Jump to content

voileta

Потребители
  • Posts

    766
  • Joined

  • Last visited

  • Days Won

    1

voileta last won the day on November 29 2019

voileta had the most liked content!

5 Followers

About voileta

Profile Information

  • Пол
    Female
  • Любими сериали
    Sungkyunkwan Scandal, Secret Garden...
  • Любими филми
    Gataka, Memento...

Recent Profile Visitors

3,181 profile views

voileta's Achievements

Пазител

Пазител (6/10)

808

Reputation

  1. Розов свят: Скучният шип /Игор среща Саша/ /2020-2022/ *Тематиката може да се стори тежка за четене. Моля, да се има предвид. *Съдържа БЛ елемент. Пристъпи в предверието. Посрещна го дама на достопепна възраст. Ръцете й бяха огромни като месарски чукове. Снагата масивна, за да износи също толкова внушителното тяло. Женски извивки, но толкова мъжкарско излъчване. Необичайно беше да не може да си състави мнение за някого. За нея не успяваше. Беше бяло поле. Стерилно-ако трябваше да използва по-точно сравнение. И трябваше да остане възможно по-далеч от него. Отдръпна се боязливо и по-точно залепна за стената и се опита да стане едно с обстановката. Мислено благодари, че не се наложи да обяснява защо. Жената имаше прекалено много опит. Не я поздрави. Не вдигна поглед, докато не разпозна големите бели обувки с удобна ергономична стелка и платформа. Не желаеше да бърза. Искаше да се наслади на всеки сантиметър от тези крака. Добре оформените прасци и масивните бедра, за които панталонът започваше да става тесен. Не успя да огледа любимата си част, защото д-р Ким го повлече в мечешка прегръдка. Не харесваше това му приятелско държание. Знаеше, че докторът няма да му пусне. Нито, ако настоява, нито, ако умолява. И дори и да се отпише от пациентите му, пак нямаше да стане на неговата. И то не заради травматичното му минало или обременения му мозък. Познаваше тази непреклонност. Но повече познаваше, кога някой не е привлечен от него. Тук обаче имаше и нещо друго. Доктор Ким, или както бе в главата на Игор-Тае, имаше способността да превключва или изключва емоциите си. И най-вече да манипулира, както пожелае. - Влез. Нека започнем днешния сеанс подобаващо - Игор все още осмисляше факта, че Тае го докосва по лакета. Защо докторът не беше прекъснал контакта си с него? - Игор, това е Саша. - Ето го и отговорът! *** Когато Тае дойде в стаята преди три години за първия им сеанс заедно, Саша приличаше на умопобъркана. Беше изключила рационалното си мислене и се водеше по инстинкти на режим “оцеляване”. Единственото, което пазеше беше тялото си. Празната черупка. Някой да не го доближи. Някой да не го види. Тае се усмихна на този инстинкт. Човек пази това, което първо е загубил-контрола над тялото и достойнството си. Не проумява, че опитвайки се да запази вече загубеното, всъщност губи и всичко останало. Здравето, разсъдъка си. Истината е, че трябва да свикнеш с протезите и как да градиш отново доверието и здравите си мисли. Иначе защо живееш? Удължаваш единствено болката. Когато ампутират крайник. източникът вече го няма, но личността продължава да усеща фантомна болка в несъщестуващия крайник. Тези неща са загубени, защото самият човек смята така. Промяната на нагласата, би променила и изхода. Никой не беше успял да я накара да си обуе чорапи. Беше подвила босоногите си снежни крака под себе си, изпадайки в транс. Тресеше се напред-назад, като животно в клетка. Макар по нищо да не личеше, мозъкът й беше регистрирал присъствието на Тае и то с високи нива на опасност. Сега тя изчакваше мига, в който той ще помръдне, за да се втурне през него и избяга навън. - Саша, аз съм д-р Ким Тае, твоят нов терапевт. Завършил съм... ...в... ...през..., ...а също и... ...на... ...