Jump to content

kando

Потребители
  • Posts

    126
  • Joined

  • Last visited

Everything posted by kando

  1. Да така е, за да има изневяра, трябва да има вяра, а вярата се нуждае от следване на нещо, ако просто изживяваш нещо, нямаш нужда от вяра то просто си Е т.е. за вярата същественото е идеологията, а не естеството. За един проблем наистина необходим е разговор, но любова не е никакъв проблем, любовта е безпроблемност, ако има проблем няма любов. Има една древна поговорка - дискусията е логична тя се осъществява м/у две глави, комуникацията е поетична тя се осъществява м/у две сърца, взаимноста е мълчалива и тя се осъществява м/у две същества и това е любов. Душите знаят, умовете мислят и търсят - за общуването м/у две души, няма нужда от думи, от думи имат нужда умовете, нормално, любовта не е логична, логиката е приоритет на ума. Любовта не се нуждае от никакви разговори, ако е нужен разговор, това не е любов, това е игра на ума, а както всички знаем, любовта няма нищо общо с интелекта, тя не е интелектуализирване, толкова е интелигентна, че просто няма нужда от ума, за това влюбените хора, изглеждат като полудели, за това изпитват екстаз, за това няма спирки пред тях. Бракът няма нищо общо с любовта, дори напротив - бракът е унищожението на любовта, браковете трябва да се забранят, до кога с тази нелепост, никъде в природата не съществува брак, само при хората. Агресията също няма нищо общо с любовта - човек изпълнен с обич е лишен от агресия, за това човечеството е на този хал, защото има един огромен недостиг на любов. За да си агресивен ти трябва да се затвориш в себе си, трябва да свиеш юмруци, а любовта е отворена длан - ако се опитваш да я задържиш, тя ще се изплъзне и колкото повече упорстваш, толкова повече вървиш против любовта, отричаш се от нея. Няма как - любовта не признава никакви граници, тя е разтваряне, а не затваряне, тя е даряваща, а не отнемаща, извор, а не блато, излъчване, а не консумиране. Да тя е изненадана и наранена, защото изведнъж е поставена пред факта, каква илюзия подържа, в каква самоизмама живее - за това се стига до такива ексцесии при изневерите, защото изведнъж осъзнаваш колко си измислен и малко поняболява, но нормално, сами са си създали ситуацията, масово хората сами си изграждат този затвор. Наблюдавам влюбените двойки застават един срещу друг, гледат се в очите, хванати за ръце и търсят - всеки търси в другия, като просяци са и е нормално да не просъсществува дълго такава взаимност, защото просто и двамата имат малко, всеки очаква от другия да има, да получи, но уви и двамата имат съвсем малко, и като не получат почват да се сърдят един на друг, а нима можеш да виниш един човек, че е беден от към любов, какво да направи той, а и ти самия си такъв, за това и той ти се сърди, и се цупи. Не виждам какво да прощаваш на един мъж или жена - факт е, че всички си изневеряват, няма смисъл от доказателства, гледам колко много семейни двойки ..... да наистина не са правили секс с други, но в ума си те вече са си изневерили, все същото е, въпрос на време и на ситуация. За това все си мисля, че браковете са създадени от мъжете - не вярвам жените да са измислили такава дивотия, рядко жените измислят подобен род безсмислици. Това трябва да е работа на мъжете, защото мъжът трудно задоволява жената и когато жената е незадоволена, тя търси още и хоп айде при някой друг - а един мъж лесно се задоволява и за да не му избяга жената, измисля тази простотия бракът, задоволена или не, жената остава негова и то по закон .... егати грозното казвам аз, ако хората наблягаха на това как да се задоволят един друг нямаше да има нужда от никакви бракове, за това омъжените жени често капризничат и недоволстват, защото остават незадоволени, мъжът му е лесно, напъне малко, кихне там .... защото спрямо жената то това дори не е оргазъм, а кихане, от което му се прояснява главата, освежава се и е готов, вече не му трябва тази жена, обръща й гръб и заспива, но жената остава незадоволена. Когато се чувстваш спокоен и благодарен, тогава това е домът и няма никакво значение къде е, чий е, дали изобщо си го изграждал с някого и т.н. - това е критерият за дом, щастието, там където се чувстваш щастлив и любящ, там е домът. Това, което разделяш и определяш, като количествено измерение не е любов - това е чувството за притежание, това е бракът, това е играта на егото, а егото е антагонист на любовта, има ли его, има чувство за притежание, не любов, има ли его, има ли притежание, има и вина. Няма друго ниво - точно любовта м/у майка и дете, е природата на любовта (дори е грешно да казвам това, защото самата природа е любов), всичко друго е сметки, виж сама казваш "материални аспекти" именно това е, когато няма любов, има сметки, няма две души, две същества, а има две глави, два ума, две егота. Нека ти разкажа една притча, която не се съдържа в евангелията, написана от Халил Джубран - абсолтюно вярна е, може и да не се е случила, но така е било, просто няма друг начин. Тук свършва притчата ( ;
  2. Какво ще рече "обичат еднакво" - как ще се измери такава обич, с килограми, с дължини, с какво? Погледни примерно израза - проверката е висша форма на доверие, от тука може да се направи връзка за думата изневяра т.е. обич, която се нуждае от вяра що за обич е, та то това ще рече, че постоянно трябва да се проверяваме инак нямаме висшата форма на доверие. Да хвърлим поглед на една майка и детето й - една майка има ли нужда да проверява детето си, за да се увери, в неговата обич към нея и обратно, че обича все още детето си, не нали .... поне аз не съм виждал такава майка (е има изключения, но те са съвсем малко и не ги броим). Какво означава това - една майка няма просто нуждата от вяра, за да обича детето си, тя директно знае, всичко останало е глупост, една майка не изпитва ни най-малка необходимост, да проверява обичта на детето си, тя вижда и знае вътрешно, че м/у тях съществува една дълбока връзка съществува деликатната красота на упованието, а упованието изобщо не се нуждае от вяра, двете думи са диаметрално противоположни т.е. м/у детото и майката съществува висша форма на общуване, където въпроса с доверието изобщо липсва, напълно излишен е. Та обичта не се измерва - няма еднакво, няма различно, защото тя е висшо взаимоотношение, висша взаимовръзка, взаимозависимост м/у индивиди. Когато единия не изпитва обич към другия, къде е взаимовръзката - такава не съществува, когато кислорода липсва, къде е водата, тогава има само водород, любовта е река м/у два бряга, казват поетите, ако единия бряг го няма къде е любовта, къде е реката?! Нещо се е прекъснало, но това прекъсване се случва и в двамата, просто няма как друг яч да е - залеза и изгрева е срещата м/у деня и ноща, ако единия го няма къде ще е залеза или изгрева, ще има само нощ или ден т.