Jump to content

voileta

Потребители
  • Posts

    758
  • Joined

  • Last visited

  • Days Won

    1

voileta last won the day on November 29 2019

voileta had the most liked content!

4 Followers

About voileta

  • Birthday 01/15/1914

Profile Information

  • Пол
    Female
  • Любими сериали
    Sungkyunkwan Scandal, Secret Garden...
  • Любими филми
    Gataka, Memento...

Recent Profile Visitors

3,030 profile views

voileta's Achievements

Пазител

Пазител (6/10)

792

Reputation

  1. ^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^ Ловувам... Хванах цели три кърлежа /по действителен случай/
  2. Канна и Гуей - откъс от РП /ВТОРИ ОТКЪС/ шлапа* - дребна медна монета ваатбудели* - същества живеещи в земята, пясъчни акули *** Поредното място, където можеш да си купиш каквото пожелаеш. Без да ги интересуват мотивите ти. - Изчезни от погледа ми, третокласно месо такова! - дебелакът го срита толкова силно, че малкото слабо телце едва не се прекърши. То се сви на топка, а съществото, неразличимо по вид, изплю в прахоляка всичките налични лиги, които допреди се намираха в устата му. Сухата кашлица мъчително раздираше дробовете му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх. Голотата му бе грозна и отблъскваща, наред със слаботелесието и мръсотията, впила се във всяка негова пора. Канибализмът и свободната любов не бяха нещо ново за този свят. Жаждата за сладко хуманоидно месо се бе запазила хилядолетия напред, но сега бе по-скоро привилегия и удоволствие на богатите. Когато те си поръчваха от така наречените менюта в по-изисканите заведения, можеха да получат доста интересни и екзотични блюда. Можеха и да ловуват вечерята си и да вършат с нея всичко, за което перверзният им ум можеше да се сети. А после да я изядат. Това бе нещо като полулегален бизнес и порочен кръг. Срещу заплащане, по-бедните слоеве осигуряваха на богатите съответните забавления. И за двете класи животът явно не означаваше много, стига да не беше техният живот. Мелезът тук не ставаше за нито едно от изброените по-горе неща, и само след няколко мига щеше да бъде бракуван завинаги и оставен да бъде разкъсан от ваатбуделите*. Мазникът тръскаше крак, сякаш се опитваше да се отърси от отвратително усещане за досада. Нещото се свлече в нозете му, а миризмата, носеща се от въпросното нещо, можеше да ти докара спазми и мигрена едновременно. - Упояван ли е? - провикна се доста силно, за да надвика шумотевицата от минувачите и тълпата, излязла от тържището. Приближи се, но изглеждаше крайно отегчена. Явно гледката на добре подрязаните й нокти беше по-интересна от ставащото. Когато не й отговориха в рамките на две мигвания, тя се втренчи в ядосания шеф-дебелак, а после кресна на бияча му: - Ей, ти! Спри да начукваш мезето ми! Искам да е още жив, когато го дерат. Биячът можеше да се закълне, че не бе изпитвал подобен смразяващ страх да пъпли така по плещите му, изправяйки се дори пред дузина мъже, камо ли под погледа на сама жена. Пък той далеч не беше от плашливите. Шишкото-шеф се зачерви още повече, готов директно да я отсвири, но вглеждайки се в детайлите, веднага му стана ясно, че е по-добре да смени подхода и то не само, за да отърве кожата. - Този дънгълак ли? Та той е същинско рагу - мазнотата в гласа му можеше да граничи само с... Не, всъщност нямаше какво да й съперничи. - Сигурно ще ви приседне. Защо по-добре не влезете с мен и не си изберете нещо от витрините вътре. Фина дама като вас не може да яде какво да е. - Жалко. Трябваше ми нещо, което не е било обработвано с химикали. Но сте прав. Сега, така като го гледам, - тя го вдигна от праха и повдигна брадичката му. Вгледа се в очите отсреща и прочете там всичко - май не си струва вниманието. Ще ми глътне сума ти пари, за да го оправя. Не си заслужава. Може би в съседното заведение ще имат нещо за мен. Канна се врътна и ускори крачките си. - А, не, не. Вземете го. Ще ви го дам само за две шлапи* - дебелакът внезапно се оживи. Предпочете все пак да реализира някаква печалба, отколкото да остави шанса му да отлети съвсем. - Една, и го опаковайте добре - промърка хищно с гръб към тях. В очите й блестеше особен блясък, предшестващ бруталното й задоволство от покупката. ***
