voileta

РОЗОВ СВЯТ КАТО ВСИЧКИ ДРУГИ РЕН /12.09.2023 ГОД./ *Проектът засяга теми, които може да се сторят тежки за четене. Моля, да се има предвид. Как протече първото му отиване до ‚Фламинго‘? По обичайния начин, както протичаше всяко друго голямо излизане. Всичко започваше от секундата, в която разбереше, че няма избор. Стомахът му се свиваше на топка. Стресът се загнездваше дълбоко в него. Копаеше дупка от киселини в корема му. После разравяше стотиците дрехи, които като вещомана, който беше комфортно бе натрупал. Нямаше нито една неомачкана. Започваше маниакално да глади. Само, че в момента, в който дрехата изстинеше, намачканото се връщаше обратно. Плюс, че всички бяха с косми. Не минаваше ден, в който в чашата му с вода не се мъдреше котешки косъм. Нямаше нищо, което да не беше старомодно и с умрял цвят. Ако жените мислеха, че имат проблем с обличането-не бяха единствените. Живееше в дупка, която сам си бе изкопал, но когато излизаше, беше по-добре да се дегизира възможно най-нормално. Не му се отдаваше. Стоеше и чакаше. Чакаше черните петна и изпотяването да преминат, за да направи нов опит да натисне дръжката. Все се канеше да отиде на лекар, защото не беше нормално гръдната му кост така да болеше, гореше и да изпитваше усещането, че се задушава. Ако получаваше инфаркт-не беше смешно. Не и на неговите години. Страх от излизането. От общуването с хора. От света навън. Издиша бавно и стисна по-силно очи. Ръката му се протегна към дръжката, но сила в нея все така нямаше. Не физическата сила, липсваше волята. Част от него искаше да излезе навън, но друга част не искаше. И нито една не беше готова да се откаже. И какво сега? - Трябваше да те науча как да отваряш вратата. И да бъдеш компаньон за навън. Или направо да те оставя да ходиш на работа вместо мен – погледна спящия Джипси и му завидя. Поиска да отложи излизането с ден. С няколко дни. Да го отлага вечно. И с всеки ден да умира от мисълта, че все пак ще му се наложи да излезе. Всъщност най-нормален изглеждаше точно, когато му налагаше да се бори, за да се наложи над себе си. Успееше ли, ставаше като всички други. Со Ин оставаше с отворена уста и отново подновяваше кръша си по него. Досаден дългогодишен негов навик. Сбърчи чело. Со Ин. Този твърдоглавец никога нямаше да разбере как един емоционален индивид се ръководи, защото Со Ин беше практично мислещ. Две тотално различни вселени. Той си въобразяваше, че ако Рен е нахранен, притежава пулс и има покрив над главата, то автоматично Рен ще се превърне в топлокръвно човешко същество. Рен се ‚забавляваше‘ да го разочарова вече години наред. Никакви антидепресанти и терапии не бяха способни да го извадят от унинието. Те имаха временен ефект и действаха променливо в зависимост от етапа на депресията. Дали беше мислил за са*оуби*ство? Почти всеки ден. Може би, ако болката беше физическа-щеше. Но тази празнина не беше достатъчна да си посегне. Това да му е безразлично, неинтересно и безсмислено, нямаше да го накара да си тръгне. Защото не виждаше смисъл и в смъртта. И в края. Предпочиташе да остави на времето да вземе своя дан. Не смяташе да бърза за никъде. Нямаше смисъл да си задава въпроси. Защото не искаше да получава отговори. Дори и да беше много увреден психически, той харесваше борбеността си, увереността си, че ще се справи. Знаеше, че никога онази половина нямаше да му позволи да е лесно, но затова неговата друга половина беше станала двойно по-силна и упорита. На моменти тя отстъпваше, изчакваше. И когато сметнеше, че си струва, се хвърляше наново. За да направи макар и за кратко Рен, като останалите хора. Така че, те да не странят от него. Да не знаят, колко е било трудно. И колко точно е кърпил и кърпил Рен съзнанието си, докато успее. Ето затова изглеждаше прекалено отчужден и далечен. Вътрешният фронт прекалено го изморяваше, за да има и външен изглед. Струваше му се, че е безчувствен за околното, но всъщност беше прекалено чувствителен. Неговата собствена болка го товареше достатъчно, за да не може да си позволи да усети и нечия чужда. Навремето си беше позволил тази волност с родителите си и сега вече знаеше. Дори и някой да умираше, той трябваше да отвърне очи и да продължи напред. Този, който умираше, щеше да спре да изпитва болка. Но Рен, който оставаше щеше да живее със спомена за болката. Беше ‚умирал‘ твърде често. Дотолкова, че спря да му е интересно да експериментира вече със себе си. Дръжката потъна надолу и потните пръсти се отлепиха пъргаво. Вратата изскърца и се затвори притъпено. Джипси потрепна с уши в съня си. На Рен също му се струваше, че сънува. Не беше излизал от 6 месеца. Най-трудно беше началото, нали? *** Пътуването дотам не беше кофти. Трябваше само да си сложи тапите. О, блажена тишина! Да затвори очи. Да си представя, че около него няма тълпа. Защото иначе му ставаше лошо и припадаше. Да се движи от крак на крак, за да не му падне кръвната захар от всичкото напрежение. И да пази потфейла си от джебчиите в метрото. Всичко му носеше познат комфорт. Тогава, когато наученото във времето действаше в негова полза. Определено, ако припаднеше, това нямаше да му помогне да стигне по-бързо. Съзнанието му ликуваше до момента, в който не застана пред клуба и не осъзна, че охраната няма да го пусне. Дори и с уговорка, трябваше да го претърсят. Ненапразно отбягваше доктора месеци наред. Да го докоснат, за него имаше такова значение, че не знаеше, дали думите щяха да успеят да го обяснят. Не заради насилието в миналото му. Този факт дори не беше част от причината. Ако охранителят в момента имаше зъбобол Рен щеше да го придобие. Ако набитият огромен мъж му кажеше, че има убийствен махмурлук, русокосият щеше да се почувства отвратително изтрезняващ. Ако мъжът някога си е чупил ръката и сега тя пулсираше, ръката на Рен щеше да прави същото. Как му казват-съпричастност? Рен го притежаваше. В прекален размер. Той не мразеше хората. Мразеше онова, което идваше с тях. Никога не можа да си обясни, какво беше да си щастлив. Затова, когато видеше щастие у другия-той не го разпознаваше. Усмивката на другия човек не предизвикваше такава у Рен. Нямаше против, че беше счупен. Имаше проблем, как да се нагоди така, че счупеното да не му пречи чак толкова много. Въздъхна и се примири. Практичната част трябваше да застави страхуващата се да мирува. Охраната правеше обиск по обичайния начин. Нито твърде бавно, нито беше нескопосано. За Рен обаче времето застина. С ужас наблюдаваше как тези ръце се канят да го докоснат. Как тяхната плът щеше да направи съприкосновение с неговата. Вътрешно неистово крещеше. Искаше да избяга, за да си спести последствията. Но краката му стояха като застопорени. Не помръдваха. Виждаше с очите си и едновременно не виждаше. По гърба му премина ток. Тръсна препотено чело и затвори очи. Врагът смъкна досега по торса надолу към краката. Всичко в него гореше. Беше му горещо. Потта го обля. След няколко секунди тази пот изстина и го смрази. Устните му се разтрепериха. Не можеше да стои прав. Щеше да припадне. Кръвното му играеше опасно. Приклекна в същия миг, в който охраната приключи. Привлачи се отстрани. Издърпа соления йогурт, който бе приготвил предварително и го изпи на един дъх. Най-бързият начин да стабилизира кръвното си. Остана така няколко минути, за да спре да трепери. И да повъзвърне силите си. Паник атаката свърши. Сега вече практичната част от него беше на ход. После щеше да ближе рани. Сега искаше онзи тлъст чек. Беше го заслужил.