е. глупаво е да се вини, само единия човек в една връзка, ако той не изпитва обич към другия, това автоматично означава, че и другия е загубил чувствата си към него, без никаква константа от време, без никакво от-до, няма миг на разлика, става едновременно. Това е глупоста в браковете - хората си мислят, че некви подписи и пръстенчета, ще им гарантират вечна обич, що за наивност, любовта изобщо не се интересува и не зависи от никакви хвърчащи хартийки и институции, тя не може да се заповядва и налага, абсолютно неконтролируема е и независеща от човека, никой не може да си наложи да я има или да я няма, за това любовта не е собственическа, тя е безусловна, останалото е чувството за притежание, а не любов. Т.е. вина наистина няма, няма просто какво да се дели - любовта м/у двамата е изчезнала, изпарила се е, така е с любовта, в единия момент я има, този момент може да продължи цяла вечност и това е прекрасно, но може да продължи и една година, един месец, един ден и това пак е прекрасно, но не зависи нито от единия, нито от другия. За да се търси вина, то някой от двамата трябва да е причинителя, а другия следствието - без причина няма вина, има само следствие, има само случване и това е магията на любовта, че тя е случваща се, а не причиняваща се, никой не може да причини любов на друг, дори не може да си я причини на себе си, може само да се случи. п.п. та ако ще търсите вина, не оневинявайте и съпругата - нима нямаше кадри, където се видя отегченоста в семейното им ложе, нима не е виждала, как е досаждала на съпруга си, та най-малкото, това поне жените го имат в природата си, те винаги разбират и виждат, промяната в любимите си, само едно сканирване в/у изражението му и веднагически улавят отдалечаването м/у тях, може и от друг ъгъл да погледнем, каква е тази лъжа, която са сътворили помежду си, след като дори не могат да констатират изстудяването на отношението помежду си ..... е па да не си затварят очите, кой им е виновен, че се държат като глупаци и се надлъгват един други. ... и т.н.
  3. :lol2: хаххахахха това е най-бруталната, искрена и чистосърдечна мисъл, която съм засякъл във форум през последната около една година - хареса ми наистина!!! Но защо толкова тежка присъда за Те Йонг - аз не останах с впечатлението, да е разбивала семейство, вина си имат и двамата любовници, а дори и съпругата защо вината трябва да е едностранна, дори според мен няма никаква вина, а ако има най-малката вина е на Те Йонг, какво е виновна тя, че съпрузите не се обичат. Така, че според мен, ако гледаме не съдебно справедливо, а по човешки, вината си е изцяло на съпрузите, че като не се обичат да се разведат какъв им е проблема, някой да ги кара на сила. Но вина няма - всичките се държат глупашки, това се видя като се разхождаха към мотела с ватмана. Погледни сцената в банята, за това е окъпването и сълзите, за да отпадне цялата фалшивост, същата онази фалшивост, която започна да представя на някакъв абсолютно непознат случайно срещнат човек, това е маската, която си слагат всички. И ватмана разбра своето глупаво поведение - толкова пъти това прекрасно момиче му носеше обяд, а той така и не стори мокаик да се види с нея, и накрая какво .... не стига, че най-лошото, ами си и представя, че тя му е годеница т.е. вътре в себе си е искал да се запознае с нея, а може би дори да се вземат. Та мисълта ми е, че вина наистина няма, защото просто всички водеха нелеп, маскиран, страхлив живот, с който си вредят един на друг и на самите себе си.
  4. Ейй велик филм - велик, браво, снимане, игра, сюжет, безкомпромисен. След този филм, окончателно си правя извода, че режисьорите - големите имена сред тях, показват чрез филмите си, как далекоизточните общества са пак толкова зле, колкото и западните, колкото по целия побъркан свят - пълна слепота и суматоха. Едно общество винаги е бездушно - то просто няма как да има душа,, това е нормално, но е все така безчовечно и грозно, повтарящо се пак и пак от хилядолетия. Човешкото общество не може да се нарече цивилизовано, това е тълпа - цивилизацията е легенда, а човекът е мит. Именно, защото е бездушно, социото прегражда душата на индивида, обществото в този си вид се бои от човека - да си свободен и себе си е забранено в този суетен свят на объркани и изгубени хора, даже не са хора, това са призраци блуждаещи в мъглата, която наричат реалност. Всички са потърпевши - обществото заразява с нещастието си собтвените си деца, това малоумно човечество не може да търпи щастието на децата си, не може да позволи на едно дете да бъде весело и свободно, защото това дете пробожда очите на хората, то е трън в болните им сърца със звънкия си смях. Не само в Корея - в целия свят да си самотна майка е вече подписана смъртна присъда, спомнете си само до преди година скандала с майчинските у нас. Този глупав свят е крайно време да се ръководи от жени - в жените е спасението на човечеството, а не в меренето на полови атрибути. Мъжът е просто тъпанар - той винаги трябва да измерва, винаги трябва да губи и печели, да пада и става, да воюва и да се бие в гърдите. Мъжката природа не познава хармонията, а човечеството се управлява от мъже, ние все още тънем в мъжкия шовинизъм, а от 20 век насам втълпяваме на жените мъжкия светоглед. Законите ни са животински - те се основават на власта, но власта е животинска, а правото е човешко, в законите на всички държави няма човешкост, а власт, няма справедливост, а съдимост, защото липсва най-важната съставка във фундамента, как по дяволите очакват да има справедливост, да има нормално, учтиво човешко отношение между хората, като справедливоста се определя от юристи. Тази професия трябва да се забрани - тя все повече трови хората, повечето управляващи са юристи. Както и да е - филма е велик и аз ни най-малко не се изненадвам, че режисоьра е жена, тази жена трябва да бъде поканена и предложена за президент на Корея, а дори бих казал на целия свят ...... защо не. С интерес ще изгледам и другите й филми. Огромно мерси на преводачите и на хората, които са се потрудили да стигне този великолепен и изключителен филм до нас.
