас, без глас, до сълзи и хълцукане/. Построяването е многопластово и никой сезон не е по-слаб от другия. Бащата на Акихико и взаимоотношенията с другия му син са епични. Щом след като съм го гледала преди години и още го помня ясно, значи наистина ме е хванало. Беше въпрос на чест да си поръчам мангата. Ако подхванеш заглавието наново, дръж в течение. Ще ми е интересно да разбера, ще има ли промяна от предишното ти четене. Рядко успявам да убедя другите и да успея да им предам ясно позицията си, та съм изненадана, че ти успяваш да разкодираш написаното от мен. Сюжетът го свързвам лично със себе си, така че гледам на истиността на детайлите и ме радва, че са подбрани така грижливо. Вероятно авторът също има опит с темата ОКР. Затова и чувствам заглавието близко и буди привързаност. Винаги съм насреща за дискусии. Мненията ти са заредени с много положителна енергия
  16. Ти си такова свежо попълнение във форума. Намерих трима човека, които оказват голяма подкрепа на безпътната ми душа относно тууните, които чета. С мангите, уви, не можах да свикна. Не мога да приема черно-бялата им стилистика, нито начинът за четене. Както каза, ако твърде много си приличат героите, аз не ги разпознавам. По принцип имам проблем с разпознаването чертите на лицето. Така че, ако няма цвят и разлика в детайлите-загубена съм. Но зачетох мангата, която е препоръчана в друга тема-'Takane & Hana'. На 10-ти чап съм и се чете леко. Смея да кажа, че начинът по който е написано резюмето, ме изкуши да чета. Моя милост е горд собственик на 1-вото томче на 'Джунджоу романтика' и е на японски. Японски все така не знам. Това е любимият ми епизод от анимето, но да го притежавам на хартия е различно. Много по-ценно ми е. Имена на мангаки също не знам, но сред любимите ми анимета по манги са: 'Нана', 'Прокълнатият иконом', 'Скип бит'. Ще погледна поне две от препоръчаните от теб неща. Също съм на линия за дискусия, независимо, дали тук в темата или на лично. Не знам, дали е подходящо още в първото си мнение да препоръчвам точно този БЛ, но '10 cou**' остави в мен дълбоки впечатления. Признавам, че смът сцените ми идваха доста в повече, но историята ми хареса много как е построена. ОКР и микробофобията често вървят заедно и не е лесно човек да им се наложи. Има моменти, в които успяваш и в които те вземат надмощие. Та тези детайли, както и връзката на двамата главни бяха много добре представени, затова е едно от любимите ми заглавия като плот. Също началото довело до травмата беше добре подплатено. Не умея добре да поднасям силните страни на заглавията о.О
  17. Не знам, дали не измина година откакто си взех почивка от азиатското кино. Случва ми се на около всеки две години. Всяко завръщане е помитащо. Кастът от този сериал са нечовеци просто. Всички до един. Възрастната актриса обаче-тази жена има толкова богат вътрешен свят, че за две секунди е способна да ми предаде емоциите си. Без да казва или прави нещо. По самото й присъствие могат да се доловят емоциите преминаващи през нея. Това не е изиграване, не е актьорстване-тя изживяваше всичко съвсем наистина. Този сериал е толкова топъл и човешки, и толкова красив. Най-сетне едно здраво корейско семейство. Без да е идеализирано или захаросано. И те са хора. И те грешат. Но знаят как да се поучат и как да кажат 'съжалявам'. Адаптираният сценарий е прекрасен. Зачетох тууна. Всъщност не мислех да гледам сериала, но при тууна не ми се заредиха репликите правилно, та свърших под ръка със сериала. Не съжалявам изобщо. Емоционално подплатен догоре. Общо взето през епизод се скъсвах да рева. Музиката беше божествено подбрана. Режисьорът също успешно успя да предаде онази магия на обикновеното. Поднасяше съвсем обикновените моменти и им придаваше душевност. Но и аз ще отбележа, че в началото сцените на главния актьор и дубльора бяха дразнещо видими заради коренно различния начин, по който бяха снимани. Най-силна сцена ми е, когато русокосият зачете тефтера на Шим Док Чол. Наистина ми се запечата в съзнанието. Животът се случва. От нас зависи как ще възприемем това, което ни се поднася. Като възможност, предизвикателство, ново приключение. Всеки ден човек доказва, че невъзможното довчера днес вече е реалност. Така че...
