voileta

Има няколко неща, които ми показват, че това ще е добро. Разплака ме почти веднага, после пък ме разсмя. Кастът играе, музиката е подбрана хубаво. Корейската филмова индустрия яко започна да води кампания относно самоубийствата. Време беше. Значи сега главната трябва да Стискам палци. Бях се подготвила за маратон, но само един излязъл епизод. Ще се чака

РОЗОВ СВЯТ ДЖИ И ТАЕ /Тази арка е предистория. Младежките години на Тае./ *Проектът засяга теми, които може да се сторят тежки за четене. Моля, да се има предвид. *Съдържа БЛ От гърлото му се изтръгна такъв звук, на който човешко същество рядко бе способно. Хълцукане, задавяне и опит за повръщане се редуваха в микс от неидентифицирани усещания и спазми. Несъзнателно се приведе напред и стомахът му се преобърна. Лигата беше толкова гъста и се проточи от устата му. Лицето му диво гореше. - Всичко свърши. Свърши - редяха устните му като мантра. - Вече си голям и силен. Можеш да се справиш. - Потта се лееше от челото му. Влизаше в очите му. Бореше се за всяка следваща глътка въздух. - Справи се. Вече всичко е наред. Дишай. Просто дишай. Не е същото като тогава. Ти не си беззащитен. - Устните прехапани до кръв. Механичното поклащане. Ноктите впити в стиснатите юмруци опрени в бедрата му. Клечеше на пода в мръсната обществена тоалетна. Студът бръзнеше кожата му, но той не трепереше от студ. *Някъде напред в историята: - Трябва да разбереш, че насилникът от детството ти не те определя като човек. Неговото е патологично изкривяване. Той взема против волята ти. Наранява, ограбва. Сек*уалната ти ориентация не е резултат от действията му. Ти се стараеш да потиснеш себе си от страх, че си като него. Не си. Не си наранил никого. И няма нищо грешно в това да имаш свои желания и симпатии. Такива каквито имат нормалните хора. - Тае се усмихна. Онази топла усмивка, от която коленете на Джи започваха да поддават, а бельото му започваше да изпитва нуждата да срещне пода. - Искаш да ме целунеш. В това няма проблем. Защото и двамата сме възрастни. Защото и аз го искам. Ще ми се вкусът ти да се разлее по езика ми. Да го запечатам в себе си. Но знам, че направя ли крачка към теб... - Тае пристъпи и веднага видя потвърждение на все още неизказаното. - ...ти ще побегнеш - довърши със съжаление той. Сълзите в очите на Джи заливаха всичко. Удавяха го и то затъваше, потъваше в нищото. Той хълцукаше. Ръцете му висяха безпомощно. Бе отстъпил толкова назад, че гърбът му усещаше вратата на стаята. Раменете му бяха паднали надолу. Джи разтърка разярено очите си. Премигна. Да, остави всичко да се удави! Да бъде повлечено от потопа. Гледаше Тае. Никой не помръдваше. Никой не казваше нищо. Изминаха две минути. Джи гледаше Тае, премигваше, пак го гледаше. Не изучаващо. Не преценяващо. Усещащо. По интуиция. Тогава сълзите рукнаха отново. Тогава той се втурна към отворените обятия на Тае. Те бяха топли и големи. Те вдъхваха сигурност. Джи много добре осъзнаваше, защо взе това си решение. Тае през цялото време беше готов да извърви всички онези крачки към Джи, дори и ако той побегне. През цялото време стискаше шлифера готов да го даде, ако Джи понечеше да си тръгне. Щеше да го догони и накара да облече, защото навън беше студено, а Джи беше полугол. И щеше да го пусне да си отиде, въпреки че наистина искаше да го целуне. Но нямаше да го пусне преди да му обясни, че той няма вина. Преди да му каже, че не е направил нищо нередно. Беше го чакал три часа. На масичката имаше няколко изпити енергийни напитки. Факт, че Тае е бил нервен за срещата им. Ето това беше Тае-непоправим, безкористен глупак. Способен да направи от гнусния свят приветливо местенце за теб и да го изпълни със себе си. Притисна се в него, надигна се и го целуна по челото.