през... Момичето не даде каквато и да е реакция. - Сега ще седна тук и в следващия един час, ще ти разкажа за себе си. Ще имаме сеанси на всеки два дена. В стаята ти в болницата ще има свързана камера директно към офиса ми и ти ще можеш да ме виждаш, докато седя на бюрото си. Няма да има звук, заради естеството на работата ми и личната неприкосновеност на пациентите. През времето, в което нямаме сеанси, с теб ще се занимава сестра Хигинс. Видяла си я вчера. Тя ще ти помага с това да се обличаш и храниш. *** При влизането на младежа, на стол срещу него, нежно положила ръце в скута си, седеше момиче в кремава, дълга рокля. Гладката й руса коса стигаше до раменете. Очите й бяха ясно сини с дълбоко изразени клепачи. Имаше малка бенка вляво, над горната си устна. Парфюмът й беше едва забележим-на полски цветя. На ръката си носеше годежен пръстен. Обувките бяха сандали с каишки, с меки, заоблени върхове и 5 сантиметров дебел ток. Всичко в нея крещеше уют и защита. Тиха натура, която не иска да бъде забелязана, но се грижи и обича себе си. Това беше постигнал Тае за три години. Тя се изправи при споменаването на името си и срещна без страх очите на Игор. Тае я беше научил успешно да отиграва този вид срещи. Подаде ръката си с лека чупка в китката, сякаш не я подаваше за здрависване, а за милувка. - Приятно познакомится. Гласът й беше мек и благозвучен. Като песен на сладкогласна птица. Игор се отдръпна и мигом се почувства предаден. Тае много добре знаеше за страха му от жените. Защо тогава му причиняваше това? В очите му продължаваше да присъства този неизказан въпрос. Тялото му се разтрепери конвулсивно и той се сви. Тази огрома грамада мускули се смали до размерите на малка купчинка хлипащи отпадъци. Безпощадността на доктора беше впечатляваща. - От днес вие двамата ще поддържате постоянна видео връзка. Задължително е да се храните заедно, дори и ако не си говорите. Саша страда от агорафобия, все още не излиза често навън. Игор не се чувства добре в женска компания. И двамата работите от вкъщи - Тае им спести общата информация, че бяха сек*уално насилвани като деца. Това те щяха вероятно да припознаят един в друг с времето. И щеше да зададе посока на връзката им. Но по-важното, първо щеше да създаде емоцията от нищото. Ето с това се занимаваше той. Градеше хората наново. Моделираше ги и зашиваше дупките в тях. *** *Скучният шип - това беше работното заглавие на проекта доста дълго време. Беше ми скучно. Исках да имам герои, които тотално не си пасват, но аз да харесвам заедно. Така се появиха Игор и Саша. Понастоящем те все още занимават ума ми с историята си...
  2. Здравейте. Преди 9 години ''Такуми кун'' сериите имаха български субтитри, тема тук и бяха качени в торент. Сега поисках да ги дам за гледане, но не откривам нищо. Не ме бива с търсачката и може в мен да е проблемът. Ако може да ми помогнете с линк, ще бъда благодарна. Кога минаха 9 години
  3. До 6-ти епизод. Почнете ли-няма да можете да спрете. С всеки следващ тайландски сериал, се дивя все повече и повече на естествената игра, химията и красотата на целувките, които вадят. Акттьорите са невероятно сладки, изразителни и ми харесва много как е заснето да се виждат мимиките им отблизо. Свикнала съм на по-тежки неща, но няма как да си изкривя душата-пипнато е. И ми се ще по-често да се правят такива по-невинни неща. Щото съм се нагледала до втръсване на токсични връзки в БЛ жанра. Връщат ми едно позабравено мое 'аз' от преди няколко години. Всеки епизод ме оставя със сантиментална усмивка. На всекиго бих пожелала тази романтика, която имат тези двамата. Тези гладни погледи обещаващи да те схрускат. Тази лека дяволитост. И това никога да не си омръзвате един на друг. Пак ще има да ходя влюбена-загубена идните дни, мислейки какво съм гледала
  4. Майка ми, виждайки черно-бял графит: - Я, Исус Христос. Аз: - Това е Мона Лиза.