  5. "Отдавна мечтаех да разкажа история за мъжете и жените. Честно казано, не желаех да я ситуирам в съвременността, защото не харесвам начина, по който хората днес си говорят. Но така се получи. За "Кукли" тръгнах от следната идея: "От сърцето на любовта, смъртта никога не е далеч". - Т. Китано. Чух една история от Дания - запомнете я поне докато гледате филма: историята разказва за един паяк, който живеел високо горе из мертеците на един стар хамбар. Един ден той се спуснал по една дълга нишка от паяжината си до по-долната греда, където открил, че мухите били повече и по-лесно се хващали. Той прочее решил да се засели за постоянно на това по-ниско ниво и си изплел там една удобна паяжина. Но един ден - след години, той забелязал нишката, по която слязъл, да се протяга нагоре в мрака. "Нямам нужда повече от нея - казал си той - тя само ми се пречка". И я скъсал унищожавайки по такъв начин цялата си паяжина, тъй като тя се крепяла на нея - на една единствена, първоначална нишка. Историците се чудят все още защо и как Ницше е полудял, а той просто скъсал нишката. В момента, в който казал "бог е мъртъв" той се откъснал от първоначалния източник на целия живот. Когато скъсаш нишката, човек се лишава от нещо много жизнено, същностно, тогава изпуска нещо, за което е забравил, че то е самата основа. Има едни изключителни и значими строфи на Т.С.Елиот: "Ние сме празните хора. Ние сме препарираните хора. Подпряни един о друг. С глави пълни със слама. Уви ! Сухите ни гласове, когато Шепнем заедно Са тихи и безсмислени, Като вятър в суха трева Или като плъхове, бягащи върху строшени стъкла В нашия сух килер. Фигура без форма, сянка без цвят, Парализирана сила, жест без движение; Тези, котио преминаха С открити очи в другото на смъртта Царство Помнете ни - ако въобще - не като загубени Насилствени думи, а само Като парализираните хора, Препарираните хора." Бях гледал филми на Куросава, бях гледал вече филмите на Джан Имоу, дори някои на Китано, но когато преди две години попаднах на това произведение, тръгнах да се интересувам по-подробно от Азиатското кино. Не просто очарован, не просто оставен без думи, без дъх, този филм съдържа много повече, отколкото е заложил дори самия Китано - дори се чудя дали е наясно какво чудо е сътворил. Това е от онези филми, за които няма жанрова категория, безсмислено е да се търсят дори комбинации от такива - изключително рядко срещано явление е да се сътвори автентично изкуство, а това е може би най-трудно в киното. Изпуска се същноста, ако се разглежда, като арт пърформънс, арта в днешния си съвременен вариянт е точно пълната безсмислица и нищета - таланта и дарбата са едно просто оригиналничене, ако липсва поне опит за цялостност. Нищо общо с никакви класификации, определения и дефиниции - да донякъде може да се определи, като психарщина, но това не идва от самия филм, това идва от зрителя. Разковничето онова, което толкова трудно се постига във всички изкуства и което успешно (макар да допускам и не преднамерено) е реализирано в този филм е прицелването, а не целта. Кукли е филм, която те хвърля в собственото ти себе - това е молитвен филм и наистина се изненадах, такива филми винаги изненадват и малко сплашват дори. Подобни са филмите на Лариса Шепитко, а и защо не дори на Елем Климов, макар не чак в такава степен. The Railroad няма и йота от този филм - пак е блестящ, но е в съвсем друга посока, нарочно изчаках да изгледам него, а тогава да коментирам този. KKatrin много добре ви е подчертала, че тука има едно много финно въздействие - интелектуализирването и анализирването са пречка, за да стане достъпно онова, което е неизречимо в този филм. Дори моя коментар ще е в повече пречка, отколкото помощ, но умирам да споделя за него - онова, което ще кажа не е то. Кукли е отвъд границите - противоположностите винаги се сблъскват някъде, винаги е така и освен да избереш едната или другата има още два начина. Единия да изпаднеш под тях, да останеш заклещен м/у парадоксите и да почувстваш лудоста си, а другия е да се издигнеш над тях, по-точно да отидеш отвъд тях и това е пак лудост, но със съвсем друго качество, това е вече израстване. Лесно е да се объркаш, лесно е да се депресираш, но ако останеш уязвим, ако оставиш будно упованието, тогава ще откраднеш от този филм, той дава, но зрителя трябва да го открадне. Когато човек избира - той прави зло. Самото постъпване е дефиницията за лошо - доброто не се прави, то си Е. Има една фундаментална житейска закономерност и тя трябва да се разбере - какво обществото стори на индивида, човекът после ще върне същото, а ако не може да върне, то той насипва в себе си и се изгубва в хаоса на отчаянието. Колкото по-грозно се е отнесло обществото към човек, толкова по-грозно ще е последствието. Когато нещата се случват животът е щастие - любовта не може да се прави, тя не може да се създава, тя е случваща се извън твоя контрол, извън законите и правилата, защото е естество, а не поведенчество. Обърнеш ли гръб, ти правиш избор - избора никога не е твой, за това е избор, онова което е твое не се избира, то си го има вече. Много хора размишляват за обществото и социото половинчато - родителите, роднините, приятелите, интинмните партньори също са част от социото. Обществата са в такава мизерия, защото липсва общението - следвайки традицията и дълга, морала и нравственоста, и всичката глупост, с която бива заливан човек от най-ранна бебешка възраст, той изгубва себе си все повече. От Матея, глава 13: 57. И съблазняваха се в него. А Исус им рече: няма пророк без почест освен в отечеството си и в дома си. Аз бих добавил - и във времето си. Родителите не могат и не трябва да живеят живота на децата си, но след като си научен да ги почиташ, какво да сториш след като ти казват, че си против тях, ако не ги послушаш. По-късно сцена - майката реве в опразнената стая, жените винаги остават по-истински, прошката е женска природа не мъжка, а бащата "избора си беше негов" ..... колко грозно, колко противно, да си измиеш ръцете със съдбата на детето ти. Но нима можеш да виниш невежия, за невежеството му - уви. И така се върти колелото от незнайни времена и безброй калпи - всеки плаща, първо заради своята грешка, после заради грешката на другите. Какво е непростимото нещо - онова, което е безвъзвратно сторено. Любовта вече е невъзможна, почти неосъществима, човекът бяга заглава към нея, протяга ръка за да се хване, но вече е ужасно закъснял. Има една притча, в която се разказва за Буда, чакащ пред портите на просветлението - той стои и чака, чака пред тях, докато не мине и последното човешко същество. Нима може да бъде човек щастлив заобиколен от милиони трупове - нима може да се чувства радостен без любов. Любовта е забранена в този побъркан свят - и за това е побъркан, защото се върти едно колело на незнание и всеки потъпква другия, всеки спира другия, дори и собственото си дете. .... и човек изпада в терзания или отмъщения, това е несъзнатоста. Този филм не е докосване до лудоста, всичко изглежда иреално, заради огледалноста. Човечеството е лудо - под цъфналите вишни, две човеко-кукли минават заобиколени от погледите на куклите-хора. Нима не е загубил всеки себе си - гледаме разликата в дрехите и съдим по симптоми, а точно това е илюзията, заради това е мая, думата магия идва мая, това е дрехата на цялото, на бог, това е само едно повърхностно облекло, но именно заради това е