Вървят си две девойки баавничко по тротоара. Вървят и сладко си говорят. По едно време гледат моята глава аха-аха да се промуши между тях. Спират. Стоим и се гледаме. Аз мигам миловидно като крава първескиня и давам ясно да се разбере, че в последните пет минути съм чула всичко, за което са говорили. Сиреч, има за какво да се червят. Лампичката им най-накрая светва и ми дават път да мина. Разгеле! Толкова трудно ли беше? Абе, не ги правят тия тротоари като едно време, бе!

Изледах почти цял епизод от 'The killer's shopping list' докато се усетя, че има нещо гнило. Въх. Доста се посмях в началото. Има бруталия, кръв и сеч яко. Бойните сцени са красота. Тук участва почти цялото корейско войнство. От 3 до 73-годишните. Разкошен Lee Dong Wook. Като го видех с тези изразителни очи и трябваше да връщам диалога обратно. Не е като да не съм го виждала преди. Явно става по-чаровен с времето. Дамите в каста хич не им е леко. Натискът върху тях при сцените с тренировките си е съвсем истински. То не остана място, което да не им смачкаха. Уродията довела до сцената във ваната, ще я пиша като голям бял конец, способен да извеза чеиз. И няма да им го простя нивгаш. Засега съм изгледала 7 епизода и ще си догледам. Поуката е, ако ще действаш, действай докрай. Удри смело. Бой

Днес напът за вкъщи гордо използвах 515 грамовото си бурканче с лютеница като гиричка. И си викам, ако случайно е останал човек, който да не ме е видял тогава, да се похваля и тук. Хубав следобед, съфорумци

Обожавам начина, по който изглежда Смъртта в този сериал. Актрисата е бижу по излъчване. Мога да гледам милион епизоди само заради нея. Намирам черния хумор за приятно гъделичкащ душата ми. Плюс, че има постоянна динамика и добри бойни сцени. Физиономиите на Ин Гук са безценни. Минават върху поуките мимоходом. Аз си паузирам редовно, за да размишлявам над тях. Не ми достига нещичко, за да ми е любимо, но това не пречи на мнозина да стане. Всеки има различни идеали. Харесва ми свежата идея за даването на много шансове и как те са навързани. Любим момент ми е, когато Мега се смях

Гледам поредната реклама на котешка/кучешка храна: първокласно месо/съставки, предпазва от множество заболявания, безглутенова, за да е противоалергенна, за лъскава козина и здрави зъби. Странно, като си купувам храна от магазина, никъде не пише, че тя е толкова полезна за мен. Започвам все повече да се заглеждам в храната за домашни любимци, а нямам домашен любимец