Корейците явно са на провинциална вълна в последната година. Що уебтууни и сие ми попаднаха такива. Има моменти, на които се посмях, има пародия, има манджа с грозде. Грам не мога да си спомня какво е станало преди точно 5 минути в сюжета. Доглеждам излезлия 12-ти епизод и все още нямам точно изградено мнение, дали ми харесва или не. Допада ми музиката, която са избрали. И играта на животните актьори. Имат много добра база в това отношение.

Това е един от сериалите, на които съм се смяла най-много. Затова наскоро се върнах да го изгледам наново. Черна комедия. Главният герой един такъв перфекционист лишен от сбъдване. Картинка. И едва сега, месеци след като изгледах The Glory разбрах, че актьорът Park Sung Hoon участва и тук, и там. В своя защита ще кажа, че сменят ли им стила на грим и аз съм дотам в разпознаването. Ролята я изпълни като ръкавичка. Корейците умеят да правят злодеите магнетични. Изобщо актьорската игра нямаше празно. Радваше ме, как едно нещо повличаше след себе си лавина от събития. Заплитаха се по неочакван начин и се разплитаха още в по-неочаквана за мен посока. Винаги имаше динамика. Никой от героите не ми беше скучен. Живот и здраве, се надявам да гледам Psychopath Diary отново след време

Стилистиката, начинът на заснемане, темата за океана, видът аутизъм напомнят на сериала Extraordinary Attorney Woo. Веднага можеш да усетиш с какво разбиране и уважение бащата подхожда към духа на клиентите си. В животът на всеки настъпва период, когато започва да губи все по-голяма част от роднините, близките и приятелите си. И винаги е несправедливо. Чудиш се късметлия ли си, че си все още на тази Земя или си повече нещастен, защото си загубил още един обичан от теб човек. Почти веднага се разплаках в първи епизод. И не мисля да пускам този сериал изобщо. Защото има душа и емоция. Случайно попаднах преди малко на реакцията на двама тюбъри и видях откъс от втори епизод. Моментално си казах, че искам да гледам този проект. Радвам се, че има тема и благодаря за което. Скоро ще прочета и мненията в темата. ''I know you hate this, but let me hug you just once./Знам, че мразиш това, но позволи ми да те прегърна този път.'' Продължавам с гледането смело напред

РОЗОВ СВЯТ ДЖЕЙ И РЕН /2022 ГОД./ *Съдържа еротика *Съдържа БЛ - Влез! Рен влезе и просто ги видя. Лицето му не промени израза си. Имаше тази способност. Сливаше се с обстановката толкова добре, че го възприемаха за неодушевен предмет. Инстинкт за оцеляване. Двете тела на бюрото. Гънките на дрехите им. Ритъмът. Мирисът на с*кс. Доза нежност. Жежка възбуда. Целувка. Отъркване на нос в нос. И онази повтаряемост. Онова поклащане, от което ти се завива свят. Всичко видя. Мозъкът му го регистрира. Но нямаше нужда да дава реакция на нещо, което не го засягаше. - Закъсня. /край на чапа/ *** Репликата прозвуча като изстрел. Рен потвърди правотата на думите отсреща: - Така е. - От колко време се чук*ме, муцка? Мадамата вдигна 10 дълги пръста с оформен изящно маникюр високо горе. След, което поемайки идващия тласък впи пръсти в раменете на Джей. Липсата на гола кожа правеше момента още по-особен. Устата й беше прекалено заета да издава сладострастни звуци, за да я хаби да участва в разговор с един нещастник. Рен не беше ласкаво приветстван от женското й съзнание и същество. - Закъсня с 10 минути. Мразя да ми губят времето. Затвори вратата. Измина минута. Минута и малко. Търпението добродетел ли беше или порок? Зависи, какво се опитваш да постигнеш. *** - Доброто възпитание изискваше да затвориш вратата отвън. - Никога не съм твърдял, че съм добре възпитан - Рен не търсеше провокация. Честно казано след преживяната паник атака на входа на клуба, сега му беше все тая. Чувството, когато почти умреш. Когато ти се иска да умреш, но все пак оцелееш. Чувството да преживееш паник атаката. После нищо не може да те събори... освен следващата паник атака. Но сега беше възможно най-дзен. Говореше отмерено, спокойно. - Тук съм, за да работя. Рен Маруби-професионален преводач, специализация-Източноазиатски регион. Ще ме използваш ли или не? Джей помисли секунда, след което косо кимна към светлинката в дъното. Би се сторило абсурдно за повечето хора. Подобно запознанство. Подобно общуване. Не и когато и двамата бяха такива големи непукисти. Повечето хора имаха реакция и задръжки. Рен беше ампутиран от скрупули, а лицето му нямаше как да е по-безизразно. Всичките му страхове и емоции бяха вътрешни. И го измаряха прекалено много, за да има и външни. За Джей подобни неща не съществуваха. Важно беше 'тук и сега'. 'И така', за да запълни Светата Троица. Рен погледна къта там. Зърна върха на главата на мацката, лежаща изпод масивното тяло на тъмнокосия. Примири се. Щеше да работи, въпреки шума. Все още не помръднал от мястото си, той извади тапи за уши. Бавно ги напъха в едното и после в другото си ухо. Изпука кокалчетата на ръцете, изпука врата си. Чак тогава се отмести към дъното. Знаеше си, че в клуба ще бъде шумно. Източникът на шума не беше от значение. Работеше най-добре в тишина. Загуби представа за времето. Регистрира как нов ръкопис бе подпъхнат на бланката пред него. Инстинктивно се отдръпна. Ако сега Джей го бе докоснал, за да привлече вниманието му, Рен щеше да откачи. Непознат да го докосне би му докарало нова много по-силна паник атака. Да го докосне някой правил с*кс допреди минути, щеше да му докара друг вид атака. Тялото му гореше като вулкан и сега. Мозъкът му отчиташе всяко потрепване. Бе анализирал късотата, честотата на вдишванията по време на акта. Ако Рен притежаваше някакъв талант, то той беше в измерването. В момента дяволски добре знаеше, какво би било да прави с*кс с новия си работодател. Това беше доста особена информация, с която не знаеше какво да прави. Съзнанието му изпитваше оргазъм, а тялото му ентален ужас. Непознатият миришеше на скъп одеколон. На нейната кожа/да, Рен все още усещаше този нюанс/. Дрехите му бяха безупречни. Беше се освежил с душ. Отдръпването на Рен даде досег да се доближи, надвеси. Можеше да види сивото в очите му. Любопитството. Част от момчешкото все още живеещо в него. Не искаше да вижда това. Не искаше да опознава този човек. Не искаше да му пука. /край на чапа/ *** Джей взе нахвърляния превод. - Твърде сухо - каза той след известно време. - Текстът трябва да ти предава усещания. - Това е чернова. Материята ми е непозната. - Това е с*кс. Случва се. Нещо нормално е. Дори и в оригинала преводът ти би бил сух. Пусни чувствата да преминават през теб. Изпитай ги, ако е нужно. - Как бих могъл да изпитам подобна целувка? Аз... В следващия миг Джей беше затиснал тялото на опитващия се да стане Рен. Дъхът от устните му ближеше въздуха около устните на русокосия. - Искаш ли да ти покажа, как би изглеждала подобна целувка? /край на чапа/ *** - Ето така - беше толкова ловък. Две копчета бяха откопчани. Устните му направиха мъничка пътечка по ключицата му. Намериха сочно местенце и териториално маркираха със смучка. Плесницата така отекна, че Джей сигурно е чул звън на камбана. - Добре, това си го заслужих. Задръжките не са силната ми страна. - Никога не ме докосвай без разрешение. - Ако правиш грешки в текста, ще има последствия. - Никога не ме възприемай като с*ксуален обект. - Спазвай работното си време. - Не ме карай да пренасям чувствата на героите върху себе си. - Превеждай по-чувствено. В теб има страст-виждам я. Вложи я в прехраната си. - Държиш се с мен, сякаш ме познаваш. - Социален съм. Проучих те. Харесвам думите, с които боравиш, подредбата. Но циклиш и мислиш много. Почувствай го. - Кое да почувствам? Текстът е пълен с - Хората правят подобен с*кс. А добрият такъв си е цяло изкуство. Работата ти е да преведеш текста добре, за да може някой начинаещ да не си счупи главата после. - Невинно съществуващият Джей стоеше отпуснато там. Дишаше същия въздух като въздуха на Рен. Тази битка нямаше да бъде спечелена. *** Рен го мързеше да води войни. Когато му се наложеше да воюва, той първо опознаваше противника. После нанасяше един-единствен удар. И минаваше нататък. Битките изморяваха. Бележка: Това е втори чап от тази арка. Първият с Рен е някъде назад в тази тема^