  18. La Femme Fatale 1 /2016-та или по-рано/ Да бъдеш една от многото, когато пред теб стои единственият. Една от тълпата. Бройка. Забравена. Нищожна. Само брънка от цялото. Не можеш да го понесеш. Заставаш пред него, гледаш го, а времето сякаш започва да застива. Очите ти се присвиват. Наблюдаваш всеки дребен детайл. Дали ще те погледне по-особено, дали устните му ще поддадат. Ще се промени ли дишането му или ще трепне ли ръката му. Нищо. Абсолютно нищо. За него ти си никоя. Предаваш есето си и излизаш. Сърцето ти бие до пръсване. Чакала си този момент толкова време. Със страх и едновременно с това с очакване да въздадеш възмездие, но той просто не помни. *** Трябваше ти толкова време, за да събереш сили и да прекрачиш отново прага на университета. С месеци седеше пред компютъра заредила бланката с курса на професора по литература и не смееше да натиснеш бутона 'изпрати'. Доскоро животът ти беше застинал в нищото. Но в този миг мисълта, че имаше нещо, някой от когото да се страхуваш, те караше да излизаш извън зоната си на комфорт. Ти винаги беше встрани от всичко, а изведнъж беше станала главен герой. Това определено не ти беше по вкуса. Сега чувстваше, усещаше студа на света и тази новопробудена, жива плетеница от емоции пораждаше отвращението ти. Причината трябваше да бъде премахната. Не те интересуваха другите момичета, които той водеше в кабинета си. Или тези, които канеше в дома си. Искаше живота си обратно. Тогава, когато съществуваше безметежно. Без цел и посока. *** Опита се да го унищожиш по много начини, но срещу себе си имаше същото егоистично същество, на което не му пукаше за нищо. Тогава се замисли. Кое беше слабото му място? И започна отново да го наблюдаваш. Той преподаваше уроците си леко. Нежно. С финес. Любеше думите, сякаш бяха девици. Те излизаха от устата му с трепет и опиваха съзнанието. Звукът от тембъра му ехтеше като звън от кристална чаша. Промъркваше, шептеше или извисяваше трели като древногръцки бог. Но времената в Древна Гърция са кървави, драги ми учителю, а предателите често се оказват държани по-близо отколкото си мислите. Искаш да спреш да усещаш. Ръцете. Дъха. Мирисът му на поквара. И най-вече думите му. Усмихваш се. Червилото остана по опакото на ръката ти, а после и на скамейката, когато се подпря на нея. Излезе по средата на лекцията. За да подготвиш отмъщението си. /Нахвърляно за около 15 минути./
  19. Това е добро. Смешно е, мило е, сериозно е. И е трудоемко, защото историята се върти основно около двама героя. Трудно е да се измисля голям сюжет, когато героите са малко. Но тук авторът е блестящ между това да ни развежда през бойните тактики, историята и взаимодействието на тези двамата. Тази реплика ми влезе доста навътре: 'I have to carry the weight of all these deaths'.
  20. РОЗОВ СВЯТ трети откъс /03.06.2021 год./ /Саша и Долийн/ *Постът може да се стори тежък за четене. Моля да се има предвид. - Как си днес, Долийн? - Саша приближи свойски. Хладните й пръсти погалиха грубоватите ръце на младата жена. Успя да потисне гримасата си, когато усети, че Долийн пак е гризала ноктите си до кръв от притеснение. Тя не даваше на работещите в дома да ги изрежат. И от страх предпочиташе сама да ги изпили хапейки ги до живи рани. - О, мила моя, - приглади косата й. - Защо не ме изчака още съвсем мъничко? - Усмихна се с най-топлата усмивка. - Сестрата каза, че днес е петък - Долийн завъртя тиково глава изпитвайки затруднения да завърши сентенцията. Едновременно *Един посред нощ е. Спи ми се. Пълно е с грешки, липсват описания, но искам да го постна сега, когато тъкмо е написано. Така както си е сурово. Реших официално името на целия проект да е 'Розов свят'. Малко по-нагоре в темата се намират първите два откъса: 'Тирада/Празнословие' и 'Близост.'