Имало едно време, има и сега, думите ‘обичам те’ и ‘благодаря’ /26.11.19 ГОД./ Преди няколко години пътувах с градския автобус. Спря той на поредната спирка и аз останах като тресната, от онова което видях. Момиче с коса сплетена на две плитки-по една на всяко рамо. С бяла риза с висока якичка и карирана пола. Излязло сякаш от отминало време. Седеше на пейката на спирката. Разтворило в скута си книжка от онези с кориците от едно време. Твърдите, със скици за илюстрации. Кротко си четеше, сякаш останалият свят не съществува. Днес никой не се облича така. Никой от младите не отгръща подобен род книги. И никой не чете в тази стойка. Помислих, че отминалото време, което тя носи със себе си, ме застига. И ми се прииска да остана в него. Време, в което за Коледа получаваш писмо от роднините, в което ти описват цялата си година. Времето на файтоните с впряг коне. С уличните фенери, които всяка вечер се палят ръчно. Тогава, когато на коминочистачите се радвали всички и носело късмет да ги докоснеш. Понякога съжалявам, че съм се родила в сегашните нрави. Аз и технологиите изобщо не се разбираме. Не отбирам от компютри, телефони. Джаджа ли е, не я харесвам особено. Обичам да пиша писма, да чета книги взети от прашния рафт. Обичам да слушам историите на хората от едно време. Харесва ми да ми показват дрехите си от тогава държани в някой красив, старинен скрин. Намерих албума на прабаба от 1936 година. Красива е. Тази отрудена жена от спомените ми, на снимките е така красива. Сурова жена с голямо сърце. За съжаление тя почина далеч преди да успея да я оценя както подобава. Препускам от тема в тема, ах. Та тази девойка някак ме накара да усетя всичко това. Чудя се, защо тогава не слязох от автобуса. Може би би й се сторило странно, ако я бях помолила да ми позира за снимка. Не го направих, но в съзнанието ми този въображаем кадър е черно-бял и не избледнява въпреки отминалото време. Забравих много обиди, много предателства. Забравих какво ядох вчера. Забравих усмивката си някъде във времето. А там на този прозорец гледайки към спирката, усмивката ми се беше върнала като фея, леко кацайки на устните ми. Не слязох и не заговорих девойката. Боях се, че разговорът би могъл да развали вълшебното усещане, което имах. Та, има хора магьосници, които срещаш само за миг. Които не познаваш и няма да видиш пак. Но чийто свят ти носи светлинка и радост. Срещаш ги неочаквано за теб самият. И те карат да осъзнаеш, че красота има навсякъде. Трябва само да имаш очи, които да искат да видят. Днес моите очи виждат приятелите ми. Онези хора, които са до мен години наред, но никога не сме се виждали наживо. И как животът ни събра ли-чрез същите тези технологии, които не разбирам и не харесвам. С повечето хора, които познавам отпреди 10 години, не съм се виждала все още наживо. Но знам повече за тях, и те знаят повече за мен от собственото ми семейство. Знаят злободневните неща, които никой друг не го интересуват. За тях са интересни, смешни, нелепи. Понякога, уви, досадни, ала точно тези детайли ни помагат да се разкрием и опознаем по-добре. На тези приятели, с някои от които дори не знаем как изглеждаме, искам да кажа ‘благодаря’. Благодаря, че отделяте от времето си, без да се интересувате красива или грозна съм. На колко съм години. И не се налага да показвам хастара на чантата си, за да се види каква марка е. Благодаря, че цените човека като личност, необременени от физичното и материалното. На приятелите, с които се виждаме-благодаря ви, че останахте, въпреки че ме виждате в цялата ми ‘прелест’, когато не показвам най-красивите страни от себе си. Че приемате цялото от мен, а не само повърхността. Трудно ми е да се впиша, но вие не се отказвате ден след ден. Отдавна не бях писала с чувство. Не знам доколко звучи изтъркано, но днес имах нужда да кажа на всички около себе си 'БЛАГОДАРЯ' и 'ОБИЧАМ ВИ'. Това е. ***Девойката е реална личност. Този разказ е по действителен случай. Исках да й благодаря за всички красиви усещания, които ми донесе с присъствието си там на тази пейка. Да я поздравя за тази необикновена светлинка, която носи. И да й пожелая все така да е себе си

Това заглавие вероятно има уебтуун. Прилича на такова по сюжет. Началните епизоди са като корейския 'Терминатор' откъм бойни сцени. Нямам нищо против. Двамата младежи имат прекрасна синергия и са ми сладки заедно. Разведряват. Мамата с очилата е мой личен фаворит. Тотален аниме характер. Пети епизод е доста тежичък. Показват ти, че ако си позволиш да удариш, ще бъдеш също ударен. Ако искаш да осакатиш, убиеш... Баланс. Кой е чудовището в случая?