  5. Следващите постове представляват сбити основи, върху които на по-късен етап ще се гради история. Не са подредени хронологично. Може да съдържат несъответствия от всякакъв характер. Един ден, живот и здраве, биха били част от цял проект. РОЗОВ СВЯТ: ТРАВМА /11.08.2020 ГОД./ САША И ИГОР *Тематиката може да се стори тежка за четене. Моля да се има предвид. - Знаеш ли защо продължават да ни го причиняват? Отново и отново. Защо не могат да спрат само с един път? Колкото и да ги умоляваме. Колкото и сълзи да изплачем. Дори и да затворим очи примрели от страх. Дори и да ги отворим широко и да са пълни с ужас. Защото сме красиви. /край на чапа/ *** Игор седеше с чашата чай в ръка и бе замръзнал. Тялото му се бе сковало. Дори сега животът му да зависеше от това да стане от този стол, той нямаше да може. По гърба му сновяха десетки тръпки, които го обливаха в студ. Пред очите му откъслечно минаваше неговото детство. Не, той беше дете, но детство никога не беше имал. Поне не такова, което да желаеше да помни. - Намират ни за безкрайно красиви в този миг. Свежо вълнуващи. Всеки път с нова експресия на ужас и изненада. А плътта ни е Не, не си същия като мен. По-лошото е, че нямаш нюх за хората и не си се поучил от грешките си. Иначе щеше да осъзнаеш колко точно аз искам да ти причиня от същото. - Отново се беше изправила. - Този чай... не ти ли се доспа от него? - Приближи се и издърпа чашата, която отпуснатите пръсти вече разливаха по панталона. *** Вратът го болеше ужасно. Бе помръднал едва милиметър и вече съжаляваше. Черни петна прерязваха погледа и караха главата му да пулсира греховно. Слюнката беше засъхнала по брадичката му. Въпреки че прибра езика си обратно, той бе дотолкова изпръхнал от седенето навън, че бе дехидратиран като изоставен кактус. Сух и лишен от това да го усеща като част от себе си. Усети някакво мокрене Не вярваше в чудеса, но ако съществуваха такива, нека някое го спаси веднага. ***
  6. СИНЕВА /Днес - 07.08.2022 год./ *Снимката нарочно е постната наобратно. *** Небето е красиво. Цветове. *** Небето е красиво. Облаци. Ах, облаците! Бяха на три пласта. Най-долните се сливаха с хоризонта. И се губеше представа, къде свършваше земята и почваше небето. Средният слой седеше като по-мъгляв сивкав фон. Най-горе се ширеха неподвижни великани от бял пух. Наблюдаваха как тези под тях бързо се спускат по водопад от син шир. Разсипали се по небето като вълма захарен памук. Бледолилави в напъпващото утро. Розовонежни в сърцевината на зората. Наситеночервени окъпани в искрите на новоутринното слънце. Златистокъпещи се в перлената свежест на росата. Захарните им нишки се движеха по топазената синева и формираха новия облик на деня. *** Небето е красиво. Слънце и Луна. Брат и сестра. Слънчо не дели никого. Свети еднакво за всички. Па, грее и топли. Дарява живот и усмивки. Вечер отстъпи на нежната Луна. Носеща мир и спокойствие. Показва бялото си личице. Оглежда се в света долу. И красиво мълчи. *** Небето е красиво. Звездопад. Мънички светулки изпъстрят необятния шир горе. Волни звездици заиграят в небесата. Никога не ще те оставят самотен. Където видиш една, има още много. Пръснати като златни трохички. Като зрънца познание. *** Небето е красиво. Красивото небе на една умираща планета. ***
  7. Два от минималистичните разкази. Понякога наистина ме мързи зверски КРАТЪК РАЗКАЗ //1//: Ти решаваш Тя беше тормозена в училище. Всеки ден те оставяха кутийка с различна гадост в чантата й. Тъкмо изхвърли поредната. И пропусна да забележи разликата. Днес в кутийката имаше роза от момчето, което тайно я харесваше. //Вторачени в лошото, спираме да виждаме хубавото.// *** КРАТЪК РАЗКАЗ //2//: Модерна приказка Тя беше садист. Той-мазохист. Влюбили се. И заживели щастливо. Край. //Светът винаги ще те съди, ако му позволиш. Намери точния човек за теб, и нека той стане целият ти свят.//