  3. Рандъм размисли. Нашите двама главни от толкова тармалачкане грам нямат време да се занимават с подмишници/не съм против/. Пийт с гладко обезкосмени подмишници като на бебе. Гледах, асимилирах и се хилих като репичка. Трябва ли да си представям как Вегас му е правил кола маска
  4. По принцип трябваше да продължа с арката за Канна и Гуей, но те така или иначе няма да избягат. В моето кътче тук днес ще намери място още един пост свързан с БТС. В реала те са си нещо лично само за мен, но понякога обичам да напиша пост, където да изразя мислите си. Благодаря Честити 9 години, младежи от БТС. През 7-те, от които съм ваш поддръжник вие станахте за мен опора, източник на добро настроение, лек за справяне в трудности, но по-важното мои приятели и семейство. Благодаря ви, че сте възможно най-искрени и открити с нас. Трудно е да си такъв, дори като обикновен човек, камо ли като публична личност. Лесно не е никъде. Ако някой си мисли, че на някого друг му е лесно през цялото време-греши. Затова имаме БТС и БТС имат нас. Околните често определят емоциите ми към БТС като прекалени. Не че нямам приятели или семейство, които да тача/ценя. Не че не мога без БТС. Мога, и съзнателно правя избора си да съм с тях и да ги подкрепям. Някой ходи на риболов или фитнес-никой не казва нищо за хобитата на хората. Мен все ме питат и трябва да обяснявам. Ще го кажа, разбира се. Дори и от не знам колко си километра знам кога нещо е искрено. Дали е всичко открито винаги-не и това е нормално, за да се запази личното пространство и да върви и бизнес страната без проблеми. Дори само мисълта за среща с тези 7 човека ме разплаква. То е като да видя своето семейство. Когато 7 години денят ти е бил свързан с тях, няма как да не се привържеш. Благодарение на тях и комплексността, която показват, винаги научавам нещо ново и се зареждам с енергия. Аз съм доста безволев човек, сменям настроенията си често, нервак съм, а тежки мисли ме налягат толкова често, че пушек се вдига. Трябват ми три песни и две смешни видеа-рева и се хиля като репичка. И държи с дни. Все забравям, че момчетата са по-млади от мен. Когато чуя мислите им, за мен годините отпадат като понятие. Всеки ден научавам нещо ново и различно далечно от мен, и откривам нещо познато между тях и себе си. Преди мислех, че да си добър, честен и открит хората приемат не за качества, а за слабости. Не съм алфа личност. Всичко околно често ме стресира до степен на паник атаки. Тих интроверт, който обича света, но и се страхува от него. И постоянно мислех, че съм сама. Откривайки други като себе си в лицето на БТС и АРМИ-не мога да опиша с думи. Благодат. Чиста и неопетнена. Не си сам, не вървиш сам, винаги можеш да попиташ за съвет, насока. И получаваш толкова много обич. И най-сетне всичко, което си имал да дадеш, има на кого да дадеш. Чувстваш се значим. Завършен. И цялата обич, която си трупал в излишък, вече можеш да я отприщиш без да дотежи някому. Тя отива натам към Корея и ме прави по-уверена с всеки ден. Момчетата никога не се оплакват, че им досаждам или им е скучно с мен. Не им пука, че се връщам при тях след смотан ден. Аз им давам хубавите си моменти и те ми дават своите. Красотата на мислите. Не, те не са идеал, с който замествам реалния свят. Прекалено практична съм, и прекалено здраво стъпила на земята. Те са някого, когото обичам всеотдайно. А когато обичаш някого-прекарваш време с него. Липсва ти, когато