Сериозно ли няма отзиви? От клиповете, на които попаднах главната роля е залепнала точно на правилния актьор. Има и драма, и комедия. А малките фъстъци едва не убиха чиляка без време поне два пъти Изуми ме, как майката рефлектира върху строгото си възпитание и прозря, че нещо, което е смятала преди за добро за сина си, всъщност е оставило дълбоки следи в него. Доста често хората дори не осъзнават, кое ще се окаже началото на травма. Може да минат години преди тя да се прояви. Или преди човек да осъзнае, че тогавашните обстоятелства и действия всъщност му носят травма в настоящето. Определено мисля да си изгледам проекта. Усещам, че ще е силна заявка за тази година.

Наскоро господин лидерът излезе от казармата и събуди носталгията да изгледам де що намеря с него. Имам едно рандъм питане. Дали случайно на 1.41 минута от клипа въпросният момък не е младият Shownu? Приликата е поразителна:

РОЗОВ СВЯТ ЗОНА НА КОМФОРТ САША И ИГОР /10.04.2023 ГОД./ *Проектът засяга теми, които може да се сторят тежки за четене. Моля, да се има предвид. Пусна душа мислейки си: - ''Искам болката да спре. А всъщност знам, че тя ме държи жива. Без нея не усещам нищо. Не разбирам, защо съм тук. Какъв е мотивът? Животът ми не е гаден през цялото време. Но в тези мигове на болка, всичко загубва смисъл. Търсиш спасение. Дори то да значи край на живота ти. Болката секва. Отваряш очи. Нов ден е. Ти си го надживял, но човекът в групата до теб не е. Столът му е празен. Очите ти се пълнят със сълзи. Не от болка. Всъщност си облекчен. Че си още един ден тук. Че си се справил. Прогресът ти върви наравно със загубата. Ще има още празни столове до теб. И след време ще скърбиш и за тях. Ще има още кризи. Още пъти, в които ще искаш да се откажеш. И ще знаеш, че колкото и да е тежко, ще е временно. И ще отмине. Викай, крещи, чупи-важното е времето да мине до зората. Важното е да заспиш. Дали от изтощение, болка или гняв. И когато се събудиш, тръгни пак крачка след крачка в търсене. Скитай. Броди по утъпкани пътеки или по непристъпни досега върхове. Търси причина, спокойствие, уют. Усещай себе си''. Бе научила тези думи като мантра. Нова загуба. Нов спусък и залитане. Балансът ти се чупи и ти пропадаш. От толкова време търкаше ключицата си с длан, за да се успокои, че кожата вече се беше протрила. Бе разчесала до кръв областта между гърдите си. Следите от нокти ясно личаха по фината тъкан. Зачервени яростни знаци на безсилие. Плака и рида, докато не се свлече на пода. Докато сополите й не я задавиха. Сълзите изтичаха в канала. Храчки пълнеха гърлото й. Не беше красиво. Нищо от разрухата й не беше. Но не беше й грозно. Да направи равносметката, че чувства нещо и не иска да избяга. Целите ръце над лакетите бяха в рани от непрестанното нервно чесане. Целият й скалп болеше от прочесване, защото беше жива рана. Хванеше ли коса, скубеше. Боли да си жив. И няма нищо по-прекрасно от осъзнаването, че си готов да бъдеш жив. Не да съществуваш, а да живееш. Изправи се и продължи да ридае, да храчи сълзите и сополите, да чеше раните, да се клатушка в транс. Не можа да овладее себе си. Не можа да стане по-силна веднага. Чу се силно трополене. - ИГОР - долетя вик - ИГОР - следващият още по-сърцераздирателен от предишния. Грамадният мъж хвърли диска, който се канеше да зареди в уредбата и изхвръкна от мястото си. Закова се до платчето на банята. - Саша, добре ли си? Какво ста... ва... ъ, там? Вратата се заби в стената и светлината за миг го заслепи. Не успя да запази баланс и бе повлечен надолу. Саша го трясна мощно с тяло, удряйки с глава челюстта му. Бързо сгуши лицето си в рамото му тресейки се неудържимо. Двамата се бяха килнали в някаква полуседяща поза. Беше в скута му гола, а мокрите й гърди мокреха неговите. Между риданията изхълца: - Какво правиш обикновено, когато си вземаш от онези дъълги специални душове - подсмръкна. - Масту*бирам. - Когато жените си вземат такива, обикновено имат разпадането на живота си - задави се в усмивката си. - Миришеш хубаво. - Не и когато изляза от фитнеса. - Винаги миришеш хубаво. - Хей, не сменяй темата. - Трябва да сменя темата. - Защо? - Защото след няколко секунди ще зацепиш, че съм мъж. - Ще си представям, че не си. - И че си гола. - Нямам проблем с голотата си. - Мен ме е страх от голи жени тогава. Стани! - Все още изживявам кризата на живота си. - Не, упражняваш психологическо и физическо надмощие. Ще ми трябва терапия за този епизод. - За първи път ли? - Да, за първи път съм толкова близо до жена, без да се разтреперя и откача. Предполагам е въпрос на време? - Не е. Няма да имаш проблем - извъртя главата му, за да я погледне в очите. - Страх ли те е от мен? - Не. - Ужасен ли си, че те докосвам или дишам в лицето ти? - Не. - Намираш ли ме за чаровна? - Дребна и дразнеща си. - Възбуден ли си от мен? - Не - изгледа я с досада, след което я повдигна и извади телефона от джоба си. - Радвам се, че изяснихме всичко - каза делово ставайки от скута му. - Кой диск с Л. Ричи каза, че искаш да слушаме? - Да се обадя си на д-р Тае? - За да му обяснявам, как отново съм се държала като страхливка ли? Не. Това беше най-гадната паническа атака и излязох най-бързо от нея. Вече имам теб - усмихна му се и върза косата си. Игор не знаеше това пример на използване ли беше или на взаимна изгода? При следващия сеанс щеше да обсъди чуденката си. Не можа да си обясни много, много какво изобщо се беше случило и как се предполагаше да се чувства. Чувствата все още не бяха силната му страна.