  8. Попаднах на клип и ме заинтригува. Главната актриса има много топло излъчване в очите и гласа. Първи епизод беше калейдоскоп от всичко. Чудя се, колко ли по-бавно се снима? Вероятно корейците са се справили в срок не по-голям от обичайния за заснемане на серийна драма. Което е изумително. Сцената с въртящата врата, например. Освен това актрисата трябва да поддържа постоянство в мимиките и примигванията. Това е зверски изморително при над 10-часов снимачен ден. Респект. Винаги ми е била интересна движещата сила на героите. Тук гледната точка е положителна, комедийна, мила. Не мога да облека с думи как точно фино ходи по цялата ми чувствителност. Стъпва бавно и влиза надълбоко. Като човек с ОКР, подобните неща, като отброяването преди да влезеш в стаята или подреждането по определен ред, са ми до болка познати. С времето се научих да не ги приемам като досадни или отнемащи ценно време, а като безобиден ритуал, пазещ ме от по-сериозни ОКР прояви, товарещи прекалено психиката. Научих се да приемам трудностите като предизвикателства за спортната ми натура, а не като тотални пречки и щети. Разбрах, че никога няма да мога да изкореня ОКР изцяло, но мога да огранича влиянието му до ритуалите, които са ми най-приятни и безобидни. Гледайки сериала, виждам същия положителен подход. Всеки трябва да може да бъде приет такъв, какъвто е (щом като не застрашава околните). Всеки е нечии баща/майка, брат/сестра. Всеки е обичан. Да, в сериалът е идеализирано, за да се подсили ефекта. В реала е по-трудно да бъдеш приет от обществото, излизайки от уюта на своето семейство. Всеки човек изпитва трудности от различен спектър. В крайна сметка сме повече подобни по между си, отколкото различни. И всеки е уникален сам по себе си, като вътрешен свят и мислене. Няма нищо лошо в това да си синьото патенце сред жълтите. Всяко едно от патенцата е способно да промени света-това е важното Главният герой как допълва главната само. С глас съм се смяла. Не знам, дали ще напиша други мнения след това си. Когато гледам нещо хубаво, ми се ще да преразкажа и обясня всичко, а ме мързи. Мога да кажа, че пръстът ми е на бутона за епизод номер две. И не ми мърда гледането до довечера
  9. Канна и Гуей - откъс от РП /ЧЕТВЪРТИ ПОСЛЕДЕН ОТКЪС/ *** Държеше под око Гуей във всеки един момент от подготвянето на детайлите за срещата й с Ричи. Всяка, от която беше трудно организирана и осъществима. Ричи бе достъпен само по време на оргия. И само тогава и бе сговорчив. Но с него имаха да обсъждат материя неподходяща за дискусии между повече от четири уши. Гуей приключи с папката и я подаде. Канна я взе с едната си ръка, а другата подложи под ръкава на Гуей. В нейно присъствие той винаги спазваше етикета. Ричи може и да имаше едно разбиране за дрес код, тя имаше свое. Единият от ръкавелите зашит хлабаво се изхлузи и тя го улови без усилие. Беше под формата на малък прозрачен овал. Способен да закупи храната на цял квартал за поне един цикъл. Тук парите не бяха нужда, а условие. Те ти осигуряваха безопасност. Едновременно с това те отделяха от всички други. Ти им ставаше чужд и студен. Остави ръкавела на масичката и излезе. Не искаше да вижда съжаление насреща си. Това в нея самата напълно й стигаше. *** *** Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай. Защото направиш ли го-загубен си. На това верую я учеха. Канна направи няколко крачки в коридора, преди да чуе отварянето и после затварянето на същата тази врата. Отмерените му спокойни стъпки следващи нейните. Той винаги беше там. До нея. За него би се върнала всеки път! И това болеше. Много пъти също както и този, когато излизаше й се щеше да му каже, че знае. Знае, че той никога не би й навредил. Гласните й връзки все така не се бяха възстановили, затова оставаше безмълвна. Когато си ням, се научаваш да слушаш повече. Да чуваш стъпките му, дори и когато са едно с твоите. Би платила и много повече, и много по-скъпо, за да може