РОЗОВ СВЯТ КАТО ВСИЧКИ ДРУГИ РЕН /12.09.2023 ГОД./ *Проектът засяга теми, които може да се сторят тежки за четене. Моля, да се има предвид. Как протече първото му отиване до ‚Фламинго‘? По обичайния начин, както протичаше всяко друго голямо излизане. Всичко започваше от секундата, в която разбереше, че няма избор. Стомахът му се свиваше на топка. Стресът се загнездваше дълбоко в него. Копаеше дупка от киселини в корема му. После разравяше стотиците дрехи, които като вещомана, който беше комфортно бе натрупал. Нямаше нито една неомачкана. Започваше маниакално да глади. Само, че в момента, в който дрехата изстинеше, намачканото се връщаше обратно. Плюс, че всички бяха с косми. Не минаваше ден, в който в чашата му с вода не се мъдреше котешки косъм. Нямаше нищо, което да не беше старомодно и с умрял цвят. Ако жените мислеха, че имат проблем с обличането-не бяха единствените. Живееше в дупка, която сам си бе изкопал, но когато излизаше, беше по-добре да се дегизира възможно най-нормално. Не му се отдаваше. Стоеше и чакаше. Чакаше черните петна и изпотяването да преминат, за да направи нов опит да натисне дръжката. Все се канеше да отиде на лекар, защото не беше нормално гръдната му кост така да болеше, гореше и да изпитваше усещането, че се задушава. Ако получаваше инфаркт-не беше смешно. Не и на неговите години. Страх от излизането. От общуването с хора. От света навън. Издиша бавно и стисна по-силно очи. Ръката му се протегна към дръжката, но сила в нея все така нямаше. Не физическата сила, липсваше волята. Част от него искаше да излезе навън, но друга част не искаше. И нито една не беше готова да се откаже. И какво сега? - Трябваше да те науча как да отваряш вратата. И да бъдеш компаньон за навън. Или направо да те оставя да ходиш на работа вместо мен – погледна спящия Джипси и му завидя. Поиска да отложи излизането с ден. С няколко дни. Да го отлага вечно. И с всеки ден да умира от мисълта, че все пак ще му се наложи да излезе. Всъщност най-нормален изглеждаше точно, когато му налагаше да се бори, за да се наложи над себе си. Успееше ли, ставаше като всички други. Со Ин оставаше с отворена уста и отново подновяваше кръша си по него. Досаден дългогодишен негов навик. Сбърчи чело. Со Ин. Този твърдоглавец никога нямаше да разбере как един емоционален индивид се ръководи, защото Со Ин беше практично мислещ. Две тотално различни вселени. Той си въобразяваше, че ако Рен е нахранен, притежава пулс и има покрив над главата, то автоматично Рен ще се превърне в топлокръвно човешко същество. Рен се ‚забавляваше‘ да го разочарова вече години наред. Никакви антидепресанти и терапии не бяха способни да го извадят от унинието. Те имаха временен ефект и действаха променливо в зависимост от етапа на депресията. Дали беше мислил за са*оуби*ство? Почти всеки ден. Може би, ако болката беше физическа-щеше. Но тази празнина не беше достатъчна да си посегне. Това да му е безразлично, неинтересно и безсмислено, нямаше да го накара да си тръгне. Защото не виждаше смисъл и в смъртта. И в края. Предпочиташе да остави на времето да вземе своя дан. Не смяташе да бърза за никъде. Нямаше смисъл да си задава въпроси. Защото не искаше да получава отговори. Дори и да беше много увреден психически, той харесваше борбеността си, увереността си, че ще се справи. Знаеше, че никога онази половина нямаше да му позволи да е лесно, но затова неговата друга половина беше станала двойно по-силна и упорита. На моменти тя отстъпваше, изчакваше. И когато сметнеше, че си струва, се хвърляше наново. За да направи макар и за кратко Рен, като останалите хора. Така че, те да не странят от него. Да не знаят, колко е било трудно. И колко точно е кърпил и кърпил Рен съзнанието си, докато успее. Ето затова изглеждаше прекалено отчужден и далечен. Вътрешният фронт прекалено го изморяваше, за да има и външен изглед. Струваше му се, че е безчувствен за околното, но всъщност беше прекалено чувствителен. Неговата собствена болка го товареше достатъчно, за да не може да си позволи да усети и нечия чужда. Навремето си беше позволил тази волност с родителите си и сега вече знаеше. Дори и някой да умираше, той трябваше да отвърне очи и да продължи напред. Този, който умираше, щеше да спре да изпитва болка. Но Рен, който оставаше щеше да живее със спомена за болката. Беше ‚умирал‘ твърде често. Дотолкова, че спря да му е интересно да експериментира вече със себе си. Дръжката потъна надолу и потните пръсти се отлепиха пъргаво. Вратата изскърца и се затвори притъпено. Джипси потрепна с уши в съня си. На Рен също му се струваше, че сънува. Не беше излизал от 6 месеца. Най-трудно беше началото, нали? *** Пътуването дотам не беше кофти. Трябваше само да си сложи тапите. О, блажена тишина! Да затвори очи. Да си представя, че около него няма тълпа. Защото иначе му ставаше лошо и припадаше. Да се движи от крак на крак, за да не му падне кръвната захар от всичкото напрежение. И да пази потфейла си от джебчиите в метрото. Всичко му носеше познат комфорт. Тогава, когато наученото във времето действаше в негова полза. Определено, ако припаднеше, това нямаше да му помогне да стигне по-бързо. Съзнанието му ликуваше до момента, в който не застана пред клуба и не осъзна, че охраната няма да го пусне. Дори и с уговорка, трябваше да го претърсят. Ненапразно отбягваше доктора месеци наред. Да го докоснат, за него имаше такова значение, че не знаеше, дали думите щяха да успеят да го обяснят. Не заради насилието в миналото му. Този факт дори не беше част от причината. Ако охранителят в момента имаше зъбобол Рен щеше да го придобие. Ако набитият огромен мъж му кажеше, че има убийствен махмурлук, русокосият щеше да се почувства отвратително изтрезняващ. Ако мъжът някога си е чупил ръката и сега тя пулсираше, ръката на Рен щеше да прави същото. Как му казват-съпричастност? Рен го притежаваше. В прекален размер. Той не мразеше хората. Мразеше онова, което идваше с тях. Никога не можа да си обясни, какво беше да си щастлив. Затова, когато видеше щастие у другия-той не го разпознаваше. Усмивката на другия човек не предизвикваше такава у Рен. Нямаше против, че беше счупен. Имаше проблем, как да се нагоди така, че счупеното да не му пречи чак толкова много. Въздъхна и се примири. Практичната част трябваше да застави страхуващата се да мирува. Охраната правеше обиск по обичайния начин. Нито твърде бавно, нито беше нескопосано. За Рен обаче времето застина. С ужас наблюдаваше как тези ръце се канят да го докоснат. Как тяхната плът щеше да направи съприкосновение с неговата. Вътрешно неистово крещеше. Искаше да избяга, за да си спести последствията. Но краката му стояха като застопорени. Не помръдваха. Виждаше с очите си и едновременно не виждаше. По гърба му премина ток. Тръсна препотено чело и затвори очи. Врагът смъкна досега по торса надолу към краката. Всичко в него гореше. Беше му горещо. Потта го обля. След няколко секунди тази пот изстина и го смрази. Устните му се разтрепериха. Не можеше да стои прав. Щеше да припадне. Кръвното му играеше опасно. Приклекна в същия миг, в който охраната приключи. Привлачи се отстрани. Издърпа соления йогурт, който бе приготвил предварително и го изпи на един дъх. Най-бързият начин да стабилизира кръвното си. Остана така няколко минути, за да спре да трепери. И да повъзвърне силите си. Паник атаката свърши. Сега вече практичната част от него беше на ход. После щеше да ближе рани. Сега искаше онзи тлъст чек. Беше го заслужил.