РОЗОВ СВЯТ АНОНИМЕН/АНОНИМНА /29.12.2022 ГОД./ Засяга темата за ИС* - Уморен съм. - От какво си уморен? - От срещите по този начин. От това хората да са любопитни, какво точно имам в гащите. - Мълчанието отсреща го подтикна да довърши мисълта си: - Имам и от двете. И женското, и мъжкото. - Вентилаторът направи пълен кръг в сумрачната стая. Връщайки се обратно модулира гласа му, карайки го да гъгне. - Каква си? Журналист или кинкър? Ще ме снимаш за някое изродско шоу или за инстаг*ам? - Стените бяха с олющени тапети. Въздухът застоял. - Знаеш ли защо използвам сайт за запознанства? Този род сайт? Защото нормалните хора винаги се интересуват, какво имаш в гащите. За да могат да си позволят да бъдат привлечени от теб, те трябва да те идентифицират, като едно от двете. Но когато ти си и двете-просто те отричат. И няма значение, колко добър и красив си. Нищо няма значение, освен онова в гащите ти. То ги бъгва. Аз искам да правя кекс с теб. По нормалния, скучен начин, но това няма да се случи. Защото нормалното за мен, е извън нормата за теб. Трябва да намеря или много толерантен човек, или кинкър. И винаги се оказва кинкър, когато се стигне до кекс. Та, какво си ти? Кинкър или журналист? Тя свали дрехите си. И тишината не остана девствена за дълго. - Аз съм като теб. Някъде напред в историята: - Знаеш ли кое оценявам в теб? Предвидим си. Хората с травми се страхуваме от почти всичко. От липсата на контрол. Когато някой е циничен, арогантен и болезнено честен, ние знаем какво да очакваме. И това ни дава комфорт. Може да си колкото си искаш груб с мен, но аз ще те обичам само още повече. Защото виждам през теб и твоята собствена травма. Така че, хайде, нарани ме. Аз ще се усмихвам, дори и когато се опитваш да ме отблъснеш. Защото знам, че го правиш, за да ме предпазиш. Накрая теб ще те боли повече, а аз ще съм там, за да промия раните ти. Защо искаш все да си звяра в нечии филм? В моите очи ти сияеш.

Напоследък все ми попадаха клипове от този сериал. Не познах

РОЗОВ СВЯТ ПАНИКА ИГОР И ТАЕ /11.08.2022 ГОД./ *Проектът засяга теми, които може да се сторят тежки за четене. Моля, да се има предвид. Дългите му крака ритмично и нервозно бръзнеха в пода. За разлика от повечето хора той не ги клатушкаше напред-назад, а наляво и надясно. Повтаряемостта му помагаше да се концентрира. Отказа сеанса с хипноза, защото бе прекалено превъзбуден. Сега с нетърпение очакваше да му се даде думата. Жеста на Тае отприщи думите му като оловни куршуми: - Искам да спра да живея със Саша. Дори само при представата тя да влезе в стаята, малкото приятелче в гащите ми се скрива толкова надълбоко, че се боя, че никога няма да се покаже отново. Докарва ми тръпки, изпотяване и сърцетуп, който усещам да пулсира чак в главата ми. Такива паник атаки и представи имам, как Саша ме разчленява в мазето или пък закусва с част от мен, че не мога да се насиля дори да помисля да се прибера вкъщи. - Ето това е отговорът - Тае се усмихна. Усмивка, от която на Игор обикновено му се приискваше да скочи в скута му и да намери ципа на панталона му, изпод дългата бяла манта. Уви, много пъти му беше напомняно, че това е професионален кабинет по психологическа помощ. И че Тае вдъхваше уют, но действията му никога не носеха утеха на тялото, а само на ума ти. - Току-що каза 'вкъщи', т.е. ти възприемаш апартамента, който обитаваш със Саша за свой дом. - Какви ги дрънкаш, друже? Тъкмо ти обясних, как тази жена е абсолютен психопат за мен. - Да, сънувал си го. Това не значи, че тя е реален психопат. - И какво? Да се върна, за да изчакам да се сбъдне теорията ми ли? Докторе, започвам да се съмнявам, кой от двама ни в тази стая е с психично разстройство. - Страх от котва и пристан, Игор. От толкова време си свикнал да не разчиташ на никого. Сменяш мъжете постоянно. Дома си, като номад. И досега не си имал някого, за когото да ти пука. Тя е там всеки ден, нали? Буди те сутрин. Прави закуска, въпреки че ще омърмори света, докато я приготвя. Понякога й помагаш с покупките. Или ще изчистиш след нея космите в банята, защото си чистник с ОКР. - Всеки път, в който й покажа шибн*тите косми от банята, тя се смее все едно не е голяма работа. Следващия път ще ги оставя под възглавницата й-заклевам се. - Следващ път... - Тае повдигна вежди развеселено. Игор се намръщи темерутесто. Прекалено бързо се остави да бъде победен. Страхът за живота му все още си беше най-реален. - Остави котвата на дъното, Игор. Време е. Ако все пак Саша те убие след някой и друг месец, ти обещавам, че в кабинета ми ще получи най-добрата психологическа помощ. - Много смешно. - Хей, да не мислиш, че лесно се живее с теб. С всички ритуали дето следваш, е удивително, че изобщо успяваш да излезеш навън. Знаеш ли колко дразнещо е за нервак като Саша? Да те гледа всеки ден, как броиш зрънцата грозде във фруктиерата по петнайсет пъти, за да се увериш, че са четно число. - Затова ли вече има само ябълки? И то по три на брой? Това ме бъгва зверски. Всяка сутрин се налага да ям ябълка, за да останат само две... - Игор се улиса в себе си и разкритията си. - От самото начало трябваше да почна да броя плочките в банята, вместо плодовете. Знаех си аз. - Игор. Прибирай се ВКЪЩИ, преди да съм решил да дам няколко идеи на Саша, как да ограничи ОКР* още по-стриктно. Игор изхвърча от кабинета със скоростта на светлината. Банята беше зоната му на комфорт. Не беше готов да се откаже от нея все още. *** /След като се оказва, че е сънувал, че го упоява, той започва да седи надалеч от нея на дивана. Спазва дистанция и Саша забелязва това./ - Защо се страхуваш, Игор? Дори и да ме нарежеш на парчета, няма да ми пука. И знаеш ли, защо? Защото си позволих да умирам хиляди пъти в миналото. Умирах всеки ден, когато ТОЙ ме докоснеше. И си обещах, че няма да позволя това да бележи и останалата част от живота ми. Няма да се откажа от свободата да мога да се доверявам отново. Не, не ме е страх от теб и всъщност и теб не те е страх от мен. Ако мислеше, че ще ти навредя, щеше ли да ядеш от яденето, което приготвих? - Физиономията му беше на пълно недоумение. - Не си се сетил, че бих могла да ти навредя по този начин, нали? - Как можеше да е така наивен и да е оцелял толкова дълго? Какъв е смисълът да си мнителен, ако не мислиш за всички вероятни последствия? – Тсъ, тсъ…