той да се намира тук в безопасност. Цената да върви към стаята на Ричи беше даже направо смешна пред замъгления й поглед. Коридорът беше безкрайно дълъг. Десетки стаи и свивки зад ъгъла. Въпреки всичко времето никога не беше достатъчно. Какво щеше да й каже и колко щеше да премълчи Гуей? Винаги се чудеше. Попиваше гласа му като благодат. Перфектно осъзнаваше, че той можеше да съществува без нея, но тя без него... Обърна се. Масивната рокля направи завъртане и се разтвори като разцъфнала роза. Краищата прошумоляха около глезените. Усмихна се ослепяващо, както всеки път преди да го остави. Направи крачка към него. После още една. И още една. Обеците й вибрираха с всяко следващо грациозно поклащане. Ръцете й се обвиха малко над кръста му и стегнаха. Усети сърцето биещо в гърдите му със своите собствени. Вгледа се в лицето му и показалецът й потъна в яката на ризата му. Придърпа го надолу. И после ефирно остави своята милувка. Челото му беше топло, а устните й студени. Досегът с него все така болеше. Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай... ...защото сториш ли го, Тъмнината ще те чака.
  10. Канна и Гуей - откъс от РП /ТРЕТИ ОТКЪС/ Градът беше като мъничка карта разграфена от невидими линеали. Ала колкото незабележими бяха тези линии, толкова повече никой не смееше да ги престъпи. Всяка организация си бе извоювала собствено парче територия, което ръководеше. Имаше поглед над всичко ставащо там - от новонастанилите се жители, до ежедневните тъмни сделки. Докато за първото тя не се вълнуваше особено, то за последното беше изцяло замесена и движеше умело, за да захранва с пари цялата мрежа. Черен бизнес имаше и в гето териториите и в тежкарските райони. Разликата беше, че в едните отвличаха здрави хуманоиди, а в другите доставяха органите им за трансплантации. В едните отвличаха млади момичета, а в другите ги предоставяха като меню в ресторантите. Такъв беше животът между тъмната и светлата страна или така наречените Ин и Ян. Токовете от обувките й потропваха в бялата тишина. Липсата на шум бе по-скоро предател, отколкото прикритие. Не бе възможно да няма никакви признаци на живот в този час. Глъч или някакво стенание, изпусната бутилка от някой пияница, шум от превозно средство. Изпаренията от каналите се просмукваха по паважа и мокреха с нечистотия улиците. Но мръсотията тук бе по-скоро в сърцата на хората, а не в обстановката. Сградите грозно се гушеха една в друга като скупчен рояк буболечки. Мазилката им бе с онзи лайн*н цвят присъщ на многото години експлоатация. Осветление имаше само от една далечна лампа. Всички други бяха стратегически изпочупени. Засада. Усмивка. - Я, виж ти, кого довлякла котката/стар архаичен израз изразяващ пълна безвкусица/. - Мъжът бе с толкова обезобразено от акне лице, че приличаше на нагризана изгнила ябълка. Мазната му кафеникава коса си отиваше с воднисто размитите сближени очи в същия цвят. Кривите зъби и почупените им ръбчета загатваха за множество сбивания. Определено бързо се палеше. Хуманоидът бе висок, но много кльощав и леко прегърбената му стойка правеше ръцете му да изглеждат несъразмерно дълги спрямо тялото му. Кога хората щяха се научат да си спазват обещанията? И защо, когато ги наказваш, те никога не разбираха грешката си? Винаги се надяваха на втори шанс, на прошка. Какво значат тези думи? Че се огъваш пред нечия некадърност. Несериозност, водеща до загубата на ценното ти време, на ресурси и търпение. Нямаше смисъл същите тези индивиди да губят нечие друго време и занапред. Трябваше да й го доставят, а не да я карат да си цапа ръцете. Глупаци. Едно движение. Едно примигване... Остана още един, за когото да се погрижи-ловецът на роби. *** Временното й разсейване бе породено от фрагментен спомен. Погледна Гуей и всяко негово движение целеше да й вдъхне сигурност. Гърдите така я стягаха от болка, че чак бяха спрели дъха й. Макар и мимолетно почти усети, че умира. Знаеше, че това приравняване не беше случайно. Лабиринтът я привикваше. Беше толкова изморена да носи смърт за утеха. Никога не успяваше да донесе утеха на себе си. Само още и още празнота. Отпи от чая си, като не отклони поглед от Гуей. Все още беше просто една страхливка. Ритуалът всеки път беше един и същ. Щеше да пожелае среща с Ричи. И щеше да поиска Гуей да я подготви за това! ***