Корейците явно са на провинциална вълна в последната година. Що уебтууни и сие ми попаднаха такива. Има моменти, на които се посмях, има пародия, има манджа с грозде. Грам не мога да си спомня какво е станало преди точно 5 минути в сюжета. Доглеждам излезлия 12-ти епизод и все още нямам точно изградено мнение, дали ми харесва или не. Допада ми музиката, която са избрали. И играта на животните актьори. Имат много добра база в това отношение.

Това е един от сериалите, на които съм се смяла най-много. Затова наскоро се върнах да го изгледам наново. Черна комедия. Главният герой един такъв перфекционист лишен от сбъдване. Картинка. И едва сега, месеци след като изгледах The Glory разбрах, че актьорът Park Sung Hoon участва и тук, и там. В своя защита ще кажа, че сменят ли им стила на грим и аз съм дотам в разпознаването. Ролята я изпълни като ръкавичка. Корейците умеят да правят злодеите магнетични. Изобщо актьорската игра нямаше празно. Радваше ме, как едно нещо повличаше след себе си лавина от събития. Заплитаха се по неочакван начин и се разплитаха още в по-неочаквана за мен посока. Винаги имаше динамика. Никой от героите не ми беше скучен. Живот и здраве, се надявам да гледам Psychopath Diary отново след време