Обичам я тая жена. Обикнах героинята в мига, в който я видях. Актрисата предаваше такъв волен дух. Имаше моменти, на които се смях с глас. Толкова енергия извираше от нея. Главният актьор изглеждаше като човек около, който ще ти е забавно да бъдеш. Шегаджийство и уют ми лъхаше от него. И двамата изглеждаха като хора, които ту играят героите си, ту взаимстват от реалното си аз' за ролята. Имаше толкова много задушевни разговори между различните герои. Толкова човешки и докосващи. Остовете бяха прекрасно подбрани. И свободата, която си даваха тези двамата изразявайки любовта си беше приятна за сетивата. Определено се усеща разлика, когато е за корейския пазар и когато не е. Втората двойка не бяха моето нещо, а приятелката тип: 'аз съм толкова сложно същество, че и сама не се разбирам' беше превъртана от мен отма. И даже и така, пак ми дойде в повече. Бромансът беше сладурски. Дългокоско-такъв омайник. Бившият беше и той добра душа. Леко, ненапрягащо сериалче. Динамично, с добри бойни сцени, добри актьори, целувки. Сериалът имаше различни динамики между различните арки. Адвокатската атмосфера беше една, филмовата-друга. Романтичната-трета.

Както е тръгнало, ще си го догледам с кеф. Засега 6-ти епизод ми е фаворит. Не знам, какво има в по-зрелите корейски актриси, но просто няма празно. Те са асове-не можеш да отлепиш очи от тях. Главният тежи наполовината на килограмите на актрисата, но и той го дава с пълна пара. Понеже линка, от който гледам забива през две секунди, имам време да гледам застинали образи и реакциите на героите доста на често и в детайли. Микромимиките на главния са епик. А главната актриса е толкова естествена, че вероятно не й се налага да играе-тя просто грее. Прииска ми се да видя синергията на тези двамата извън екран. Сцената край водата ми е една от любимите. Отдавна не ми беше ставало толкова мило. Не знам, в кое е магията, но я има

РОЗОВ СВЯТ ПРЕДСТАВЯНЕ-САША /05.05.21ГОД./ *Проектът засяга теми, които може да се сторят тежки за четене. Моля, да се има предвид. *** - Знаеш ли, каква е разликата между злодеят, жертвата, героят и чудовището? Никаква. Зависи от коя страна се намираш ти спрямо масата. Когато го убих, за мен той беше злодеят, но понеже аз бях жертвата, никой не ме нарече герой. Защото не бях спасила другиго, а единствено себе си. Нима аз не съм също човек? Не съм ли ценна? Ще ти кажа как гледаха на мен хората, когато новината за това, че на 15 бях убила насилника си излезе наяве. Не бях злодей, не бях жертва, не бях герой. За всички хора, които знаеха-бях чудовище. Наблюдаваха ме в страх и осъдително ме сочеха с пръст. Дали някой работодател щеше да ме вземе на работа. Никога. Самата идея, че съм била способна да убия, ме правеше чудовище. Никой не искаше да знае обстоятелствата довели до това. Беше моя живот или неговия. Не съм се събудила един ден с мисълта, че ще отнема живот. Но, ако не се бях спасила сама, никой от тези, които ме сочеха с пръст сега нямаше да го стори. Хората не осъзнават, че не тези, за които знаеш са опасни, а тези за които не знаеш. Насилникът ми беше тих счетоводител, малко над 50-те. Хората работещи с него дори не помнеха как изглежда. Но никой не иска да слуша обяснения. Всеки ден срещаш расист, сек*ист, криминално проявен. И не знаеш за никой от тях. Но едно ще ти кажа, когато ги срещнеш очи в очи и те са с ясното намерение да те осакатят или убият-не ти си чудовището в случая. Ти си оцелял. Ти си бил принуден да се бориш. Не го ли направиш, ще бъдеш поредната цифра в статистиката. Така че, ето ме-черно на бяло. А сега бихте ли ме назначили да списвам колонката за домашни любимци? Аз съм Саша Гороловна. Място - интервю за назначаване в екипа на 'Моят домашен любимец, мой пръв приятел'. РОЗОВ СВЯТ ПРЕДСТАВЯНЕ-ИГОР /05.05.21ГОД./ *** - Аз бях наркоман. Бях много неща. Когато този човек отне детството ми, бях прекалено малък, за да помня какво е било в началото. Но знаеш ли, защо някои наркомани се отказват от дрогата. Събуждат се един ден след поредната доза и осъзнават, че им се живее. Че искат живота си обратно. Аз се събудих един ден, след като бях продавал тялото си надрусан почти до леталност и осъзнах, че нямам към какво да се върна. Защото никога не бях имал живот. Нещо което да помня, и към което да се върна. Това толкова ме ядоса. Толкова ме надъха. И в този момент поисках да си създам живот. Поисках да направя спомени, които ще ми е приятно да си припомням. Поисках да чувствам и нещо друго, освен отвращение. И когато това се събуди накуп, нямаше какво да ме спре. Защото исках да живея. Напук на всичко. На инат. От спортна злоба, ако щеш. И не само щях да го направя, но и щях да се направя щастлив. Щях да се науча как да оформям чувства в себе си, докато ги направя шедьоври. Не съвършени. Не харесвам съвършенството. То може да бъде пресъздавано. А шедьоври. Единствени по рода си. Първата ми искрена усмивка беше към човека, от когото си купих вестник. Той ми даде бонбон към рестото. Защо се усмихнах? Защото подавайки ми бонбона очите ни се срещнаха и видях усмивката и колко мил беше този човек по природа. Личеше му. Излъчваше го. Нещо ме накара да отвърна преди да се усетя. След това стана навик да се усмихвам. Първата прегръдка получих от дете в парка, на което родителите се скараха, че досажда на минувачите. Дойде и се лепна за коленете ми. Стискаше силно, сякаш казваше: 'Благодаря ти, че те има. Сподели щастието с мен'. Първото подарено цвете дадох на една възрастна дама, която всяка седмица виждах да седи на пейка държейки портрет на покойния си мъж. Първата целувка, за която не се наложи да ми плащат, беше към отговорничката в групата за подкрепа. Толкова първи неща, които ме пълнеха всеки ден. Когато вървя по улицата и чуя 'пед*л', си мисля как ще карам колело в парка. Дали идиотите/злодеите ще изчезнат-не. Но как ще решиш да възприемеш думите и действията им-избираш ти. Място - кабинетът на д-р Ким Тае.