  11. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Ловувам... Хванах цели три кърлежа /по действителен случай/
  12. Канна и Гуей - откъс от РП /ВТОРИ ОТКЪС/ шлапа* - дребна медна монета ваатбудели* - същества живеещи в земята, пясъчни акули *** Поредното място, където можеш да си купиш каквото пожелаеш. Без да ги интересуват мотивите ти. - Изчезни от погледа ми, третокласно месо такова! - дебелакът го срита толкова силно, че малкото слабо телце едва не се прекърши. То се сви на топка, а съществото, неразличимо по вид, изплю в прахоляка всичките налични лиги, които допреди се намираха в устата му. Сухата кашлица мъчително раздираше дробовете му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх. Голотата му бе грозна и отблъскваща, наред със слаботелесието и мръсотията, впила се във всяка негова пора. Канибализмът и свободната любов не бяха нещо ново за този свят. Жаждата за сладко хуманоидно месо се бе запазила хилядолетия напред, но сега бе по-скоро привилегия и удоволствие на богатите. Когато те си поръчваха от така наречените менюта в по-изисканите заведения, можеха да получат доста интересни и екзотични блюда. Можеха и да ловуват вечерята си и да вършат с нея всичко, за което перверзният им ум можеше да се сети. А после да я изядат. Това бе нещо като полулегален бизнес и порочен кръг. Срещу заплащане, по-бедните слоеве осигуряваха на богатите съответните забавления. И за двете класи животът явно не означаваше много, стига да не беше техният живот. Мелезът тук не ставаше за нито едно от изброените по-горе неща, и само след няколко мига щеше да бъде бракуван завинаги и оставен да бъде разкъсан от ваатбуделите*. Мазникът тръскаше крак, сякаш се опитваше да се отърси от отвратително усещане за досада. Нещото се свлече в нозете му, а миризмата, носеща се от въпросното нещо, можеше да ти докара спазми и мигрена едновременно. - Упояван ли е? - провикна се доста силно, за да надвика шумотевицата от минувачите и тълпата, излязла от тържището. Приближи се, но изглеждаше крайно отегчена. Явно гледката на добре подрязаните й нокти беше по-интересна от ставащото. Когато не й отговориха в рамките на две мигвания, тя се втренчи в ядосания шеф-дебелак, а после кресна на бияча му: - Ей, ти! Спри да начукваш мезето ми! Искам да е още жив, когато го дерат. Биячът можеше да се закълне, че не бе изпитвал подобен смразяващ страх да пъпли така по плещите му, изправяйки се дори пред дузина мъже, камо ли под погледа на сама жена. Пък той далеч не беше от плашливите. Шишкото-шеф се зачерви още повече, готов директно да я отсвири, но вглеждайки се в детайлите, веднага му стана ясно, че е по-добре да смени подхода и то не само, за да отърве кожата. - Този дънгълак ли? Та той е същинско рагу - мазнотата в гласа му можеше да граничи само с... Не, всъщност нямаше какво да й съперничи. - Сигурно ще ви приседне. Защо по-добре не влезете с мен и не си изберете нещо от витрините вътре. Фина дама като вас не може да яде какво да е. - Жалко. Трябваше ми нещо, което не е било обработвано с химикали. Но сте прав. Сега, така като го гледам, - тя го вдигна от праха и повдигна брадичката му. Вгледа се в очите отсреща и прочете там всичко - май не си струва вниманието. Ще ми глътне сума ти пари, за да го оправя. Не си заслужава. Може би в съседното заведение ще имат нещо за мен. Канна се врътна и ускори крачките си. - А, не, не. Вземете го. Ще ви го дам само за две шлапи* - дебелакът внезапно се оживи. Предпочете все пак да реализира някаква печалба, отколкото да остави шанса му да отлети съвсем. - Една, и го опаковайте добре - промърка хищно с гръб към тях. В очите й блестеше особен блясък, предшестващ бруталното й задоволство от покупката. ***