красиво, защото са одеждите на бог и примамват. "не харесвам начина, по който хората днес си говорят" - само това изречение е достатъчно да разгърнеш филма. Цяла Азия е опорочила най-прекрасния поздравителен жест - ръце сключени за молитва. В този начин на поздрав е заключено уважението към другия - защото бог е във всеки, когато срещнеш някого ти се покланяш на бог, не на дрехите му. Но жеста е покварен - кланят ли се кланят азиатците, а са толкова фалшиви в себе си. Уважават родителите на момичето, а къде е уважението на любовта м/у децата им и всъщност това е единственото възможно истинско уважение - към любовта, всичко друго е тъпа етикеция, лицемерие, маниерчене и е грозно, отвратително, сметкаджийско. И така обладани и водени от егоцентричното безумие да притежават онова, което нямат, всяка една тяхна стъпка вместо към съзиданието на живота ги отвежда към смъртта - съдбовна обреченост, в чиито край куклите в играта си на театър са надживели хората и като едни наблюдатели или пратеници са разказали човешките им истории. Заради това, този филм е повече от кино - уловен е патетичния блян, същественото, забележете, че акцента не е толкова върху случващото се, върху конфликта м/у персонажите, колкото във вътрешните дилеми и душевен гнет на героите. Ето защо "Кукли" тръпне в особено напрежение, пропада на моменти в илюзорното бездействие, липсват думи, реплики, комуникативноста е на по-дълбоко ниво, не просто дискусионна, а в мълчаливост. Нека ви разкажа една история - не претендирам дали наистина се е случила. Когато Удроу Уилсън станал президент на Америка, цялото му семейство естествено празнувало. Приятелите му танцували от щастие, а той плачел и ридаел самотен в стаята си. Дошла жена му. Тя не можела да повярва на очите си - той седял на стола си до прозореца, навел глава, толкова тъжен, колкото никога не го е виждала преди и сълзи се стичали по лицето му. Попитала го : "Какво се е случило, защо плачеш? " Той вдигнал очи и отговорил " Сега като станах президент на най-мощната държава в света, сега когато станах най-силният човек, аз разбрах с цялата му острота, колко абсурдно е всичко това. Нищо не спечелих, а пропилях целия си живот. Сега аз разбирам безполезноста на силата, защото рано или късно смърта ще дойде, а аз съм безсилен пред нея" А колко истории знаем, където влюбените са над смърта - и това е така, защото любовта е смърт, познаеш ли любовта ти умираш, но умирайки ставаш живящ. Може и да си най-големия бос на якудза, но си оставаш абсолютно бос пред смърта на тленното, ако си пренебрегнал любовта. "Ако прекалено дълго се боиш от смъртта - казва Т. Китано - в края на краищата започваш неосъзнато да я желаеш. Много ме учуди, че в Япония определиха "Кукли"за най-кървавият ми филм. Не защото се лее тонове червена боя в кадрите. А защото много неща умират. Смъртта за мен не е свръзна с идеята за жертвата. А по скоро е крачка встрани от вечността. Крачка, която определя стойността на нещата, които ни заобикалят." Наистина все си мисля - този човек литва до висините и после пада с тътен на земята. Вечноста е крачката в страни, която определя стойноста на нещата, които ни заобикалят - жертвата е такава, защото винаги умира, същественото е за какво умира, а именно. Любовта е най-стягащата история във филма и всички персонажи умират за или заради нея, но актът на умиране е на всички нива - физическо, емоционално, психическо, душевно. Тука имаме доброволно самоубийство, поради невъзможноста за отмъщение, да си върнеш онова, което са ти причинили и което сам си причинил на другите. Нима дамата от парка, която вечно чака якудза-босът, не се откъсва с нещо от света на живите. Или пък поп-звездата Харуна в собствената си замоизолация на брега на морето не се удавя психически? Персонажите стават марионетки на собственото си подтиснато съзнато и неистово желание, да напуснат битието в което се намират т.е. от избора се ражда избор, от лошото се ражда лошо, липсата на любов поражда желанието, а не обратно. "Мислил съм следното - казва Такеши Китано - защо да не взема да направя и филм за живота на хората, но не с живи актьори, а с традиционни японски марионетки. Дори си казвах - най-после няма да има и никакви реплика. Само тук-там по някой надпис като в старите неми филми. " Какво са куклите - скулптури в движение, подвижната модалност на човека, идеален начин да се покаже неговия автоматизъм. Изкуствено тяло, което все се опитва да фиксира душата. Лицата на куклите - не са ли и те вид маски, и тука идва парадокса, куклата има мечта за душевна присъщност, в нея има истински блян, а в човека е изгубен самия блян и за това е станал като кукла. И за това не умират хората, а умират онези кукли, които някога са били живи хора. Има една древна поговорка: разумът е от еснафски произход, умът от дворянски, въображението от царски. Този филм е сътворен от неумът, от пълно въображение - има много вметки от традициите на япония, които са ми непознати: червения цвят, от няколко вида театри, не само Бунраку ... всъщност това е универсална драматургия. Детайлите са крещящо казващи без заобикалки - пеперуда с откъснато крило .... виждали ли сте насекомо, било то и муха с откъснато едно крило, то все още е живо и до смърта си се опитва да литне, но се върти просто в неправилни кръгове, изхлузена червена дамска обуква, розовото топче, ей как игра това момиче, толкова младо, а игра безупречно през цялото време, няма и един слаб момент, наистина актьора не стоеше добре до нея, твърде добре игра това момиче, забележете очите, забележете когато си спомня, сцените от миналото, колко бързо трепти с мигли, а в сцените на настоящето всяко движение е толкова забавено, че дори клепачите едвам мигат, уникална, думи нямам, политаща сламена шапка към морето, след малко втори път пак към неспокойното море, вечното неспокойно море. Тръгват от домовете си, минават през външни сгради - ресторант и болница, после хотел, после кола, после по пътища, после под мостове, после по релси, към природата, сезоните, времената, в края снегът, естествено снегът: "Снегът се сипе. Както и теб сега те няма. Снегът пада, сърцето крее самотно. Изваяна в съня ми топлата усмивка е покрита с бял сняг. Не я виждам. Докато белотата ме блъска надолу те виждам да извървяваш пътя назад. Дори и да те викам с мъка в гласа, само белият сняг остава да пада. Докато белотата ме блъска надолу, и те виждам да вървиш по пътя назад Дори и да те викам с мъка в гласа си, само белият сняг остава да пада." Изгонени от хората, от огъня, към мрака, какъв мрак само, без звезди, без луна, безкраен мрак, влудяващ мрак, страховит мрак, но нагоре, бързо и все по-бързо, облачета живот и парата на дъха, няма музика, чува се вятър като вълни разбиващи се в пуст бряг, като сподавен стон, и по-нагоре, по-високо, по-бързо ........ когато стигнеш най-високия връх се намираш над най-дълбоката долина, страх, трепване и падаш ..... увиснали м/у световете, забравени в празнота, тишина .... с тях прекалено много някой си е играл,полюшвани от вятъра, изоставени от съдбата, от хората, от себе си, безжизнено провесени на едно дърво ….... п.п. спирам твърде много глупости мога да напиша още за този свръх филм, но моя съвет е - като седнете да гледате, оставете себе си и тогава пускайте, защото това е молитвен филм и разумът, логиката, интелекта са просто недостатъчни, за да усетите ........ едно чудо. Приятно гледане от мен.