Стилистиката, начинът на заснемане, темата за океана, видът аутизъм напомнят на сериала Extraordinary Attorney Woo. Веднага можеш да усетиш с какво разбиране и уважение бащата подхожда към духа на клиентите си. В животът на всеки настъпва период, когато започва да губи все по-голяма част от роднините, близките и приятелите си. И винаги е несправедливо. Чудиш се късметлия ли си, че си все още на тази Земя или си повече нещастен, защото си загубил още един обичан от теб човек. Почти веднага се разплаках в първи епизод. И не мисля да пускам този сериал изобщо. Защото има душа и емоция. Случайно попаднах преди малко на реакцията на двама тюбъри и видях откъс от втори епизод. Моментално си казах, че искам да гледам този проект. Радвам се, че има тема и благодаря за което. Скоро ще прочета и мненията в темата. ''I know you hate this, but let me hug you just once./Знам, че мразиш това, но позволи ми да те прегърна този път.'' Продължавам с гледането смело напред

РОЗОВ СВЯТ ДЖЕЙ И РЕН /2022 ГОД./ *Съдържа еротика *Съдържа БЛ - Влез! Рен влезе и просто ги видя. Лицето му не промени израза си. Имаше тази способност. Сливаше се с обстановката толкова добре, че го възприемаха за неодушевен предмет. Инстинкт за оцеляване. Двете тела на бюрото. Гънките на дрехите им. Ритъмът. Мирисът на с*кс. Доза нежност. Жежка възбуда. Целувка. Отъркване на нос в нос. И онази повтаряемост. Онова поклащане, от което ти се завива свят. Всичко видя. Мозъкът му го регистрира. Но нямаше нужда да дава реакция на нещо, което не го засягаше. - Закъсня. /край на чапа/ *** Репликата прозвуча като изстрел. Рен потвърди правотата на думите отсреща: - Така е. - От колко време се чук*ме, муцка? Мадамата вдигна 10 дълги пръста с оформен изящно маникюр високо горе. След, което поемайки идващия тласък впи пръсти в раменете на Джей. Липсата на гола кожа правеше момента още по-особен. Устата й беше прекалено заета да издава сладострастни звуци, за да я хаби да участва в разговор с един нещастник. Рен не беше ласкаво приветстван от женското й съзнание и същество. - Закъсня с 10 минути. Мразя да ми губят времето. Затвори вратата. Измина минута. Минута и малко. Търпението добродетел ли беше или порок? Зависи, какво се опитваш да постигнеш. *** - Доброто възпитание изискваше да затвориш вратата отвън. - Никога не съм твърдял, че съм добре възпитан - Рен не търсеше провокация. Честно казано след преживяната паник атака на входа на клуба, сега му беше все тая. Чувството, когато почти умреш. Когато ти се иска да умреш, но все пак оцелееш. Чувството да преживееш паник атаката. После нищо не може да те събори... освен следващата паник атака. Но сега беше възможно най-дзен. Говореше отмерено, спокойно. - Тук съм, за да работя. Рен Маруби-професионален преводач, специализация-Източноазиатски регион. Ще ме използваш ли или не? Джей помисли секунда, след което косо кимна към светлинката в дъното. Би се сторило абсурдно за повечето хора. Подобно запознанство. Подобно общуване. Не и когато и двамата бяха такива големи непукисти. Повечето хора имаха реакция и задръжки. Рен беше ампутиран от скрупули, а лицето му нямаше как да е по-безизразно. Всичките му страхове и емоции бяха вътрешни. И го измаряха прекалено много, за да има и външни. За Джей подобни неща не съществуваха. Важно беше 'тук и сега'. 