  21. Привет! От известно време забелязвам, че не ми дава да добавям/редактирам линкове към теми, които съм създала. Не дава и да редактирам/допълвам към мненията си. Не мога да разбера-от браузъра ли ми е или е заложено във форума? Не ме бива с тези неща. Благодаря предварително за отзвука, който ще получа
  22. Поплаках си. Артът и взаимоотношенията между героите, динамиката са върховни. Откакто каза, че има линк, който е по-напред-буквално изгълтах всичко. Ще добавя линка, който си дала в главния пост/не ми дава да редактирам темата о.о/. Пубертетът взе да удря нашето коткарче като парен локомотив. Доктор Дилейн е сред най-сладурестите герои в момента. У Ин с неговия джаджамьон ме съсипва от хил. От шефката на асоциацията и Джи У би излязва добра двойка след време. Определено одобрявам. Много ме изкефи, когато той подпита на колко години е тя. Уж не се интересува от флиртове, уж не зацепва, но си е природен флиртаджия и още как. Също взех да харесвам двамата диваци като двойка-пасват си. Само чувството им за хумор ми идва свръх. Много добре подредена история за устройството на света и това да си мил или да те води злобата и кръвожадността. Много добро съчетание на контрастни герои между Кайдън и Джи У. Кайдън решава всичко с моментална бруталност. Докато Джи У ти се усмихне, действа с блага дума, па ако не ти уври главата, ще те и размаже щом толкоз не си цениш здравната книжка Даа, и аз се хилих с хърбавата котка, която излезе от блонди *До чап 141*
  23. Плаках почти на целия 110-ти чап. Ето точно колко обичам да чета тууни. Не знаеш колко се зарадвах като видях, че има мнение от теб, адашленце. Не коментирам често, защото когато съм сама не е интересно. Радвам се, че го четеш и следиш. Не знаеш с каква наслада четях колко цветисто си обрисувала всичко. Насоките ти за руския също ще са много ценни на някого. Четворицата са великолепни. Знаех си аз, че мацката е пекана дивачка. Госпожицата с кученцето дето сталква ми се щеше вместо само да я вземат за мезе, да видя още от нея. Харесва ми как Jiwoo никога не разбира, че тя флиртува с него, хах. Особено ме изненада истеричният й пристъп, когато разбра, че не той й е писал и изпсува като каруцар. Ще й трябва терапист поне за следващите 10 години след този срам, който бра. Това беше голяма гавра. Не знам да се смея ли или да го взема за брутален тормоз. В живия живот не бих толерирала нещо подобно. Във фикцията беше показано като мега смешен момент. *До чап 110*
  24. /19.08.20/ Слънцето в очите ти /15 минутка/ Усещаш първо как светът става огромно чудовище, което се опитва да те погълне. Отваря черната си, грозна паст. И ти бягаш ли, бягаш, останал без дъх, докато накрая не осъзнаеш, че си напълно загубен в мислите и чувствата си. Оплетен до безсилие в страховете си. После светът ти става толкова мъничък, свива се до размерите на грахово зърно. И ти разбираш, че в него няма място за теб. Ето това представляват депресиите. Това представляват паник атаките. Това представляват травмите. *** Всеки ден борба в това да намериш отново смисъла да станеш от леглото. Да си достатъчно смел, за да излезеш навън отваряйки входната врата. Достатъчно да обичаш себе си, за да се храниш правилно, вместо да гладуваш пред очите на семейството си, бавно вземайки поредното парче от душата си, с което да се заситиш. Ден след ден, бори се! Обичай себе си. Промяната започва от теб самия. Никой не е казал, че ще е лесно. Но когато се справиш добре-награди се. Нека всеки ден в календара ти има събитие, което да очакваш. Когато се храниш, осъзнавай всяка своя хапка. Когато казваш нещо, възприемай всяка своя дума като лек за някое наранено сърце. Дишай осъзнато. Забрави въздишките, стиснатите до кръв устни и опцията да мислиш само за това какво си ти. Твоето 'здрасти' и твоята усмивка днес, могат да спасят другиго утре. Никой не е казал, че светът има нужда само от смели, безгрешни герои. Всеки ден, в който си тук показва, че си герой. Никой не очаква от теб да вършиш чудеса. Достатъчно е да се огледаш и усмихнеш, вместо да ходиш умислен и свел поглед в краката си. Това само по себе си вече е най-голямата победа
  25. Последният чап въпреки че завърши с усмивка от докито, ме остави с повече съмнение, отколкото с положителна нагласа. Нямам доверие в брата дето се натресе от нищото. Това клише ме издразни. В доктора също съм разколебана, но и ми се ще и да му вярвам. Засега обаче много сенчест го прави да изглежда авторът. Един вид-хвана си птиченце, и когато нещата са напът да станат сериозни, изглежда, че той хич не е готов, не иска това, но каза 'да', оставяйки другия човек в неведение за несигурността си. Все още ми е много неясен докторът. Мисля че него самият го е страх да се влюби и има връзка. Страх го е дали ще успее да задържи човека насреща си. Страх го е от отговорността да се превърне във всичко за човека до себе си. Прилича на някой, който флиртува без да се обвързва. Или по-лошото-ще се носи по течението, без да има собствено мнение за връзката им. Искаше да помогне и да вдъхне увереност, но е видно и от извънорбитален сателит, че ако не е готов да се посвети изцяло, ще има разбито сърце и психика накрая и у двамата. Няма да успее да се измъкне сух от водата, колкото и докторски дипломи по психология да има. Защото смеси професионалното си любопитство с личното. Изненадвам се постоянно как се разменят двамата в отношенията си. Ту единият е уверен, ту другият. Другото, което ми допадна беше неловко започналата прегръдка. Стоеше толкова истински. Когато все още опознаваш някого, но между двама ви витае очарователна странност. И хем сте си близки, хем все още не сте свикнали. И тази близост не идва съвсем естествено все още, но това не спира човека да я търси и иска. Дано авторът не остави в застой страничната история в трети сезон, че ще трябва да чакаме година докато видим нещо по тези двамата. Все още чакам да видя нещо за омега колегата. Струва ми се, че ще видим още и от новонатреслия се брат.
×
×
  • Create New...