  6. Наскоро попаднах на едно стихче - не знам чие е, мислех, че е на Елиот, но съм сбъркал: "Живял един млад герой, "Проклятие" - рекъл той, току що разбрах, че аз досега май съм се движил някак си все в едни релси. Даже не автобус - аз съм трамвай" Страх да не загубиш това, което никога не си имал - страх да не загубиш живота си, защото ти никога не си имал живот, само нещо механично, страх да не загубиш твоята ефикастност при извършване на все едни и същи неща, страх да не загубиш своите стари шаблони. Вярно е, че живота винаги поднася проблеми, но това не са проблеми, просто като погледнеш внимателно това са предизвикателства да израстваш. Прекалено дискусионен, липсва потапянето - нека атмосферата да е битова, но защо да е питомна. Може би е търсен ярък реализъм или подчертана действителност, но има скованост в разказването, на иначе добре замислената история. Интересно е филмчето - подир лъжа тръгват само лъжи, една вана и малко сълзи, и изгубения мотел става храм. И дори да не е така, пак всичко е наред - защото влакът движи по релси. п.п. просто имаше много повече потенциал. п.п.2 и макар последно по ред, първо по значимост - браво Златиииииииииии
  7. Само не разбрах, защо я слагаш в кавички (; - това момиче е наистина привлекателно и изключителна актриса, има собствен почерк по рождение т.е. талант.
  8. Има едно издание - превод от старокитайски, ма в ограничен тираж ...... както всичко хубаво на този свят т.е. няма го никъде.
  9. Ако Ки Дук има слаб филм това е този - инак бива чат пат, красивата Корея полудяла от убийства и изчукана по всички параграфи, а кой е бащата ........ а кой е виновникът ...... до кога и т.н. Добра идея, ма някак си липсва хъс - дори по едно време се питах, трябва ли да се трогна някъде. Ако не бе мацето, филма щеше да е тотален провал - сега се измъква на едно без косъм.
  10. Този филм е култов - нема друг такъв, само положителни отзиви да виждам за него
  11. Обичам Ки Дук - и други режисьори обичам, но Ки Дук не е кино, той не е във филма, присъствието му е сред нас, седи на масата заедно с нас, пие заедно с нас, заедно с нас гледа и твори филмите си. Не съм срещал друго име, което да е скъсило дистанцията м/у зрителя и действието до степен на съучастничество - ако героя го боли и ти изпитваш болка, ако героя обича и ти обичаш, ако героя не знае, ако има хиляди въпроси, същото се случва и с теб няма разстояние, което да се обозначи всички сме участници, всички сме съучастници - грехът не съществува, нищо на този свят не се случва без знанието на всички, ценностите са фалшиви, невинност подтисната от догмите на обществения морал в даден момент ескалира, издига се в бунт срещу измамния ред, срещу необходимоста на споразуменията, няма нужда от думи, езикът е недостатъчен, за да се види свободата, да се стигне съществото, човекът търси себепознанието и себеизграждането, но как да стане това в сумрачните норми на ежедневието ни. Момичето и баща й, отнесоха последствията от съществуването на свят противоестествен на природните истини - никой не живее свободно ........ силен филм, бунтарски дух, безмилостен режисьор.
  12. Скъпа - че, то ако не беха тези сцени, кой ще го гледа този филм ( ;
  13. Ей горките котенца - не ви ли стана жал как им се искаше на всички баси .......... Това е филм, в който се разказва, какво се получава, когато човек не е свободен да осъществи емоционалния заряд в него т.е. това е филм за нелюбовта и резултата вследствие от поставяне на секса в темите табу ..... нещо което дамици и господа е така до ден днешен, сексуалната революция все още е в зародиш и не знам до кога ще се продължава с това безумие, най-хубавото нещо в нас все още се подтиска, все още е в окови, все още е под контрол. Никой от тях не успя да обикне, никой не успя да познае себе си, камо ли другия - тъжно наистина, но защото трябва да вкарам въображение, а не че е пресъздадено влиятелно. Като кино - актьорите добри, музиката особенно изпълненията на краля и кралицата ми харесаха, декори да завидиш, всичко перфектно, но снимането и развитието на сюжета, никак не ме впечатлиха. п.п. а бе теа азиатци, не знам вие как мислите, ма не умеят да снимат сиси като хората що не наблягат на кунфуто, там поне наистина са добри.
  14. Ей това ми хареса истински - "черно-бели филми и спомени безцветни", баш тупкането на сърцето. Лично за мен не е съвсем правилно да наричам това произведение кино филм - не е така ангажирващо за очите, колкото за въображението, не съм чел книгата, но допускам, че е всепроникваща в съзнанието. По принцип се плаша, да коментирвам филми на Куросава - не толкова заради известноста му и световното признание, или за това, че се чувствам дребен пред неговия гений, а защото е изключителен провокатор и интерпретациите, анализите и критиката, по-скоро отнемат от силата на неговия почерк. Какво мога да кажа за филма ....... честно казано не знам и предпочитам да цитирам един откъс, диалог м/у бивш монах (бивш в смисъла на църковното послушание) и едно непълнолетно все още момиче, но познати от деца и влюбено в същия този монах в цитирания момент на разказа (естествено вече излязло от детската си възраст): "— Във вашите думи за всички има донякъде истина — каза тихо Альоша. — Ах какви мисли у вас! — изпищя възторжено Лиза. — У монах! Няма да повярвате колко ви уважавам, Альоша, за това, че никога не лъжете. Ах, ще ви разправя един мой смешен сън: аз понякога сънувам дяволи, уж е нощ, аз съм си в стаята с една свещица и изведнъж навсякъде дяволи, по всички ъгълчета и под масата, и отварят вратата, а там, зад вратата, цяло сборище и искат да влязат и да ме хванат. И вече идват, вече ще ме хванат. Пък аз изведнъж се прекръствам — и хайде всички назад, страх ги е, но не си отиват, а стоят до вратата и из ъглите, чакат. И изведнъж изпитвам ужасно желание гласно да хуля Бога и почвам да го хуля, а те бързо пак тръгват всички към мене, така се радват — и ето пак ме хващат, ама изведнъж като се прекръстя пак — и всичките назад. Страшно весело, просто дъхът ми спира."