не го виждаш. Радваш се за него и тъжиш заедно с него. Изписах толкова много, а все така не мога да обясня какви вселени са те като хора и как успяват да ме накарат да се променям с всеки изминал ден. Искам само да благодаря на БТС и АРМИ, че ви има. Може да има и трудни моменти, но трябва да се помни винаги, че те са само временни. Към момчетата-нямам търпение да видя какво предстои. Каквото и да е-с вас съм Посвещава се на БТС-личностите стоящи зад това съкращение. Думите, действията, емоциите ви са чути и разбрани. Не винаги успявам веднага. Понякога не съм достатъчно мъдра да разбера. Но когато успея е безценно
  5. Канна и Гуей - откъс от РП /19.02.22 год./ Пристъпи в помещението сякаш го притежаваше, а не беше така. Беше красива отвън и мъртва отвътре. Всеки косъм от косата й знаеше мястото си, за да създаде перфектна хармония. Но тя не знаеше своето място. Заемаше онова, за което казваха, че й подхожда. Беше студена, понеже й повтаряха, че е такава. Властна, защото го изискваха от нея. Покваряваща, защото живееше на мястото за поквара. Всичко, което й налагаха, бе да бъде някого, когото не познава. Усмихна се при мислите изпълващи ума й. Разиграваше сцена след сцена. И нямаше кой да улови играта й. Нямаше с кого да играе. Всички бяха просто консуматори. Никой от нейния сой. Никой, който да й подаде следващата реплика, ако я забрави. Публиката й си плащаше и очакваше да бъде забавлявана. Нямаше нищо против да ги забавлява по между другото. Но й беше скучно, когато самата тя не осъзнаваше целта на съществуването си. Подозираше, че бе важна за нещо предстоящо. И трябваше да пази себе си, за да може то да достигне до нея. Да може да го канализира в съзидание. Истината беше, че Канна не знаеше коя е. Беше я страх и да разбере. Затова колкото по-малко говореше, толкова по-добре оцеляваше в този Содом и Гомор. Караше на интуиция как трябва да подхожда. Незнанието й не я правеше по-слаба. Нямаше предишните усещания каква е била като характер и емоции. И имала ли е изобщо емоции. Всеки я описваше като жестока кралица задоволяваща единствено егото си. Все още можеше да постави опонентите си на място с жестокост. Но ако преди това й е носило наслада, сега не значеше нищо. Не удостои никого с поглед или кимване. Завъртя се с финес и тежката пелерина повтори движението й със замах. Вдигна високо ръка в знак да бъде последвана. Жестът винаги се отнасяше за един-единствен присъстващ. Обувките й отекваха дълго след като беше напуснала. Твърде студена, способна да те опари. И оставяща те твърде любопитен, дали би те изгорила докрай. *** Имаше котешки очи. Хитри, винаги леко развеселени. Все едно знаят нещо, което ти не знаеш. И във всеки един момент това ще ти изяде главата. Присвиваше ги леко и гъстите пепеляво-лилави мигли се спускаха отгоре им като ветрило, за да те разсеят за миг от магията на взора й. Не говореше. Оставяше мълчанието й да свърши всичко. Колкото повече тишина, толкова по-настоятелно изискваше отговор. Колкото повече чакане, толкова по-жестоко отнемаше избора ти. Гуей мина на две крачки пред нея, за да й отвори вратата, навел се под точния ъгъл показващ, че служи. За нея беше без значение. Сега когато бяха само те двамата, нямаше нужда от игри на сцената. Настани се в огромната мебел подобна на трон не защото харесваше покварата лъхаща на власт, а защото сегашното й аз я намираше удобна, уютна и някак я обгръщаше закрилнически. За миг потрепери. Студен повей премина през тялото й. Бодежи сковаха целите й крайници. И само за едно премигване тя загуби контрол. В следващия момент вече държеше Гуей прикован към стената с жеста си. Все още не му вярваше, дали иска да помогне или навреди. Но знаеше, че той не беше неин слуга. Може би я мислеше просто за ефирна превземка-не беше проблем. Стига да стоеше далеч от нея и да не я докосваше. Изпитваше ужас от досега му. Съзнаваше, че някога преди се е случило. И я болеше дори и сега.