Заглавие: 86 Eighty Six Година: 2021 Жанр: екшън, човешка драма, сай-фай Епизоди: 11+ Резюме: ''86'' е отряд. Властващата нация дори не ги имат за одушевени. Те умират всеки ден, но никой не споменава за това. Те нямат права, само задължение да опазят Републиката. Едни умират, заместват ги други и войната продължава. Просто и ясно. Дали? Респект към екипа, който е създал тази великолепна история. Показа и грозното, но и красивото. В кое ще реши да се вгледа човек-решава всеки сам за себе си. Лично мнение: мързи ме да дишам, камо ли да правя тема. Но ей ме на. Това е сред най-стойностните аниме проекти, които съм гледала в последните години. И щом няма тема, ще му направя с кеф. Човечеството е устроено така, че да дава най-доброто и най-лошото от себе си. Винаги в крайности, когато нещата станат сериозни. Беше вложен смисъл в толкова много и различни аспекти, че всички загубени емоции в последните месеци ми се върнаха отма. Някои неща си изясних веднага, други останаха на подсъзнателно ниво. Изкърти ме в такива посоки, че дълго няма да потърся нищо друго за гледане. Озвучаващите артисти, музиката, размахът, начинът на представяне-все едно гледате филм в кинозала. Мащабно и всепоглъщащо. Разбрах, че има и манга. Гласят и трети сезон. Засега съм изгледала само първия. Имаше толкова пластове и материя, като за три анимета. Без да дотегне. Напротив-удря точно там, дето най ще те заболи. Онлайн с бг суб: Тук

Розов свят: Скучният шип /Игор среща Саша/ /2020-2022/ *Тематиката може да се стори тежка за четене. Моля, да се има предвид. *Съдържа БЛ елемент. Пристъпи в предверието. Посрещна го дама на достопепна възраст. Ръцете й бяха огромни като месарски чукове. Снагата масивна, за да износи също толкова внушителното тяло. Женски извивки, но толкова мъжкарско излъчване. Необичайно беше да не може да си състави мнение за някого. За нея не успяваше. Беше бяло поле. Стерилно-ако трябваше да използва по-точно сравнение. И трябваше да остане възможно по-далеч от него. Отдръпна се боязливо и по-точно залепна за стената и се опита да стане едно с обстановката. Мислено благодари, че не се наложи да обяснява защо. Жената имаше прекалено много опит. Не я поздрави. Не вдигна поглед, докато не разпозна големите бели обувки с удобна ергономична стелка и платформа. Не желаеше да бърза. Искаше да се наслади на всеки сантиметър от тези крака. Добре оформените прасци и масивните бедра, за които панталонът започваше да става тесен. Не успя да огледа любимата си част, защото д-р Ким го повлече в мечешка прегръдка. Не харесваше това му приятелско държание. Знаеше, че докторът няма да му пусне. Нито, ако настоява, нито, ако умолява. И дори и да се отпише от пациентите му, пак нямаше да стане на неговата. И то не заради травматичното му минало или обременения му мозък. Познаваше тази непреклонност. Но повече познаваше, кога някой не е привлечен от него. Тук обаче имаше и нещо друго. Доктор Ким, или както бе в главата на Игор-Тае, имаше способността да превключва или изключва емоциите си. И най-вече да манипулира, както пожелае. - Влез. Нека започнем днешния сеанс подобаващо - Игор все още осмисляше факта, че Тае го докосва по лакета. Защо докторът не беше прекъснал контакта си с него? - Игор, това е Саша. - Ето го и отговорът! *** Когато Тае дойде в стаята преди три години за първия им сеанс заедно, Саша приличаше на умопобъркана. Беше изключила рационалното си мислене и се водеше по инстинкти на режим “оцеляване”. Единственото, което пазеше беше тялото си. Празната черупка. Някой да не го доближи. Някой да не го види. Тае се усмихна на този инстинкт. Човек пази това, което първо е загубил-контрола над тялото и достойнството си. Не проумява, че опитвайки се да запази вече загубеното, всъщност губи и всичко останало. Здравето, разсъдъка си. Истината е, че трябва да свикнеш с протезите и как да градиш отново доверието и здравите си мисли. Иначе защо живееш? Удължаваш единствено болката. Когато ампутират крайник. източникът вече го няма, но личността продължава да усеща фантомна болка в несъщестуващия крайник. Тези неща са загубени, защото самият човек смята така. Промяната на нагласата, би променила и изхода. Никой не беше успял да я накара да си обуе чорапи. Беше подвила босоногите си снежни крака под себе си, изпадайки в транс. Тресеше се напред-назад, като животно в клетка. Макар по нищо да не личеше, мозъкът й беше регистрирал присъствието на Тае и то с високи нива на опасност. Сега тя изчакваше мига, в който той ще помръдне, за да се втурне през него и избяга навън. - Саша, аз съм д-р Ким Тае, твоят нов терапевт. Завършил съм... ...в... ...през..., ...а също и... ...на... ...през... Момичето не даде каквато и да е реакция. - Сега ще седна тук и в следващия един час, ще ти разкажа за себе си. Ще имаме сеанси на всеки два дена. В стаята ти в болницата ще има свързана камера директно към офиса ми и ти ще можеш да ме виждаш, докато седя на бюрото си. Няма да има звук, заради естеството на работата ми и личната неприкосновеност на пациентите. През времето, в което нямаме сеанси, с теб ще се занимава сестра Хигинс. Видяла си я вчера. Тя ще ти помага с това да се обличаш и храниш. *** При влизането на младежа, на стол срещу него, нежно положила ръце в скута си, седеше момиче в кремава, дълга рокля. Гладката й руса коса стигаше до раменете. Очите й бяха ясно сини с дълбоко изразени клепачи. Имаше малка бенка вляво, над горната си устна. Парфюмът й беше едва забележим-на полски цветя. На ръката си носеше годежен пръстен. Обувките бяха сандали с каишки, с меки, заоблени върхове и 5 сантиметров дебел ток. Всичко в нея крещеше уют и защита. Тиха натура, която не иска да бъде забелязана, но се грижи и обича себе си. Това беше постигнал Тае за три години. Тя се изправи при споменаването на името си и срещна без страх очите на Игор. Тае я беше научил успешно да отиграва този вид срещи. Подаде ръката си с лека чупка в китката, сякаш не я подаваше за здрависване, а за милувка. - Приятно познакомится. Гласът й беше мек и благозвучен. Като песен на сладкогласна птица. Игор се отдръпна и мигом се почувства предаден. Тае много добре знаеше за страха му от жените. Защо тогава му причиняваше това? В очите му продължаваше да присъства този неизказан въпрос. Тялото му се разтрепери конвулсивно и той се сви. Тази огрома грамада мускули се смали до размерите на малка купчинка хлипащи отпадъци. Безпощадността на доктора беше впечатляваща. - От днес вие двамата ще поддържате постоянна видео връзка. Задължително е да се храните заедно, дори и ако не си говорите. Саша страда от агорафобия, все още не излиза често навън. Игор не се чувства добре в женска компания. И двамата работите от вкъщи - Тае им спести общата информация, че бяха сек*уално насилвани като деца. Това те щяха вероятно да припознаят един в друг с времето. И щеше да зададе посока на връзката им. Но по-важното, първо щеше да създаде емоцията от нищото. Ето с това се занимаваше той. Градеше хората наново. Моделираше ги и зашиваше дупките в тях. *** *Скучният шип - това беше работното заглавие на проекта доста дълго време. Беше ми скучно. Исках да имам герои, които тотално не си пасват, но аз да харесвам заедно. Така се появиха Игор и Саша. Понастоящем те все още занимават ума ми с историята си...