  15. А те този човек не съм го и чувал - 99% е сигурно, че ще му фърля един макар и бърз да е поглед. Но виждаш ли явно несъзнателно от моя страна е имало защо да те питам - моя ритник по задниците на всички социуми е внимателно преценен и както сам споменах по-горе, някои асоциират това ми разбиране с "хващане на гората". Типични примери има колкото си искате - манастири, пещерняци, аскети, сектанти и прочие. Но в гората аз обичам да ида на разходка за да се потопя по-отблизо в прелестите на природата, така както обичам да съм сред хората, защото там па има едни прелести от друг предимно женски характер. Като хвана гората и какво - ще избягам от социото ли ... трънки, та самия факт, че се крия таме не е ли показател за зависимоста ми от социото. Другия вариянт да хукна да побеждавам и водя войни, мисля че няма и нужда да го обяснявам. Социума лично по мое виждане е невъзможно да се игнорира - то зависи как го е обяснил човека де, защото самата дума е условна. Хватката за мен е, да не се отъждествявам с него, в привързаноста е проблема, а не самия социум - замисляли ли сте, защо е това непрестанно преследване на пари. Може да изброим хиляди фактори, но зад всички тях, в дъното се крие ... нещо? ..... - можем да го наречем примерно "глад", страхотен "глад", в чиято природа е невъзможноста да бъде задоволен, трупаме и трупаме, и аз открито съм питал бизнесмени, които са доста над средния стандарт в България - До кога? и те ме гледат изумено, питал съм и крайно бедни хора, и те ме гледат изумено. Никой не може да ми отговори къде е границата, има ли лимит, кога ще бъде задоволен най-накрая този "глад" ? Не ви ли изглежда малко странна тази ненаситност - сякаш се бяга от нещо? Е на примерно има един филм за Иван Грозни - казва се Царь, един от най-добрите филми, които съм гледал, филм на който доста от най-добрите филми на Азия не могат дори да му дишат прахта. Понеже сте фенове на азиатското кино и няма да го гледате, ще ви кажа края на филма ....... айде все пак ще ползвам спойлер И понеже да не ставам пак твърде многословен и да се получи протяжен пост, ще ви споделя едно от стъпалата - защо никой не може да ми отговори ли, защо филма свършва така ...... защото никой не си е задавал този въпрос реално и ОСЪЗНАТО (е не никой, но в масовия случай). Това е един от крайно неудобните въпроси, защото социото е против него - отговора на този и подобни въпроси/ размишления е прът в колелото на социумите, самото отправяне на въпроса, самото право да поразмишляваш в/у него е опасен за социума. Всеки човек има изконното, рожденно право да бъде свободен .... включително и да си постави той сам пред него тези и ред други въпроси, а това право сме научени, че го нямаме, научени сме, че първо трябва да прочетем една камара книги или да повярваме на някаква религия, или да сме завършили някаква наука, за да си позволим това право ..... Е ето ви тогава една още по-дива провокация - знанията са плява, стойноста и значимоста им се определя от именно играта на обществата на социото, игра, която е фалшива и винаги ще се върти в порочен кръг. Факт е, че знанията са неистински, дали си професор, милиардер, просяк, учител или ученик, преди всичко останало преди всички -изми, -ции и знания ти си човек и това е истинско. Човекът е корена, даже не корена той е семенцето, костилката и само той може да израстне дърво, и не гората го прави такъв, а САМ ; )
  16. Щом те отблъсква, ето го в едно изречение, отговора на въпроса за активната позиция: Избрал съм, но не искам. п.п. целия пост е разтегляне на този локум - нито искам, нито изисквам, нито о(т)съждам, а дори напротив, внимавам някой да не направи моя избор, без да е наясно какъв е той, защото е правилен, но за мен. п.п. 2 ако имаш нужда от повече време да си починеш от колкото да се измориш, тогава да вече си стара - ала нещо ..... позволи ми да се усъмня в това
  17. Поемането на инициатива, не винаги означава вмешателство - активноста на позицията не винаги е някакво конкретно действие. Един писател забележи е преди всичко творец, а не активен освободител или спасител - къде е чара на всеки род творчество. Чара е в наблюдаването и последващото споделяне, което разглеждано в контекста на писане на книга е пак активно действие, но с доста по-неопределена и извънрамкова позиция, която с абсолютно нищо не задължава читателя, а същевременно самия читател чувства (според конкретния индивид разбира се) някакво обогатяване, вижда нещо, което е зад думите, зад текста, нещо красиво и живящо, и това е мъдроста на твореца. Няколко пъти съм си рамишлявал, колко по-достъпна би била една книга, ако се издава с почерка на самия писател (стига да е писал на ръка естествено) - печатния език е малко студен, остава някаква дистанцираност от онова което е чувствувал и виждал автора, разстояние, което би се стопило значително (предполагам), ако се чете с личния почерк на писателя. Самото заяваване на становището, че се противопоставям на всички реално несъществуващи граничности дава някаква възможност за промяна в хората (и мен) , които съм усетил, че са хванали в даден миг един по-различен от всички познати нему и мен проблясъци на свободата, и неведомото - асоциативното мислене в даден момент стои пред нищото и не знае как да реагира, и за това се вкопчва в първото, което му е угодно и най-силно засадено в конкретния човек и от това, аз разбирам нещо си за мен, както примерно, че в масовия случай, при това заявяване хората си мислят, че тръгвам едва ли не на война, другия масов случай, че съм хванал гората. Какво ми подсказват тези реакции - подсказва ми най-вече, че аз не говоря с човека, аз не говоря с теб, а с kremenski която е от еди къде си учила еди какво си, родена еди кога си и т.