  6. Много плавно мелодията се смени, когато от игриви, станат романтични умилителчета. Същинско емоционално влакче с двамата главни. Us Nititorn Akkarachotsopon - толкова красота и класа. Рядко се прехласвам по прическа, визия или стайлинг, но тук харесвам всеки грим и нюанс. Отиват му. Прави ги свои. Усещам се, че гледам с отворена уста тези сцени Tawan - Размишлявам следното:
  7. Смях се, плаках. Актьорите са мега издръжливи. Просто респект и поклон.
  8. Целувките са невероятно красиви. Неземни. Гледам и с всеки следващ еп се дивя все повече. Химия ли бе да го опишеш. Другата част от коментара ми е свързана с гледките отзад на красиви мъжки форми. Тези две неща ме разсейват от сюжета, който за момента е доста мъгляв. Очаквам много от лошковците. Не трябваше да го започвам епизод по епизод. Трябваше да изчакам, но не мога да се сдържа
  9. Музиката доста нагнетява нещата. Кин е от стомана явно. Има усет бащицата ПП. Редактирах, за да сложа в спойлер. Приятно гледане на всички желая. Дълго чакахме и дочакахме
  10. Една по-различна обедна почивка /18.07.17 год./ Част 2 *Съдържа еротика Роел не знаеше как да си го обясни. Чувството беше толкова вълнуващо и греховно. Тръпката, когато някой те докосва за първи път, но си усещал напрежението още в първия му поглед. Емоцията се е нагнетявала, докато си долавял как този поглед те разсъблича, как този език, който едва облизва устните, ти причинява вълни от екстаз. Как тези пръсти, които ловко режат ден след ден, сега шарят по слабата ти откъм устои плът. Как човекът зад теб може колкото да ти даде, толкова и да ти отнеме. Странното е, че ти си готов да го направиш, без да мислиш повече и точно това те плаши. Ужасява те. Думата ''после'' упорито се изплъзва от съзнанието ти. Задръжки, морал, те не съществуват. В този миг, с този човек. Имаше само пренасищане на сетивата с толкова много сласт. Единият бе готов да я даде, а другият да я получи. Такава беше сделката. Охранителят така и не разбра чрез новопоставената камера кой краде от склада. Но пък следобедът му си беше достатъчно вълнуващ. Дотолкова, че остана само с една-единствена отхапана хапка от сандвича си. Какво ли щеше да се случи утре през обедната почивка?
  11. Една по-различна обедна почивка /18.07.17 год./ Част 1 *Проектът включва практика, в която жената е отдаващата/активната стана, а мъжът приемащата/пасивната. Вратата се отвори с такъв ряз, че за малко щеше да откърти пантите. Трясна се в стената и събори камара от зеленчуци по пода. Наоколо се разпиля цяла плеяда от цветове. Патладжанено лилаво, наситено спаначено зелено, лучено златисто, чувствено доматено червено. Вибрацията от сблъсъка премина през телата им и приятно ги погъделичка. Придърпа го за яката и го целуна. Засмука колкото можа. Още и още, докато го остави почти без дъх и бузите му не залепнаха за зъбите. Възползва се от временната му омая и го бутна назад към масата за заготовки. Замете всичко зад него и го връхлетя с още повече настървение. Вкусът му беше толкова примамващ. Веднъж опитал го, човек се пристрастяваше. Клекна между краката му. Театрално, сякаш щеше да
  12. СЪЛЗА 3-4 минутка /03.09.16 год./ Става все по-трудно да заплача. Преди, когато ми беше тежко, сълзите просто потичаха. Лееха се и отмиваха всичко. Всяка тъга и нещастие биваше заличено. Ридаенето траеше минути, а после усмивката се възраждаше като феникс. Мокрите ми клепки потрепваха и даваха нов живот на деня. Очите ми виждаха света по нов начин. Сякаш за първи път. Душата ми отново беше чиста. Сърцето ми неопетнено. Любовта ми невинна. И отново обичах с онзи свят копнеж. Сега тъгата и горчилката не искаха да си тръгнат. Те гниеха в душата ми от дълго време, но