Здравейте. Преди 9 години ''Такуми кун'' сериите имаха български субтитри, тема тук и бяха качени в торент. Сега поисках да ги дам за гледане, но не откривам нищо. Не ме бива с търсачката и може в мен да е проблемът. Ако може да ми помогнете с линк, ще бъда благодарна. Кога минаха 9 години

До 6-ти епизод. Почнете ли-няма да можете да спрете. С всеки следващ тайландски сериал, се дивя все повече и повече на естествената игра, химията и красотата на целувките, които вадят. Акттьорите са невероятно сладки, изразителни и ми харесва много как е заснето да се виждат мимиките им отблизо. Свикнала съм на по-тежки неща, но няма как да си изкривя душата-пипнато е. И ми се ще по-често да се правят такива по-невинни неща. Щото съм се нагледала до втръсване на токсични връзки в БЛ жанра. Връщат ми едно позабравено мое 'аз' от преди няколко години. Всеки епизод ме оставя със сантиментална усмивка. На всекиго бих пожелала тази романтика, която имат тези двамата. Тези гладни погледи обещаващи да те схрускат. Тази лека дяволитост. И това никога да не си омръзвате един на друг. Пак ще има да ходя влюбена-загубена идните дни, мислейки какво съм гледала

Майка ми, виждайки черно-бял графит: - Я, Исус Христос. Аз: - Това е Мона Лиза.

Следващите постове представляват сбити основи, върху които на по-късен етап ще се гради история. Не са подредени хронологично. Може да съдържат несъответствия от всякакъв характер. Един ден, живот и здраве, биха били част от цял проект. РОЗОВ СВЯТ: ТРАВМА /11.08.2020 ГОД./ САША И ИГОР *Тематиката може да се стори тежка за четене. Моля да се има предвид. - Знаеш ли защо продължават да ни го причиняват? Отново и отново. Защо не могат да спрат само с един път? Колкото и да ги умоляваме. Колкото и сълзи да изплачем. Дори и да затворим очи примрели от страх. Дори и да ги отворим широко и да са пълни с ужас. Защото сме красиви. /край на чапа/ *** Игор седеше с чашата чай в ръка и бе замръзнал. Тялото му се бе сковало. Дори сега животът му да зависеше от това да стане от този стол, той нямаше да може. По гърба му сновяха десетки тръпки, които го обливаха в студ. Пред очите му откъслечно минаваше неговото детство. Не, той беше дете, но детство никога не беше имал. Поне не такова, което да желаеше да помни. - Намират ни за безкрайно красиви в този миг. Свежо вълнуващи. Всеки път с нова експресия на ужас и изненада. А плътта ни е Не, не си същия като мен. По-лошото е, че нямаш нюх за хората и не си се поучил от грешките си. Иначе щеше да осъзнаеш колко точно аз искам да ти причиня от същото. - Отново се беше изправила. - Този чай... не ти ли се доспа от него? - Приближи се и издърпа чашата, която отпуснатите пръсти вече разливаха по панталона. *** Вратът го болеше ужасно. Бе помръднал едва милиметър и вече съжаляваше. Черни петна прерязваха погледа и караха главата му да пулсира греховно. Слюнката беше засъхнала по брадичката му. Въпреки че прибра езика си обратно, той бе дотолкова изпръхнал от седенето навън, че бе дехидратиран като изоставен кактус. Сух и лишен от това да го усеща като част от себе си. Усети някакво мокрене Не вярваше в чудеса, но ако съществуваха такива, нека някое го спаси веднага. ***

СИНЕВА /Днес - 07.08.2022 год./ *Снимката нарочно е постната наобратно. *** Небето е красиво. Цветове. *** Небето е красиво. Облаци. Ах, облаците! Бяха на три пласта. Най-долните се сливаха с хоризонта. И се губеше представа, къде свършваше земята и почваше небето. Средният слой седеше като по-мъгляв сивкав фон. Най-горе се ширеха неподвижни великани от бял пух. Наблюдаваха как тези под тях бързо се спускат по водопад от син шир. Разсипали се по небето като вълма захарен памук. Бледолилави в напъпващото утро. Розовонежни в сърцевината на зората. Наситеночервени окъпани в искрите на новоутринното слънце. Златистокъпещи се в перлената свежест на росата. Захарните им нишки се движеха по топазената синева и формираха новия облик на деня. *** Небето е красиво. Слънце и Луна. Брат и сестра. Слънчо не дели никого. Свети еднакво за всички. Па, грее и топли. Дарява живот и усмивки. Вечер отстъпи на нежната Луна. Носеща мир и спокойствие. Показва бялото си личице. Оглежда се в света долу. И красиво мълчи. *** Небето е красиво. Звездопад. Мънички светулки изпъстрят необятния шир горе. Волни звездици заиграят в небесата. Никога не ще те оставят самотен. Където видиш една, има още много. Пръснати като златни трохички. Като зрънца познание. *** Небето е красиво. Красивото небе на една умираща планета. ***

Два от минималистичните разкази. Понякога наистина ме мързи зверски КРАТЪК РАЗКАЗ //1//: Ти решаваш Тя беше тормозена в училище. Всеки ден те оставяха кутийка с различна гадост в чантата й. Тъкмо изхвърли поредната. И пропусна да забележи разликата. Днес в кутийката имаше роза от момчето, което тайно я харесваше. //Вторачени в лошото, спираме да виждаме хубавото.// *** КРАТЪК РАЗКАЗ //2//: Модерна приказка Тя беше садист. Той-мазохист. Влюбили се. И заживели щастливо. Край. //Светът винаги ще те съди, ако му позволиш. Намери точния човек за теб, и нека той стане целият ти свят.//

Попаднах на клип и ме заинтригува. Главната актриса има много топло излъчване в очите и гласа. Първи епизод беше калейдоскоп от всичко. Чудя се, колко ли по-бавно се снима? Вероятно корейците са се справили в срок не по-голям от обичайния за заснемане на серийна драма. Което е изумително. Сцената с въртящата врата, например. Освен това актрисата трябва да поддържа постоянство в мимиките и примигванията. Това е зверски изморително при над 10-часов снимачен ден. Респект. Винаги ми е била интересна движещата сила на героите. Тук гледната точка е положителна, комедийна, мила. Не мога да облека с думи как точно фино ходи по цялата ми чувствителност. Стъпва бавно и влиза надълбоко. Като човек с ОКР, подобните неща, като отброяването преди да влезеш в стаята или подреждането по определен ред, са ми до болка познати. С времето се научих да не ги приемам като досадни или отнемащи ценно време, а като безобиден ритуал, пазещ ме от по-сериозни ОКР прояви, товарещи прекалено психиката. Научих се да приемам трудностите като предизвикателства за спортната ми натура, а не като тотални пречки и щети. Разбрах, че никога няма да мога да изкореня ОКР изцяло, но мога да огранича влиянието му до ритуалите, които са ми най-приятни и безобидни. Гледайки сериала, виждам същия положителен подход. Всеки трябва да може да бъде приет такъв, какъвто е (щом като не застрашава околните). Всеки е нечии баща/майка, брат/сестра. Всеки е обичан. Да, в сериалът е идеализирано, за да се подсили ефекта. В реала е по-трудно да бъдеш приет от обществото, излизайки от уюта на своето семейство. Всеки човек изпитва трудности от различен спектър. В крайна сметка сме повече подобни по между си, отколкото различни. И всеки е уникален сам по себе си, като вътрешен свят и мислене. Няма нищо лошо в това да си синьото патенце сред жълтите. Всяко едно от патенцата е способно да промени света-това е важното Главният герой как допълва главната само. С глас съм се смяла. Не знам, дали ще напиша други мнения след това си. Когато гледам нещо хубаво, ми се ще да преразкажа и обясня всичко, а ме мързи. Мога да кажа, че пръстът ми е на бутона за епизод номер две. И не ми мърда гледането до довечера