н. Когато обаче човека ми се хване на провокациите, изведнъж той сам започва да разбутва тези мъгли, а аз не правя нищо - ето ти вече разсейваш сама мъглата на езика, разбираш, че от форум с теснотата на езиковото книжовно средство, ние не можем да се разберем толкова пълноценно, от там идва "масата и мезето" ... нали това е просто пример, не ти казвам така е ето вече те познавам, дори напротив, казвам ти колко много не те познавам, но допускам, че съм усетил дори през виртуалното пространство, една много ярка светлина в теб, усетих я още в поста, когато вметна приказката за Данко с допълнението за отношението м/у човек и социум ...... и аз веднага сграбчих точно този миг и думи. Ето и друг поглед относно въпроса за промяната и инициативноста - едно животно, което разглеждано от висотата на човешкия интелект е примитивно, нали ....... една котка примерно. На тази котка е глупашко да се предписват човешки характеристики и не я давам като пример за себе си, но погледни котката - какво прави тя, нищо нали, в смисъл нищо необичайно за една котка, яде, спи, играе, боричка се и прочие котешки работи, които за нас хората са повечето неясни и неразбираеми, НО ..... за нас, за хората, за социума, а за човека стопанин на тази котка дали е така. Котката му нищо не прави освен да си живее, но в стопанина дали не се променя нещо, нещо дълбоко в него, нещо което дори го обогатява някакъв дар от котката, по котешки начин, дар който аз няма да вписвам в думи, защото не съм творец, ако бях писател щях да напиша книга, ако бях режисьор щях да направя филм, но аз съм просто некъв прост човек и не мога да опиша този дар, но едно нещо знам - тази котка променя човека, променя и света, и то към по-добро, защото дарът и е неизискващ нищо от човека, в нея няма споразумение, няма повик за съгласие, няма компромис, има само присъствие, има живеене в нея, толкова примитивно и готино, че ти иде да се разтопиш от кеф. Моя дар към света е да оставя своята усмивка под насълзени очи и нека това да бъде детско, нека дори бъда дечурлиго, защото кой, ако не детето дарява с най-големия дар един човек, никога не съм имал притеснения, че ще ме сравнят с дете, това даже е твърде голяма класификация за мен, трудно ми е да я приема, защото далеч не се чувствам толкова необременен, едно дете е в пъти по-мъдро и невинно от мен, ако съм постигнал неговата висота, то аз ще се усмихна, но все пак самомнението си не съм надскочил, и оставям една врата, че има още много път да измина, докато стана дете и в очите ми ще има И тъга. Не винаги е нужно да правиш нещо, за да се противопоставиш и отречеш оковите, не винаги е така - в пасивноста се крие смирението, а не в активноста. Действията от постъпките ми - ако ги осъзнавах, може би нямаше да водя диалог с теб не мислиш ли. Действията от собствените постъпки се осъзнават само по един начин според мен и това е, като си носиш сам последствията и резултатите от тези постъпки т.е. да бъдеш отговорен сам за себе си и пред никой друг на този свят. Можеш да се грижиш за всички само с това, като си носиш отговорноста на решенията, действията и постъпките - когато човек осъзнае това, тогава той започва да ходи по този свят, като през заледен поток, внимателно и предпазливо, оглеждайки се за признаците и реакциите на другите около него и не само, на всичко около него. Инак за избора - така погледнат, мисля, че сме на една вълна т.е. имаш избор ма с чатала на шията. Ин-ян, черно-бяло и т.н. да общо кратно може да се свери, като застанеш на едната или другата страна, тази промяна ту в ляво, ту в дясно можеш да я правиш цял живот, а можеш и да избереш да спреш за момент, тогава имаш също толкова голям шанс, да видиш монетата в нейната цялостност, да видиш че черно-бяло са цветове и далеч не са единствени, можеш да видиш, че меко-твърдо са различни състояния, и също не са единствени и нещо много, много в повече, а именно, тогава може би ще разбера, че избора на едното или другото, е действително само въпрос на вкус и нито йота значимост в повече, избирам черното защото по ми харесва и възхитата идва не от това, че е черно и е противоположно на бялото, а защото можеш да го сравниш безпристрастно и неосъждащо с всички останали цветове. п.п. айдаааа пак са раздрънках - е нема сега да го трия, то така пишеш, пишеш и в даден момент, се забравяш, карай, нанайната му, не е с нищо по-истинно от това, което ти ми сподели. И да не ти се вярва допускам, че е една голяма самоизмама, илюзия без стойност, безсмислена дори - ама нали е офтопик тема, измъквам се оправдателно с това, нали
  18. А това бе м'ого скучен филм, ама момата - малиииииии само заради нея изгледах филма, страшно маце бре, пу да не му е уроки. Още в първия кадър, като дигна глава рекох - иваси очите има тази и в последствие като разбрах умрях да се хиля. Така и момичето, с което гледах филма не ми повярва, че не съм го гледал. - от де съм бил знаел, е нищо не знам, освен че с тези очи, ако ме погледне и Ше са разтопя като кубче лед в уиски насред пустинята Сахара ... даже май по-бързо п.п. и не м/у другото некой друг филм с нея, но с нашенски субове имаме ли ?
  19. Скъпа - само не разбрах как отсъди, че ще променям/ спасявам света, теб, форума, социото, който и/ или каквото и да е било из съществуванието. Под всепознаваем, влагам вечно променящ се, вечно движещ се - а не точка, от която насетне знаеш всьо т.е. човека е твар, която е винаги опознаваща. Обективното и субективното е игра, на която трудно се вържа - някак си не ми е интересна. Но аз не съм нито в позицията на Данко, нито в глутницта вярващи, а да не говорим за оногова що стъпва в/у нещо красиво - това, че съдбата може да ме изненада неприятно или социото да ме остави без избор не е моето предпочитание. Така както всичко е истина, така и всичко е илюзорно - така както всичко е правилно, така и правилно няма, така както всичко е преходно, така и всичко е непреходно, всичкото може да получи човешкия фикс на едното, но това неминуемо води и до противоположното. Приемайки околните, ни най-малко не означава, че ставам съпричастен, ако под това влагаш заговорническия смисъл на единното дело и скрития заговор. И именно всеки има собствен път !!! - и допълнението е, че всеки нека следва пътя си, а не онзи извървян от другите, защото чуждата истина, чуждото достижение, колкото и да следваш неговата пътека, те никога няма да станат твои. Само човек, който може да приеме, може истински да се противопоставя - инак постъпките му, ще са пълни само със злоба и най-вероятно лична угода т.е. ще става все по-непълноценен и вредящ, вместо да дари с усмивка този свят. И това ти личи дори на теб - ти ПРИЕМАШ, че това е правилно за мен и също така разбираш, че пътищата ни минават през различни места .... в приемането е противопоставянето и обратно, но при всички случаи ходят заедно хванати за ръце, за да се надмогне конфликта. Азът е проявление (най-вероятно) на егото, така както битието е проявено небитие. И това е мъдрост - да ходиш по света внимателно, като през заледен поток, колебанието, като че ли на всяка крачка те дебне смърта. Увереноста на всички проповедници отдавна не ме плаши - плашат ме постъпките им, защото ги виждам колко са погрешими. п.п. мда масата е приятна, когато около нея има отношение, а не учение - какво по-велико от приятелството м/у човеците. Моя път си е мой път и ако се срещна с друг пътуващ, е красиво и приятно когато седнем на сянка и си споделим водата, а на сбогуване аз се покланям казвайки чистосърдечно - Благодаря сай !!! и за твоята светлина, звездице изкусителна. п.п. 2 за жокера ще видим, щото ти ми тресна цели две огрооооооомни библиотеки, а аз ме мързи да чета.