не можех да ги изтрия. И когато тази едничка сълза се търкулна. Толкова искана, толкова чакана-помислих, че всичко е свършило. Че отново ме очаква благодат. Уви, сълзите все не идваха. С времето ставаше все по-трудно. Това ли значеше да пораснеш? Тогава никога не искам да пораствам. Искам отново да седя пред телевизора с отворена уста и да ридая на всеки две минути за съдбата на героите. Искам да ме боли от болката на другите, сякаш е моя собствена. Не искам да отвръщам очи от чуждото нещастие. Искам да го гледам, докато го изгоря и срина до основи. Искам отново да усетя смисъла на всяка сутрин, в която отворя очи. Вървях. Бях изпратила най-скъпия човек в живота си. Нямаше накъде да раста повече. Косите ми бяха побелели. Старческите петна бяха изпъстрили лицето ми. Бастунчето потропваше по чакъла. Валеше така както валеше и в сърцето ми. Изведнъж видях птичето, което пирпилеше в канавката, давейки се в силната вода. Тя го завърташе и подмяташе, а малкото пиленце не съумяваше да се оттласне. Всеки край е ново начало. Осъзнах, че новото начало ми предстоеше. Взех малкото пернато до сърцето си и то затихна. И тогава сълзите ми се смесиха с дъжда. Време беше за ново начало.
  13. РОЗОВ СВЯТ *откъс* Саша и Игор /22.08.2021/ *** - Не ме докосвай. Ще се разплача. Още преди да завърши сентенцията си. Още преди той да я беше приближил. Опита се да избегне предстоящото. Улови го в позата му, във въздуха. Сълзите, няколко на брой се спуснаха по бузата й, секунда преди да я погали. Докосна я леко отляво. Разплака я не мисълта за досега. Не страх или паника. Разплака я това, че той поиска да я докосне. Че се лекуваха взаимно. Че ги беше грижа един за друг. Че травмите им не ги бяха осакатили завинаги. Думите бяха твърде слаби, за да опишат комфорта и пълнотата, които усети от този жест. Заби тялото си в неговото като товарен влак и потъна в изненадващата му прегръдка. Бе прекалено засрамена и преизпълнена, за да може да го гледа в очите. Попи шоковото секване на дъха му и възгласа, който последва. И завинаги ги гравира в сърцето си. Добави там и топлината на ръцете му. И ритмичното му поклащане в опит да се успокои и той самият. Днес малкото момиче и малкото момче откриха отново топлината на света. И на порасналата жена и порасналият мъж им се прииска да останат за по-дълго в света, отколкото бяха предполагали досега. Колко дълго ли? До последния дъх, който им бе отредил Дядо Боже. ***
  14. Днес държа в ръцете си сборник, който чаках да излезе година, но всъщност мечта, която мислех, че отдавна съм оставила. Започнах с идеята, че милион неща ще се объркат. И с липсата на вяра, че изобщо птичето някога ще кацне на рамото ми. Сега пиша и плача, защото вече мога да разгърна страниците. Мога да видя буквите, които преди няколко години собственоръчно съм нанасяла на компютъра. Мислите, които са населявали съзнанието ми и не са ме оставяли да спя нощем. И цялата история преминала през сърцето ми, берейки емоции трупани с години. Гордеех се, че пиша за себе си. Че се затварям в малкия си свят, и не исках да го споделям с никого другиго. Защото той ме защитаваше от всичката болка и тъга. Вече съм по-силна и мога да се боря освен за себе си и за някого друг. Мога да споделя света си и най-съкровените си мисли и с другиго. До себе си имам група хора, с които творим заедно и оставяме слово след себе си. Сега познавам друго свое 'аз'. И го харесвам. То продължава да прави много грешки, но вече не съжалява за пътя си дотук. На хората, които като мен мислят, че нямат мечти или са оставили единствената голяма, която някога са имали. Тя ви намира, дори и след години. И променя живота ви, както не сте си представяли, че е възможно
  15. Голям си бонбон, адашленце. Бъди здрава и много обичана. Обожавам засечките ни из форума asha
×
×
  • Create New...