Канна и Гуей - откъс от РП /ЧЕТВЪРТИ ПОСЛЕДЕН ОТКЪС/ *** Държеше под око Гуей във всеки един момент от подготвянето на детайлите за срещата й с Ричи. Всяка, от която беше трудно организирана и осъществима. Ричи бе достъпен само по време на оргия. И само тогава и бе сговорчив. Но с него имаха да обсъждат материя неподходяща за дискусии между повече от четири уши. Гуей приключи с папката и я подаде. Канна я взе с едната си ръка, а другата подложи под ръкава на Гуей. В нейно присъствие той винаги спазваше етикета. Ричи може и да имаше едно разбиране за дрес код, тя имаше свое. Единият от ръкавелите зашит хлабаво се изхлузи и тя го улови без усилие. Беше под формата на малък прозрачен овал. Способен да закупи храната на цял квартал за поне един цикъл. Тук парите не бяха нужда, а условие. Те ти осигуряваха безопасност. Едновременно с това те отделяха от всички други. Ти им ставаше чужд и студен. Остави ръкавела на масичката и излезе. Не искаше да вижда съжаление насреща си. Това в нея самата напълно й стигаше. *** *** Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай. Защото направиш ли го-загубен си. На това верую я учеха. Канна направи няколко крачки в коридора, преди да чуе отварянето и после затварянето на същата тази врата. Отмерените му спокойни стъпки следващи нейните. Той винаги беше там. До нея. За него би се върнала всеки път! И това болеше. Много пъти също както и този, когато излизаше й се щеше да му каже, че знае. Знае, че той никога не би й навредил. Гласните й връзки все така не се бяха възстановили, затова оставаше безмълвна. Когато си ням, се научаваш да слушаш повече. Да чуваш стъпките му, дори и когато са едно с твоите. Би платила и много повече, и много по-скъпо, за да може той да се намира тук в безопасност. Цената да върви към стаята на Ричи беше даже направо смешна пред замъгления й поглед. Коридорът беше безкрайно дълъг. Десетки стаи и свивки зад ъгъла. Въпреки всичко времето никога не беше достатъчно. Какво щеше да й каже и колко щеше да премълчи Гуей? Винаги се чудеше. Попиваше гласа му като благодат. Перфектно осъзнаваше, че той можеше да съществува без нея, но тя без него... Обърна се. Масивната рокля направи завъртане и се разтвори като разцъфнала роза. Краищата прошумоляха около глезените. Усмихна се ослепяващо, както всеки път преди да го остави. Направи крачка към него. После още една. И още една. Обеците й вибрираха с всяко следващо грациозно поклащане. Ръцете й се обвиха малко над кръста му и стегнаха. Усети сърцето биещо в гърдите му със своите собствени. Вгледа се в лицето му и показалецът й потъна в яката на ризата му. Придърпа го надолу. И после ефирно остави своята милувка. Челото му беше топло, а устните й студени. Досегът с него все така болеше. Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай... ...защото сториш ли го, Тъмнината ще те чака.

Канна и Гуей - откъс от РП /ТРЕТИ ОТКЪС/ Градът беше като мъничка карта разграфена от невидими линеали. Ала колкото незабележими бяха тези линии, толкова повече никой не смееше да ги престъпи. Всяка организация си бе извоювала собствено парче територия, което ръководеше. Имаше поглед над всичко ставащо там - от новонастанилите се жители, до ежедневните тъмни сделки. Докато за първото тя не се вълнуваше особено, то за последното беше изцяло замесена и движеше умело, за да захранва с пари цялата мрежа. Черен бизнес имаше и в гето териториите и в тежкарските райони. Разликата беше, че в едните отвличаха здрави хуманоиди, а в другите доставяха органите им за трансплантации. В едните отвличаха млади момичета, а в другите ги предоставяха като меню в ресторантите. Такъв беше животът между тъмната и светлата страна или така наречените Ин и Ян. Токовете от обувките й потропваха в бялата тишина. Липсата на шум бе по-скоро предател, отколкото прикритие. Не бе възможно да няма никакви признаци на живот в този час. Глъч или някакво стенание, изпусната бутилка от някой пияница, шум от превозно средство. Изпаренията от каналите се просмукваха по паважа и мокреха с нечистотия улиците. Но мръсотията тук бе по-скоро в сърцата на хората, а не в обстановката. Сградите грозно се гушеха една в друга като скупчен рояк буболечки. Мазилката им бе с онзи лайн*н цвят присъщ на многото години експлоатация. Осветление имаше само от една далечна лампа. Всички други бяха стратегически изпочупени. Засада. Усмивка. - Я, виж ти, кого довлякла котката/стар архаичен израз изразяващ пълна безвкусица/. - Мъжът бе с толкова обезобразено от акне лице, че приличаше на нагризана изгнила ябълка. Мазната му кафеникава коса си отиваше с воднисто размитите сближени очи в същия цвят. Кривите зъби и почупените им ръбчета загатваха за множество сбивания. Определено бързо се палеше. Хуманоидът бе висок, но много кльощав и леко прегърбената му стойка правеше ръцете му да изглеждат несъразмерно дълги спрямо тялото му. Кога хората щяха се научат да си спазват обещанията? И защо, когато ги наказваш, те никога не разбираха грешката си? Винаги се надяваха на втори шанс, на прошка. Какво значат тези думи? Че се огъваш пред нечия некадърност. Несериозност, водеща до загубата на ценното ти време, на ресурси и търпение. Нямаше смисъл същите тези индивиди да губят нечие друго време и занапред. Трябваше да й го доставят, а не да я карат да си цапа ръцете. Глупаци. Едно движение. Едно примигване... Остана още един, за когото да се погрижи-ловецът на роби. *** Временното й разсейване бе породено от фрагментен спомен. Погледна Гуей и всяко негово движение целеше да й вдъхне сигурност. Гърдите така я стягаха от болка, че чак бяха спрели дъха й. Макар и мимолетно почти усети, че умира. Знаеше, че това приравняване не беше случайно. Лабиринтът я привикваше. Беше толкова изморена да носи смърт за утеха. Никога не успяваше да донесе утеха на себе си. Само още и още празнота. Отпи от чая си, като не отклони поглед от Гуей. Все още беше просто една страхливка. Ритуалът всеки път беше един и същ. Щеше да пожелае среща с Ричи. И щеше да поиска Гуей да я подготви за това! ***