'И така', за да запълни Светата Троица. Рен погледна къта там. Зърна върха на главата на мацката, лежаща изпод масивното тяло на тъмнокосия. Примири се. Щеше да работи, въпреки шума. Все още не помръднал от мястото си, той извади тапи за уши. Бавно ги напъха в едното и после в другото си ухо. Изпука кокалчетата на ръцете, изпука врата си. Чак тогава се отмести към дъното. Знаеше си, че в клуба ще бъде шумно. Източникът на шума не беше от значение. Работеше най-добре в тишина. Загуби представа за времето. Регистрира как нов ръкопис бе подпъхнат на бланката пред него. Инстинктивно се отдръпна. Ако сега Джей го бе докоснал, за да привлече вниманието му, Рен щеше да откачи. Непознат да го докосне би му докарало нова много по-силна паник атака. Да го докосне някой правил с*кс допреди минути, щеше да му докара друг вид атака. Тялото му гореше като вулкан и сега. Мозъкът му отчиташе всяко потрепване. Бе анализирал късотата, честотата на вдишванията по време на акта. Ако Рен притежаваше някакъв талант, то той беше в измерването. В момента дяволски добре знаеше, какво би било да прави с*кс с новия си работодател. Това беше доста особена информация, с която не знаеше какво да прави. Съзнанието му изпитваше оргазъм, а тялото му ентален ужас. Непознатият миришеше на скъп одеколон. На нейната кожа/да, Рен все още усещаше този нюанс/. Дрехите му бяха безупречни. Беше се освежил с душ. Отдръпването на Рен даде досег да се доближи, надвеси. Можеше да види сивото в очите му. Любопитството. Част от момчешкото все още живеещо в него. Не искаше да вижда това. Не искаше да опознава този човек. Не искаше да му пука. /край на чапа/ *** Джей взе нахвърляния превод. - Твърде сухо - каза той след известно време. - Текстът трябва да ти предава усещания. - Това е чернова. Материята ми е непозната. - Това е с*кс. Случва се. Нещо нормално е. Дори и в оригинала преводът ти би бил сух. Пусни чувствата да преминават през теб. Изпитай ги, ако е нужно. - Как бих могъл да изпитам подобна целувка? Аз... В следващия миг Джей беше затиснал тялото на опитващия се да стане Рен. Дъхът от устните му ближеше въздуха около устните на русокосия. - Искаш ли да ти покажа, как би изглеждала подобна целувка? /край на чапа/ *** - Ето така - беше толкова ловък. Две копчета бяха откопчани. Устните му направиха мъничка пътечка по ключицата му. Намериха сочно местенце и териториално маркираха със смучка. Плесницата така отекна, че Джей сигурно е чул звън на камбана. - Добре, това си го заслужих. Задръжките не са силната ми страна. - Никога не ме докосвай без разрешение. - Ако правиш грешки в текста, ще има последствия. - Никога не ме възприемай като с*ксуален обект. - Спазвай работното си време. - Не ме карай да пренасям чувствата на героите върху себе си. - Превеждай по-чувствено. В теб има страст-виждам я. Вложи я в прехраната си. - Държиш се с мен, сякаш ме познаваш. - Социален съм. Проучих те. Харесвам думите, с които боравиш, подредбата. Но циклиш и мислиш много. Почувствай го. - Кое да почувствам? Текстът е пълен с - Хората правят подобен с*кс. А добрият такъв си е цяло изкуство. Работата ти е да преведеш текста добре, за да може някой начинаещ да не си счупи главата после. - Невинно съществуващият Джей стоеше отпуснато там. Дишаше същия въздух като въздуха на Рен. Тази битка нямаше да бъде спечелена. *** Рен го мързеше да води войни. Когато му се наложеше да воюва, той първо опознаваше противника. После нанасяше един-единствен удар. И минаваше нататък. Битките изморяваха. Бележка: Това е втори чап от тази арка. Първият с Рен е някъде назад в тази тема^

Сериозно ли няма отзиви? От клиповете, на които попаднах главната роля е залепнала точно на правилния актьор. Има и драма, и комедия. А малките фъстъци едва не убиха чиляка без време поне два пъти Изуми ме, как майката рефлектира върху строгото си възпитание и прозря, че нещо, което е смятала преди за добро за сина си, всъщност е оставило дълбоки следи в него. Доста често хората дори не осъзнават, кое ще се окаже началото на травма. Може да минат години преди тя да се прояви. Или преди човек да осъзнае, че тогавашните обстоятелства и действия всъщност му носят травма в настоящето. Определено мисля да си изгледам проекта. Усещам, че ще е силна заявка за тази година.