  13. Рандъм размисли. Нашите двама главни от толкова тармалачкане грам нямат време да се занимават с подмишници/не съм против/. Пийт с гладко обезкосмени подмишници като на бебе. Гледах, асимилирах и се хилих като репичка. Трябва ли да си представям как Вегас му е правил кола маска
  14. По принцип трябваше да продължа с арката за Канна и Гуей, но те така или иначе няма да избягат. В моето кътче тук днес ще намери място още един пост свързан с БТС. В реала те са си нещо лично само за мен, но понякога обичам да напиша пост, където да изразя мислите си. Благодаря Честити 9 години, младежи от БТС. През 7-те, от които съм ваш поддръжник вие станахте за мен опора, източник на добро настроение, лек за справяне в трудности, но по-важното мои приятели и семейство. Благодаря ви, че сте възможно най-искрени и открити с нас. Трудно е да си такъв, дори като обикновен човек, камо ли като публична личност. Лесно не е никъде. Ако някой си мисли, че на някого друг му е лесно през цялото време-греши. Затова имаме БТС и БТС имат нас. Околните често определят емоциите ми към БТС като прекалени. Не че нямам приятели или семейство, които да тача/ценя. Не че не мога без БТС. Мога, и съзнателно правя избора си да съм с тях и да ги подкрепям. Някой ходи на риболов или фитнес-никой не казва нищо за хобитата на хората. Мен все ме питат и трябва да обяснявам. Ще го кажа, разбира се. Дори и от не знам колко си километра знам кога нещо е искрено. Дали е всичко открито винаги-не и това е нормално, за да се запази личното пространство и да върви и бизнес страната без проблеми. Дори само мисълта за среща с тези 7 човека ме разплаква. То е като да видя своето семейство. Когато 7 години денят ти е бил свързан с тях, няма как да не се привържеш. Благодарение на тях и комплексността, която показват, винаги научавам нещо ново и се зареждам с енергия. Аз съм доста безволев човек, сменям настроенията си често, нервак съм, а тежки мисли ме налягат толкова често, че пушек се вдига. Трябват ми три песни и две смешни видеа-рева и се хиля като репичка. И държи с дни. Все забравям, че момчетата са по-млади от мен. Когато чуя мислите им, за мен годините отпадат като понятие. Всеки ден научавам нещо ново и различно далечно от мен, и откривам нещо познато между тях и себе си. Преди мислех, че да си добър, честен и открит хората приемат не за качества, а за слабости. Не съм алфа личност. Всичко околно често ме стресира до степен на паник атаки. Тих интроверт, който обича света, но и се страхува от него. И постоянно мислех, че съм сама. Откривайки други като себе си в лицето на БТС и АРМИ-не мога да опиша с думи. Благодат. Чиста и неопетнена. Не си сам, не вървиш сам, винаги можеш да попиташ за съвет, насока. И получаваш толкова много обич. И най-сетне всичко, което си имал да дадеш, има на кого да дадеш. Чувстваш се значим. Завършен. И цялата обич, която си трупал в излишък, вече можеш да я отприщиш без да дотежи някому. Тя отива натам към Корея и ме прави по-уверена с всеки ден. Момчетата никога не се оплакват, че им досаждам или им е скучно с мен. Не им пука, че се връщам при тях след смотан ден. Аз им давам хубавите си моменти и те ми дават своите. Красотата на мислите. Не, те не са идеал, с който замествам реалния свят. Прекалено практична съм, и прекалено здраво стъпила на земята. Те са някого, когото обичам всеотдайно. А когато обичаш някого-прекарваш време с него. Липсва ти, когато не го виждаш. Радваш се за него и тъжиш заедно с него. Изписах толкова много, а все така не мога да обясня какви вселени са те като хора и как успяват да ме накарат да се променям с всеки изминал ден. Искам само да благодаря на БТС и АРМИ, че ви има. Може да има и трудни моменти, но трябва да се помни винаги, че те са само временни. Към момчетата-нямам търпение да видя какво предстои. Каквото и да е-с вас съм Посвещава се на БТС-личностите стоящи зад това съкращение. Думите, действията, емоциите ви са чути и разбрани. Не винаги успявам веднага. Понякога не съм достатъчно мъдра да разбера. Но когато успея е безценно