  20. Хареса ми, а кой е следващия филм, който те е довършил. Най-странното за мен е що за хора са онези типове, които толкова силно са се впечатлили - в замунда, като праснах два коментара и бога ми, нападнаха ме на лични, добре че съм тренирал схоластичен деструктивизъм, та набързо ги отказах от напъните за измерване напрежението на високоволтов трафопост. Това трябва наистина да си умствено изостанал за да стигаш до крайноста да убеждаваш хората, колко невероятно стойностна е тази малоумна помия - знам ли поне така предполагам.
  21. Естествено, че няма да се интересуват, защото са науки, а не същества. Твърде тясно гледище е да поставяш будизма, като схващане тип харесвам-нехаресвам. Това, че социума е резултат на колективния ум, не го прави по-истинен и правилен дори напротив, точно в този си вид социума е поробващ и отричащ индивида. За да си в хармония с битието и небитието, следва да приемаш това, което Е, а не което (не)можеш да управляваш. .... простичко наистина, но едно от най-трудните неща за осъзнаване. Можеш да живееш против и това ти дава сила, защото онова, което идва от опита те прави инсайдер в управлението на собствения ти живот, а не на онзи, който те принуждава масата. И колкото и странно да ти звучи, всички мъдри хора по света са потвърдили, че точно така ще се почувстваш щастлив, а в контекста както си я употребила "никога" е думата, която Господ обича да слуша, когато иска да се смее. Всеки човек е всепознаваем, стига да излезе от рамките на обективноста и субективноста - само тогава може да прозре истинноста и лъжата. И всичкото това е есенцията на дзеня - за него не ти трябва да четеш абсолютно нищичко. п.п. охооооо даже сега прочетох приказката - много красива наистина, много и ти какво ..... искаш да стъпиш с крак върху моето сърце, страх ли те е какво, ах тиииииии предпазливо момиче ( ; п.п. 2 виждаш ли даже коментара под приказката "тълпата е винаги неблагодарна" .... звездичке ненагледна.
  22. Ааааа може би трябва да вметна нещо във връзка с горния пост - аз съм човек, който вдига ръка против настоящия и съществуващите до момента социуми, защото не са цивилизовани, не са човешки и не дават по никакъв начин помощ за разцъфтяване на човечеството, те са бедствие, те са едно твърде голямо престъпление и аз съм човек, който застава против цялото ни минало, против цялата човешка история, защото историята е една голяма лъжа. п.п. след малко ще прочета приказката на Горки, но никога не съм спирал да чета приказки.
  23. Мда тази простотия и тука я имало - наистина, като го гледа човек си задава въпроса, на къде аджеба отива изкуството, в случая частност киното. В този род филми наблюдавам едно съзтезание на хората по света, кой е по-зле с акъла - така като гледам надпреварата наистина е ожесточена. Кофтия ефект и жалкия резултат за сега е, че както в Америка, така и в Азия, и изобщо по целия свят киното пропада като изкуство със страхотен устрем. Гледал съм няколко такива произведения на висшия интелект - има едно Опитно свинче (пак япония), Канибалът, (америка и германия) Lake dead (USA), Cannibal Holocaust (италия), Сръбски филм (сръбски), Човешка стоножка (холандия) Това са от онзи род продукции, които не са снъф, не са кино, не са извратени, не са брутални, не са никакво изпитание на нервите, не са psiho - това са едни невероятно жалки и нещастни опити да се направи нещо скандално, на който еФтин номер уви явно се връзва много народ щом все още продължават да се правят и да ни заливат с помията си. Ако има нещо със което да ме е потресъл този филм ( а и своего рода ) , то това е малоумието - наистина да постигнеш такива крещящи нива на некадърност, такива мащаби на бездарието е впечатляващо, уникум на тъпанарщината. Пробвал съм хора, които се мислят за много арт, интелигентни и свежи, съзерцавайки подобни инфантилности и прехласнати от оригиналничене, да им пусна два-три клипа и да им чуя мъдрите коментари относно насилието - е за съжаление до сега така и не чух нещо, което поне от малко нали да е стойностно или да показва наличие на мисъл ..... само пустота, дори бръмбар не се чува. Няма да пускам такива клипове тука, защото наистина са потресаващи и са реални, а не некви приумици направени за пари, но лично според мен, това е крайно оскотяваща вълна в киното, разчитаща на плитки или съвсем липсващи мозъчета, от които бъка по целия свят, някакъв нов вид проява на робски морал, но с изумително консуматорски способности, дето се вика лайна да им дадеш, ще ги изедат с удоволствие, че после дори ще се похвалят, така да се каже един вид, че са минали изпита, в който се доказват като нещо изключително и неповторимо. Тъжното в цялата картинка не е, че ми е жал за хората участвали в създаването на такива филми или за зрителите, които им припадат от кеф - за тях ни ми е жал, нито ме интересува. Тъжното е, че насилието по света се разраства все повече, минава всички граници определящи едно общество, като цивилизовано и прогресирващо, и като цяло човечеството не е мръднало на йота в умственото си развитие в последните около 25 века т.е. все още сме некъде около неандерталската психика, примитивни, изостанали, страхливи, нещастни и подчинени на безконечната простотия - и на капак погледа на хората бива постоянно изместван от тези факти, а именно, че ние сме недоразвити до степен да се възхищаваме на такива смрадливи изпълнения. Японци, корейци, тайванци, патагонци, българи, цигани, турци, американци, европейци, африканци - всичките един дол дренки, разлика само в модната тенденция.
  24. Е па Епонците измислиха най-лудото изпълнение
  25. 7 секунди отнема на храната, за да премине от устата към стомаха. Човешкият косъм може да издържи 3 кг. Дължината на пениса е 3 пъти дължината на палеца. Сърцето на жената бие по-бързо от това на мъжа. Жените мигат 2 пъти повече от мъжете. Ние използваме 300 мускула, само за да запазим равновесие, когато се изправим. Жената е прочела целия този пост. Мъжът все още гледа палеца си...
×
×
  • Create New...