  15. Канна и Гуей - откъс от РП /19.02.22 год./ Пристъпи в помещението сякаш го притежаваше, а не беше така. Беше красива отвън и мъртва отвътре. Всеки косъм от косата й знаеше мястото си, за да създаде перфектна хармония. Но тя не знаеше своето място. Заемаше онова, за което казваха, че й подхожда. Беше студена, понеже й повтаряха, че е такава. Властна, защото го изискваха от нея. Покваряваща, защото живееше на мястото за поквара. Всичко, което й налагаха, бе да бъде някого, когото не познава. Усмихна се при мислите изпълващи ума й. Разиграваше сцена след сцена. И нямаше кой да улови играта й. Нямаше с кого да играе. Всички бяха просто консуматори. Никой от нейния сой. Никой, който да й подаде следващата реплика, ако я забрави. Публиката й си плащаше и очакваше да бъде забавлявана. Нямаше нищо против да ги забавлява по между другото. Но й беше скучно, когато самата тя не осъзнаваше целта на съществуването си. Подозираше, че бе важна за нещо предстоящо. И трябваше да пази себе си, за да може то да достигне до нея. Да може да го канализира в съзидание. Истината беше, че Канна не знаеше коя е. Беше я страх и да разбере. Затова колкото по-малко говореше, толкова по-добре оцеляваше в този Содом и Гомор. Караше на интуиция как трябва да подхожда. Незнанието й не я правеше по-слаба. Нямаше предишните усещания каква е била като характер и емоции. И имала ли е изобщо емоции. Всеки я описваше като жестока кралица задоволяваща единствено егото си. Все още можеше да постави опонентите си на място с жестокост. Но ако преди това й е носило наслада, сега не значеше нищо. Не удостои никого с поглед или кимване. Завъртя се с финес и тежката пелерина повтори движението й със замах. Вдигна високо ръка в знак да бъде последвана. Жестът винаги се отнасяше за един-единствен присъстващ. Обувките й отекваха дълго след като беше напуснала. Твърде студена, способна да те опари. И оставяща те твърде любопитен, дали би те изгорила докрай. *** Имаше котешки очи. Хитри, винаги леко развеселени. Все едно знаят нещо, което ти не знаеш. И във всеки един момент това ще ти изяде главата. Присвиваше ги леко и гъстите пепеляво-лилави мигли се спускаха отгоре им като ветрило, за да те разсеят за миг от магията на взора й. Не говореше. Оставяше мълчанието й да свърши всичко. Колкото повече тишина, толкова по-настоятелно изискваше отговор. Колкото повече чакане, толкова по-жестоко отнемаше избора ти. Гуей мина на две крачки пред нея, за да й отвори вратата, навел се под точния ъгъл показващ, че служи. За нея беше без значение. Сега когато бяха само те двамата, нямаше нужда от игри на сцената. Настани се в огромната мебел подобна на трон не защото харесваше покварата лъхаща на власт, а защото сегашното й аз я намираше удобна, уютна и някак я обгръщаше закрилнически. За миг потрепери. Студен повей премина през тялото й. Бодежи сковаха целите й крайници. И само за едно премигване тя загуби контрол. В следващия момент вече държеше Гуей прикован към стената с жеста си. Все още не му вярваше, дали иска да помогне или навреди. Но знаеше, че той не беше неин слуга. Може би я мислеше просто за ефирна превземка-не беше проблем. Стига да стоеше далеч от нея и да не я докосваше. Изпитваше ужас от досега му. Съзнаваше, че някога преди се е случило. И я болеше дори и сега.
×
×
  • Create New...